Всичките томове са следните:
I. Комунизъм Срещу Демокрация — Този
II. Пазар, Бизнес, Икономика
III. Социални Теми И Здравословен Живот
IV. Разни Други Неща
СЪДЪРЖАНИЕ (на този І-ви том)
00. Кратко Въведение (към цялата колекция)
[ Разяснява защо се е наложило изготвянето на тази колекция, и какво съдържа тя (във всеки случай нищо ново, само тематично подбрано). (2019) ]
01. Комунизмът Като Религия (популярна студия) — само I. Прилики
[ Това е моят първи голям материал с който започнах своята писателска дейност. Тъй като той е относително голям, то аз публикувам тук само неговата първа част (I. Прилики на комунизма с другите религии — 15 кумулативни доказателства), плюс неголямо Въведение преди това. С тази част, обаче, всичко е наред, не се чувстват никакви пропуски, и аз даже я написах най-напред само нея (навярно към 1992-3-а), но по-късно я разширих с другите части (и четвъртата също я публикувам в тази Колекция, в 4-ия том). (1998) ]
02. За завоя наляво — когато нищо не е добавено след заглавието то това е произведение от твърде голямата книга "И Таз Добра! (Публицистика)"
[ Тази статия обяснява популярно идеята за колебанието на махалото, приложена към политическата ориентация в дадена страна. (1995 ?) ]
03. Петилетка на разрухата
[ Материалът резюмира печалните резултати от първите пет години по пътя на демокрацията в България, свързани само с разрушение на старото без създаване на нищо ново. (1994) ]
04. Време за равносметка
[ Тук е засегнат въпроса за важността на центъра в политическия живот в България и за неговото отсъствие, както в 1996 година, така и в днешно време. (1996 ?) ]
05. Свободни ли сме, или напротив?
[ Тази статия е посветена на заробването на българския народ с идването на демокрацията, и по-точно: така ли е това, защо, и възможен ли е изход от положението. (1997) ]
06. Политическа благодарност
[ Това е остра критика на българското СДС, Съюза на Демократичните Сили, като основна политическа причина за объркания ни преход към демокрация. (1998) ]
07. За избора и демоса
[ Материалът е посветен на неразумността на демократичния избор, така ли е това, и как да се нагодим към ситуацията. Другояче казано: може ли да съществува "разумност в неразумността", и в какво се изразява тя? (1996) ]
08. Митове за демокрацията
[ Тази статия развенчава дузина масови митове за демокрацията, и, по този начин, е полезна практически за всички, но някои неща се повтарят с други материали на автора. (1998) ]
09. Реквием за една коалиция
[ Това е реквием за прословутото българско СДС, Съюза на Демократичните Сили, което вече дузина години съществува само за да напомня на българите за нашия прибързан, некомпетентен, и объркан преход към демокрацията, благодарение на който ние вече повече от 25 години сме на опашката по отношение на стандарта на живота от всички бивши социалистически страни. Той е доста стар, но ако нещата са разгледани от разумна гледна точка, както аз считам, че като правило подхождам, то те не стареят. (1996 ?) ]
10. Още нещо за демокрацията
[ Тук става дума за неефективността на демокрацията, кога тя идва на власт, за диктаторските елементи в нея, за движението надясно или наляво, и прочее въпроси. Това са все още стари неща, но при сходни ситуации те пак ще се окажат актуални. (1996) ]
11. Що е то конвергенция?
[ Този материал е посветен на нашумялата на времето теория за конвергенция на капитализма и комунизма, която, по принцип, се оказа вярна, но с някои особености, и моят подход, както обикновено, е нов и нетрадиционен (т.е. не съответствува напълно на нито една от предишните две крайности). (1998) ]
12. За демокрацията и мелиорацията
[ Материалът разглежда някои недостатъци на демокрацията въз основата на паралела с обработката на почвата, където дали тя ще бъде meglio ("мельо", или migliore, "мильоре") по италиански, т.е. по-добре, зависи от самия народ. (1999) ]
13. За демократичния феномен
[ Това е продължение на предишния материал за демокрацията, за свързаните с нея заблуждения, и за това как трябва да се гледа на нея. (1999) ]
14. Демократични Ценности (Политическо Есе) — от папката "Социални Есета"
[ Това е неголяма реч за демокрацията и морала, от която става ясно, че това са различни неща; също и въобще за демокрацията и за това дали тя е нещо хубаво или лошо и защо тя е такава, каквато е; а също и за това какво можем да направим, за да я подобрим. Това е по-късна разработка на автора и тя обхваща в съкратен вид други по-задълбочени разработки за демокрацията. В края е добавено и едно хумористично стихотворение на английски. (2004) ]
15. За демокрацията — от книгата "Десет Цинични Есета (Популярно Мировъзрение)"
[ Това е което е казано, със следните глави: I. Велико и неразумно, II. Нулево решение, III. Условни предимства, IV. Реалните демокрации, и V. Утопични модели. (2000) ]
16. В България всичко е спокойно
[ Тази статия вече е нова (след приблизително 2010) и разглежда политическата ситуация в България към края на 2012 година, която се характеризираше с продължителна летаргия. Анализира са стабилизирането в политическия живот, центристките партии, левите партии, водещата в момента дясна партия, и какво трябва да се направи (но ние не го правим) за да се подобрят нещата. (2012) ]
17. Отново остър завой
[ Материалът е посветен на идването на власт, преди повече от дузина години, на царската партия в България, макар че тя отдавна вече слезе от сцената. (2001) ]
18. Възможен ли е умерен комунизъм в България?
[ Тук е изложено моето виждане за умерения комунизъм, подкрепено от някои ориентировъчни сметки за България. Най-напред какво е това, после какви пари са нужни, и накрая как това да се реализира. (2012) ]
19. Фаталната 2013 година в България
[ Материалът разглежда политическата и икономическа ситуация в България в началото на фаталната 13-та година. (2013) ]
20. Защо гласуваме, като ... не гласуваме?
[ Тази статия е за това кой участвува в изборите в България в 2013 година, кой кого от политиците харесва или ненавижда, и въобще за това как нещата се развиха тогава. (2013) ]
21. За фашизма от позициите на здравия разум
[ Това е нетрадиционен поглед върху съвременния фашизъм в България, а и навсякъде, от разумна гледна точка, а също и за това как да му се противопоставим. (2013) ]
22. Как да подобрим демократичните протести?
[ Материалът фокусира върху въпроса за нашето неумение да провеждаме правилно демократичните протести, така че и народа да протестира, но това и да помага на управлението; предлагат се, разбира се, и начини за решение на този много важен въпрос, които са справедливи за всички държави. (2014) ]
23. За социалното министерство в България
[ Тук се разглежда въпроса за необходимостта и основните функции на евентуалното социално министерство в България (като най-бедната страна в Европейската Общност) и е показано, че изложените идеи могат да бъдат полезни за всяка една страна. (2013) ]
24. Четете Мирски (в смисъл на политически коментари)
[ Статията е посветена на политическата ситуация в България в 2014 година и на проведените избори. Направени са интересни и оригинални изводи и накрая са дадени някои експертни правила за прогнозиране на политическата ситуация у нас, но не само. (2014) ]
25. Готови ли сте за изборите? — Фейлетон
[ Фейлетонът е посветен на някои алгоритми за демократичен (т.е. неразумен) избор и е неизменно актуален и днес. (1999) ]
26. Манифест на ДДД (Движение за Демократична Диктатура) — без Приложението, от книгата "Любопитни Манифести (политистика)"
[ Съдържа един от дузината утопични модели, които са по-добри от съвременната демокрация. (2000) ]
27. УРА, възможно ли е? (Управление на Разумната Алтернатива)? — Добавка към книгата "Любопитни Манифести"
[ Съдържа 13-ия и най-реалистичния от измислените модели на демокрация. (2007) ]
28. Есе за здравия разум - II
[ Това е моя последен публицистичен материал от първата и по-сериозна част на дадената книга, който прави пълна ревизия на моя първи перестроечен (който тук е пропуснат, като твърде наивни блянове от миналия утопичен комунистически период, но старите точки са спазени), само че този път става дума за демократичното общество. Необходимостта от този материал назря понеже демокрацията, всъщност, се гради на отсъствието на здрав разум при хората (с което аз не утвърждавам, че тя се гради лошо, но не пречи да се напомня и истината). (2015) ]
29. Сто години по-късно (за Октомврийската Революция)
[ Това е моята поредна, а и последна (поне в тази книга), апологетика на комунизма в моя традиционен, което ще рече съвсем нетрадиционен, стил на разумно и безпристрастно разглеждане. Планът на изложението в общи линии е такъв: за Революцията, за Ленин, за Сталин, за комунизма, за бъдещето на комунизма, и някои комични идеи за духа на комунизма. (2017) ]
30. Актуален политически речник
[ Самопонятно нещо. (1993 ?) ]
КРАТКО ВЪВЕДЕНИЕ (към цялата колекция)
Позволете ми да поясня накратко защо аз правя тази колекция от публицистични материали (non-fiction, но да кажа не-художествени произведения някак-си езика не ми се помръдва) и какво съдържа тя. Е, аз я правя защото обикновено така и се прави, тъй като човек пише и пише на различни теми и в различни книги, и идва време, ако дойде, де, когато автора (ОК, може да се случи да е и авторка) иска да събере нещата по теми, това е като че ли по-правилно, а е и по-ориентирано към читателите поведение. Така че след повече от четвърт век литературна дейност, и особено когато аз възнамерявам да се опитам да продам нещо като книги (или ebooks), аз реших да направя четири тома със свои неща, статии, части от книги, понякога дори извадки от статии, на следните теми:
1. Комунизъм Срещу Демокрация,
2. Пазар, Бизнес, Икономика,
3. Социални Теми И Здравословен Живот,
4. Разни Други Неща.
Тези теми, естествено, не са стриктно разделени, нито подредени по най-добрия начин, но сега те съществуват и това е по-добре, отколкото ако не бяха въобще събрани в този вид. Те не са стриктно поделени защото темите се пресичат, но не много, по този начин материалите са по-добре разположени. Редът на нещата е като че ли хронологичен, но не винаги, поради известна локална клъстеризация на някакви под-теми, което, според мен, не може да се избегне. Забележете, обаче, че във всички случаи аз не публикувам тук нищо ново, това е само колекция! И какво ще има в тези части аз няма да обяснявам, тъй като това е излишно, названията са достатъчно красноречиви. Навярно е добре да се каже какво аз съм оставил настрани, колко много. Ами, приблизително 10-тина процента (във всеки случай не повече от 20), понеже аз нямам практически нищо, което да не е актуално в момента, или което да не може да стане такова, ако ситуацията се промени; аз съм оставил основно неща, Приложения, които изглеждат твърде научно, или които са очевидни и много елементарни.
Другото съображение, защо аз правя това в началото на 2019, е това, че аз приключих с тази досадна (за мен) практика да пиша нещо на един език, и после да го превеждам на други, не, това повече няма да правя, защото на моите 69 години човек трябва да започне да цени по-високо своето време, и да прави само това, което е нужно. И, в крайна сметка, когато аз преминах от моя роден български език, към добре познатия ми руски, и после към съвременния стандарт за световен език, английския, канейки се да преведа нещо (първите 3 книги) и на немски, аз стигнах до върха, аз няма накъде повече да се придвижвам. Вече няколко години аз пиша всичко най-напред на английски и сега това ще е и последния език за повечето от нещата; възможното изключение е ако аз трябва да публикувам нещо по най-лесния за мен начин (както аз още не съм публикувал своя многоезичен речник Explain, на български, или навярно да го преведа и на руски), или когато аз пиша поезия на различни езици, или пък ако реша да използувам също и истинското си име (и това само на български). Казано с други думи, тук е моята преводима публицистика (non-fiction), или която аз се каня да превеждам; поезията, очевидно, е непреводима (аз не мисля, че съм като, да речем, Шекспир, или Пушкин, или Данте, и т.н.), за огромния Urrh е невъзможно да се мисли за неговото превеждане, книгата Letters (to the posterity) също е трудно да се превежда и аз никога не съм имал подобни намерения, същото по отношение и на непубликувания речник Explain, моите НФ разкази (които и не са съвсем НФ а по-скоро демодирана социална фантастика) вече са художествена литература (fiction), те нямат нищо общо с тази колекция, и каквато и нова non-fiction книга да реша да пиша (както моята бъдеща “No problems poses problems”) аз вече ще я пиша само на английски.
Така че нещата стоят така, момчета и момичета, ако мен ме четяха много то аз щях да се настройвам към аудиторията, но след като мене не ме четат, то аз се нагаждам към своята лекота и удобство. Вие се опитайте да направите нещо по-добро за хората, за света, за потомството, просто така без никакво възнаграждение, но аз направих каквото можах. Което означава, че аз се публикувам на редица сайтове безплатно, и там мен общо взето (за публицистични, non-fiction, неща) ме четат, и се публикувам също така и за известно заплащане на някои сайтове, и там мен не ме четат (защото хората някак-си чувстват, че аз казвам верни неща, които са хубави и морални и нужни и позволени, и след като е така, то те и не трябва да плащат, те са свикнали да плащат за … глупави или вредни или неморални неща, това е нещото, на което ги учи капитализма, уви). Както и да е, аз не се каня да ставам пророк, аз съм по-скоро демодиран проповедник, или, тогава, изпреварил времето си мислител. Или още: тези, които са достатъчно глупави и се нуждаят от някакво поучение или съвет или обяснение, те избягват да надават ухо към мен, защото те не искат да мислят (и по тази причина те са глупави), а пък тези, които са достатъчно съобразителни за да ме разберат, те избягват да ме четат, защото аз казвам тривиални и близки до здравия разум неща, нищо задълбочено, за да се чете това като нужна литература в дадена научна област. Единственото спасение за мен, или пътя към славата, би било да проповядвах глупави нещица които хората могат лесно да разберат, но аз не искам да се принизявам, или да ги залъгвах с измислени приказки, но аз не искам да лъжа, аз съм свикнал да търся истината, не лъжата. А е и доста късно за мен да се прекроявам из основи, Вие или ме приемете (какъвто съм), или ме оставете (да изчезна от само себе си, като падащите листа на дърветата в началото на зимата, ха, ха).
01. 2019, София, Барбария, извинете, България.
От "КОМУНИЗМЪТ КАТО РЕЛИГИЯ"
((популярна студия)"
Следва идеята за корица, както и съдържанието на цялата брошура.
[ Тъй като това е цяла книга, то привеждаме идеята за оформяне на корицата. Тя по принцип трябва да изглежда по следния начин: в :червен фон; отпред под заглавието има картинка; отзад на цялата страница — също.
На картинката отпред: лявата част е ъгъл на стая, с подпряно червено знаме на стената, на малка масичка или табуретка пред него стои портрета на Ленин в инкрустирана (със сърпове и чукове, ако това може да се изобрази) рамка и с две горящи свещи отстрани; пред портрета, от дясно, е коленичил на малко килимче (по-скоро рогозка или сламеник) един войник-будьоновец със сведена глава (лицето не се вижда), свалил шапката си (с червена звезда), която стои от ляво до него, към главата; от дясно е положена пушка със затъкнат щик на нея; позата на войника е като при молитва на мусулманин, който е с боси (и мръсни, ако това се вижда) крака и с кръпка на гащите му, а обувките му, раздърпани и окъсани, стоят отляво до краката му; всичко излъчва фанатизъм и мизерия.
На картинката отзад: на фона на корицата е нарисувана дланта на разтворена лява човешка ръка (с палеца отляво) с разперени пръсти, в средата на която има червена петолъчка с петоъгълна дупка в средата и около нея по една "гарга" (или ъгълче за отмятане, с леко удължена дясна част — вижте т.IV.3) между лъчите в ляво долу, дясно долу, и най-отдолу (т.е. общо 3 гаргички). ]
СЪДЪРЖАНИЕ (на цялата книга)
Въведение
I. Прилики на комунизма с другите религии
II. Различия между комунизма и другите религии — тук липсва
III. Минало и бъдеще на комунистическата религия — тук липсва
IV. Пентаизмът — религия на бъдещето — в 4-ия том
Приложение: Етимологично изследване (multilingua) — в 4-ия том
ВЪВЕДЕНИЕ
Въпреки многократните разисквания за вредата или ползата от комунизма, разисквания, които обикновено не водят до безспорни изводи, защото всяко нещо зависи от времето и мястото, всяко лекарство — от дозата, всяко управление — от обекта на управление, всяка демокрация — от демоса, и прочее, изглежда че настоящото разглеждане е необходимо за нашия народ, или поне за мислещата част от него. Необходимо е не толкова за да открие нови виновници за кризата или катастрофата в България, колкото да хвърли правилна светлина по въпроса, защото кризата, както се оказа, започна след отказването ни от комунизма, а пряко доказателство за ползата или вредата от него ние, така или иначе, нямаме, понеже нямаме тъй наречената "контролна група", както казват медиците, която винаги трябва да присъствува при изпитание на едно лекарство, за да може да се направи някакво сравнение, т.е. ние нямахме две Българии: едната — комунистическа, а другата — не, за да сравним резултатите. Немците имаха две Германии и въпреки това и там може да се спори, защото те не бяха еднакво природно надарени, нито еднакво големи, нито еднакво пострадали от войната, а и източната издържаше донякъде Социалистическия Лагер, по простата причина, че от един общ впряг най-много страдат силните кончета (а печелят слабите — такива като нас, например). Ние нямаме такова доказателство и можем да се сравняваме, или със събратята си по съдба: бившите комунистически страни, като Чехия, Словакия, Полша, Унгария, и прочее — което сравнение не е в наша полза — или с териториалните ни съседи от некомунистически тип, като Гърция и Турция — което сравнение сега също не е в наша полза. Разбира се можем да се сравняваме и с "тежките" случаи като Сърбия, Чечения, и други райони, където хората се изпопребиха, а ние още не сме (макар че и това си има своите причини — донякъде робската психика на българина наследена от петвековното османско робство), но пък в такъв случай защо да не се сравняваме с Руанда, например, та да спечелим още по-голям актив?
Нашата цел сега, обаче, не е да разискваме по тези въпроси, а да внесем известна яснота по отношение на феномена "комунизъм", който притежава всички съществени характеристики на една религия, но трудността при осъзнаването на този факт идва от близостта ни във времето, тъй като на едно социално явление, изглежда, трябва да се гледа винаги от известно разстояние, така както за да се обхване добре една художествена картина човек трябва да се отдръпне малко назад от нея. Другата трудност за осмислянето на споменатия факт идва от ограниченото ни схващане за това що е религия, в смисъл дали тя е моно- или поли- теична, дали при нея има прераждане на душата или не, дали изисква жертвоприношения или не (на хора или само на животни), дали мъртъвците трябва да бъдат погребвани (с дрехи или не), или хвърляни в морето, или изгаряни на клади, или балсамирани и поставяни в някакви постройки (било то гробници, пирамиди или нещо друго), дали мъжете приживе трябва да се обрязват или не, дали сексуалните контакти са разрешени само между двама съпрузи, или между повече (повече мъже, или повече жени, или повече и от двата вида), и прочее и прочее. Но всичко това е само някаква класификация на съществуващите религии, която, като правило, включва само това, което е вече известно, и най-често изключва онова, което е още ново и неподредено на местото му!
Подобен случай бихме имали, ако решим да дефинираме колата, например, като: устройство за превоз на хора, задвижвано от двигател с вътрешно горене, което има четири колела и изолира пътника от околната среда. Това е ограничаваща дефиниция защото колата може да не се движи от такъв двигател, а от някакъв друг, а може да се движи и с педали, или да се тегли от някоя външна сила (както и само да се търкаля по нанадолнището), може изобщо да не изолира пътника от средата, а пък колелата могат да бъдат всякакъв мислим брой, включително и нула (ако се движи на въздушна възглавница, например, или пък плува във водата). Единственото нещо което можем да изискваме от колата е тя да може да се движи в пространството (а може и във времето, поне в научната фантастика), и нека в този смисъл напомним, че в много езици сумата думи на "кар-" и със смисъл на някакво движение, такива като: карам, каруца, караван, английското car, картинга, руския каравай (т.е кравай, като нещо което може да се търкаля), немското kehren (завивам), и прочее идват от Древна Гърция (а корена е и по-стар) и по-точно от митологичния Икар (който дори не се е движел по земята, а се е опитвал да лети във въздуха), като тази връзка с Икар се потвърждава и от фирмените названия Ikarus и Karossa.
Ами, тогава не ни остава нищо друго освен да започнем нашето разглеждане.
I. ПРИЛИКИ НА КОМУНИЗМА С ДРУГИТЕ РЕЛИГИИ
0. Дефиниция на понятието "религия"
И така нека се опитаме да дадем някаква работна дефиниция на понятието "религия", като: цялостна социална система от схващания и ритуали, която се базира изключително на вярата и има за цел да подкрепя и насърчава хората във всекидневната им дейност и особено в трудните им моменти, давайки смисъл на иначе безсмисления от гледна точка на индивида живот. Това е достатъчно общо и всеобхватно определение, което не изключва никоя от съществуващите религии и дава възможност за приобщаване и на нови такива. Във всеки случай по-точна дефиниция би ни ограничавала, така както говори и разборът на подобните думи: о + предел + ям, о + гранич + авам, de + fine = make_it_finite, de + limit = set_limits и прочее, които идват от разбирането за неограничената сложност на живота и необходимостта да отрежем нещо от него, за да можем да го вземем и изучим. По-нататък ще разгледаме повече от дузина основни характеристики на комунизма като религия, които взети поотделно не са достатъчни за подобно твърдение, но техния комулативен ефект напълно аргументира нашата теза. Наред с присъствието им в някоя от религиите ще разглеждаме и проявата им в комунистическия социализъм, а паралелите с националния социализъм, както и на някои от тях с други видове обществено устройство оставяме на въображението на читателя.
1. Вяра вместо разум
Това е най-съществената черта на всяка религия, но тя далеч не е единствената, разбира се. Без да дискутираме кое от двете е по-важно ще отбележим, че единственото, което разума може да направи в тази насока, е да докаже по разумен път, че Бог трябва да съществува, като "трябва" е нужно да се разбира в смисъл, че ако Бог не съществува, то той трябва да бъде измислен, защото човек просто иска да има някакъв Бог, за да има нещо, в което той да вярва и на което да се уповава, а това означава, всъщност, и самата дума религия (на английски тя идва от глагола rely on, което значи "разчитам, облягам се на")! Аналогично етимологично потвърждение на казаното се крие и в думата pater, която на английски означава свещеник, но която идва още от древния санскрит, където означава "греда, подпора", а това е и значението на вече рядко употребяваната наша дума "патерица" (значенията може и да се различават, по окончанията, но е важен образа, защото в санскрита pater или "пътер" е баща, а в латинския patera е жертвена чаша). При желание може да се разгледат и други подобни думи, като: "папа", т.е. баща, отец, при когото човек отива за защита (и който дава и "папото", което било и латински жаргон); руския "батюшка" като название на свещеника; самата дума "свещеник", която идва от "свети човек", при когото се отива за утеха и на когото може да се вярва; английския God (респ. немския Gott), който кореспондира с good и ще рече "Доброто" (така както дявола, е вариация на тема the evel и ще рече "Злото"), и прочее. Във всеки случай религията за хората е това, което са приказките за децата! При нея нещата се възприемат не защото са верни, а тъкмо по обратната причина, или поне това гласи крилата фраза, дошла до нас от римско време, че "аз вярвам, защото не е за вярване" (или credo quia absurdum, по латински), и това е ... логично, защото това, което е вероятно, което се случва или може да се докаже, то и се доказва, чрез примери или логически изводи, а това, за което няма никакви доказателства може да бъде прието само по пътя на вярата.
При комунистическата религия се вярваше в победата на комунизма, в "светлото бъдеще" на човечеството, в това, че "човек за човека е приятел и брат", и прочее. Но след като детето непременно си иска приказката (дори не е задължително тя да е хубава, може да има и разни страхотии в нея), то с какво "комунистическата приказка" за светлото бъдеще беше по-лоша от мита за демократичната панацея, например, след като и едното и другото могат да се приемат само на вяра, а при практическата им проверка се оказват все някакви заблуди? В крайна сметка, важно е да има вяра, а не доказателства, като ако нещо не се потвърждава от живота, винаги може да се намери някакво оправдание, както ако болния, например, въпреки денонощните му молитви, все пак не оздравее, това не значи, че няма Бог, или че дори и Бог вече не може да му помогне (което, между другото, ще рече, че Бог изобщо не е никакъв Бог), ами че болния не се е молил достатъчно добре или е объркал нещо думите на молитвата! Обърнете внимание, обаче, че колкото действителността е по-лоша, толкова по-често хората вярват на приказките (а и какво друго им остава?), и не е виновна вярата (за това че хората вярват), а действителността (за това, че ги принуждава да вярват)! И нека припомним, че "призрака на комунизма" не бе тръгнал по света от Русия, а от самия център на Западна Европа, но в по-богатите и развити страни (като Германия, Франция, Англия, Америка, Швеция, и пр.) много малко хора повярваха в приказката за светлото бъдеще, докато в по-измъчените и гладни страни като Русия, България, Монголия, Куба, и прочее, хората нямаха друг изход. Накратко: вярата и разума са двата полюса на човешката мотивация и там, където единия не успее, успява другия!
2. Съществуване на по-добър свят
Всяка религия предлага на хората нещо по-добро от съществуващия свят, който отдавна е известно, че е лош и несправедлив, като използува понятието за "отвъдното", което идва за да възмести страданията на хората на този свят. Няма значение какви са нашите представи за онзи свят: дали той е горе в небесните сфери или в дън земята, дали е в някаква друга Вселена, дали е пак на нашата Земя, но в друго време и духът ни е под друг облик, дали е при боговете (било то при единния и "триличен" Бог, или при някакъв безличен Аллах — произнасяно просто като един възглас на възхищение и почуда, откъдето и трябва да идва името му), или пък духовете, при все че общуват с божествата, все пак живеят отделно от последните (например, предпочитат да се навъртат около местата, където са живели, или където са били погребани или убити). Всички религии, обаче, са единни по въпроса, че онзи свят е максимално различен от този и то точно по най-съществените неща, а именно: докато този свят е краен, другия е безкраен; докато личния ни живот на този свят може да повлияе на онзи, то "живота" ни на онзи свят не влияе на този, защото времето има само една посока; докато този свят е лош и несправедлив, то онзи е добър и заслужен; и това което отива да "живее" там не е нашето сегашно тяло, което е само обвивка на духа ни или на най-същественото от нас, ами самата ни същност, най-важната информация за нас, макар и в друг облик.
Това, което за всяка религия е задгробния живот (или поредната инкарнация на душата), за комунистическата религия беше "светлото комунистическо бъдеще". Реално погледнато, обаче, това е едно доста по-съвременно и прогресивно схващане, което изисква по-малко предварителна вяра, защото човек може и да се запита дали ада съществува и дали там е толкова горещо (или, ако е толкова горещо, как духовете изтрайват; или пък, ако и да могат вечно да траят, как най-сетне не вземат да свикнат с тази жега и тя да им стане безразлична); или дали е толкова хубаво да се пие всеки ден все една и съща амброзия (явно някакъв допинг, но сигурно е по-лоша от уискито); или човек (пардон, духа му) да участвува всекидневно в най-различни "агитки" с хорова декламация и възхвала на Бога; и прочее, но това, че нашите деца ще живеят в бъдещето всеки го вярва и е естествено той да иска то да бъде по-добро от настоящето (особено от ХХ век, поне що се касае до "грандиозните" ни масови убийства). А какво са нашите деца и внуци, ако не нашата инкарнация, или нашия дух, или нашите гени, казано на по-съвременен език? Макар че това е съвременен език, но с употреба на стари термини, защото: ген, генетика, γυναικα ("гинека") или жена по гръцки, джина от арабските приказки, затворен в бутилката, напитката gin, като вселяваща немирен дух в човека, турското cingibi ("джингиби"), което означава гъвкав или неуловим, а ако щете и растението женшен, което на английски е ginseng ("джинсенг") и преведено от китайски значи "човешко подобие" (а още по-точно "човешка сянка", ако разбием думата на срички), и прочее са все вариации на тема дух или spiritus.
3. Предмет на култа и храмове
Представата за Бога /боговете като предмет на култа еволюира в различните религии: от описанията на техните различни инкарнации при хиндуизма, през многото богове в гръцката митология, през християнската Света Троица, през мусулманския Аллах, който просто съществува, винаги е съществувал и винаги ще съществува, и това е всичко, което може да се каже за него, докато се стигне до комунизма от средата на ХIХ век, когато Бог съвсем изчезва, като създател на материалния свят (победен от науката), но следа от него остава във всяка човешка душа под формата на комунистическо съзнание. И обърнете внимание, че комунистическата теза за отсъствието на Бога, и мусулманското виждане за това, че никой не знае как изглежда Бог (той е нещо като същество от четвъртото измерение, ако това е по-понятно за читателите на научна фантастика), и древно-гръцкото схващане за агностицизма, като твърдение, за това, че никои не може, нито да докаже, нито да отхвърли тезата за съществуването на Бога и, следователно, тя е въпрос на приемане или на вяра, и "геометричните" (т.е. аксиоматични) доказателства на Бен Спиноза за съществуването и редица свойства на Бога, който някъде към третата му книга се оказва просто друго название на природата, и понятието използвано от великите мислители от епохата на Възраждането, че съществуването на Бога е въпрос на хипотеза, която човек може да използува, ако има нужда от нея, но може и да не използува — всичко това са все аналогични и практически еквивалентни твърдения. Да поясним, че съществуването или не на Бога не може да бъде доказано от човека, просто по дефиниция, защото доколкото Бог е неунищожимо и всесилно Същество (или субстанция, както казва Спиноза), то това Същество може да се "скрие" от човека, както и когато То си иска, така че този, който си мисли че Бог няма, може да се лъже, така както и този, който си мисли обратното! А можем да приведем още и един цитат, намерен в литературното наследство на Михаил Енде ("Момо", и други книги) на самотен лист хартия, където пишело: "Ако съществуването на Бога може да бъде доказано, значи Бог няма!".
Всичко това идва да покаже, че комунистическото отрицание на Бога, като догматично понятие, не означава, че при комунизма отсъствува идеята за Бога! Доколкото е известно на читателите, и великият наш поет-революционер Христо Ботев също говори за някакъв-си бог, който после се оказва неговата съвест; по същия начин и в математиката съществува понятието "безкрайност" като математически еквивалент на вечното и безкрайното, за разлика от крайните величини, с които боравим. Аналогично: в оптиката се твърди, че светлината винаги избира най-прекия път, което може да се използува и като "доказателство" за съществуването на Бога, който идва да посочи на светлинния лъч (каквото и да е той), кой, именно, е този най-пряк път, защото лъча не може да го знае преди да го е изминал, а той го изминава след като вече го е избрал; или принципа на неопределеност в квантовата физика, който твърди, че не може едновременно да се знае точното място и скоростта на една частица, и ако знаем едното, то не е по силите ни да разберем другото; че и основополагащия принцип на теорията на вероятностите, че "необходимостта е случайна, а случайността е необходима", също дава възможност за въвличане на идеята за Бога, който да конкретизира свойствата на частния случай, а не само в съвкупност. Изобщо, широко поле за любителите на хипотезата за Бога, както и за техните противници, но нашата цел в случая беше да покажем, че отсъствието на Бога (и дори неговото отрицание) може да бъде само въпрос на дефиниция (или на вкус)!
Ако, обаче, при комунизма няма бог, то има светци и писания за тях, а така също и безброй икони (т.е. картини, бюстове и паметници), както и култови учреждения (Партийни Домове), където религията да се изповядва. Даже, ако ситуацията е такава, че човек не може да носи със себе си храма, той може да си постеле килимчето, да се обърне на изток (т.е. към източника на живота) и да слее душата си с Бога или светеца, което в нашия случай ще рече, че комуниста може да извади червеното знаме, да го закачи в някой ъгъл на стаята, който да нарече "Красный уголок", да сложи до него портрета на вожда и да устреми мислите си към светлото бъдеще, когато всички ще бъдем като братя (или, може би, дори не като братя, защото те, братята, най-много се карат и си завиждат, тъй като имат какво да делят, но пък тогава просто като комунисти). Не закъсняха да се появят и "свети мощи" на видни комунисти и специални места (Мавзолеи), където те да се съхраняват и пред които народа да се покланя в най-тържествени случаи (както се правеше пред Мавзолея на Ленин при сватби във "великата и нерушима" страна, която вече се разруши). Само с тази малка забележка, че иронията не се отнася за комунистите, защото те просто използуваха това, което всички религии по света използуват, а именно човешката наивност и нелогичност, така че: който се смее, на себе си се смее!
4. Фанатизъм при служене на култа
Човек, общо взето, обича често да поставя едно понятие над друго и да счита, че само неговата истина е вярна, и в този смисъл, може би, най-големия грях на съвременния човек е неговата нетолерантност! Много религии признават съществуването и на други богове, но то е само за да подчертаят превъзходството на техните! Хората никога не се уморяват да постявят една идея над всичко останало, и в нашето заслепление ние не виждаме, че дори лозунга "човек над всичко" е вече остарял (да не говорим за "България над всичко", примерно) и би трябвало да го заменим с "природата над всичко", което или не дава нищо ново (ако считаме, че природата е другото име на Бога), или пък е nonsense (ако го разбираме като "всичко над всичко"). Но като говорим за комунистическия фанатизъм, не бива да си мислим, че той беше разпространен само сред "служителите на култа", нещо повече, през последните години именно сред тях той не беше особено разпространен (в смисъл, че те самите не вярваха много на комунистическите идеали, а на някои по-практични неща, като кариера, или лични облаги), така че тъкмо обикновения народ пострада най-много от своя фанатизъм, защото той не получаваше никакви допълнителни облаги и, следователно, служеше само на идеята! И разбира се, най-лошото за ХХ-ия век беше сблъсъка на двете фанатични религии — фашизма и комунизма — който беше направо пореден кръстоносен поход, само че, поради значително нарасналата сила на човечеството през последния век, този поход беше и най-кървавия и разрушителен. Както и да го погледне човек фанатизмът, действително, е най-вредното зърно във всяка религия (дотолкова, доколкото всяка крайност е вредна), но най-податливи на крайности са тъкмо широките народни маси, а не относително просветените свещеници или култови работници!
Това, че тъкмо служителите на култа не са от най-вярващите, обаче, не е нов момент и при редица други религии, като мнозина от тези хора, някои най-искрено, а други престорено, си задават кардинални въпроси от рода на това дали, наистина, техния Бог съществува, и ако Той беше толкова всемогъщ и добър, защо оставя хората да страдат поради Неговите собствени недостатъци (сиреч лошо свършена работа през някой от прословутите Му шест дни на съзидателен труд, или голям мързел през следващите хилядолетия). Но дори и при най-големите си съмнения за верността на писаното в светите писания, култовите работници остават убедени, че за народа (т.е. за непосветените, миряните, или лаиците) тези, може би, измислици са наистина необходими! Та нали ако детето не искаше да слуша измислици, то неговите родители и нямаше да му разказват такива; ако болния не искаше да му казват, че бързо ще се оправи и че му няма нищо сериозно, то лекаря нямаше и да го лъже; ако самият народ не искаше да му казват, че именно неговия път е единствено правилния и не може да има съмнения по въпроса (при все че човек никога не може да бъде напълно сигурен дали едно нещо е добро, докато то не стане, а и след това пак нищо не са знае, защото трябва да мине още доста време, за да се оценят нещата), то управниците нямаше и да го заблуждават по въпроса. Което пък ще рече, че най-лошият фанатизъм беше не този на самите комунисти (а още по-малко на тези от горните етажи на властта), а на обикновения народ, който и караше на времето инквизицията да гори вещиците, демократичните американци да прилагат масово съда на Линча, и едни хора от народа да предават свои роднини или познати като врагове на комунизма. И не е лошо всички, които са готови винаги да критикуват комунистическия фанатизъм да се замислят първо каква беше причината за появата на комунизма (очевидно лошия капитализъм в дадения момент), и кои бяха неговите най-фанатични последователи (широките народни маси, разбира се).
5. Тотално проникване на религията във всички сфери на живота
Това е причината за да наречем комунизма тоталитарен строй, но такава е и всяка религия докато някой не се наеме да й "стегне юздите", както е било столетия наред по целия свят докато не са били подхванати масови борби за откъсване на църквата от държавата и обществения живот. При комунизма, в известен смисъл, църквата наистина се откъсна от държавата, защото държавата стана вече "Партията и Правителството" и като така пое и всички функции на църквата, докато официалната църква стана един вид ерес за комунистическата религия. Нещо повече, вместо първо причастие се появиха чавдарчета, после пионерчета и т.н., вместо различните страни в трудовия процес се появи "хермафродита" наречен "партийно, профсъюзно и комсомолско ръководство", дори вместо християнското погребение се появи паметник с петолъчка и нов ритуал на "комунистическо опяване" (вярно, само за тези дето искаха, но роднините на държавните служители избягваха да не искат). И ако тези и други нововъведения не успяха добре да се утвърдят (защото вече успяхме да ги отречем изцяло), то е не защото те бяха по-лоши от другите (към които сега се връщаме), а просто защото бяха по-нови, тъй като една традиция най-често съществува не защото е по-добра или по-лоша от някакъв друг вариант, а защото съществува като традиция (както, например, мнозина съпрузи търпят дълги години жените си, не защото последните са много добри или не остаряват, а само защото са им свикнали; но същото могат да кажат и жените, разбира се)!
Лошото при поредните отрицания на отрицанието е не самото отрицание, а неговата тоталност (макар и това, общо взето, да е неизбежен момент) и тогава се получава ситуацията, за която нашия народ казва, че "покрай сухото гори и суровото". Между впрочем, за дълбочината на проникване на комунистическата религия, както и за тоталността на отрицанието, може да се съди прекрасно по следтоталитарния период на "покръстване" и приемане на нови (или връщане към старите) ценности, при който някои народи буквално за миг се отрекоха от ненужното и при това се оказа, че под комунистическата религия за тях е имало доста други (пак религиозни, но в традиционния смисъл) идеи и ценности. Тези народи сега вървят спокойно и уверено напред. Други народи, между които е и българския, се оказаха в голямо затруднение защото дълбочината на проникване не беше малка и, което е по-лошо, под нея в душата на българина се оказа, че няма почти нищо (т.е. нищо ценно, за което човек да живее и да се бори). Такива народи сега, или се избиват един друг, или още се доразделят на "бойни единици", или тепърва започват до осъзнават простата истина, че не бива да се отрича една религия без да е налице друга по-желана!
Говорейки за тоталното проникване на комунистическата религия не можем да не споменем и нейното влияние върху всички изкуства, които бяха, както се казва, ангажирани, или служещи на "голямата идея", но тази тема е многократно разисквана, затова ще се задоволим само да припомним, че и всяка една религия също дирижира изкуствата, които трябва да бъдат непременно морално издържани (според нейните канони), но това, ей Богу, датира още от времето на Омир, защото и тогава се е считало, че всяко художествено произведение (било то скулптура, трагедия, комедия, музикално изпълнение, и прочее) трябва по някакъв начин да отразява и живота на боговете; дори и публичните речи, важните битки, народните веселия, Олимпиадите, и другите спортни игри също са били съпоставяни някак с митологията. Сигурно и децата на предучилищна възраст знаят, че Олимпиадите са наречени така във връзка с планината Олимп в Гърция, където се е считало, че обитават боговете. И трябва ли при това положение да се чудим, че и комунистическата религия искаше същото от творците, артистите, спортистите, че и от научните работници (където уж би трябвало да има най-малко място за сляпа вяра и поклонение)? Нещо повече, като първата научна религия (т.е. научно разработена такава) комунизмът имаше и своя икономика, което не важи за другите религии в такава степен (там свещениците се задоволяваха само да вземат своя десятък от всичко произведено, но нямаха нито теория, нито практика на икономическата наука, което е обяснимо, разбира се, с отсъствието на такава наука по времето на старите религии).
6. Облик на служителя на култа
Тази точка донякъде е свързана с предишната, ако приемем, че облика на служителя на култа е резултат от тоталното проникване на религията, но пък от друга страна редица нерелигиозни институции също имат някакви установени морални норми и външен вид (например, армия, правосъдие, и пр.), така че ние я обособяваме като отделна. Характерен за всяка религия е аскетизмът, или отказването от светските блага, в името на по-ценните идеали на култа. Разбира се, аскетизмът на служителите не значи, че те са "бедни като църковни мишки", както се казва, но че те не използуват за себе си и за лично облагодетелствуване наличните ценности, с които апарата на религията разполага (църкви, храмове, Партийни домове), а за служене на Бога и "работа с масите"! Това ще рече, че не може да има някаква религия с влияние, която да няма материални ценности с голяма стойност (защото ако тя има влияние сред народа, значи това влияние се потвърждава и чрез различни дарения или такси, които се обръщат най-често в ценни предмети), и това важи с пълна сила и за комунизма, където най-голямата постройка на всеки град, при това точно в центъра му, беше импозантен Партиен Дом (с главни букви, очевидно) и всички Конгреси на Партията протичаха с много шум и тържественост (точно както и църковните празници). Но това не значи, че самите свещеници живеят в богати домове и палати (по сравнение с тези на местните търговци или банкери, например), или че тънат в някакъв разкош. Напротив, подобни случаи на охолен живот сред свещенослужителите винаги са били критикувани от всички (дори от самите свещеници), така че те са само изключения от правилото, и такова беше положението и при комунистическите "свещеници" (докато, ако се върнем пак на сравнението с търговците, то там изключение ще бъде, именно, бедният търговец).
Моралният Кодекс на комуниста беше, действително, много сроден с този на другите свещеници и се свеждаше основно до твърдението, че всичко на този свят е суета и от нея нищо няма да остане в бъдещето, освен това, което е насочено към служене на култа, и затова няма никакъв смисъл човек да се обгражда с материални блага, както вечно правят "миряните", а да мисли за спасението на душата си в бъдещето. При това не бива да се бърка почитта и уважението, с които култовите служители се ползуваха, както и различните дарове и облегчения, които те получаваха (най-вече от външни организации), с техните преки заплати и личните им доходи! Много са религиите, където служителите им получават безплатно жилище, прислуга и транспорт (а същото важи и за редица фирми), но с напускането на поста тези привилегии изчезват, и точно същата беше ситуацията и при комунистическите кадри.
Но обликът на служителя на култа, естествено, е не само морален, а и физически или външен, и той също, като правило, е доста по-различен от този на обикновените хора. Най-често това се постига с лишаване от специфични личностни физически характеристики (като коса и мустаци, например) и с добавяне на специални "работни дрехи" или униформено облекло, които да бъдат хем скромни, хем да подчертават техния сан. Комунистическите "свещеници" може и да не носеха специални дрехи, но можеха да бъдат отдалеч познати по своята, тип "комсомолска", прическа. Интересно е да припомним една характерна за всички религии подробност, а именно, че техните служители, като правило, се остригват почти "нула номер" (за да подчертаят аскетичния си начин на живот) и това е отразено лингвистично още някъде от времената на Вавилон. Във всеки случай думата "монах" на английски е monk, която (макар и да идва от гръцкото μοναχοσ) добре кореспондира с думата ... monkey (маймуна), а релацията на monkey с нашите "май+мунки", прави връзка през древния санскрит и района на Индия (защото нито у нас, нито в Англия се въдят маймунки; пък и от какъв зор англичаните ще изпускат цяла сричка, след като правилното е да я има, тъй като на турски думата е maymun, а и на гръцки е μαιμον). С други думи монасите са се подстригвали или са ходели с капюшони и в очите на простолюдието те са приличали на маймуни; а като още едно потвърждение нека споменем и тъй наречения Орден на Капуцините, а капуцин е точно вид маймуни. Но хайде, за монашеския облик все пак има някаква мотивировка, докато в редица съвременни или древни модни прически няма никакъв резон освен ексхибиционистичните прояви на младите (най-вече) и отсъствието на разумност в постъпките им.
7. Общо ползуване на благата или съществуване на комуни
Комуните, откъдето идва и самото название на комунистите, не са нов елемент за никоя религия. Още от дълбока древност хората са разбрали, че нашия свят е свят на силните, и единственото спасение за слабите е и те да станат силни за да оцелеят, но пък най-лесния начин за постигане на сила е обединението на много единици или индивиди в една по-мощна и дееспособна единица с общи цели и задачи, както и с общо притежание на материалните ценности, без който живота е невъзможен. На пръв поглед това може да изглежда доста назадничаво, или връщане към първобитното общество, но правотата на такова решение е безспорна, пък и, в крайна сметка, цялото човешко развитие е едно непрестанно връщане към някакво старо положение, което хем е необходимо за да има развитие (а не някаква експлозия), хем дава възможност за преоценка на плюсовете и минусите на дадено старо решение, защото на този свят плюсовете и минусите вървят ръка за ръка (или, ако щете, можем да изкажем максимата, че: "най-лошото на лошите идеи е, че в тях има и нещо хубаво — и затова те вълнуват хората; както и обратното, т.е. че най-хубавото на хубавите идеи е, че в тях има и нещо лошо — и затова нещата се движат, а не стоят на едно място!").
Така че комуните бяха естествено разрешение на въпроса при комунистите и те се прилагаха както в селското стопанство — колхозите (за които руснаците имаха шеговития лаф: "колхоз — дело добровольное, не хочешь — заставим!"), така и в промишлеността, и при поддържането на партийния апарат, и прочее. Една от основните грешки на българина при разбиране на демокрацията и свободния пазар беше в подценяването на критичната маса на производствените или идеологични единици, което ни се стовари като Дамоклев меч на главите, защото при прехода към общество с по-голяма свобода и автономия ние не тръгнахме от позицията на тогавашното укрупняване, ами от силата на отделния индивид, което, откровено казано, си беше чиста лудост (но какво да се прави, като разни "дисидентски чавки" ни бяха "изкълвали акъля"?). Свободата, макар и по този въпрос да е говорено много, е твърде относително понятие и човек може, и можеше, да се чувствува много по-свободно, в редица отношения, в една комуна, отколкото се чувствува сега в условията на неочаквана бедност и мизерия, защото целта на всяка държава е да накара хората да работят един за друг (проблем възникнал още с появата на първите професии), а не един срещу друг.
Ако комуната стои на единия полюс, то анархията е на другия, и ние, избягвайки от далеч не реална комуна (както, например, е твърдял още Платон в древността, където и всички деца трябвало да бъдат достояние на общността, а не на семействата), залитнахме на другия полюс само и само за да осъзнаем нуждата от принудително лишаване от неумерените свободи, но вече под диктата на развитите западни икономики в лицето на Валутния Борд, който лиши и нашия лев от неговата свобода, и работещите от правата им да искат по-високи заплати (т.е. жизнен стандарт поне от времето на комунистическото управление), и дребните ни фирмици от възможността да се преборят с това чудовище наречено пазар. Защото небезизвестния Ото фон Бисмарк, който в никакъв случай не е бил комунист, бил казал на времето си, че "свободния пазар винаги ще бъде оръжие в ръцете на по-силните икономики", нещо, в което вече се убедихме от горчив опит! Накракто, въпросът съвсем не беше в избягване на комуните, защото света, все едно, се движи към тях (тъй наречените мултинационални компании, или Европейската Общност, НАТО, различни общества и обединения), а в създаване на по-разумни и мотивиращи индивида групи, обединени около по-действени идеологии, което е било основна цел на всички религии, и което оправдава тяхното съществуване и до ден днешен, въпреки многото им минуси.
8. Догматичност и непримиримост към ересите и другите религии
Колкото е лесно да се приеме едно нещо на вяра и без ръзсъждение, толкова е и опасно да се пребивава дълго време в тесни догматични рамки, но за всяка религия това е неизбежно зло, в смисъл, че религията е догматична просто защото иначе щеше да е много лесно да се подкопае самата вяра! Да припомним, че там където цари вярата, няма начин за логическа или експериментална проверка за това дали едно твърдение е истина или не. Поради това на времето си Светата Инквизиция, за да запази някаква видимост за експеримент, а и поради неясната природа на вещиците изобщо, е прилагала правилото, че ако осъденото лице е вещица, то тя ще успее, сама, или с помощта на други феи или духове, да избяга от мъченията, което ще докаже, че тя е вещица, т.е. ще има поне едностранна проверка, а ако не е вещица — ех, ще си отиде женицата, но какво да се прави, като няма друг начин за проверка; вярно е, че това е една "разрушителна проба", но пък ако тя е невинна, то поне на "оня свят" мястото й в рая ще бъде "в кърпа вързано", така че тя би трябвало да бъде даже доволна. След като няма начин да се провери дали църквата е права, значи трябва нещо да се приеме на вяра, и е съвсем естествено да се приеме, че точно тя е правата! Това не значи, че нищо не може да се доказва и проверява, напротив, може да се проверява дали дадено твърдение може да се извлече на базата на светите книги, разните папски були и решения на църковните събори, но само това, а не нещо повече.
Такава беше ситуацията и при комунизма, където и в науката, и в техниката, и в спорта, и в изкуството, и в производството — навсякъде трябваше да се цитират решенията на поредния Партиен Конгрес, както и какво са казали Маркс, Ленин, или живия в момента вожд по даден въпрос. Несигурността на критериите за истинност са подменяше с пълното им отсъствие по силата на догмата за непогрешимост на върха! От висотата на изминалия етап е много лесно да се твърди, че това беше погрешно (още повече, че то наистина беше погрешно), но това се налагаше от самата природа на комунизма като религия, където основоопределяща е вярата, а не разума; от самото централизираното управление, където не се ръзсъждава, а се изпълнява (но да не би да не е така в армията?), а може да се разсъждава, когато и ако това е възможно (например, на партиино събрание или Конгрес, ако на човека "му стиска").
В същото време, обаче, е нужно да добавим, че много от бедите на догматичните решения идват от плиткоумието на служителите на култа, а не поради невъзможността да се провери дали дадено ново твърдение оборва основни догми и като така е ерес, защото ако нещата се разгледат по-задълбочено и безпристрастно се оказва, че в редица случаи ереса може да се примири с догмата! Така например се твърди, че Джордано Бруно е изгорял на кладата съвсем напразно, тъй като движението на Земята около Слънцето не противоречи на съществуването на Бога (защото Бог би могъл да направи Вселената такава каквато Той си пожелае и би могъл да не обяснява на хората истината преднамерено, защото знае, че те са слаби и крайни същества, пък и, след като все едно всичко е относително, това не е от особено значение за тях). За съжаление, обаче, една от неприятните последици от догматизма е че самите служители на култа стават и първите жертви на догматизма (макар и жертви не в смисъл на човешки животи, а просто като заблудени), защото той, естествено, води до загуба на разсъдъчните способности (след като те и не се прилагат на практика).
В този смисъл служителите на комунистическия култ, не видяха, че най-важна беше идеята, вярата, социалната справедливост, националната цялост и разумността на тази нова религия, а пък "ересите" на частната собственост, многопартийността, демокрацията, либерализма, и прочее не са най-страшното, ако се подходи правилно към проблемите, защото, например: собствеността на акции от отделни фирми не променя основния собственик (нормално към 60 % от всяко предприятие е в едни ръце, защото иначе то става неуправляемо, а че някой-си притежавал 1/10,000 или дори милионна част от дадено голямо предприятие изобщо не влияе на политиката на неговото ръководство); обществената собственост по принцип не изключва възможността за конкуренция (която, действително, прави производството по-неефективно, но затова пък по-адаптивно); съществуването на няколко партии, които се сменят на принципа на люлката — една греда подпряна в средата и двама души (тук партии) седнали в краищата й (а може да има и трети в средата), така че когато единия падне долу, то другия да се издига нагоре, а после обратното (ала не защото този, който се е вдигнал отгоре, е с нещо по-добър, а защото онзи, дето е долу, е по-лошия в момента!) — е достатъчно добър модел на управление, и лошото в него е само докато политиците свикнат с мисълта, че те са като артистите в театъра (или клоуните в цирка, ако щете) и ако си удрят шамари то това може да става доста шумно, но не и да ги боли, или пък, което е по-лошо, от това да страда народа или страната; демокрацията, така или иначе, е въпрос на законова уредба и разумен компромис с централизираното управление (както показва световния опит и нашия демократичен път от последните години) и изобщо не е някаква ерес за комунизма; либералността е въпрос на исторически момент, а в последно време вървим към все по-големи свободи, така че няма проблеми да се легализират и браковете между хомосексуалисти (все едно земното кълбо достатъчно се пренасели и щом хората си нямат други грижи и така им е по-интересно, то защо не?), в смисъл, че и това не засяга устоите на комунизма като религия (а въпреки това имаше времена, когато комунистите пращаха на принудителен труд за минижупи или забраняваха слушането на The Beatles); и тъй нататък.
9. Съществуване на апарат за инквизиции
Ако приемем на вяра, че една религия е права, то без апарат за принуда би се стигнало до най-несправедливото нещо на този свят — да не можеш да наложиш справедливостта! А още повече такъв апарат е нужен, ако религията не е права (защото, ако наистина доброто винаги побеждава, то тя никога няма да се наложи, ама тя си е наша религия)! Това е било разбрано от служителите на всички религии от дълбока древност и е предизвикало преследването на еретиците и кладите, показните процеси и инквизицията, религиозните убийства и отлъчването от църквата, и други подобни. По-съвременните комунистически и националистически религии използуват и по-съвременни методи, като концентрационни лагери и/или газови камери, а като по-лека (и палеативна) мярка — изселване, забрана на образование, 5-10 годишни затвори, и пр., но тази страна на тоталитарните режими е достатъчно осветена от редица автори, така че няма смисъл да се спираме и тук.
Необходимо е, обаче, да обърнем внимание на една съществена особеност на комунистическата инквизиция, която я отличава от другите, и това е факта, че комунистическата религия, не поставяше никакви пречки за всеки да се приобщи към нея (без разлика на раса, пол, възраст, образование, материално положение, и пр.), нещо което не е вярно за националистическата, например (защото никой евреин не можеше да стане ариец — без заблуда или прикриване, разбира се), нито пък можеше някой аристократ по времето на френската революция да престане да бъде такъв и по този начин да са спаси от гилотината (едно изобретение, с което французите особено са се гордеели на времето си считайки го за много хуманно, така както сега някои считат неутронната бомба). В този смисъл голяма част от жертвите на комунистическата инквизиция са в значителна степен (макар и да не е прието да се говори така, но в това има доста истина) жертви на своите лични качества (било то упорство в егоистичните си стремежи, омраза към голтаците с партиен билет, високомерие, или най-малкото нежелание да се подчинят на силните в момента, което, най-често, е проява на неразумност). Във всеки случай смело може да се твърди, че насилствен апарат за принуда и подчинение на централната власт е имало във всички исторически времена, като дори и "най-големите" демократи (или поне тези с най-високо самочувствие на такива) на съвременния етап, т.е. американците, си имат своите ФБР и ЦРУ, своите показни процеси и политически убийства, както и извънредни положения за борба с расови вълнения при нужда (те дори няколко години са се били на времето, за да докажат, че и негрите са хора — нещо, което от преди векове е било ясно на хората във всички цивилизовани страни).
Много хубаво би било човечеството най-после да стане достатъчно цивилизовано и да спре използуването на груба сила и принуда в управлението на страните, защото такъв е и смисъла на думата "цивилизация", т.е. управление на цивилни и, следователно, не чрез сила, а културно и по метода на убеждението, просвещението, помощта и прочее, но уви — поне засега, няма нито една цивилизована страна (в този смисъл) в света, защото няма нито една страна, която да няма някакъв репресивен апарат за поддържане на вътрешния ред, както и армия за "поддържане на международни контакти", при нужда! За съжаление това е истината, а всичко останало е утопия! Така че въпросът за наличието на апарат за инквизиция се определя, на първо място от населението, след това от идеологията, която той защитава, и на последно място от разумността на служителите в този апарат. На населението се влияе най-трудно; ако идеологията е тотална, или ако това е някаква властваща религия, то такъв апарат не може да не присъствува; а що се касае до служителите му, то за това просто трябва време (за да се промени постепенно народа, а оттам и служителите на култа, защото те, все пак, са хора от народа), нещо което ясно се вижда при сравнение на този апарат през различните периоди (десетилетия, да речем) от комунистическото господство (било то у нас, било в бившия СССР, или където пò Ви харесва).
10. Цензура, секретност, и борба с познанието
С оглед на поддържане на вярата, неизменността на догмата, както и от някои морални съображения (които след малко ще разясним), всяка религия счита за свой дълг да пази и цензурира информацията, с която разполага. Това е неизбежно и датира още от древните източни религии, минава през различните християнски вероизповедания, през мусулманството и стига чак до най-новата комунистическа религия. Когато религията властвува навсякъде в обществото, то всяко знание трябва първо да мине през нея, за да се провери дали не е някаква ерес, като дори и да не е ерес е важно да се прецени дали то ще бъде от полза за масите, или напротив. Дълбокият и, може би, парадоксален за мнозина днес смисъл на библейската притча за ябълката на познанието изобщо не е в нейната сексуална окраска, а тъкмо в твърдението, че познанието не е угодно на Бога (защото не е полезно за хората, разбира се)! Това е така поради самата човешка природа, за която познанието, като правило, не носи щастие, нещо което съвсем недвусмислено се доказва от целия ХХ-ти век, за който може да се спори дали е прогресивен или не, но милионите убити говорят за всичко друго, но не и за щастие.
Разбира се всяко крайно твърдение е опасно и, може би, трябва да поясним, че по-правилно би било да се каже, че всяко познание може да е както полезно за човека, така и вредно за него, или че само преждевременното познание е вредно, но такава сентенция не ни казва нищо определено, защото сега пък не е ясно какво значи "преждевременно" и какво — не. И тъкмо за да стане това ясно идва и необходимостта от цензура! Никоя грижовна майка няма да разреши на 4‑5 годишното си дете да си играе с кибрит и запалки, или да гледа филми на ужасите и мазохизма, нито ще го пусне още само да пътува из града, например; никоя уважаваща себе си религия няма да разреши сред народа да се разпространяват материали, които не са получили нейното одобрение! Ако нещо може да се направи по въпроса, това е да се търсят по-образовани и културни цензори, а още по-добре е ако народа стане достатъчно образован, че да може сам да се цензурира посредством някакви демократични институции, и в това отношение комунистическата религия имаше на какво да се научи. Ако народът, незапознат с латинския, негодува срещу думата цензура, то тя може да се преименува (а тя и не се наричаше така); ако секретността се състои само в това хората да не разберат, че сме много изостанали (както, май, беше при нашенските органи за секретност от тоталитарно време), то значи няма особена нужда от нея, а от някакви други мерки; ако дадено познание (например за ядреното разцепване) не е от полза за човечеството като цяло, значи трябва по някакъв начин да се пречи на неговото разпространение (в случая на конкретни технологии за производство на ядрено оръжие; и да не забравяме, че комунистите изобщо не бяха от тези, които първи започнаха да разработват секретни планове за производство на ядрено оръжие, нито от тези, които първи взеха да го употребяват). С една дума, лоша е не самата цензура и секретност, а лошата и неуместна цензура и секретност!
Забраненият плод обикновено е по-сладък, което е известно от библейски времена, затова понякога чрез известна цензура или забрана за разпространение на някаква информация може да се накара народа да научи нещо по един приятен и интересен начин, просто като се гледа през пръсти и се допуска изтичане на информация (което често е и неизбежно). Така е било с въртенето на Земята, когато било минало известно време от откритието на Галилей, така се провеждаше и борбата с дисидентите (на латински decido значи падам, провалям се, т.е. това са хора отпаднали от средата на тези, насядали около държавната софра, и много недоволни от това) през 70-те и особено 80-те години на ХХ-ия век, а горбачовската перестройка въобще отмени ненужната секретност, когато започна да пропагандира гласността. Но парадоксът е в това, че десетина години след перестройката, народът започна много по-малко да се интересува от това, което е било скрито по-рано, отколкото тогава, когато такива неща никъде не можеше официално да се прочетат, и в известна степен дори и преди Горбачов, по време на борбата с дисидентите (не по времето на Сталин, разбира се), народът бавно и полека започна да се движи към някакво умерено разбиране за социализма, тъй както и самия социализъм вече не беше същия, както, да речем, през първите години от своето съществуване. В този смисъл може да се говори за някаква поносимост към дисидентите, обусловена от разбирането за тяхното положително влияние за развитието на обществото, но не със силата на техните идеи, а предвид на слабото противодействие на официалните постановки, понеже масло в огъня трябва да се капи по малко, за да се предотврати възникването на големи пожари, защото когато масите почнат да отричат нещо устаряло, то те, както е известно от диалектиката на отрицанието, се хвърлят направо на другия полюс, тъй като златната среда, уви, е много трудно достижима за хората. А средата винаги е нужна, което добре се вижда и от сравнението със сексуалната свобода, която не води до по-силни чувства, т.е. до преди век-два не голите крака, а само едно женско глезенче, и то в чорапче, е възбуждало мъжете повече отколкото сега, извинете за сравнението, голите бюстове на дамите от рекламите за платени любовни услуги.
Не е лишено от смисъл да добавим към казаното и това, че отсъствието на специални органи за цензура не означава отсъствие на цензура изобщо, защото тогава се прилага, така наречената вулгарна (или простонародна) цензура, при която това, което не се харесва на народа не получава разпространение; както още и цензурата на капитала (т.е. разпространява се това, за което някой може да плати)! Никой, обаче, не може да бъде сигурен, че това което се харесва на народа или на крупния бизнес, наистина е полезно за народа (вземете за пример наркотиците) и тогава се налага да се използуват някакви други комисии, които да се произнесат по въпроса. Така например, от Фройд насам по целия Запад, а вече и у нас, цъфти и се разпространява (само дето не може "да върже") вълната на хомосексуализма, но това не значи, че не е имало оживени дискусии (някои от които още продължават) в редица Парламенти и сред компетентни научни комисии, в резултат на които се е приело, че е по-добре да се легализира нещо безвредно (за околните), отколкото то да се забранява (за да се повиши интереса към него); а и освен това в днешния гъстонаселен свят това е един от начините за подобряване на контрола над раждаемостта (въпрос, който, според автора, ще бъде централен през ХХI век, ако не се самоунищожим, разбира се). Аналогично стои въпросът и с еротиката, която, съвсем естествено, не може да замести секса, но от нея добре се печели и затова сега тя се счита за легална. Така че недоволство от цензурата може да изказва само този, за когото тя е неизгодна, но това далеч не винаги е народа като цяло.
11. Утопичност на религиите
Всяка религия, в опитите си да промени човешката природа, неизбежно става утопична! Колкото и да е силна една идея, щом тя започва със "ако ...", то тя не може да бъде реализирана "докато ...". В това отношение комунизмът не правеше изключение, защото човек не може да не изхожда от своите лични интереси, а от тези на другите (дори може да се каже, че основната причина, поради която човешките същества най-много страдат на този свят е, не че те не си гледат интересите, а че не си знаят интересите); никой не може да знае точно какво е добре за другия (то най-често самият "друг" и той не знае, но все пак има възможност овреме да се усети, ако е сбъркал посоката); в редица езици присъствува като поговорка библейската фраза, че пътя към ада е усеян с благи намерения, т.е. че добрите намерения рядко водят до добри резултати. В същото време, обаче, утопиите съществуват откакто свят светува, защото човек не може да се откаже от всякакви идеали само и само защото те са нереализуеми! Идеалите са нужни на хората, като ориентири в движението им във времето, и изобщо не се бъркат от факта, че те не са самата действителност, или казано по друг начин: не може да съществува действителност без идеали и утопии, най-малкото за да се прави разлика между едното и другото.
В първите моменти на краха на комунистическия социализъм мнозина комунисти си мислеха (или поне претендираха, че си мислят така), че им отнемат идеята, обаче това си беше чиста демагогия защото една идея просто не може да бъде отнета, понеже тя не съществува в действителност (т.е съществува само като идея)! В този смисъл дори самият крах на реалния комунизъм (т.е. на световната комунистическа система, защото някои може и да спорят, че това още не беше комунизъм) не само не отне утопичната комунистическа идея, а напротив — отдели идеята от нейната реализация, за да я запази за бъдещето! Казано накратко: самата утопичност на комунистическата идея (за разлика от капитализма, например, който си е чиста реалност, тъй като в него въобще няма никаква идея), е едно от най-силните доказателства за твърдението, че комунизма е религия! Дори, ако човек се понапъни малко да помисли, и в нашумялата напоследък демокрация също няма никаква идея по същата причина, защото демокрацията е само въпрос на законова уредба и спазване на законите (но в условията на всестранно проникване на информационните медии — затова, между другото, на Запад иронично наричат съвременния човек homo mediaticus — неспазването на законите за по-дълъг период от време е направо невъзможно). Доколкото, обаче, идеята не се бърка от реалността и обратно, то няма никакви проблеми за мирното съжителствуване на комунистическата религия и демократичната действителност!
12. Убежище за слабите
Тук е мястото да припомним добре известния от епохата на Ренесанса лозунг, че "религията е опиум за народите", който си остава в сила и днес просто защото е верен! Религията, както споменахме в началото, е нещо, на което човек се опира когато е загубил всякаква утеха и е в безнадеждно положение, и тъкмо тогава на болния се дава опиум за да избегне той болките (причинени от действителността). Така че това си е съвсем нормално и удачно сравнение, или казано по-точно: религията е точно този опиум, от който народите имат нужда (а ако някои служители на култа не разбират това, толкова по-зле за тях)! С други думи, това е тъкмо убежището на слабите, но "човеците" са слаби, както бил казал Господ, и защо тогава те да не търсят утеха? В този смисъл и комунистическата религия беше убежище за слабия и изнемощял от две национални катастрофи, беден и малък балкански народец, наречен български. Това е и основната причина, поради която той повярва в тази нова религия, в която не повярва, нито англичанина, нито французина, нито немеца, нито американеца, и прочее и прочее. А това ще рече, че вярата пуска корени там, където живота е тежък и хората сами търсят някаква вяра, тъй че май има шансове в днешните демократични времена и българите най-после да станат наистина вярващи, след като се убедят, че и капитализма също е лош (или както казват, че отговорило радио Ереван на въпроса: "Има ли живот на луната?" — "И там няма!").
В същото време не бива да бъркаме отричането от комунистите на всяка (друга) религия с твърдението, че комунизма е също религия, защото първото е просто едно неизбежно изискване (както вече говорихме). Няма на света религия, която, макар и да признава другите религии и богове, да не твърди, че тя именно е най-добрата и нейните богове и светци са най-истинските. И нека не си мислим, че ако комунистите казват че няма Бог, а има природа, то това особено променя нещата (както бе дискутирано в т.3). Изобщо, нека не си мислим, че атеистите са безверници, защото съгласно принципа на агностицизма, атеистите просто вярват, че няма Бог, ergo те са вярващи! А що се касае до нетолерантността на комунистическите свещенослужители, то никоя религия не може да се похвали, че не е стигала до крайности (при това до значително по-големи от тези на комунистите) в преследването на друговерците (дори ислама, като една доста умерена и толерантна религия, според редица твърдения, си има своите религиозни войни, а пък да не говорим за кървавите християнски кръстоносни походи, Вартоломееви нощи, и пр.). Безверникът, или безбожникът, както по-често се казва, е този, който не вярва в нищо и живее само ден за ден и само за себе си, без да мисли за бъдещето, докато това в никакъв случай не важи за комунистите. А това, че те не търсеха убежище в другите религии — ами добре, та те си имаха свое убежище, където да подкрепят духа си! В известен смисъл те също бяха слаби (щом вярваха), но в същото време бяха и по-силни от християните или мусулманите, да речем, защото вярваха в най-правдоподобното.
13. Пречка за прогреса и застой в развитието на обществото и личността
На базата на всичко казано досега е ясно, че всяка религия, щом възразява против разума и познанието, ще спъва прогреса (след като не е ясно дали той ще донесе щастие). По същия начин, обаче, всяка религия спира и регреса, т.е. предизвиква застой в обществото. Но нима не е било такова положението на повсеместен (или тотален) застой след масовото разпространение на християнството в целия западен свят, и то не за година-две, нито за десет-двадесет, даже не и за век-два, а за повече от десет века — очевидно признат от всички, многовековен застой за милиони хора (нещо като зимния сън на мечките), дал възможност после, след изтичането на този период, новото време да бъде наречено Възраждане (или нещо като възкръсване от мъртвите, Renaissance на френски)? Но пък, ако се замисли човек (или дори без много да мисли, а само като гледа с какво бясно темпо се променят сега* нещата у нас, та няколко Парламента не можаха да си изкарат докрай мандатите), то неминуемо би трябвало да стигне до извода, че не напразно се е запазило до нас възклицанието: "О, миг, поспри, ти си тъй чудесен!", защото това, което е добро то и се запазва (обикновено, в условията на демокрация, но, макар и по-трудно, и в условия на диктатура и тирания също), докато това, което много бурно се променя, то значи не е добро (защото ако беше добро, то не би се променяло така устремно, нали?)!
И нима не беше точно така и през станалите нарицателни "години на застоя" в комунистическите държави? Във всеки случай, застоя е неизбежен за всяка властваща религия, защото тоталитарното, или най-малкото централизирано управление е и най-ефективното управление, а целта на всяко управление, било то в животното или в машината (както казва кибернетиката) е просто запазване на състоянието, или статуквото! Което ще рече, че не само няма нищо чудно в това, че комунизма предизвикваше застой (защото всяка религия има същата цел), но че би било чудно ако не беше така, и че, изобщо погледнато, този строй много добре се справи със задачата за постигане на застоя. Но има още нещо, което е съществено в случая и то е, че няма еднозначен отговор на въпроса, дали застоя е нещо положително или отрицателно, като всичко зависи от разглеждания случай и поставените критерии (сравнете, например, със застоя в надпреварата за въоръжаване, или в развитието на някаква болест, или на приближаването на старостта, съответно на края на цивилизацията, в какъвто момент се намираме сега, тъй като цивилизациите се раждат и умират като всичко живо). Респективно и прогреса може да е нещо хубаво, а може да е и много лошо, но такава е диалектиката на развитието.
Сроден с въпроса за развитието на обществото е и този за развитието на личността, при което всяка религия (отново), като социална система сплотяваща хората не само териториално, но и във времето, неизбежно, подтиска развитието на конкретната личност в интерес на обществото (защото личността си отива, а общността е това, което остава). Това е многократно дискутиран въпрос и единственото, което може да се направи, е винаги да се търси необходимото равновесно положение между личностните и обществените интереси, но за тази цел трябва по някакъв начин личността да се освободи от всекидневните и неизбежни грижи за своето оцеляване и да се заеме със своето развитие и усъвършенствуване. Това следва от схващането, че човек е вечно "търсещо същество" (wanting animal по английски, и виждате, че хората не се притесняват да се наричат животни) и има пет йерархични нива, към чието удовлетворяване той се стреми, които, от долу нагоре, са следните: прехрана, подслон, продължение на рода (което от гледна точка на индивида се свежда основно до секса), личностна изява (т.е. кариера, или намиране на подходящо място под слънцето — или под луната, за мусулманите), и най-сетне развитие и самоусъвършенствуване. Авторът не счита, че комунистическите идеолози са били запознати точно с тази градация, но изводите са същите, а именно: задоволяване на долните три нива (които се признават като насъщно необходими) за всички, и разнообразие между индивидите само по горните две нива. А доколкото задоволяването е винаги въпрос на равновсие между желания и възможности, то има два принципно различни начина на постигането му: или като се ограничат желанията, или като се увеличат възможностите!
Не бива да си кривим душата прикривайки факта, че комунистите предпочитаха предимно да ограничават желанията, но то беше породено от техните възможности, защото: по-лесно беше да се каже, че човек не бива да бъде кариерист, или пък, ако толкова иска, то нека прави кариера, но първо в партийните редици; по-лесно беше магазините да са зле снабдени, та човек да е доволен когато случайно (за големите празници) намери и нещо по-хубаво; по-лесно бе човек съвсем да се откаже от стремежа към материално облагодетелствуване, като начин за подсигуряване на личната му изява, и като така да се изяви в това, което Партията и Правителството му оставят като възможно, отколкото да са осигурят на всеки достатъчно средства за личностна изява; и прочее. Но пък, от друга страна, капитализмът изобщо не се грижи за човека, освен тогава, когато богатите са принудени да се грижат за своите богатства, а ако при това се оказва, че те се грижели и за по-бедните (за да няма излишни кръвопролития, защото когато човек няма какво да яде той е способен на всичко), или за изграждане на една по-широка прослойка от "средни" граждани (които да имат достатъчно пари, за да могат да ги харчат в интерес на богатите) — е, толкова по-добре. Така или иначе, по-големите възможности за изява на личността при капитализма (и то само при добре развития), отколкото по време на комунистическото управление, се обясняват не с някакви по-добри качества на строя, или със специални грижи за развитието на личността, а само с по-развитите икономики на водещите капиталистически страни (които и затова се наричат водещи)!
14. Основна цел — щастието на народа
Всяка религия е създадена и съществува за да предложи някакво щастие на народа и нейните основни символи (християнския кръст, мусулманския полумесец, фашистката свастика, червената петолъчка на комунистите, и прочее) са все символи на щастието. Танците около огъня, изпълнявани на разни магьосници и шамани в първобитните племена, древногръцките мистерии или религиозни тайнства, църковните ритуали, шествия и карнавали на която и да е от религиите, както и комунистическите или национал-социалистически масови митинги са измислени преди всичко за да доставят някакво развлечение на народа и да способствуват за неговото щастие по пътя на внушението (или заблудата, което е практически същото). За разлика от здравия разум, обаче, който изисква смяна на идеята, когато тя се разминава с действителността, религиозният фанатизъм изисква смяна на действителността с нейн химеричен аналог!
Хиндуизмът, например, след като констатира (и то преди сумата векове), че горчивия многовековен опит на човечеството поставя под въпрос смисъла на материалния прогрес, решава че човек просто трябва да смени материалната действителност с нематериална (а това, според тях, ставало най-лесно като се повтаря няколкостотин пъти "Рама-Рама ...", или нещо подобно) и по този начин, чрез съзерцание (медитация) можела да се постигне "абсолютната истина" (или чистата любов към Бога). До подобни халюцинации са стигали и редица христиански последователи след продължителни диети на хляб и вода, евентуално съпроводени с телесни изтезания. Аналогичен смисъл на комфорт със собствената си съвест има и прословутата християнската повеля, че след като те ударят от едната страна трябва да си обърнеш и другата, защото света достатъчно се е бил напатил от ескалацията на насилието (и то още преди двадесет века, а какво да кажем днес?) и ако можеш да преглътнеш обидата, после на теб самия ще ти е по-добре.
Същата "трансцендентална Вселена" преследваше и комунизмът като религия — създаване на такава среда, в която човек за човека да е приятел и брат, и където, ако не ние, то поне децата ни ще бъдат щастливи. Това си беше чиста проба манипулация, но в интерес на народа и неговото щастие, като върховния вожд постъпваше така както би постъпил и добрия лекар, който не казва на своя пациент истината за неговото състояние и по този начин му влияе положително (освен всичко останало внушението е и всепризнат метод за лечение). Лъжата или заблудата, а още по-добре самозаблудата, е основно средство за постигане на щастие сред вярващите и, макар и странно от гледна точка на разума, то действително доста често помага, така че нека подчертаем, че не е важно дали ни манипулират (защото и днешните ни демократични органи също го правят и то доста умело), а в чий интерес става това!
15. Религиозен морал
Всяка религия е неизбежно морална, като предявява такива изисквания към вярващите, които могат да се нарекат: правила за добро съжителство. Обикновено човек знае кое е добро за него в даден момент, но като крайно същество той не може да обхване нито всички останали индивиди (а по-точно и цялата природа или околна среда), нито всички минали и бъдещи поколения, така че това е и основната морална повеля на религията: да накара индивида да се почувствува като част от цялото общество, или като прашинка от битието носеща се по реката на времето! Навярно на това място би трябвало да дадем попътно и една неограничаваща дефиниция на понятието "морал", като: система от правила призвани да обединят хората във времето и в пространството. Ако сега малко конкретизираме нещата ще се получи, че обединение в пространството хората, така или иначе, могат да постигат (най-малкото със сила), но пред времето без религията (или без някакви примитивни морални норми) човечеството просто немее! Група хора необединени в пространството е прието да се наричат "диваци" (защото те могат да си прегризят гърлата като глутница вълци — било то за някоя женска, било за някой кокал, или просто да се покажат "герои"), докато група хора необединени във времето, обикновено, се наричат "варвари", сиреч безбожници (защото те не знаят как да постъпят, за да оставят след себе си добър спомен, нито са убедени, че трябва изобщо да оставят някакъв спомен).
Съвсем очевидно е, че като религия комунизма правеше всичко възможно да сплоти хората в пространството и времето, обединени от общата цел за построяване на комунизма (по възможност в целия свят). Дали това ставаше чрез световна революция (или като се използува някой съществуващ военен конфликт или световна война), или чрез постепенна еволюция, зависеше от конкретния исторически момент. Това обединение, обаче, не поставяше никакви вродени различия между хората, така че комунизъм би могъл да възникне и на Луната, ако условията там се окажат подходящи. Но нима християнските мисионери на времето си не са обиколили наистина света (че и сега при пръв удобен случай не се възползуват от тази възможност)? А след като една социална система включва в себе си и морала, то нищо не й пречи да стане властваща (щом това ù се разрешава), така както в редица времена и страни, столетия наред, са царували религиозни управления, така че комунизма не е никакъв прецедент в това отношение.
Нека с това приключим многобройните прилики на комунизма с конвенционалните религии и продължим по-нататък нашето разглеждане.
ЗА ЗАВОЯ НАЛЯВО
(или импулсна политология)
Надали има в момента в нашия политически живот по-коментиран въпрос от евентуалния завой наляво: за партии и движения, за страната като цяло, кога и дали въобще, колко наляво и колко задълго, и прочее. Може да се държат и басове за това, и не без основания, разбира се. И все пак, не мога да се оттърва от усещането, че това отново е въпрос на политическа манипулация (с която до болка сме свикнали), защото въпроса не се поставя коректно. Защото въпросът не стои като "дали ще завием наляво", а "кога ще завием наляво"? По-важните съображения за това мнение са следните:
а) Истината е по средата — твърдение, за което имаме сведения от повече от 25 века, но което, положително, е било известно и по-рано. В една динамична среда, ако не беше така по отношение на даден параметър, то щеше да се достигне единия от двата края, и веднъж прието това значение, по-нататък нещата просто нямаше да зависят от този параметър (а тук е съвсем очевидно, че много неща зависят от това дали ще завием наляво или надясно).
б) Това движение е непрекъснато колебание. Като се има предвид, че още древногръцкият философ Платон е бил, всъщност, по-голям комунист от Ленин (защото не само, че е бил против частната собственост, но е считал, че дори и семейството трябва да изчезне напълно и човек трябвало да живее не за себе си, а само за държавата), както и по-голям утопист, разбира се, е ясно, че левичарството не е от вчера. А що се отнася до десните крайности, то не едно въстание или революция са избухвали за да се преборят с тях. Защото колкото и да е правилно, ако само в градината на Иван пада дъжд и му растат зелето и картофите, а при съседа Петър — нито капка, и само семейството на Иван да може да яде, то все пак идва време, когато на съседа Петър му омръзва да гледа гладните си дечица и се отказва от тази правда (да не забравяме, че на английски, немски, а дори и руски, "правилно" и "дясно" е една и съща ума), като тръгва да дири социална справедливост на другата, т.е. лявата (left, по английски, или останалата) страна. Та, с една дума, нито единия, нито другия край е нещо неоспоримо веднъж завинаги и народите постоянно се колебаят, а правителствата балансират между двата края.
в) Историческият пример в развитието на екс-комунистическите страни, които се движат преди нас в икономическото си развитие, недвусмислено показва (засега) тенденция към олевяване. И ако тази тенденция не се наблюдава в някои страни, то е само в такива като бившия "велик и нерушим" Съветски Съюз, която страна още не е "одесняла" достатъчно! А пред фактите дори и политиците трябва да замълчат.
За да обобщим тези три момента най-лесно е да използуваме модела на затихващото колебание (на едно махало, например), който е произведение от експоненциална и синусоидална функции и е показан схематично на фигурата* (Фиг.1.), чрез кривата "0" приета като базисна. Разбира се в социологията не може да се говори за толкова точни зависимости и не може да се определи колко точно наляво или надясно (т.е. амплитудата на колебанието) се намираме в съответния момент, тъй като нямаме само две идеално чисти лява и дясна партии в Парламента. Нито пък може точно да се определи периода, така че ако от първата най-лява точка (да речем, в горната част на фигурата) до втората такава изминат 10 (условни) години, а пък от втората до третата — 15, то това може да се счита за приемлива точност. Това, че не можем да използуваме този метод за добри количествени оценки, обаче, не означава, че той не е добър качествено, тъй като той вярно отразява постепенно намаляващите колебания около дадено установено значение, което е естествено да приемем по средата.
[ * Картинката, за съжаление, я няма, така че се налага да повярвате сляпо на моите обяснения (но тя и не беше много точна, тъй като я рисувах с мишката). ]
Хубавото на този качествен модел е, преди всичко това, че от него могат да се правят интересни изводи. Първото и най-съществено наблюдение в случая е, че съществуват два алтернативни начина за намаляване на стръмнината на движение (по отношение на хоризонталната временна ос), а именно:
1) чрез свиване на експоненциалната обвивка на кривата, която определя бързината на затихване (не е изобразена на фиг.1), което съответствува на кривата "1" (синята), която пада по-плавно, понеже периода ù е същия, но не достига толкова големи амплитуди; или
2) чрез разтегляне на колебателния процес за по-голям период, което съответствува на кривата "2" (червената).
И двата начина водят до приблизително еднакъв наклон (стръмнина) на съответните участъци на кривите 1 и 2 (или от началото до първия полупериод, до мястото на чертичките с номерцата, където те падат; или после, от долното положение до края на първия период, където те се качват нагоре — но навсякъде в линейните участъци се движат почти паралелно). Отново трябва да уточним, че може да се спори по въпроса доколко наклоните са еднакви, но във всички случаи те са по-малки, от съответния наклон на кривата 0 (черната). А обръщаме такова внимание на наклоните, защото е естествено да приемем, че целта на всяко такова движение е да се постигне максимално бързо затихване, при възможно най-слаб наклон, т.е. да имаме плавно и безкризисно движение към новото равновесно положение (хоризонталната ос). И следователно това безкризисно двежение може да се получи, или когато кривата затихва (амплитудата ù пада) абсолютно по-бързо, т.е. кривата 1 (което е най-добрия вариант), или когато тя затихва относително бързо, т.е. кривата 2 (като амплитудата намалява по-слабо, но пък за по-дълго време), което, всъщност, е абсолютно по-бавно от другия вариант (но също така безболезнено).
Нека да разгледаме по-задълбочено тези два варианта, като извикаме на помощ импулсната техника, където се обяснява, че периода на колебание е характеристика на системата (например, при махало, това е дължината на махалото), докато затихването на експонентата е характеристика на средата (например, при махалото, това ще рече дали то се движи във въздух или във вода). В нашия политически случай "системата" е целия народ, дадената страна, от гледна точка както на икономическите ù възможности, така и на социалното съзнание и единство на избирателите ù, на природните ù дадености, традиции и прочее, т.е. това е нещо, което не може (поне лесно) да се промени. От друга страна, затихването на експонентата зависи от средата, а тя в случая е политическа, т.е. това са партиите, които помагат (или пречат) на дадения народ да достигне равновесното положение, и на тази среда може и трябва да се влияе и да се променя.
Казано по друг начин това означава, че за страни, където политическата среда по-бързо конвергира към центъра, е възможно постигане на плавен преход и при достатъчно кратък период на колебание, говорещ за мощни икономики, социално съзнателни и единни избиратели (например за Унгария полупериода е около пет години; за Чехия и Словакия, ако се извадят 1-2 години предвид на разделянето им, като допълнителен проблем, с който трябваше да се справят, може да се окаже пак толкова, или малко повече). В същото време, в страни с по-лоша конвергенция на политическите сили единствената възможност за плавен и безкризисен преход се заключава в по-продължителния период на колебание (т.е. по-лоша адаптивност на системата, свързана и с по-големи социални разногласия, които се изразяват и в по-лоша конвергенция на политическите сили, както, например, в Полша, ако считаме за начало на движението надясно приблизително 1985 година, което прави полупериод 9-10 години). Докато в някои страни политическата среда е толкова конфронтирана, социалното единство на масите така слабо, че единствената възможност за удържане на положението преди катастрофалното пропадане при прехода се изразява в многократното разтягане (забавяне) на колебателния процес (например в Русия, по-точно в целия бивш Съветски Съюз, където заслугата е на великия "Горби", че той успя доста да забави процеса през първите няколко години с неговата перестройка, иначе, при практически нулева експонента, щеше да се получи явно пропадане в гражданска война, а засега това почти се избегна; така или иначе, обаче, вече четвъртпериода на колебанието при тях, дори изваждайки 2-3 години за разпадането на империята им, достигна 6-7 години, което дава очакван полупериод от около 15 години). Смело може да се твърди, изглежда, че полупериода и при най-тежки условия не може да надвиши едно поколение (20-25 год.).
Нека сега да се върнем към нашата страна. Съдейки по редица показатели (икономически, социални, народностни, и други) ние сме най-близо до Полша и при полупериод от около 10 години би трябвало да се очаква и следващия Парламент да е все още десен, като, може би, чак в края на века ще завием наляво. В същото време, обаче, на мен ми се струва, не ние би трябвало да се стремим към нивото (периода) на Чехия и Словакия, така че едно олевяване на Парламента, като все пак той остава надясно от центъра, би било за мен израз на будни народни маси в настоящия момент. Това е, може би, най-доброто, на което може да се разчита в предстоящите избори, защото беше време (и някога пак ще стане така) когато дясно значеше добре, но в момента по-наляво значи по-добре, по-зряло, по-разумно!
Като допълнителен щрих към това разглеждане трябва да обърнем внимание на факта, че в политическия случай (за разлика от механичния) средата (партиите) не е независима от системата (народа), защото тя е част от народа, така че е възможно влияние от страна на политическите сили върху народа и обратно. В този смисъл, по-добре конвергирала политическа среда води до по-бързо икономическо развитие и по-единно социално съзнание на народа, което дава възможност за по-къс период на колебание, което, в крайна сметка, дава още по-бързо затихване (т.е. известна положителна обратна връзка).
И още една подробност: колкото е по-добра конвергенцията в Парламента (съответно и сред народа), толкова по-голяма е и помощта от Запада, защото е естествено, когато някой влага пари някъде да иска гаранция за спокойно и безкризисно развитие. С други думи, западните инвестиции зависят не от посоката на отклонението ни от центъра (в ляво или в дясно), а от величината на това отклонение, т.е. от конвергенцията на политическите сили. Това е единствената разумна позиция, защото при малка дивергенция посоката просто няма значение.
Иначе казано: да си помогнем сами, за да ни помогне и Господ!
1995 ?
ПЕТИЛЕТКА НА РАЗРУХАТА*
[ * Публикувано на 2 стр. на в. "Антени" от 26.10.1994, съкратено наполовина, но в същия дух (с измислен псевдоним А.З. С-ов, разшифровано от тях като Атанас Савов, в което няма нищо вярно).
Изминаха пет години от времето, когато нашия "тато" слезе от политическата сцена (подпомогнат от свои бойни другари), пет години, през които различни политически сили (парламентарни, извънпарламентарни и задкулисни) рушиха всичко, което можеше да се разруши в нашата многострадална родина, при това със "завиден" успех! Съзнателно или случайно, разумно или не, за политически актив или за лично облагодетелствуване, но тази петилетка с право може да се обяви за петилетка на най-голямата разруха: разруха на "Партията и Правителството", разруха на профсъюзите, разруха в църквата, разруха в армията, както и в милицията-полицията, разруха в науката, разруха в културата, разруха в образованието, също в здравеопазването, разруха в центъра на София, както и в периферията, както и в другите градове, разруха по селата, разруха в институтите и заводите, разруха на природата, както и разруха в човешките души! Разруха наляво и надясно, нагоре и надолу, разруха сред младите и сред старите! Но, все пак, всяко правило си има изключение, а именно: разцъфтя моралната разпуснатост, разцъфтя престъпността и корупцията, разцъфтя човешката глупост навсякъде, където е възможно. От балканските страни ние бяхме, може би, най-образованата, макар и бедна страна — сега сме само най-бедната (след Албания)! Отрекохме тоталитаризма с тотална разруха — ура, господа!
Друг е въпросът дали е трябвало всичко това (и кое именно) да се руши или не, но е факт, че ние разрушихме всичко. Мнозина ще възразят, че не може да се строи нов дом върху изгнилите основи на стария, че те първо трябва да се съборят (може би, за да изградим нов "завод на живота"), че същото важи за всички институции на тоталитаризма, че те не можеха да се реформират отвътре, а трябваше да се съборят и заменят с нови, че както науката ни, така и образованието, и медицината, и армията, и милицията, трябваше да се градят наново. Може би да, господа, но щом трябва да съборим старата си постройка, къде трябва да живеем докато си построим новата? Кой разумен стопанин руши старата си къща преди да си е осигурил оборотно жилище? А нашето "оборотно жилище" бяха палатките — и в прекия, и в преносния смисъл! Ние се отказахме от червеното "светло бъдеще", за да го заменим със синьо такова, но смяната на цвета не премахна утопията, а създаде още по-голяма бъркотия на "строителната площадка" на нашия живот. Станалата пословична още при комунизма каламбура, че грешките на растежа прераснаха в растеж на грешките, продължава да е актуална и днес!
Докато в някои страни не стана така! И аз говоря не за далечни и екзотични страни, а за някои от нашите "братски", та дори и славянски страни, ако щете. И наистина, защо не се получи така в Чехия или Словакия, ами в Унгария, ами в Прибалтиката? Защо когато в другите страни народът правеше нежни революции у нас ставаха "груби бъркотии"? Защо когато другите страни (е, не всички, разбира се) отрекоха комунизма, за да покажат, че са осъзнали погрешността му, ние се държахме за него като за торба с жълтици, а после, когато същите тези страни започнаха вече завой наляво, за да покажат, че са достатъчно зрели, та да не стигат до крайности в отрицанието, ние продължавахме да завиваме надясно и дали ще продължаваме още? Толкова ли ни харесва беднотията, че още не можем да надскочим нивото от при "бай Тошо" (с нашата около 50 щ.д. средна месечна заплата сега) или гоним нивото на Сомалия? И защо чешката крона за пет години девалвира около два пъти, докато нашия лев — поне 25 пъти? Е, вярно е, че не сме като Русия или Сърбия, но пък и нямаме техните проблеми!
Така че, ако сме достатъчно мъдри за да разберем, че сме глупави (както са казвали древните), би трябвало да се огледаме наоколо: първо у нас, за да са убедим (ако още се съмняваме), че всичко се руши; после навън, за да се убедим, че може и по-"инак"; а след това да помислим какво да направим, за да не ни се подсмиват хората от по-цивилизираните страни на "пиянството" на цял един народ, че то вече и на хроничен алкохолизъм заприлича, тъй като продължава твърде дълго.
В момента, всъщност, ние се колебаем накъде да вървим: дали наляво, след като "светлото комунистическо бъдеще" се оказа пълна утопия, а пътя към него — тотален застой, или да изберем десния капитализъм от началото на века, който се оказа твърде жесток за нашия беден народ, пък и твърде аморален. Но който търси истината на краищата няма да я намери там! Също така въпросът не е да се избегне колебанието (тъй като това е невъзможно и би било поредната утопия), а да се намали амплитудата му, да се търси равновесното положение, да се придържаме към осевата линия на пътя, да плуваме по талвега на реката, или както щете наречете това центриране, което е просто въпрос на разум. Иначе се получава свободно колебание. Същото колебание, което ще имаме, ако вземем една дървена летва, закрепим я неподвижно в единия край, отклоним другия ù край наляво (например) и го пуснем — тогава свободния край ще отиде първо в крайно дясно положение, после ще се върне наляво, после пак ще отиде в дясно, и така много пъти, като най-бавно ще се движи и най-дълго ще стои именно в крайните положения, които са най-лошите, докато с най-голяма скорост ще преминава тъкмо през равновесното положение, където и трябва да спре. Та, това е, което ще направи дървото, но ние не сме дървета, господа! ... Или пък, може би, сме?
10.1994
ВРЕМЕ ЗА РАВНОСМЕТКА
Казано накратко, ситуацията у нас е ясна — липсва център. Въпросът е, обаче, защо отсъствува този център? Защо малцина бяха политиците с влияние у нас, които успяха да се удържат да не "почервенеят" или да не "посинеят" повече от "необходимото", след като още древните гърци са били написали на храма на Аполон в Делфи лозунга "Нищо прекомерно!"? А ако веднъж си зададем въпроса, то не е трудно да стигнем до извода, че: умереност, житейска опитност, и мъдрост са до голяма степен синоними и се асоциират преди всичко със зрялата възраст. И действително, разпуснатият ни Парламент, по моето скромно мнение, беше със средна възраст около 40 години, докато по времето на "бай Тошо" средната възраст клонеше към 65 години, или Парламента ни беше значително подмладен.
Безспорно е, че в спорта, науката и в редица други дейности съществува възрастова бариера, и макар че тя не е задължителна, то върховите постижения са възможни най-често до 35 (рядко до 40) години. Само че това са дейности, за които се изискват, обикновено, по-бързи рефлекси, докато в политиката, на практика, е точно обратното — важна е не бързината на действие, а разумността и мъдростта на решението, които настъпват след възрастта на "лудата" младост, или от 40 години нагоре. Докато в нашия бивш Парламент, може би, само една трета от членовете бяха над 45 години и, струва ми се, пак горе-долу една трета бяха под 35 години. Това, именно, определи "цвета" на бившия ни Парламент не като син или червен, а като зелен, в смисъл на недозрял! Точно там ни беше бедата. В това се състоеше основното ни престараване и ако успеем да го осъзнаем поне сега — пак добре.
Следващият момент е свързан с начина на центрирането на политическите сили, за което претендират както червените, така и сините. Аз, обаче, си позволявам да се усъмня в това, тъй като стигаме до старата поговорка за вълка и кожата, а освен това центриране не може да стане само от едната страна, а предполага едновременно движение от двата края, иначе няма да се центрира Парламента, а ще се измести центъра, което е нещо друго.
Редно е да си припомним, че сините се появиха защото съществуваха червените, така както в началото на века са се появили комунизма, както и фашизма, за да се противопоставят на жестокия капитализъм от това време, а и един на друг. Сега десните сили в Парламента толкова успешно ни върнаха в жестокия капитализъм от началото на века, настъпи такова разслоение в обществото и такова обедняване, че избирателите с голямо основание се обръщат пак наляво, т.е. историята, май, започва да се повтаря. Това, обаче, не е центриране, а борба на идеи! От друга страна народът ни би трябвало да е щастлив, че само за пет години получи възможност да се убеди, че нито лявата реалност (45 години стигат), нито дясната алтернатива (няма и 45 месеца, и пак стигат) са добри. Идеите звучат много красиво, но реализацията им куца, тъй като истината не е в краищата, а в средата и, следователно, двата полюса просто трябва да конвергират!
В световен мащаб точно така и стана: капитализмът, като по-адаптивен, успя за повече от половин век да се придвижи доста наляво и да се социализира така, че в редица съвременни западни страни този социализъм, за който ние говорехме на времето си, до голяма степен е вече построен; социализмът пък се опита да завие на дясно, но поради "деснофобия" и органична неспособност той просто колабира. Така или иначе, обаче, двата края се събраха, независимо от терминологията. Остава да се надяваме и в нашия Парламент да се получи подобно движение от двата края, както се казва, "с Божията помощ".
Един въпрос, който Парламентът не успя да разреши докрай защото не пожела, беше да се промени минималната бариера за представителство до действително минималната, т.е. един човек, или, да речем, трима души, с оглед избягване на случайни грешки. Тъй като двата политически колоса стоят на двата полюса, съществуващата система цели премахването на всички степени на умереност. Нека, обаче, не забравяме, че реката не се състои нито от левия си, нито от десния си бряг, а от това, което е между двата бряга! В противен случай реката се разделя на два ръкава, а когато един народ се раздели на две е ясно какво става, така че ако нашите читатели желаят да има, все пак, една река в политическия ни живот, те просто са длъжни да търсят партия по средата. Дори и шансовете за вкарване на такава партия в Парламента да са много малки, пак трябва да се опита. Просто това е единствената разумна алтернатива за страната ни.
Да не забравяме и пикантната подробност, че всеки се учи от грешките на другите, но от своите грешки — не желае! Затова нашите политически сили могат да се учат само когато са в опозиция (защото тогава те не могат да грешат сами, понеже не вземат решения, а чужди грешки — с лопата да ги ринеш)! При това положение единственият начин една партия или коалиция да укрепне и се подобри (ако е действително жизнеспособна) е да мине в опозиция. От което следва, уважаеми читатели, че ако действително милеете за партии от двата полюса, единственият начин да им помогнете е да не гласувате за тях! Ако това стане, бъдете сигурни, че на следващите избори те ще блеснат в нова светлина, а иначе ще продължават да се "калят", или сами, или един друг.
Накрая нека си представим един каубой от дивия Запад с цял куп пищови: един пищов му е служил вярно и примерно повече от 45 години, но нещо взе да заяжда напоследък, уж го смазва, уж му смени целия ударен механизъм, ама все бие наляво; другия пистолет е отскоро, с модерен дизайн и тъмно син цвят, препоръчан му от най-добрите оръжейни експерти от Запада, ама той пък попада доста в дясно; другите пищови още не ги е пробвал, някои даже още не са простреляни. А няма време за губене и назначаване на експертни комисии, трябва да се стреля, защото е обкръжен и патроните му са на свършване. Как мислите, че ще постъпи каубоя, уважаеми читатели?
1996 ?
P.S. В 2008 г. много ясно се вижда (а то и още преди 10-тина години се видя), че въпроса с центъра е изключително важен, и понеже левия и десен полюс твърде бавно се центрират остава още само възможността от поява на нови партии, които да бъдат по възможност центрирани, или, най-малкото, да нямат основания за принципни търкания само поради това, че, хъм: едните викат "ууу", а другите "ура" (което, май, е и основното различие между СДС и БСП). Новата що-годе центристка партия беше появилата се в началото на ХХІ век "царска" партия, защото, поне по идея, народа си мислеше, че царя ще милее за него (а не за имотите си, както, най-вече, се оказа). Е (ако махнем въпроса с имотите, който просто "боде очите" на българина), те и са горе-долу център, ако не за друго, то защото през първия си мандат бяха "анти" и на сините и на червените, така че друго и не им оставаше, ама и не са точно този център, който автора има предвид, и който народа ни търси.
Истинската центристка партия, разбира се, беше и си остава турската партия, ДПС, без която никой Парламент не може да се оправи, която излиза, че просто е принудена да бъде центристка, защото тя и не е партия в общоприетия смисъл! Тя не е класическа партия защото това за правата и свободите са си мехури за лековерни, така че тя няма някаква особена платформа или идеи; единствената ù платформа е че тя е етническа и като така трябва да се хареса на всички турци у нас. Да, ама всичките турци са като всичките българи — сред тях има и бедни и богати, и умни и простовати, и тъй нататък, така че нейните лидери няма как да не се стремят да угодят, доколкото могат, на всички, а това става най-лесно чрез умереност (при която никой много не печели, ама и никой не губи много). Така че излиза, че етноса и не е чак толкова лоша платформа за политическа партия, както у нас го представят; пък и, в крайна сметка, може би е по-добре турци да ни превземат (не че те искат да го правят, защото това което те най-много искат, и то от повече от век, е да влязат в Европа, така че всичко, което може да опетни имиджа им, е явно нежелателно за тях), отколкото китайци или американци, защото с турците имаме поне общи вкусове (и им разбираме и, хм, псувните, докато с китайците още нямаме опит, а пък за американците ние сме просто поредните "бели негри").
Е, освен това и БСП-то, доколкото му се отдава, се центрира (дори и ... perduta-та кауза, СДС-то, също), а и какво друго му остава, след като е в коалиция с "царедворци" и "османлии". Лошото при този процес на центриране е само ... народа, защото той пък си иска крайностите, ако ще да понамирисват на фашисти, каквото впечатление правеха, поне в началото, хората на "Хайдук Сидер"; те и не могат да са "върло" фашистки, защото идеите на това движение, поне според автора, нямат почва у нас, но това е друга тема (то, реално погледнато, в бедна страна като нас, има почва само за социализъм, ама ние все още бягаме от него като "дявол от тамян", така че да не се пишем големи експерти по "почвознание").
Поне по въпроса за възрастта вече се движим правилно към средната и над нея, макар че то за това може да си има просто обяснение — младоците в политиката вече одъртяха (ако не броим атакуващите "щурмоваци", ама и те ще остареят с времето).
Изобщо, изводи лесно се правят, с малко здрав разум всеки може да си ги направи (и си ги прави, ако се съди по половината негласуващи вече), лошото е само, че гласа народен най-често е и вулгарен (което за западния свят са синоними).
2008
СВОБОДНИ ЛИ СМЕ, ИЛИ НАПРОТИВ?*
[ * Публикувана е силно съкратена версия (основно на I раздел) на материала на 8 стр. на в. "Континент" от 02.11.1998. ]
I. Констатация на състоянието на заробване,
като подчинено и унизително състояние на принуда да вършим това, което ни диктуват други държави, а не това, което бихме искали като свободен народ. Трябва да се отбележи, че в днешно време робството е значително еволюирало по сравнение с времената на фараоните, например, и се изразява основно в икономическа принуда, но доколкото капитализма е власт на капиталите, то и принудата е редно да бъде само икономическа, или такава, която в крайна сметка засилва икономическата ни зависимост. При все че тази зависимост не винаги се вижда явно тя съществува и е нещо като дистанционното управление в електрониката, но това съвсем не я прави по-слаба, а само по-незабележима и затова и по-коварна! Но нека изброим по-важните белези на това заробване:
1. Външно-икономическото заробване
се изразява основно чрез външния дълг на страната, който сега би трябвало да е към 1,500 щ.д. на глава от населението (когато става въпрос за пъти точните сметки могат само да ни объркат). Абсолютно той не е нараснал с повече от 35% във валута през демократичните години, но като се вземе предвид, че в последните тоталитарни години една минимална заплата (МРЗ) беше към 200 щ.д. (не само според официалния курс, а и спрямо покупателната ù способност, или измерена с някаква потребителска кошница), а средната заплата беше към 350—400 щ.д. (и един работещ можеше спокойно да си купи, примерно, един тон мляко с месечната си заплата, стига да искаше), а при всичките последни правителства МРЗ се движеше около 25—30 щ.д., а средната — между 60 и 80, то това показва едно намаление от около седем пъти на способността ни за изплащане на външния дълг при прехода към демокрация (т.е. по-рано той е бил към 1,000 долара на "калпак" или към 3 средни месечни заплати, а сега е почти 2 годишни заплати).
2. Вътрешно-икономическото заробване
се изразява във владеене на имущество в страната ни от чужди лица или организации. Така нареченият приток на капитали у нас е, разбира се, израз на засилена икономическа зависимост, но тук не става дума за малки суми или проценти от националното ни богатство за да се пледира по въпроса, и когато даваш всичко ценно, което имаш, за да оцелееш, това вече си е чисто заробване. В първата половина на века развитите индустриални страни водеха унищожителни войни за да си поделят влиянието над изостаналите страни; те все още бяха достатъчно "глупави" за да се разберат като джентълмени и се налагаше да прибягват и до ultima ratio-то (или крайното средство), макар и да предпочитаха други "да вадят кестените от огъня". Сега вече Великите Седем (или колкото и да са те) просто решиха да приложат при подялбата на света принципа на акционерното дружество и основаха различни международни финансови институции, където да инвестират неизползуваните си в момента капитали и с тях да закупуват "идеални части" от редица по-изостанали от тях страни. Дори ние и да имаме някакви облаги от тези помощи, то тези които ни ги дават получават още по-големи облаги (политически, а от там и икономически, пък и умиротворителните сили на Обединените Нации струват доста пари), а и това не променя факта на изкупуването, и оттам и на заробването на страната ни. Всички чужди капитали у нас означават износ на капитали в чужбина, а не само приток на такива (в началото).
3. Изборът на несъизмерим с нас господар
е следващата характеристика на това заробване.Тук става дума за замяната на русофилските тенденции у нас с русофобски, което би могло да бъде спорен въпрос, ако ние бяхме ескимоси, например, но тъй като ние сме славяни е логично да си избираме славянски "център на въртене" (или "по-голям брат", ако щете). Ако толкова искахме да избягаме от "гравитацията" на руснаците, защо не се закрепихме към чехите, примерно (които са били водеща промишлена страна в Европа преди Втората Световна война и сега отново се проявяват като такава, а освен това са славяни като нас, и Кирил и Методи на времето си, като са тръгнали от нашите земи, та са отишли направо в техните); или, ако етническата страна на нещата не е толкова важна — то към турците или арабите, защото и на тях, както и на нас, много им се иска да влязат в Европата, само дето те са по-богати от нас, но пък ние сме си в Европата, така че имаме общи интереси (а освен това у нас има около 20% етнически турци и още толкова етнически цигани, и една такава ориентация би била съвсем естествена)?
Прочее, ясно е, че малка страна като България не може да бъде съвсем независима от другите и трябва да се върти около някоя по-могъща сила, но много важно е да съществува някаква съизмеримост с господаря, та, фигуративно казано, да можем да се храним с него на една маса, а по време на руското "владеене" на страната ни ние единствени от бившите социалистически страни нямахме съветски войски, и всички руснаци ни възприемаха като "най-техни" хора. Както от няколко коня в един впряг най-недоволни са най-силните и бързи коне (защото те вършат цялата работа), а най-печеливши са по-дребните и слаби кончета, така и от социалистическия "впряг" ние само печелехме! Докато сега, колкото и любезно да се отнасят към нас и американци, и немци, и французи, и прочее, техните отношения към нас могат да бъдат само отношения на благодетел към облагодетелствуван, а това са отношения на възпитани робовладелци към робите им, или, ако така повече Ви харесва, на грижлив стопанин към добитъка му — те и ще ни хранят, и ще ни поят, и ще ни разтушват с разни съвременни медии, и ще ни дават старите си неща (работещи, но морално остарели за тях), защото е жалко и не по християнски да изхвърлиш нещо здраво на боклука (виж, да го подариш на някой бедняк е по-друго — най-малкото така можеш да се снабдиш с някоя индулгенция за оня свят), и ще ни дават съвременни технологии за да се развива у нас химическата промишленост и разни други вредни отрасли, че дори и при атомната енергетика ще ни помагат (щото ако нещо стане у нас, то вятъра не пита накъде да задуха), и даже ще се бият по гърдите че го правят само от любов към демокрацията. Никога, обаче, те няма да ни възприемат като братя (па ако ще да е като по-голям брат към по-малък — защо не, след като наистина беше така?). Макар и по-изостанала по жизнен стандарт от Америка, примерно, Русия, все пак, е една велика империя, с която се съобразява дори самата тази Америка, но за нас в момента това не е вярно и ние просто предпочитаме (в глупостта си, защото друго обяснение няма) да бъдем роби, вместо да седнем на една маса с руснаците (което не значи, че трябва непременно да им "сърбаме чорбата", защото ние можем и сами да си забъркаме някой буламач).
4. Селекционираната емиграция
на най-способната ни и напориста част от младежта в развитите западни страни, тъй нареченото "изтичане на мозъци", е следващия пункт в нашето разглеждане. Докато при тоталитаризма много се говореше за това, но то не беше масово явление, то сега не се шуми много, ама към половин милион българи, предимно млади, са постоянно (повече от 10 месеца в годината) извън страната. Обирането на елита или "каймака" на една нация е сигурен начин за поставянето ù в зависимост от другите, и факта, че "каймака" от това печели, не означава че страната ни не губи! Всичките програми за подпомагане на науката и образованието у нас от страна на Запада целят привличането на млади и талантливи българи при тях, които, при положение, че нашия жизнен стандарт сега е от 30 до 50 пъти по нисък от там, означава че поне 3/4 от тях в последствие емигрират в развитите страни, а тези, които се връщат, ако са в репродуктивна възраст (а ако те са над 35 години, то Запада, като правило, не ги приема, нито за обучение, нито за емиграция), оставят своето потомство там. В известен смисъл това означава, че ние ставаме един вид фабрика за генетичен материал за развитите страни, което е дори по-лошо от еничарството през турското робство, защото тогава са вземали само съвсем малки деца (за да могат те много бързо да забравят родителите си и да служат предано на новите си господари, нещо което при високата детска смъртност тогава се е възприемало от родителите им като природно бедствие), докато сега емигрират вече отгледани и пълнолетни граждани, на възраст от 18 до към 25 години, когато родителите им вече не могат да мислят за други деца, а пък държавата, малко или много, се е грижила за тях и има основания да иска възвръщане на инвестициите.
5. Трагично ниският жизнен стандарт
е следващия момент, който по най-пряк начин съдействува за засилване на икономическото заробване. Колкото и да сме били зле по-рано, никога не сме стигали до едно, по-лошо от "африканско", ниво на жизнено равнище, като минималната ни заплата не е падала под 80 - 100 щ.д. месечно, а сега ние стигнахме дори до куриози и на по-малко от 20 долара. Ясно е, че когато става въпрос за оцеляване, сме готови да целуваме и ръка (и каквото ни дадат), само и само да си осигурим насъщния, но точно при такъв нисък жизнен стандарт идва най-опасното и продължително робство. Нещо повече, щом държавата удържа данъци от хора с трагично ниски доходи, значи тя не може да заделя нищо (или почти нищо) за традиционните държавни отрасли като образование, здравеопазване, армия, сили за вътрешен ред, стратегически отрасли, наука, нерентабилна но нужна промишленост, даже селско стопанство (защото който има някаква земица не я обработва, или сее само колкото за себе си, а който няма, той пък и няма какво да обработва). Бедният всеки може да го купи и нас точно така и ни купи Борда, като иронията на ситуацията е, че ние даже го молихме на колене!
6. Чуждопоклонничеството,
само по себе си, е израз на явното недоволство на индивида от средата, в която той се намира, но то е и пореден признак за заробване, защото няма роб, който да е доволен от своето положение и да не иска да бъде от "другите". Като малка страна ние често сме се стараели да заимстваме нещо чуждо, но при положение, че ние сме дали на света славянската азбука, да стигнем дотам, че да не искаме да си купим, било то дрешка, било то дори паста за зъби, ако тя е надписана на български, и да напълним езика си със сумата чуждици, просто защото са чуждици (а не защото са по-добри, от българските ни думи, и, разбира се, не защото сме много културни, тъй като доста често ги пишем с български букви), вече води до постепенно асимилиране! При това аз съвсем не считам, че основната заслуга на Кирил и Методи е била в създаването именно на азбуката (защото тя е просто една символика, комбинация от гръцки и латински букви, нещо, което дори затруднява общуването в днешно време), а в запазване на духовността на българина; нито съм против чуждите езици, а само против духовното поробване на страната ни. Може да е глупаво да се гордеем с всичко наше само защото е наше, но това поне е естествено, докато да се срамуваме от всичко наше (пак по същата причина!) означава примирение с робството ни.
II. Причини за заробването на България от развитите страни
Би трябвало да е очевидно, че заробването (без никакви реални причини) стана възможно единствено по вина на прехода ни към демокрация! Първо, от съображения от най-общ характер е ясно, че както при хората, така и при държавите, са възможни две крайности по отношение на свободата — едната е пълната независимост от другите (или анархията), а другата е пълната зависимост от най-силния (или диктатурата). Но това имплицира очевидния извод, че при пълната свобода на личността (респективно, държавата) се изявявая само по-силната (в едно или друго отношение), докато при диктатурата по-силните страдат за сметка на по-слабите, което може и да не е много правилно (право, right, recht, и пр.), но пък е справедливо (друго, left, т.е. това, което остава освен правото — такава е етимологията на тези думи и е полезно тя да се припомни, защото в българския език не е така, както в другите езици)! А слабите хора (или държави) също имат своето право на съществуване (тъй като разнообразието е най-ценното нещо на този свят, което го прави интересен). Така че беше ясно (а то бе и доказано), че от бившия социалистически лагер България, преди всичко, печелеше, докато сега ние основно губим поради жестоката конкуренция на другите страни.
Но нека разгледаме причините по-конкретно и ги разделим на: вътрешни и външни, и на обективни и субективни, така както се прави от сумата векове насам. Външните причини са тези извън страната ни, и, съвсем естествено, можем да считаме за външни обективни причини, това, което е извън възможностите на хората, т.е. някакви природни бедствия, като стихийни пожари (както в Австралия, например), или земетресения (както в Япония, например), или свлачища и наводнения (както в Китай), или Чернобилски истории, или такива суши, че по 3-4 години да не е капвала капка дъжд (както е в някои африкански райони), и прочее. Ясно е, че нищо подобно не ни се е струпвало на главите (освен някои промишлени аварии, поради некомпетентно ръководство и остаряло оборудване, че дори и те не са надхвърляли 10-тина души жертви, камо ли да говорим за хиляди). Ние, действително, живеем в едно благословено от Бога кътче, което, обаче, успяхме за началните демократични години така да разорим, че май и Бог няма да може да ни помогне! Следващите причини са външните субективни, т.е. някой външен враг, някоя страна, която да ни е била обявила война, или поне да се е канила да го направи — та да не е луда, нали ще трябва и нас да храни!
Що се касае до вътрешните обективни причини, това биха могли да бъдат някакви граждански войни (както при западните ни съседи, например), но дори и това не стана (слава Богу!) у нас, може би, защото ние сме миролюбив народ и си имаме една хубава (макар и пораженческа) поговорка, че преклонената главица сабята не я сече. Така или иначе, националният въпрос, по който много се шумеше на времето, си отмина мирно и тихо, а това, че някои се били поддали тогава на паника — е, то в паниката, поначало, няма нищо хубаво —, и доста български граждани напуснаха тогава страната — е, ами през последните години много повече българи го сториха. Останаха още вътрешните субективни причини, т.е. някой зъл диктатор или луд монарх да се е бил заседял дълго на трона и никой да не може и "с топ да го помръдне" — да, ама не, защото за последните демократични години сменихме какви ли не правителства, пробвахме и със служебни, даже и без никакво правителство, ама все не върви пустата държавна колесница! Единствено Президента още не сме сменяли предсрочно (е, опитахме в началото на 1997, ама той пък не рàчи), но това е само, защото сме му дали такива "мижави" права, че той може само някоя улица да преименува.
И за да приключим с причините нека приведем още един аргумент — сравнението с другите екс-комунистически страни, като събратя по съдба. Ако се огледаме в Европата виждаме, че в момента ние сме май по-зле и от руснаците, които като 30-тина пъти по-многочислени от нас би трябвало да са и много по-трудно управляеми, ала не е съвсем така. А за другите европейски страни като Чехия, Словакия, Полша, Унгария, и прочее да не говорим, ама, хайде, нейсе — те поне са по-близо до "пъпа" на Европата (Виена). Така или иначе, но засега ние сме на второ място по мизерия след Албания (в което има логика, защото и по азбучен ред те са преди нас, нали?). Както се оказва на практика, свободното демократично развитие на България е предимно пагубно за нас и ще бъде такова, докато не се създаде някаква по-силна (диктаторска) структура, която да обединява по-слабите прослойки и да ги поддържа. Но, обърнете внимание: не структури, с водещо място на богатите и развити западни страни, ами обратното! Докато се стремим сляпо да влезем в Европа, ще продължаваме да сме на опашката, и когато влезем, само ще си затвърдим аутсайдерското място**.
[ ** От 2007 г. това вече стана реалност. ]
III. Изход от положението може да има
само чрез въздействие в противната посока, т.е. чрез засилване на диктаторското начало в управлението на страната ни. Нека припомним, че истината (още от времето на Древна Гърция) е някъде по средата, и да се говори за чиста диктатура или демокрация е най-малкото наивно и детински. Нито нашето тоталитарно управление, особено след 60-те години на века, е било истинска диктатура, нито сегашното ни "диридже" е чиста демокрация, така че въпросът не е в названието — то най-често е едностранчиво — а в същността на нещата, и самото съществуване на Президентската институция е вече проява на диктаторски елементи. Максимално чиста демокрация е имало в Древна Гърция и затова там тя не е изтрайвала особено дълго и се е сменяла с диктатура (наричана тогава тирания), така че смяната е била във времето; въобще, когато човек не може да намери средата в дадено отношение то той, волю-неволю, я намира, ала залитайки по крайностите, така че, усреднено във времето, се създава илюзия за средно положение! Съвременните демокрации, някъде от преди 2-3 века в Англия, и сега по целия западен свят, постигат компромиса чрез съвместяване на несъвместими неща, т.е. на демокрация с монархия или с Президентска институция (където Президента е един по-лесно сменяем монарх). И нека подчертаем, че демокрацията е власт на хора (с всичките им човешки недостатъци!), но избрани измежду целия народ, т.е. само е разширен пула (или "локвата", ако преведем по-точно английската дума pool). А и да не забравяме, че демокрацията в древна Атина е била въведена тъкмо от Тирана (такава е била титлата на тогавашните владетели) Пизистрат, което ще рече, че тя е изгодна също и за управляващите!
С други думи, ако сега за България е по-изгодно да се засили диктатурата, то в това няма нищо лошо, защото приказките за демокрация тръгнаха от силните западни страни за да ни отслабят и направят лесна плячка за тях и те вече го постигнаха, и ако ние можем да противодействуваме по някакъв начин на тази тенденция, трябва да го направим чрез противоположната ù. В зависимост от силата на въздействието, която е, общо взето, право пропорционална на скоростта на промяна и обратно пропорционална на спокойствието в страната, са възможни следните три варианта:
1. Постепенно "вразумяване" на системата народ-политици
Нека първо разясним, че е правилно народа и неговите политици да се разглеждат като една система (нещо като яйцето и кокошката), където всяка от двете страни влияе на другата, защото, както твърди латинската поговорка: прост народ — слаба държава! Този е най-бавния метод и той може да продължава векове (и продължава, защото няма западна държава, в която политиците ù да са това, което би трябвало да бъдат, и в която да не стават, от време на време, разни "изцепки", или в която демокрацията да не е била критикувана от своите велики личности). Известен напредък в това отношение се забелязва дори в нашата страна, като вече към 1/4 от хората не гласуват, но това е нормалното положение на нещата в другите страни, а тъй като ние не сме от "нормалните", то всичко нормално не е съвсем нормално за нас, и за да стане такова би трябвало този процент да стигне половината*** от гласоподавателите! Бавно и полека народът ни усеща, че демокрацията е нещо като футболния мач, да речем, и ако ти е интересен може да го гледаш, но ако си сигурен, че ще е пак същата скука като миналия път, то няма защо "да се хабиш".
[ *** Съдейки по изборите у нас в самото начало на ХХІ век (до 2007г.) даже и 50% гласуване не ни върши работа. Е, може би тогава 25-30% гласували ще стигне за да провокира вразумяване. Да се надяваме. ]
Постепенно и у нас политиците започнаха да се различават основно по вратовръзките и цвета на ризите си (както е и на Запад!) а не по нещо радикално различно в техните платформи, но лошото е, че при нас изпъкват предимно недостатъците на демократичната система (на първо място факта, че много хора трудно могат да вземат разумно решение). Казано по друг начин, демокрацията е максимално неефективната форма на управление и смисъла от нейното прилагане е преди всичко да се създадат зрелища за народа, а не да се извършва наистина някакво управление (като във всяко министерство, освен политици има и хора, които да вършат работата), но когато е застрашено оцеляването на един народ с 13-вековна история, трябва да се оставят зрелищата и да се върши работа, като всички теглят държавната каруца в една посока (желателно в правилната за момента), а не кой накъдето намери за добре. И така, вместо да се мъчим да закараме народа на избори, по-правилното (и тъкмо затова то и не се прави у нас, защото е по-правилно!?) е да оставим народа да не гласува щом не вижда смисъл, защото политика, като всеки артист, не може да играе на празна сцена! С други думи: искаме ли да помогнем на българската демокрация трябва да сме против нея, като това не е демагогия, а естествен ход на развитие на нещата, и в това е смисъла на опозицията — в противодействието на управляващите партии. Само дето тук ние говорим за противодействие на цялата управляваща система****, след като тя именно "боксува"!
[ **** И това, че вече всеки втори човек не гласува, означава че всеки втори българин е явно против системата, а бих добавил, че и от останалите половина гласуващи пак всеки втори не е съгласен с нея, но не смее да си го признае поради криворазбран (и официално пропагандиран) патриотизъм или гражданско съзнание. Истината, обаче, е че народа най-после, след над 10 години, се разочарова, или почна да изтрезнява от "демократичната еуфория". ]
2. Засилване на Президентската институция
Това е въпрос на законова уредба и е едно по-силно въздействие в правилната посока, но, като че ли засега, никой и не мисли за подобно решение, а с всяка изминала година то ще става все по-належащо. Разделянето на властите и изискването за не повече от два Президентски мандата е напълно достатъчно за да ни предпази от другата крайност, от която бягаме, както се казва, като "дявол от тамян". Не е толкова съществено по какъв начин ще се избира Президента, и дали той ще е със синя кръв (или синя риза, да речем), важното е той да олицетворява диктаторското начало в управлението, да има вид на патриарх или баща на нацията (е, може и на майка, ако се случи да е жена), да може да разпуска Говорилнята, пардон, Парламента, и да насрочва нови избори когато си поиска, както и да му поставя задачи и желателни срокове за изпълнението им, да има право на вето върху което решение на Народното Събрание намери за нужно (и то не само веднъж, а многократно), да бъде една консолидираща личност, с богат житейски опит, а не в младежка възраст (в крайна сметка той нито е спортист, нито вундеркинд, нито пък е Христос, та да бъде на неговата възраст), и прочее. Пълномощията на нашият Президент са такива, че той е по-символична фигура и от английската кралица през миналия век, само дето при тях е имало и Камера на Лордовете, които нито са били без права, нито пък некомпетентни, и които следят, както се казва, "плебоса" да не направи някои поразии, за която после всички ще съжаляват. Накратко: демокрацията си е демокрация, ама и без централизъм не бива!
3. Военен преврат
Това е най-грубата намеса в тази насока, но ако демокрацията не вземе мерки (предишната точка) и народът се окаже достатъчно слаб (първата точка), то единственият оставащ начин за засилване на диктаторското начало в демокрацията се оказва самата диктатура. Това не би било изненадващо за нашите условия, защото народът ни вече свикна на крайни форми на въздействие (като шокова терапия, например), но е неправилно да се мисли, че всеки диктатор е жесток злодей, като ламята от приказките, защото такъв човек дълго време няма да може да управлява. Най-често диктаторите са фанатици на някаква идея, която се поддържа от една значителна част от населението и ако историческия момент изисква груба сила вместо напразни дебати, и ако масите са достатъчно невъздържани за да търсят компромисно решение, те в душите си подкрепят всеки един диктатор! Жестокостите на диктатурите идват най-често от самия народ, а не от диктатора, и освен това, осъждайки диктатурата, не бива да забравяме, че смисъла на голямата жестокост е да предпази хората от още по-големи жестокости! Всяка една сила трябва да се уважава заради силата ù, иначе няма никакъв смисъл от нея, така че е логично, който не я уважава да страда, още повече ако диктатурата идва след като демокрацията се е оказала некадърна да се справи със ситуацията (а то точно така е ставало досега в историята). В тази връзка дори бих казал, че основното предимство на демокрацията е, че единствено тя може да убеди масите, че в диктатурата има нещо хубаво, така както и основното предимство на диктатурата се състои в това, че тя успява да накара масите да повярват, че и в демокрацията има нещо много хубаво! За родените преди около 1960 г, които имат възможността да сравняват и двата варианта, горната мисъл вече би трябвало да е осъзната (само, може би, недоизказана).
Нека отново повторим, че който не успее да намери средата в дадено отношение, той пак я намира, само че в резултат на редица залитания и усреднена във времето, защото, както гласи известната шопска мъдрост: "Онò, що си трèбе, онò си го сàка"! Разликата е само в социалната цена на прехода (или спокойствието в страната).
В ЗАКЛЮЧЕНИЕ,
ако се върнем към първоначалната идея за икономическото заробване на България от богатите западни страни без никакви причини за това, освен демократичния делириум на народа ни, и ако искаме да се придържаме към разумната среда, трябва да споменем, че и робството си има някои свои положителни черти, особено ако господарите са цивилизовани хора или просто добри стопани, защото те ще се грижат за нас да бъдем сити и да не се бунтуваме, а пък на този свят по-силния винаги държи в подчинение по-слабия, и това е един естествен процес, нещо като болестта или старостта, независимо дали това ни харесва или не. ... Само дето няма да сме свободни, а в такива случаи е прието човек да се бори и да побеждава — и болестите, и по-силните си господари — защото свободата е сладко нещо (както са разбрали хората доста преди Дон Кихот от Ла Манча да им го каже)! Иначе нашата асимилация вече е започнала: и чрез емиграция, и чрез етническо засилване на "смуглите българи" (защото ученото по-рядко се ражда и по-трудно се отглежда), и чрез смесени бракове със западняци, така че българите в България прогресивно намаляват.
Разбира се, всякакви по-дългосрочни прогнози са опасни, защото никой не знае колко време ще се запазят съществуващите тенденции, но ако разчитаме само на първия изход от положението е напълно възможно след 10-20 години жителите на България да се закрепят някъде към петте милиона, от които етническите българи ще са около два милиона, и още към два милиона българи по националност ще живеят в чужбина (като още половин век ще си идват "чат-пат" на гости у нас). То вярно, че след като хората на кълбото, наречено планета, станаха вече толкова много, едно намаление ще се отрази само благотворно в общочовешки мащаб, но все пак: защо тъкмо ние, след като и без това сме малко? И дали е нужно, след като нашата държава е просъществувала доста векове, и сме издържали на толкова врагове и нашествия, да се предадем съвсем лесно и то сега, когато няма никакви разумни причини, освен че богатите държави смениха политиката на "пръта" с тази на "моркова" (превод на английското: stick and carrot approach)? И въобще, вместо само да говорим за демокрация (която е въпрос на законова уредба и от седем години насам вече я имаме), не е ли по-добре да си възстановим стабилната държава, която имахме при тоталитаризма?***** В противен случай ще си бъдем роби, независимо че дистанционните икономически вериги не се забелязват, защото роб е този, който върши това, което му нареди господаря (а не този, който има, примерно, по-малко лъвчета на ревера си), и други страни ще ни "обират приплода" когато поотрасне!
[ ***** Е, може да бъдете сигурни, че "волния хайдук Сидер" не е бил запознат с този материал, но той би го одобрил, евентуално, само частично (както дявола евангелието). Изложените тук идеи, обаче, явно са "витаели във въздуха". ]
10.1997
ПОЛИТИЧЕСКА БЛАГОДАРНОСТ*
[ * Това може да се счита за политически ангажиран материал, но истината е, че никоя политическа сила не е възнаградила автора за този му "ангажимент", така че е по-правилно да го наречем анти-ангажиран. Във всеки случай би трябвало да е ясно, че ако СДС-то не се беше разбързало "като теле пред мама си", дето се казва, да направи прехода към демокрация, то комунистите, както го бяха започнали с перестройката, така за 10 години досега да са го направили и забравили. Да ама, дисидентите пак щяха да останат с пръст в устата, нали? И там е целия номер. ]
1. На СДС благодаря,
че ни закара във калта,
защото, ако по начало всяка промяна е опасна, то най-опасна е бързата промяна и, ако има изключения от това правило, то това са случаите, когато процеса на прехода е много болезнен, но затова пък след това ни чака "райски" живот (както, например, когато ни боли зъб и трябва да ни го извадят). Само дето при нас, нито процеса на прехода се оказа по-кратък от един разумен преход, нито "райския" живот вече настъпи, след като средното ни равнище все още е около 7—8 пъти по-ниско от това при "бай Тошо", а пък ако има въпрос, по който всички политически сили да имат консенсус, това е тезата, че при тоталитаризма беше лошо (всъщност, ако се вярва на СДС, че няма нищо по-лошо от комунизма, то тогава излиза, че демокрацията е най-лошото нещо, поне за България — от което следва, че или "дявола не е чак толкова черен, колкото го рисуват", или на СДС-то няма защо да се вярва, или, евентуално, и двете). Освен това по въпроса за живота в рая може и да се спори, било то защото понятието "рай" е не по-малко утопично отколкото комунизма, било то защото, ако демокрацията беше най-доброто нещо за всички времена и държави, не е ясно защо ние трябваше да чакаме цели 25 века за да дойде тя до нас от Древна Гърция, след като сме им комшии.
Така или иначе, обаче, народът ни търпеливо изкарва шок след шок: било то ценови; било то на разпуснатост на нравите; било то на безнаказана престъпност; било то на платено обучение и здравеопазване; било то на мита за възможността за лично забогатяване на фона на един беден народ; било то, че продавайки се на богатите западни държави, ще "прокопсаме" повече, отколкото ако гледаме народите от "своята черга" в икономическо и/или езиково отношение; било то, че е по-добре, както е казал поета, "да ходим да се скитаме, по тази тежка чужбина"; било то най-тежкия шок — на безцелен живот, защото личното облагодетелствуване на човека, никога не е било нещо особено достойно за поколенията, освен за видни СДС-арски идеолози; и прочее. И се получи така, че след като вече отдавна "стигнахме дъното", то продължаваме да копаем все по-надолу, "ошашавени" от мита за демократичния рай и загубили всякаква ориентация! Но човек не знае кое е по-добро за него докато не стане по-лошо, за което от все сърце благодаря на СДС!
2. На СДС благодаря,
че ни изложи пред света,
защото по-рано всички страни от бившия социалистически лагер бяхме с горе-долу еднакъв стандарт и надали някой би могъл да предположи, че, поне в икономическо отношение (т.е. съдейки по девалвацията на лева), ние ще се окажем към 1,200 (хиляда и двеста) пъти по-зле, не от немците, или американците, или французите и прочее, ами от чехите, които са си също славяни като нас и братята Кирил и Методий след нас се били отправили към техните земи, че дори те имаха да разрешават и някои национални разногласия, но се "разведоха" така цивилизовано, че и западните демокрации им свалиха шапка, докато при нас (благодарение на СДС, разбира се) понятието социалист (ако щеш чети "комунист") още звучи като обидна дума, макар че хората по целия свят от вече 20-тина години (най-после) констатираха, че лоши са не комунистите, а условията, които ги бяха довели на власт, т.е. капитализма и се бяха заели (още много по-рано) да го реформират, тъй като, искаме или не, но "призрака" на комунизма преброди света и вече отдавна социализма е реалност по целия Запад, макар и да не го наричат така.
Ако въпросът беше само в морален план, т.е. какъв смисъл влагат седесарите в понятието комунист или социалист — нейсе, човещинка (т.е. злобица човешка) и може пък и да не са виновни хората, защото не знаят какво говорят и вършат, но те просто решиха, че като е трудно да конвергират комунизма към съвременния капитализъм, могат просто да ни върнат назад във времето! И успяха! Никой нормален човек, когато реши да си строи нова къща, не събаря старата, без да има поне плана на новата, и без да си осигури, тъй да се каже, "оборотно жилище", докато ние разрушихме и управлението на страната, и профсъюзите, и армията, и силите на вътрешния ред и сигурността, и просветата, и здравеопазването, и църквата, и връзките ни с другите страни, и морала на населението, и какво ли още не, и продължаваме да живеем като "на палатки".
Нашата демократична революция, откакто народа ни изпадна в "делириум демократикус", под влияние на видни дисиденти (т.е. на хора, които не бяха седнали добре, ако се гледа латинския произход на тази дума) и естрадни певци (може би защото за тях естрадната и политическата сцена си приличат, стига "шоуто" да е добро и да носи слава и пари), протече по плана на селските феодални въстания от средните векове — важно бе да се свали царя, а кой ще дойде на негово място, ще му мислим после. Важно беше да се направи хаоса, а пък реда някак-си сам ще си дойде; важно беше да се размъти водата, за да се изловят дребните рибки (че и по-едрите също). Но пък ако не беше СДС-то света никога нямаше да разбере колко сме неорганизирани, нито народа ни — колко лошо нещо може да бъде демокрацията, за което най-възторжено му благодаря!
3. На СДС-то се отдаде
и без пари ни то продаде,
защото, ако трябваше да фиксираме някога курса на лева (тъй като излезе, че свободния пазар е хубаво нещо, ама не и за нашия лев), то надали трябваше да го правим точно тогава, когато обедняхме толкова, че вече нямаше накъде, и започна нещо нечувано в човешката история: когато нашата скромна валута победи долара и той падна цели два пъти, след като в резултат на седесарските митинги от януари 1997 год. за национално опропастяване, наречени, тъкмо затова (?), митинги за "национално спасение", той беше стигнал съвсем нереални цени — та нали всяка валута е някакъв вид "мента" (като на английски mint значи, както мента, така и монетен двор) и нейната цена зависи преди всичко от доверието, а какво доверие може да се има към страна, в която има хора, които не могат да спят спокойно, ако, или не подпалят някоя обществена сграда, или, най-малкото, не вземат да ù трошат прозорците (щото то вече почти не бяха останали паметници за "боядисване")?
Та, ако трябваше, значи, да се продаваме, то надали трябваше да чакаме нашите демократични левчета да издребнеят, дори не колкото стотинки (една стотна от нормална монетна единица), а да станат на "милинки" (една хилядна, или една милимарка), та чак тогава да свикаме "аукциона", защото Валутния Борд е просто едно разпродаване на България на богатите западни страни обединени в международни финансови институции, но на принципа на акционерното дружество — т.е. където печалбата се разпределя според вложените пари, и няма никакво значение, коя точно идеална част от България е вече собственост на Америка, коя на Германия, коя на Канада, и прочее (както и когато човек си плаща, било то наем, било цялото жилище, в многоетажен блок съвсем не го интересува коя част от асансьора точно е неговата и дали той се събира в нея). При това такава продажба, за която валутата дори не бе платена, а само бе обещано да ни я платят, ако има нужда, защото на Борда, ей Богу, хич не му трябват нашите пари (нито пък той е благотворителна организация) и сега той (т.е. западните капитали, които стоят зад него) просто си ги "осребрява" като купува де що намери евтино предприятие, къща, земя, и други.
В резултат на което ние засега сме по-добре само от Албания, ама и това не се знае дали ще трае дълго, защото откакто Борда фиксира беднотията ни на по-малко от един долар дневно минимална заплата нямаме особени шансове да "блеснем" с нещо хубаво (сега вече не можем пак "да бием" долара, примерно, защото не ни се разрешава, иначе отдавна да сме го направили, при тези ниски цени — по сравнение с международните — на редица основни хранителни и други продукти) и се получи така, че ние се движим от беднотия към мизерия, на което викаме демокрация! То лесно може да се приказва, че комунистите били изнесли парите и опропастили България, и "бай Тошо" бил направил нашите дългове, но ако човек малко се почеше по главата, може и да "изчеши" мисълта, че външния ни дълг при тоталитаризма беше, всъщност, около три средни заплати за страната (към 1000 щ.д. на глава от населението, при към 350 щ.д. средна заплата, защото един лев тогава беше равен на един щатски долар — 98 цента, ако искаме да сме по-точни — и това беше вярно, ако я сравняваме с цените на хляба, млякото, месото, транспорта, жилищата, и прочее, или с някаква потребителска кошница, както си му е реда), а сега е около 25 (двадесет и пет) средни заплати (към 2000 щ.д. при около 70-80 щ.д. средна заплата), или е нараснал около осем пъти за няма осем демократични години!
Нито пък някоя от дребните частни фирми (с по-малко от 10 работника и по-малко от 100-тина хиляди долара активи, да речем) бяха направени с демократични пари, а не с "тоталитарни" (другите по-богати фирми, с изключение на останали тук-там държавни, вече са чужда собственост). Нито пък социалистите са искали да обръщаме гръб на единствената славянска велика сила (защото ако Русия не беше велика сила, и то по мнението на Запада, той никога нямаше да смени политиката на "камшика" с тази на "моркова", както казват англичаните). Но пък, ако не беше СДС-то, народа ни никога нямаше да повярва, че можем да обеднеем чак толкова колкото сега (имам предвид нашето-си българско имущество, а не намиращото се у нас, но закупено от Запада) и да разбере колко лошо е когато "нямаш крава, а ти се пие мляко", така че "можеш само да гледаш" (според една наша поговорка), за което коленопреклонно благодаря на СДС!
4. Тъй СДС-то се наложи
и ни морално то разложи,
защото има две неща, които правят една група хора, населяващи една и съща територия, да стане народ и това е обединението в два аспекта: обединение в пространството, т.е. общността на интереси между всички, независимо от различията по каквито и да били признаци, чувството, че човек не живее само за себе си и за личното си облагодетелствуване, чувството за другия до него, на когото той може да разчита да му свърши някаква работа, а не само да го "прецака" защото е по-голям "тарикат", съзнанието за национално единство (а не имуществено, например), желанието да направим нашата страна добро място за живеене, а не да гледаме чуждото добро (стоки, социални структури, обичаи и пр.), защото то винаги си остава чуждо, въобще доброто в отношенията към хората, а не злото, оплюването, и презрението към хора, които мислят другояче (или просто мислят за другите); и освен това обединението във времето, т.е. съзнанието, че човек е само една нишка в тъканта на историята, че живот е имало преди него, ще има и след него, независимо дали ще го наричаме прераждане, задгробен живот, светло бъдеще, или по някакъв друг начин, но то ще е наше бъдеще и ние трябва да се научим да живеем в него и заради него, то трябва да осмисля редица "безсмислени", от моментна гледна точка, постъпки и да навързва поколенията, а не да ги противопоставя и разединява, с една дума — да създаде една динамична структура, стъпваща върху постигнато, а не отричаща го изцяло (защото, в своята ограниченост, не може да постигне неговия смисъл)!
Без такова единство не може да има народ, а само банда, стадо, или глутница, в която всеки гледа само как "да напълни гушата си" или да излъже ближния си, докато личностното развитие се гарантира най-добре, когато то е в интерес на обществото, а не обратното. И това не може да се постигне без някакви идеали, т.е. без нещо хубаво но недостижимо, защото ако един идеал може да бъде реализиран, той значи не е идеален, той престава да бъде идеал! Такива са идеалите за равенството (след като Бог ни е създал различни, то ние не можем да бъдем равни, иначе не бихме били хора, а роботи или клонинги, което, обаче, не значи, че не трябва да са създават равни възможности за изява), свободата (абсолютната свобода не само е фикция, но тя е и едно противоречие в определението, защото пречи на другите около нас, така че свободата е просто една вечно изменчива точка на равновесие между нашите и чужди желания), братството (то не само е невъзможно, но и далеч не е най-доброто, защото колкото по-тесни са връзките между хората, толкова по-дълбоки са и противоречията между тях), и прочее. Но без идеали човек не може да живее, защото, доколкото той не е Бог, той трябва да има цели пред себе си, за да знае накъде да върви. Докато СДС-то просто ни отне редица човешки идеали от преди хилядолетия, като ги замени с някакво, не измислено, а привнесено от Запад, понятие за демокрация, която не е и не може да бъде идеал, по елементарната причина, че тя е реалност — в смисъл, че ние си имаме демокрация някъде поне от 1991 година, и то според признанието на самия Запад, защото това е въпрос на законова уредба!
Ако искаме да бъдем точни, то ние имахме някаква демокрация и при тоталитаризма, но не в съвременния смисъл на това понятие, обаче, доколкото всичко на този свят е въпрос на намиране на равновесното положение в момента, може доста да се спори дали тя не е била най-добрата за нашата страна — може да се спори, но не и да се докаже, най-малкото защото ние нямахме, така наречената "контролна група", т.е. нямахме две Българии — едната наистина демократична, а другата "тоталитарно демократична", за да кажем в коя от двете страни хората живееха по-добре! Но все пак можем да видим (е, ако можем, разбира се), че при нашата демокрация, поне засега, ние живеем по-лошо, и то не защото ни е сполетяло някакво природно бедствие, или някоя друга страна ни е обявила война, или пък е избухнала гражданска война (както стана в други пост-тоталитарни страни), или пък някой некадърен диктатор се е заседял дълго на трона (дори истината е, че нито едно правителство още не си е изкарало мандата до края), или пък, най сетне, сме тръгнали към демокрацията след разорителни войни и национални катастрофи (както е било, когато сме тръгнали към социализма), а не след дълъг период на тъй наречения "застой" (т.е. на мирно и щастливо развитие) и с един съвсем нормален външен дълг от около три средни месечни заплати на "калпак".
Това, че на някои хора у нас не им харесва нашата демокрация и казват, че тя още не е "истинска" демокрация, прилича на плача на малко дете, когато майка му го бие за някоя негова лоша постъпка и на неговите оплаквания, че тя не му е майка, не защото не е, а защото не е добра, според неговите разбирания, и, следователно, не може да му е майка, защото майката е винаги добра. Но кой е казал, че едното е непременно свързано с другото? Та, на нашия въпрос: ако демокрацията не ни харесва, то е защото още не можем да намерим най-подходящата за нас демократична форма на управление, а налаганата ни от Запада такава не е добра за страната ни като цяло (че на всичкото отгоре, тя не е изгодна и за отделната личност). Във всеки случай: демокрация ние имаме, но това признание съвсем не е изгодно за СДС-то, защото, ако това е така, то този Съюз изобщо не е нужен в политическия ни живот. Всички партии у нас, ратуват за някаква демократична форма на управление (дори и в имената им да не се съдържа непременно корена "демо"), а това, което ние вече нямаме са идеалите и жизнените цели, сплотяващи ни в едно цяло, защото забравихме притчата за хан Кубрат и снопа пръчки, забравихме лозунга над Народното Събрание, забравихме всичко, освен да се бием по гърдите, че сме демократи!
И още нещо: ако се приеме за вярно, че и социализма, и фашизма, и комунизма, и капитализма от миналия век (или от края на този, 20-тия, ако става дума за България), и съвременния капитализъм (защото той все пак е извлякъл някаква поука, и от голямата криза през 1929 година, и от Първата и Втора световни войни, и от съществуването на световната Социалистическа Система и нейната победа в етапа на мирното съвместно съществуване, въпреки разпадането ù като изживяла времето си, но подобрила капитализма, защото иначе богатите западни държави, никога нямаше да ни подадат ръка, или да сменят политиката на ембарго и студена война, или на "камшика", за който стана дума) са все видове капитализъм, беше явно твърде неразумно да минаваме от полюса на централизирана държавна икономика направо към другия — на разпокъсана и дребна частна собственост — само за да се убедим, че силата е в обединенията на капиталите, или че не може капитализъм без капитали, а когато те са малко (защото не е необходимо човек да е икономист, за да знае, че ние сме малка, бедна и, поради кръстопътното положение, доста често ограбвана страна) тогава изхода е само в намаляване на броя на собствениците! Ние уж го разбрахме това (да се надяваме), но след като се разпродадохме на чуждия капитал и руинирахме всичко, което можеше, включително и морала на населението, но как иначе щяхме да го разберем, ако не беше СДС-то да ни накара да направим толкова много глупости на куп, за което убедено му благодаря!
Да пребъде в народната памет името и делото (ако не за добро, то поне за назидание) на СДС, ОДС, БДС (Български Демократични Сили, може би?), ДДС (Дружни Демократични Сили, навярно?), и каквото още ги последва! Дано всяко зло да е за добро, както казва народа ни и (дал Господ) най-после да поумнеем, защото вярно е, че когато Господ иска да накаже някого Той първо му взема акъла! В крайна сметка, от дълбока древност е известно, че под слънцето няма нищо ново и нашия свят винаги се е движил от сблъсъка между доброто и злото, и тогава (ако искаме да сме справедливи) злото е еднакво необходимо за нашето бъдещо развитие към доброто, така че да благодарим на СДС, за това че ни учи кое е лошо и какво не трябва да правим, ако искаме да сме добри!
Защото добри хора са не "нашите" привърженици, а просто тези, които мислят първо за другите, а после за себе си; тези, които са доволни, когато другите са доволни, а не когато те самите са облагодетелствувани в ущърб на другите около тях; тези, които знаят, че живота не е справедлив и тъкмо затова трябва да го направим справедлив; които знаят, че прав е не само силния (той, всъщност, изобщо не е прав, а е само силен), а и слабия, като дори силния (щом като е силен) трябва да работи за слабия, а не обратното, и че нашия свят е достатъчно сложен, за да може всеки да гледа само своята личност без да мисли за другите (тогава той просто не мисли за своето бъдеще). Няма никакво значение дали човек стига до тези истини по пътя на вярата или по пътя на разсъждението — важното е човек да бъде добър! В противен случай, хем се затриваме като нация (макар и с 13-вековна история), хем пак ще трябва да се върнем към социализма, но вече като роби на богатите страни! Защото, искаме това или не, но бъдещето принадлежи на социализма, а демокрацията е само средство за постигане на тази цел!
Светът не може да върви
устойчиво без добрини,
затуй накрая СДС
от злоба ще се изяде.**
[ ** Както вече и стана от към 2000-та. Обаче, в крайна сметка, не са виновни само СДС-ските лидери, виновен е народа ни, който ги повика, издигна, че и все още ги търпи. (Случаят е, горе долу, аналогичен с въпроса: защо проститутките се червят така, че отдалеч да си личи, че са, да ме простят читателите, курви — ами защото мъжете такива ги харесват!) ]
01.1998
ЗА ИЗБОРА И ДЕМОСА
Всеки избор, провеждан от голяма група хора и при непълна информация, като правило, е неразумен и представлява, по същество, процедура за утвърждаване на неразумността! Макар и на пръв поглед парадоксално, това твърдение е съвсем вярно. Много народи имат поговорки за това, че избора е мъка, но нашето твърдение е, че в повечето случаи тази мъка е и безсмислена! Друг е въпросът когато човек се чуди, например, дали да си купи кайма или сирене, или изобщо да не купува, че така е по-евтино (при днешните пазарни цени). Или пък когато малка група хора — Управителен Съвет или някакво Бюро, или Комисия и прочее — избират измежду няколко кандидати, защото тогава избора служи за усредняване на гласовете, а и самата комисия в този случай е достатъчно компетентна и разполага с нужната информация. Колкото, обаче, групата нараства, или информацията става по-оскъдна, толкова по-неразумен се оказва и избора.
Това би трябвало да е и очевидно, при такава постановка на нещата, защото разума е нещо обективно, нещо което не може да бъде следствие на мненията на групата хора, и ако съществува някаква точна процедура или последователност от действия (алгоритъм, ако използуваме по-съвременна терминология), прилагайки която можем да получим вярното решение, то няма никакъв смисъл да провеждаме избора, при който вярното решение може и да ни "избяга"! Казано по друг начин, допускането на възможността за съществуване на разумност в един многопараметричен избор при положение, че не са ни ясни, нито начините за оценка на всеки отделен параметър, нито начините за "претегляне" на отделните параметри заедно, изглежда много съмнително, но ако това можеше да бъде оценено, то е необходимо това да бъде направено. Но ако такава оценка може да бъде извършена, то тогава нашия избор става напълно излишен, защото трябва да се прилага тъкмо този алгоритъм на оценката, а не избора.
Така например, кой може точно да формулира колко дълъг трябва да е носа на един Президент или колко високо трябва да си го вири; или пък, кое е по-важно: номера на обувките му или висшето му образование; както и кое е пò за предпочитане: дали да е гинеколог, или метеоролог, или музиколог, или да е, дето се вика, човек от народа, т.е. висшето образование няма значение? Вярно е, разбира се, че когато много хора избират се получава усредняване на мненията, което мнозина неправилно приемат за разумно, ала това е просто усредняване на глупостта, и не може да добави повече разум!
Наред с казаното, но погледнато от друга страна, се оказва, че избора е един алтернативен вариант на жребия или гадаенето (независимо дали на кафе, боб, вътрешности на жертвени животни, или по друг начин) — методи, прилагани от дълбока древност в случаи, когато човек не е способен да вземе разумно решение, било то, защото няма необходимата информация, било то защото не е в състояние да я обработи по подходящ начин. В смисъл, че и там и тук имаме неразумно решение, но в редица случаи просто е необходимо да се вземе някакво решение, дори и неразумно, и, естествено, че тогава човек избира по-малката злина или по-малко неразумното решение.
Този феномен на, да го наречем, "разумната неразумност", е бил забелязан още в дълбока древност, за да е стигнала до нас притчата за Буридановото магаре, което, поставено между две еднакви купи сено, не можало да избере коя от тях била по-голяма, та да започне от нея, а понеже то, все пак, било магаре и имало магарешки инат, просто умряло от глад. Привеждаме тези разсъждения за да убедим читателите, че в редица случаи (т.е. в повечето житейски ситуации) разумното се състои в неразумното, но какво да се прави — такъв е нашия противоречив свят! С други думи, някаква "по-висша разумност" ("божествената" намеса, при жребия) може да промени една неразумност в противоположното ù, така че, общо взето, не бива да се притесняваме особено много от неразумността на нашето или чуждо поведение, но, все пак, има полза от самата констатация на факта.
Ако сега разгледаме масовия демократичен избор, при който: хора, които не разбират (т.е. не познават предметната област, било то на управлението, било на правораздаването, било на икономиката, и пр.), избират хора, които те не познават (човек живее с някого десетина години и пак накрая се оказва, че не го познава добре, та какво остава за хора, които той не е имал възможност да попита лично за нищо, което го интересува), и при това без да изискват какъвто и да било документ за ценз (защото няма задължително висше, или дори средно специално, политическо образование), е съвсем естествено да се съгласим с казаното по-горе за очевидната неразумност на такива избори!
Освен всичко останало, тези избори са и изключително разхитителни (поне за нашата бедна страна) и на практика излишни, защото всяко, що-годе добро, социологическо проучване (при което се определя и процента на грешката чрез няколко контролни групи) струва поне хиляда пъти по-евтино и може да свърши същата работа. По-висшата разумност в случая е чисто психологическа: нищо не "затваря така устата" на народа, както възможността той да си каже мнението (макар и да не разбира много)! Това е било ясно на по-умните управници още от зората на демокрацията в Древна Гърция и казват, че тя (демокрацията), всъщност, е била въведена първоначално от тирана Пизистрат, а не от самия народ.
Трябва да подчертаем, обаче, че факта за неразумността на демократичните избори не означава, че те са излишни и трябва да се бойкотират, или пък трябва да оставим другите да гласуват вместо нас (защото това, поне от наша гледна точка, ще ги направи още по-неразумни, тъй като човек обикновено не се съмнява, че той самият постъпва разумно), а да се отнесем към тях с необходимата (несериозна) сериозност. В крайна сметка, не е толкова съществено за кого ще гласувате, защото, така или иначе, се получава, че: какъвто демоса, такава и "-крацията"!
Бих искал да продължа мисълта си чрез известната сентенция на шопа, че "жената трèбе да се лàже, оти, ако не я лàжеш, ке оди друг да я лàже". Тази мъдрост се отнася с още по-голяма сила за политиците и народа (или за пастира и стадото), така че един политик "трèбе да може да лàже народо" ("Е, па он си може!" — ще каже пак шопа) и тук е уместно да спомена, че въпроса не е дали народа се манипулира (ако използуваме съвременната дума), ами дали това е за негово добро, и най-вече, дали тази заблуда излиза удачна или народа лесно я открива (защото всички ние знаем, като четем някоя книга или гледаме някой филм, че това не е действителност а само една измислица, или fiction, според англичаните, но все пак ни е интересно и сме доволни, ако измислицата, или манипулацията, ни прави по-щастливи).
И не само политика, ами всеки от нас, в едно демократично общество има правото (е, не чак и задължението, де) да "лаже", или манипулира, ближния си (та какво друго е рекламата, ако не поредна манипулация на народа?), дори само за свое лично добро (макар това и да не е записано в Конституцията ни)! Това може и да не е разумно, защото щом всеки заблуждава, то живота става много сложен, но той вече e такъв и по-висшия разум в случая се състои в това да не се върви грубо против човешката природа. Прочее, вместо да цитираме шопа можехме да приведем и аналогичната латинска мисъл, която гласи: Mundus vult decipi, което се превежда като "Светът иска да бъде лъган".
Та да се върнем към избора и напомним, че, като алтернатива на случайното решение, той може понякога, ако ситуацията е доста объркана (а у нас тя, май, твърде често е такава), да се облекчи по някой друг алтернативен начин. Например, трябва да гласувате и виждате, че и левите и десните не могат да оправят нещата (или както казваше нашия виден сънародник Бай Ганю: "всички са маскари"), "неетническия" (поне според тях самите) център няма достатъчно влияние, селяните, както обикновено, не могат да живеят без "синури" и все нещо делят, а неседесарски демократи няма (поне според СДС), или те не успяват да влязат в Говорилнята (български превод на думата "Parliament"). Ето, при това трудно положение би могъл да се предложи един доста атрактивен начин, който, обаче, може да се окаже подходящ при нашия двуполюсен политически модел.
Рецептата е следната: а) ако Вие сте мъж, и трябва да гласувате, то в деня на изборите ставате, измивате се, избръсвате се, закусвате (или не — според доходите си), обличате си новите дрехи за този случай, излизате на улицата и отивате в пункта за подаване на гласа си, като преди да влезете в него поглеждате на коя страна ... сте си го заметнали този ден, и ако е в левия Ви крачол — гласувате за левите, а ако е в десния — за десните (разбира се, вероятността да е точно по средата е практически равна на нула); б) ако Вие сте жена, процедурата в началото е същата, а после поглеждате към четала на Вашия съпруг или любовник (както и подобава на жената) или си избирате някой мыж на улицата (както също подобава на жената) и гласувате според това, което констатирате. Кой знае дали и в тази процедура, при цялата ù парадоксалност, също няма някакъв "по-висш" разум?
Ако този метод не Ви устройва можете да приложите едно правило, известно изглежда поне от римско време, което да наречем за краткост: "правило на съпруга"*. То се базира на метода на изключването и гласи: ако Вие сте женен мъж и Ви предстои сложен избор, който не можете да направите сам, то попитайте жена си и направете, по възможност, точно обратното на това, което тя Ви е казала; ако сте мъж, но не сте женен — използувайте любовницата си или комшийката за целта; ако пък сте жена — просто направете обратното на това, което мислите да направите (както и става най-често при жените). Учудващо е колко добри резултати дава този метод в редица случаи.
[ * Алгоритмите за избор са по-подробно разработени във фейлетона "Готови ли сте за изборите?". ]
10.1996
МИТОВЕ ЗА ДЕМОКРАЦИЯТА
Хилядолетната човешка история не веднъж е доказвала, че когато човек няма достатъчно знания за дадено явление той започва да търси и си измисля разни заблуди, вярвания или митове, за да допълни с нещо мотивировката на своите действия. Някои от тях са полезни, тъй като дават лесно обяснение на сложни факти, или са безобидни, или носят някаква удовлетвореност и временно щастие, като например: приказките за зли вещици и вълшебници, които карат децата да бъдат послушни; мита за Дядо Мраз, който им носи подаръци; кръстенето или чукането на дърво за да прогоним дявола; вярата в задгробния живот, които да компенсира несправедливостите на този свят; добродетелния Бог, който прави всичко само от любов към нас, макар и това да ни изглежда съмнително; схващането, че Земята е център на Вселената и даже Слънцето обикаля около нея (още повече, че го виждаме с очите си); и други.
Има, обаче, и такива митове, които определено вредят на хората, най-малкото при по-продължителното им прилагане, и тяхната пагубност скоро се разкрива и предизвиква бурна реакция, като, например: притчите за синята кръв на аристократите, с която те се отличавали от простолюдието; или кръвопускането като метод на лечение използуван достатъчно дълго за да подкопае вярата на хората във възможностите на медицината; или наркотичното опиянение като метод за постигане на щастие; или хаоса като най-добър регулатор в природата и обществото; и прочее. С течение на времето много от безобидните митове стават опасни, или хората ги отхвърлят с натрупването на повече знания.
Подобна е ситуацията и с демократичните митове, които, малко по малко, започват да се осъзнават и да ни объркват, като много хора вече си задават въпроса дали демокрацията, наистина, е нещо хубаво, след като едно е това, което ни се втълпява от политиците и медиите, а друго е това, което се получава на практика. Поради тази причина изглежда правилно да се разкрият някои от тези заблуди с оглед на тяхното осмисляне, защото познанието съвсем не е задължително да противоречи на вярата (както наивно си мислят мнозина), тъй както детето, като навърши 5-6 годинки престава да вярва на измислиците за Дядо Мраз, но това не му пречи да ги харесва; или както при тоталитаризма всички обичаха за щяло и нещяло да използуват фразата за "заслугите на Партията и Правителството", макар да им беше ясно, че ако някой си е вдигнал по-високо щангата, то съвсем не е защото и ЦК-то се е "напрягало" заедно с него; или всички харесват червените яйца и козунаците за Великден, без това да значи, че вярват в непорочното зачатие на Дева Мария или във възкръсването на Христос (още повече, че и няма точни исторически данни за неговото съществуване); или пък че човек се отказва да играе на тото, след като научи, че колкото пò на едро той играе, толкова по-сигурно ще губи половината от парите си (или дори две трети от тях — зависи от регламента на тотализатора); и други примери. С други думи, желанието да защитим демокрацията ни кара да хвърлим светлина върху нейните митове, а не стремежа да я сринем (макар че при повърхностно четене би могло да се създаде и такова впечатление), или по-скоро съзнанието, че ранното откриване на някои заблуди би могло да ни накара да погледнем по-благосклонно на тях, докато късното им осъзнаване може да доведе до по-бурна реакция.
Една част от тези митове са "необходимо присъщи" (както казват икономистите за някои видове разходи) на самата реална демокрация и като така царят и на Запад, докато останалите са породени на местна почва, и оказват опияняващо въздействие само върху нашия и някои други народи от бившия Социалистически Лагер, но никой от тях не е съвсем безобиден за обикновения гражданин за да може да се пренебрегне. Без да претендираме за особена строгост и пълнота на изложението ще се спрем на любимото от християните число дванадесет. И така, да започнем.
1. Демокрацията е власт на народа
Може би най-масовата заблуда, дори и на Запад, е, че демокрацията е власт на народа, но тя е просто власт на политиците, или на хора избрани от народа. Ако тя беше на народа, би трябвало да имаме някаква ситуация подобна на избора на съдебните заседатели в САЩ, например, които се подбират от средата на обикновените хора, при това такива, че да не са запознати или свързани по някакъв начин с делото, за да са максимално безпристрастни. Това ще рече, че ако у нас избирателите с висше образование бяха, да речем, 15%, то толкова би трябвало да са те и в Народното Събрание; ако частта от избирателите на възраст от 18 до 40 години е 30%, примерно, то толкова трябва да са и Народните Представители на тази възраст; ако 20% от гласоподавателите са от ромски етнически произход, то такъв процент трябва да имат те и в най-висшия демократичен орган; и прочее. С други думи Парламента би трябвало да бъде представителна извадка на избирателите, а такова нещо, нито съществува, нито някой смята да го въвежда засега!
Дори и да се откажем от такива крайности, няма никакви проблеми да се пита народа едва ли не за всичко чрез някакъв вид фонокарти (като тези за телефоните или за теглене на пари от банковите автомати), при което всеки желаещ да изрази мнението си да може да го направи в течение на един месец чрез обикновено посочване на една от пет-шест алтернативи. Това е лесно реализуемо и би представлявало истинска народна власт — и по въпроса за цената на хляба и млякото, примерно, и по въпроса за легализиране на проституцията, и за мерките срещу престъпността, и за (или против) Валутния Борд, и за какво ли още не. Само дето, отново, никой и не мисли да го прави, защото такива въпроси трябва да се решават задълбочено, а не като на седянка или в кръчмата.
2. Демократичният избор е правилен метод
Ако се замислим малко над начина на избор ще стигнем до извода, че той се характеризира с това, че: хора, които не разбират (т.е. не познават предметната област на управлението или мениджмънта, както сега се казва), избират хора, които те не познават (т.е. нямат никакви лични или професионални контакти с тях), при това без да изискват каквито и да било документи за професионална квалификация или трудов стаж (т.е. няма висше, или дори средно, специално образование за политици, няма изисквания за отработени години на ръководни длъжности от по-нисък ранг, нито пък възрастови ограничения, като някаква относителна гаранция за жизнен опит)!
Нещо повече, този метод и не се прилага никъде, където се избират хора способни да вършат дадена работа, като например: при назначаване на работа в някоя фирма, в сферата на образованието, здравеопазването, армията и полицията, и прочее. Не от теоретически съображения, а от практически опит е ясно, че хора избрани по такъв некомпетентен начин не могат да вършат нужната работа, но въпреки това този избор върши работа, както показва многовековната човешка история! Съществуват само два начина, хора избрани по такъв начин да могат да вършат работата, за която са избрани, и това са: а) те самите не вършат работата (или поне най-трудната ù част), а техните помощници; и б) всеки друг алтернативен кандидат би могъл да върши същата работа (което те и правят, когато им дойде реда). Такова тривиално или неинтересно решение, което винаги е налице и прави процедурата на избора безсмислена, в математиката се нарича "нулево решение" — то е решение, но съвсем не е задължително да е най-доброто. Демократичният избор, разбира се, си има своите предимства — психологични, и възможност за лесна смяна на управници — но това не е правилен метод на избор на подходящи хора, при все че този мит цари масово и в западните демокрации.
3. Избира се най-добрата партия или политик
Това е поредния широко разпространен и на Запад мит, при все че няма никаква почва за такова вярване, а напротив — демокрацията почива на презумпцията за невъзможността за съществуване на най-добра партия или политик, защото, ако такава партия съществуваше, то след нейното избиране всеки следващ избор става абсолютно ненужен или формален (както беше при тоталитаризма)! Дори и да е възможен избора на добър лидер или партия в момента, то, както отдавна е известно, всяка власт разваля човека (поради влошаване на обратната му връзка с обществото, която е нужна за да коригира неговото поведение), така че смяната му, или минаването в опозиция, е задължителна за запазването му като нормален, т.е. среден, индивид с адекватни реакции. Освен това при демократичния избор в Парламента участвуват, както представители на "добрата" партия или коалиция, така и на "лошите" партии, които образуват опозицията, но и едните и другите представители получават еднакви заплати и носят еднаква отговорност в управлението (или поне би трябвало това да е така), докато при никой друг избор не се награждават и победените, наравно с победителите. Това се прави в интерес на споровете (в които се ражда истината) и затова опозицията е необходима при демокрацията, но няма никакъв смисъл да се счита, че едната партия е по-добра от другата — просто те изпълняват различни функции, но и двете са еднакво важни!
4. Това е добра форма на управление
Поредният и масов мит е, че демокрацията е добра форма на управление на държавата, докато тя е добра предимно при осъществяване на смяната в управлението, а не при самото управление! Многото мнения, макар и да водят до установяване на истината по редица въпроси, най-често объркват и забавят вземането на нужните решения, което се изразява в това, че демокрацията е една твърде неефективна форма на управление. Когато трябва да се действува тя е толкова лоша, колкото е добра когато трябва да се дискутира и разнищи въпроса; вземането на решения в условията на опозиция и привеждането им в изпълнение е много по-бавен и труден процес, отколкото при единовластие. Това би трябвало да е добре известно и очевидно, но не е, поради което народа твърде често иска от демокрацията неща, които тя не е в състояние да предостави по силата на своята природа.
За по-добро онагледяване на динамиката на функциониране на демокрацията е полезно сравнението на това движение на партиите във времето с обикновена детска люлка от типа на греда закрепена в средата на малко възвишение, като от двете страни стоят двете крила в Парламента, а ако има център, то той стои в средата и натиска, ту на едната, ту на другата страна. Тази партия, която в момента е на върха, се е издигнала там, не защото тя е най-добрата, а защото другата е по-лоша или "паднала в калта", така че управляващите трябва да са само благодарни на опозицията, че ги е издигнала на това ниво! Това е много важно да се помни и разбира, както от политиците, така и от народа, защото прекаленото самохвалство не е в състояние да донесе нищо друго освен самозабрава, докато целта на демократичното управление е люлката никога да не спира да се люлее.
5. При демокрацията има свобода на медиите
Съществуването на свободни медии при демокрацията е поредния блъф за народа, защото повечето медии са финансирани от крупния бизнес и като така те работят според наложената от него стратегия, която се свежда преди всичко към максимална печалба (което съвсем не значи максимална осведоменост или безпристрастност, макар и в някои случаи такива изключения да се наблюдават), а останалите обслужват управляващите институции, било то поради служебни задължения като национални органи, било то поради "симпатии" към силните на деня. По примера на Запада и у нас вече във всяка по-голяма организация съществуват тъй наречените отдели за връзки с обществеността, което е директен превод на public relations, а медиите са по същество подобни служби, само че на национално ниво. Може много да се спори по въпроса за тяхната обективност при представянето на информацията, но истината е, че тяхното съществуване е необходимо за да бъдат сведени до масите някои сложни политически решения, така че да не се предизвикват бурни реакции сред народа, което ще рече, че прикриването, премълчаването, или каквато и друга по-мека форма на лъжата да изберете, са допустими и позволени при тях!
Класическото сравнение в случая е с добрия лекар, който никога не казва на пациента цялата истина, ако това може да влоши здравословното му състояние. Така или иначе, медиите не са свободни, и не могат да бъдат такива поне по икономически причини, а освен това са просто длъжни да изпълняват редица пропагандни функции (до голяма степен подобно на ситуацията при тоталитаризма!). Дали това ни харесва, или не, е друг въпрос, но засега това е най-доброто решение използувано по целия свят, като известна доза обективност се постига на базата на пристрастността на отделните издания, които, обслужвайки различни среди от населението, им предлагат това, което читателите искат да намерят в тях — това не е задължително истината, но е поне един приятен път към нея. Решението, разбира се, е тривиално (но затова и трудно осъществимо) и то е в това народа да покаже, че може да слуша истината, а не политическите манипулации на една или друга партия.
6. Демокрация значи пазарно стопанство
Този мит, като че ли, е по-разпространен у нас отколкото на Запад, но това може да се обясни с факта, че в западните демокрации хората не са имали възможността да живеят при някакво планово стопанство и поради това не знаят, че то може да бъде по-лошо, а виждат само недостатъците на пазарното при себе си. Така или иначе, обаче, това е една голяма измама, най-малкото защото някаква форма на пазар е съществувала поне от времето на Вавилон и, следователно, няма нищо общо с демокрацията като политическа форма на управление! Но дори твърдението, че пазара е нещо по-хубаво от плановото производство си е чиста проба заблуда, защото пазара може да бъде изгоден само за този, който може да влияе върху него, т.е. за крупния производител или прекупвач, докато за "дребните рибки" той е една съвсем несправедлива форма за размяна на стоки.
Ако разгледаме дребния купувач, за когото пазара, общо взето, е нещо хубаво, то това е основно илюзия, защото при едно добро планиране би могло да има същите стоки на пазара и при същите цени (както и става на практика на Запад, защото обикновено поне две трети от стоките в даден бранш са производство на крупните производители, които не могат да минат без предварително планиране и някакви съглашения между тях, а дребните производители се ориентират според едрите). Даже може да се каже, че каквото и да си купи човек, ако след това провери добре цените, ще открие, че задължително "се е минал", защото би могъл да го купи и по-евтино, ако е търсил по-дълго, или пък да си купи нещо по-хубаво за същите пари, така че той винаги може да съжалява за покупката.
Що се касае до дребните производители, то те отдавна са забелязали, че пазара е крайно недоброжелателно настроен към тях (нещо, което у нас тепърва се осъзнава), защото когато решат да произведат нещо което го няма в изобилие на пазара и докато съберат пари и организират производството и го изнесат на пазара, там вече е пълно с тази стока, защото, естествено, крупния бизнес ги е изпреварил (поради възможността за по-добро планиране от висококвалифицирани екипи) и го предлага по-евтино (поради неизбежните предимства на крупното производство). Не че няма изобщо изключения от това правило, но те са от порядъка на няколко процента при едно наситено пазарно стопанство, към което ние все едно се стремим. Поради тази причина производителите се обединяват в някакви кооперативи, за да успеят да станат по-едри и да имат влияние върху пазара, или работят за едри посредници, които предварително им определят някакви твърди цени на изкупуване, при което се получава, че пазара за тях самите престава да съществува. Това е пределно ясно, а мита за предимствата на пазарното стопанство се разпространява от крупния бизнес понеже той винаги излиза победител в тази неравноправна борба. В частния случай на валутния пазар ние, след редица разногласия, приехме, че, поне засега, пазара не е хубаво нещо и въведохме Валутния Борд, който си е една форма на централизирано дирижиране на цените със запазване само на видимостта за пазар.
7. Способният винаги успява
Този мит, аналогично, се поддържа от силните в обществото, а при капитализма — от богатите, защото тук силата е в капитала (да припомним, че на английски думата capital означава, освен голяма сума пари или богатства, още и главен град или столица, което имплицира смисъла, че капитала е главното). Той се оборва елементарно по метода на допускане на противното, а именно: ако приемем, че способния винаги успява (да умножи парите си, защото това е класическото разбиране за успеха при капитализма) то богатия скоро ще научи за този способен човек и ще го наеме да работи за него и да умножава неговите пари, но понеже те са значително повече от тези на способния, то ще се окаже, че успелия е богатия, а не способния, което противоречи на нашето допускане. Противоречие няма да има ако изходим от твърдението, че успява богатия (или феодалния владетел — при феодализма, или номенклатурата — при тоталитарната държава, и пр.), което напълно съответствува на истината. Освен това този мит пак няма нищо общо с демокрацията като форма на политическо управление.
8. Заплащането е израз на свободата на гражданите
Този мит е до голяма степен завоалиран и не се изказва точно по този начин, но се имплицира такъв смисъл, като се твърди, че при демокрацията човек може да си плати за да получи, например, по-добро образование (докато по-рано у нас не можеше), или по-добро медицинско обслужване (каквото по-рано у нас получаваха само висшите партийни кадри), или някакви други предимства, което е израз на свободата на личността. Това, разбира се, е израз не на свобода, а на зависимост, като в света на капитала единствената зависимост е тази от парите, но тази заблуда се популяризира и на Запад, защото е изгодна за имущите слоеве, като в Англия, например, частните училища се наричат public, докато те съвсем не са за широката публика а за този (ограничен) брой родители, които могат да заплатят такива пари за децата си, а тъй наречения Open University (вече и при нас) съвсем не е отворен за всеки, който има съответните знания за да влезе в него, а е също само срещу заплащане!
Лошото при нас, обаче, е, че поради, откровено казано, голямата ни беднотия, тези неща не стоят като въпрос на вкус или избор (примерно, дали човек да си купи сладолед на улицата, или пък една бира) а се превръщат в жизнено важни проблеми. В нашата наивност ние си мислим, че срещу заплащане ще получим нещо по-добро, докато дори в много богата страна като Америка надали повече от десетина процента от студентите (или родителите им) си плащат наистина образованието, при все че то е изцяло платено! Нещата са урегулирани чрез редица спонсори при следването — било то частни фондации, било големи фирми, било военното министерство, било държавни стипендии — като след завършване на образованието специалистите трябва да работят няколко години за този, с когото са подписали договора, т.е. това е добре известната от тоталитарното ни минало система на разпределения по места. Тези които сами си плащат, т.е. си купуват образованието, са предимно в областта на мениджмънта, което е съвсем логично, защото ако някой родител има свой добър бизнес той може да даде диплома на децата си дори и ако тях ги мързи да учат. Свободата в западните страни в това отношение означава свобода в момента на оказване на услугата — както здравна, така и образователна — и това е действително важния момент, а не задължително заплащане без добре уредена система за компенсирането му (както е сега при нас). И отново, това няма нищо общо с политическата демократична система, а със социалните мерки в обществото.
9. Демокрацията и социализмът са несъвместими
Това е мит породен на местна почва (или в някоя друга екс-комунистическа страна), защото, както неведнъж споменавахме, демократичното устройство на политическата власт няма нищо общо със социалните придобивки в обществото, а там където има общо, това е в смисъл на засилване на социалните програми на всяка уважаваща себе си политическа партия в страните със западна демокрация. Дори ако се направи кратък преглед на няколко от класическите демокрации ще се установи, че в половината от страните поне една от трите най-популярни партии има в явен вид в названието си думата "социализъм" (или труд или социална и пр.), а в другата половина това се подразбира чрез отстояване на мащабни социални програми, не за друго, а защото в силно развитите страни, това става лесно реализуемо и е най-добрия начин за печелене гласовете на избирателите! Така, че истината за западните демокрации е, че те не само не изключват социализма, а го предполагат в някаква степен (макар и да не го наричат така, защото бившия Социалистически Лагер ги наплаши да използуват тази дума), и няма никакви основания ние да се държим настрани от световните тенденции само защото по-рано нашия социализъм не е бил съвсем демократичен.
10. Демокрацията е добра за държавата
Би трябвало да е очевидно, че демократичната форма на управление е добра преди всичко поради възможността за индивидуално развитие и лична изява на гражданите ù, но не и за сигурността на страната! Примери за това могат да се намерят още в Древна Гърция, а и през двадесетия век винаги, когато се е пораждала някоя опасност за дадена държава, се е налагало някакво силно централизирано и милитаризирано управление, което, дори и да е запазвало известна видимост за демокрация, не е било реална такава, или поне не е било по-демократично от добре познатия ни демократически централизъм, който точно затова и е бил измислен на времето си, защото развитите западни страни още не бяха сменили политиката на "тоягата", с тази на "моркова", както казват англичаните (тъй наречения stick and carrot approach). Демокрацията по своята природа е разединяваща сила, в противовес на диктатурата, и това е достатъчно ясно на политиците защото винаги се предвижда някаква законна форма за въвеждане на военно положение в случай на нужда. При нас самият преход към демокрация започна едва тогава, когато се снеха всички възможни външни заплахи за страните от бившия Социалистически Лагер, т.е. тогава, когато тоталитарното управление стана неадекватно на международните условия.
11. Народът свали диктатурата
Този мит е възникнал също на местна почва и оборването му се свежда до така нареченото contradictio in adjecto, или противоречие в определението, защото ако диктатурата е наистина силна централизирана власт, която не допуска никакво вмешателство от долу, тя и не би могла да бъде свалена лесно и безкръвно от долу! Което ще рече, че: или тоталитарното управление от последните години не е било истинска диктатура (което практически отговаря на истината), или пък то е било свалено защото само е "поискало" да бъде сменено (което е още по вярно, защото небезизвестния "Горби" цели 5 години провежда, тъй да се каже, "артилерийска подготовка" за целта, чрез неговите гласност и перестройка, които дори и на английски се пишат така). Истината е, че тоталитаризма бе свален защото при спадналата международна опасност, която винаги е била мобилизиращ фактор за съществуването на тоталитарната държава или общност, и нарасналите имуществени възможности в страните от бившия Социалистически Лагер, се създаде възможност за вътрешни борби и търкания в номенклатурата, която търсеше нови възможности за индивидуална изява и забогатяване (въпрос повдигнат още от Платон в древността), както и за признание пред западния свят.
Това, че нещата не протекоха точно по комунистическия сценарий, не бива да ни въвежда в заблуждение, че бившата номенклатура е загубила особено много от този преход; този, който загуби най-много е, естествено, народа като цяло, защото за него бе оставено да раздухва огъня и "да си гори веждите", докато искрата бе запалена от самата номенклатура. Ако някой, обаче, много държи да си въобразява, че митингите и палатките свалиха тоталитаризма, то никой не му пречи, но правилното виждане е, че номенклатурата се "опъваше" само про форма, за да достави повече удоволствие на народните маси (също както някое младо момиче се опъва когато мъж, когото тя все едно харесва, се опитва да я "сваля"), а също и поради разбирането за необходимостта от някакво противодействие, за да не се получи (както, всъщност, и се получи), че вместо "да се изпишат веждите, се изваждат очите".
12. Преходът към демокрация е хубаво нещо
Този мит е, донякъде, само игра на думи, но истината е, че преходния период е, като правило, по-лош от което и да е от крайните състояния, като в този смисъл сегашното ни положение е все още по-лошо отколкото бяха нещата при "бай Тошо" и съвсем не е ясно дали скоро ще се стабилизираме на новото ниво. Когато прехода настъпва неразумно (а точно това беше положението при нас) той протича хаотично и с голяма социална цена. Съвсем друго щеше да бъде положението ако преди да въведем пазарните цени бяхме успели да намерим някакъв начин за осигуряване на населението с основни хранителни продукти; или преди да раздаваме земята на собствениците ù бяхме решили как да се поддържа старото ниво на производство на селското стопанство; или преди да въвеждаме частната практика в здравеопазването бяхме решили въпроса със здравното осигуряване така както е в западните европейски държави; или преди легализиране на платеното обучение бяхме уредили въпроса със заплащане на разходите за него; или преди реституцията бяхме раздали част от общонародната собственост на всеки гражданин; или преди краха на лева бяхме взели някакви сериозни мерки за неговото фиксиране; и прочее — с една дума: ако преди да съборим старата къща се бяхме опитали да построим (поне част) от новата, или, както казват англичаните, ако не бяхме сложили "каруцата преди коня". Но как да го бяхме направили, след като демократичното опиянение ни беше замъглило разсъдъците? Това състояние още продължава и споменатите митове се ширят сред народа, като превръщат "пиянството на един народ" в хроничен алкохолизъм или, ако искаме да звучим по-научно, в delirium democraticus.
Изобщо, крайно време е да се проумее, че демокрацията не е панацея за обществото, и като форма на управление тя въобще не е идеална, обаче тя е жизнена и може вечно да се усъвършенствува от народа, което именно я прави адаптивна и дълготрайна. Самото установяване на демокрацията по законодателен път още нищо не значи, а каква ще си я направим зависи от нашите политици, или, в крайна сметка, от нашия народ. Демокрацията не е решение на нашите проблеми, а само една среда за тяхното решение! Ако продължаваме да се утешаваме с митове за нея доникъде няма да стигнем щом като de facto се оказва, че жизненото равнище у нас все още е значително под това от последните години на тоталитаризма. И то при положение, че нямаме абсолютно никакви оправдания за сегашното си състояние след като: нито външен враг ни е нападнал, нито Бог ни е пратил някаква напаст, както се казва, нито гражданска война ни е сполетяла, както някои други страни, нито пък някой политик или партия се е бил хванал така яко за бюрото, че и с топ да не можеш го помръднеш, а по-скоро обратното! И не е като да няма примери на други държави, в които този преход да минава по-леко и безболезнено. Безспорно, има някои обективни икономически причини, както и някои национални особености на "балканската" демокрация, но колкото по-малко митове използуваме и колкото повече здрав разум и патриотизъм проявяваме, толкова по-добре би трябвало да вървят нещата. Или поне така изглеждат те за автора.
08.1998
РЕКВИЕМ ЗА ЕДНА КОАЛИЦИЯ
Когато някой реши да си строи нова къща, или да събаря старата си, той, обикновено, събира свои приятели (и съмишленици) и прави коалиция, казано по научному. След като построи или събори къщата, той може да си пие питието с приятелите си, или пък да направи нова коалиция (за строеж или събаряне на вила, например), но старата коалиция, така или иначе, вече не съществува. Така е било от време оно, така е, и така ще бъде! Иначе, коалиция, която се задържа твърде дълго монолитна, заприличва на капризен старец, за когото всички се молят Господ да го прибере по-бързо при себе си (както беше с добре познатия ни от близкото минало Отечествен Фронт).
С други думи, единственото развитие, което една коалиция може да претърпи, е нейното разпадане! Дали това ни харесва, или не, няма никакво значение, защото такъв е живота! А единственото нещо, което се казва за някого, който си отива от живота, е само хубавото. Така че нека забравим лошото и си спомним само хубавото за небезизвестната политическа коалиция, наречена СДС, защото тя направи много хубави неща за България.
Първото нещо, за което трябва да се благодари на СДС е, че тя помогна на закъсалата и закостеняла БКП от времето на "бай Тошо" да се промени в една модерна лява партия, нещо което без помощ отвън беше много трудно и направо непосилно за БКП. Основното предимство на многопартийността е, че тя не смекчава критиката на опозицията, а СДС беше силна и млада опозиция: толкова силна, че да вземе властта, и толкова млада, че да ... не може да я удържи! Точно такава безкомпромисна опозиция беше необходима на БСП за нейната реформация в началния момент.
След това трябва да изразим благодарност на СДС за това, че тя, наистина, е коалиция, и като така започна много скоро (дори преди още да дойде на власт) да се разпада. Тя и сега също не желае да става партия и продължава да се разпада, като по този начин най-безболезнено отървава България от безполезния двуполюсен модел като просто оставя само единия полюс и група модерни опозиционни партии, за да го уравновесяват! СДС е модерна опозиция, нещо повече, тя винаги е опозиция на всичко ляво, независимо дали това е хубаво или лошо за страната в момента, и в същото време е достатъчно слаба за да промени нещо, което е хубаво. В този смисъл СДС е идеалната опозиция и, когато в скоро време тя спадне до петнадесетина процента от мандатите, е възможно да се наложи да бъдат взети някакви мерки за нейното консервиране и запазване за бъдещето!
На трето място, но то като че ли е най-същественото, трябва да благодарим на СДС за това, че тя помогна на много хора да оценят предимствата на лявата идея и да разберат, че социализма, наистина, е единственото бъдеще на човечеството! Но не социализма от фашистки или от комунистически тип, а именно социалдемократическия социализъм като най-добрия, поне засега, вариант на компромис между аморалния капитализъм и утопичния комунизъм. Това съзряване на българския народ можеше да се постигне по два начина: или като се разреши масова емиграция, която след време неизбежно да покаже на емигриралите, че известната поговорка "имаш крава — пиеш мляко, нямаш крава — гледаш" не е справедлива за бедния български народ (така както не е справедлива и за сумата по-богати народи по света); или като се опита да установи у нас грубия капитализъм от началото на века, та да може целия български народ в съкратени срокове да се убеди в това. СДС направи дори двете неща! В този смисъл СДС предвидливо си "изкопа гроба", в който, обаче, тя ще заеме почетно място в нашия политически живот.
Най-сетне, СДС даде основния тласък за установяване на многопартийността и демокрацията у нас, условия, в които най-добре се открояват предимствата на реалния социализъм, постигнат в редица западни демократични страни! Никоя друга политическа сила освен СДС нямаше необходимото влияние за да покаже, че само идеите (например, за демокрация, многопартийност, законност, свобода, и прочее) не са достатъчни, поради което често се казва, че: пътя към ада на всяка крачка е осеян с благи намерения! Във всеки случай, освен добрата идея, трябва и умела партия, която да я реализира, иначе се получава, че свободата, например, се изразява основно в свобода на порнографията и престъпността. С други думи, осъзнаването на необходимата свобода, като балансирана среда, стана възможно само благодарение на негативния пример на реализацията на (иначе хубавата) синя идея.
Затова да свалим шапки и да преклоним глави пред подвига и саможертвата на СДС, господа и другари. Амин!
1996 ?
П.П. Както всяка политически ангажирана творба и това разглеждане е неизбежно пристрастно, но в общи линии то е вярно и показателно за това, че всяка монетка си има две страни. Отбелязаните тенденции продължават да съществуват. А има и един куриозен момент за мислещите хора (макар че народа като цяло не е такъв), а именно: при все че СДС-арите са също идеалисти, те нямат идея, защото никой не отрича днес принципите на демокрацията (а конкретната им реализация), нито закостенялостта на старите комунисти, и прочее, така че като премине новостта на движението им дори и "лудите-млади" вече се поотказват от тях.
Разбира се, може да се постави и дуалния въпрос, особено след изминалото Жан-Виденово-време, но истината в неговия случай е, че той се опита, доколкото можа, да задържи девалвацията на лева с наши средства и до голяма степен успя, защото всички, които имаха някакви влогове във фалиралите (а, може би по-точно, фалираНите) банки си получиха парите и, ако не бяха зимните маршове на СДС-арите ненавременния Борд щеше да ни се размине. Е, вярно е, че (под СДС-арското влияние) и БСП не можаха да уцелят приличната средна възраст за политиците си, защото "Жанчо" си беше един комсомолец. И други "трески за дялане". Но освен това реквиеми за БКП (респ. БСП) вече има много, така че това не е интересна тема. За сметка на това авторът има нещо като апологетика на комунизма като една нова атеистична религия, но това е в отделна брошура.
Прочее, ако човек вземе да си коментира всичките стари мисли, то няма да му се види края, така че да приключим с това.
2001
ОЩЕ НЕЩО ЗА ДЕМОКРАЦИЯТА
Демокрацията е максимално неефективната форма на управление и това би трябвало да е ясно на всеки, който си е задавал този въпрос, докато на другия полюс — най-ефективното управление — очевидно е едноличната власт. Колкото и да не ни се иска да приемем едно такова твърдение, то е било известно на хората още от дълбока древност и това е най-важното основание, оправдаващо съществуването на всички: тирании, деспотични управления, абсолютни монархии, и различни диктатури (като въпросът не е в това дали автора или някой друг ги оправдава, а защо те са съществували и съществуват).
Това че демокрацията е максимално неефективна форма на управление на една държава, разбира се, изобщо не означава, че тя е нещо лошо, защото всяко нещо трябва да съответствува на времето и мястото си, и да се прилага в нужната степен! Иначе всичко изглежда твърде наивно и детински. Та, ако демокрацията беше толкова хубаво нещо и нямаше никакви недостатъци, то за 25 века от нейното установяване в Древна Гърция (от тирана Пизистрат, според историците), днес нямаше да има нито една страна, където тя да не е единствената и безспорна форма на управление, защото хората, дори и да са неуки, никога не бягат от интереса си.
Ако погледнем само малко по-внимателно на съвременните демокрации, ще видим, че в тях присъстват елементи както на демокрация (Парламент, или Говорилня на български), така и на диктатура (Монарх или Президент). Точно тези диктаторски елементи в демокрацията дават възможност на съвременните демокрации да съществуват в продължение на няколко века и да не се взаимоизключват нито със силната Президентска институция, нито с Монархията. Докато в Древна Гърция, в зората на демокрацията, просто са се редували 5—10 години на демократично управление с толкова, че и повече, години на тирания. С други думи тънкостта е в компромиса между двете крайности. И ако един човек или народ не може да намери нужната степен на компромис, то тя ... пак се установява, само че във времето, т.е. чрез трептенето между двата края!
Историята на всеки един народ, в една или друга степен, показва, че еднолична власт се е установявала тогава, когато народа е бил значително застрашен, било то от външни врагове, било от размирици, било от природни бедствия, а през изтичащия век и поради глобални икономически проблеми застрашаващи нацията — накратко: тогава, когато е трябвало народа да бъде сплотен и да преследва някаква жизнено важна цел. Тогава, когато няма някаква основна цел, или, казано по друг начин, когато основната цел е просто да се живее хубаво, тогава се е установявала някаква форма на демокрация, или най-малкото на либерално управление. Точно в такива случаи демокрацията е била и си остава за предпочитане, защото наред с редица свободи за личността, тя дава и повече атракции за народа.
Така е не само у нас сега, така е и във всяка друга демократична страна където поредния избор е нов шанс за народа да прави различни залагания на политиците, така както става на конните надбягвания. В крайна сметка, отдавна е известно, че, както казват англичаните, народа иска bread and circuses (което се превежда неудачно, според автора, като "хляб и зрелища"). А щом народът иска "циркове" защо да не му се предложат? Да, ама ако има хляб!
"А хлябът е малко, а хлябът не стига, деца", е казал поетът във време много напомнящо днешното. А когато хлябът не стига се появява жизнено важна цел за нацията, целта да се оцелее, като си задържим стандарта на живот поне от времето на "тато", макар и той да е бил много по-нисък от този в "нормалните" демокрации. И когато има важна цел народът не може да търпи неефективна форма на управление. Западните Парламенти могат да си позволят да разглеждат и въпроси като това, примерно, дали могат хомосексуалисти да сключват граждански брак или не, но при нас такива дебати сега са ненужни (не защото нямаме хомосексуалисти, разбира се). Казано по-ясно: в тежки за нацията моменти трябва да се засилят диктаторските елементи в управлението.
Това може да се постигне легално: или като се изберат едноцветни Парламент и Президент (в тези избори ние не "рачихме" да минем изцяло наляво, но, дето се вика, що е време — наше е, така че може сравнително скоро да отидем пък изцяло отдясно), или като се засили властта на Президента (нещо, което винаги може, и изглежда трябва, да се направи, макар и да изисква промени в Конституцията).
Някои от западните коментатори твърдят, че ние сме първата от екс-комунистическите страни завършили вече първото лъкатушно движение и преминали към втория период (т.е. те приемат за дадено, че ние се движим като затихващо махало, което е един модел доста близък до действителността, макар у нас тази теза да не се приема с особен възторг, нито от политиците, нито от народа, но изглежда, че отдалеч по-добре се вижда), само дето много бързото собствено колебание е характеристика за голяма лабилност на системата* (казано на технически език) или на маниакално-депресивна психоза (казано на медицински език), или на безизходица (казано по нашенски).
[ * Този въпрос е добре развит от автора в "За завоя на ляво (импулсна политология)". ]
Шопа си има един много мъдър лаф: "онò, шо си требе, онò си го сàка". Не бих искал да пророкувам, но ако не успеем да постигнем едно силно, сплотено и ефективно управление в кризисния момент, в който сме сега (независимо дали го наричаме криза или катастрофа), то ... ами, пак ще го постигнем, но по някой по-бурен начин. А тъй като: какъвто демоса, такава и -крацията, то никой няма да ни е виновен!
11.1996
ЩО Е ТО КОНВЕРГЕНЦИЯ?*
(или за разликата между социалния капитализъм и капиталистическия социализъм)
[ * Публикувано почти непроменено на 8 стр. на в. "Континент" от 16.11.1998. ]
Буквално преведено "конвергенция" означава сливане на две тенденции в една, или на два пътя в един — нещо като събирането на две успоредни прави в безкрайността. Теорията за конвергенцията на капитализма и социализма бе доста нашумяла преди 20-тина, че и повече, години, но тогава тя беше върло отричана от комунистите като реакционна. Не че човек не може да ги разбере, защото тогава основополагащо твърдение на марксизма-ленинизма беше тезата, че социализма е качествено ново стъпало в еволюцията на обществото и, като така, ако едно стъпало вземе да се слее с предишното, то ще излезе, че стъпала изобщо няма и, което е по-лошо, че социализма може да се "изпързаля" надолу към капитализма.
От висотата на изминалите почти 10-тина години на преход към демокрация е очевидно, че нашия социализъм определено се "търкулна" надолу към капитализма. И това е лесно обяснимо, защото социализма, или комунизма (както и фашизма), са просто разновидности на капиталистическата форма на икономическа организация на обществото и, при все че различия има, то те не са отделни стъпала, а по-скоро страни (повече или по-малко леви) на едно и също стъпало. Сега това не буди съмнение в никого, но все пак си струва да се спрем на някои по-важни моменти на тази конвергенция, която във всяка от "бившите" протича по своеобразен начин.
Първата особеност, която бие на очи, е почти мигновената скорост на нашето конвергиране към Запада, така че ние
просто се залепихме към капитализма,
и то така здраво, че се налага развитите капиталистически страни направо да се чудят как да се отлепят от нас! Изминаха едва 4-5 години от събарянето на Берлинската стена и вече се наложи издигането на Шенгенската, която, макар и да не е иззидана от тухли или бетон, е не по-малко здрава от предишната. Което ще рече, че се натрапва въпроса: дали Берлинската стена пазеше повече Изтока от Запада, отколкото обратното? Аналогична беше ситуацията и с "масовото преплуване" на Адриатиката, както и с "регатите" Куба - Майами Бийч. От формална гледна точка, това не беше чиста конвергенция, а една изродена нейна форма, при която едната права просто се счупи по посока на другата. Нещо подобно можеше да се очаква поради по-мощната "гравитация" на развитите западни икономики, но реалните мащаби надхвърлиха прогнозите и на самия Запад.
Друг характерен момент, особено за нашата страна, беше
връщането назад във времето
към периода на грубия или зелен капитализъм от началото на века. Вярно е, че за да има капитализъм трябва да има капитали, т.е. много пари събрани в малко ръце, а тъй като никой доброволно не желаеше да си дава тоталитарните спестявания (защото, макар и "мижави", но други спестявания у нас нямаше), то те трябваше да бъдат отнети от "по-способните" по редица, къде законни, къде незаконни, начини. Вярно е също, че не можеш да си построиш нова къща, ако не събориш старата, само че ние доста дълго време "живеем на палатки". Съвсем ясно е, поне от примера на някои от другите "бивши", че би могло да конвергираме по-плавно и без да се връщаме назад във времето — както по жизнен стандарт, така и по моралните ценности, които имахме по-рано — но ние от много партизанлък, бабаитлък, курназлък, шашмалък, и прочее, не го направихме. Не че не бяхме чували, че капитализма е като мушмулата и докато е зелен не става за ядене, но изглежда просто ни беше малко акъла, от което пък следва, че сега трябва поне да ни е здрав гърба, иначе никакъв "келепир" няма да видим.
Нашата изродена конвергенция, обаче, не означава, че Запада е стоял със скръстени ръце докато съществуваше бившия Социалистически лагер. Тогава когато нашето сближаване със Запада бе затормозено от тоталитарното ни управление в развитите капиталистически страни нямаше никакви пречки за
постепенно конвергиране към социалистическите идеи.
И Запада конвергира, само че по-плавно и умерено, което ще рече и по-разумно! Та какво са различните социалдемократически западни течения през последния поне половин век, освен опити (и то доста удачни) за създаване на един по-хуманен и социално справедлив капитализъм? Какво друго, ако не обмислена конвергенция, т.е. заимстване на положителното и отбягване на отрицателното при реалния социализъм? Всяка уважаваща себе си западна страна има някакво пенсионно, здравно и за трудови злополуки осигуряване, както и общодостъпно, т.е. безплатно в момента на получаването му, образование, докато през миналия век съвсем не е било така.
Не е възможно повечето читатели да не са чували фразата, че
основната полза от социализма беше в това да направи капитализма по-добър,
само че болшинството от тези, които са я чували все още я възприемат като едно екстравагантно твърдение, докато тя си е чиста истина, погледнато в световен исторически план! Защото реалният социализъм, така или иначе, си беше един глобален експеримент, за това как да се справим с недостатъците на капитализма. Това че той не излезе много успешен не значи, че той не е дал резултати. Освен това не бива да пренебрегваме локалните икономически и социални особености и да си мислим, че ако в Америка, например, не е имало социализъм то значи социализма е бил излишен и в Русия, защото царска Русия е била силно изостанала в почти всяко отношение страна. Когато червените са щурмували Зимния Дворец в Петербург, в Америка вече е имало почти сто-етажни небостъргачи и конвейера на Форд е бълвал автомобилите, във Франция се е извисявала Айфеловата кула, в Германия отдавна е била построена Кьолнската катедрала, в Чехия — храма Храдчани, да не говорим за храмовете в Италия и така нататък.
И да не забравяме, че "призрака на комунизма" съвсем не се е появил за първи път в Русия, ами е обиколил цялото земно кълбо и е останал там, където тогава е имало жизнена среда за него. Но той влияе на всички страни по света и предизвиква неизбежната конвергенция на различните видове капитализъм към един по-хуманен и съвременен строй със засилени социални елементи в него. А дали ще го наричаме социален капитализъм, или капиталистически социализъм, или просто капитализъм, или по някакъв друг начин, не е особено съществено. Този призрак сега броди някъде из страните от третия свят, но той не е изчезнал съвсем, защото идеите за социално справедливо общество съществуват още от Древна Гърция, от времето на Платон, или съпътстват зората на демокрацията.
Интересен момент за отбелязване е факта, че докато
гражданите на западните държави са убедени, че капитализма не е добър строй,
и тъкмо поради това се стремят непрестанно да го подобряват и осъвременяват, то ние — обратното — си мислим, че вече сме постигнали рая на Земята. И поради това нашия капитализъм ще си остава още дълго време зелен! Може би това е последица от нашето тоталитарно минало, да си мислим, че това, което правим е най-доброто, но ние твърде бързо забравихме, че капитализма е неизбежно съпътствуван от редица кризи и се нуждае от едно прецизно централно регулиране за да работи добре. Недопустимо е да се забравя за световната икономическа криза от 1929 год., продължила достатъчно дълго за да се изрази след това във Втората световна война, но ние сякаш забравихме това. Ние забравихме дори и съвсем скорошната криза, която започна към 80-те години на века, но която, така или иначе, добави последния щрих към обстановката на разведряване между Изтока и Запада, като накара развитите страни най-после да сменят политиката на тоягата, с тази на моркова (превод от английското: stick and carrot approach). Краха на социалистическата система разреши временно тази криза, защото се намериха нови пазари за западните, както нови, така и морално остарели за тях, или пък втора ръка, стоки. Но вече сме свидетели на поредици финансови кризи в Далечния Изток, неразрешени проблеми в "бившите" (ex-communist countries), начело с Русия, познаваме си и нашите проблеми, така че е крайно време да стигнем до западното схващане, че капитализма е лош строй, но пък няма по-дъбър от него (или изказано в обратна посока).
Признаването на реалното положение би могло да ни помогне да намерим и лек за него. Иначе не ни остава нищо друго, освен да си мислим, че демокрацията ни е виновна за нашето "дередже". А това не е съвсем вярно, защото
демокрацията е едно съвременно средство за постигане на целта,
а дали ще го използуваме правилно, зависи от целия ни народ. Отричайки естествените процеси на конвергенция между капитализма и социализма, което в нашия случай ще рече отричайки всички постижения от периода на социализма и юрвайки се неудържимо към зеления капитализъм с платено обучение и здравеопазване и с митовете за бързо и лесно забогатяване не може да ни донесе нищо друго освен неприятности за страната!
Трудно може да се намери западна страна, в която поне една от трите водещи партии да не е или просоциалистическа или най-малкото да няма развита социална платформа. Названието не е най-същественото в случая, и в редица страни все още бягат от думата социализъм, както се казва, като "дявол от тамян", но по целия западен свят се шири една или друга форма на социализъм, една или друга симбиоза на капитализма с идеите на социализма и комунизма.
В една силно развита и "баш" европейска страна като Австрия, например, по традиция се празнува Първи Май като ден на, както те го наричат, "посаждане на майското дръвче", което е един доста интересен обичай и ще си позволя да го обясня накратко. Става дума за издигане на едно високо, поне 10, че и до 20 метра, борче, украсено с гирлянди и цветя, което се закрепва на нивото на земята в специално изготвено устройство — нещо като лафет на оръдие — така че да може да се движи само в една плоскост и да няма опасност да падне настрани. Самото издигане става с дружните усилия на двадесетина души обикновени граждани по най-първобитния начин, а именно чрез пръти и греди, с подпиране и преместване напред на гредите, с подвиквания от рода на "хайде-хоп" (или "ей ухнем", на влекачите на шлепове по Волга) докато то се изправи вертикално и тогава се закотвя в устройството и стои така по две седмици. През време на повдигането му, което трае кажи-речи един час, се събира цялото местно население, яде печени пилета, пие бира и се весели. Но какво е този обичай, ако не празник на съзидателния труд, или един типично социалистически празник, който ние имахме глупостта (защото няма как другояче да го наречем) да отменим като отживелица от тоталитаризма?
И един последен момент, който ни се иска да подчертаем: сливането на двата полюса, или конвергенцията между капитализма и социализма трябва неминуемо да се изрази и в
приближаване на левите и десни партии една към друга.
Това за нас не би трябвало да е толкова трудно, защото основната част от всички политици е съставена от дивергиралите на времето членове на бившата комунистическа партия, които просто решиха да се възползуват от предоставената им възможност за политическа кариера. За това, че те все още не го правят, обаче, трябва да виним не тях самите, а народа, който ги кара да играят тази игра и още изпитва задоволство да вика по митингите "у-у-у" или "долу". Политиците са вид артисти и те не могат да "играят" на празна сцена, и като така, волю или неволю, "танцуват по свирката" на народа. Ако някога народа ни поумнее дотолкова, че да стане достатъчно толерантен към мненията на другите и започне да гледа на демокрацията като на една атракция, то едва тогава тя ще престане да бъде само атракция! Колкото и странно да звучи, но това е така, защото то се потвърждава от практиката на западните демокрации.
11.1998
П.П. След десет години всичко е съвсем актуално. А дали ще е така след сто? Да се надяваме. Но все пак е важно народа ни да проумее тези прости истини преди да изтекат сто години (защото за десет още не ги е проумял добре).
2008
ЗА ДЕМОКРАЦИЯТА И МЕЛИОРАЦИЯТА*
[ * Този и следващият материал бяха замислени като поредица, целяща да обясни популярно смисъла на демокрацията и причините за нашите бъркотии с нея, но основната част от нещата тук дублират изложеното в някои от статиите за списания, а и другаде. ]
Демокрацията е подходяща среда за най-различни социални процеси, но тя е само една среда, а не решение на въпросите! Това е много важно да се разбира от всеки защото, хубава или лоша, вече я имаме и надали ще вземем да се отказваме от нея. Поради това едно правилно виждане за нейната същност е особено необходимо за нашата страна. Фигуративно казано
демокрацията е като плодородната почва: каквото посееш — това
ще поникне.
Тази метафора, обаче, ни подсказва, че далеч не винаги "никне" това, което ни се иска, нещо повече: това, което не ни харесва, често съпътствува повечето демократични начинания, защото на плодородната почва растат и много бурени! Те, бурените, затова са и бурени, защото са много устойчиви и растат навсякъде, но особено си "падат" по плодородните почви, където се разрастват така, че задушават културните растения. Но то, май, така и стана при нас, защото надали някой ще вземе да спори, че и престъпността сега е неколкократно по-висока от тоталитарното ниво, и беднотията ни стигна нечувани размери, и моралните ни норми на живот "отидоха на кино", и която и партия да вземе властта за народа има само нови мъки и тегла, и прочее.
Традиционната утеха, която българина намира в дадената ситуация е да си избере някакъв политически цвят (най-често според възрастови предпочитания) и да бълва проклятия срещу противния цвят за всички беди и нещастия. Хората са големи "царе" в опитите си да обяснят
едни и същи факти от различни позиции,
при което винаги противната страна да е виновната, а нашата да е правата! Че това е абсолютно нелогично ни най-малкото не ги смущава, като на най-голяма висота стоят, разбира се, нашите родни политически личности (защото думата "партия" идва от корена part, което значи страна, така че всяка една партия е неизбежно пристрастна и необективна!). Такова поведение може и да помага известно време — да действува като болкоуспокоително лекарство — но когато то вземе да продължава доста дълго се налага да се вземат мерки за истинско лечение, а не само за премахване на болката.
Ако се върнем на нашата аналогия с почвата се оказва, че за да има прилични добиви именно от културните растения, е необходима някаква борба с плевелите, някакви "хербициди", които да направят демократичната "нива" не толкова плодородна за тях. Докато ние, опиянени от "делириум демократикус" решихме, че щом вече има свободи, то всичко ни е разрешено.
И затова сега ние имаме не просто свобода на порнографията, например, а пропаганда на порнографията и проституцията (защото те носят солидни финансови приходи), докато в сумата западни страни не биха разрешили публикуването на първите страници на техните вестници на разни гениталии и полови актове. Щом някои хора имат нужда от такива "четива", то те биха могли да се разпространяват по пощата и поне без непристойни корици.
Или решихме, че понеже бившата "Държавна Сигурност" се беше компрометирала с редица антидемократични прояви, то по-добре да я закрием, което пък ни превърна в страна изобщо без сигурност! При това дори американците, с които обичаме да се сравняваме, си имат своите ЦРУ и ФБР, независимо от редицата скандални произшествия с тях, и не мислят да ги закриват, а само ги реформират при нужда. Отричайки централизираната тоталитарна машина ние просто отрекохме централизацията навсякъде, а
без централизация никоя държава не може да съществува!
Или пък решихме, че пазара сам по себе си е достатъчен, за да осигури изобилие от стоки, само дето той осигури изобилие в различието на цените на едни и същи стоки и възможност за нередно (макар и законно, в редица случаи) обогатяване на търговските посредници, а не на производителите! Докато, поне в управляващите среди на Запада, е известно, че пазар без централизирано наблюдение и разумна намеса в днешно време не може да съществува. Трябваше да дойде Валутния Борд, за да премахне по същество пазара на лева и да фиксира ръста на заплатите, за да проумеем (но май още не сме) че свободата не е слободия а въпрос на съзнателно самоограничаване!
Или пък нашите политици си въобразиха, че за да върви държавната колесница е достатъчно те само да стоят отгоре и да викат "дий". Да, ама причините за нашите беди са предимно икономически и само с лозунги не се оправят! За нашата бедна страна смяната на централизираното стопанство с разпокъсано само обърка хаоса от прехода, така че девет години след неговото начало ние отново сме на същото ниво в развитието си, с тази разлика, че, похарчили тоталитарните си спестявания, вече сме и 4-5 пъти по-бедни от преди. Политиците ни правилно усетиха, че с идването на демокрацията те трябва да се разделят на противодействащи групировки, ала още не могат да разберат, че
тези противоречия не трябва да засягат икономиката на страната.
Ако някои предприятия и банки трябваше да се продадат на чужди инвеститори, то това трябваше да става постоянно и на порции, така че, все пак, да не се прехвърля цялото управление в чужди ръце, но пък и без само да се чудим как да удържим "своя кокал" в ръцете си, макар че вече "не го глождим", както казва народната поговорка. Ние, напротив, дълго време правихме като кучето, а пък после изведнъж решихме, че трябва да продадем и "колибата" си ако можем, само че тогава за нея вече ни дават десетина пъти по-малко от преди.
И така нататък: можем да говорим и за бъркотиите с реституцията, приватизацията, платеното здравеопазване и образование, острия завой във външната ни политика и икономическите връзки, и прочее.
Основната ни грешка, обаче, беше че много бързахме,
макар и да знаехме поговорката за "бързата кучка". И като така забравихме изобщо за необходимостта от поддържане и правилно използуване на демократичната "нива", а я оставихме да се развива на самотек. В нашите избори, например, участвуват 30—40 партии, докато е ясно, че повече от четири-пет, все едно, не могат да влязат в управлението. Ами защо тогава "напинят"? А че защото са млади — и като партии, и като личности! В световната история и Хитлер, и Ленин, и Наполеон, и Александър Македонски, че и Чингиз хан сигурно, са били на по-малко от 40 години когато са заставали начело на властта. То ясно, че всички революции се правят от младите, само че във всяко нещо трябва да има мярка. Не че по света съвсем няма изключения за доста млади политици начело на политически партии, но това са изключения, докато у нас те станаха правило.
На Запад никой не би гласувал за висш политик на възраст под четиридесеттака, пък и той не би се балотирал, защото ако средната продължителност на живота е около 80 години и хората са разпределени симетрично около средата, се получава, че половината от населението ще е по-старо от него и трудно ще приеме някой младок да го командува. Просто и ясно, но не и за нас! Защото всички политически цветове се "пребиха" да
се надпреварват да излъчат по-млади политици,
което закономерно доведе до сбъдване на поговорката за "кучката", която споменахме.
Може би е необходимо да обърнем вниманието на читателите и върху интересния факт, че, за разлика от която и да е друга професия, от политика не се изисква никакъв образователен ценз! Хубаво или лошо, но това е така, защото демокрацията го изисква. Всякакъв ценз би дал основания за някаква дискриминация на една или друга личност, така че това, по принцип, не е лошо. Но то не е и много хубаво, защото не ни казва какъв именно трябва да бъде добрия политик.
Ние не изискваме нито имуществен ценз, нито дори някакъв психологичен тест, както за шофьорите, например. Но ако политиците сами не могат достатъчно добре да се самоограничават, то народа би трябвало да им каже кое е редно и кое не е, защото, ако не се иска конкретно образование, то трябва да се иска поне богат жизнен опит (идващ, естествено, най-вече с възрастта). За да стане политик човек трябва да е имал време да се изяви в нещо друго (най-малкото за да придобие известност).
И съвсем не си мислете, че политика трябва непременно да бъде с юридическо образование — той, по-скоро, трябва да бъде някакъв мениджър или бизнесмен, защото неговата дейност е свързана с управлението на големи човешки маси.
Демокрацията е един много интересен феномен
в социалната сфера, ако човек се замисли по въпроса. Той е интересен преди всичко с това, че такъв тип избор просто не се прилага никъде другаде, където трябва да се върши някаква работа! Нито в армията, нито в полицията, нито в производството, нито в образованието, нито в медицината, и т.н., защото за всяка дейност се изисква нужната квалификация, която се доказва или чрез някаква форма на изпит, тест, конкурс, но пред компетентно жури, или на базата на документи за завършено съответно образование (т.е пак според оценката на компетентни лица, но преди това). Докато при демократичния избор процедурата се свежда основно до това, че:
хора, които не разбират, избират лица, които те не познават,
и без да им искат никакъв документ за правоспособност! Защото народът, разбира се, не познава добре предметната област на мениджмънта (нито икономиката, нито public relations, и пр.), нито пък своите избраници, от гледна точка на способностите им да управляват. Той изобщо не е компетентен за да прецени, как трябва да бъде управляван и ако избира най-добрия началник само според възможното му отношение към него ще избира този, който му "подхвърля най-тлъсти кокали" (както кучето избира господаря си), или пък който "пише само шестици" (както решават децата в училище), и прочее.
Това, което избирателят може да познава от живота на неговите избраници, са все несъществени неща (като каква кола кара, какво вино предпочита, или какви "мацки", и други подобни), но не и какви са неговите способности за справедливи решения, неговата неподкупност и честност, и така нататък. Тъкмо затова такъв избор и не се прилага никъде, където е нужно да се върши работа!
В същото време, обаче, е добре известно, че демократичния избор се прилага масово по света, особено в последно време и, очевидно, върши много добра работа! Ами, значи тогава, нека си поставим въпроса:
Как е възможно процедура на избор, която не върши работа, да осъществява избор, който върши работа?
И нека читателите се опитат да намерят някакъв отговор за себе си, защото от него до голяма степен зависи и самата демокрация у нас. В другите страни хората си имат някакъв отговор по въпроса и той изглежда е по-близко до истината, защото там нещата вървят по-добре, докато при нас те куцат яката! Положително мнозина интуитивно усещат правилната насока, но не са си отговаряли явно на него, по-скоро защото още не са си го поставяли, тъй като отдавна е известна мисълта, че въпроса не е в това какъв е отговора, а в това какъв е въпроса! При правилно поставен въпрос отговора е сравнително лесно да бъде намерен. Авторът счита, че поставя въпроса правилно. Ами тогава опитайте да му намерите отговора, който ние ще приведем в някой следващ брой.
01.1999
ЗА ДЕМОКРАТИЧНИЯ ФЕНОМЕН
В предишната статия ние определихме демократичния избор като такава процедура, при която: хора, които не разбират (т.е. не познават предметната област на мениджмънта), избират хора, които те не познават (т.е. не ги познават непосредствено, а знаят за тях само някои несъществени детайли), при това без да им искат какъвто и да било документ за образователен ценз (за да не дискриминират някои лица, които, по една или друга причина, не са имали възможността да получат съответното образование).
Това е процедура, която не се прилага в никоя фирма или организация, когато наистина трябва да се върши някаква работа, но въпреки това този избор, приложен в социалната сфера, очевидно върши много добра работа във всички развити съвременни страни. И нека не се бъркаме от демократичните тенденции в някои фирми, които могат да бъдат прилагани като допълнителен елемент при избора на даден началник (неговата популярност сред масите), и да си мислим, че демократичен избор се осъществява някъде другаде, освен в социалното управление. Но да се върнем на поставения предишния път въпрос, т.е. да си обясним как е възможно една неправилна процедура на избор да се оказва добра на най-висше държавно ниво?
Нека опростим малко задачата, като си представим избор не на политици, ами избор от ... една кошница с ябълки! И тогава да поставим въпроса така:
кога, като бръкнем без да гледаме в една кошница с ябълки, можем да вадим все хубави ябълки?
Е, вече стана по-лесно, нали? Ами когато всичките ябълки са хубави! Просто както всичко гениално, защото демокрацията е, наистина, едно епохално откритие на древността! Само че ... само че това не е избор, нали така? Защото тогава и няма нужда да избираме, ами вземаме която "ябълка" ни падне под ръка. Дори бихме могли да кажем, че в такъв случай
демократичния избор противоречи на здравия разум!
Да, ама не съвсем, защото гениалността се състои тъкмо в това да се досетиш за нещо, за което обикновения човек не би се досетил, или пък би го отхвърлил като най-голяма глупост. Защото от гледна точка на избора това е глупост, но от гледна точка на хората, които след избора ще слушат своите избраници, това се оказва психологически много добре издържано. Народа го питат за нещо и той се чувствува длъжен да отговори, и после никой не му е крив, ако не е получил това, което е искал. Дори, с риск да шокираме читателите, бихме могли да изкажем сентенцията, че
демокрацията е ... най-добрия "биберон" за народите,
защото хем запазва майчината гръд (т.е. политическата система), хем доставя удоволствие на детето (т.е. на народа, в дадения случай)! А народното поведение, действително, е доста сходно с поведението на едно капризно мамино детенце (поне в нашия случай на разглезени от "грижите на Партията и Правителството" от тоталитарно време). Народът, в много отношения, е наивен, импулсивен, нелогичен, капризен, егоистичен, несправедлив, и прочее.
Та ето как един лош начин на избор може да се окаже, в крайна сметка, много добър. За читателите с известна математическа култура бихме могли да кажем, че демократичното решение е аналог на тъй нареченото "нулево решение" на една линейна хомогенна система уравнения (с нули от дясната страна на равенствата). Когато всичките неизвестни са едновременно нула това удовлетворява системата, защото дава нула в лявата страна на всяко уравнение. Това е едно тривиално и неинтересно решение, но то е решение на задачата! А в социалната област едно такова "неинтересно" решение може да се окаже много интересно от друга — тук дидактична и атрактивна — гледна точка.
Разбира се, нещата далеч не са чак толкова прости, но, ако не опростим разглежданата ситуация чрез някои абстракции, твърде често не сме в състояние да се справим със сложността на заобикалящия ни свят, така че изложеното е справедливо, но с някои условности, защото политиците, все пак, не са ябълки (макар че в това няма нищо обидно за тях). Докато ябълките не могат да се заседяват дълго на някои постове (защото те, изобщо, не заемат постове), то политиците могат да го правят (и го правеха при тоталитаризма), а възможността за лесна смяна на управлението при демокрацията (дори и ако това е поради "детски капризи" на народа) е много съществена характеристика на системата, която най-често е положително явление (но прекалено бързата смяна, т.е. предсрочната, обикновено, не носи нещо особено ценно, както би трябвало да сме се убедили от нашата скорошна история).
Но пък на примера с ябълките се вижда, че в някои "кошници" (т.е. държави) има хубави "ябълки", а в други — все зелени! И не е като да не се случва нещо подобно и у нас, защото сменихме доста правителства, но положението ни не се е оправило досега. Нека пак не утрираме съвсем, защото и само политиците ни не са виновни за ситуацията ни, а има и разни икономически и социални условия, традиции, дисциплинираност на населението, и прочее, така че да извличаме само полезното от нашите аналогии.
Така например, подхода на разглеждане на демократичния избор като едно нулево решение ни дава възможност да си отговорим и на въпроса: как тогава избраните политици, след като не са избирани най-добрите, могат да вършат своята работа? Ако се замислим малко трябва да стигнем до извода, че има два варианта за това, а именно:
или народните избраници не са тези, които действително управляват, или всеки друг кандидат би вършил същата работа,
или някаква комбинация от двете! Макар че това звучи малко цинично, то си е чиста истина. Народните избраници само дават някакви директивни указания как и какво да се направи, а истинската работа я вършат хора компетентни в съответната област (или поне така е в западните демокрации). Ситуацията е до голяма степен аналогична на ръководството в семейството, където мъжа, като правило, ръководи, само че така както иска жената (затова народа ни казва, че мъжа е главата, а жената — шията). В семейството жената е родения стратег, този, който поставя изискванията си, така както и Народните Представители, докато самата управленческа (т.е. тактическа) дейност я извършва мъжа, а в социалната област това са съответните компетентни органи! Въвеждането на разделение на дейностите на стратегия и тактика решава лесно и въпроса с недостатъчната компетентност на стратезите.
Другата възможност при демократичния избор се състои в това, че всички политически партии с влияние в обществото (или всички по-известни личности в дадена партия) могат да вършат същата тази стратегическа дейност еднакво добре. И те я вършат когато им дойде техния мандат. Така че, ако не се шокираме да си задаваме подобни въпроси, можем да получим отговори на много, иначе "загадъчни" моменти в демократичната система, които не само не я компрометират, но я извисяват в очите ни.
Но да продължим нататък. Всички читатели знаят, но надали са обръщали внимание на факта, че след демократичния избор, който уж се провежда за да се избере най-добрата партия, в управлението на страната влизат представители и на "лошите", или загубили борбата, партии. Нещо повече, те получават същите заплати, както тези от "добрата" партия.
Ако целта на избора е да се избере най-добрата партия, то защо включваме и лошите?
Очевидно защото всички партии с влияние са еднакво добри (респективно лоши, особено когато става дума за България), а също така, за да има спорове при вземане на решенията, а не след това! Демократичните институции не могат да функционират без опозицията, което ще рече, че важното при демократичния избор не е толкова самия избор, колкото подбора на правилното съотношение на представителите на различните партии.
Ролята на Народните Представители е представителна и стратегическа, а не наистина управляваща, защото те не са изпълнителен орган, където се върши истинската работа. Дори и Президентският пост в съвременните страни има подобни функции като неговата власт е доста ограничена (поне у нас). Така или иначе, обаче, всеки друг Президент, или Министър, или НП, както и всяка друга партия, биха вършили почти същата работа, с някои, предимно "козметични", различия.
Или поне така би трябвало да бъде, а и така става в развитите западни демокрации! Така например, в САЩ има републиканци и демократи (двуполюсен модел, като при нас), но човек може смело да държи бас, че и републиканците са за демокрацията, както и демократите са за републиката. Аналогична е ситуацията и в други страни. Разлики в платформите, разбира се, има, но те са нещо като вратовръзката в облеклото на мъжа! Те разнообразяват живота на хората, дават им допълнителни емоции, но не са особено съществени. Дори може да се каже и нещо повече, това че
демокрацията тогава функционира добре, когато различията между партиите са малки.
Така че наред с усилията на самите партии да се различават една от друга те трябва да се стремят и да се изравняват, защото просто такива са изискванията на демократичния модел! "Два остри камъка", както казва народа ни, "брашно не мелят", и май че това е основната политическа причина за нашето плачевно състояние днес, когато, въпреки всички предимства на демократичното развитие, ние сме по-зле отколкото при тоталитаризма — по-зле като нация, по-зле за болшинството от гражданите, и по-зле за международните ни контакти (които не се определят от мненията на един или друг политик, а от притока на капитали, стоки и туристи, от чужбина).
Може би не е лошо на нашите политици по-често да им се напомня, че при демокрацията, както при всяко едно състезание, както на свободния пазар, че и, ако щете, както въобще става в живота, заслугата не е толкова на победилия в борбата, колкото на победения, т.е.
победителя печели не защото той е по-добър, а защото съперниците му са по-лоши!
Такова виждане малко би охладило някои "горещи" политически глави, но то е съвсем справедливо. Това е особено актуално у нас, защото основната част от населението гласуват, като че ли, не защото много вярват в избраната от тях политическа сила, а защото не вярват в другата алтернатива! Когато нещата вървят зле вярата, естествено, отслабва, и така беше когато червените спечелиха изборите — защото сините преди това много се изложиха; а пък после нещата се обърнаха, като сините спечелиха поради икономическия провал на червените.
Освен това и не е редно да хвърляме цялата вина за някой провал само върху управляващите, защото ролята на опозицията е не по-малко важна! Ако искаме да уточним донякъде вината или заслугите на всяка от страните едно "Соломоново решение" би било да приемем, че тяхната част при управляващите е два пъти по-голяма от тази на опозицията, но не повече. Всяко отстъпление от това виждане може да доведе до по-големи грешки, само че в друга посока. Всички наши политици са виновни за състоянието, в което се намираме, а ако това не им харесва — ами да се откажат да политиканстват — има достатъчно не по-лоши от тях алтернативни кандидати!
И още нещо, изобщо казано
демократичното управление е по-неефективно от централизираното, но е по-адаптивно от него!
Демокрацията е като живота — действена и жизнеспособна, тя се променя, но обществото си остава, защото тя съдържа промяната в себе си, и няма нужда да чака някой друг да я променя. Тя не заплашва с драстични преходни периоди като този, който все още изживяваме. Само, че тя функционира добре когато различията между партиите и платформите им са малки и няма нужда от особена ефективност в преследването на дадена цел! Но когато нещата "загрубеят", както става през военно време, или при значително понижение на жизнения стандарт на хората, както е сега при нас, често се случва демокрацията да отстъпи пред някаква консолидираща сила, защото демокрацията не е идеалното решение! А не е такова, защото
идеално решение няма!
Демокрацията е благоприятна среда, а какво ще се развие в нея зависи от конкретните условия в страната.
Господа политици, не създавайте условия, които да оборват предимствата на демокрацията, или поне, след като вече сте ги създали, се опитайте да изгладите отношенията между партиите си, както подобава на една цивилизована страна! А пък народа ни нека гледа на нея предимно като на една атракция, създадена за негово удоволствие. Демокрацията е интересна игра, а каква е ползата от една игра, ако тя не носи удоволствие?
01.1999
ДЕМОКРАТИЧНИ ЦЕННОСТИ
(Политическо Есе)
| Резюме:
Това е неголяма реч за демокрацията и морала, от която става ясно, че това са различни неща; също и въобще за демокрацията и за това дали тя е нещо хубаво или лошо и защо тя е такава, каквато е; а също и за това какво можем да направим, за да я подобрим. Бидейки реч, обаче, авторът се чувства длъжен да предупреди читателите, че самата дума "реч", от гледна точка на етимологията, съдържа в себе си нещо ... отхрачващо, което може добре да се види при паралела с английската дума retch, която се чете точно "реч", но значи: повръщане, гадене. Е, щом като е така, то тук, значи, може да се очакват много плюещи демокрацията неща, особено в приложението (което и затова е на английски, от чувство на авторова стеснителност).
| |
СЪДЪРЖАНИЕ (на тази брошура)
0. Постановка На Въпроса
1. Какво Представлява Демокрацията?
2. Какво `И Е Лошото На Демокрацията?
3. Как Да Подобрим Демокрацията?
APPENDIX: My Salute To The Democracy
0. Постановка на въпроса
През последните години твърде често ме е притеснявала стереотипната фраза за "демократичните ценности", които трябва да защищаваме, отстояваме, прилагаме в работата си, превръщаме в реалност, и прочее, имайки предвид някои морални ценности, възникнали с идването на демокрацията, но работата е там, че такова твърдение, колкото и да съжалявам да го кажа, не може да бъде вярно, по простата причина, че демокрацията, сама по себе си, не съдържа никакви морални ценности! Би било некоректно, да се каже, че тя е непременно неморална, защото тя дори не може да е и неморална, след като не съдържа в себе си никакъв морал, но тя просто не е морална. Искам да кажа, че ако някой не харесва нещо, това не значи, че той непременно го мрази, не, на него то може да му е просто безразлично. Да, ама човешките същества, бидейки несъвършени (нещо, което всяка религия ще Ви каже), имат склонността почти никога да не правят тази "малка" разлика между: едно нещо няма изобщо (или има, но в доста слаба степен) свойствата на даден вид, и то е от противоположния вид. Подобни ситуации на директно преминаване на другия полюс се случват доста често — вземете, например, известното правило, че който не е с нас, той е против нас. Такова бързо залитане на единия край е, също така, причината, поради която Бог трябва винаги да е добър (защото света е толкова прекрасен), или пък, в древните религии, то винаги лош (защото света е толкова жесток към нас), но никога не и безразличен към (уж от Него сътворения) живот, както в същност е, и както твърдят атеистите, но това е вече друг въпрос.
Моралът, и тук ми се иска да дам една, може би нова, но проста дефиниция, е: система от понятия имаща за цел да обедини хората във времето и в пространството, като при това по-важното тук е времето, тъй като в пространството хората могат да бъдат обединени и чрез употреба на сила. Моралът ни казва кое е добро и кое лошо, как да се държим в обществото, как да живеем така, че да не пречим на другите и те да живеят своя живот, и тъкмо поради това са се появили и религиите (или, по-точно, след като са се появили, те са поели морала в себе си). Но това няма нищо общо с управляващото тяло или държавата, особено при демокрацията; това би могло да има нещо общо, а и действително имаше, в условията на тоталитаризъм, или в средновековните религиозни държави, или в някои ислямски страни (или по времето на фараоните, и прочее). А моралът няма нищо общо с демокрацията още и затова, че при демокрацията върховен е закона, а не морала; но законите могат доста лесно да бъдат направени и неморални, защото те се приемат в Парламентите (а последните, като правило, защитават интересите на власт-имащите и богати граждани, а не на обикновения народ), или най-малкото нелепи (вземете за пример забраната за продажба на всякакъв вид спиртни напитки в САЩ в течение на десетилетия), или пък могат до доведат до тоталитарно управление (както и е станало с идването на фашизма на власт в Германия, но това също е друг въпрос, макар той да е свързан с недостатъците на демокрацията).
Разбира се, че и моралът също може да е лош, защото хората могат да грешат — то нищо човешко не може да бъде перфектно — но той, все пак, е по-добре приспособен към мястото и времето, и то в интерес на целия народ. Законите могат, както това често и става, да позволяват безнаказаното съществуване на организираната престъпност, докато здравия народен смисъл би отхвърлил такива неща, или поне би се опитал да промени нещо, така че всички да са доволни — защото организираната престъпност е една държава в държавата и тя възниква тогава, когато официалната държава не може да изпълнява правилно своите задачи; това не са просто "лоши хора" (крадци, убийци, и прочее; или "мутри", както напоследък обичаме да ги наричаме), които работят за себе си и против обществото, а някаква организация, която работи в полза на обществото, или поне на немалка част от него (защото, примерно: ако никой не търсеше наркотици, то те и нямаше да се продават незаконно). Обаче ние няма да обсъждаме тук законите, макар че те трябва да се обсъждат, защото: ако те са толкова важни (както, да речем, математиката, езиците, литературата, физкултурата, и т.н.), то тогава те би трябвало да се изучават във всички училища, а пък ако не са толкова важни, то тогава в съдилищата решаваща роля трябва да играе оценката на ситуацията на базата на разбирането за добро и лошо (т.е. на морала) на представителите на обикновения народ, а не на съдиите и адвокатите; и не бива да се допуска по-добрия адвокат да печели делото, ами истината да го печели, и не срещу заплащане, разбира се. Така, но нека продължим с демокрацията и да си зададем сега въпроса
1. Какво представлява демокрацията?
Е, разбира се, че демокрацията това са преди всичко свободните избори измежду множество политически партии, което е добре известно. Но работата е там, че това не е разумен начин на избор, а това е така, понеже, ако такъв начин беше разумен, то той би се прилагал и в много други области, като, да речем: в производството и бизнеса, в образованието, в армията и полицията, в здравеопазването, и прочее, ала такъв вид свободни избори не се прилага никъде другаде — може би само някои демократични елементи, но не се избира измежду всички, които искат да ги изберат и без да показват някакви документи за получена квалификация или да се подлагат на някакви изпити, не гласуват всички, които избора може да засяга, нито избират в такива големи групи, където хората просто не могат добре да се познават. С други думи, при демократичния избор: гласуват хора, които не разбират (не познават предметната област на управлението на големи човешки маси), те избират измежду хора, които не познават (не са работили или живели с тях в течение на няколко години, че дори и веднъж не им се е случвало да пийнат едно кафе или бира с тях), и при това не изискват никакви доказателства за квалификация (дори свидетелство, че са психически нормални не се иска, нито някакви психологични тестове).
Всенародните избори почиват, преди всичко, на измама — че народа трябва да реши, кои да са неговите началници, но народа не избира хора за даден пост, а просто така, абстрактно, съобразно това кой повече му харесва, само че личните симпатии нямат нищо общо с компетентността; а и освен това в Парламентите влизат и представители на "лошите партии" и всички получават съвсем еднакви заплати (ако заемат еднакви постове), а в никое друго съревнование на победените не се връчват същите награди, както и на победителите! Демократичният избор е истински парадокс, защото той противоречи на здравия разум! Но ... — и това е много важен момент — той върши работа (и при това не лоша, в редица случаи)! Е, ама как е възможно нещо, въпреки че противоречи на здравия разум, все пак да може да върши работа? Ами, най-простият отговор тук е, че човешките същества, общо взето, не са много способни да мислят, те, обикновено, мислят чак след като са опитали всички неразумни начини за постигане на целта (и това е причината за масовото разпространение на войните сред всички народи, между впрочем, тъй като има разумни начини за проверка на това кой е по-силен в икономическо, или военно, или интелектуално, или физическо, и прочее отношение, ако това е което трябва да се провери с войната). А на запад някои казват, че човешките същества вече не трябвало да се наричат homo sapience, ами homo mediaticus, защото те се намират под силното влияние на медиите, които, очевидно, ги манипулират. Макар че това и не е чак толкова лошо, щом хората сами искат да бъдат заблуждавани (което се оказва, че било и латинска фраза: "Mundus wult decipi!"). Пък и, освен всичко останало, е добре известно, че най-слабото място на всяка социална система са хората, така че се налага да се работи с материала, с който разполагаме, нали така?
Можем да се изразим и по-точно, като заявим, че демокрацията е най-добрия ... биберон за народите, понеже запазва системата и прави хората щастливи! И колкото и да е важно щастието на народа, още по-важно е запазването на системата, понеже демокрацията позволява лесна смяна на началниците при запазване на демокрацията. Е добре, де, ще каже някой, но след толкова противоречиви приказки, какво, все пак, мисли този автор за демокрацията, ама с една дума — хубаво нещо ли е тя, или лошо? И тогава авторът ще бъде принуден пак да отговори, че нито едното от двете! Демокрацията е като ... ами като живота — тя не е нито хубава, нито лоша, тя е просто нещо, с което трябва да се живее. Или, ако читателят ми позволи известно лирическо отклонение, тя е нещо като Земята (подразбирайки при това живота, но е от женски род), съобразно сравнението на Ерих Кестнер, която е кръгла, така че като я гледа човек отпред, то той вижда, извинете за израза, ами, вижда ù задните части (или обратното)! И при нас в България, например, мис Демокрация (или по-точно, мисис, защото тя е в граждански брак с Държавата) ни е обърнала задника си вече почти 15 години.
И ако сега някой попита, как така може в някои страни демокрацията да дава хубави резултати, а пък в други страни — лоши, то тук най-простия отговор е, че всичко зависи от демоса, или че: какъвто е демоса, такава е и -крацията. Но най-простият отговор не винаги е и най-верния (или трябва да го доразвием още), защото тук има, преди всичко, икономически причини, а и избора, дори той да можеше да бъде направен компетентен (което, както вече казахме, не може), е нещо като, например, изваждане на ябълки от някаква кошница! И акцента тук е в това, че в някои моменти (и страни), която и партия или лидер да изберем, нещата, все едно, вървят добре, или, респективно, лошо. С други думи, самият избор изобщо няма (или има много слабо — надявам се, още да не сте забравили, че всичко е само измама или шоу) значение! Ако използуваме нашето яблъчно сравнение, то излиза, че в България всички "ябълки" (и тук се имат предвид не само политическите партии или лидери, те също, но още и икономическата ситуация в страната) са еднакво зелени и кисели, докато, да речем, в една Америка всичките са узрели и пълни със сок. Казано по друг начин, демокрацията е само фон за социалните процеси, а не панацея против мизерията или лошата икономика и организация в страната.
И за да свършим с този въпрос нека споменем и още един куриозен момент, който е в това, че най-положителната част на демократичната система са не нейните официални органи (Парламента и Правителството), а това, което остава извън тях, т.е. извънпарламентарните сили (такива като: стачки, различни групи и общности, например профсъюзите, църквите, мирните движения, женските и младежки организации, интелектуалците, и прочее)! Или обратното, най-лошата част на демократичната система е нейната официална част! Това е така поради факта, че тя не е ефективна, а преди всичко атрактивна система! Тя е нещо като ... вратовръзката — от нея има смисъл когато сме сити, в мирно време, и в страни с добре развити икономики, а иначе започва да буксува и се проваля. Ала това все пак не е лошо, че извънпарламентарните сили могат да бъдат доста мощни, защото в този смисъл демокрацията може винаги да бъде с нещо подобрявана, след като тя не е съвършена. Нещо повече, демокрацията се базира (независимо, че това обикновено не се разяснява на масите) на допускането, че най-добра партия просто няма, или че всички партии са еднакво лоши (или, ако предпочитате оптимистичната гледна точка, то тогава всички, ама действително всички, партии са еднакво добри), защото ако някоя партия се окаже много добра, то от какъв зор тогава да продължаваме с многопартийните избори? — и тъкмо такава беше постановката на нещата в тоталитарните страни (нещо, което в България ни е доста добре познато). Е, а ако някой вземе да попита, защо ще да е толкова добре, когато нещо не е перфектно, то ми се иска да формулирам едно по-общо правило, което е следното: най-лошото нещо на лошите неща е това, че в тях има и нещо хубаво (поради което те и завладяват масите — вземете за пример наркотиците, да речем, ако те не даваха нищо хубаво на тези, които ги приемат, то те и нямаше да ги приемат); както е вярно и обратното, а именно, че: най-доброто нещо на добрите неща е това, че в тях има и нещо лошо (и затова нещата се развиват, а не стоят на място — вземете за пример, освен демокрацията, още и младостта, или пък силата, която твърде често се побеждава със слабост, и други примери)! Така, и сега нека видим какво може да бъде подобрено (ако изобщо може) и по какъв начин, т.е. да се запитаме
2. Какво ù е лошото на демокрацията?
Е, както вече казахме в началото, в демокрацията няма никакъв морал, защото, разбира се, че: не е морално да се избират такива хора, които могат само да се бият по гърдите и да се хвалят, че са по-добри от другите, като презират всички различно мислещи; не е морално да се защищава партийната истина (т.е. частичната, защото думата part значи част), заради лични (или партийни) интереси, без да се мисли за интересите на цялото население; не е морално да се използуват бизнес среди и общи парични средства за лично изтъкване или облагодетелстване; и не е образец на морално поведение да се взема участие в една измама (или заблуда). Откровено казано цялата партийна система също не е добра, защото ако един дърпа нагоре, друг надолу, а пък трети назад, то трудно може да се очаква да има някакво движение напред. И все пак, тъй като демокрацията работи прилично в някои страни, ние можем да се съгласим с необходимостта от партии (защото в по-малки групи хората могат по-добре да се опознаят взаимно), ние можем да приемем и демократичната измама (щом народа толкова настоява на нея), също и бизнес средите и някои присвоявания на общи средства (защото управлението на една държава е също бизнес дейност, а и за да се кандидатира човек за изборите трябват, и то не малко, пари), а можем да приемем и самохвалството (защото ако човек сам не се натиска да го изберат, то как тогава той ще стане известен, че да може народа да го избере?). Е да, ние можем да приемем всичко — дотолкова доколкото трябва да живеем в условията на демокрация — но ... може да поискаме и да подобрим нещо, нали?
По нататък, демокрацията е неефективна (по същата причина на дърпане в различни посоки), но и това също може да се приеме, защото е редно да търсим умереност във всичко, и след като икономиката през последните един-два века, все едно, се ускори твърде много (за да можем да свикнем с нея и да се чувстваме комфортно в бързо изменящата се среда на съществуване), то известно неголямо забавяне на движението напред не би ни навредило. Обаче, пак, това не е добре за изоставащите страни (като нашата, например), така че при нас трябва да има по-голямо взаимодействие между партиите, и тъкмо затова, защото едно такова обединение на политическите сили е много важно и нужно за нас, то тъкмо затова при нас то и не съществува, което изглежда твърде странно, нали? Както виждате, мисис Демокрация е бая закръгленичка и ние често и гледаме задника. Така че, ако известен разнобой в мненията може и да не пречи на развитите страни (и "номера" при тях е, че там и няма такива големи разлики между партиите, както при нас), то за нас това не е приемливо и ситуацията трябва да се промени.
Също така е важно да отбележим, че съвременните демокрации не са управление на народа, а само възможност за лесна смяна на лидерите (избрани некомпетентно, както вече говорихме)! Но, колкото и да ми се иска да предложа да направим нашата демокрация власт наистина на целия народ, аз съм длъжен да се въздържа от подобно предложение (навярно, защото аз лично не желая да ставам един от избраните и затова се стремя да бъда обективен, а не пристрастен като тях). Ако всеки можеше да управлява държавата (както некоректно се подразбира при демократичните избори) то това би значело, че управлението е лесна работа, но почти всеки е убеден, че това не е така. Ако би се приложило едно наистина народно управление, то това би довело или до анархия, или пък (ако мнението на мнозинството е решаващо) до още по-голяма некомпетентност. Ами, представете си, например, какво би станало в една бедна страна като България, ако някой реши да пита народа за това каква да е цената на хляба — е, много скоро никакъв хляб вече няма да се прави. Така че: как да постъпим тогава, а?
И на това място вече възниква необходимостта да почнем да правим известна разлика по отношение на различните начини на управление и влияние върху управлението, във връзка с което трябва да различаваме, по-конкретно: стратегическо и тактическо видове управления! Стратегията това е, най-общо казано, какво да се прави (желанието) и харесва ли ни това, което вече е направено (оценката), докато тактиката това е как да се направи това, което е нужно (или как да накараме държавния "часовник" да прави тик-так). Народът може и трябва да има право на участие в стратегията, но той не може да разбира тактиката и не трябва да се меси в нея! Това е цялата философия, но, действително, не винаги е лесно да се каже къде свършва тактиката и започва стратегията, или обратното. Нещата се усложняват още и от факта, че избраните депутати са, по същество, тактици (тъй като народа или електората са стратезите), но когато тези депутати заемат някакви постове в министерствата те стават стратези, понеже истинските тактици в министерствата не се избират от народа (те просто си вършат работата и знаят как, понеже са професионалисти, а не политици). А освен това народът (стратезите), все пак, нямат нужните познания, за да изберат правилно тактиците — конкретните личности трябва да бъдат предложени от някаква компетентна организация и тук се появяват партиите, които са горе-долу компетентни, макар и не чак дотолкова, колкото би ни се искало.
Така или иначе, но оценката (ролята на жури) трябва винаги да се осъществява от народа, или, най-малкото, народа (или негови представители) трябва да гласува за всеки закон в Парламента, а и при други важни стъпки в държавната политика, и тъкмо защото това е много важно (и никое друго жури не разрешава на своите членове да вземат участие в състезанията — създаването на законите, в случая), тъкмо затова това не е налице в нито един от днешните Парламенти по света — имаме предвид, естествено, че Парламента създава законите (т.е. част от него), и после той си ги и приема! Ако това не е абсурд, то Вие дайте по-добър пример! Ако в добре развитите страни този парадокс и да може да съществува, то при нас той трябва да бъде премахнат! А той може да съществува в някои страни още и затова, че те имат две Камери на Парламента, а ние нямаме (макар че такива две Камери не е съвсем същото, което ще предложим тук в следващата част).
Това може да наложи (и ще наложи) някои изменения на Конституцията, но съвсем не е трудно да се провежда гласуване сред случайно избрани представители на народа — да речем сто, или 1,000 (или 10,000, ако искате) — във всеки от гореспоменатите случаи; а даже и сред цялото население може — с помощта на някаква пластмасова карта, като тези за теглене на пари по улиците от банкоматите (фонокарта), и използувайки подобни устройства (даже по-прости, тъй като основната част, за съхранението и броенето на парите, ще липсва), или пък чрез Интернет, от къщи. Действително, няма никакви проблеми за такова периодично гласуване — да речем, веднъж в тримесечие, на до пет въпроса, и с до пет възможни отговора. Без изменения на Конституцията това няма да бъде задължително за Парламента, но почти ще бъде, тъй като надали ще се намери политик или партия, които да посмеят да не вземат под предвид едно такова гласуване. И въпреки цялата простота и разумност на предложението то и до сега не се прилага никъде в света! Но демокрацията е пълна с парадокси, така че: един повече, или един по-малко, не бива особено да ни учудва. Е добре, нека тогава видим какво трябва да се направи, ако сме в състояние да извършим някои радикални изменения в системата, т.е.
3. Как да подобрим демокрацията?
Както вече казахме, едно от хубавите неща на демокрацията е това, че тя позволява лесно да правим изменения в системата от долу, използувайки дори извънпарламентарните сили. В дадения случай първото нещо, което трябва да се направи, това е да се подобри Парламента, който позволява да се желае още много, тъй като всички съвременни Парламенти по света се отличават от Ареопага на древна Атина, който се е състоял от 500 Представители, избирани по 10 души от всеки от 50-те рода (тъй наречените "демове"). И разликата, разбира се, не е в броя на хората там, а в относително добрата представителност на населението (ако не ни смущава факта, че жените и робите не са имали изобщо никакви права), защото всички части на населението са били добре представени на родов принцип (но в тези времена това е било същественото), а и самия избор в рамките на демовете в редица случаи може да се е провеждал със жребий. В днешното просветено време ние не обичаме да използуваме случайните методи, особено в политически ситуации, но те са много полезни за получаване на добра представителност на извадката — а са и много прости, понеже има и други методи за избор по няколко параметъра (като: образование, религия, възраст, пол, имуществено състояние, и прочее), но тяхното осъществяване е свързано с някои трудности, а и гарантирането на невъзможността за фалшификация на избора (ако той става на компютър) изисква внимание.
И така излиза, че всички днешни Парламенти са едни непредставителни извадки на населението (и нашето Народно Събрание, всъщност, е contradictio in adjecto, т.е. противоречие в определението); те би трябвало да се наричат "Политически Събрания", или нещо подобно, защото представят пропорционално само политиците, които в най-добрия случай са 10% (но обикновено от три до пет) от населението! А те и в действителност се наричат другояче, тъй като думата "Парламент" означава нещо като "Говорилня" — като кръчмата, с тази разлика, че тяхната консумация е предварително платена от данъкоплатците. Бидейки умерен, авторът не желае да застъпва твърде радикални становища даже и в радикалните предложения, така че нека съществуващите Парламенти и изборите за тях си останат (щом хората толкова харесват това шоу), но депутатите трябва да се настанят само в една Камера на Парламента, която ще наречем Камера на Политиците. Другата Камера тогава ще наречем Камера на Представителите, която ще се запълва с хора избрани чрез обикновен случаен избор от средата на цялото население във възрастови граници, да речем, от 20 (включително) до 70 (изключително) навършени години, вземайки по двама души от всяка година, което прави точно 100 (и в такъв случай е за предпочитане и Камерата на Политиците да стане също 100 души).
За да сме сигурни, че този случаен избор няма да може да се фалшифицира, може хората да се избират на базата на уникален персонален номер (при нас това е ЕГН-то, но в други страни може да се използува осигурителния номер, навярно), и всяка част на този номер (месеца на раждане, деня на раждане, а останалата част на номера трябва да се взема по цифри) е нужно да се избира симултантно в различни сфери, и в момента, когато се получи целия този номер, то тогава трябва да се прави проверка дали той съответствува на реален човек, и ако това не е така, то избора да се повтаря (но е достатъчно, това да става само за несъществуващата част на номера, да речем при 30 февруари се преизбира само деня). Тази процедура трябва да се изпълнява официално и да се повтаря периодически, с оглед на осъществяване на частично (примерно, на 50%) подновяване на Камерата на Представителите на всяка половин година. Всички закони и важни държавни въпроси (от стратегически характер) трябва да се гласуват и утвърждават и в двете Камери на Парламента, а иначе да се отхвърлят и оставят в сила старото положение (а ако няма старо положение, което понякога може да се случи, то тогава Камерата на Политиците трябва да има право да взема сама решение, но при повишен процент на гласовете, или нещо от този род). Няма никакви принципни проблеми, които да не могат да бъдат разрешени, ако тази идея се счете за добра. Може дори да се създаде и "Разширена Камера на Представителите", да речем, от 1,000 души, за гласуване в особено важни ситуации (а и за други цели).
И все пак има още един важен минус в демократичната система и той е в това, че няма някаква независима инстанция (в смисъл от бизнеса или от политиката), която да се занимава с други въпроси, различни от гласуването на законите — да речем с въпроси от морален характер, или за защита на правата на потребителите, или на малцинствата, или за кореспонденция с Парламента чрез нея за всеки гражданин и/или извънпарламентарна организация, или даже за провеждане на разширени съдебни процеси от особено важно значение за страната (както и е било в Древна Гърция), или за други цели. Това е нужно, тъй като е важно да има една такава инстанция (а не много и противоречиви една на друга) и тя трябва да се избира по аналогична случайна процедура (освен ако не предложим обоснован начин за компетентен избор) измежду цялото население. Трябва да се реформира също и съдебната система. И други теми, но всичко, което остава би могло да се изпълнява в рамките на някакви неполитически организации, ако хората имат достатъчно време и пари (а специално те нещо много не се "въдят" в днешна България), за да могат да се организират, тъй като демокрацията, независимо, че тя некоректно се счита за власт на народа, все пак трябва да въвлича все повече и повече обикновени хора в управлението и обсъждането на морала, иначе тя няма много да се отличава от някаква олигархия, или "полито-гархия", или "бизнес-гархия", а това често се оказва по-лошо и от тоталитарното управление.
04. 2004
APPENDIXMy Salute to the Democracy
To democracy salute
I will give, and rather good,
That is eloquent enough
Of the matter and the stuff.
For I like them very much —
These elections and the such,
Giving me the right to vote
Which one we shall take the road.
Scratching, thoºugh, once my head,
Jumped a thought that namely said:
"How can we make the choice
Being laic girls and boys?"
Either choosing's very easy
(And then why to make us busy?),
Or it's difficult a task
(Which to solve we shouldn't be asked)!
And it isn't, let me say,
Used in business, anyway,
Not in army, not in schools —
But if so, then we are fools!
For the choºice from below
Can't be competent, you know?
And, if contest this should be,
Why the losers, too, take seats?
And the Parliament, you see,
Represents not you and me,
But, let's say, some three per cent,
Who are wealthy and potent.
All in all, it's just a fake,
And this gives me right to make
My salute of special art —
That's: ... to give a sound fart!
July 2002
ЗА ДЕМОКРАЦИЯТА
I. Велико и неразумно
Демокрацията е най-значителното постижение на човечеството в социалната област, защото тя противоречи на здравия разум! Въпреки парадоксалността на подобно твърдение то е вярно, тъй като тя, наистина, е нещо, до което не би могъл да стигне един нормален, т.е. среден, човек в своите разсъждения. Целият човешки опит през вековете и в наши дни показва, че демократичния избор и не се прилага, никъде, където трябва да се върши някаква работа, например в: армията, полицията, просветата, здравеопазването, производствената сфера, и прочее. Немислимо е да си представим армия, в която новобранците да избират своя командир измежду тях; или лекарите да бъдат назначавани от медицинските сестри и санитарите (че и от пациентите); или учителите да се избират от учениците (и от тяхната среда); или в някоя фирма да съберат всички общи работници, шофьори, чистачи, и други, и да ги помолят да си изберат директор, или началник отдел, без да се интересуват какво образование има той. (И нека не бъркаме това с демократизацията на управлението в редица дейности в наши дни, която е само един помощен елемент, а не основен принцип, и като такъв навярно е съществувал и по времето на фараоните.) То си има очевидни съображения защо това не се прави, тъй като при всяка дейност се иска определен професионализъм, който се установява на базата на образователни критерии и/или жизнен опит, и се преценява от хора с по-голям обем знания в дадената област, а не от отдолу, от простолюдието, и това е единствения начин да се направи правилен избор, т.е. от горе надолу, не обратното, което ще рече, че демократичния избор, от гледна точка на разума, си е една чиста перверзия!
Казано по-прецизно, демократичният избор предполага: хора, които не разбират, да избират хора, които те не познават, при това без да им искат някакви документи за професионален ценз! Нека поясним това по-подробно. Масите не разбират нищо от областта на управлението, която далеч не е толкова проста, колкото те си мислят (ако имаме предвид реалното управление, а не неговата показна страна), но точно затова те и си мислят, че знаят всичко — защото колкото по-ограничени са знанията на някого в дадена област, толкова по-самонадеян е той в преценките си. Това е прастара истина датираща поне от времето на Питагор, който обяснявал на своите ученици защо той, който знае толкова много, си мисли, че знае малко, докато те, понеже не знаят нищо си мислят, че знаят всичко, като прибягвал до помощта на начертани на пясъка кръгове, където неговия бил най-големия, а техните — едни мънички кръгчета, като всичко извън тези кръгове било неизвестното, което е и неограничено отвън; и понеже по-големия кръг има по-голям допир с неизвестното, затова той по-лесно разбирал своето незнание, а пък те не осъзнавали своето. По този повод руснаците си имат поговорката: "Чем ỳже лоб, тем шире самомнение!" (т.е. колкото е по-малко акъла на някого, толкова му е по-голямо мнението за себе си). Поради тази причина хората най-често спорят: или за спорта, или за политиката, или за жените (мъжете), защото това са едни от най-трудните въпроси, в които и не може да има еднозначно решение, но тези спорове са само празно "дърлене", защото нито масите могат да ги разрешат, нито пък някой ще ги послуша ако вземат да кажат нещо разумно (тъй като хората не се интересуват от разумните доводи а от това, което им харесва!). Но този феномен е съвсем оправдан от гледна точка на живота, защото човек винаги иска да бъде мотивиран по някакъв начин в своите постъпки, и ако няма достатъчно знания, той трябва да има поне високо самочувствие, което да компенсира недостига му на знания, иначе поне 95% от хората щяха да страдат от комплекс за непълноценност, в което не би имало нищо хубаво. Затова децата все си мислят, че знаят всичко, докато с възрастта самочувствието им малко по малко спада (понеже знанията им нарастват), докато не остареят дотолкова, че, за да могат да водят спокоен живот (понеже знанията и способностите им все повече намаляват), не им се налага отново да си мислят, че знаят всичко, а сегашните млади са просто глупави (и за тях всеки, който е под 50-тина години е още млад и "зелен").
Така че болшинството от хората изобщо не разбират от политика, въпреки бойките им твърдения, но те и не познават политиците, които избират. Да познаваш някого ще рече да можеш да предскажеш поведението му във всяка ситуация, да знаеш, така да се каже, алгоритъма, по който той функционира. Хората живеят един до друг десетина години и пак след време се оказва, че не са се познавали добре и са се надценявали или подценявали взаимно, и не е възможно да познават добре някой политик, когото са видели веднъж-дваж по телевизията, чули са или прочели нещо за него по другите медии, но това са били все някакви негови пози (защото политика е един вид артист, който играе пред целия народ), а не неговата същност, на базата на която биха могли да правят справедливи умозаключения. Народът може да познава колата на известен политик (или футболна звезда), може да дискутира плюсовете и минусите на неговата любовница (или любовник), менюто на трапезата му или костюмите, които той (респективно, тя) носи, да знае къде учат децата му, и прочее, но това са все неща, които имат слаба връзка с политическите му качества, още повече ако политика е новоизгряващ на сцената. Избирателите нямат, и никога няма да имат, възможност за лични контакти и непринудени разговори с него (на чашка, както се казва), най-малкото защото той представлява много хиляди души, с които няма физическата възможност да се познава лично; нито пък те са му били някога колеги в службата за да го познават в професионално отношение.
Хубаво би било, ако избирателите искаха поне някакъв документ за завършено политическо (или политологическо) образование, както се изисква за всяка професия; да можеха да знаят някакъв негов обективен коефициент на интелигентност, или най-малкото да го подлагаха на някакъв тест или изпит, по резултатите от който да вземаха решение; да имаха някакъв начин за проверка на неговата принципност и неподкупност за да се убедят, че той не е само един жаден за власт индивид, който поставя всичко останало на заден план и в интерес единствено на политическата си кариера; да имаха на разположение негови психични тестове и заключения на лекарски комисии, че той е психически нормален. Ако не друго, поне да имаше възрастови ограничения, като някакъв верен за общата съвкупност начин за проверка на жизнения му опит. Но всичко това противоречи на основния демократичен принцип, че всеки може да участвува в управлението, без каквито и да било документи — защото те може да не отговарят на действителността и да са изфабрикувани от някои политически сили. По този начин се стига до абсурда наречен демократичен избор, при който всичко се свежда до възможността на лидера да манипулира масите, чрез финанси, външен вид, приказки, и прочее, като се рекламира пред тях, така както се рекламира една самобръсначка, или лека кола, или проститутка, да речем. Който най-добре успее да заблуди народа, че е най-добрия, той печели борбата, като заблудата е очевидна, защото нито народа може да го прецени отдолу, без да познава естеството на работата му, нито може да познава добре лидера, без лични или професионални контакти, нито пък може да се осланя на готови резултати за извършени от други оценки на качествата му. Това е чиста проба надлъгване, и явно неразумен начин за избор.
II. Нулево решение
Е добре, но как тогава е възможно един такъв неразумен начин на избор, който не се прилага никъде, където трябва да се върши работа, да може да върши работа, защото демокрацията съществува вече 25 века и особено през последните няколко е най-масово разпространената в цивилизования свят форма на обществено управление? Как може хора, избрани по начин, който не върши работа, самите те да вършат работа? Точно това е въпросът, на който искаме да отговорим сега, а, както отдавна е било забелязано, въпроса най-често е не "какъв е отговора", а "какъв е въпроса", т.е. при правилно поставен въпрос в редица случаи е лесно да се намери и отговора му. С други думи, ние имаме една неправилна и неефективна процедура на избор при която се избират хора не според способностите им за дадена работа, но въпреки това тази процедура върши работа, а това е възможно само когато: или самите хора не вършат (особена) работа; или всеки от алтернативните кандидати би могъл да свърши същата работа; или някаква комбинация от двете! Това, разбира се, е така, защото политиците изпълняват основно стратегически и представителни функции, те казват какво трябва да се направи (примерно: наготви ми, жено, супа топчета, пък ти знаеш как, а ако не знаеш — виж в готварската книга), дават генерални указания (при все че изпълняват и някои тактически задачи, при които най-често и грешат), подписват документи (което всеки тръгнал на училище може също да прави), но самата работа се върши от екипи квалифицирани специалисти. Политиците, безспорно, носят отговорност (само дето често я прехвърлят един на друг, и никой не им удържа от заплатата когато сгрешат), и за тези рискове те получават предимно слава, която (поне за тях) струва повече от парите, но почти всеки политик от другите партии би могъл да върши същата работа (и той я върши, като му дойде ред). Така че демократичният избор, всъщност, дава само едно тривиално и неинтересно решение!
В математиката съществува термина "нулево решение", за решението на хомогенна линейна система уравнения. Това е редица от равенства, в които от лявата страна стоят изрази като: "нещо" по x, плюс "нещо друго" по y, плюс и т.н., докато се свърши броя на неизвестните, а от дясно на равенствата има винаги нули; ако уравненията са толкова, колкото са и буквите за неизвестните то винаги съществува решението: x=y=...=0, защото, каквито и да се тези "неща" (коефициентите пред неизвестните) в уравненията, като ги умножим по нула и ги съберем, няма начин да не получим пак нула от лявата страна, което е равно на нулата от дясната страна! Нулевото решение, разбира се, също е решение, но то не е интересно и не изисква никакви усилия за да бъде намерено, но такова е и демократичното решение — винаги може да бъде избран по този начин някой, ако той върши само това, което всеки друг негов конкурент също може да свърши, а още по-добре, ако не върши нищо съществено, но това не е разумно или рационално решение, и съществуват много други решения, които биха били по-добри!
Тъкмо фактът, че това решение противоречи на здравия разум, обаче, го прави гениално достижение на мисълта в социалната област, защото то не е нещо, за което всеки би се сетил или би го използувал, поради неговата тривиалност. Но, въпреки тривиалността си, това решение има една много важно психологическа характеристика, а именно, че то се оказва много убедително за народа, независимо от неговата нелогичност (защото хората не са такива, че да обръщат особено внимание на логиката). Демократичното решение е убедително, защото хората ги питат за нещо и чакат да чуят тяхното мнение (независимо, че то не е от съществено значение!), и ако после нещо не върви както трябва (както най-често се случва) им отвръщат: "Но нали Вие ги избирахте Вашите управници?". С една дума, мислете кого ще изберете, защото само Вие сте отговорни за това.
Какъв по-добър начин да "запушиш на някого устата" от това да кажеш, че той самия е искал това, което е станало? А всякакви обяснения от рода на това, че никой не иска беззаконие, или висока престъпност, или ниско жизнено равнище (та да няма какво да яде), и прочее, са неща, които винаги могат да се тълкуват двояко, и това само налива вода в мелницата на политиците. Фигуративно казано, гениалността на демокрацията е в това, че тя е най-добрия от известните досега "биберони" за народните уста, защото: хем създава илюзия за ситост (питали са ни), хем не дава възможност на детето (тук народа) да плаче, хем запазва майчината гръд (тук политическата система от ненужни сблъсъци с "плебоса")! Това е точно по формулата: "и вълка сит, и агнето цяло"! Затова не напразно на времето си в Древна Гърция е трябвало да се намеси един тиран (тогавашна титла на владетел), Пизистрат, за да накара хората да възприемат това чудо на чудесата наречено демокрация, за което те не са искали и да чуят, защото колкото и ограничени да са били хората тогава (както и сега, между впрочем) те не са си мислили сериозно, че вместо един владетел или цар, който цял живот се е готвил да царува, би могъл да "се изтъпанчи" някой от тях и той да ги командува, и са се опасявали, навярно, че това е една от поредните уловки на управляващите (а и не са се оказали далече от истината, разбира се). Но нима тази хитрост не е била гениална?!
III. Условни предимства
По-добре късно, отколкото никога, и затова сега вече е време да дадем някаква дефиниция на понятието демокрация, като такава форма на обществено управление, при която народа (или субекта на управлението) има възможност за разумно влияние върху управляващото го тяло, включвайки избора и замяната на това тяло. То, разбира се, никоя устойчива система не може да съществува без обратна връзка, и това е било интуитивно ясно далеч преди да се заговори за обратна връзка в автоматиката и кибернетиката, но тук обратната връзка се оказва най-важната, и самото управляващо тяло играе донякъде подчинена роля на субекта на управлението. Длъжни сме, обаче, да подчертаем, че по въпроса за това кое е разумно за народа, най-често, самият народ не е наясно (защото ако той беше наясно, то за какво му е управлението?). Народът по своите постъпки прилича на неразумно дете, което само иска да си играе и да се тъпче с нещо сладко (е, и малко секс за народа от време на време не би навредил), и също като едно дете би счел за разумно, например, да излапа цяла кутия с бонбони наведнъж, защото детето (както и народа) трудно съобразява какво е добре за него за един по-дълъг период от време. Затова нека приемем, че разумността на влиянието се определя с оглед на близкото и по-далечно обозримо бъдеще на народа, която разумност може и да не е ясна на народа като цяло, но трябва да е ясна на неговите лидери. Тук, между другото, се вижда, че ако народа не знае кое е добре за него и кое не е, а пък той избира своите управници, то и управлението, на свой ред, няма да е правилно или разумно за същия този народ (не толкова защото избора решава нещо, а защото политиците се нагаждат към народните желания още преди избора). Но това е неизбежното противоречие в демократичната система на управление, и то никога не може да бъде разрешено окончателно, а можем само динамично да се приближаваме към някакво що-годе правилно разбиране на народните интереси!
Въпреки, че демокрацията противоречи на здравия разум и е едно нулево решение на управленческия въпрос, тя има едно безусловно предимство, за което споменахме, а именно това, че тя е най-добрата запушалка за народната уста. Освен това тя има и някои условни предимства, които произлизат от възможността за спорове и изслушване на противните мнения при вземане на решения. Тези предимства са много относителни и лесно се обръщат в недостатъци, ако не се пипа внимателно, но те могат да бъдат предимства в редица случаи и ние сме длъжни да ги споменем.
1. Ще започнем с възможността за вземане на относително разумни решения от гледна точка на генералната съвкупност, т.е. народа, а не само на някои негови прослойки. Споровете могат да бъдат голяма пречка (и биват такава) когато не водят до вземане на решения а само до "преливане от пусто в празно", както се казва, но в споровете се ражда истината, защото нашия свят е неизбежно противоречив и правилното решение е само една тясна област на умело балансиране между противоречиви тенденции! А такова балансиране е невъзможно без изслушване на противните виждания и без реалното им представяне пред управляващото тяло. Вместо противоречията да протичат скрито и подтиснато, при демокрацията те се изявяват явно, като се дава възможност за тяхното разрешаване. Няма никаква гаранция, разбира се, че споровете няма да ескалират и да създадат превратна представа за истинското положение на нещата, което би могло да бъде забелязано при едно разумно управляващо тяло, но кой може да ни гарантира, че управляващото тяло е разумно и ще остава все такова? Тъй като такава гаранция няма демокрацията залага на неразумността на управляващото тяло, като се бори с нея по един разумен начин, но това означава, че и демократичното управляващо тяло също се предполага неразумно! Дали такова решение ще бъде действително разумно или не, зависи от конкретната демократична форма и от избягването на някои от недостатъците на реалната демокрация, на които ще се спрем в следващия раздел.
При това управление се залага не само на неразумността и корумпираността, до която често всяко управляващо тяло стига, защото отдавна е известно, че властта разваля човека (като изкривява обратната му връзка с обществото), но и на презумпцията за отсъствие на най-добър политик и на най-добра партия, а това е една много разумна постановка на нещата! Това не значи, че ще чуете някой демократичен политик да твърди, че най-добра партия няма, но то е поради манипулативния характер на думите на политиците, а истината е точно, както я изложихме — защото ако най-добра партия (или политик), дори за момента, можеха да съществуват, то всички останали партии /политици нямат какво да търсят в управлението, и, следователно, многопартийната система става излишна и се стига точно до постановката на тоталитаризма, която ни е добре позната. За да не се получават такива крайности е полезно винаги да се помни, че при демокрацията: най-добър лидер или партия няма, цялата власт може да е корумпирана и неразумна, всеки управляващ е лесно заменяем, никой не може да отстоява цялата истина, а само една нейна част (самата дума "партия" произлиза от латинското part, което значи "част" или "страна"), и всички политици са пристрастни, като тъкмо в това е разумността на едно такова управление — да включи неразумността в себе си!
2. Демокрацията поддържа развитието на обществото, като му дава възможност да се обновява без да се променя, т.е. да еволюира на място, защото е гъвкава или адаптивна форма на управление! Доколкото всяка система на управление има за цел да запази статуквото в страната, една система може да се променя само ако съдържа противоречието (водещо до промяна) в себе си, иначе тя може да се разруши, но не и да се промени. Така стана с тоталитарните системи, които бяха много добри и ефективни системи, но възможността за промяна им беше доста чужда; те се опитаха да се променят, инициираха промяната, и след това се разпаднаха. Такава опасност за демокрацията няма, защото тя е една неефективна система без конкретна цел в момента, и няма какво въздействие да я разруши, освен нейната неефективност (както е ставало многократно в Древна Гърция, където са се редували периоди на тирания с периоди на демокрация, и обратно)! Така че монетата си има две страни, както се казва, и демокрацията може да бъде удачна форма на обществено управление, когато отсъствува конкретна, мобилизираща целия народ, цел (военна опасност, например). При нас преходът към демокрация започна тъкмо когато нямахме конкретна цел, т.е. военната заплаха (която упорито се поддържаше от управляващите като реална опасност, за да оправдаят с нещо необходимостта от някаква форма на диктатура) отдавна бе избледняла, и тоталитарното управление беше започнало да буксува в своята безсмислена ефективност; но после, в хода на прехода, когато вече приехме неефективното и безцелево демократично управление, се оказа, че се появи съвсем реалната цел за оцеляване и запазване на нацията ни, която пък изисква нещо по-ефективно от традиционната демокрация, и затова прехода ни пак забуксува!
Възможността за промяна при демократичния модел се онагледява най-добре чрез примера на люлката — такава люлка, която представлява греда подпряна в средата на някакво възвишение, и двама души (тук партии) седнали в двата ù края, като в средата може да стои още някой (наречен тук "център"). Когато едната страна пропадне надолу тя "нагазва в калта", фигуративно казано, и засяда там за известно време, но после постепенно започва да се "чисти от калта" и да я хвърля по другата страна, при което последната на свой ред също се "окалва", натежава и започва да пропада надолу, като издига нагоре предишната паднала страна. Този процес се подпомага както от центъра, така и от публиката (народа), която, като ù омръзне да освирква падналия, започва да "замерва с развалени яйца" и този, който е отгоре, защото той е по-уязвим там, а и атмосферните условия (политическите ветрове) са по-силни отгоре, така че няма опасност люлката да остане дълго време в застой. Така демокрацията представлява в социалната сфера един работещ perpetuum mobile (вечен двигател), нещо което е невъзможно в механичните системи! И обърнете внимание, че този, който се издига отгоре, не прави това поради свои заслуги, а само защото другата страна е пропаднала надолу, т.е. водещата партия става такава не защото тя е с нещо по-добра от другите, а защото другите са по-лоши от нея! Наличието на много партии не променя нещата защото обикновено борбата протича между първите две-три (а ако не е така се сформират съответните коалиции). Изобщо, до тук всички плюсове на демокрацията се оказват потенциални минуси, а пък следващата точка е само начин за компромис на демокрацията с диктатурата, така че още по-малко може да се смята за нейно чисто предимство, на какво да се прави — това е демокрацията!
3. Последното хубаво нещо на демокрацията, на което ще се спрем, е възможността за добавяне на чужди елементи в нея! Такива недемократични или неавторизирани елементи са, например: Президентската институция, която е един вид възможна диктатура (при обявяване на военно положение), или наличие на силна ръка, която може да прилага право на вето, че и да разпуска Парламента (в някои страни); двукамерни Парламенти, където различните Камери функционират на различни принципи, но най-демократичната, като правило, играе подчинена роля (с редица национални особености); съчетаване на демокрация с монархическо управление, където монарха символизира едноличната (макар и днес силно ограничена) власт; допустимост, но и необходимост, от някакъв морализиращ обществото апарат като официална църква; невъзможност за съществуване на демокрацията без някакъв, както вътрешен, така и външен репресивен или милитаризиран апарат (полицията и армията); възможността за извън-парламентарен контрол на върховния орган в страната (даже може да се твърди, че най-голям успех демокрацията бележи тогава, когато се намесват, не официалните и платени нейни органи, а някакви извън-парламентарни народни сдружения), и прочее. Това са все възможности за някакво подобрение, но и признание за несъвършенството, на демокрацията!
IV. Реалните демокрации
Крайно време е сега да започнем да правим разлика между идеалната и реалната демокрация. Идеалната демокрация е тази, която, по някакъв начин, дава възможност на народа да избира такова управляващо тяло, което "да играе по свирката му", както се казва. Дори в идеала ние не можем да изискваме това да е най-доброто за народа управление, а да е най-доброто според едно усреднено народно мнение. Освен това дори в идеала не е необходимо да се пита народа за всичко (дори и това да е възможно), защото има въпроси, по които народа би могъл само да обърка нещата, ако се прави усредняване според броя на хората, а не според някои други критерии (например, надали ще се намери народ, който, ако го запитат колко да струва хляба, или сиренето, месото, пиенето, цигарите, и прочее, да не избере най-ниските от предложените му цени, защото това са стоки, за които потребители са основната част от населението, но е съвсем ясно, че това не би било правилно решение, защото при едно свободно производство ниските продажни цени биха били най-сигурното средство за изчезването на тези стоки от пазара). С други думи, дори при идеалния случай не бива да търсим съвсем идеализирано решение, защото то няма да изпълнява функциите си, а дали дадено решение е близко или не до идеала можем да преценяваме във всеки конкретен случай според някои очевидни, но и спорни критерии. Реалната демокрация пък, от своя страна, е всяка от реализираните по света демократични форми, с всичките им недостатъци, по-важните от които следват по-долу.
1. Първият основен минус идва от нулевото демократично решение, при което на ръководните постове се избират хора непрофесионалисти, без нужния образователен ценз, без проверка на психическите им показатели и техните морални качества. Много лесно би могло да се изисква документ за психическото състояние на кандидата, а така също и някаква диплома за завършен политически колеж или висше образование — реализацията на тези критерии е по-скоро въпрос на желание, отколкото на възможности. За съжаление все още се счита (и то не само у нас), че най-доброто образование за политика е юридическото, докато то няма практически нищо общо с мениджмънта, или работата с масите (public relations, както сега се нарича), като дори едно образование в сферата на рекламата би било за препоръчване вместо правото, защото това, което политика трябва да владее, е умението да убеждава (или, по-точно, манипулира) масите, че това, което той твърди, е в техен интерес, т.е. да мобилизира масите за някакви общи действия, в целесъобразността на които те се съмняват. Освен това един политик трябва да има задоволителни познания по история (антична и съвременна), по риторика, по икономика, по военно дело, или някакво техническо образование (защото то развива логическото мислене), и прочее.
Ако при проверката на професионалните качества на политика и да има някои (преодолими) трудности, то няма никакви пречки за приложение на някакъв елементарен контрол за наличие на жизнен опит, защото това, което политика трябва да познава добре (доколкото това е възможно), е живота, а познания за него се натрупват само с времето и работата, т.е. няма нищо по-лесно от изискването за възраст и трудов стаж в сферата на управлението или политиката. Примерно, би могло да се изискват поне пет години стаж на управленчески постове за кандидатиране за политическа работа на местно ниво, поне още пет на предишното ниво — за областни кандидати, поне още пет на това ниво — за национално ниво, и още пет, ако става въпрос за най-висшите дейности като Президент, Главен Прокурор, Министър Председател (или Началник на Генералния Щаб на армията, или Президент на Академията на науките, или на Светия Синод, и други подобни, където това, май, и се следи). Също така е съвсем елементарно да се изисква възраст поне от 35 години за най-низшите политически постове, поне 40 — за областно ниво, поне 45 — за национално ниво (т.е. в Парламента), и поне 50 години за най-висшите постове. Ако има нещо от което човек най-много си пати в живота, това са грешките на младостта, и същото важи с пълна сила и при общественото управление! Управлението не е като спорта, или науката, или раждането на деца, примерно, където колкото по-млад е човек, толкова по-добре, а тъкмо обратното, защото това, което е нужно на политика и мениджъра, е опита и умереността в живота, иначе се получават какви ли не, меко казано, "изцепки". Един основен белег на всички диктатори е тяхната младост и лудо желание за изява, и положението не би било същото ако тези постове се заемаха от по-възрастни хора — сравнете възрастта на която Наполеон, или Хитлер, или Мусолини, или Ленин, или Сталин, а защо не и Чингиз Хан, или Ксеркс, или Александър Македонски, и прочее, идват на власт, и ще установите, че надали някой от тях е сторил това на възраст над 40 години. А ако тези хора не бяха дошли на власт поради законови ограничения (а да не забравяме, че както Хитлер, така и Ленин, поне, са дошли на власт чрез един демократичен избор, а по времето на Наполеон е имало закон, според който Първия Консул не е можел да бъде на възраст под 40 години, ала Наполеон успява да го преодолее чрез някакви политически игри), то нима пролятата в историята кръв нямаше да бъде поне двойно по-малко?
2. Следващият момент, с който досега не сме се занимавали, е нередния начин на избор на Парламента, не като представителна извадка на народа, а като извадка на политическите партии, което е един доста опосредстван начин за изява на народната воля, и е далеч от първоизточника — Хореопага в Древна Атина, където са се избирали по 10 души от 50-те рода, наречени демове, чрез жребий или някакво гласуване в демовете. В този смисъл днешната демокрация (в целия цивилизован западен свят) е по-лоша от тази от преди 25 века! Парламентът трябва да бъде представителна извадка на целия народ, ако искаме той да може по някакъв начин да изразява волята именно на народа! Представителна извадка е статистически термин и той означава, че ако сред всички избиратели, тези на възраст от 50 до 60 години, например, са 15%, то толкова (или много близко до това) трябва да бъдат тези хора и в Народното Събрание; ако хората с висше и по-високо образование измежду избирателите у нас са, да речем, 12%, то толкова трябва да бъдат висшистите и в Парламента; ако избирателите с ромски етнически произход са 20%, то толкова трябва да бъдат те и в най-висшия демократичен орган; и тъй нататък. Това не е осигурено, нито у нас, нито в някоя друга демократична страна, нито сега, нито преди векове, но което е по-важно — никой Парламент и не мисли да го прави в близко бъдеще, защото това би било силен удар точно в сърцето на партийната система! На въпроса за партиите ние ще се спрем в следващата точка, но нека тук констатираме, че ако нещо може да се направи за да се осигури представителност в Парламента на целия народ, то това може да стане само по искане на народа, а не на политиците!
Такава демократична реформа също не представлява проблем да се направи — чрез случаен много-параметричен избор, или просто случаен избор, от компютърна база данни на всички избиратели. Нещо повече, това изобщо не е някаква революционна или утопична идея, защото в съдебната система поне в САЩ (доколкото е известно на автора), при избора на съдебните заседатели за всяко дело (или поне за тези от наказателен характер) положението е аналогично, а ролята на съдебните заседатели и на Народните Представители е, по същество, една и съща — те трябва да представляват народа по въпроса за това, кое е добро и кое е лошо според него, защото още от времето на Платон е било ясно, че това е едно много коварно и изменчиво понятие, което не може да се вкара в тесни формални рамки. Разликата е само, че в съдопроизводството народните избраници се произнасят за вината на конкретен човек, докато в Парламента те оценяват пригодността на даден закон, т.е. една по-абстрактна материя, но естеството на работата е същото! Това не означава, че при такава система няма да има грешки, защото народа много често се заблуждава, както вече споменахме, особено ако се търси някакво единомислие (както при делата за убийство в САЩ), но това е истинската демокрация, а останалото е само "прах в очите" на народа "хвърлян" от политиците, за да оправдаят своето съществуване и привилегиите на властта!
За разбиране на възможността от такива промени трябва да направим някои пояснения, или по-точно да разделим законодателната дейност на Парламента на: стратегическа, в случая свързана с изискването и утвърждаването на законите, от една страна, и тактическа, или свързана със създаването на законите, т.е. с управлението чрез тях. Това не е нов елемент в други области и се прилага във всички по-големи фирми, където стратегическият орган е някак-си скрит или отдръпнат от самото управление — това са тези които държат парите във фирмата (или още жената в семейството — вижте есето "За жената и мъжа") —, а тактическия орган е Управителния (Изпълнителния) Съвет на фирмата. При демократичните органи на управление, разбира се, Правителството и местните Съвети са тактическите органи, но и при създаването на законите нещата също трябва да се разделят, като Парламента трябва да се занимава само с утвърждаването на законите и тогава той може (а и трябва) да се състои от непрофесионалисти и несвързани с която и да било страна (т.е. партия) лица. Тактическата дейност, или създаването на конкретните закони, според директивите на Народното Събрание, е работа за юристи и прочее специалисти от частните науки, и с това може да се занимава някакво, да речем, Съдебно Събрание. Цялата бъркотия в случая идва от неправилната практика тези, които създават законите, те и да ги оценяват, а че това е неправилна практика трябва да е очевидно, защото тя и не се прилага никъде другаде освен в създаването на законите (при всякакви комисии за каквито и да било състезания винаги се следи членовете на журито да не са участници в състезанията, че дори и да не са свързани с финансови или роднински връзки с тях). Прочее, нещата са пределно ясни, ако не са политиците да ги объркват, поради лична заинтересованост.
3. Що се касае до партиите, то, ако изхождаме от Древна Гърция, те изобщо нямат място в Парламента, в смисъл, че те може да се формират в Парламента, но след неговото избиране! А още по-добре партиите да излязат в някакво отделно, да го наречем, Партийно Събрание, понеже те също имат своето място в обществения живот като консолидиращи звена за масова манипулация на населението в негов, именно, интерес (вече дискутирахме, че не е във възможностите на простолюдието да осъзнае правилно своите собствени интереси и някой по-умен и с по-голям опит трябва да му помогне)! В този смисъл партиите се доближават до голяма степен до медиите, но последните са пряко ръководени от бизнеса, а партиите, дори и да получават някакви финансови инжекции от крупния бизнес, са организации с идеална цел, така че те просто играят ролята на национални органи за public relations, което е една необходимост за съвременното общество. Така вече се разрешава противоречието между първата и втората точка на този раздел (на което ние умишлено не обърнахме внимание), защото в едната изискваме професионализъм от политиците, а във втората — непрофесионализъм от Парламента. Ако съществува едно наистина народно Народно Събрание за стратегия и утвърждаване, едно строго юридическо Съдебно Събрание за изработване на законите, едно наистина професионално Партийно Събрание за поддържане на връзките между управлението и масите, както и съответни тактически управленчески органи, в лицето на Правителството, отделните Министерства, и местните Съвети, бихме могли да говорим за истинска демокрация в действие. Това е просто едно допълнително разделение на властите, но какво е историята на цивилизацията, ако не едно непрестанно разделяне на цялата власт, с оглед на специализацията на индивидите, и установяване на начините за взаимодействие между властите (вижте "За човечеството")?
Не можем, обаче, да говорим за политиците и да не засегнем техния морален облик, който силно страда от съществуващия демократичен начин на избор чрез самореклама, защото никой политик не може да бъде избран ако той самия не се предложи за поста, демонстрирайки само високото си самочувствие, но не и скромността или другите си морални качества (защото с компетентността му това, все едно, няма нищо общо)! Вярно е, че и при всеки избор за дадена длъжност кандидата трябва по някакъв начин да се предложи, но това не значи той да тръби наляво и надясно в предприятието колко е добър, и так всичко "ще цъфне и върже" ако го изберат, и че всички останали кандидати са само "гола вода". Скромността е неприсъщо на политика качество (поради системата на избор), а нали когато някой младеж си избира бъдеща партньорка в живота той не отива да я търси в публичния дом? Това навярно е доста неприятно сравнение, но то ще се натрапва дотогава, докато плурализма се изразява основно в биене по гърдите и оплюване на политическите противници, а това се наблюдава във всички демократични структури от векове наред. Радикалното решение се състои само в принизяване ролята на политиците и постепенното им отстраняване от изпълнителната и законоутвърдителна власти! Ако "парчето баница", за което те се борят, не е толкова голямо, те и няма да проявяват толкова болезнени амбиции да го докопат, а ще си вършат съвестно работата. Колкото и да говорим за морала им той няма да се промени особено ако не се промени обстановката, в която те действуват, понеже политиците, така или иначе, са хора, с всичките им човешки слабости, а пък политиката е една игра (като покера, да речем), и тя може да бъде интересна за всички само при умерено висока "миза", иначе се обръща в средство за лично облагодетелствуване, където всички методи са позволени.
V. Утопични модели
До тук ние излагахме редица недостатъци на съвременната демокрация, както и някои реални методи за нейното подобрение, в които нямаше нищо утопично, макар че утопиите съвсем не са лошо нещо и си имат своето място в социалната сфера, защото тяхното основно качество е разумността им. По-точно казано, можем да характеризираме една идея като утопична, тогава когато нейната разумност надвишава нивото на разумност на средата, която я оценява! Това ще рече, че след известно време няма никакви пречки някоя считана за утопична идея да намери своето място в живота, ако разумността на обществото (дай Боже) нарасне. В останалата част на това есе ще предложим няколко утопични демократични модела, които подобряват някои от недостатъците на реалната демокрация изложени по-горе, или развиват някои от нейните предимства, като поддържат необходимата зрелищност за масите.
1. Най-напред ще се спрем на модела на представителния Парламент, който беше засегнат в предишния раздел и който е най-малко утопичен от всичките. Той предполага: Парламент избиран от компютър измежду всички "гласоподаватели" (този термин губи своя смисъл в случая, тъй като те изобщо не "подават" гласа си); Партийно Събрание, избирано от самите партии в рамките на квоти, получени чрез гласуване във вече избраното Народно Събрание; Съдебно Събрание, което да бъде законодателния орган (по-точно законо-съставителния орган, който, обаче, не приема самите закони) и се избира от Партийното Събрание, пропорционално на партиите в него, но това не означава, че законодателите трябва непременно да бъдат членове на някоя партия; Правителство, което се предлага от Партийното Събрание като една професионална комисия, но се утвърждава от Парламента; и още Президент на страната с представителни функции и като инстанция за "бързо реагиране" (в законовите рамки), който също се предлага от Партийното Събрание, но се избира и утвърждава от Народното Събрание, което може и да го снеме от поста му. При това положение върховният орган си остава Парламента, но той изпълнява стратегическите функции и поставя задачите на Съдебното Събрание и на Партийното Събрание, утвърждава законите и се намесва с разни указания в работата на Правителството и на Президента, като може да сезира някои техни решения, ако това се наложи. Партийното Събрание е посредник между Парламента, от една страна, и Правителството и Съдебното Събрание, от друга, и поддържа връзките с масите. Съдебното Събрание съставя законите, които се преглеждат от Партийното Събрание и Президента, но се утвърждават от Парламента. Функциите на Правителството и Президентството са същите както и при традиционните форми на демокрация. На идейно ниво всичко е ясно.
2. Следващият модел ще наречем "демократична диктатура", който, независимо от шокиращото название, е опит за съчетаване във времето на предимствата на демократичната и на централизираната форми на управление, с надеждата за избягване на техните недостатъци! Както изтъкнахме по-горе демокрацията е една мобилна и адаптивна, но твърде неефективна форма на управление, докато диктатурата е била и ще си остане най-ефективната, но и закостеняла, форма. Това ще рече, че демокрацията си има своите предимства при избора на някаква цел на развитие, като се отчетат различните мнения и се избере възможно най-доброто от тях, но след това самата реализация на тази цел трябва да се прави в условия на единовластие и без партийни ежби. Точно по тези причини в Древна Гърция често са се редували периоди на демокрация с такива на тирания (тогавашните диктатори са се наричали Тирани), като никой от тези периоди не е траел дълго, защото тогава демокрацията е била доста близко до идеалната или чиста демокрация като в тяхното Народно Събрание е имало една добра представителност (е, без робите и жените), макар и на родов принцип. Сегашните демокрации имат много чужди елементи в тях и затова се задържат по-дълго, но въпреки това често се случват правителствени кризи, назначават се служебни правителства, обявяват се военни положения, че и тоталитарни системи идват на власт, защото, както казва шопа: "Онò шо си требе, онò си го сака"! Смисълът на такова редуване е, че когато нещо близко до едната крайност не върши добра работа, защото истината е по средата, се налага промяна към другата крайност, ала и тя също е с нещо лоша, и тогава става пак връщане към първата, и така нататък, до безкрайност, или докато не се намери добър компромис между двете. Да, ама хората много рядко успяват да намерят компромисния вариант, и тогава става така, че те го намират във времето, като гледано отдалеч това трептене се усреднява точно където трябва! Нашето предложение сега е, вместо да чакаме тези колебания между крайностите да стават хаотично, просто да ги планираме, като ги включим в една система способна да работи и в двата режима.
Периодът на демокрация трае три години, примерно (но може и четири), и през него си съществуват всички традиционни демократични институции, като няма проблем този вариант да се съчетае и с по-горния на случайно избирано представително Народно Събрание, отделно Партийно Събрание, и прочее. През този период се дискутира оживено и се поставя някаква стратегическа цел за следващия период на диктатура, траещ пет години (или пак четири, за да има равенство), като в края на периода се избира и нужния Диктатор. Няма проблеми този Диктатор да се нарича и Президент, само че той няма да е основно представителна фигура, както демократичния Президент, а ще има всички права в рамките на закона, като всяка политическа дейност трябва да се замрази, стачките да са забранени, Парламентът, особено ако се състои от политици, преустановява своята работа като върховен орган и, или Диктатора изобщо го разпуска, или изцяло го ръководи и използува за някакви помощни, по-скоро анкетни, цели. Диктаторът претворява в дело задачите поставени от предишното демократично правителство и два месеца преди края на своя период насрочва нови демократични избори. Нито демокрацията, нито диктатурата могат да траят повече от един мандат юридически, но всяко поредно управление може да се откаже от мандата си, като Диктатора, например, може да предаде цялата власт на Парламента (или да си избере нов Парламент), ако целта, за която е избран, може да се изпълнява и в демократични условия, докато Парламента може за три дни да избере нов, или назначи стария, Диктатор, ако страната е изправена пред сериозни проблеми изискващи еднолично управление без възможности за дълги спорове и разногласия. Доколкото в съвременните демокрации, така или иначе, съществуват наченки на подобни форми на управление, няма никакви проблеми това утопично предложение да стане някога реалност.
3. Следващият вариант съчетава идеите за представителна извадка с по-голяма атрактивност и действително народно участие в управлението. Ще го наречем "тотализаторен вариант", и единствената промяна в избирателния закон е необходимостта от отсъствие на имената на конкретните физически лица в избирателните списъци на партиите. Могат да съществуват всякакви партии, дружинки, клубове, и прочее, които да участвуват в изборите, и стига те да наберат гласове за поне една квота в Парламента или местните органи, то след общонародния избор във всяка от тези групи се провеждат случайни избори (или каквато друга форма на избор е утвърдена там) за конкретните лица, които ще влязат в съответните органи! Това може да става лесно, като за членуване във всяка от тези групи се купува някакво билетче с уникален номер в групата, и после се теглят съответния брой печеливши билетчета (плюс няколко резерви). Групите могат да бъдат на етнически, професионален, възрастов, териториален, или имуществен принцип, на ниво интереси и привърженост към спортни клубове, или някакво друго деление, като избраните след това лица са, наистина, хора от народа, а не политици, но те и няма да влизат в Политическото Събрание, а в Парламента (може би и в местните Съвети). Няма проблеми даден избирател да членува в десетина такива групи (стига да си е купил съответните билетчета), както и да гласува за група, в която не е регистриран (макар това да е едно изключение). Докато при всички традиционни демократични форми на управление народът няма никакъв шанс да бъде избран в управляващите органи, то тук този шанс е съвсем реален, а изборите стават нещо като национална лотария. Но какво е животът, ако не също една лотария?
4. Интересен момент при демокрацията е участието в управляващите органи, както на представители на "добрите", т.е. на победилата партия или коалиция, така и на "лошите", т.е. на победените, при това техните права (и заплати!) са едни и същи. Важното е, че за да има възможност за дебати, трябва да са представени всички страни или, всъщност, управляващата партия и опозицията, а така също и народа (или извън-парламентарните сили), който има редица възможности за влияние върху правителството. Не е важно коя партия управлява, нито коя е в опозиция — важното е да присъствуват и двете страни! С други думи, в партиите няма специализация, и всяка една може да върши работата на другата, но задължителния елемент е смяната им. При това положение няма никакви проблеми да отделим тези страни в два вида Парламенти, които можем да наречем, съответно, Партиен Парламент и Опозиционен Парламент, като приемем, че всеки от тях се състои от еднакъв брой души (100, да речем), но ръководещия и утвърждаващ е Партийния, докато Опозиционния може само да критикува и да дава предложения. Тъй като всеки политик, или човек от народа, може да изпълнява еднакво добре и двете функции, то няма никакво значение кой именно — коя от тях!
Остава да определим как ще запълваме двата Парламента и как те ще се променят или обновяват, за да остават нещата динамични. Най-добрият избор, в смисъл на представителност, е случайния, но за да има влияние предпочитанието на всеки избирател тук предлагаме два етапа на изборите. Първият етап е за формиране на делението на всички гласоподаватели на поне три части, а именно: Партия, Опозиция и Народ, обаче, с оглед на по-голяма атрактивност, е желателно да се избира от пет варианта, например, като добавим още: Стар избор (от предишното гласуване) и Нов тур на избори. Тези пет варианта се кодират с числата от 1 до 5 и от всеки избирател се иска да заяви в течение на един месец чрез определените за целта бюра някое от тези числа, на което той отдава предпочитание, само че без да знае предварително кое число за какво се отнася. Дешифрирането на числата се извършва след това официално (чрез жребий) и така се формират пуловете на Партията, Опозицията и Народа, като при наличието на пето число се провежда и още един тур по същия начин (само дето при втория тур петия избор трябва да се прибави към Народа, за да можем да спрем до тук). Същинският избор става във втория етап, за който всеки отново заявява по едно число, но този път от едно до 10,000, примерно, за да получим една значително по-малка извадка от хората за всяка група, като после се тегли печелившото число (и, може би, още две резерви). И все пак точните хора още не са избрани, а само силно е намален техния брой (до около двукратен запас), като накрая се тегли и жребий за наредба измежду тях и се отделят първите до нужната бройка, а останалите остават за резерва. При избора за Президент трябва крайното число да бъде вече до 100,000, иначе нещата са аналогични, само че Президента се избира от средата на Народа.
По този начин ролята на партиите в класическия смисъл се свежда до нула, но пък демократичния модел и не предполага задължителното съществуване на партии — те са допълнителен или помощен елемент и, ако можем да минем без тях, няма нищо да загубим. Двата Парламента съществуват както единния традиционен Парламент, а всеки човек знае към коя страна принадлежи и дали трябва да се съгласява или да критикува. Дори групата на Народа може да взема също участие при обсъждане на законите (без право на глас, разбира се), било то чрез някакви извън-парламентарни сдружения (да речем, по ... зодии), било то ако се формира някакъв трети, Народен Парламент. Още нещо: тук няма да има въздържали се при изборите, защото всеки, който по една или друга причина не е направил избора си, ще получава автоматично числото нула, което после ще се счита за принадлежност към Народа. Този модел не означава, че партии не могат да съществуват изобщо, но те няма да имат този смисъл както при традиционните демокрации, като членове на дадена партия може да има и в двата Парламента и сред Народа. С други думи този вариант може да се съчетае и с първия предложен вариант, защото той представлява, по същество, процедура за формиране на една представителна извадка от гласоподавателите, като предлага още едно ниво на разделяне на Парламента, с оглед избягване на преките дебати и замяната им с обобщени резолюции на двата Парламента и само отделни общи срещи. При всеки пореден избор се извършва обновяване и на трите сили в управлението, но с някакво ниво на приемственост (подсилена и от Стария избор на първата фаза). Този вариант можем да наречем "постоянно променяща се Партия" и той е много близък до идеалната демокрация, при все че пародира партийната система.
5. Следва вариантът "нова номенклатура", който не изисква промени в процедурата на избор, а предлага един начин за формиране на номенклатурни кадри — нещо като специално избирана аристокрация, чието основно предназначение в живота да бъде да управлява народа. Подобен вариант се налага, защото многовековното човешко съществуване потвърждава някои определени плюсове на такава обществена прослойка избавена от грижи за прехраната и съществуването си, а така също и от ожесточена и нереалистична конкуренция (в редица случаи далеч над десет към едно). Тези хора биха имали за жизнена цел, или само своето удоволствие, или щастието на другите, или и двете, а дори личното удоволствие, при една добра осигуреност и високо почетно място в обществото, би се свело, най-често, пак до нещо полезно за другите, като: изкуство, наука, военни отличия, и прочее (а не гледане на екшъни по видеото, примерно). След осъзнаването на тези плюсове сумата умни хора са се чудили какви ли не глупости да измислят само и само да накарат народа да слуша някои личности, които още от рождение са се подготвяли да управляват (защото друго нищо и не им е оставало). Използувани са били заблудите на шамани и църковни служители, властта на парите, измислили са приказката за синята кръв, притчите за предопределението на всеки, идеологическата убеденост, кастовата принадлежност, генетичната наследственост, и прочее, но всичко това са били само временни решения, защото е оставал основния недостатък на аристокрацията, а именно: благата са се предавали по наследство, а няма никаква сигурна аргументация за целесъобразността на това! По-точно казано: аристокрацията е хубаво нещо, но в наследствената аристокрация се крие мъртвия елемент; хубаво е един човек от малък да знае дали е предопределен за висши дейности, но няма логика в това и децата му също да са предопределени. Но щом въпросът е вече поставен, то и решението му е очевидно — достатъчно е да се прави случаен избор на малък брой номенклатурни кадри в най-млада възраст, като принадлежността към групата на избраните се прекратява със смъртта на лицето!
Едно конкретно решение е да се провежда всяка година случаен избор измежду всички живи деца с навършени две години и ненавършени три, като това става винаги към една и съща дата (1 юли, да речем). За нашата страна е достатъчно да се избират по 100 деца, което след едно петдесетина години ще осигури около 5,000 трудоспособни "номенклатурчици", които биха покрили необходимостта от всички висши служители в страната, в това число в Парламента, Върховния Съвет, местните Съвети, и прочее, но съвсем не е задължително те непременно да се назначават там (просто се предполага, че те ще бъдат за предпочитане), а може да се изисква само една квота от 1/3 от демократичните органи на управление да се заделя за такива лица. Трябва да се учреди и финансира първоначално съответната институция, която да се грижи за прехраната и образованието на тези кадри, като им се осигурява най-доброто на световно ниво, защото те ще бъдат една смешно малка бройка (към 1 на 1,000 за нашата страна), а после, положително, ще се намерят начини те да се самоиздържат, чрез удръжки от доходите на заемащите вече ръководни постове номенклатурни кадри, както и от волни пожертвувания. Освен това, тъй като номенклатурността няма да се предава по наследство, те след време ще завещават и значително имущество (с изключение на личното, което може да остане за потомството им) на тази институция.
Самият избор може да бъде много атрактивен и да се следи от всички родители, като щастливото дете веднага бъде взето в съответните интернати, на родителите се осигури някаква пожизнена издръжка в размер на една минимална работна заплата, например, а до навършване на седем годишна възраст на детето един от родителите може да живее при него като получава завишена издръжка. После новите аристократи също ще имат някакви съвсем прилични доходи като вид аристократична пенсия, плюс осигурено жилище, транспорт, почивка и прочее, независимо от това, дали работят или не. С други думи, тези нови аристократи съвсем няма да бъдат задължени да заемат ръководните длъжности в страната, и ще могат да се занимават с това, към което ги тегли сърцето им. По-големи уточнения не са необходими, защото самите аристократи след време (примерно, 40 години) ще трябва да си изработят някакъв морален кодекс, правни изисквания, и прочее. Идеята е да се създават всяка година нови аристократи, които до края на живота си да живеят "царски", за да могат да развият най-пълноценно своите личности, но без да закрепват генетично правата си. Както се казва: само плюсове без минуси!
6. Последният вариант ще наречем "сексуална демокрация", защото при него се залага на някои природни особености на двата пола (вижте "За жената и мъжа"). Доколкото жената е родения стратег или скрит ръководител в семейството, и в същото време най-посредствената личност, защото стои между мъжа и потомството, както по предназначение, така и по способности, тя просто е длъжна да окупира изцяло Народното Събрание (независимо дали в традиционната си форма, или в някакъв представителен вариант), и тогава то с пълно право ще може да се нарече Женско Събрание. Това не конфликтира с партийната система и не означава, че само жените могат да бъдат членове на дадена партия, но че само жени могат да влизат в Женското Събрание и в местните Съвети, докато мъжете ще вършат другата работа. Тази друга работа е истинското или тактическо управление в Правителството и Президентството (особено там). При съдилищата може да се приеме "Соломоновото" решение да се запази смесения им състав. Жената е тази, която може да внесе повече спокойствие и финес в политиката, и защо да не го направи? Това, така или иначе, е една световна тенденция в политиката в последно време — тук просто я обосноваваме и довеждаме до завършения ù вид.
По-конкретно е необходимо въвеждането и на някои други изисквания за посредственост за Женското Събрание, като: среден ръст, тегло, гръдна обиколка, доходи, образование (средно или до едно висше), години от 30 до 40, и други. Точно обратни са изискванията за Президента, който трябва да бъде един истински баща на нацията, като се изисква, например: ръст над 180 см., тегло над 80 кг., доходи над 4 минимални работни заплати, образование над висше (поне повече от едно висше), женен с най-малко две дъщери, възраст над 50 години, и прочее. Само по този начин общественото управление може да се балансира сексуално и хармонично, като всеки дава заложеното от Бога в него.
Освен тези модели може да се предложат и редица други, на които няма да се спираме подробно, но можем да загатнем някои моменти. Така например, може при всенародното гласуване да се иска избирането не само на един човек, а на до пет, както и да се гласува не само "за", а и "против" (в бяла и черна кутии)! Това е напълно в духа на провежданите анкети и ранг-листи за видни политици и партии и ще даде възможност за по-точна преценка, както и за отчитане на разликата в гласовете "за" и "против" за всяка политическа сила, като избора става на базата на тази разлика. Това ще закара в "глуха линия" тези партии, които са колкото обичани от едни, толкова и мразени от други, а това са именно "острите камъни", които бъркат "меленето на брашното" на политическата "мелница". Тогава може да се формират две листи — с положителна и с отрицателна разлики — които се ранжират и запълват вече две институции: Парламент и Антипарламент, при което първата е управляващата, а втората е опозицията, без която няма демокрация.
Може, също така, да се мисли и за провеждане на единствено правилния избор от долу — итеративния избор! В смисъл, че избора се провежда за лица от близкото обкръжение, които всеки познава добре; после една част (да речем 10 пъти по-малко) от първите избрани гласуват по аналогичен начин (сигурно за някои от вече избраните); и така на 3-4 итерации, докато се стигне до едно разширено Народно Събрание от, примерно, 1,000 души, което вече избира с явно гласуване нужните 100 или 200 души, но то винаги може се използува и за други анкетни цели, както и при избор за Президент. Няма никакви непреодолими проблеми за едно такова гласуване, което може да става с бюлетини, в Съветите, с фонокарти от специални автомати, по Интернет, и прочее, като просто трябва да се посочи някакъв уникален код на лицето (явно ЕГН), а ако при това се провежда и открито (в смисъл че се знае чий е гласа), то тогава и ЕГН-то на гласоподавателя. При гласуване за познати няма никаква нужда от укриване на гласовете, като това не пречи да се гласува и по върховете, т.е. за политически лидери, но съвсем не е задължително, поне на първите итерации. При съвременната компютърна база това ще даде възможност и за точно проследяване на дървото на избора (отгоре-надолу и обратното), така че точно ще се знае кой за кого (не непременно пряко) е гласувал, и кой кого представлява, за да може да се осъществи истински контакт между избирател и представител.
Може, в крайна сметка, и политиката да се постави на бизнес основи, като всеки политик си основе политическа фирма, продава акции и събира пари за дейността си по един легален начин, защото е публична тайна, че политиците се издържат от едни или други бизнес среди, или, най-малкото, от членски вносове на съмишлениците. Вместо да си затваряме очите пред такива факти е по-добре да се даде възможност за открито установяване на това, кой от кого печели. В една фирма стратегията се определя от Общото Събрание на акционерите и защо и при политиците да не е така? Или пък: с какво политиците са по-лоши от футболните звезди, та последните да се купуват и продават, а политиците да не може? Защото ако приемем, че парите винаги развалят нещата, то трябва да се откажем и от частната собственост върху средствата за производство, както бяха решили комунистите.
Разбира се, могат да се измислят и други варианти, или да се комбинират някои от изложените, но това е повече от достатъчно, а и да не забравяме, че основната трудност при вземане на решения в социалната област идва не при намирането на ново решение, а при отказването от старото!
И така, ако резюмираме всичко казано, ще излезе, че демокрацията е едно лошо обществено устройство, но понеже тя съдържа противоречието в себе си и е отворена за разни чужди елементи, тя се оказва динамично най-доброто от известните засега форми, като лошото в нея я кара непрекъснато да се усъвършенствува и развива! Демокрацията е като живота — лоша работа, но без нея още по-лошо —, така че има всички основания да се очаква, че и за в бъдеще тя ще си остане основната форма на управление в обществото. Но пък и сигурно ще се коригира и променя.
В БЪЛГАРИЯ ВСИЧКО Е СПОКОЙНО
1. Значи, аз цяла дузина години мълчах, мълчах, па взех че отново се обаждам, така че е редно първо да обясня защо толкова време не писах публицистика. Е, причините са няколко, но те са свързани. От една страна на границата на века, грубо казано, или с идването на власт на царската партия,
нещата почнаха по малко да се стабилизират
и у нас взе да става така, както е и на Запад, с тази разлика, разбира се, че все по-ясно се вижда, че ние сме ужасяващо бедни. А защо почнаха, а? Ами, защото първо бяхме стигнали вече дъното, така че нямаше накъде повече да потъваме, което стана с идването на Валутния Борд, който и ни фиксира към дъното, но и защото най-после се отказахме от двуполюсния модел, при който едните винаги плюят другите, и обратното, като и едните, и другите са колкото прави, толкова и криви — зависи от времето и гледната точка. Но това е практически ясно, и по-интересния въпрос е: защо баш царя започна да ни оправя?
Не че той не искаше, но неговата партия беше просто сбиротак от всички по-умерени десни (защото неумерените си отидоха, а и се появи един "хайдук Сидер", който обра десните ... лумпени, разбира се, или най-вече младоците, както на времето е имало "Хитлер-югенд"), т.е. от конюнктурни политици, които нямаше къде другаде да отидат и десетина година си кротуваха. Но той не беше стръвно нито ляв, нито десен (е, повече десен, очевидно, защото е силен, цар, все пак, макар и некоронован). А и идваше от Запада, а там хората отдавна не обичат екстремистите в политиката, пък и годините му не бяха такива, че да прави разни ексцеси, което беше ясно на народа, макар че ние наивно си мислехме, че той го прави защото е цар. Е, ама той, човека, дойде да си вземе имотите, както съвсем ясно се видя, и взе "да си развява байрака" както си иска, щом има болшинство от местата в Парламента, а е и роден като цар, че и на години, и скоро народа започна да не го тачи особено. А и партията му беше сформирана на юруш, за два месеца, че и името не успяха да си оправят хората, ами така и си остана като "Втора Симеоновска" Платформа, т.е. с работно название, единственото движение тогава, на което не стигаха три думи (а и сега, защото "Герб" е една дума).
Това, което искам да кажа, е че човека, а и всичките му хора, не се е старал особено, те просто искаха да "намажат" от властта, без някакви особени идеи, ама ето, че той даде тласъка на оправянето, най-вече с умереността си. Така или иначе, получи се, че тези които много искаха да ни оправят, и десни и леви, само забатачваха положението, колкото повече искаха, а тези, които много не "напиняха", взеха че ни тласнаха в правилната посока, нали така? Това си е чист парадокс (макар че често се случва и другаде), но ние, като страна на парадоксите, само така можем, а? Тоест "номера" тук е, че не политиката може да ни оправи, а, както съм изтъквал и на други места (без да претендирам, че с това "откривам Америка"), икономиката, обикновената рутинна, а често и егоистична, работа. Хубаво е това да се разбира, защото тази партия, ако се беше сформирала като партия с някаква платформа и име — примерно "Партия Западен Модел", или "Сдружение за Нормален Капитализъм", или, ако щете, "Партия на Умерените Действия" —, можеше да продължи да съществува (имам пред вид и да има влияние, защото с под 5 процента гласове, това просто не се брои).
От друга страна аз престанах да пиша защото не виждах особен смисъл, след като вече (към края на века, след 10-тина години бурни промени)
не останаха неманипулирани вестници,
или наистина свободна преса, а само няколко спонсорирани от крупни бизнес групировки (не се интересувам точно от какви, но това е очевидно, защото всички други, включително и партийните вестници, "Дума" и "Демокрация", престанаха да съществуват — ама на Запад всяка партия си има свой вестник, нали?). Е, то се манипулират хора, които ... могат да бъдат манипулирани (защото мен, примерно, никой не ме манипулира, понеже не може), т.е. хората получиха това, което искаха, както е и на Запад — нали тъкмо за това говорим, че и у нас става както и на Запад —, така че групировките са си по своему прави. След като хората искат някой да ги залъгва с нещо (което казано на латински звучи като: Mundus vult decipi, т.е. "Светът иска да бъде лъган"), то винаги се намира такъв, примерно: рекламите, политиците, PR-овците или "връзките с масите", лекарите, учителите, и т.н., които манипулират по някакъв начин съответните хора. Е да, ама аз не съм от тези дето лъжат или манипулират, така че се отказах да се намесвам.
Обаче като мина една декада се оказа, че Интернета дава някаква възможност да се казват някои неща на хората, ако не точно на български, то на други езици (а аз владея няколко), така че реших и да се обаждам "чат-пат", защото друга работа си нямам, т.е. аз никаква работа си нямам (понеже много съм учил, да Ви кажа).
Та у нас всичко е спокойно, в общи линии, няма промени в генералната политическа линия — на минаване към все по-твърд или десен капитализъм, и то дори от тъй наречените леви партии (защото, примерно, плоския данък си е едно възможно най-дясно икономическо решение, по-дясно от това няма накъде, никой не би приел от бедните да се взема повече като данъци, отколкото от богатите, ама той беше негласно приет от левите и чак към 2010 те се обадиха, ама не толкова защото той не им харесва, а защото искаха да намерят някой кусур на "Дуче Бойко"). А и в икономиката няма особена промяна, силните западни икономики продължават да ни мачкат, и продължаваме да не се съюзяваме с по-слаби икономически държави (понеже вече и не можем, след като сме в Европейския Съюз). А че в морала, искам да кажа в отсъствието му, също няма никаква промяна, е повече от очевидно, а и не се предвижда такава (защото, примерно, няма интересен филмов сериал, или въобще гледано предаване по медиите, където да не се псува, да няма секс, или да не се разглеждат някои хомосексуалисти, като че ли нормални хора в това отношение вече и не останаха, или да не съществува насилие — да Ви припомня за всеки случай, че по времето на Оскар Уайлд израза to make love или "правя любов" е означавал просто проявявам интерес към лице от другия пол, приказвам със, "свалям", а пък за "псувня" или грубиянство се е считало да кажеш ... "По дяволите", понеже така не уважаваш името Господне). Та, искам да кажа, че "нормализацията" ни съвсем не е действително нормална, но терминологично, а и аз считам така, едно общоприето или средно положение се приема за норма, àко това и да не е хубаво (примерно, нормално е да има корупция, нормално е да има войни, и прочее).
2. Така, до тук добре, остава сега да си изясним кои политически сили са за нормализация или умереност или центриране — защото, мене ако ме питате, или дори древните гърци ако гледате, умереността е въпрос на здрав разум —, и после да видим дали може да се движим в тази насока и какво е бъдещето ни, политически и икономически.
Кои партии са центристки, ли? Ами, ако не броим "Атака", комай всички, защото вече и СДС-то отдавна (след като загуби популярност, де, към края на века) не е ултра дясно, а пък последния истински убеден социалист (или комунист) от висок ранг беше Жан Виденов, след него хората само запазват името "социалисти", един вид като trade mark. Е, "Атаката" са си фашисти, което поне на Запад не буди у никого съмнение, и те така биват наричани в чужди, английски, текстове, но у нас малко неща се наричат с истинските им имена, нали така? Това, че такава партия съществува, от една страна е страшно, а от друга изобщо не е, че дори може би е необходимо, защото канализира протестите им (както разни фенове на разни звезди си развяват разни лозунги). Не бих искал да се разпростирам тук по въпроса, защото това ни отвлича от темата за спокойствието, но като негов антипод е редно да кажа няколко думи и за тях. Значи, преди всичко това са малко хора, те тръгнаха с около 8% а сега са някъде към 5, което, естествено е малко, т.е. те могат да си приказват всякакви глупости — защото е ясно, че техните планове са абсолютни утопии, или по-скоро дистопии, както казват англичаните —, защото ако нещо от техните предложения вземе да се претвори в реалност ще бъде поредната катастрофа! Ама това няма как да стане, понеже те никога не могат да вземат властта. Те могат да "лаят", това да, но не и да "хапят". И затова и Запада ги остави да си "лаят". Освен това те са партия на, да ги наречем, пост-тиинейджъри, тоест някъде от 18 до към 25 максимум, на комсомолска възраст, както по-рано се казваше, и тези "дечурлига" имат нужда от някои политически "екшъни", нали така? Те са неумерени просто защото са млади, а и като няма морал няма кой да им каже, че правят лошо (то, дето се вика, и когато е имало морал, и в една съвсем морална страна като Германия, и след като са им казвали, че е лошо, те пак са го правили, така че да им се обяснява нещо е безнадеждно!). Това е поредната "детска болест" на нашата демокрация.
Истинската центристка партия, и то от край време, от своята поява, е само етническата ни партия, ДПС-то. И тук пак има парадокси, така че нека малко разнищим нещата. Защото малцина могат да си отговорят добре на въпроса:
защо (или кога) една етническа партия е центристка,
понеже те са етническа партия, каквото и да приказват те самите (защото никой няма да признае официално, че върши нещо незаконно), а и са центристи (ако не за друго, то защото всички правителства прибягват до тях, когато имат нужда, т.е. с тях могат да се постигат компромисни решения, те не са фанатици на някаква идея — примерно, "великия" СДС-арски лозунг: "Компромиси със всеки, само не и с комунистите!"). Значи вижте, преди всичко те не са етническа партия на болшинството, за да могат да вършат "зулуми", нека сме наясно по този въпрос. Те са партия на едно малцинство, и защо то да не се опита да стане малко по-силно? Ето, примерно, хората искаха да се казват Асановци, вместо Асеновци, и вече могат. Аз лично не виждам какво му е толкова хубавото на Асана, но, може би, те го свързват с техния aslan или arslan, което значи лъв (това трябва да е някакъв вид ръмжене, както при мечките, които на латински са ursa), така че е тяхно право, в крайна сметка, да се наричат както искат (и защо някой да може да се нарече ... Уй Мин, да речем, а да не може да е Асан, а?).
Обаче, защо, все пак те са центристи? Аз не знам дали хората са наясно по въпроса, но отговора, за мен, е очевиден — ами именно защото са етническа партия, т.е. те не се делят по имуществен, или интелектуален, или професионален, или друг принцип! Те правят една пропорционална извадка на народа — е, вярно, на турския етнос, ама турците са като българите (или немците, руснаците, евреите, и прочее), т.е. там има всякакви, и една партия, която иска да угоди на всички тях, е длъжна да бъде центристка, иначе ще трябват поне две такива партии, каквото и е положението с другите прослойки-parts (защото това значи думата "партия", страна). Ама една малцинствена партия, която не може да събере и 10% гласове, няма право да се дели на две, нали? Камо ли на повече части. That's the point. Там е номера, така че излиза, че етническа партия, поне за нас, е нещо много положително (защото за мен е очевидно, че центъра е винаги нещо положително, поне защото трудно се постига, всеки се стреми към крайности). Виж, ако вземе да се появи и етническа циганска — ах, sorry, ромска, — партия, то тогава може и да възникнат търкания, но иначе няма опасност, освен със "Сидер-югенд", ама нали всички сме били някога млади (и глупави, разбира се).
То и царя беше, доколкото може, център, понеже е "цар" на всички българи, и е редно да напомня, или цитирам, понеже не съм убеден, че хората у нас са в течение на нещата, че социални мероприятия могат да се предлагат еднакво добре от аристократи или монарси, като за типичен, при все че рядко използуван пример, мога да приведа факта, че социалните осигуровки били въведени за пръв път в Германия (а разбирай и Европа, и в света, предполагам) от един Ото, ама фон и Бисмарк, който сигурно не е бил ляв, нали? И затова възникна и направо "извънземната" коалиция на бившите комунисти, царя, и турската партия, защото беше възможна, а и нямаше други що годе центристки партии.
Това което на мен още не ми харесва в нашето движение към центъра — тъй като, както вече казах, и десните и левите се центрират —, е това, че
няма борба в лявото политическо пространство,
то е единно и монолитно, всички опити за отцепване от него са обречени на неуспех по простата причина, че левите като цяло не са толкова силни като десните, за да могат да си позволят да се разцепват, или пък са по-разумни. А десните се цепят още от 20-тина години, то цялото СДС се отлюспи като една истинска лукова глава, а че наскоро породи и "Дуче Бойко", както казах, който "сви сармите" на "Хайдук Сидер", защото двама "дучета" (точно duce, четено "дуче", на италиански, което значи водач) не могат да съществуват по едно и също време и на едно и също място. Та, хм, ако милеете за центъра, или станèте съмишленици на левите, за да им позволите да се поразцепят малко (а не заради самите сегашни леви) и да започне и там борба, или подкрепете ДПС (което, мисля, е бая трудно за действителните българи), или сформирайте някаква нова центристка партия (примерно, на транспортните работници, ама на всичките, или на учителите, или на хомосексуалистите — те също са всякакви, т.е. представителна извадка). Има и друг вариант, който е почти фантастичен, но не е изключен в някакво бъдеще, обаче до него ще стигна на края.
3. Да се заемем сега известно време и със водеща партия в момента, за да бъде нашето разглеждане по-актуално. Това, което може да се каже е, че
"Герб" може да просъществува още пет до 10 години,
но не повече, след което го чака съдбата на НДСВ, т.е. някои успели да се пробутат нагоре негови членове да останат, или да си сменят партията, респективно да сформират техни партии, но "дучето" ще си остане сам-самичък с 2-3% електорат. Е, един генерал не е "лукова глава", но и той ще се изчерпа, или най-малкото ще омръзне на хората, защото това, в което демокрацията е най-добра, е не избора, а смяната на партиите, и ако няма платформа, която да остане и след личността, то партията скоро ще завехне. А че неговите приказки за имиджа на България не са нищо повече от вариант на (предизборна) реклама, мисля че би трябвало да е ясно на всеки. Понеже, от една страна, имиджа ни, все едно, е лош, от друга страна той не се изгражда за една петилетка, а поне за една петдесет-летка, и от трета — корупция винаги е имало и ще има, съответно и борба с нея.
Да поясним малко тези неща. Имиджа на България е лош от край време, някъде още от средните векове, ако не и от по-рано, а и на всичките славяни, които за Запада се асимилират със ... роби — сравнете английското slav (славянин) със slave (роб), но тъй като ние сме по-близо до тях от руснаци или украинци, примерно, то това се отнася основно за нас. Аз лично си мисля, че западняците просто бъркат българите със ... сърбите — очевидно —, защото те доста наскоро за пореден път доказаха, че и да няма особено важна причина, стига да имат възможност, все ще намерят за какво да се бият, понеже тях, хъм, ги сърбят ръцете! Това може да е спорна теза, и етимологично тук става въпрос не толкова за сърбене, колкото за сърпове, т.е. за криви саби, чиито названия някъде още от санскрита звучат подобно ("крпанас", или нещо такова), но това е със същия смисъл. Прочее, нека не се разпростирам особено, но всички ние, или помним, или сме чували, или пък сме учили, и за случая с Георги Димитров (защото: къде по-добър пример за подпалвач, от един "бугарин"?), и за случая Антонов (защото, кой друг може да реши да "пушка" Папата, освен "бугарин"?), или пък кой друг ще се съгласи да убива невръстни дечица в Либия за дребни парици, освен някой гяур като българите. Това, разбира се, са изсмукани от пръстите, или, по-точно, от подсъзнанието, с нищо неоправдани инсинуации за нас, но пък не е като да не е вярно, че още с идването на демокрацията сумата българи "щъкнаха" на към Запада, и до Америка стигнаха, ама и цяла Европа е пропищяла от нас, и затова след като събориха Берлинската стена се наложи да се издигне Шенгенската (àко и тя да не е стена в прекия смисъл; или пък да не сме само ние, защото в Европата има и румънци, да речем).
Така че имиджа ни очевидно е лош, това не е хубаво, но той не се оправя за няколко години, на юруш. За това трябват много усилия, и от върховете (спомнете си за една "царица", Людмила, която по едно време обикаляше целия свят с разни изложби, но какво друго да прави една царица?) и от низовете (примерно, с някои хубави родопски песни, или нестинарски танци, или щангисти, ако щете, и прочее). Но
за да се оправи имиджа трябва преди всичко морал,
нещо, което е доста трудно за народ, който не е много религиозен, а и времето, в което вече живеем, е съвсем аморално. Ние може да сме много хубави хора (в смисъл на генетични дадености), но сме си бая дивички, някой трябва да ни научи на правилно поведение, а това става най-вече ... с камшика. По-рано, в тоталитарно време, имаше кой да го размахва и нашата дивотия много не избиваше навън, ама като дойде демокрацията това беше първото, а все още и основното, нещо, което най-напред бие на очи в България. И мръсотията то улиците, а и сред природата, и отсъствието на елементарни социални мерки (примерно, откакто Централната баня в София се приватизира тя престана да съществува; или пък не ми е известно да имаме някакви публични перални, "ландромати" според Запада, ама хората ги имат, и на Изток и на Запад; или автобусите нагоре по Витоша спряха да вървят; и сумата други примери), и кърпенето на жилищните кооперации наречено саниране (защото такова нещо на Запад не се прави — или се измазва целия блок, или не се пипа нищо), и "дивите" цени на транспорта, или млякото, и прочее, са все неща, които в нормалните страни не съществуват; там хората не считат, че едни трябва да ровят из кофите за боклук, а други могат да викат "Да живее демокрацията". Като няма морал и религия е доста трудно, но ние и нямаме единна визия, както се казва, за това кое е добре за страната и кое е зле; всяко поредно правителство провежда своя линия на поведение, която се свежда до това поне половината от усилията му да отиват за отричане и унищожаване на всичко направено от предишните (примерно: да задраскаме комунизма тотално, или за разкрием досиетата, или да раздадем селскостопанските земи в реални граници, без значение дали те се използуват или не, и прочее неща, които не стават в нормални западни страни). Не се ли морализира страната ни отгоре, да се чака това да стане отдолу в страна като нашата е почти безнадеждно. Българина "функционира" добре на Запад, защото там той е малцинство и се учи от болшинството, но у нас той "дава тон за песен", и тя, естествено, излиза фалшива.
Освен това борбата с разни негативни моменти на развитието не е платформа на една партия, а задължение на всяка, така че когато Запада казва, че ние сме зле в борбата с тези страни на управлението, т.е. че сме доста диви и варварски хора, това е за да намери някакво оправдание (така както през турското робство тогавашните управници са говорели за "диш-хък" или зъбен данък, понеже: какво можеш да отговориш на човек, който задава излишни въпроси? — те са искали пари от богатите, защото последните са можели да им ги дадат, няма да вземат да искат от бедните, я, както, примерно, става сега у нас). А и борбата с корупцията не може да бъде цел на една партия, защото
корупцията е въпрос на ... степен на зрялост на обществото
(теза която застъпвам и в други свои материали), и, примерно, капиталистическото общество, повече от очевидно, поне за мен, но и за сумата хора по света, е корумпирано (най-малкото защото се управлява от парите). Корупция съществува ако тя може да се появи, ако системата я изисква, иначе сама си изчезва. Казано по малко по-друг начин, тя е едно допълнение към управлението, защото управлението не може да представи това, което много хора искат — примерно, проституция, наркотици, организирана престъпност (защото системата на правосъдие, съвсем ясно, не върши работа в голямо болшинство от случаите). Аз не казвам, че трябва да има корупция, но, примерно, какво ни пречи да искаме всички държавници от висок ранг (за да не кажа "държавни мъже", понеже вече има и много "държавни жени"), да бъдат на държавна издръжка и да не получават заплати изобщо (или, хайде, нейсе, да получават три минимални заплати, или една средна, нещо такова), като остават под финансов контрол и в следващите поне 5, а то и 10, години след напускане на постовете им, както и на техните преки роднини, с оглед откриване на злоупотреби с обществено положение? Та тези хора са не повече от 500 души, а и едно стотина само да се контролират пак би вършило добра работа. Ама ние не сме на ясно по принцип, че хората от висок ранг трябва да работят заради работата, а не заради парите, а и на Запад не са на ясно, но там, в редица страни, в Щатите поне, съществува имуществен ценз и хората си плащат за да управляват.
Народа, обаче, не разбира това и, примерно, когато в Италия някой-си от политиците бил медиен магнат, казват че това било лошо, но той поне не печели от властта, нали така? И не само там. Цялата бъркотия идва от факта, че заплащането, съвсем естествено, трябва да бъде само средство за осигуряване на нормален живот, а не за управление, за власт над масите, но целия капитализъм се крепи на парите; отричайки парите стигаме до комунизъм, който не се харесва поради лошата му досегашна реализация, но пък приемайки парите стигаме до капитализъм, комерциализация, корупция, и прочее, които също не се харесват на народа като цяло, защото това са неморални неща. Там където религията "преде" хората се успокояват с това, че който сега живее добре на "оня свят" ще си получи заслуженото, и обратно, но при нас с какво да се успокояваме? При един приличен жизнен стандарт също може някак-си да не се вълнуваме, че "големите риби" изяждали по-малките, защото дребните "рибки" могат да си живуркат прилично, стига да искат, но в страна като нашата, най-бедната в Европейския Съюз, и с надеждата да станем втора по бедност само ако и Албания влезе в него, хората стават още по-аморални, далеч по-зле отколкото в тоталитарно време, когато не можеше да има особена корупция понеже всичко се следеше, а и парите нямаха тази власт, тогава само властта имаше власт, тъй да се каже.
Накратко, нека сме на ясно, че "Герб" нищо особено важно не може да оправи, той е партия на "добрия бияч", и това известно време върши работа, но положително ще омръзне на народа. И той не е особено умерен или центриран; е, не е като старото СДС, но и не е като ДПС, или като (поне едно идеално) БСП. Той, обаче, "успокоява духовете", защото, мине се не мине време, и "плющят камшици", и нашия народ, като едно добро конче, тегли каручката. Засега. Но куриозният момент тук — то у нас само куриози, както вече изтъкнах — е, че въпреки икономическата криза ние сме като че ли по-спокойни и стабилни, отколкото редица други западни, т.е. предишни капиталистически, страни (примерно: Гърция, ама и Испания, Италия, и други), а че и от някои източни (да речем Украйна, или Полша), или че
у нас кризата почти не създава проблеми,
по простата причина, че ние сме толкова зле, че по-зле почти няма на къде! Т.е. при нас, действително, всичко, в общи линии, е спокойно. Поради това "дучето" практически няма как да "оплете конците". Той не прави нищо особено разумно, ту приема, ту отрича някои стари положения (било то за АЕЦ, било за нефтопроводи, или магистрали, или някакви шистови газове, или данъци, и прочее), но говори винаги с убеденост и твърдост и хората го харесват, най-вече жените, но и мъжете, поне около столицата. Той почти няма платформа, но е все пак генерал (не фелдфебел, като някой-си Адолф), не е глупав, владее масите, и нещата вървят. Че сме зле, зле сме, но тъй като ние сме си все така, то сегашното положение донякъде ни успокоява и си работим по малко, т.е., по-скоро, работим (които имат работа, де) доста, но за малко (пари). Все чакаме кризата да свърши, тя все не свършва, и сме си като добичета, които карат ... на заколение. Нито се опитваме нещо да оправим, нито се замисляме, а само си кротуваме (и който може забягва навън). Изобщо — оазис на стабилност в Европа. И това, току виж, че взело по малко да оправя имиджа ни (но пак не защото го искаме, а като страничен ефект от отчайващата ни бедност).
4. Бъдещето, разбира се, не може да се прогнозира точно, но все пак да се опитаме да поразсъждаваме малко за това, какво би могло да ни очаква след "Герб", и в политическо и в икономическо отношение. Е, тя икономиката е ясна, ние ще сме си все на опашката на Европа, горе-долу на едно ниво с Румъния, и съвсем леко над Албания, въпреки че сме способен и самобитен народ. Това е така защото, нито имаме вече какво да приватизираме (та да очакваме да влязат капитали от Запад), нито самите ние имаме капитали (защото сме бедни като просяци), нито имаме някаква генерална линия за развитие на своя индустрия (каквато имаше в тоталитарно време). След като всяко правителство отрича успехите на предишното, то ние си буксуваме (в тинята) и "не ни пука" особено. Морал също нямаме, не сме религиозни, така че тук сме оставени на самотек. Е, то в природата всичко е обвързано, така че не е изключено
именно отсъствието на морал да ни накара да го "заимаме",
малко по малко, подобни наченки вече се забелязват (примерно при някои форми на благотворителност), но това е много бавен процес, и на фона на днешното разложение на капиталистическото общество (защото то затова е толкова добро в редица страни, защото вече е презряло) ще ни трябва доста време, но може Европата някак-си да успее да ни интегрира, след като не се бием един с друг, както правят в други страни (т.е. да изразходват средства, вместо за усмиряване, за вдигане на жизнения ни стандарт).
По-интересно е да погадаем за политиката. То ясно, че социалистите, колкото и да не са такива, ще идват от време на време на власт, но не вярвам да могат сами да управляват, защото — пак парадокс, да Ви кажа — колкото по-добре живее един народ (а ние все ще изплуваме по малко, за едно още 10-20 години и ще стигнем нивото на жизнен стандарт от ... времето на "бай Тошо"), толкова по на дясно той залита.
Левите, като правило не ги обичат,
и — поредния етимологичен екскурс — в италианския (т.е. в латинския) думата sinister означава ляв, но тя, съвсем ясно за тези, които знаят някакъв западен език (примерно английски), значи и лош, зъл, див. Ако не сте се замисляли защо това е така то аз мога да Ви споделя: левите, или тези които мислят за другите, а не за себе си (или поне считат, че трябва да е така, и поради това, или по други причини, живеят зле), не са много обичани, защото всички знаят, че такова поведение е правилно, обаче те самите не могат така (защото човек, каквото и да говорим, си е егоист, а е и длъжен да бъде такъв в природата), така че просто се чувстват засрамени, че другите, бедните, скромните, нищожните, и т.н., ги превъзхождат с нещо! Това е номера. Разбира се, налице е и момента, че по-бедните са и по-коварни и прочее, но те са принудени да бъдат такива, защото иначе няма да успеят в този живот, докато на богатите и успелите им е лесно да говорят за човешко достойнство и морал, след като всичко им идва на готово. С други думи, "лошите" са такива, защото са принудени от живота, и обществото, естествено, а "добрите" пък мислят само за себе си и си мислят, че затова са добре и че така трябва, но дълбоко в себе си знаят, че това не е така (и че няма, примерно, да си намерят добро място на "оня свят", с това, че на този са живели добре).
Но аз говорех за това, че левите надали ще могат да вземат изцяло властта, освен ако не почне борба в лявото политическо пространство, което пък в дива страна като нашата не става, поне засега. Десните, обаче, се изпоразцепиха, и не се вижда какво друго може да се измисли (понеже изразходвахме идеите и за царя, и за НАТО, и за бизнесмените, и за селяните — не че те са били някаква силна идея —, и за силните хора въобще). Център пък трудно се прави, и когато ние го направим, или той ни бъде сервиран на тепсия, ние започваме да не го харесваме (защото искаме екшъни). Засега аз виждам временен изход още само във ... жените! В смисъл, че още не сме се опитвали да направим някоя
силна дамска, феминистка, партия,
защото всички жени са хем като всички турци, представляват целия народ, хем по-хрисими и кротки, някак-си, хем и по-посредствени и всички ще ги разберат (защото, ако се замислите, философи не ни управляват, и няма да ни управляват, при все че Платон от преди 25 века, грубо казано, е стигнал до извода, че това е най-правилното решение). Ако това не стане, може да се надяваме само на чужди управници (не само дошли от чужбина, а и с чуждо гражданство и етнос, примерно: немци, англичани, французи, японци), или на коалиционни правителства и то на слабите партии (което ми се вижда доста коварно управление, но може да доживеем и такова), или на служебни правителства, или (което много не го вярвам, но не е съвсем изключено) на някакво тоталитарно управление (примерно на династия "Бойковци", ако има такава).
09.2012
П.П. Е, както се видя след няма половин година, то не всичко у нас вече е спокойно, но (понеже не е възможно автора да греши, нали?) то това дори е по-добре, защото — ами разсъдете сами, целия свят вече 10-тина години е в криза и навсякъде народа роптае, а ние, при това най-бедните в Европейския Съюз, си мълчим като добичета. Така че аз съм доволен, че показахме, че не сме съвсем овчици, а и продължавам да съм прав за изложените в статията моменти. Тъй като, обаче, има много неща да се кажат за 2013 година, то аз ще посветя друг материал на това — защото тя, годината, излиза, че ни била, преди всичко, виновна.
04.2013
ОТНОВО ОСТЪР ЗАВОЙ
(или докъде стигнахме за дузина години демокрация)
Църр, църр, църр-р — "изцъркахме" си и царя на политическата арена. Ама как да не го "изтапанчим" и него там, като така яко ни е притиснала демокрацията, че няма мърдане! Защото пробвахме и с нови партии, и със стари, че и по няколко пъти, но все няма излизане от тинята, която, ако не си кривим душата, дойде точно с демокрацията, понеже по-рано не газехме в нея толкова надълбоко. А пък както бяхме нагазили вече в нея, откакто Борда взе да ни командува, то и няма никакво излизане от там, поне в близките 30-тина години.
Е, както и да е, но сега вече, със царя начело, ще цъфнем и ще вържем, защото той хем е цар, хем не е; хем е "примус", т.е. primus inter pares (или "първи измежду равни", както казвали латинците), хем пък е "секондус", защото е Симеон II; хем народа го иска, хем пък и не си мисли за царство, защото и в миналите избори имаше царски партии, но те не събираха и половин процент от гласовете. Но, както се казва,
удавникът и за сламката се хваща,
още повече, като ти я подава човек, който и е "учил за цар" (което, май, в съвременна интерпретация означава, че няма специално висше образование, или, най-малкото, не си е вадил хляба с него).
Само дето не е ясно, защо трябваше да му правим въртели на човека, че партията му не можела да бъде регистрирана, след като не само, че той си я регистрира, ами и спечели половината от мандатите! Ама пък може и да е ясно защо, понеже поета на времето си бил казал: "Затуй така жестоко жилиш — в предсмъртен ужас, може би". Ама пък то това, май, беше комунистическа поезия, така че вече би трябвало да е забранена от закона.
Обаче тя тая работа си беше ясна от самото начало, защото няма никаква логика да се забранява нещо, което още не се е видяло какво ще бъде, нали така? Е да, ама пък иначе как щяхме да му вдигнем толкова акциите, а? Защото те, светците, не се рекламират сами, ами техните противници или врагове ги правят такива. Обясненията в случая не отговарят на действителността, защото когато по-рано великите сили са ни избирали цар, той, съвсем естествено, не е бил живял в България, но това не му е попречило ни най-малко, а при това и тогава сме имали някакво демократично управление, нали? Тоест, ясно е, че само трябваше да се изнамерят причини, и те бидоха намерени.
Само че и това не е ново явление у нас, защото закона може да си забранява съществуването на партии на етническа основа (или пък на "Ку-ку" партия — защо не?), но независимо от това една от първите ни следтоталитарни партии си е тъкмо етническа партия, поне според целия Запад. Само, дето ние не я наричаме такава, защото закона не ни разрешава. Което ще рече, че законите ни служат единствено за да търсим как да ги заобикаляме, което, може би, е един от
основните белези на "балканската" демокрация.
По аналогичен начин, например, постъпихме ние и в Търговския закон, където в чл.4 пише, че всички сметки трябва да се извършват в национална валута, да не би някой да се изкуши да смята в долари. И затова всички фирми, които купуваха стоки от чужбина, си оперираха във валута, само че паралелно с официалните сметки.
И обърнете внимание, че ние не говорим за разменната монета в страната, а за една чиста аритметика, която, разбира се, можеше да се върши във всяка достатъчно "твърда" валута, по усмотрение на фирмата. По-този начин сега цяла Европа прави отчети в Евро, докато националните валути, все още, са различни. Е, ако ставаше въпрос за разпродаване на страната ни, или за лични облаги на политиците, то щяхме да се интересуваме от мнението на Запада, но след като от едно неразумно решение (защото до разумни решения у нас, като правило, не се стига) не може да се спечели, то поне можем да се "бием по гърдите", че сме българи (както си закачихме цели три лъвчета на реверите, макар че те, лъвовете, отдавна са позачезнали от нашите земи).
Но да се върнем на последните избори. Интересно е тогава да се запитаме:
кой, най-вече, гласува за царската партия?
Ами ... всички! И няма смисъл да търсим "под вола теле" защото и гласовете на сините намаляха наполовина, и гласовете на червените (поне по сравнение с предишните избори), също. Това, че към 48% от безработните гласували за царя, си е поредната манипулация, защото той спечели към половината (43%) от всички гласове. Само ДПС-то си запази гласовете, защото тя си е етническа партия и не се влияе от демократичните ветрове. При царя се вляха гласовете на всички, които просто се чудеха дали изобщо да гласуват, нещо, което би трябвало да е очевидно за всеки. А това че
към половината от гласувалите се надяват на някаква "манна небесна",
е доста трагичен извод за ситуацията у нас. Още по трагично, навярно, ще изглеждат нещата в следващите парламентарни избори, защото тогава ще ни остане да се надяваме само на "извънземните"*! Тъй като е ясно, че за 800 дни не можем да стигнем до тоталитарното ни "дередже", не поради лошо управление, а по обективни причини. Ако сините се провалиха (пак), то е не защото имаха лоши политици (те бяха поне значително по-добри от озлобените дисиденти от първите години на прехода, които знаеха само да рушат, но не и да създават нещо). Също така се провали на времето си и Правителството на Жан Виденов, не защото човека имаше лоши идеи. Нещата у нас се бъркат поради ситуацията на "рак и щука" или поради
[ * Ами че то една коалиция от: бившите комунисти, некоронования цар, и турската партия у нас, е горе-долу равнозначно на извънземни; в смисъл, че тя беше еднакво неочаквана и считана за невъзможна. ]
липсата на съгласие.
А освен това и поради потискащото, направо смазващо влияние на западния пазар и технологии. Дори Обединена Европа се чуди как да се предпази от надмощието на американските стоки, и затова ù се наложи да се обедини, та какво остава за малка и икономически слаба страна като нас. Ако реалната безработица у нас е към 25%, то не е защото българина е мързелив, а защото никой не му купува производството, ако не броим някои храни, които се купуват сега, понеже Борда, макар и неволно, наложи едно затваряне на пазара ни и сваляне до един път и половина - два пъти на цените на основни хранителни продукти, сравнени със Запада (понеже при стабилна валута няма нужда те да се продават на дъмпингови цени в чужбина — това може да става и у нас). Само дето тези ниски цени са такива по сравнение със западните джобове, а не с нашите заплати, от което страдат както производители, така и купувачи.
Та, с една дума, ако царската партия също не успее, то надали ще е поради нейни грешки. Иначе в нея се вляха сумата политически личности, които никога не са изявявали монархически тенденции (т.е. просто не са се изказвали по въпроса). В крайна сметка, щом народът се "хваща за сламката", то защо и политиците ни да не постъпят така (макар и преди него)?
Но тази "сламка" съвсем не е задължително да бъде "гнила", нали? Тя може и да не ни изкара на брега, но сигурно ще ни поизмъкне малко. Не за 800 дни, разбира се, защото те са избрани така, че да мине повече от половината от мандата и да не мисли някой да ги сменя предсрочно; пък и от психологична гледна точка е ясно, че за 2.5—3 години, човек свиква със всичко — и с работа, и със съпруга /съпруг, и с какво ли не? Така както свикнахме с продължаващата мизерия и застоя при Борда. С други думи
царската партия има шансове за успех
и те са в това, че там вече има значително по-умерени хора, а не такива които могат само да викат "у-у", или "ура", респективно. Тоест ние
вече имаме някакъв стабилен център,
някаква добра среда, или поне надеждите за такава. Водещата личност не е някакъв младок на 30-40 години, нито има нужда на всяка цена да прави кариера, защото трябва да си вади хляба с нея. Царят си остава цар, дори и да се провали, т.е. аристократичната институция си има някои предимства, макар че ние вече отрекохме номенклатурата, която беше просто една нова аристокрация. Но пък той, нали, хем е цар, хем няма да служи като такъв, така че, може би, ще останат само предимствата, без недостатъците?**
[ ** Което, ако не броим въпроса с имотите му (защото в света на капиталите няма основания да се предполага, че един цар ще бъде идеалист), така се и оказа, т.е. недостатъците бяха по-малко от тези на предишните правителства. ]
Ами,
защо хората гласуваха за царя,
или за царската партия? Верният отговор пак е кратък — защото чувствуват нужда от силна ръка, разбира се. Младите, колкото и да се опъват, подсъзнателно искат някой силен да ги командува; че и по-възрастните са на това мнение, защото иначе настъпва слободията, както и стана при нашата демокрация. По тази причина и фашизмът и комунизмът са идвали на власт най-често по демократичен път; че и поради това хората гласуваха доста активно за небезизвестния Жорж Ганчев, който, да ме извини човекът, може да е много забавна и атрактивна личност, но е ясно, че не е за политик. Аналогично и в Русията демокрацията не може да върви без някой с твърд юмрук. А освен силната личност в случая е важно и тя да идва от Запада, където, както всички сме убедени, хората живеят по-добре, а и по-културно. Подобни силни личности се появиха и в други екс-комунистически страни. Така че човекът има шансове, но, все пак, не се знае дали няма нещо и да сбъркаме ако залагаме само на силата и Запада. Ако залагаме на него като личност***, може и да сме прави.
[ *** И ако той си беше взел само бившия дворец в центъра на София. ]
Но най-същественият извод в случая е, че
нашия народ е доста разочарован от демокрацията.
Толкова много, че една трета, или всеки трети българин е явно против нея, а пък всеки втори се чуди с какво още да се залъже, та да ù вярва! Защото изборите показват две неща: първо, как народа приема играта наречена демокрация, и второ, на кого залага? Ако той залага на някого, няма значение на кого, т.е. гласува, то, значи, играта му харесва. А ако не гласува, то значи е против системата! Докато при нас само 66.7% от избирателите се включиха в "суматохата", а това, с точност до последния знак, е 2/3 от хората.
А пък, че това е една игра — е, ами то е ясно, че това не е компетентен избор, нали? Защото не се прилага не само в армията и полицията, ами и в никое предприятие, където стратегическото управление се упражнява от този, който държи парата, а тактическото — от Изпълнителен Директор, който хем слуша Съвета на Акционерите, хем не се избира на общо събрание на цялата фирма, включващо и портиера.
Е, в някои страни тази игра върши работа, защото народът, поне от римски времена, иска зрелища, но когато хляба вземе да не достига, то тогава играта започва да не се харесва на "популиса", и така става у нас вече дузина години. Затова народът ни се чуди как, хем играта да си остане, хем да дойде някаква алтернатива на стабилното управление от времето на тоталитаризма. И затова точно 1/2 от местата в Парламента се заеха от царската "сламка". Пък, току виж ..., си казва всеки втори българин.
Само че — то няма начин един безпристрастен анализ да не се състои основно от: "то от една страна така, ама пък от друга, иначе" — това е
отново залитане на другата крайност.
Добре, избягахме от двуполюсния модел, за първи път имаме вече три силни партии (с повече от около 10% мандати), но защо трябваше тази силна партия да окупира половината места? Ясно е, че само с остри камъни брашно не се мели, но пък, нали, трябват поне два камъка? А тук царския "камък", май, и сам ще си мели брашното? Дали не се престарахме отново, а?
Ами, то е ясно, че тъкмо това и направихме. По-друго би било, ако имахме към 35% за първа партия, 25-30% за втора, 20-тина за трета, и малко за някои други. Тогава играта би била по-интересна, нали? Да, ама не би! Защото така е казал народът, а пък "глас народен — глас Божи", така че: това е положението. Е, то така трябва да бъде и това ще е по-добре от преди, но нека не си мислим, че народното решение е най-правилното, защото то само се приема за правилно!
Разбира се, че трябва да стане това, което иска народа, особено в демократични условия, но това съвсем не значи, че това, което той иска, е добре за него. Това е аналогично на правото на силния, което се приема за право, не защото е такова, а защото все нещо трябва да се приеме за право, а пък силния поне може да го наложи.
Е, поне вече се оттървахме донякъде от "делириум демократикус" (а когато всеки втори**** вземе да не гласува, тогава, навярно, ще "оздравеем" съмсем). Народът, волю-неволю, започна да проумява, че демокрацията не е панацея за всички социални болести, а само една среда, в която функционира обществото. В някои страни и при някои условия тя работи добре, но в страни като нашата тя още доста куца. Това, което е важно, е, че винаги трябва да се избягват крайностите, ако искаме да водим спокоен живот, но тъкмо това е най-трудно за осъществяване от масите. И понеже не можем да намерим средата, то ние ... пак я намираме, но в едно непрестанно колебание около нея! Е, в крайна сметка, правим каквото можем, нали? Дано да е за хубаво.
[ **** Корекция от 2008 г.: всеки втори явно не стига за нас, излиза че ние не сме толкова нормални, както би се искало на автора, защото вече половината не гласуват и ситуацията не се е подобрила; навярно 1/4 гласуващи би стигнала за да се появят способни и милеещи не само за себе си, а и за народа ни, политици. Ще поживеем, ще видим. ]
06.2001
ВЪЗМОЖЕН ЛИ Е УМЕРЕН КОМУНИЗЪМ В БЪЛГАРИЯ?
Или в която и да е друга "-ария", ако става въпрос, но от една страна аз живея в тази държава и е нормално да говоря за нея, а е и хубаво да има някои конкретни примери, които да са привързани към по-конкретни цифри, за съответната страна. Самата идея за това възникна в мен, може би, преди 10-тина години, и аз съм я излагал схематично и на други места, но тук ще се постарая да бъда по-точен, да говоря с цифри, което може да прозвучи по-убедително, защото това, което е редно да стане, то, рано или късно, пак става — както съм изтъквам многократно — но разликата е в социалната цена! Освен всичко останало един пример с България, като най-бедната страна в Европейския Съюз, което, по принцип (но не у нас, разбира се — у нас нищо не е нормално) е основание за едно движение наляво, е доста показателен за най-лошия случай, и ще рече, че във всяка друга страна това ще стане още по-лесно. Но не е без значение и факта, че ние не сме голяма страна (вече под 8 милиона, с тенденция към намаляване; макар че се намират и по-дребни от нас — Естония, примерно, или Люксембург, Монако, някой остров), а и сме на края на Европата, т.е. в ъгъла на Балканския полуостров, и като така сме и доста изолирани, така че условията у нас са идеални за подобни експерименти (стига те да се осъзнаят и приемат благосклонно и от богатите страни, които може дори да решат да ни помогнат).
Но да започваме изложението.
1. Какво разбира авторът под умерен комунизъм?
Ами, най-краткото определение би било следното: умерения комунизъм е това, което може да се нарече и умерен капитализъм! Стана ли ясно? Е, надали, затова нека поясня. Първо, що е това комунизъм (според автора, защото всеки може да има различно виждане по въпроса, някои, примерно, могат да си мислят, че това значи концентрационни лагери за богатите)? Ами това е грижа за общността, за комуната, разбира се, за ... комуналните разходи, ако щете, защото това е което казва думата; докато социализма е грижа за "социото" или "сока" на обществото, т.е. за основните маси, а не за върхушката; от което излиза, както и можеше да се очаква, че това са практически синоними. Тук, обаче, предпочитам да използувам думата комунизъм, защото тя започва със същата буква както капитализма, и по този начин тези крайности някак-си по-естествено се сближават. А капитализъм, очевидно, означава власт на капиталите, т.е. че командува "парада" този, който държи парата (така както е било и от дълбока древност, но няма друга сила, която да попречи на парата — нито аристокрация, нито жреци, нито интелекти, и тъй нататък). Е, с известни уговорки, защото има и държави, но пък при капитализма, или демокрацията като съвременен капитализъм, при управлението на държавите се намесват, в общи линии, пак богатите (или поне подкрепяните от богатите — изборите са си избори, но милионите, че и милиардите долари, които отиват за предизборни и следизборни обработки на съзнанието на хората се плащат от финансовите кръгове).
Казано малко по-подробно, моето виждане за умерен комунизъм в една страна е задължението на държавата да се грижи еднакво за всички на някакво минимално ниво, според жизнения стандарт в момента. Но след като това е и умерен капитализъм, то парите си съществуват, имущественото неравенство също, има си богати и бедни, но ако човек, по една или друга причина — и причината не е важна, обърнете внимание на това —, няма достатъчно доходи в момента (който може да продължава и цял живот, за някои), то държавата му (или ù, очевидно) ги осигурява, и при това — пак обърнете внимание — без той да трябва да се унижава и ходи да проси, като подава заявления и обикаля разни инстанции. Това осигуряване на бедните, или издръжка, се осъществява съобразно възможностите на страната в момента, които аз считам, че могат съвсем спокойно да се приемат за половин минимална месечна заплата на месец!
Значи, виждате ли, няма смисъл да говорим за пари, защото така цифрите доста бързо остаряват (при един нормален банков процент от 4% годишно, за 20-тина година, при сложна лихва, се получава двукратно обезценяване на парите, а ако аз правех предложение за нещо, което няма да важи след 20 години, то и не бих го правил, не и аз). Минималната месечна заплата (МРЗ) е понятие, което вече съществува във всички страни, тя се коригира според момента, и е мерило за това, на какво човек има право ако работи каквото и да е цял месец; е, ама ако не работи, то на него му се полага поне, а и за кръгло, половин минимална работна заплата, и точка по въпроса. Човекът може да се учи, да е стар, да е болен, да иска да стане естраден певец, или каквото и да е (дори и наркоман да е, или престъпник), но той трябва да може да се храни и подслони някъде, да се движи из страната, и прочее. С това грижите за мнозина може да не се изчерпват, и е напълно възможно да има и съответни общежития, евтини столови, и прочее, за хора, които не могат да си позволят да плащат "нормални" цени, но поне половин МРЗ на месец той трябва да получава просто защото се е родил. (Примерно, чувах, че всеки жител на Кувейт получавал годишно няколко хиляди долара само защото е жител на страната, без да работи.) Наречете тези грижи едно социално слънце, ако щете, но те трябва да съществуват!
Тези грижи трябва да съществуват, първо, защото вече можем да си ги позволим — щом можем да изхвърляме сумата здрави неща, то значи произвеждаме повече от нужното, ergo достатъчно сме богати за да се грижим за бедните в момента. Но не само заради това, още и защото като се грижим за тях имаме (т.е. държавата има) повече основания да иска всякакви данъци от хората, които имат достатъчно, а и основания да следи или контролира по-строго хората. Защото, да сме на ясно, в днешно време не може хората да се оставят всеки да си прави каквото си иска, защото някои искат и "бомбички" да правят, да се взривяват, и прочее, следенето на всички и навсякъде, малко по малко, започва да става реалност (и по улиците, и на изпити, и пред банки, и къде ли не — всичко се записва, и после някой може да го прегледа ако потрябва). А когато всеки получава пари от държавата, чрез някаква инстанция (ще стигнем до това), то някой рано или късно ще може да се заинтересува и да погледне кой колко време живее за сметка на държавата, защо, дали може да му се помогне по-добре (социални помощи съществуват откакто свят светува), или пък да се следи по-добре, защото е здрав и прав и нищо не прави. Всеки трябва да може да живее и цял живот, ако иска, на тази половин МРЗ, но идеята е, че малцина са тези, които ще се съгласят на това, освен ако нямат по-сериозни основания или причини (както казах, може да учат нещо, а никой не знае дали някакво знание в повече няма да се окаже полезно за другите, то трябва да се акумулира и да се провери за какво става); така че ако хората не се занимават с нещо оправдано, то те, може би, се занимават с нещо "неоправдано" (примерно, пласират наркотици, или се занимават с проституция, и прочее; най-малкото може да укриват данъци като работят нещо нерегистрирани официално). Тоест, тези грижи за хората ще бъдат и основание за засилен контрол от страна на финансовите органи.
По този начин и самия капитализъм ще печели защото ще се знае по-добре с какви трудови ресурси се разполага, а и като се плаща нещо на хората, то те се въздържат от бурни прояви — очевидно, поради което и се плащат всякакви помощи (не заради "божите заповеди", си мисля аз). С други думи, умереният комунизъм ще бъде и умерен капитализъм, защото ще предлага повече спокойствие в страната. Освен всичко казано тази инстанция, която ще осъществява тези грижи, тя основно ще дирижира средствата от други съществуващи в момента инстанции (пенсии, болнични, и прочее), и ще осигури един общ поглед на нещата, нещо с което капитализма рядко може да се похвали, т.е. в условията на конкуренция има сумата конкуриращи се организации изпълняващи разни функции, но няма общ контрол, а той в редица случаи е много важен.
2. Какви суми ще трябват за реализиране на идеята?
Тук вече се привързваме към България и ще говорим за нейното население от 7,365,000 души според преброяването в 2011 година. От тях, според официални данни работната сила (пак за 2011) е 3,322,000, което като процент от цялото население дава 45, което изглежда доста малко (примерно, в Русия за юли 2012 година икономически активното население се дава 54% от общото), но за това си има някакви методи за изчисляване (сигурно се вадят непълнолетни, учащи се, пенсионери, и прочее), така че ще го приемем за вярно; освен това се дава някакъв коефициент на икономическа активност към 52%, което изглежда още по-добре. Е, губят се 6-7% при смятане на икономическата активност, но това не би трябвало да е съществено за нашите сметки, защото тези проценти в повече нещо отнякъде получават, а ние се интересуваме от тези, които нищо не получават.
Но работната сила е едно, а заетото население и безработицата е друго. Средно заетите лица в 2012 се дават като 2,150,000, което в процент от цялото население е само 29%! За тях, съответно, средната работна заплата (за юни 2012) е средно 755 лв. (или 2.6 МРЗ, при 1 МРЗ след май месец равна на 290 лв., което е горе-долу правилно, според мен; по-рано беше по-зле, излизаше към 3 МРЗ, което не е нормално за повечето страни). В това отношение, именно на наистина заетите лица (при все че има и временна заетост и други изключения) ние сме в абсолютен "рекорд"; аз съм сравнявал с данни още от 1998 година, и там процента на заетите лица към цялото население у нас излизаше 31.5%, но за Полша, примерно, той беше 55, за Русия 71.3, за Унгария 60, и тъй нататък, все големи цифри, като под 50% беше, освен при нас, само в Чехия 44.4, и в Румъния 35.2, при средно за 12 бивши соц. страни, включая и Прибалтийските, 56.7. Ето тук е номера, това е, поне според мен, скритата безработица, тези хора, които нито работят, нито се водят за безработни! Понеже в 2012 се дава че у нас безработните са 372,000, с коефициент на безработица от 11.2% (но това е отнесено към 3.322 млн. трудоспособни, а не към заетите 2.15 млн.). Искам да кажа, че скрити са тези които остават като от 3.322 извадим 2.150 млн., което прави 1.172 млн., докато, ако извадим от тях регистрираните 0.372 млн. безработни, остават още точно 0.8 млн явно безработни (а не само 0.372, т.е 2.15 пъти повече от официално дадените), което вече дава 10.86% от цялото население (а иначе 0.372 / 7.365 = 0.0486, т.е. няма и 5%).
Е, аз не твърдя, че всичките тези 800,000 души не работят никъде, не, основната част от тях някъде по нещо получават, но се крият и по този начин не плащат никакви осигуровки, като печелят и работодателите, и самите полу-работещи лица. Сега, тези 0.372 млн. официално регистрирани безработни получават нещо, то може да е по-малко от моето предложение, но може да е и повече, нека не се занимаваме с тях. От останалите 0.8 млн. може би половината също нещо получават, то, почти сигурно, е по-малко от 1 МРЗ, така че те особени доходи и не укриват, те работят само от време на време тук-там (работодателите укриват каквото могат), така че нека приемем че най-бедните са само 5% от цялото населението, което ще даде пак почти колкото официално регистрираните, т.е. 0.368 млн., да умножим това по 0.5 от МРЗ или 145 лв. вече, и още по 12 за да стигнем до цяла година — това прави 640 млн. лева.
Това, положително, не е малко, защото, за сравнение, в бюджета на страната за 2012 година се дава (всичко в млн. лв.), примерно: бюджет на съдилищата 260, на Народно Събрание 50, на държавни ВУЗ-ове 345, за цялото здравно осигуряване 946, и тъй нататък. Така че 640 млн. са много пари, обаче ... Ами вижте, това са само пари които трябва да може да се гарантират, за известно време, те не е задължително да се плащат, защото като започнат да се плащат ще трябва да може да се хванат още сумата хора, които нещо получават, нещо, което може да е по-малко от 1 МРЗ, за да се плащат данъци, но и 0.3 МРЗ на месец да е, то ще се извади от тези 0.5 МРЗ, които са му били дадени. Ако се окаже, че парите не стигат — а то след 2-3 месеца ще се види добре —, то може и сумата малко да се занижи.
Защото може да се правят доста сметки (които, току виж, че излезли "без кръчмаря", но нека ги направим), например, може да приемем, че истинската безработица е 0.5 млн. (или 15% от работната сила, или 6.8% от населението, което изглежда съвсем приемливо дори за България), а не официалните 0.372 млн, и тогава тези които не получават нищо, или скритата безработица, ще са само разликата на тези цифри или 0.128 млн (или 1.74% от населението), и ако помощите са само по 100 лв. (т.е. 50 евро) месечно — това не е много, но за една България хич не е малко, да Ви кажа, всеки месец, без човек и пръста си да мръдне —, то тогава ще трябват 0.128*100*12 = 153 млн лева; дори и при 0.6 млн. безработни (18% от работната сила), и при същите 0.372 млн. официално регистрирани, ще останат 0.228 млн. (3% от населението), които не получават нищо, и ако на тях се дават пак по 100 лв. /мес. това ще прави 273 млн лева. Така че сумата вече намаля от 2 до 3 пъти.
Нека вземем едно 250 млн. (което, да напомня, е за около 17% истинска безработица, доста над официалните 11%), и да погледнем това по сравнение с приходите. Ами, всичките приходи от данъци се дават на 17,000 млн., така че 250 е само 1.47%, дори ако сравняваме само с приходите от акцизи, които се дават като 4,130, то това ще даде 6%. Е, аз лично считам, че суми от порядъка на 1-2% от всичките ни приходи, или към 5% от акцизите ни, са направо нищо по сравнение със социалното значение на този експеримент — във всички случаи това ще е къде-къде по добре от една нова ... революция, нали? Освен това аз изобщо не пледирам за експериментиране в рамките на цяла България (както на времето Ленин е решил да експериментира в цяла Русия, плюс още дузина републики, нали?), не, аз считам, че може и трябва да се проведе експеримент в рамките на един средно голям, по-скоро малък, град, с около 50 хиляди, максимум до 100,000 души, и тогава сумите ще намалеят поне 20 пъти (т.е. те ще намалеят над сто пъти, но ще трябва да се гарантират и всички други суми за социални плащания, като пенсии, стипендии, пособия за всички безработни, и прочее, които ще се изискват от традиционните инстанции, ама те може да се бавят, опъват, и прочее, така че нека се презастраховаме в твърденията).
3. Как да се реализира този умерен комунизъм?
Ами първо трябва да се основе нужната инстанция, която ще се заеме с този контрол, изплащане на помощите, събиране на всичко, което така или иначе се плаща, съответно и всички заплати трябва да минават през нея, и приспадането на дадените минимални помощи в началото. Това, очевидно, трябва да бъде банкова институция, и аз предлагам да я наречем Банка за Умерен Комунизъм (а, както споменах още в началото, то някои хора може да си я наричат Банка за Умерен Капитализъм). Това е направо идеално название! Сетихте ли се защо? Ами защото оттук можем да получим съкращението БУМКО (като Банка за УМерен КОмунизъм) или по-краткото БУМ (като Банка за УМереност)! То, реално погледнато, не е бум, ами направо фурор, но хайде да не усложняваме името (примерно, Формация за Управление на Ресурсите От Работещи, да речем).
Това, което трябва да се направи, след като се намери кой да спонсорира БУМ-а — вижте, при приходи само от помощи и дарения изчислявани на 41 млн. лева в бюджета ни за същата 2012 година, и като намалим 250-те милиона стотина пъти (пропорционално на отношението на над 7 милиона за страната към 50,000 души), ще останат действително нужни само към 2 млн. лева —, то след това трябва да се узакони, че всички, ама наистина всички, срещу големи глоби, видове плащания към лицата от този регион — не е проблем да се изготвят подредени списъци по ЕГН-та за всички — трябва да минават през нея. Тогава тя ще плаща всеки месец, да речем на 15-то число, на всеки пълнолетен гражданин (няма особени проблеми тук да влизат и деца, ако те получават нещо, т.е. ако родителите им получават нещо за тях, но нека на първо време включваме само пълнолетните лица), сумата от, нека, все пак, тя бъде точно 0.5 МРЗ (съгласно стойността ù в дадения момент), като в края на месеца тя изважда от тях всичко получено през месеца. Сега, може да се оперира според парите дължими за конкретния месец, но това ще задържа системата, ще остават неплатени стари плащания за месеци назад, положително (поне в България), така че аз мисля, че е по-добре да се работи на база текущ месец и получено и изразходвано през него.
В течение на месеца, обаче, БУМ ще знае много добре кой работи и кой не — защото ако не знае, то ще го научи, то е в неин интерес, тя трябва да го прави — и като така ще контролира (това го казахме и преди, тя ще бъде една единна контролна финансова инстанция) за всеки лично, дали са получени дължимите суми, откъдето трябва да се получат (пенсии, заплати, болнични, и прочее), и ако те не се получат на време (такава проверка, естествено, ще може да се прави всеки работен ден) ще ги изисква от нужните инстанции. Ама на някого не му плащали заплатата, или стипендията, то БУМ ще бъде първата, която ще научи това и ще сигнализира, ако трябва, и в по-висши инстанции; аналогично, ако някой получава повече от 1 МРЗ на месец, а не се води официално на работа, то тя ще информира Осигурителния Институт за това, че лицето се опитва да укрива доходи.
БУМ няма да е лесно да се подмине, защото за всяка фирма ще може да се провери къде са преведени възнаграждения за всяко едно лице, работещо при нея (временно, постоянно, няма значение, нали има ведомости). Това ще става лесно, защото за всяко лице ще има един номер, например, БУМ_ЕГН_?, по който ще трябва да се плащат сумите за него, така че фирмите дори няма да извършвам плащания на заплати в банкноти, ще им бъде забранено, защото всичко трябва да минава през БУМ. Това ще опрости финансовите операции във всяка една фирма, и лесно ще може да се контролира. А лицата ще си имат карти за тези текущи сметки, и ще могат да си ги теглят винаги щом има нещо за теглене. Ето защо аз говоря и за умерен капитализъм, или, въобще, развитие, защото от това ще печелят и фирмите, бизнеса, а и държавата, да си получава по-сигурно вземанията.
Е, докато се работи на ниво един град, нещата ще са малко по-сложни, ще има приходящи отвън, ще трябва да се правят някои изключения, но после, на ниво цялата страна, всичко ще бъде съвсем ясно. А и в рамките на града няма проблеми, на всеки чужд гражданин, който работи за фирми в този град, всички плащания да се правят също през тази банка (защото БУМ е банка, както всяка друга), само че няма да му се плаща половината МРЗ всеки месец и няма да го контролират, т.е. той ще бъде на облекчен режим на контрол; оттам той ще може да си ги тегли когато поиска. Тази банка ще може да праща сведения и за годишни декларации за доходите на всеки, независимо дали той е от обикновените граждани или "върти милиони". Ето как комунизмът може да се изравни, доколкото може, и по което може, с капитализма. Но това не е контрол на влоговете, а само на доходите; в крайна сметка финансовите институции в държавата, все едно, трябва да знаят кой какво печели (за да "намажат" и те от него, разбира се), но дали той си харчи парите, или ги спестява, или върти бизнес с тях, си е негова лична работа.
Ами в общи линии мисля, че нещата станаха ясни: ще трябват някакви не малки суми първоначално, но ако това, което се плаща като минимум, е на такова ниво, че всеки, хм, нормален сноб да не се задоволява с него, то няма опасност някои хора да вземат да разчитат на тези пари и да се откажат да работят, т.е. тези, които се откажат, ще го направят заради някакви важни цели, които и ще могат да се проверят (примерно, един истински интелигент трябва спокойно да може да живее на тези пари и да слави комунизма в страната ни, която все някак-си ще печели от акъла му). Това е мярка изгодна и за бедните, и за държавата, а и фирмите, до голяма степен, ще имат някаква полза от това, защото техните финансови задължения ще се облекчат (засега няма да плащат заплати, но за в бъдеще може да се иска и разпределението на всички данъци за даденото лице да се извършва от тази банка; за съвременните автоматизирани системи това изобщо не е натоварване).
Доколкото, обаче, изложените тук идеи, въпреки революционния им смисъл, не са нещо съвсем ново и неизползувано някъде на локално ниво, то е твърде възможно и по други пътища да се стигне до тях, или до някой техен вариант. Да напомня нещо, което съвсем малко хора знаят, но аз съм го срещал неколкократно в западни списания, а именно факта, че пенсионното осигуряване в Германия, оттам и в Европа (а сигурно и в света) е въведено от Ото фон Бисмарк, който, очевидно, не е бил комунист, и е защитавал интересите, преди всичко, на спокойствието в страната. Е, аз предлагам едно всеобщо антимизерно осигуряване, валидно за всяка страна и за всяко време, а наред с това и възможности за централизиран държавен контрол върху приходите на гражданите. Обаче вземайки нещо трябва първо да се даде нещо друго, иначе хората ще възроптаят, и с пълно право. Така че помислете добре, преди да счетете това предложение за поредната утопия.
10.2012
ФАТАЛНАТА 2013 ГОДИНА В БЪЛГАРИЯ
То коя ли година, откакто дойде демокрацията у нас, сме били добре, ама пък баш през фаталната да сме добре просто няма как. И то така и се получи, едва наченала-неначенала годинката и — давай да демонстрираме недоволството си. А ако попитате от какво — ами, от всичко, в смисъл от цените, че не били по джоба ни. Ами няма как да са, след като не щем социализъм и не знаем що е то и има ли той почва у нас. С други думи, връщаме се със — колко станаха те? — с 23 години назад, или горе-долу с едно поколение (което се счита за 25 години, макар, че в статистически смисъл трябва да е по-точно към 27). А се връщаме назад, защото няма настъпило нищо ново през добрата 2012 година, ама ние почнахме да манифестираме гладни и недоволни още щом дойдоха първите сметки за парното и тока. Е, то разбира се, винаги може да се каже, че акъла ни е малко и затова сме на това дередже, което, очевидно, е вярно, но нека не се обиждаме на простотия, защото, поне аз така мисля, колкото и да сме простички, то не сме по-прости от ... американците, ама не са те зле а ние! Така че, тъй като тя, простотията, по хората ходи, да се опитаме да погледнем малко по-сериозно (но не прекалено, че да ни стане скучно, нали?) на ситуацията през зимата на 2012 /2013, и защо излязохме на улицата.
Ами, от една страна
за да се постоплим
като се съберем на тълпи и повикаме малко против властта, защото това, наистина помага, и физиологически човек се сгрява като походи малко по улиците вместо да стои да мръзне в "прохладното", заради икономии, жилище (това аз от личен опит го зная, само че аз не се сгрявам по улиците, а или из парка, или в някой супермаркет, колкото да погледам вкусни неща на топло), а и психологически, като си "изплачи" мъката и му става по-леко.
Освен това аз
даже и съм доволен, че най-после взехме да "ръмжим",
защото то иначе на какво прилича — цяла Европа, па и света, роптаят, кризата е като тази от преди ІІ-та Световна война, а ние си кротуваме като овчици на заколение. Най-после ни се чу гласеца, измучахме (само дето ние обичаме да викаме не "муу", а "ууу").
Обаче, по същество, нищо ново, цените на най-скъпите комунални разходи, парното и тока, нараснаха с някакви си 10-тина процента, което е повече от нормално, защото по-рано, в зората на демокрацията, цените се вдигаха с по 50% на година, и пак не стачкувахме. Така че "номера" не е в скъпите цени (които после и поспаднаха с 5-6% в резултат на стачките). Номера не е дори и в това, че комуналните разходи растат, защото и на едно дете от забавачницата като му кажеш:
"комунизъм" и "комунални разходи",
не може да не разбере, че това са сродни думи, от един корен!
И за да не почне някой да ме оплюва, че "комунизирам" читателите, нека посоча нещо, което сигурно не повече от един процент от хората знаят, това че градските автобуси са били въведени някъде по римско време, и етимолозите извеждат думата bus тъкмо от една падежна форма на omnia, което значи "всичко" (от фразата Omnia omnibus! — Всичко за всички). Е, разбира се, тогава са били конски файтони, но не се хващайте за точната дума, защото то и днес англичаните казват vehicle за превозно средство, ама — ха, ха — не го ли чувате как "вие", това е говедото, на френски и прочие латински езици. Тоест, градовете не само налагат ... полицията (polis - police), разбира се, но и градския транспорт, който — пак да напомня, защото хората забравят — беше, имам предвид едно билетче, колкото 1/2 ... яйце (за да не се извърта някой с оправданието, че тогава цените са били други), а пък сега (и то след поскъпването на яйцата с към 30% през 2012) е 4 такива, което прави 8 пъти. Аналогично и тока, парното, водата, писмата (от 2 ст. на 65 в момента), и прочее. Аз затова и казвам, че явно акъла ни е малко, защото забравяме повече от очевидни неща, но след като се кефим да си мислим, че бихме могли да забогатеем (още повече с честен, или почти такъв, труд), вместо с това да бъдем всички равни и да няма бедни — ами, хак ни е, дето се вика.
Така че, действително, излиза, че ние роптаем основно заради фаталната година, или пък иначе,
защото нищо не се променя.
В смисъл, че чакаме, чакаме, тази пуста криза да свърши, ама тя все не свършва. И де що сме имали някакви резерви те вече са свършили, ама кризата не ще. Е, аз ще Ви кажа кога ще свърши тя, но няма да Ви зарадвам, ще знаете. Значи,
следете банковите проценти!
Нормално те са около 2-3% (защото, мисля си аз, хората искат всяка година да получават поне малко повече, защото те, неизбежно, и произвеждат малко повече, и така всичко, при нормални обстоятелства, поскъпва с толкова на година). А банките, от своя страна, са институции, които работят само заради разликата от процента между дава (заеми) и взема (такива), те просто няма от какво друго да живеят (освен още от някоя ипотека, или от непотърсени влогове, защото човека починал, или някакво подобно изключително събитие). И в обичайна ситуация идва време когато хората започват да теглят доста пари, защото нещо не им стигат, или са останали без работа (защото много неща са произведени и не се търсят), а и на тези дето влагат не им остават толкова, че да влагат — с една дума прихода на авоари в банките намалява и те затова вдигат процента на влоговете, за да противодействуват на този процес. Това значи, че поредната криза вече започва. Това стана у нас, а и по света, последно към 2007-8 година. Но трябва да Ви кажа, че такова нещо беше започнало на Запад и към ... 1990 година, когато процентите стигаха до 10-12 (поне в Англия — ако не вярвате, търсете стари западни вестници). Но тогава Изтока се разцепи по шевовете и това, ами задържа или отложи кризата за Запада (намериха се нови пазари, намери се работа за техни хора да ни учат на каквото могат, и прочее).
При тази криза те стигнаха до към 8%, а сега вече, в 2013 година, поспаднаха до към 5 (имам предвид за годишни влогове), но още не са стигнали масово 2-3%. Като ги стигнат тогава ще сме горе-долу в равновесно положение (на нулата), после трябва да спаднат още (защото хората все влагат и влагат, и почти никой не тегли заеми), и като стигнат така до 1.5 - 2% тогава ще сме в долна мъртва точка (тези процеси са, в общи линии, синусоиди, т.е. вълнообразни) или кризата ще е свършила. Е, ама ние за шест години не можем да стигнем нулевото (около 3%) равнище, така че аз не виждам как преди още толкова години ще излезем от нея, което дава 2020 година, като минимум; с оглед на някои други проблеми може да я докараме и до 2025 година*. Накратко, моята прогноза е че
[ * Сега, в края на 2015 година банковите проценти паднаха в България почти във всички банки до към 2%, но ние сме все още в криза, това е безспорно, така че някои читатели може да кажат, че аз съм сбъркал. Но тъй като това е практически невъзможно — Мирски да направи грешка — нека обясня накратко, че това условие за процентите е необходимо, но не е достатъчно, има и други необходими условия, които трябва да се изпълнят. А има още и един психологически момент, на който аз не бях наблегнал тук, това че когато ситуацията е много тежка хората не искат да вземат заеми, защото не са сигурни, че ще могат да върнат парите, в което те положително са прави. Това означава, че хората държат пари в банките, не много но пък почти всеки, и не искат да теглят заеми, така че банките имат пари и процентите са длъжни да остават ниски.
А по отношение на другите необходими условия: ами, такива има много. Например аз мога да дам някои нетрадиционни условия за България. Да речем, ние не можем да излезем от кризата докато все още се продават тъй наречените патешки "фенери". Също съотношението на стоки с ниско качество към алтернативни прилични продукти е много важно, да речем, кило от най-дребната риба цаца, към обикновената скумрия трябва да бъде 1 към 4 до 5, но сега при нас тя е 1:2; или подобното съотношение на черния дроб към месото, което в тоталитарните години беше около 1:5 ако не и повече, ама сега е към 1:2; или още чашка кафе на крак струва сега колкото 1.5 яйца, но то трябва да е поне 3, а още по-добре 4-5 яйца; и други пропорции, но позволете ми да запазя някои "ноу-хаута", в секрет. ]
кризата ще свърши в средата на 2022 година
(по-точно на 06.06. към 6 часа сутринта, но за часа може и да греша малко). Това е, госпожи и господа, положението. А спомнете си и ситуацията преди ІІ-та Световна война, където кризата започва в 1928 година, в 1933 "хитът" Хитлер идва на власт в Германия, в 1939 година започва войната, и свършва в 1945 година; сега прибавете 80 години. Така че в момента ние чакаме идването на фашистите тук-таме на власт, което май и започва да става, а? При това имайте предвид и, че в условия на война проблемите се разрешават по-бързо, защото много неща се рушат, хората намаляват, така че работа вече започва да се намира, да се възстановява разрушеното — предполагам, че обяснявам достатъчно популярно. Обаче, от друга страна, сега света е малко поумнял, не се избиваме масово, поне не в Европа и Америка — виж, при арабите може, те не са съвсем бели хора —, вземаме някакви глобални мерки, така че може да предполагаме тази болест да премине пак за толкова време, но чак по-бързо — просто не ми се вярва.
Защото, какво да произвеждаме, след като само изхвърляме здрави и прави неща на боклука (докато тогава, към ІІ-та Световна, хората и парчета от вестници са "кътали", за да си свият в тях цигарки)? Виждате ли какво ще оживи производството, след като буквално всичко вече е изкуствено (и дрехи, и храна, и строителни материали, и дори ... раждането) и се произвежда роботизирано, и струва много малко, а хората са твърде много? Аз лично не виждам къде може да греша. Но ако случайно не се окажа прав (на което, иначе, много бих се радвал), и кризата вземе да свърши, да речем, към 2017 година, то, — ами, откажете се тогава да го четете този "лош" автор! Аз поне точно така и ще направя.
Но да се върнем към сегашната година и да погледнем малко (не много, както казах) по-задълбочено на това какви хора стачкуваха сега. Аз хвърлих едно око на телевизора (не много, ще знаете, защото манипулацията по всички медии е на такова ниво, че ако човек се загледа и заслуша и вече няма да мисли сам ами като другите, а пък моя милост е самобитен, той затова е учил толкова много, за да може сам да мисли). Та като хвърлих това око и видях, че
на митингите липсваше средната възраст.
С други думи, това бяха младоци, до към 25, рядко 30 години, и после от 60-те нагоре. Сега, то е вярно, че за да отиде човек на митинг трябва време, и ако той ходи на работа то не разполага с много такова, но това е въпрос на приоритет, не е непреодолимо препятствие, защото митингите бяха основно вечер, в извънработно време.
Така, и това наблюдение обяснява доста неща, защото, от една страна, пенсионерите, те, винаги са недоволни от пенсиите си (а истината е, че са недоволни от годините си), и лесно могат да подкрепят всякакво недоволство по икономически причини (не казвам, че без основание, особено в най-бедната в Европейската Общност държава), а пък, от друга страна, на младоците само им дай да викат "У-уу" и "Долу", защото това са пост-тинейджъри, те също винаги са недоволни от нещо, така е било винаги, и така ще бъде, защото те дават динамиката на живота. Освен всичко останало сега няма войни, а младите, знаете, искат да се бият, да си покажат силите, а сега с какво (друго) да се покажат?
Обаче всички тези протести бяха абсолютно неоправдани около половин година преди нови избори (т.е. новото ни Правителство изпревари само с 3 месеца нормалното си време). Ако сме искали да недоволствуваме то тогава защо и на тези избори, и въпреки сумата, явно необосновани, "партенки" за манипулации на изборите от страна на "Дуче Бойко", пак го избрахме, защото той спечели пак най-много гласове, т.е. народа, като цяло, пак го подкрепя най-много? Да не говорим за това, че миналата година си избрахме такъв безличен Президент, който го бива само за, хайде, не "шеф дьо зал", ами за директор на училище или почивен дом — човек на когото немците (да Ви "открехна") викат ... Kurdirektor, защото те по латински "адет" казват на лечението Kur (при това от женски род). Та ясно е, че този човек бе избран само защото е човек на "Бойчо", иначе никой не би му обърнал внимание.
Но и друго нещо се видя на митингите, това че
повечето хора бяха обикновени неквалифицирани работници,
малко простоватички на вид, не са свикнали да говорят или да ходят по митинги а да бачкат, ако има кой да ги наеме, т.е. това бяха безработни общи работници, и най-вече, мисля си аз, строители. Докато досега, обикновено, и особено в началните години на прехода, стачкуваше някаква интелигенция, то сега стачкуваха общи работници. Това е интересен момент и нека кажа нещо и по този въпрос.
Ами, от една страна това също е неизбежно следствие (от нашата лудост) да си унищожаваме интелигенцията, както и да стимулираме неукото с добри пари, защото у нас, действително, образователния ценз спадна, младите просто не искат да учат и не виждат особен смисъл (и с право, досега, след като после получават доста по-малко). И защо строители? Ами, защото много се строи. Моето мнение, в общи линии и без да изпадаме в подробности, е, че жилищния ни фонд нарасна с около 30%, а населението ни намаля с около 20% (бяхме почти 9 млн., с точност до 50-тина хиляди, а сега сме 7.3 млн), което резултира в едно повече от 50% реално увеличение на жилищната площ, което съвсем не е нужно на фона на мизерията ни. В смисъл, че жилищата са много скъпи и хората просто не могат да си позволят да ги купуват, а тези които могат ги купуват като капиталовложение, не за да живеят лично. ( Специално при мен във входа, от 18 апартамента, 3 вече няколко години пустеят, което е 1/6 от всичките, а в към 1/3 от цялата бройка хората са значително намалели, понеже в 5 жилища има по един човек, а те са двустайни, и в още 3-4 има по двама., докато по-рано бяха средно по 3-4 души в апартамент. )
Обяснявам тези неща, защото строителите в една страна са, навярно, към 10-тина процента при нормални условия, а при активно строителство, както беше съвсем до скоро у нас, техния брой може да е бил и 15-20%, и безработните измежду тях сега, най-вероятно, правят към 10% от населението. Това са редките хора на средна възраст, които ходеха по митингите.
За младоците има доста неща, които могат да се кажат, но за тях навярно ще има друг материал, за фашизма, защото те нещо натам залитат ("Дучето", àко и да прилича на такъв, не е типичен неофашист, той е по-скоро ... "фалоцист", но това пък го развивах на друго място). Обаче въпросът не е само в това, че са млади, те
са от малцинствени партии,
т.е. не са от първите 2-3 партии в Парламента, а от тези дето никой и не ги слуша, та са си рекли: ха сега е момента да се обадим и ние. И колко малцинствени ли? Ами, по-малко от прага, който е 4%, но по принцип някъде около 1-2%. Обаче "го дават" като че ли освен тях други партии няма, викат, развяват знамена, като че ли участвуват в Олимпиада, роптаят, че и на бой налитат понякога. Но нека направим и по-точна сметка, да вземем точно един процент души, и да видим как те могат да се чуят. Ами, в средно голям град, от 100-тина хиляди, това са хиляда души, и ако се разтегнат по 3-4 в ред и през около метър, особено ако носят знаме, ама легнало, защото е много голямо за да го изправят, то ще се проточат някъде на 300 метра, нали? А това не е малко. А пък в една София ще докарат и 10,000 души. И сложете към тях и скучаещи пенсионери, и още толкова, примерно, случайно лепнали се зяпачи (защото: има ли народ дето да е доволен от управниците си, особено в условия на тежка криза?), и вече откараха няколко десетки хиляди, които, като дойдат изборите, освен един фишек друго нищо няма да остане от тях. Ето как една шепа "калпазани" могат да "мътят водата" на цял един народ (макар че поне ... уплътняват заплатите на полицията, защото иначе за какво ги храним? — един полицай, като сложим и полагащата му се екипировка и идеална част от техниката, сигурно откарва колкото трима-четирима научни работници, или пък учители, или обикновени чиновници).
Е, тук има и един съвсем друг момент, който някои като че ли асоциират с поредната ни мизерия, и това е неприятния въпрос с няколкото случая на самозапалване! Обаче тук нещата стоят по-скоро наопаки, тези хора се опитват (и на някои им се отдава) да се самоубият, не защото условията на живот са лоши, а защото могат да използуват тези условия за да придадат смисъл поне на смъртта си (след като живота е безсмислен за тях). Това са болни хора, те имат ненормални идеи, те не бива да се вземат за пример. Да ги оставим и да продължим с годината.
Значи, младите и неориентирани (и ошашавени от рекламите и виртуалната действителност) хора не са наясно по въпроса за връзката на комуналните разходи със социалистическите идеи просто защото са млади, те нямат база за сравнение с реалното социалистическо общество, което имахме. Те не са забравили, а просто не знаят, но пък и няма кой да им обясни. А и те харесват силните хора, десните. Така че това са морални проблеми, които никой не може да ни разреши, освен ние самите. И политическата ситуация у нас е практически безнадеждна (демокрацията от западен тип ни докара до задънена улица), но лошото е не това, а факта че народа не разбира това и търси други причини, примерно в личности и партии или престъпни групировки. И новите избори, по мое мнение, не донесоха никакво спасение, при все че са логически обосновани.
Виждате ли, проблемите са, че
дясната демокрация не съдържа в себе си, в държавния апарат, нито морално, нито социално тяло!
Такова тяло или тела, органи, трябва да изгради (и изгражда) всеки народ в конкретните за него условия, само не и (дивия и варварски, sorry) български народ, поради което — да ме извинят свенливите читатели (ако такива все още са останали) — ... "дупе да ни е яко". Запада се опитва някак-си да помага (не от особена любов към такива самобитни народи като нашия, а за да има спокойствие в страната, това е основно изискване за развитие на нормален бизнес, освен това по този начин западните страни се пазят от потока емигранти), но не може той да ни изгради и тези структури.
Примерно, като се замислих по въпроса (а време за мислене аз имам достатъчно, пък и способности считам че имам) стигнах до извода, че основното нещо, което липсва в нашето управление, при запазване на западния демократичен модел (понеже никой не иска да го сменя, нали?), и на фона на основно атеистичното ни население (защото на Запад църквата, в една или друга степен, е носител на морал, но не и у нас), а и на по-сплотените, основно ... северни (или поне пò на север от нас) нации, поради което ние се върнахме в грубия и жесток капитализъм от преди един (или поне половин) век, без практически никакви социални придобивки (знаете добре, че вече и на лекар се плаща, и на зъболекар, и за обучение, и други) това е
липсата на Социално министерство у нас,
като част от държавния апарат, и представено във всяко правителство, колкото и дясно да е то. Ние имаме Министерство на труда и социалните грижи, но то разработва разни програми за социална заетост, то не подпомага бедните (не е важно по каква причина!); имаме инстанции за разни статистики, както и за изчисление на потребителски кошници, но те не са от правителството (а от профсъюзите — и пресмятат, примерно, че минималния доход за нас, не за Европа или света, е 1.5 минимални заплати, ама на човек, което прави реално към 2.5 до 3 в семейството, или че едва ли не 90% от работещите живеят на прага на бедността, защото средната заплата е към 2 и нещо минимални, което, по принцип, е правилно).
Ако имахме такова министерство, то би трябвало да изучава имущественото положение в страната, по професии, по възрасти, да търси причините и да оказва помощи, ама централизирано, не ако човек отиде да си подаде молба. В днешно време обществото (дори и у нас) има всички възможности да осигури за всеки един и някакво жилище, и някаква прехрана, и обучение според възможностите му, и здравеопазване, и прочее. Ние нямаме такава инстанция, и поради това се получава, че в редица случаи малцинствата, примерно ромите, са по-облагодетелствувани от етническите българи, понеже за тях има програми, а за българите няма! Ако имаше такова министерство то би могло да проучи въпроса за това по какъв начин да се помага, дали с помощи, или някакви талони, или с някакви преференциални цени за социално необходимите услуги (примерно, у нас данъците върху лекарствата и здравните услуги са същите както и върху мебелите, да речем, а това е съвсем несоциална политика).
Но наред с това, по мое мнение, едно такова министерство би трябвало да поддържа база данни за всички жители на страната с техните доходи, така че социалния статус на всеки да може лесно да се установи (освен, да речем, ако някой декларира изрично, че не желае да му се следят доходите — които, все едно, ще се следят от данъчните служби). Като се почне с мониторинг, може да се стигне и до помощи. Аз съм писал нещо подобно за умерен комунизъм у нас (или където и да било), но е възможно да посветя отделен материал и на Социалното министерство. Причината поради която го споменавам тук е, че хората не искаха, а и не искат, някакво такова тяло, дето след 5-10 години ще оправи нещата, а искат нещо дето да ги оправи веднага, даже, ако може, със стара дата. Е да, ама то това са утопии.
Така, и понеже май пак се разприказвах доста, то да приключвам. Само че нека добавя нещо по-приятно накрая. Аз казах, че кризата няма да свърши преди 2020 година, но у нас, надявам се,
положението ще се подобри чувствително, още от началото на 2014 година,
т.е. догодина.Защо ли? Ами по редица причини. От една страна ще свърши фаталната година — и не гледайте с лека ръка на това, този фактор в психологическо отношение е много съществен, той дава нагласа на хората. После, щели да се вдигнат бариерите за българите в редица западни страни (досега ни приемаха само в крайния север и крайния юг), по-специално в Англия, която, кой знае защо, е много недоволна от нас; а като се поразбяга пак който може, то те и нещичко ще пращат у нас, това ще е помощ. После сменихме и правителството, и, колкото и да е неудачно новото (ще трябва и за това да пиша материал), то поне 2 години ще го изтърпим, навярно. После, народа се опитва да прави нещо, не че прави това, което трябва, но се опитва, не "спи" вече толкова, не харесва така демокрацията, както в последното десетилетие на миналия век, излекува се от седесарщината (или улюлюкането). После, ще ... измрат още възпитаници на старото (като автора — средно по към 1.5% на година, или към 10% за 7 години, което дава от 1990 вече към 35%), а младото, ако не прави "золуми" (фашистки, примерно) харесва всичко, понеже не знае че може да е и по-добре. Ще се поквалифицират някои работници, предполагам, което е намиране на работа за някои поне за периода на обучение, а за другите после; т.е., може би малко по малко ще започнем да уважаваме ученото (след като то поизмря или се разбяга). Или пък ще намерим още някоя резерва, защото наскоро забелязах че на едни полета извън града, където в тоталитарно време имаше ТКЗС-арски посеви, но от повече от 20 години расте само трева, че и никой не я коси, вече засели царевица, и, дето се вика, докъдето ти стига погледа, т.е. започнахме вече да си "разораваме (демократичните) целини".
Изобщо, както аз напоследък взех да си мисля, всичко ще се оправи, само дето ... нас няма да ни има. Ама пък ще се оправи. Така че: да живее демокрацията!
06. 2013
ЗАЩО ГЛАСУВАМЕ, КАТО ... НЕ ГЛАСУВАМЕ?
Нали? Защо трябваше толкова да "напиняме" да има предсрочни избори, ако ще три месеца по-рано (че то не се търпи това управление, казват някои), след като на изборите половината хора пак не гласуват (избирателна активност 51%), и освен това си избираме пак същия Бойчо (както казват младите "мацки" като го гледат един такъв "надарен")? Съвсем разумен въпрос, но то със здрав разум в условия на демократични избори до никъде не се стига, така че да не си го задаваме, обаче да хвърлим едно око на ситуацията и то от по-различни ъгли.
Ами първо,
кой кого мрази, и колко силно,
защото ние не гласуваме за някого защото много го харесваме, а защото пò не харесваме другите които могат да дойдат (ако не гласуваме за неговата партия), т.е. от чиста злоба! Това съм го споменавал на други места, а и то не е ново, така че да не го разнищваме като модел на разсъждение на българина, а да погледнем, все пак, на различните по големина партии. Най-напред на силните партии, тези от първите 2-3 — за тях това правило важи с пълна сила, защото просто нямаме основания да харесваме когото и да било, при положение, че сме най-бедната страна в Европейската Общност, и още сме по-зле, като цяло, като народ, от тоталитарното време (че и още 10-тина годинки поне ще сме все така, да Ви кажа). По тази причина, най-вече, избрахме в предишните избори ГЕРБ-а, за да не дойде тройната коалиция, и по тази причина сега БСП си увеличи процентите с към 9% (които ГЕРБ загуби), за да не остане пак ГЕРБ на власт. После, при средните партии, като ДПС и Атака — е, там това правило не важи особено, хората подкрепят донякъде тези партии по други причини: ДПС-то си има постоянен контингент от турско етническо малцинство и за тях да не гласуват за своите хора е, навярно, като някой мюсюлманин да не се е обрязал, т.е. това е задължително изискване; а пък Атаката е партия на пост-тинейджъри и те (понеже още и не могат добре да мислят) си харесват "хайдука" (Сидер) и са си все същите на брой (т.е. той или губи 2-3 места в Парламента, или, като сега, си ги връща). По-дребните партии може и да имат симпатизанти, защото ако хората им не ги харесваха то не биха гласували за тях, след като, все едно, не могат да ги вкарат в Парламента, но пък те и не "предат", защото тези партии не влизат. Така че болшинството от гласоподавателите гласуват за да направят мръсно на другите.
Добре, ама половината хора изобщо не гласуват, и те, освен че не са толкова "вдъхновени" в мразенето, просто не харесват никоя партия. Така че, я сега да видим, като вземем предвид и избирателната активност (51.33%), кои партии са най-много мразени. Това е показано в долната таблица, за която ще обясним някои графи. Като умножим "% гласове 'за'" по избирателната активност (0.5133) получаваме "% от всички" (гласоподаватели, не баш целия народ, но така и трябва). Сега като обърнем този процент, т.е. вземем допълнението до 100%, ще получим какъв процент мразят съответната партия (защото ако поне малко я харесваха, или от злоба да не дойдат другите, биха гласували за нея). После като разделим тези дето мразят, на тези дето харесват (относително, както обяснихме), получаваме "пъти мразят", или, ако ходите по улицата и срещате само пълнолетни с право да гласуват, то колко души ще мразят дадена партия, на един човек, който я харесва — това е особено показателен параметър. Първите четири реда, по стар "навик" влизат в Парламента, на следващите пет реда им се иска да влязат, но не могат, а на последния ред са събрани всички останали които нямат и процент, така че не ги "огрява" дори да ги изброят (освен, дето вдигат мандатите на тези партии, дето са влезли, защото, примерно, ГЕРБ няма 30% от 240 места, което прави 72 места, ами има 98 места).
Така, и сега да видим какво се получава с мразенето (таблицата е в края на материала). Значи, дори за ГЕРБ, дето са уж най-обичаните, ако ходите по улицата и срещате само пълнолетни, то на един дето ги харесва, ще срещнете повече от пет души дето не ги харесват. Страхотна демокрация, а? После, на бившите комунисти им се пада само всеки шести да ги харесва, на турците — едва всеки шестнайсти, а на "Атакистите" на Хайдук Сидер ще им се усмихне едва всеки 25 (!) човек. Е, това е с тези дето влизат в "Говорилнята", ах пардон, в Парламента, като те всичките правят 75% (75.7 за по-точно), което значи че една четвърт от гласувалите го правят "за този дето духа", както казва народа. И тази партия, дето най-много я мразят, тъкмо тя най-много ще "преде" този път, защото само от нея зависи дали нещо ще бъде прието, т.е. от фашистите — докъде я докарахме!
После по някое време идва "България на гражданите" (ДБГ, може би защото селяни вече не останаха, откакто си взеха земиците и се преселиха в градовете, мисля аз), на госпожата с хубавите кунки (ръчички, ако питате децата — Кунчева), последен "крупен" остатък от "великата" цар-Симеоновска партия, която госпожа хвърли сумата ... грим за да се изкара на 25 годинки, т.е. май наполовина, само и само хората да я харесат и да я изберат пак, ама на, оказва се че на един човек дето може поне малко да я хареса се падат 60 (шестдесет) души дето направо я псуват. Язък за барута, както казват някои. А пък едни "велики българо-македонци", ВМРО, дето се готвят за война и обръщат знамето ни с червения цвят отгоре, както и на някои "Янски" борци за справедливост и законност, на тях им се налага да подминат повече от сто души, за да срещнат някой дето ще ги поздрави. Да не говорим за оная партия, дето тръгна начело с всичките ни естрадни певци, и която разполагаше с цялото възможно време, старото СДС, което вземаше повече от половината гласове преди 20-тина години, и то при активност в изборите над 90% — ами то, горкото, на него сега само всеки 140-ти човек може да му кимне с глава, ама и той може да се направи, че не го познава.
Така че, горе-долу, вече става ясно защо гласуваме,
за да ни видят хората сеира,
и да ни се посмеят, досущ както по времето на Алеко Константинов. Малцинствените партии "разбуниха кошера", ама не ги "огря" нищо. Е, може би ще опитат пак — какво друго им остава? Обаче и на тези, дето спечелиха, пак не им провървя — фатална година, какво да се прави? — защото излезе, че десните две партии събират точно 120 гласа или половината, и двете ляво-центристки партии — също точно толкова!
Такава конфликтна ситуация досега не сме имали.
При това на "Хайдук Сидер" вече му омръзна "Дуче Бойко" да му казва какво да прави, и като така е против него. И ГЕРБ, естествено, не може да състави Кабинет, àко и да печели. Е, социалистите можаха да го съставят, но пък те нямат, и никога няма да имат болшинство! Защото, както знаете, дребните камъчета обръщат колата, и сега Атака е действително против всички, и пречи на всички. Двете крила само привидно са представени по равно, но има съществена разлика между тях, защото левите са си единни, друг вариант нямат, дори ДПС-то няма как да се съгласи за нещо с "Хайдука" (чийто хора викат — аз поне го чух по телевизията веднъж — "Циганите на сапун!"), нито с "Дучето" (за един мандат хората бая си напатиха от неговата арогантност). Дясното крило обаче, са си две отделни партии, озъбени една на друга, защото може да има само един "Дуче", докато на "Хайдука" много му се иска това да е той — ето, човека, вече и на ... гербова марка се направи, и на тениски го носят хората, само и само да ни прави "фашинги"-карнавали, а пък някакъв-си тантурчест генерал му "мъти водата". Така че "Хайдука" няма да подкрепи "Дучето", ама когато става въпрос "за" нещо, но при ситуации на "против" нещо, автоматически го подкрепя (понеже няма как да се коалира с бившите комунисти, нито с турците, това е очевидно).
А иначе Бойко направо, както се казва, държи ръката си на пулса на избирателите си, играе точно така, както те биха го искали, като яка "бабанка", добрия "бияч", който се трепе за всички, а пък ония комунисти не го разбират, че и сумата други хорица от народа също. Той се прави на сърдит, и с пълно право, и не иска да го броят за опозиция, защото е спечелил изборите. Ако толкова хора не го бяха избрали, то той, положително, щеше да се "посвие в колибката си", но при тези изборни резултати просто няма право, нали? И затова той още от самото начало казваше, че иска нови избори, докато хитрия "Станал-Шефски" е този, който иска обратното, така че, мен ако ме питате,
този път социалистите сами си навряха главата в торбата!
Как ще управляват при такава върла, болшинствена, опозиция, хич не ми е ясно, но: ще поживеем, ще видим. Разбира се, че най-правилното беше тъкмо те да искат нови избори, та Бойко да може достатъчно добре да се изложи, да му спаднат поддръжниците до 7-8% след още един мандат, и после да го сполети съдбата на царската партия, или на проскубаното вече СДС, а пък времето на социалистите все ще дойде някога (както и беше преди тези избори), защото света просто върви натам от повече от век. Да, ама не!
Сега, да кажеш, че г-н "Шефски" чак толкова се е загрижил за бедния български народец, дето страда под игото на "Дучето", ами, аз поне това не мога да го повярвам. Но изглежда, че властта е сладко нещо и на човека му се иска сега малко да покомандуват, сега да коват желязото, докато е горещо, или че и неговите избиратели не биха му простили да не направи правителство, но той се нагърби с тази непосилна задача. Абе, задачата засега излезе по силите му, и той дори избра един такъв Премиер, че човек направо да се чуди откъде го е намерил такъв мъдър, абсолютен старейшина, акъла му, тъй да се каже, направо извира, блика навън. Това ще бъде, или поне така изглежда, едно невероятно разумно управление, не с хвалби, а с дела. Е, да де, ама аз пак ще кажа "не". По две причини, втората е че с разумно управление у нас нищо не може да се направи! Това е древната Платонова идея, в която аз не вярвам, народа не може да разбере умните хора, и затова и не ги избира за управници, независимо, че те почти винаги ще правят нещо в интерес на народа (ако наистина са разумни, защото иначе просто нямаше да бъдат такива — т.е. тук няма как да е иначе, умното управление иска всички, и най-вече масите, да са добре). А първата причина е, че
когато една партия е на власт тя не може да си вдигне рейтинга,
той може само да спада, особено в България, и особено в условията на криза. Така че няма начин след това хората да изберат социалистите, те ще съберат едно 15-тина процента, но няма да могат да управляват, ще дойде някоя друга дясна партия, че може дори и фашистка, във всички случаи нещо ново и неочаквано (защото очакваното — аз това миналата година го казах — е пълна безизходица). И не само това, ами и няма как "милите хора" да си изкарат мандата! Две години е възможно някак да я "избутат" (държавната "каручка") — по-точно казано, ако докарат до към средата на септември (да позахлади малко, а и да свикнат хората с тях), то тогава ще изкарат двете години, защото в края на юни нещо много се активизираха протестите —, две и половина също е възможно, но три и повече аз лично не го виждам, колкото и да не ми се иска да е така, и колкото и да съм привърженик на всяка (буквално) лява идея (защото дясното няма идеи, говорил съм по този въпрос). Е, дал Господ (дето никой не е доказал че го има, ама и дето никой не може да докаже, че го има, или пък че го няма!) аз да греша, но поне Вас, уважаеми читатели (не че Вие сте много, но пък затова и Ви уважавам, нали така? — според търсенето и предлагането), съветвам следното: ако тази двойна коалиция на БСП и ДПС изкара повече от три години, а особено ако изкара мандата си, то, в знак на протест, просто се ... откажете да четете този автор. Аз поне така и смятам да направя.
Но, по-умерено казано, аз и не вярвам те нещо особено да направят, защото: нито бедността ни може лесно да изчезне (за едно 20 - 30 години, еди-дойди, ама за един мандат — абсурд), нито те са леви (последния ляв "мохикан" беше Жан — виждате ли каква хубава рима намерих? —, те са поредните конюнктурчици, но поне са по-разумни, а аз уважавам разума), нито ще се погрижат наистина за бедните (примерно, няма да махнат данъка върху влоговете, от които печелят само бедните, понеже богатите си държат парите на текущи влогове за по-добра ликвидност, а там данък няма; нито ще свалят цените на хляба или млякото, или яйцата, и прочее; нито ще се опитат да направят комуналните разходи да не надхвърлят поне 1/3 минимална работна заплата на месец за двустайно жилище, които сега са повече от половин такава; нито ще направят зъболечението безплатно, или участъковите лекари, или обучението, и прочее). То, както се оказвало, даже те били тези, дето предложили съвсем десния плосък данък. Но може би по инерция ще бъдат поне русофили, защото това дясно (понеже е така) русофобство само ни вреди, ние сме славяни и за едни американци, или немци, или французи, винаги ще сме един вид "бели роби", в това съм убеден.
А още по-умерено казано:
всички партии в момента са прави,
по своему, и ГЕРБ, и БСП, и ДПС, че и Атака (щом има кой да гласува за тях), всички са прави, и това е демокрацията, само дето народа ни страда. Той, разбира се, не разбира, че страда заради демокрацията, но това не променя нещата. За да не страда толкова трябват яки социални мерки, нещо подобно на тоталитарните грижи на "Партията и Правителството", само че по някакъв нов начин (начини могат да се намерят, стига да има желание и единство сред народа, а тъкмо това у нас го няма), които би трябвало да са обект на едно ново Социално министерство, но за него може би ще трябва друга статия. Щом сме най-зле от цяла Обединена Европа, то при нас и ще трябва да има нещо по-различно от другите страни, докато различното у нас е, че сме още по несоциални от другите (от немците, англичаните, американците, и прочее). То и затова толкова си мразим политиците, защото се мразим един друг. Вярно е, че сега нямаме такива конфликти като на комунисти с фашисти, но хем разни неофашисти започват да надигат глави, хем
в момента сме тъкмо във ... предвоенна ситуация,
ако сравните кризата от 1928 година и идването на власт на Хитлер в 1933 (тъй като тази криза започна към 2008 година, а сега сме 2013). Така че, може би нещо и трябва да се направи? Може би само демокрация, и то от десен тип, не е достатъчна? Иначе народа ще продължава да си протестира и то с пълно право! Защото народа може да не знае какво иска (и затова да е зле), но пък политиците му трябва да знаят, в общи линии, а не само да му танцуват по свирката. За да не се окаже, че народа ще "затанцува" според свирката на малцинствените партии, на истински малцинствени, дето не събират и 5% (а не като социалистите, които сега са такива про форма). Защото, в крайна сметка, и народа е прав, той от десетина година не гласува (т.е. всеки втори не гласува) и нищо не се променя, така че и не му остава нищо друго освен да излезе на улицата, бавно и полека, и да свали всяко правителство, дори и доброто. Така че, моят съвет е всички да се замислим: народа за демокрацията, а политиците за народа. Иначе, май, ще става по-лошо. Ако чакате кризата да свърши и да започне "добрия" капитализъм, ще има още доста да чакате.
Господа политици, накарайте народа да гласува, ама не насила, а да вземе да Ви харесва, и не като коне за надбягване, или като ... бичета за разплод, а като хора които "отбират" малко повече от него. Защото — и с това ще завърша — народа е простичък, а на този свят няма нищо по-лошо от човешката глупост (след като отдавна победихме, в общи линии, природата). Само с противопоставянето на една глупост (на народната) на друга такава (демократическата) малко трудно ще се оправим, особено във фатална година и в условия на световна икономическа криза.
06.2013
| партия | % гласове "за" | % от всички | % на мразене | мразят в пъти |
|---|
| ГЕРБ | 30.50 | 15.66 | 84.34 | 5.4 |
| БСП | 26.61 | 13.66 | 86.34 | 6.3 |
| ДПС | 11.29 | 5.80 | 94.20 | 16.2 |
| Атака | 7.30 | 3.75 | 96.25 | 25.7 |
| НФСБ | 3.7 | 1.90 | 98.1 | 51.6 |
| ДБГ | 3.2 | 1.64 | 98.36 | 60.0 |
| ДСБ-БДФ | 2.9 | 1.49 | 98.51 | 66.1 |
| РЗС | 1.7 | 0.87 | 99.13 | 114. |
| СДС | 1.4 | 0.72 | 99.28 | 138. |
| други | 11.4 | 5.85 | — | — |
Табл.1. СПЕЧЕЛЕНИ ПРОЦЕНТИ ОТ ГЛАСОВЕТЕ ЗА ПАРТИИТЕ НА ИЗБОРИТЕ ПРЕЗ 2013 ГОДИНА, КАКТО И СРАВНЕНИЕ НА МРАЗЕНЕТО ИМ
ЗА ФАШИЗМА ОТ ПОЗИЦИИТЕ НА ЗДРАВИЯ РАЗУМ
Само че, госпожи и господа, нека Ви предупредя още в началото, че здравия разум е едно твърде коварно понятие, така че това, което ще кажа, няма да се хареса не само на противниците на фашизма, а и на привържениците му; освен това към края ще дам и някои доста странни предложения. Което ще рече, че ако времето Ви е много "кът" и не можете да си позволите да четете празни философствания (които, както моят опит показва, са нужни тъкмо на тези, които не искат да ги слушат), то направо прескочете този материал (или пък автора изобщо).
Така. Е,
здравия разум по принцип не може да приеме никаква крайност,
а че фашизма (както и комунизма, или католицизма, или ислямския джихад, или тероризма, и прочее) е крайност, мисля, че е ясно на всеки. А здравия разум не приема крайности, защото истината не може да бъде в краищата, понеже ако можеше, то, при наличието на сумата диалектически връзки между всичко и всички, много скоро щеше да се окаже, че около тази крайност вече се е образувала околност, т.е. че тя не е крайност, а има още нещо по-встрани от нея! Докато в средата, т.е. някъде между краищата, нещата могат да стоят в динамично равновесие и да се дърпат от двата (за опростяване) края, както някакво топче привързано към два ... ластика — поради което ако наричате диалектиката диаластика няма да сбъркате много, т.е. ще сте по-близко до древната идея. Но това е едно общо съображение.
После, фашизма
не е хубаво нещо защото той е просто един ... фишек,
фъскане, вдигане на много шум, както когато горят сноп пръчки, които и днес в италианския се наричат fascio ("фашйо"), което пък е лингвистично доказателство (ако вярвате на тези неща, но аз мисля, че на думите и връзките между тях трябва да се вярва, защото те разкриват модела на мислене, асоциациите в главите на хората, поне в древността, когато са се правели езиците). Независимо от лингвистиката, обаче, аз споменавам това, понеже идеята за снопа пръчки я има и при нас (хан Кубрат), пише я и на Народното ни Събрание, но ние не ù обръщаме внимание. С други думи, идеята, по принцип, и в друг контекст, е хубава, но при фашизма тя се изражда в това, че ние трябва да се обединим и сплотим, за да се противопоставим активно на други елементи (които най-често са пак сред нас), и да унищожим физически или морално или духовно и прочее другите. Което ще рече, че фашизма като една умерена идея наред с други е нещо хубаво, но когато стане идея-фикс и много войнствена — а той е тъкмо такъв, гледайте сега и нашите "Атакисти", те са преди всичко против нещо, отколкото за нещо друго —, то той става лош и краен.
Така че, в определен смисъл фашизма е хубаво нещо, но този смисъл е като на част от общата палитра, като на елемент от единството, а не сам по себе си. Ако можеше да се обединят фашистите и комунистите, примерно, в една обща, ама и сплотена, партия, то нямаше да има нищо по-добро от това в социалната област, но това не става. Не става защото всеки дърпа чергата (разбирай, одеялото) към себе си, и така, ако "одеялото" е яко пак бива, но лошото е когато то вземе да се къса; или пък, в по-лекия случай, само някои, по-слабите, остават отвити. Което ще рече, че едната крайност поражда, или си върви с, другата, в случая: фашисти и комунисти. Тоест,
щом се засилят крайно десните елементи, се засилват и крайно левите, и обратно,
което в случая е добре, по мое мнение, защото аз съм защитник на лявата идея, още повече, че сегашните леви изобщо не са крайни (даже човек с право може да се съмнява и дали изобщо са леви). И то, действително, така и става, защото спомнете си, че "Хайдук Сидер" основава партията си в 2005 година за изборите, и тогава не само че той печели почти 9%, но и БСП стана водеща печелейки 34%. Освен това се появиха и други десни партии като разни "македоно-българи" и прочие. Но по-важното при нашите явни фашисти, Атака, е че те просто не могат да вземат някога властта, те са малко, подкрепят ги по-малко от 10% предимно пост-тинейджъри, на които, очевидно, поне по мое мнение, им е още малко акъла, а голямо желанието за действие, да правят нещо, няма значение че не е хубаво, и те го знаят. (По-точно те са 8%, но от гласуващите, а те са половината от всички избиратели, така че те, всъщност, са поддържани само от 4% от населението, или от един на ... 25 души!) Аз не искам и тук да се разпростирам по въпроса, защото съм го разяснявал наскоро другаде, но нашия народ не е такъв сплотен като немците или японците или италианците (те са католици), така че той просто не вярва, че ние сме добрите а другите народи са лошите — вижте само колко българи забягнаха където може из Европа, ако ще да е в Гърция или Финландия, където и да е, само не в България. Така че нашите фашисти не са страшни, те са само младоци, и тяхната партия е донякъде необходима, за да имат отдушник такива хора, понеже иначе става по-лошо.
Виждате ли, "децата" искат някой да ги командува, те недоволствуват от това, очевидно, но в същото време искат и да ги командуват, и да има с какво да се изявяват. И не са виновни младите, че са такива (т.е. млади), а са виновни старите, че им отнеха всички начини за организиране в някакви обединения! Ние отдавна нямаме чавдарчета, пионери, и комсомолци, но
нямаме и нищо ново на тяхно място.
Май че има някакви скаутски дружинки някъде, но това е нищо, то е хем за доста малки, хем е спорадично, както се казва. Ние постъпихме до голяма степен и тук като със земята — върнахме я на хората, но не ги накарахме да я обработват (поне данъци да имаше и глоби, ако не я обработват, ама няма). На всичкото отгоре сега времето е тихо и мирно (е, може понякога да е и малко размирно, но това не е ситуация на война и разруха), и младите просто нямат, ами, за какво да живеят и за какво да се борят. И те си търсят, нали така? И ето го "Хайдука" дето вика: вървете след мен и няма да сбъркате! Ние нямаме също и никакви демонстрации или манифестации като по-рано, които, вярно, бяха ни омръзнали до болка, но защото бяха задължителни и често, ама пък съвсем без нищо не бива. Народа чака, чака, па реши да си ги прави сам през 2013, нали? И не си мислете, че това е несериозен аргумент, защото ние изобщо, ама изобщо, нямаме никакви народни сбирки,
нямаме дори карнавали или религиозни шествия,
а други народи имат, без такива неща на народа му писва. Само с мачове нещата не вървят. И ето, на младежите им се иска да носят националното знаме, нищо лошо, по принцип, лошото е че използуват тежката икономическа ситуация не само у нас, а и в целия свят, за да дадат изблик на техни подсъзнателни желания, които съвсем спокойно можехме да им осигурим по някакъв начин (аз ще дам накрая някои идеи). Вижте, не може така, хем без религия, хем без морал, хем без семейства; не може само с копнежа за бързо забогатяване! Господа, разберете най-после, че тези митове за демократичната панацея и свободния пазар са само ...
въдици, на които богатите могат да ни ловят, за да ни накарат да работим за тях!
Изобщо младото, било то фашистко, било комунистическо, а било и неутрално, иска някакви идеи, нещо заради което си струва да се живее; то, разбира се, иска да му е лесно, да му е кеф, да е сито, сексуално задоволено, и прочее, но не може без идеи. А капитализма, прословутата демокрация, просто няма идеи, тя е поредната въдица — това съм го обяснявал на толкова места, че вече и не помня къде —; или най-малкото няма тези идеи, които би трябвало, в ущърб на масите е, и прочее. Затова младите избиват на някъде, особено при тежки икономически ситуации. А само със секс без задръжки (както пише по рекламите на проститутките) младото не е сито, и аз да бях на тяхно място, и аз щях да недоволствувам. Защото, нали, какъв друг избор имат те:
или наркотици, или хомосексуализъм, или някаква форма на лудост, а като прехвърлят 40-те, вече стават и хронични алкохолици.
Младите искат, само дето не го казват, някаква заблуда, измислица, идеал, ама недостижим (защото иначе това не е идеал, а действителност, а пък тя е скучна). То и възрастните искат (какво са всичките шоута, литературата, любовта, религиите, и прочее, ако не някакви измислици, виртуална действителност?), но те поради годините си, опита, децата им, и прочее, не залитат на такива крайности като младите. Така че, ако искаме да няма фашизъм, трябва да се ангажират младите с нещо, да им намерим някакво занимание, това е положението! А освен това трябва да премине и кризата, но за това ще има доста още да почакаме, едно ... 7-8 годинки (както разяснявам в скорошен материал).
Така, добре, но какво да им предложим на младите, а? Пък и за кризата, какво да правим, а? Е, аз имам идеи — от мен идеи да искате! — само дето не са бързи, ама "бързата кучка", както знаете ... Също като нашия преход към демокрацията, който 23-та година още не може да свърши (защото още сме няколко пъти по-зле по жизнен стандарт отколкото по времето на "бай Тошо", когато не беше никак лошо). Първо по-лесното, навярно, за кризата:
единствения радикален начин да излезем бързо от кризата е да се ориентираме към дейности изистващи много ръчен труд!
А това значи да бойкотираме както можем автоматизираното и вече роботизирано производство, било то на промишлени стоки, било на храни, било на развлечения (т.е. да си ги правим сами, а не да чакаме да ни ги предложат медиите). Разбира се, че в най-бедната страна в Европейската Общност трудно ще почнем да търсим нещо дето е 3-4 пъти по-скъпо само и само защото то е направено на ръка, но това е най-сигурния и правилен изход, защото не само ще се намерят нови работни места, но и ще се предложи на хората нещо по-приятно, не толкова отегчително. Казвам това само схематично, понеже по въпроса за това, че автоматизацията измества хората от производството са писани томове книги от повече от един век, и това не е ново явление. Но все го забравяме, и все се кефим да имаме нещо лесно, бързо, нещо лъскаво, добро, перфектно направо, докато склонностите на нашия организъм не са към перфектното, а към лично постигнатото (àко и то да е с дефекти).
А с младежта какво да правим? Ами, ако очаквате аз да свърша работата на поне стотици хора то нещо бъркате, защото за това трябва да си има официална инстанция. Министерството на младежта и спорта би могло да се наеме и с тези функции (ако не искаме да правим отделно министерство), но не като подбор на най-добрите (казах вече: по-малко перфектност, повече жизненост!), а като някакви програми за ангажиране на всички младежи и девойки; може да са в различни организации, но да ги има, и младите да имат възможност да участвуват в тях. Ето няколко идеи за добри заблуди (специално наблягам на тази дума, за да свикнете с нея, а не да се гнусите, или да плюете комунистите, които ни били заблуждавали и за светлото бъдеще, и за другарството, и прочее). Една насока са
религиите, но не като искрено изповядване, а като интересни ритуали.
Виждате ли, отдавна е ясно (поне от 25 века), че Бога или боговете са нещо съвсем различно от материалния свят, те стоят над него, те не са материални, нито унищожими, ergo, ние не можем да ги открием и докажем по никакъв начин (и това съм го обяснявал на няколко места, не мога да говоря навсякъде за всичко). Което ще рече, че всеки има право да се залъгва с каквато иска представа за тях, стига тя да му харесва, а и да му проповядва някакъв морал (защото няма религия без морал; той може да не ни харесва, да е направо перверзен в някои случаи, но го има, затова са създадени религиите). Така че — колкото по-екзотична е една религия, толкова по-интересна е тя, това е истината, и затова хората от край време посещават разни храмове, особено като туристи. Тоест, това не е някакво неприятно задължение за младите, а ще им е направо кеф (примерно, да учат дзен-будизъм, или мюсюлманство, или някаква религия на инките, или древно-гръцки мистерии, и прочее); единственото нещо което се изисква е да се намерят достатъчно интелигентни и непредубедени учители, които да не отричат чуждите религии и да търсят смисъла в ритуала, а не само да повтарят някакви с нищо непроверени измишльотини.
Друга идея: добре известния от преди няколко века лозунг
Retour a la nature,
или "Назад към природата", който го казвам на френски, защото там звучи добре, има рима. В днешния век на сурогати за всичко — и храна, и облекло, и секс, и развлечения, и какво ли не — той е повече от актуален. Аз не виждам кое дете или младеж ще се откаже, примерно, да гледа зайчета, или кокошки, или други домашни животни, или пък да изучава разни растения, билки, екзотични страни, и прочее (в смисъл, че не всеки ще иска всичко това на куп, но все нещо ще му хареса). И този интерес може да се проявява в някакви учебно-производствени звена сред природата.
После, което е донякъде свързано с предишното,
връщане към интернатната форма на обучение,
навсякъде където това е възможно, т.е. децата да се отделят от родителите си някъде тъкмо към тинейджърската възраст в седмични (или дори годишни, в някои случаи, но не всекидневни) интернати, където и да се хранят и да спят, и да си учат уроците, и да играят, и да учат нещо интересно за тях. Примерно: народни танци, кулинария, винарство, отглеждане на разни животни, всякакви спортове, окултни науки, ако щете, всичко което не е вредно и може да достави удоволствие на децата. Това е толкова добре изпитана форма на обучение, която е изгодна и за родителите (защото снема от тях достатъчно голям товар), и за децата (защото стават самостоятелни, не са като оранжерийни растения), а и за целия персонал на тези заведения (т.е. намира им се работа), че изобщо не ми е ясно защо сме се отказали от нея. Сега, има някои юридически въпроси със съществуването на такива организации, така че те да могат и да произвеждат нещо, да се самоиздържат, които на мен лично не са ми ясни, но за тях, положително, си има решение. Така че остава само да очакваме такива лицеи (да ги наречем, защото думата звучи достатъчно възвишено) да вземат да никнат през път и на път, по пустеещи земи, в планините, в малките населени места, и другаде.
След това си струва да споменем и
възможност за обмен на младежи с други (екзотични) страни,
т.е. наши деца, в групи някъде от 10 до 50 души, отиват за поне половин година (но най-добре цяла, за да минат през всички климатични особености на местото) в някое интересно кътче по света, и същия контингент деца от там идват при нас! Предполага се, че някакви подобни колежи или лицеи съществуват и в тези страни (а пък ако не съществуват ние ще им предадем идеята). Това, очевидно, ще е свързано с изучаване на езика на местото, където ще отидат, но това е и част от целта, да се научи нещо в повече. Примерно, 30 младежи и девойки от лицея по българска кухня отиват за една година в Австралия в подобен лицей; като за целта учат една година интензивно австралийски, нали така? От тяхна страна пък при нас идват толкова австралийчета (някои с домашни кенгурчета за компания, предполагам).
Е, аз минах на малко несериозен тон, но това е за развлечение, иначе идеите си остават свежи. Възниква въпроса: дали австралийците ще искат да учат български? Ами, аз мисля че ще заискат, защото за тях ще е интересно, това ще е Европа, все пак, освен това напоследък аз най-упорито защищавам тезата, че българския език е един изключително добър и лесен за изучаване и годен дори за ... световен еталон! Защото, действително, ние нямаме падежи, родовете лесно се определят по окончанието, нямаме сложни времена (примерно италианците, а това важи донякъде за всички латински езици, имат 14 глаголни времена, от които само миналите са 5, и това без страдателен залог или начините за изразяване на продължителни времена), имаме перфектно отразяване на фонетиката чрез азбуката си, и съдържаме всички основни фонеми от другите езици (поради което, за пример, ние много по-добре говорим английски, отколкото един китаец, или негър, или дори италианец). Така че ако обясним някак-си тези неща (и ги покажем с примери) на австралийците (или които и да са те, защото може да са и ескимоси от Аляска, или пък да са от Перу, Таджикистан, Биробиджан, ако щете, и прочее), то децата (а и родителите им) положително ще се съгласят на такъв временен обмен. Не знам дали оценявате значението на тази идея, защото тя дори може да даде тон на сумата страни, това сплотява народите, и прочее. Но най-вече ще е интересно за децата, те ще се "утрепят" да попаднат в някакъв такъв лицей.
В същото време не си мислете, че това няма да стане защото трябват пари за тези заведения. Както казах, децата ще трябва да могат нещо да изкарват и сами, но дори и да трябва да се търсят помощи, то аз не мисля, че това ще е трудно, защото ако за мнозина от нас е трудно да съберат пари за хляб и мляко (и вместо последното вземат, примерно, соево саламче), то за сумата страни на запад проблема е за какво да си похарчат парите, понеже в днешно време една пица в заведение в САЩ трябва да откарва към 50 щ.д. (тъй като преди 30-тина години тя е била към 18 долара). Е, сами разбирате, че за 50 долара у нас може да се изядат 100-тина пици (а и повече, ако хората си ги и направят и изпекат). Искам да кажа, че ако има конкретна цел за която се дават парите, то Запада ще ни ги даде (както даде, доколкото ми е известно, суми за изграждане на разни детски площадки у нас — понеже при по-добър социален климат у нас ще емигрират по-малко българи в чужбина, нали?). Но дори и да трябва на първо време такива лицеи да се заплащат от родителите, то пак ще може сумата деца да се уредят, да се види ползата, и да се вземат мерки за нови такива заведения.
Така че, да резюмирам накрая: фашизма е лош когато стане идея-фикс за някои, но като елемент в живота той си има своите предимства. Особено неофашизма, който се появява в наше време, е полезен и със своето предупреждение, с това че, значи: дайте ни това, което искаме, за да не стане по-лошо. Тоест прецедента на фашизма (а в известна степен и на комунизма) играе важна роля за неговото избягване. ( Например, нашия "хайдук" често започна да говори: ами, вие само кажете, че искате ние да вземем и оръжието, или нещо в този дух. С две думи: опомнете се хора, за да не вземат фашистите да престанат само да развяват знамена и да си организират "хепънинги" ) И ако искаме децата ни да не залитат по разни такива налудничави идеи, а и просто да направим живота им по-интересен, ще трябва да натоварим някое министерство с грижи за младежта, защото ако разчитаме демокрацията да ни оправи като с магическа пръчка ще стане както стана с идеите на СДС-то, които само опропастиха страната ни. Предложенията ми, както и въобще третирането на темата, не са традиционни, но аз лично не виждам какво им е лошото. Ами, преценявайте.
06.2013
КАК ДА ПОДОБРИМ ДЕМОКРАТИЧНИТЕ ПРОТЕСТИ?
Преди няколко месеца аз стигнах до извода, че ние не знаем и как правилно да протестираме, когато сме недоволни от нещо. И като казвам "ние" аз нямам предвид само у нас, в България, ами по целия свят, като в нашата страна ние дори постъпваме много културно, ние само пречим на хората, е, на нашите законно избрани управници, да работят, устройвайки на площада пред Народното Събрание, като на полянката пред Белия Дом, народни веселия, с барабани, мегафони, песни и танци и развяване на национални знамена (че то какво друго да развяват хората?). И това, разбира се, пречи на хората да минават по улиците наоколо и затова облечени в съвременни "доспехи" poliziotti (това е на италиански) стоят там и от време на време спират минаващите протестиращи, за да пуснат насъбралите се граждани, а след това обратното. Е, то е ясно, че затова и съществува полицията, за да пази народа от самия себе си, но това не е работа, така и протеста не е протест, и на хората и учрежденията се пречи да работят, а и на полицията се отнема време за смешни дейности — ами че протестиращите не са някакви престъпници, те са млади хора, които просто искат да се развличат с нещо и да си придават сериозен вид, даже проявявайки "геройство" при сблъсъците с полицията. Така че, какво да се направи, как да се постъпи, така че и вълка да е сит, но и агнето да остане цяло?
За правилното разбиране на проблема той трябва да се разбие на няколко момента, които са различни, но действуват заедно, т.е. той трябва да се декомпозира, за да се вземе правилно решение. Защото:
0. Защо хората протестират?
Вие ще кажете: защото са недоволни от нещо. Абе то е така, ама не съвсем. Има различни фактори. От една страна хората искат просто да вдигнат малко шум, да побуйствуват, да покажат себе си в геройски ситуации — т.е. те решават че ако не направят някаква очевидна глупост, жертвайки своя или чужд живот, то положението няма да се подобри. Както, да речем, на един площад Тянанмън в Китай, спомняте ли си? Глупостта на саможертвата е очевидна, но пък иначе как да се привлече общественото мнение? И току виж, че не пострадали? А може изведнъж и да се прославят като патриоти? Затова у нас се развяват и национални знамена, при все че нашия народ, слава Богу, е доста миролюбив, не рита без нужда срещу "ръжен".
Така че това е едната страна на нещата, психологическата, която не бива да се пренебрегва. Докато човек е млад той иска и света да променя и себе си да покаже, а че и да изпусне малко от насъбралата се в него "пара" (и затова в руския език съществува думата "парень", да Ви кажа, която значи младеж; или пък още че му е време — пора на руски — да се жени), след което обикновено му олеква. Демонстрациите и протестите са един вид ... електрически бушони, те не трябва да прегарят, по принцип, в нормални ситуации, но когато ситуациите не са съвсем нормални то те понякога и прегарят, но спасяват системата (на демократическото управление, в случая). Така че тази възможност трябва във всички случаи да се запази, но тя трябва някак-си да се канализира, да се насочи в нужната посока, за да може "агнето" да остане цяло, т.е. да не се пречи на работата на учрежденията. Защото има и протести при които някои хора изкарват трактори и камиони на улиците, блокират транспортните магистрали, с една дума устройват безпорядъци, въпреки че акциите са предварително обявени и са взети някакви мерки за отклоняване на движението. Или протести пред щаб-квартирите на партии или движения. Или протестите на лекари, учители, транспортни работници, и прочее, и прочее. Безпорядъците трябва да се забраняват, но трябва да се запази за хората възможността да протестират, и като че ли досега на никого не хрумнало в главата как да се направи това. Единствено на дръзко мислещия, макар и клонящ малко към утопии, Мирски, не е ли така?
Но да продължим по-нататък. На хората трябва специално да се предоставя възможност да изказват своето мнение, и това е втория момент, на който трябва да се спрем. Тук далеч не всичко е ясно, защото властите уж знаят, че гласа на народа е като божия глас, ама много не обичат да го питат него, народа. И защо? Ами, защото народа не знае мярка в нищо и ще ти наговори цял куп глупости ако го оставиш да говори. Обаче, струва ми се на мен, това е преди всичко защото него не го питат, или неправилно го питат. Примерно, когато България влезе в НАТО никой не си направи труда да попита народа иска ли той това или не, или в Европейския Съюз, или при въвеждането на плоския данък (защото ние имаме възможно най-десния данък общ доход, който не зависи от размера на доходите, процента винаги е един и същ, и това в най-бедната страна на Евросъюза!), или при легализацията на проституцията, или за браковете между хомосексуалисти (струва ми се, че те са разрешени, аз не съм се интересувам, понеже това мен не ме касае), и други примери. Ясно е, че ако вземеш да питаш хората колко трябва да струва хляба, или млякото, месото, и тъй нататък, и ако въобще ги питаш за това, защото при пазарната икономика цените не се определят централизирано, то хората ще изберат възможно най-ниската цена, но има важни неща, за които хората трябва да бъдат питани. Не при условие, че тяхното решение веднага ще бъде утвърдено — защото да напомня, не знам за кой ли път, че фашизма в Германия е дошъл на власт на времето си именно по желание на народа, по демократичен път —, но трябва да се пита, и, ако е необходимо, да се привлича на помощ международната общественост и правителствени инстанции, за да се убеждава народа че неговото желание е неразумно и погрешно (както, например, беше с българските медици в Либия, които Либийското законодателство, но и целия народ, просто приеха за виновни в абсолютно абсурдното допускане за предумишлено заразяване на невинни деца заради пари). Или да Ви напомня за едва ли не първото в историята демократично решение на Пилат Понтийски кого да помилва, Христос ли, (уж) сина божи, или бандита Варава /Бараба. Когато хората не се питат те в най-добрия случай се озлобяват, но решенията трябва да се вземат от управляващите — те затова и са избрани.
А има и трети момент: как да се отчита мнението на народа? Кой ще задава въпросите и какви? Няма ли това да е начин за манипулиране на масите? И кога? Защото народа го питат при нормални обстоятелства веднъж на четири години, при изборите, но много неща стареят доста бързо. И после не е работа всеки път да се провеждат тържествени референдуми, или пък да се чака хората да излязат на улиците да протестират, трябва да се намери по-леко решение, което в днешно време е очевидно, до което ще стигнем по-късно.
А също и четвърта страна на нещата има: какво да се прави с нарушителите на реда при демонстрациите? Ами че те не извършват престъпления против хората, не крадат, не убиват, просто пречат на другите и на обществото. И аз имам предвид не само мерките за наказания, това също, но и работата, която те трябва да изпълняват при дребни нарушения, тъй като не е правилно те да стават търтеи на обществото. А и морал няма, никой не казва кое е добро и кое лошо, само дето едната страна счита, че полицията винаги и навсякъде е лоша, а другата страна счита, че младите (основно) пречат на спокойствието в обществото.
Така че ние не умеем да протестираме, а и даже когато искаме да окажем поддръжка на дадена партия или политически деятел ние не знаем как да направим това (освен да чакаме поредните избори и да гласуваме за тях). Ами, тогава да започнем по ред на номерата.
1. Къде да протестираме?
Аз не знам как по-просто да отговоря на този въпрос, освен с думите: на определените за целта места. Не на улиците и площадите, не на транспортните магистрали, не пред зданията на учреждения или инстанции или видни личности, където те, очевидно, нарушават нормалното течение на живота, пречат на другите хора, които не желаят да протестират или за които тези протести са напълно безразлични, а на определените места. На какви? Ами, на специални стадиони, защото това са местата където е прието да се събират големи маси хора. Ето така. По Мирски, нали?
Значи, в началото може да се използуват съществуващите стадиони, т.е. да се избере един такъв, поостарял, за да не пострада особено, но това е само временно решение, по липса на по-добро. Правилно е това да бъде отделен стадион за протести, където не е необходимо да има много места за сядане, само неголяма трибуна, да речем за хиляда души, за официалните медии, защото надали някой ще иска да си плаща за вход, но дори входа и да е безплатен, то тук номера не е в гледането какво правят другите, а в личното участие. Трябва да има широка, около 20 метра, елипсовидна пътечка (това като че ли е по-добре от кръгла такава) по периметъра, със симетрични вход и изход някъде около фокусите на елипсата но от едната ù страна, примерно от страната на трибуната, с възможност за минаване за следващ кръг или за отправяне към изхода, а в центъра трябва да има просто асфалтова площадка, с неголяма трибуна за възможните оратори. Всичко това трябва да бъде оградено с висока ограда, с осветление, с пилони за знамена — това е важен елемент, трябва да има 3, 5, или 7 такива пилони — и обекта да е снабден с много камери (едно 10-тина броя, от различни ъгли). А също така трябва да има и екрани за показване на важни лозунги, които е удобно да са разположени срещу трибуната.
Виждате ли, хората тук трябва да бъдат отделени от останалите, но това не е място за изолация, не е заточение, което да е неприятно за протестиращите, не, трябва да има всички необходими средства за предаване на живо от тези стадиони в новините, така както се провежда предаване на всички дебати в Парламентите. Така че трябва да има и акустични устройства и възможност при заплащане (или при желание от страна на организаторите, защото обикновено тези митинги или демонстрации ще се организират от някаква политическа сила) да се показват различни неща на екраните в стадиона, да се слуша музика, че да се уреждат и танци, ако щете. Нещо повече, тези протести трябва да се показват на няколко места в големите градове, на специални екрани, така че хората, желаещите, разхождащите се, да могат да наблюдават тези събития. Та нали протестиращите, че и всички хора, в днешно време се нуждаят преди всичко от реклама, от publicity, а останалите хора искат преди всичко да бъдат осведомявани за всичко! Ама, Боже Господи, аз си спомням че даже преди едно 20-тина или повече години гледах, че в Лас Вегас навсякъде е пълно с экрани, там мигат разни образи, показват се мултфилми, и други такива неща; по-рано такива екрани се правеха просто от голямо количество лампички. И след едно 10-20 години ще бъде елементарно да се разполагат и преносими плоски екрани на стойност, примерно, както обикновени стъклени рамки (заедно с рамката), към които ще трябва само да се включи акумулатор с тегло, да речем, от 2 килограма, или ще може те да бъдат прикрепяни към фасадите на зданията с вакуумни вендузи. Няма да има изобщо никакви пречки за осигуряване на публичността на събитията.
В идеалния случай, струва ми се, е добре да се разполага, поне в големите градове, даже с два такива стадиона — бял и черен, т.е. за одобряващите и приветствуващи политиката, и за протестиращите и оплюващите я. Това ще предложи още по-голямо отдалечаване на едните хора от другите. Но в малките градове стига и един протестен стадион, а пък в селата може просто да се определи някакво място някъде встрани от центъра. В цялостен вид, мисля аз, е нужно да се провежда и полицейски контрол (да речем, чрез сканиране на документа за самоличност) на входа и на изхода, защото в редица случаи тази информация може да се окаже нужна, за провеждането на различни анализи, а и при контрола на протестиращите; не се плашете от това, защото я минат я не две-три десетилетия и такива мерки ще бъдат взети на всички обикновени стадиони. И ако с това се ангажират различни инстанции, и тъй като след това, все едно, ще трябва да се провежда чистене, то аз мисля, че може да се въведе и някакво демократично заплащане за входа — например такова: за безработни, учащи се, пенсионери и инвалиди, и за хора с доходи под една минимална работна заплата (МРЗ) на месец да бъде вход свободен (при сканиране на документа за самоличност ще може елементарно да се прави проверка и за доходите на даденото лице), за хората с доходи до две МРЗ да се плаща, да речем, 0.5 евро (т.е. половин билет за градски транспорт, според западния стандарт), а за останалите по едно евро.
Така че всичко е въпрос на навик и обичаи и ако хората се научат, че имат пълното право да отидат на тези стадиони и да протестират когато им хрумне, то те и ще почнат да го правят. Ето нашите протестиращи, успели най-после да сменят поредното Правителство, веднъж даже бяха решили да се събират всеки ден на площада пред Народното Събрание и да ... пият кафе там (струва ми се в пет часа, at tea time), и какво му е лошото на едно такова място за среща на младите, а? Де да бях и аз на 25 (вместо на 65) години то и аз бих отишъл там да разменя по някой лаф с мацките. С което искам да кажа, че и неприятни, но полезни, задължения могат да бъдат направени привлекателни, ако нещата се обмислят добре предварително. Обаче протести на улиците, и т.н., както вече казах, трябва да се забранят и да се преследват от закона.
2. Как да се изказват разумни мнения?
Тук става въпрос не за такива протести, където хората искат просто да си повикат и да се срещнат със събратята си по съдба, а за изказване на мнения по редица въпроси, за провеждане на масови допитвания до народа или референдуми. Аз съм споменавал това и в друг мой материал, но няма нищо по-просто от провеждането, да речем, веднъж месечно на допитване до всички пълнолетни граждани от пет въпроса и с пет отговора. Точките може да са и повече, до 10-тина, но отговорите трябва да бъдат пет — колкото по-малко, толкова по-добре, за да не се объркват хората —, и с такава, примерно, кодировка: 1 - горещо одобрявам, 2 - одобрявам, 3 - безразличен съм по въпроса, 4 - не одобрявам, 5 - силно не одобрявам; ако искаме да правим разлика между негласувалите и безразличните, то може на всички негласували да се присвоява значение 0.
Сега по отношение на въпросите: може да има нови и актуални в дадения момент, но може да има и постоянни, за определяне на рейтинга на водещите партии и политически личности. Ако имаме някакъв списък и трябва да се избере един елемент от него, то може да се съединяват два въпроса в един, но това са детайли. Може да се гласува по Интернета, или чрез мобилните телефони, с помощта на пароли, както е при тегленето на пари от влоговете, но трябва да има възможност в местните Съвети (или в полицейските участъци) да се въвежда нова парола в случаи на намеса на външни лица. Провеждането на едно такова допитване (или анкета или референдум) ще отнеме на човек около 5 минути, така че няма да има основания хората да се отказват да гласуват (но, разбира се, те ще могат да се откажат).
Някой може да каже, че това не е нов елемент, че много медии и сайтове провеждат подобни допитвания, но това не е същото. Едно нещо е когато има една авторизирана инстанция, а съвсем друго нещо е когато някоя-си фирма провежда свои анкети предимно с рекламни цели, или най-малкото за да си вдигне рейтинга. Когато това е частно мероприятие то ще отговорят хора които гледат това предаване, и техните мнения, в общи черти, са вече известни, защото всяка фирма има някаква представа за кръга от своите зрители, а и резултатите от едно допитване ще се различават силно от тези на друго при едни и същи въпроси. После, ако аз ненавиждам компанията "АА", да речем, то аз и няма да гласувам при нея, аз няма да искам въобще да имам нищо общо с нея. Така че трябва да се реши кой ще провежда това, но по принцип всеки сайт е подходящ, те даже и ще се състезават да им се разреши да провеждат такива анкети. Според мен централната информационна агенция на страната е най-добрия хазяин за тази цел, но може да има възражения, че това е корумпирана организация, или че там ще лъжат хората, и т.н., така че аз ще предложа едно просто решение за избягване на такива възможности.
Но освен това трябва да се подчертае, че това гласуване трябва да бъде явно, по името, иначе ще стават всякакви спекулации, затова са нужни и паролите. Обаче явно гласуване не означава че то ще бъде достъпно за всеки интересуващ се, не. Всеки ще може да проверява само своите отговори на различни анкети, а за другите да получава само сумарни резултати, т.е. толкова хора и проценти са дали отговор 1, толкова 2, и тъй нататък, Но подателя на гласа, заедно със своята парола, е необходим и за да има възможност за корекция на гласуването, обаче преди всичко за да може да се прилага някаква несложна база данни за всички граждани на страна, където да бъдат указани такива параметри като: възраст (т.е. година на раждане и по нея да се изчислява възрастта), образование, и то не само висше или средно, а и по тип образование (от, да речем, 10-тина типа), имуществено положение, семейно такова, брой деца, познания на чужди езици, етническа принадлежност, местожителство, и други. С помощта на такава база данни ще може точно да се отговаря на въпроси като, за пример: как е гласувала техническата интелигенция, по сравнение с пенсионерите, или с ромите, и т.н., на даден въпрос, а това, очевидно, има голямо значение за оценката на резултатите. Това са съвършено нови възможности, които отсъствуват при публичните гласувания чрез анонимни бюлетини.
Така, обаче хората, виждате ли, се боят че, от една страна, агенцията (сайта) обработваща резултатите може нарочно да ги изопачи, а от друга страна, че полицията или който и да е там по върховете ще разбере тяхното мнение и ще използува тази информация против тях. Е, по отношение на възможността за фалшифициране, то може да се изпращат данните в едно централно място (примерно, във водещата информационна агенция на страната), което да ги размножава в 3 или в 5 екземпляра и да ги изпраща на други инстанции и чрез сравняване на общите резултати, а и всеки ще може да провери своите отговори при тях, да се убеди (особено ако програмите за обработка са едни и същи), че всичко е правилно. Освен това тези инстанции може някак да се редуват (да речем през половин година), за да не се "забравят". Що се касае до страховете от използуване на тази информация в ущърб на подателя на гласа, то аз мисля, че това е несериозно, защото ако ще има стотици въпроси за една година надали някой ще се заеме на тяхна база да вади заключения за благонадеждността на човека. Освен това действителната демокрация е немислима без възможността за открито изказване на своето мнение, така че аз съветвам нещата да се оставят така както са, т.е. информацията да е открита само за авторизираните инстанции, които се задължават да не я използуват неправомерно.
( Все пак, в скобки, аз ще приведа за всеки случай един засукан начин за развързване на човека от неговия глас чрез използуване на посреднически сайт или даже на разузнавателно управление — примерно, ЦРУ, а, там хората знаят как да пазят тайни, — и размесване на списъка от всички хора. Това се прави така: когато цялата процедура за определяне на хората е изпълнена за дадената година (тук трябва някак-си да се сложи край на добавянето на нови хора) то централния сайт изпраща списък от всички хора заедно с техните параметри за които говорихме (възраст, образование, и т.н.) на това разузнавателно управление, и то провежда там при себе си размесване на целия списък, след което на всеки човек се присвоява нов пореден номер, но какво е съответствието на този номер с реалния човек може да определи само това управление. По-нататък цялата кореспонденция се води със ЦРУ, извинете, с избраното разузнавателно управление, и то изпраща в централния сайт най-напред привързването на параметрите към новите поредни номера (без друга информация за самоличността на хората), и после за всеки набор от въпроси дава като код на човека неговия пореден номер. Но нито самите хора, които кореспондират с това разузнавателно управление, знаят този пореден номер, нито в централния сайт, където работят чрез използуване на поредния номер, знаят за кого се отнася той, нито пък може да разберат от къде идват отговорите. Ето така. И пак може през година, да речем, да се сменят тези разузнавателни или каквито и да са управления. Но това е излишно усложнение. )
3. Кой ще задава въпросите?
А сега нека поясним и това, кой ще съставя тези въпроси. Е, по принцип това трябва да се върши в Парламента, от някаква Комисия за допитвания до общественото мнение, макар че и тук може да има разни варианти, може да се включват и представители на медиите, и международни наблюдатели, само че решаващия глас трябва да е този на Парламента. Това не е сложна процедура, но тя е важна, и тази Комисия трябва да бъде посредник, вход, за различни предложения от страна на политическите сили и обикновените граждани. Тоест това трябва да е нещо като пред-протестна инстанция, и ако някоя политическа сила не е съгласна с нещо, и то упорито не съгласна, то тя трябва най-напред да се обърне там, а вече след това да мисли за демонстрации. И тази инстанция трябва да остава в сила и когато се провеждат нови избори и Правителството още не е съставено, защото и тогава може да има различни въпроси за регулиране. Но с тази работа може да се заеме и канцеларията на Президента, в крайна сметка. Каквото решение се вземе. Важното е, че един ще съставя въпросите, а отговорите ще постъпват на друго място, за да има някаква развръзка на инстанциите, защото иначе все ще има опасения, че нещо не чисто.
Тук е много важен начина на задаване на въпроса, така че да може да се разберат подбудите на хората, приоритета на ценности, кое е по-важно за тях и кое не толкова, и да се повтарят отново въпросите през някакъв период от време, ако те са съществени. Така че това и не е чак толкова лесна работа в смисъл на удовлетворяване на възможните протести на политическите сили, каквито при всички случаи ще има, можете да бъдете сигурни. Тука трябва правилно да се отделят практическите съображения от политическите, защото, поне в България, политиката продължава да командува парада и да стои над икономиката, в резултат на което почти винаги се взема лошо решение! Примерно, имаше такъв въпрос, какво да се прави с нашата атомна енергетика, с атомната ни електроцентрала, да се закрива ли постепенно, или обратното, да се увеличава производството ù с добавяне на нови блокове, и този въпрос се преразглежда няколко пъти и той пак, струва ми се, не е разрешен окончателно, защото, виждате ли, електроцентралата е руска и от тоталитарните години и, следователно, за всички десни, които у нас като правило са русофоби, това означава, че, разбира се, тя трябва да се закрива, независимо от мненията на чуждестранни експерти, които могат да се тълкуват по различен начин. А тук е важно, от една страна, да се разбере действително ли страховете сред народа, че с нея може да се случи нещо, са толкова големи, наистина ли народа мисли, че руската техника е ненадеждна (след като, примерно казано, дори американците работят на руската космическа станция), и от друга страна, считаме ли ние, че производството на електроенергия трябва да се увеличава, защото съществува пазар на електроенергия и ако ние имаме в повече, то бихме могли да я продаваме, и това би могло да свали нейната цена; цените на електроенергията (а и изобщо на всички комунални разходи) растат непрекъснато и в такава бедна страна като нашата това е въпрос от първостепенна важност. Подобен на този сега е и въпроса с нефтопровода "Южен поток", който очевидно е изгоден за нас, обаче пак тези руснаци, така че по-добре да не се обвързваме с тях. И други примери.
Тоест решенията, разбира се, вземат политическите сили които стоят начело на властта, в това е същността на партийната система (да пречи на икономиката), но ако въпросите са правилно поставени то те трябва да отстранят в максимална степен политиката от всяка ситуация. При добре поставени въпроси по принципни точки може да се стараем да търсим общи решения изгодни за цялата нация, а не само за определени политически сили, това е начин за постигане на Правителство на националното единство, което у нас все липсва (и сега, уж отказали се от двуполюсния модел БСП - СДС, ние пак стигаме до подобна ситуация с наследниците на СДС). Искам да кажа, че у нас двата полюса са действително полюси — крайно десен и крайно ляв — а това не е хубаво, трябва да се стремим към центъра (да речем, при прословутата американска система на демократи срещу републиканци аз не мисля, че която и да е от тези партии е крайно лява, те имат по-меко деление). В този смисъл излиза, че тази Комисия трябва да бъде максимално аполитична, което е доста трудно нещо, и затова тя може да бъде и към Президентството. Нещата трябва да се обмислят, аз подавам само идеите, не мога да върша работата на цели екипи от специалисти.
4. Как да наказваме нарушителите?
Е, преди всичко, и първоначално, с глоби, това е ясно. Но те трябва някак-си да корелират с доходите на провинилите се, защото не е работа да се налагат един и същи глоби на безработен и на собственик на БМВ, примерно казано, а при нас това, положително, не се прави (и не само у нас, защото аз не съм чувал за страна където глобите да се указват в части от МРЗ, както аз предлагам в други материали). При повторение на аналогични провинения глобите трябва да се удвояват, и максимум още веднъж, а след това да се минава към други мерки. Но какви са тези други мерки? Това е само затвор, който единствено натоварва държавата защото това са само разходи. И въпросът тук е по-широк, тъй като така стоят нещата и с други дребни нарушения, като: битови безредици, телесни повреди, дребни кражби, икономически нарушения, хулигански прояви, и други, където важното е да се превъзпита човека, да се накара да се замисли, да се засрами.
А как е било по-рано? Имало е заточения, каторги, тежък труд за непоправими престъпници, така че те поне да работят и по този начин да изкупят в определена степен вината си. При по-дребни случаи също е имало някакви трудови дейности, отегчителни, но носещи някакви пари на държавата (примерно, при Дикенс, ако не греша, в затвора са лепили пликове или опаковъчни кесии за магазините), обаче сега, на фона на растящата безработица, каква работа да им се налага та да лишават други хора от нужни за тях доходи, а? И безработицата няма да намалява с приложението не само на автоматизация, а и на роботизация на почти всички производства. И колкото и непривлекателна да е дадена работа, да речем на работниците от хигиената, при почистването на улици, или на транспортни средства, и прочее, тези които я изпълняват вършат това съвестно (аз гледам нашите чистачи), за да не я загубят, и ако това се възложи на затворници то те даже нарочно ще я изпълняват лошо (или ще се наложи да се удвои броя на надзирателите). Но в старите книжки може да се прочете и за овалване на някого в катран и перушина и превеждането му така по улиците на града, или за дамгосване на престъпниците и проститутките, и други подобни варианти.
Е, аз не съм привърженик на жестокостите, но някакви безболезнени и основно засрамващи мерки може да бъдат взети. Започвайки с обикновено публикуване на такива хора в някакви списъци, така че всички да могат да ги видят и научат (познатите им, колегите им от работата, или съседите, сигурно ще се заинтересуват). След това може да се нанася на тях някакво неизмиваемо мастило за определено време (от порядъка на седмица до един месец) и то със следене те да не си го измиват някак-си, изисквайки от тях да минават веднъж на ден през близкото полицейско отделение за да се разпишат и да ги огледат. А къде да се нанася? Е, на челото, или пък на ... носа, ако искате, така че всички да го (или я) виждат, и в транспорта и на работата. След това може да се прилага и частично остригване на главата на една четвърт — да речем, започвайки от задната лява четвърт и по часовниковата стрелка, ако подобни случаи се повтарят (но може и на половина, предна - задна, или лява - дясна). Тъй като е напълно възможно това да стане мода след младите, то такъв тип "прически" трябва официално да се забранят и всеки такъв човек да може да бъде спрян от полицията и да се поиска от него да докаже причината за тази си външност, и ако тя не е в резултат на наказание, то да му се наложи съответното наказание, започвайки с глоба (евентуално плюс пълно остригване на главата).
Може също да се имплантират и някакви електронни чипове — да речем на дясното рамо, и на десния хълбок отзад. Така човека ще може да бъде разпознат в случай на необходимост, но само от специалните органи на полицията. Ако се окаже нужно да се провежда постоянно следене на някой човек то може да се помисли и за специални приемо-предаватели от типа на мобилните телефони, но така че да може да се провежда точно сравняване на сигнала с човека (било то по пулса на сърцето, или чрез гласова връзка) и то така, че той да може даже да се къпе с тези устройства (в съвсем близко бъдеще това ще стане възможно, а аз мисля, че подобни приборчета вече се прилагат за следене на мигриращи птици и други животни).
Другата страна на нещата е работата за затворниците. Както казах тя е трудно да се намери, но ако с това се заемат съответни инстанции по някаква програма (в днешно време всичко се решава по някаква програма), то може нещо да се измисли. Аз ще предложа 2-3 неща, звучащи по-скоро утопично, в моя стил, но които могат да бъдат лесно приложени. Да речем, търговски пунктове с "примамващото" название "При нарушителите", където да може да се изяде някой сандвич или пица, да се изпие бутилка бира, те такива неща. Кой знае дали това няма да се окаже интересно хрумване за привличане на клиенти? Защото ако се окаже, то те ще дават нещо на държавата. Или неголеми манифактурни предприятия, за глинени чашки (с нарисувана или релефна полу-остригана глава). Или да се изпращат поединично в помощ на желаещи предприятия или магазини. Това ще бъде смешно, то ще бъде интересно за околните, даже и за самите нарушители, но те надали ще решат да "правят кариера" като частично остригани герои (а това и няма да им се отдаде, та нали тях скоро ще ги пуснат)
Друг вариант това е изпълнение на някаква неприятна, но полезна за човека — обърнете внимание на това — работа в затвора, която може и да не дава кой знае каква полза, но няма да навреди на никого. Да речем, затворникът да ... върти педалите на велосипед в стаята си, но с прикрепени към колелата динамо-машинки! Не е задължително получената по този начин електроенергия да влиза в електрическата мрежа, това изисква сложно съгласуване, но за нагревателни прибори, на кухнята, или за охлаждане на помещенията през лятото (ако не иначе то поне чрез механична връзка с витло), тя ще стане. ( Аз стигнах до тази идея след като чух, че някъде правели такава приставка към компютъра, така че да може да се зарежда акумулатор за няколко часа работа като се повъртят педалите към половин час. ) Никой няма да бъде особено доволен да прави нещо по принуда, така че това ще бъде един вид допълнително наказание, но в същото време и полезно натоварване за човека, грижа за неговото /нейно здраве.
Друг вариант, при който ще има разходи във връзка със задържаните, но това ще им бъде само от полза, а за младите това не е без значение. Става дума за провеждане с тях на някакви курсове. Аз имам предвид кратки, за две седмици, или от няколко такива части, но всяка една част да е с такава продължителност, което е съвсем достатъчно в редица случаи. Да речем по оказване на първа медицинска помощ, или по ремонт на електрически котлони, или хладилници, и т.н., или по изучаване на машинопис по десетопръстната система (това е досадно нещо, но полезно), или като въведение във водопроводни и канализационни дейности, или по вътрешна украса на домовете, и сумата други варианти. Иначе казано, това означава, че човек, попадайки за кратко време в затвора, няма да счита това време за пропиляно, няма да се озлобява на "ченгетата", но, все пак, надали ще продължи да се стреми да попадне отново там за поредната необмислена детинска постъпка. Та нали аз казах в началото, че може да се направи, при наличие на желание, така, че и вълка да е заситен (със соева каймица, а?) и агнето да остане цяло.
Ето с помощта на такива мерки може да се направи така, че и хората да могат да протестират "докато не им писне", както се казва, и техните гласове да могат да бъдат чути, и да може да се помогне на неефективната демократична машина да изпълнява успешно своите функции, а органите за охрана на реда на намалят малко своите разходи, помагайки при това и на самите затворници да прекарат по-полезно, а и приятно, времето на недългото им лишаване от свобода. По мое мнение всичко това още далеч не е осъзнато нито от обикновените хора, нито от съответните инстанции.
10. 2014
П.П. 05.2015. Струва ми се, че е нужно малко да се поясни идеята за допитванията, към точка 2. Най-напред за това, че явното гласуване с пароли, всъщност, е тайно, паролата е нужна за вход в системата, а по-нататък всичко е скрито. С помощта на ЦРУ или не, но ще съществува централна агенция където ще се изпращат персоналните отговори. Тази агенция нека провежда преди всяко допитване (обикновено веднъж в месеца, не в годината, както казвах по-рано) добавяне на нови граждани (които може сега да стават пълнолетни, или пък да решат да гласуват), а така също и изключване на някои починали (или, да речем, отказали се от гражданство). По този начин всеки път ще има нов файл с граждани и нови поредни номера, и след като гласуването вече е завършено то и няма да има смисъл да се коригира каквото и да било при старите гласувания, така че по тази причина дори и с парола човек да не може (т.е. това трябва да се забрани) да разбере своите лични отгори! Това от една страна е естествено, а от друга страна ще бъде гарантирана анонимността на отговорите, защото, представете си, че хванат някого и го накарат да въведе паролата и да узнаят неговите отговори — да, ама това няма да е възможно ако гласуването вече е приключило, а ако не е, то той винаги ще може после да промени резултатите.
Така, след това ако всеки път се провежда ново сортиране на хората (измененията може да са съвсем незначителни, но някъде след стотния човек вече всичко ще бъде ново) то и за всяко гласуване привързването на хората в списъка на централната агенция ще бъде различно, което прави безсмислено всички опити за отгатване кой под какъв номер се намира във вторичните списъци (където го няма уникалния номер — ЕГН-то при нас —, а само поредния номер). А ако и тези поредни номера се пермутират (или разбъркват) всеки пък (в ЦРУ или в неутралната агенция) то секретността ще бъде непробиваема.
По-нататък, аз не обясних подробно (защото подобни идеи давам и на други места) но за това гласуване може (а сега ще видите, че е и необходимо) да има специални фонокарти, като телефонните, а дори и с електронен чип, както на банковите, което не струва практически нищо. Щом има добре засекретени банкови фонокарти, то те може да се използуват и за банкови операции, поддържани от някаква банка, по уникалния номер на гражданина. Това ще даде възможност за провеждане на гласуването и от банкомати (ако се наложи), но важното е, че ще може да се провеждат и неголеми парични транзакции.
Това, което имам предвид е следното: ще може да се плаща нещо за това гласуване, за да се стимулират хората да отговарят! Ще се плаша съвсем малко, щом е от държавния бюджет, да речем по един или два евро-цента на един избор, т.е. ако въпроса е за избор от пет варианта, то 5 или 10 цента на въпрос, но ако трябва да се избира от 20, то съответно повече. Независимо от това, ако въпросите са десет то ще се събере половин или едно евро, и няма никакъв смисъл тези парици да се изпускат. Те ще може да бъдат теглени, разбира се, когато се насъбере за най-малката парична банкнота, но горе-долу веднъж в годината това ще се случи, и тогава човек спокойно ще може да се почерпи с тези пари. По този начин хората и ще искат да дават своето мнение.
Не само това, тези карти ще може да бъдат използувани и за провеждане на гласуванията въобще, за Народното Събрание или за местните Съвети, и тогава даже и да се наложи да се плати едно-две евро, то държавата, определено, ще спечели икономисвайки разходите за изборите, и/или ще провежда такова гласуване поне веднъж в годината (не е задължително да се сменя Парламента всяка година, но да се знае какъв би бил той и да се предизвикат някои промени в кадрите). В плащането за това човек да гласува няма нищо противозаконно, това не е реклама, защото не може да се посочи кой лично печели (понеже печелят всички, или демокрацията) — само се повишава активността.
Така че аз, действително, не виждам недостатъци в използуването на това предложение, просто хората са доста инерционни, иначе няма никакви проблеми и за осигуряване на секретност (та нали банките изплащат пари, и не се оплакват), и за повишаване на зрелищността, и за подобряване на демокрацията. Основната причина, както на мен ми се струва, защо самите политици, и на Запад, не започват да рекламират нещо подобно, е това, че те разчитат основно на ... заблудата, разбира се, че те ще успеят някак-си да "метнат" избирателите, а ако всичко е ясно и просто, то хората ще започнат и да мислят, това ще пречи на политиците (поради тази причина аз не мога да посоча дори една голяма фирма, супермаркет, където да се стараят рекламите да бъдат информативни, да може да се сравняват стоките, и с другите магазини, и с подобни стоки — такива сравнения се правят, но се държат в тайна от администрацията на магазините). Тоест всичко, отново, се свежда до това, че народа е достатъчно простоват, или разсъждава детински, иска приказки а не истина. Научете се да гледате правдата в очите и живота на Земята (и в нейните околности) ще цъфне. Аз в почти всеки мой материал се старая да накарам читателите да се замислят. Да, и затова мен малко ме четат.
ЗА СОЦИАЛНОТО МИНИСТЕРСТВО В БЪЛГАРИЯ
Казвам за "социалното" понеже вече споменах наскоро за тази моя идея, която ще изложа по-подробно тук. Но тя не е съвсем нова за мен, тъй като преди година-две развих идеята за умерен комунизъм у нас, която в известен смисъл се допира до тази. Разликата е, че комунизма изисква незабавно доплащане за хората с доста ниски, доста под минималната работна заплата (МРЗ), доходи, а социалното министерство ще трябва да изпълнява и общи планиращи функции, и мониторинг върху социалния статус на всички българи, а и да търси начини за подпомагане целево, според вида разходи, като очертае един кръг от, да ги наречем, социално необходими стоки (СНС) или услуги, чийто цени да привежда в съответствие с конкретните възможности на лицето, подтискайки, доколкото може, пазарния механизъм от гледна точка на индивида, но не изключвайки свободния пазар от гледна точка на производителя или доставчика им. Казано с други думи, Социалното министерство трябва да оказва социални грижи на населението, но в условия на десен капитализъм, с неговия пазар и заплащане на всичко. А сега по-подробно.
Ама първо нека кажем няколко думи за това защо то трябва да съществува у нас, докато в западните страни, като правило, такова няма, има само социални програми към общините. То трябва да съществува у нас защото
ние не сме като другите страни,
по-диви сме, не сме убедени в необходимостта от социални мерки, нито пък нашите такива действуват добре (примерно, по-рано, в тоталитарно време, съществуваха шкембеджийници, където, вярно, обикновено нямаше шкембе, през 80-те години на миналия век, но имаше чорба от свински глави, тлъста и хранителна колкото си искаш, като лютия пипер вървеше безплатно, и всичко това за 10 ст., т.е. по-малко от едно яйце от тогавашни 13 ст.; сега дори една постна бобена чорбица струва поне левче, т.е. 4-5 яйца). Да не говорим за евтини хотели или почивни станции, или дори бани — вече такива нямаме, дори централната минерална баня в София, откакто се приватизира и престана да съществува. Също сумата автобусни линии се изпозакриха като нерентабилни, и поне в София човек вече може да се качи на Витоша — горе-долу, както по времето на Алеко Константинов, от преди век и нещо. Или пък само парното за зимата за скромно двустайно жилище да откарва до 1/3 МРЗ, а имаше периоди когато надхвърляше и 1/2 МРЗ. И много други примери за нашата антинародна демокрация — понеже не искахме да е народна, нали? Освен това ние сме и най-бедните от европейските си съобщници, така че е редно да имаме специална инстанция, която да се бори с беднотията на най-бедните, т.е. с (демократичната) мизерия.
С първоначалните общи неща би могъл да се нагърби и някакъв отдел към Министерството на труда и социалните грижи, но според мен си е необходимо отделно Социално министерство, поне от момента на общия мониторинг на всички българи. И това министерство трябва да е част от всички правителства, колкото и десни или леви да са те, да е просто част от Правителството, а не да се получава че последното определя една МРЗ на X лв., а профсъюзите изчисляват социален минимум от 1.7 X и то на човек, ама в едно семейство ако един човек печели, дори и в него да са само двама души, защото то вече "истински" семейства и не останаха (макар че и при двама печелещи и при две деца излиза същото), това значи, че той трябва да получава поне 3 МРЗ, което е вече много над средната заплата за страната, или че едно 90% от българите живеят на прага на бедността. В същото време, обаче, когато става дума за вземания от гражданите за социално осигуряване се счита, че там има друга минимална заплата, която може да достига и до 2 МРЗ (това у нас е така вече повече от 10 години и на никого не му прави впечатление). Тоест при нас е пълно с анахронизми, защото не сме на едно мнение по въпроса за социалните грижи за гражданите (е, и за селяните, положително), и всяко управление въвежда нови дисонанси в това отношение.
Та общите неща не са много, но са важни, като освен с извършването на статистики за жизнения стандарт, които сега правят сумата различни инстанции, то трябва да се заеме преди всичко с
изграждане на обща стратегия за борба с бедността,
която да стои неизменна поне едно десетилетие, и да се обвързва с всички видове плащания и данъци (а не — един финансов министър решил едно, като дойде друг, той пък решава друго), т.е. трябва единна и последователна визия, трябва да сме наясно, че бедността в днешно време е просто свинщина, и че държавата трябва да се грижи за такива хора дори само защото те са се родили на тоя свят (за нещастие в нашата опропастена, от много "демократи", страна). Трябва най-после да стигнем до извода, че трябва да има не само понятие "минимална заплата" а и "минимални доходи" или "социален минимум", който аз считам че съвсем естествено трябва да бъде половин МРЗ! ( Това е естествено защото пенсиите и стипендиите на Запад, а и у нас поне по-рано, са обикновено 2/3 МРЗ, но при тях човек все пак върши нещо, ходи навън, харчи за транспорт, дрехи, закуски и обяди, и прочее, така че един абсолютен минимум е логично да е по-нисък, и тогава за кръгло е правилно да приемем 0.5 МРЗ. ) И, значи, ако сме на ясно, че никой не бива да пада под този минимум — независимо защо, независимо дали той учи, или е болен, или е в някаква депресия, или просто го мързи, дори да е наркоман, той трябва да има какво да яде и да се облече и да се движи из града (да не говорим за жилище, където въпроса е по-сложен и може да изисква, и изисква, някакви общински общежития) —, та когато човек спадне под това ниво той автоматически (!) да попада под някаква закрила на държавата, а не да трябва да ходи и да се моли на разни инстанции.
Казано по друг начин:
човек не трябва да се чувствува в неравностойно положение защото е беден,
както казахме, независимо по каква причина (защото той може да е и интелигент, както примерно вашия автор, ама пък може да стане и ... член на нови "Битълси", или добър футболист, или пък да трябва да се грижи за болен родител или дете, и прочее). Тоест, пазара си е пазар, демокрацията си е демокрация, но социалните грижи трябва да бъдат социални грижи!
Така че към общите въпроси може да се счита и това да се определи от какви инстанции да се искат помощи в случаи на слизане под социалния минимум, как да се обвържат нещата с бюджета, с данъците, а не както е при нас (по-бедните да плащат повече от богатите, процентно на техните доходи и разходи, естествено, във сумата случаи — да не се разпростирам сега и за това). Освен това трябва да сме наясно, дори и на това общо ниво, какви стоки и услуги трябва да се считат за влизащи в необходимия социален минимум, които хем да се контролират и да се търсят начини за регулиране на цените им, хем да се подпомагат хора с доходи под социалния минимум именно за тези неща (защото, примерно, едно е да трябва на човек да му се направи операция защото има заешка устна, а съвсем друго е ако иска да си продупчи езика и сложи нещо блестящо там; или, едно е да иска да си купи суджук, а друго е обикновена каймица или саламец). Тоест,
трябва да се въведе диференциране на стоките поне на две категории: социално необходими стоки (СНС), и прочее стоки,
както, в общи линии, и беше в тоталитаризма. Вижте, в условия на демокрация от десен или западен тип, това, положително, е трудничко (няма го механизма на централно регулиране на цените), но не е невъзможно; вярно е, че вече и купонна система не може да се въведе (при тези възможности на копирната техника), но начини има. Примерно, Запада отдавна спонсорира по някакъв начин селскостопанските производители (защото това са много хора, това е поминък, те най-често произвеждат нещо естествено, т.е. това не е промишленост, където може да се въведе конвейер или дори някакъв робот). Или има контрол върху разни производства, данъци, акцизи, списъци на хора на които може да се продават неща по-евтино (примерно, лекарства за раково болни). Има варианти, и те трябва да се обмислят задълбочено (както и за цени на транспорт, парно, и прочее). Казано с други думи: трябва да правим всичко възможно за
да коригираме минусите на пазарното стопанство,
а не само да му пеем дитирамби. Пазара може да е бил добър на времето от преди Христа, но днес той не е такъв, крупното производство направо убива дребното и ръчно, но последното е това, което хем намира работа на хората, хем им доставя удоволствие. Та ако имаме визия за социален минимум и за СНС, като се подразбира и услуги (да речем, обучение, здравеопазване, транспорт, парно, и прочее), и на базата на добър статистически анализ на потреблението им, може да се вземат правилни решения в конкретните случаи. ( Например, би могло да се приложи някакво ... оцветяване на хляба, в миши цвят, да речем, което да го прави не особено привлекателен за сравнително заможните, но пък да си е също толкова хранителен. Това е малко налудничав вариант, но може и да се приложи за някакъв "народен" хляб. Или пък да се върнем пак към различни данъци за кравето сирене и за овчето. Но почти сигурно трябва да се махнат данъците от лекарствата и здравните услуги; не е допустимо една зъбна протеза, която се изработва най-много за един трудоден, и чиито материали струват колкото кило луканка, да се заплаща по цена на цяла месечна минимална заплата, ама е така! )
Следващият момент, който вече, определено, изисква специално министерство, е
следенето на социалния статус на всички българи,
и при слизане под соц-мимимума от 0.5 МРЗ да се алармират и други инстанции, ако е нужно, и да се подпомага, по възможност, лицето директно! Сега, на това място някои читатели може да възразят, че, ето, значи пак ще се връщаме към комунизма, където всичко се следеше. Е, ама това е предубедено твърдение най-малкото защото доходите на всички, така или иначе, се следят, или трябва да се следят, трябва да са известни на данъчните служби, така че ние просто изискваме Социалното министерство (СМ) да е първата инстанция която да научава това, и тя да изпраща нужните сведения на други инстанции, а не обратното. В краен случай, и на първо време, може и обратно, но това само ще усложни нещата, така че да говорим за това което е правилното. Правилното е следното: СМ да поддържа подробни записи за всеки българин над паспортна възраст (а още по-добре изобщо на всички живи граждани на страната), със следните полета: ЕГН, имена, образование (вид и тип), години (които ще се получават и актуализират от ЕГН-то), среден месечен доход за една до три минали години, общ доход и текущ месечен доход за тази година (евентуално 0 ако е непълнолетен или не работи), връзка с други лица с които образува едно домакинство (това, като че ли, е по-правилно от семейство) включително и с непълнолетни лица на издръжка (поради което е добре и те да влизат на общо основание, въпреки редица изключения при тях), разходи за СНС за минали (1-3) години и за тази до момента, евентуално етническа принадлежност, инвалидност (ако има) и прочее, и някои други служебни полета, които се окажат нужни.
Разбира се, че разходите за СНС засега може да не се попълват, защото още не сме обяснили как ще се правят те, т.е. как ще се отделят от другите такива, но полета за тях е редно да се имат предвид и на този етап. Формирането на едно домакинство е много важно, защото трябва да се знае как да се смята съответната идеална част от доходите, така че трябва да се прецизира как точно това ще се определя и кой ще бъде "глава" на домакинството, като ще трябва хората някъде да се подпишат, но това е еднократно и ще е съществено основно при появата на СНС разходи. Тогава ако всички работодатели, плюс институциите за пенсионни плащания, стипендиите, и други доходи, изпращат сведения в това министерство, то ще може винаги да има добър поглед върху социалния статус на българите, който и трябва да е достъпен за всеки, но не като лица (т.е. без ЕГН-та), а като бройка по всяко поле. Съществени са доходите в границите: под 0.5 МРЗ, между 0.5 и 1.0 МРЗ, после до 1.5 МРЗ, после до 2 МРЗ, до 3 МРЗ, до 5, и над 5 МРЗ. Значи, нека сме на ясно: нямаме ли точен поглед върху доходите на всяко лице в тези рамки, евентуално подпомогнати от други данни като: етнос, възраст, професия, каква и от какво ниво, и други подобни неща, не може да има добра социална политика, особено в нашите "специфични" условия. И то винаги от сега нататък и при всяко управление.
А във връзка с необходимостта от изплащане на някакви помощи от това министерство на различни граждани, дори и на този етап, е необходимо да съществува някаква банкова институция, която нека наречем
Централна Социална Банка (ЦСБ).
В идеалния случай, след като имаме такова министерство, е правилно именно чрез ЦСБ да се правят всички плащания, като пенсии, стипендии, и прочее, по данни от съответните институции, което ще облекчи работата на последните за сметка на тази на СМ, но след като то, все едно, ще трябва да разполага с всички данни, и да бъде главен контролен орган, то това няма да увеличи особено неговите функции. Така СМ, заедно с ЦСБ, ще стои над всички социални плащания, а и над личните вземания от гражданите, т.е. ще подпомага данъчните служби, както и ще има решаващ глас при формирането на бюджета и определянето на данъците (с оглед преди всичко на социалните функции на държавата).
Сега идва третия съществен момент, или времето на "възмъжаването" на СМ, и това е
извършването и контролирането на разходите за СНС,
както и тяхното компенсиране при тези, за които те са непосилни. Нека първо вземем в предвид само такива инстанции където тези разходи са 100% СНС и тези учреждения предлагат само такива разходи. Примерно, парното, градския транспорт, здравеопазването, включая и аптеките, образованието, и други подобни. Ами, няма смисъл да "откриваме Америка", в днешно време вече навсякъде където може се работи със ... фонокарти, нали? Е, тогава всеки гражданин (а и селянин, какво вече отбелязах) получава по една такава карта — социална карта или СК —, която, положително, струва жълти стотинки, щом се дават в сумата супермаркети, а и от редица банки, безплатни, така че това няма да струва нищо. После се използува определен бар-код (социален код) където всяка такава стока си има номер. На първо време тези номера няма да са повече от стотина, но възможностите на този код са особено големи, щом могат да включват всички книги в една библиотека. След това се обявява страхотното положение, че
всяка СНС стока се заплаща първоначално на половин цена,
а после СМ пресмята какво още има да доплати гражданина, и какво СМ ще търси откъде да му изплати, ако трябва! Защо на половина ли? Ами, защото това лови погледа, но и още защото ще се окаже, както ще разберете сега, че 0.5 от СНС ще заплаща окончателно всеки с една МРЗ на човек от домакинството, а тези с по-малко, и по-малко, докато тези с повече, то те повече, но чак при доходи над 1.5 МРЗ ще се окаже, че СНС се заплаща по себестойност; нещо повече, при хора с доходи от 3 до 5 МРЗ е логично да се плаща дори малко повече за СНС стоките. По-конкретно моето предложение е следното: до 0.5 МРЗ всички СНС стоки (които са включени до момента) са безплатни (така че на лицето, глава на домакинството, дори се връщат пари), от 0.5 до 0.6 МРЗ ще се плаща само 10% от тези разходи, до 0.7 — 20%, и т.н., и до 1 МРЗ точно 50%, после аналогично растат, като при 1.1 МРЗ се плащат 60% (т.е. главата на домакинството доплаща още 10%), и т.н., и до 1.5 МРЗ, когато СНС се заплащат точно.
След това от 1.5 МРЗ до 3 МРЗ не извършваме никакви изравнявания за лицата, а при тези от 3 до 5 МРЗ, като хора с доста прилични доходи, можем да си позволим да искаме те да плащат малко повече специално за тези стоки, но не много, ще вдигаме само с 1% на всеки 10% МРЗ над 3-те, т.е. до 3.1 МРЗ — 1.01 от цената на СНС, до 3.2 — 1.02, и т.н., при 4 МРЗ по 1.1 за СНС, и т.н., и при 5 МРЗ по 1.2 за СНС, като тук спираме да увеличаваме процента, но той си остава. А ако някои от тези хора с твърде високи доходи поиска да се откаже да издържа и други то той трябва да може да го направи (както и при здравното осигуряване), само че ако после реши да си плаща като всички ще трябва да изчака три години докато това почне да важи и за него, така че един разумен човек надали ще реши да поставя и себе си и другите хора от домакинството в условия на увеличен риск (той, по-скоро, ако е достатъчно заможен, да вземе да си дава парите за спорт, фитнес, кварцови нагревки, и прочее, и така да пести поне от здравните разходи; а пък за комуналните — да си санира жилището, да сложи соларни панели, и прочее).
Сега нека първо се абстрахираме от най-тежкия въпрос, т.е. откъде ще се вземат толкова пари за да се плащат всички СНС стоки на мизерстващите с под 0.5 МРЗ на месец (средно за годината), и разглеждаме интервала от 0.5 до 1.5 МРЗ. При средна месечна заплата като правило, а вече и у нас, от около 2.5 МРЗ, и като се намали това почти наполовина заради домакинствата (но не съвсем, защото някои хора получават нещо, пенсии например), стигаме до към 1.5 МРЗ, така че средата на доходите ще съответствува на 100% изплащане на СНС. Това ще рече, че тези от 0.5 до 1 до голяма степен ще се покрият от добавките от тези с 3 до 5 МРЗ, както и от разни други места (социални помощи, болнични, и пр.). Сметките ще се правят всяко тримесечие (или дори на половин година; по-често навярно няма нужда, защото то ще затрудни преди всичко гражданите, компютрите да не ги мислим), но това ще са текущи сметки, които ще станат окончателни в края на годината. Така или иначе, има всички основания да се очаква, че службите предоставящи СНС стоките или услугите ще си получат едно почти 90% от направените разходи (без други специални мерки) за лицата с доходи над 0.5 МРЗ, което може да се окаже доста над това, което те получават (спомнете си че Топлофикация София беше стигнала до пред-фалитно състояние поради неплатени повече от 50% от сметките в някои блокове, така че накрая май Столична община закупи част от нея за да покрие дълговете). Така че предлаганите тук мерки дори може да подобрят вземанията, въпреки рекламата, че половината от услугите не се плащат.
В случаите когато някои от тези, които трябва да доплатят нещо на поредните три месеца, кажат че не могат, или не искат да го направят — е, ами на тях просто ще се спре "кранчето", като социалните карти на тези домакинства ще се блокират (примерно след 2 седмици), и като отидат да плащат нещо ново ще го платят на 100% и толкова, тези разходи после няма да им се върнат. Така че такива хора бая ще се замислят дали да бойкотират тази хубава за тях система. Освен това никой не е казал, че всичко трябва да тръгне изведнъж и навсякъде. Редното е първо да се избере някой малък град, или район от град, с население между 50 и 100 хиляди души, където най-напред да се приложи тази идея (аз предполагам, че ще трябва да се тегли жребий, защото всички ще са желаещи). После ще се започне само с едно-две неща, примерно с тока, водата, и парното. Или пък с таксите за обучение във ВУЗ-ове, или както се реши. Като се има предвид, че все пак ще има цяло министерство и сумата анализи, прогнози, и статистики, то няма да бъде трудно да се пресметне какви суми ще бъдат нужди — навярно доста по-точно, отколкото когато се строи някаква къща, примерно. Така че проблемът няма да е там.
Проблемът ще бъде за тези, които живеят направо мизерно, и не могат да скалъпят дори и 0.5 МРЗ на месец. Е, ама то
такива не трябва да има, следователно просто трябва да се търсят варианти за разрешаването на този проблем!
Аз правя едно предложение в материала за умерен комунизъм, подкрепено с някои приблизителни оценки. Но мисля, че трябва да сме наясно, че когато става въпрос за целеви социални помощи Запада положително ще ни подаде ръка (защото хората искат да имат с нещо да се гордеят, а и да си вложат разумно парите, защото това е вид капиталовложение, то не само ще намали емиграцията към тези страни, а и ще ни привърже някак-си към тях, ще бъде ясно кой е дал и какво е дал, това няма да са изхвърлени пари за тях). А положително можем и ние сами да направим нещо — ако не искаме този път, не комунистите, а фашистите, примерно, да дойдат на власт (защото те точно това и чакат, да се влоши положението и да прибягнат до тях — ето го нашия "Хайдук Сидер" вече и на ... монахини взе да плаща сметките за тока, ако си спомняте).
Има и една друга подробност, това за половината цена. При една точна отчетност за всеки гражданин ще се знае съвсем добре какъв е неговия личен коефициент за последната година, така че той би могъл да плаща и според него, но аз не считам, че това би било удачно, защото не само си убиваме една добра реклама (или измама, както Ви хареса), а и въвеждаме дискриминиране на потребителите, и някои от тези фирми може да започнат да търсят вратички как да не предоставят услугите на хора с нисък коефициент. При добра работа на системата, обаче, за тези фирми няма да има никаква разлика дали те ще получават парите си веднага, или след 3-4 месеца; в смисъл, че разликата ще е във времето и след същия период те ще си получават всичко редовно, защото ще получават и доплащане за стари услуги, и ако новите са колкото старите (а то, по принцип, е така), то приходите им ще са постоянни. Що се касае до това забавяне от няколко месеца е съвсем естествено и данъчните служби да не искат от тях добър баланс за това време, т.е. те също да изчакат. Така че до тук всичко е наред.
Сега да видим какво ще става
в магазините, където ще има и нормални стоки, и СНС такива,
защото хляба, млякото, и прочее храни, могат (поне още дълго време) да се считат у нас за поне на 50% СНС стоки. Е, ако магазина е голям, ако е супермаркет, няма да има проблеми, и можем да предложим да има нарисувано едно (синьо, да речем) чадърче — защото това е вид социален "чадър" — и до него да стои социалния бар-код, така че той да се въвежда отделно (или пък компютърната система на магазина да прави лесното съответствие на кода на стоката за тях с нужния социален код). При това положение няма проблеми да има и процент на СНС за някои стоки, и всичко да се смята с точност до третия знак, ако трябва. Купувачите ще трябва само да носят още една фонокарта, но то това е съдбата ни в днешно време. Тези карти е редно да си имат ПИН код, но той може да не се въвежда за стоки под 5 лв., да речем, така че един хляб или мляко да не бави допълнително хората на опашката. Обаче това, ей Богу, са подробности. Ако в някои населени места, в селски местности, в хоремага нямат такива добри системи, то може да се вземе някакво Соломоново решение да се отчитат едни средни суми за такива разходи и да се доплащат само на по-бедните по 10-тина лева на месец, нещо такова.
Добре, а сега да сразим и някои, които се готвят да възразят, че, виждате ли, това е едно временно решение само за нашата страна, не се прилага никъде по света, и ние
докато го въведем и то вече ще се окаже ненужно, а и без това е утопично.
По въпроса за утопиите — нека сме наясно, че те са такива само докато не се реализират (примерно, хората да летят във въздуха, или да има книжни знаци заместители на ценните метали, или демокрацията, или реалния социализъм, наричан и комунизъм, и прочее примери). А решението не е временно, то е решение в общия случай, което ще рече, че все някога от него ще има някаква нужда, ако сме го въвели. Защото ако имаме разделение на стоките на две категории (а те може да бъдат и 20, дето се вика, и дори може да не трябва друга фонокарта за тях), то това може да се използува за каквото и да е. Примерно, може да се заплаща лечение на онкоболни, или наркомани, или СПИН-положителни, или алкохолици, и прочее и прочее, все неща които не личи да вземат да зачезнат някога, т.е. не са като цените на парното или градския транспорт и то у нас.
Освен това за всеки човек ще се поддържат точни записи за всички негови социални разходи, а това са изключително ценни данни за разни статистики и планирания. ( И не се тревожете от информационните проблеми, ако някой се е закахърил за това, т.е. как ще може да са пазят всички покупки, защото тези стоки надали ще са повече от 100-тина на месец на човек и по 10-тина байта на запис — само кода и количеството —, или само 1 КВ, което е тъкмо 1000 пъти по-малко от една обикновена ... снимка от 1 МВ, така че ще се намери памет и за такива данни. ) Но след като всяка такава услуга си има свой код, то такива кодове може да се дават и на стоки, които не са непременно за СНС стоки, но минават подобна обработка, поне от части. Тоест искам да каже, че
може някоя фирма да реши да предложи нещо при такива условия,
което ще бъде една съвсем добра реклама за нея, само че тя си поема грижите за това как ще доплаща разходите на едни клиенти (бас държа, че като ги вземе от други, нали така?). Тя, обаче, може да каже, че при тях до един хляб на човек е като СНС стока, стига човека да си има карта при тях и да пазарува, примерно, до 50 лв. на месец там, и тази стока си има някакъв код, който код като отиде в СМ се изважда от обработката и се праща на фирмата, срещу някаква такса за СМ за услугата (защото иначе от какъв зор министерството ще се ангажира с една допълнителна работа?). Нещо в този дух. Както и за всички специализирани социални стоки и услуги могат да се изпращат данни до специалните звена за тях, и прочее. Както и фирми или частни лица могат да спонсорират определен вид разходи и само него, това е изключително ценно разделение което би повишило спонсорирането, така че тези карти могат да помогнат и на богатите страни. Изобщо, едно правилно решение в общия случай винаги е за предпочитане пред много различни решения във всеки частен случай.
Е, тъкмо защото това е много разумно решение, тъкмо затова аз лично се съмнявам, че то ще се приложи някога у нас, но, в крайна сметка, моята задача е да предлагам разумни решения, а тяхното изпълнение (най-често по неразумни начини) оставям на политиците. Е па да остане нещо и те да свършат, а?
06.2013
ЧЕТЕТЕ МИРСКИ
(в смисъл на политически коментари)
Значи, госпожи и господа, аз казах някъде преди година, че това правителство на бившите комунисти няма да се задържи дълго, но ако това се случи то се откажете повече да четете Мирски. Е, сега, в края на 2014 година, аз мога спокойно да заявя, че се оказах прав и, следователно, четете Мирски! Това е така, но тук няма с какво да се хваля, то беше очевидно (за мен), така че аз не затова пиша този материал, а защото ситуацията в България все пак се измени, макар че не може да се каже, че към добро, ние по старому се надяваме на помощ от извънземни. Но тя и няма как да се измени към по-добро докато не свърши световната икономическа криза, а тя, според мнението на Мирски, ще свърши в средата на 2022 година (не че особено ми се вярва в това, но ако аз самият не вярвам на себе си, то как мога да искам от другите да ми вярват?). Във всички случаи, обаче, кризата не показва признаци за свършване, така че до края на целия мандат на поредното, 43-то Народно Събрание тя при всички положения ще продължи. Оттук може да се направи извода, че и това Правителство няма да изкара мандата си до края, но да се надяваме, че поне половин мандат ще издържи.
Така че най-важното аз вече като че ли го казах, ситуацията при нас по старому е много нестабилна (обаче не се бием, както правеха сърбите на времето си, или както става сега в Украйна; българите, в този смисъл, са направо "цветя за мирисане"), но позволете ми малко да поразсъждавам и за това какво социалистите направиха (или не направиха), и за новата политическа ситуация, и за сегашното ни правителство, че и какво може да се очаква в България, и, надявам се, в края да Ви дам и някои експертни правила, за да можете и Вие самите да съдите като Мирски за политиката у нас, а може би и в други страни. И така, да започнем с това,
1. Какво социалистите направиха в 42-то Народно Събрание?
Ех, все нещо те направиха, задържаха цените на комуналните разходи и даже успяха да ги свалят с 10-тина процента (за парното отопление и за електричеството), което съвсем не е малко, ако се има предвид още и това, че те се канеха да подскочат с едно 15-тина процента. Това са успехи, както и да ги оплюват антикомунистите, но знаете ли кое е лошото на нашите социалисти? Аз ще Ви кажа, аз нали затова се заех да пиша този материала. Та лошото е това, че човек не знае да им вярва ли или не, не може да си отговори какви са те, леви ли (каквито би трябвало да бъдат като продължители на комунистическата партия), или центристки (каквито се бият по гърдите, че са станали), или може би и десни (само не и русофоби, Слава Богу!), след като въведоха плоския данък общ доход, че и, в общи линии, не измениха нищо принципно в системата на социалното осигуряване (тя продължава да бъде антинародна).
Така че те задържаха ръста на основните комунални бичове за българина, но като че ли се престараха, тъй като по отношение на парното въведоха една недостъпна за ума система за още по-голямо изкривяване на индивидуалните отчети на консумацията, поради стремеж да свалят големите горни пикове. Аз обяснявам в моето "Оцеляване", че системата за заплащане на парното отопление е съвършено несъобразена с приборите за индивидуален отчет, и че само 1/4 от цялата консумация може да се регулира индивидуално. А сега те решиха да въвеждат някакви коефициенти и да правят сметки на база на миналата година, и усреднената консумация за отоплителен сезон (но не за цялата година, обърнете внимание), което още повече изкривява резултатите. Така например, за ноември месец, когато някъде до към 20-ти листата стояха на дърветата и когато температурата не падаше под плюс 3-4 градуса, аз получих сметка за 45 лева, докато през миналата година моята сметка беше за 29 лева. А пък и едно добиче разбира (аз моля да ме извинят високо платените експерти), че нито две последователни еднакви години се случват, нито е възможно да се намали особено потреблението през зимата, ако се усреднява само за зимата, а и освен това човек направо се обърква в тези коефициенти и не може да съобрази предварително нищо. В същото време аз (като почесах малко моята гениална главица) мога да предложа, и то за целия свят, значително по-добра система за усреднителна модификация на показанията, ако толкова се налага да се изкривяват точните показания.
Работата е проста, цикъла започва от септември (когато даже и на Северния полюс, ако там има парно отопление —, но, да речем, на остров Шпицберген, навярно, има —, лятото свършва), после за всеки потребител се изчислява средната месечна консумация, СМК, на базата на удвоената от миналата година (тоест цикъл, не календарна година) и единичната от по-миналата, че може даже и от по-по-миналата година веднъж, и след това се постъпва така: за месеците без никакво отопление се събира заплащане в размер на 1/3 СМК, за месеците в които е имало отопление по-малко от 16 дни (при нас това са октомври и април, като правило) — в размер на 1 СМК, а за останалите месеци с действително отопление — в размер на 1 и 2/3 СМК. Това е всичко. Тогава в нормалния случай при нас ще има 5 зимни месеца, 5 летни месеца, и два междинни месеца, което сумирано ще даде: 5 * 5/3 + 5 * 1/3 + 2 * 1 = 25/3 + 5/3 + 2 = 30/3 + 2 = 10 + 2 = 12 СМК. Така, и когато отоплителния сезон свърши (при нас това е май, във всички случаи) се провежда изравняване на сметките и ще има, или неголямо увеличение, или такова намаление, през последните 2-3 месеца от цикъла.
Даже нека погледнем на това и в конкретни цифри, в левове (на другите езици ги давам в евро), където за двустайно жилище в София само за парното отопление, без топлата вода, се получава примерно 288 лева (аз закръглям за по-удобни сметки, но реалната консумация е някъде между 250 и 300 лв.), което ще даде една СМК равна на 24 лева. Тогава през лятото ще се наложи да се плаща, без никакви основания за това, само 1/3 * 24 = 8 лв., което няма да представлява особен проблем за хората, тъй като даже за топлата вода всеки месец нормално отива поне 1 кубичен метър и по 6 лв. ама на човек, т.е. за 2.5 души средно това ще даде 16 лв., а освен това за електричество средните сметки за такова жилище са някъде към 25 лева. Заплащане от 24 лева за октомври или април може да изглежда леко завишено, особено ако отоплението е било включено само 4-5 дни, но това все пак е сезон, така че хората ще преглътнат това, а през зимата 5/3 * 24 = 120/3 = 40 лв. ще изглежда смешно малко, и специално екстремните показания са обикновено към 80 - 100 лв (през миналата година за мен през декември беше максимална сметка от 70 лв., но зимата беше доста топла, някъде с 20-тина процента по-малко, затова през предишните зими максималните сметки бяха нормално за 80 и 90 лв.). И най-важното: никакви сложни коефициенти, и всеки знае предварително колко му се налага да плаща всеки месец, а изравняванията ще бъдат приблизително в рамките на 10% (аз имам всяка година изравнителни сметки някъде в размера на 10-20 лв., а веднъж беше дори и с точност до стотинки, за цялата година).
Така, аз отделих толкова време на този въпрос защото той, сам по себе си, е актуален, действително за целия свят, заплащане на база, и щом нашите специалисти породиха такова недоносче, то е много вероятно и в другите страни ситуацията да е подобна. Но ако екс-комунистите не се бяха старали преко силите си да блеснат със своите грижи за хората то те и нямаше да "изплюят" такава перла. Макар че те намалиха малко и данъците върху влоговете в банките, от 10%, на 8, и уж обещават през следващата година да ги свалят на 7, и т.н. (понеже у нас, и то в най-бедната страна на Евросъюза, съществуват данъци за влоговете, а това засяга основно бедните, повтарям, не богатите клиенти, които държат парите си на текущи влогове за по-бърз достъп, и за тях, предвид на големите суми, банките дават на клиентите средно 3.5%, докато за годишните влогове тези проценти са средно 4.5). Така че аз не принизявам техните усилия. Даже ако през 2015 година подскочи някоя комунална цена нагоре, то може да се счита, че тя не е подскочила по-рано благодарение на комунистите, sorry, социалистите. И те успяха също да вдигнат минималната заплата от 310 лв. на 340 лв., което въпреки всичко прави само 170 евро на месец (или едва по 1 евро на час), а за сравнение тя е, както следва: в Румъния 190 евро, в Чехия 308, в Турция 415, в Испания 750, в Германия ще бъде 8.5 евро на час (което трябва да даде, като умножим по 170, 1445), и във Франция 1430 (със страните от ОНД няма смисъл да сравняваме, защото там не е същата валута, и тогава влиза в сила правилото за изчисляване чрез някаква потребителска кошница, отчитайки действителната покупателна способност, purchasing power parity — защото, според мен, едно яйце от размер М при тях надали е както при нас, към 21 ст. или 0.11 евро, или едно билетче за градския транспорт трябва да е по-малко от нашите 50 евро-цента).
Разбира се, че има и много други аспекти от работата на бившото Правителство, но то самò подаде оставка в края на юли, така че да не им търсим повече кусури на хората. Това което аз предсказах, че техните позиции, очевидно, ще се влошат след стоенето им при кормилото на властта, стана, макар и не изведнъж, а постепенно все по-долу и по-долу в продължение на цялата 2014 година. Но, ако погледнем иначе на нещата, и други партии биха направили подобни изменения, защото нещо, което е силно необходимо, го виждат всички (примерно, сега лидера на ГЕРБ, Бойко Борисов, казва, че и той ще води преговори с Русия за нефтопровода Южен поток, ама по-рано не искаше).
А не изпускайте от предвид и друг факт, това че за основното количество от стоки, поне по отношение на асортимента, ако не по отношение на количеството, или в смисъл на острата необходимост от тях, съществуват пазарни механизми, те не се определят от политиците, това не са Ви старите тоталитарни години. А пазара е много устойчива система, със силна отрицателна обратна връзка, тя затова и съществува още от допотопни времена. Тя е такъв "звяр", че е способна да Ви прибере всичките свободни пари даже без да ù мигне окото. Така че ако хората имат пари, то цените се повишават (за да им ги отнеме от тях), но ако те нямат такива, то цените падат. Така например, в 2014 година захарта падна точно два пъти (от 2.20 лв., на 1.20 през декември, но аз я купувах и за малко под 1 лев), олиото също (беше около 3-те лева, а сега почти навсякъде то се продава по 1.90), даже и яйцата, които някъде в 2012 подскочиха почти двойно, лека-полека спаднаха и сега са само с около 20-тина процента над ситуацията от 2012 година (тогава едно яйце, размер М, средно, беше 17 ст., а сега то е 21 ст.). А и по отношение на промишлените стоки цените също непрекъснато бавно падат (или защото при усвоено производство те все едно падат, и/или защото при нас се продават неща само от най-ниско качество, но такива са фактите). Така че положението на народа не се е много подобрило (то и не би могло да се промени особено, политиката не е икономика), и каквото и да бе направила водещата партия народа все едно нямаше да остане доволен; ако политиците бяха успели да понижат всички комунални разходи, с магическа пръчка, цели два пъти, то след 2-3 еуфорични месеца би се установило ново равновесие на цените и народа пак би бил недоволен.
Но достатъчно по този въпрос, неща да видим
2. Какво се случи до септември 2014 година?
Ами, случи се това, което и можеше да се очаква, партиите постъпиха сравнително разумно, появиха се нови блокове от сравнително нови партии, или по-точно: още през декември 2013 година беше сформирана партията РБ, Реформаторски Блок, от пет, основно десни, партии (които говорят за незабавни реформи — защото трябва да измислят някакво основание за името си), после през януари била регистрирана партията ББЦ или България Без Цензура (те също имат някакъв девиз, ами как иначе?), начело с един медиен бос, малко по-късно се появи нова партия, АБВ, което трябва да означава Алтернатива на Българското Възраждане, начело с бившия Президент Георги Първанов (ами човека свикнал да получава добри пари, така че се понапънал малко и си създал партия), и в средата на май била регистрирана още една партия, този път фашистка, НФСБ (Национален Фронт за Свободна България). А и самата БСП, нашите социалисти, смениха най-после тяхното ръководство и нейния Стани-Шевски (т.е. Сергей Станишев) след края на юли вече престана да бъде шеф на тази партия, появи се нов лидер, Михаил Миков.
И от какво бяха предизвикани тези трескави промени в политическия живот на България? Ами от изборите в Европейския Парламент на 25 май 2014 година, когато БСП получи силен шамар и най-вече нейния шеф Станишев. Защото тогава ГЕРБ (Граждани за Европейско Развитие на България) спечелиха 30.4% (както в предишното Народно Събрание, където имаха 30.5%), БСП спечелиха едва 19% (срещу предишните им 26.6), ДПС (турците) — 17.3 (а по-рано имаха 11.3), и Атака (фашистите) — 3% (срещу 7.3%). Накратко: ГЕРБ продължава да води, БСП загубиха приблизително 1/3 от гласовете, турците спечелиха още половината от предишното, а Атака загуби повече от половината! И къде отидоха останалите гласове? Тях ги заграбиха четирите нови коалиции: ББЦ — 10.7%, РБ (5-те партии) — 6.5%, АБВ (бившия Президент) — 4.0%, и НФСБ (новите фашисти) — 3.05%. Макар че по брой на Евро-Депутати (само 17) разпределението е следното: ГЕРБ — 6, БСП — 4, ДПС — 4, ББЦ — 2 , и РБ — 1. Ето така. И тогава в края на юли Правителството абдикира.
Какви изводи могат да се направят тук (освен това, че социалистите се изложиха, а ГЕРБ продължава да води и има същия брой избиратели)? Е, едното нещо е това, че се появиха нови фашисти и те заграбиха половината от гласовете на старите фашисти, в резултат на което и двете партии останаха извън класацията (ама то и така им се пада, щом не могат да се коалират, обаче сред фашистите е така, те рядко коалират). Другият извод е, че медиите — те и затова са медии — печелят; обаче по нещичко "намазват" и другите класически десни партии. Но по-важното е това, че ДПС (Движението за Права и Свободи, турците) почти се изравниха с БСП, и тогава възниква логичния въпрос: откъде се взе тяхното увеличение на гласовете? Аз лично мисля, че, независимо от известно увеличение на гласуващите в чужбина, гласовете на турците дойдоха основно от БСП, тоест това са такива етнически турци, които понякога се считат за турци, но понякога за българи, това е съвсем нормална ситуация сред националните малцинства, и тъй като те не могат да бъдат сред поддържащите фашистите, то значи по-рано са поддържали социалистите. Обаче това не е много добре за стабилността в България, понеже едно нещо е 7% фашисти и 11% турци и цигани (по идея като процент от населението би трябвало да има около 20% турци и 15% цигани или роми, ако те толкова настояват на това название, но никой не може да каже това точно), а съвсем друго нещо е когато турците заграбват 1/4 от местата и започват да се стремят към второ място сред партиите; това излиза че потвърждава предишния шеговит лозунг, още от 1991 година, че "пътя към Европа минава през ... Босфора"!
Така, но да погледнем по-нататък
3. Какво показаха изборите за Народно Събрание от 5.10. 2014 година?
С две думи: не особено различна картинка, отколкото за Евро-Парламента, с тази подробност, че се появи ПФ или Патриотичния Фронт, който обединява вече две нови фашистки партии (освен старата Атака), НФСБ и ВМРО (последните този път са македонци), което беше нужно защото иначе нито една от тях нямаше да влезе в Парламента, а така в него се появиха вече цели осем партии, два пъти повече като партии (или коалиции). Това е съвсем нова диспозиция, по сравнение с предишното Народно Събрание. По-точно резултатите са следните (отчитайки и това, че в нашия Парламент има 240 Депутати): ГЕРБ — 32.7%, 84 места (или -13; като процент те се увеличиха, но като брой хора намаляха!), БСП — 15.4%, 39 места (-45, от тях останаха по-малко от половината), ДПС (етническите турци) — 14.8%, 38 места (само +2, при все че техния процент нарастна от 11.3), после идва РБ (новите десни, коалиция) — 8.9%, 23 места, след това ПФ (двете нови фашистки партии) — 7.3%, 19 места, после ББЦ (нови, медийния бос) — 5.7%, 15 места, след тях са старите атакисти (фашистите) — 4.5%, 11 места (-12 места, а иначе почти -3%), и последни са АБВ (бившия Президент) — 4.2%, 11 места. Така, и това при активност 48.7% (срещу предишните 51.3%), тоест още малко по-слаба.
Добре, да обсъдим тези резултати. След появата на новите четири политически сили в Народното ни Събрание следващия важен момент това е, че почти всички участвували в изборите успяха да влязат в него, тъй като за другите партии остават 6.6%, а по-рано (в 42-то НС) оставаха 24.3%. Това, разбира се, е добре, това трябва да успокои политическия живот на улиците, за сметка на още по-големи циркаджилъци в самото НС. Но по тази причина стана възможно това, че независимо от факта, че ГЕРБ спечелиха с два процента повече, те получиха с 13 места по-малко, или пък ДПС, независимо от това, че спечелиха почти с една четвърт повече проценти, получиха само две места повече. Независимо от това тази ситуация е по-справедлива, и за това, че в предишното НС една четвърт от избирателите гласуваха за "тоя дето духа", както казва народа ни, са си виновни самите партии, че не отчетоха ситуацията по-рано и не направиха нужните коалиции, както постъпиха през 2014 година.
Така, и с кого сега нашият Бойко, генерал от пожарникарите, както излиза, да прави коалиция? Труден въпрос, и затова той задържа "топката" цял месец, но в крайна сметка направи Правителство. А въпросът е труден, защото с турците той в никакъв случай не бива да коалира, както и с проскубаните вече социалисти, но от друга страна той има опит, че до фашисти може да се прибягва само в краен случай, защото те не са съгласни да го слушат, а когато един генерал не се слуша това не е работа, разбира се. Така че отпадат четири партии /коалиции, и остават РБ (новите, но иначе стари, десни), ББЦ (медийния бос), и АБВ (бившия комунистически Президент). И в крайна сметка нашият Дуче Бойко реши да се откаже и от медийната партии, и състави Кабинет от ГЕРБ, РБ, и, колкото и да е странно, АБВ. За сметка на това го разтегна колкото можеше, назначавайки 4 Вице-Премиери и 16 Министри, рекордно постижение. Но важното е, че ние вече си имаме легитимно Правителство, и държавната колесница може да се движи напред по пътя на демократичното процъфтяване.
Как нещата ще се развиват по-нататък не си струва да прогнозираме, но навярно той има fifty-fifty шансове да се задържи до към средата на мандата си, ама до края му не ми се вярва особено. Обаче той има шансове, защото опозицията е твърде противопоставена, от една страна са социалистите, които засега си свиха опашките и не смеят много да надават глас след като толкова яко се изложиха, а и те имат едва 1/6 от местата в НС, после идват етническите турци (че и цигани), които имат също 1/6 от местата, и тях никой дори и не ги поздравява, всички, а особено фашистите, надават вой до небесата, че съществуването на етническа партия е недопустимо (но на фашистка, според тях, е допустимо, че и нужно), после идва ред на трите фашистки партии в два блока, които се поздравяват, но изобщо не се уважават взаимно, и най-накрая се кандилкат борците за свободни медии, които искат само да увеличават капиталите си за сметка на всякакви възможни противоречия (за тях колкото повече размирици и недоволства има, толкова по-добре). А не бива да изпускаме от предвид и факта, че Бойко Борисов вече не е толкова самоуверен, и надали ще допуска повече грешки, той ще разделя отговорността, тоест ще казва: "Добре, аз ще се съглася с Вас, ама после да се казвате, че аз съм предложил това", и други такива изрази.
Изобщо, моето лично мнение в значителна степен съвпада с това на Запада, който твърди, че той е най-способния български политик. Аз говорих и по-рано, че на мен "надарени" мъже не ми импонират, нито генерали или въобще военни, ама аз съм бил научен работник, аз съм свикнал да мисля, а на масите им дай само командири, за да им нареждат какво да правят, а не да мислят много-много. Даже това, че той е бил пожарникар, също е в негов плюс, защото той е свикнал да действува бързо в сложна оперативна обстановка, както се казва, и да се осланя на подчинените си, така че в такава голяма коалиция с други партии, и при толкова пъстра опозиция, той има всички шансове да допуска по-малко грешки от по-рано. Защото по-рано той може и да е бъркал в едно 20 процента от случаите, но пък затова е бъркал бързо, и не се е бавил да предложи промяна на курса, ако са почвали да го натискат много силно.
После не бива да подценяваме и мнението на забележителната Анджела (тъй като Merkel, ако ме питате мен, означава нещо забележително, изключително, маркер, и прочее), която, както говорят хората, му пишела те такива писъмца: "Main lieber Bojko, Ich freue mich sehr über deinem Sieg in den Wahlen ..." и така нататък, като накрая добавяла, че силно се надявала, той да намери някак-си време да отиде при тях и заедно с това да дойде на гости на вилата ù, където биха могли да изпият една бутилка пенливо, или руйно, както той казвал, рейнско вино, на килимчето пред пламтящата камина, припомняйки си отминалата младост, и може би да се отдадат за кратко време на неподобаващи на държавни глави чувства. Тоест, щом като Анджела толкова го харесва, то защо и аз да не го приема, нали така? Иначе казано, ако някой вземе и допре нож до гърлото ми и каже: "Абе ти, хаймана, я избирай най-после за кого ще гласуваш!", то аз и бих избрал Дуче Бойко, в края на краищата (защото е ясно, че не ще дочакам, нито втора силна лява партия, нито центристка феминистка, нито някаква с що-годе разумна и умерена платформа, а ако не е за него, то ще се наложи да гласувам за турците, а мен това не ме въодушевява особено).
Е, хайде, извинявайте, аз се пошегувах за писмото на Frau Professorin (струва ми се) Angela Merkel, та аз не мога да знам какво тя му пише, но медиите говорят, че кореспондирала с него. Така, и във връзка с тези последни избори ми се иска да приведа и няколко любопитни статистически данни за тях. Така например, излиза, че гласували основно ... жените, т.е. те са като цяло 53.4%, а мъжете са 46.6%, и ако разделим първото на второто то излиза, че жените са с 14.5% повече, и това съотношение се запазва в общи линии за всички партии, само за Атака мъжете са 65% (което е обяснимо), и за АБВ жените са 61% (а аз изобщо не бях подозирал, че Георги Първанов бил толкова привлекателен мъж). Ето, значи, защо хората отдавна са разрешили на жените да гласуват — защото иначе щеше да има още по-малко гласуващи. По-нататък, като турци у нас се признават 10% от населението, а като цигани само 3%, но и на децата от забавачницата би трябвало да им е ясно, че циганите са не по-малко от 15%, а турците са и направо 20, понеже има райони където населението е основно турско; после за почти всички партии гласуват някъде около 95% българи, с изключение на фашистките партии, където те са 99%, и ДПС-то, където като българи се декларират само 16%, като турци — 73%, и като цигани — 10%. Както вече казах, етническата принадлежност е съвсем размито понятие, и, от друга страна, наличието на турски имена почти на никого не прави впечатление (примерно, в състава на ГЕРБ влиза един Вежди Рашидов, който сега е Министър на културата).
Интересно е също и какво е разпределението по възрастови групи на гласуващите, вземайки за начало 18 години и за край средната продължителност на живота, която е приблизително 74 години за двата пола, т.е. продължителността на гласуващите ще се получи 56 години; това, обаче, не е съвсем така, хората не са разпределени равномерно, и някъде след 50-те години, а особено след 60-те, те започват малко по малко да измират, така че аз ще намаля после предпоследния интервал с една година, а последния с 2, което значи, че е нужно да считаме, че средната продължителност на гласуващите се е намалила с 3 години и е станала 53 години (това не са точни сметки, но и на тези агенции не бива особено много да се вярва, те си противоречат една на друга, така че доверете се на моята математическа интуиция, че това ще даде по-правилно отчитане на ситуацията). Тогава (съгласно "Галъп Интернешънъл") в интервала от 18 до 25 години (8 години, последната година се включва, или 15.1%) гласуват средно 10%, но за БСП те са 6, а за ДПС са 14; после в интервала 26 - 35 (10 години, 18.9%) гласуват средно 16.4%, но при БСП са 8, а при останалите са приблизително колкото в средния случай; после в интервала 36 - 45 (10 години, пак към 19%) гласуват средно 19.3%, но при БСП са 10, а при другите около 21%; после за 46 - 55 (10 години, също 19%) гласуват средно пак 19.3%, и в отделните случаи почти толкова, само за БСП този процент е 16; после за 56 - 65 (10 години, които аз намалявам на 9, което дава 17.0%) гласуват средно пак 17.5%, и при ГЕРБ те са 17.1, но при БСП те са вече 21, а при ДПС са 15; и последния интервал от 66 и до 74 (9 години, но намалени с 2 години, дава 7 години, или 13%), и там хората при ГЕРБ са 13.6, но при БСП вече са почти 40, а при ДПС са 12; и тогава ако сумираме тези изчислени от мен проценти (15.1 + 18.9 + ... 17 + 13) се получава 101.8, което значи, че грешката при мен е по-малко от 2 процента. Така че БСП-то се поддържа основно от грохнали баби и дядовци, а ДПС-то основно от млади и безработни (навярно), и освен това само от 36 и до 65 години гласуват всички, които могат да гласуват, а младите или гласуват за фашистите, или за никого.
Или да вземем друга статистика, по отношение на трудовата заетост. Там изцяло работещи са 50%, за ГЕРБ гласуват 58%, за БСП и ДПС — 34, останалите са около средното, и само за РБ те са 64%. После за частично заетите имаме средно 8%, но ДПС има 14; после за учащи се и домакини няма особени дисонанси; но за безработните средния процент е 10.6, обаче при ДПС те са 24; и накрая пенсионерите са средно 24%, обаче за БСП те са 46, за ГЕРБ — 20, за ДПС — 17, и РБ има само 14.6 (за да компенсира увеличението за работещите). Или, да речем, по това кой къде живее. Там в София те са средно 13.4%, но за ДПС-то е само един процент, а за РБ са цели 30; после в големите градове живеят 41%, за ГЕРБ те са 48, за БСП — 34, а за ДПС — 13; после в малките градове нещата са горе-долу нормални; но в селата живеят средно 25%, а за ГЕРБ те са 18, за БСП — 29, за ДПС — цели 70%, и за РБ само 11. Така че виждате колко различен характер има електората за различните партии, и затова те са нужни всичките заедно, след като няма една добра партия за всички.
Е, време е да приключваме вече, тъй като основните неща са казани: политическата ситуация в България е много нестабилна, но тя е малко по-добре, отколкото беше при комунистическите социалисти, и генерал Борисов е най-популярния политик в момента в България, който е способен да приема бързо (не винаги правилни) решения, и когото почти всички кръгове на населението еднакво харесват. Това надали ще продължи дълго време, но дано той да издържи основната част от мандата си, тъй като комунистите няма да се опомнят по-рано отколкото след 10-тина година, на фашистите не бива да се надяваме в никакъв случай, те са самохвалковци и викачи, на турците да се надяваме е най-малкото неетично, за да не кажа, че е скандално, а всичките останали десни партии едва-едва могат да съберат 10-тина процента, а пък други леви партии просто няма.
Така, тъй че, както казах в самото заглавие, четете Мирски, той няма да Ви излъже. Макар че, от друга страна, и ... не го четете, защото той мисли да се откаже да пише повече публицистични материали, иска да се заеме с преводи на други езици на това, което вече е написал, а и да разработи още някои свои идеи, да създаде още една-две книжки. Затова аз в общи линии се прощавам с Вас, и във връзка с това, за да не Ви оставям съвсем безпризорни, ще Ви дам накрая няколко мои основни експертни правила, много от които съм засягал в редица други мои материали, много са очевидни, даже и да не съм ги засягал (в което се съмнявам, аз по-скоро съм казал нещо в повече, отколкото по-малко), и някои ще разясня по време на излагането им (а някои и няма да разясня, ще ги оставя Вие да се досетите). Така че следват
4. Експертните правила на Мирски в политиката.
Аз ще ги подредя някак-си, но хайде да не се формализирате за този ред, защото най-важното в една експертна система са не само самите правила, колкото последователността на въвеждането им в действие, в това е скрит интелекта, и тук аз разчитам основно на своята интуиция; ако Вие нямате такава безгрешна (а че как иначе?) интуиция, както (гениалния) Мирски, то тогава единствения мой съвет към Вас е следния: следвайте заглавието на този материал! Когато прочетете всичко, което той е написал, и ако успеете да го възприемете без особено съпротивление и да го държите при Вас в мозъците си, то Вие и ще разсъждавате като него, не е ли така? Е, то е така, и е време да започваме.
i) Икономиката определя политиката, а не обратното. Затова ако в страната всичко е приблизително наред то всяко правителство, всяка партия, са добри и хората ще ги избират отново и отново. А ако нещата не вървят, то тогава вече никоя партия няма да ги оправи! Ако ситуацията е много тежка, то тя, въобще, не е за демократично решение, а за някакво по-централизирано или авторитарно. В България икономиката е много слаба, и затова никое правителство нас не може да ни устрои.
i) При лоши обстоятелства този, който застане зад кормилото на властта, винаги се компрометира, а този, който стои в опозиция и само критикува, повишава рейтинга си. В същото време ако ситуацията в страната е добра, то стоейки на страни политика само губи своя шанс. Така че тук е нужна прецизна оценка, това в определена степен е изкуство.
i) Всички партии са лоши, защото мислят само за своите интереси (даже не за интересите на своите хора, а най-често само за кариерата на лидерите си), а не за тези на другите хора, затова те работят добре когато няма големи разногласия между тях, или поне между водещите партии, тоест, когато имаме стабилен център. Но пък нали тогава и няма особена необходимост от наличието на партии (и затова при тоталитарни условия те отсъствуваха, съществуваше само авангарда на масите). Основният смисъл от тяхното присъствие е в това те да повдигат нужните въпроси, да бъдат инициатори на действия, но не и изпълнители, не и ръководители, но при условията на демокрация това е невъзможно, така че се налага да се задоволяваме с тях, което, обаче, не означава, че те са добри. Поради тази причина обикновено се получава редуване на различни партии, така че по този начин да се получи усреднено значение за едно по-продължително време.
i) Когато една партия слиза от сцената обикновено остават някои личности от нея, които сформират нови партии. Но партии построени около личности не могат да съществуват дълго време. От друга страна идеите твърде често се повтарят и с тях се спекулира, така че и личностните партии имат своите предимства.
i) Колкото по-лоши са условията, преди всичко икономическите, в страната, толкова повече започват да се различават платформите на партиите, и се изостря политическата ситуация, но това води преди всичко до неспокойствие в страната, а не до правилно решение, което се постига в резултат на много колебания между полюсите (подобно на движенията на слепец, който чука с пръчката ту наляво, ту надясно). По тази причина има смисъл да се говори за колебание на махало (което аз разглеждах в един от моите ранни материали), където по-важното е да се избегне безсмисления тремор в двата края, т.е. да се забавя развитието на събитията, да се засилва инерционността на системата.
i) В условията на демокрация не партиите (т.е. техните ръководители) влияят на народните маси, а обратното, масите формират (в дългосрочен план) характера на партиите. Това, разбира се, е съвсем неправилно, защото то означава, че простото учи ученото (или че добичето учи пастира), но това е вроден недостатък на демокрацията. Само при централизираните форми на управление е възможно влияние от страна на лидерите върху народа, но тогава често се случва така, че тези лидери защитават основно своите интереси и забравят за народа, или просто идеите остаряват и ръководителите защитават стари неща. Независимо от всичко това е правилния път, и масите разбират това по своему, така че се стараят да направят кумири от водещите политици, което, като правило, влошава ситуацията (води до фашизъм, или до други кръвопролития). Затова много съществено е наличието на трета, морализаторска, страна, която да казва на хората кое е добро, да учи народа, но не да управлява непосредствено. В повечето случаи (но не винаги) демокрацията функционира добре в религиозни страни, но при отделена религия от държавата, обаче в днешно време тези страни остават все по-малко.
i) Колкото по-добре са представени различните слоеве от населението в Парламента, толкова по-спокойно е на улиците, но за сметка на това е неспокойно в самия Парламент, т.е. той работи толкова по-зле! Затова се получава така, че най-доброто на демокрацията това са извън-парламентарните сили и движения, което се свежда до това, че самите партии в Парламента работят лошо в условия на противоречия, и това също е вроден недостатък на демокрацията. Обаче когато той работи ефективно, то това прилича на тоталитарния модел, така че в този план демокрацията забавя развитието на обществото. Тоест, независимо от това, че при добрата демокрация развитието на обществото се забавя, то това не е чак толкова лошо, защото по този начин се поддържа статуквото, което е основната цел на всяко управление. Затова може да се случи така, че лошото и неефективно управление оказва добро влияние върху обществото; също така доста често демокрацията търси (и намира) редица начини за намаляване на бързите промени, докарва на власт династични управления, формират се семейства от водещи политици.
i) Демокрацията в известна степен е женско управление, тоест слабо, стратегическо, а не тактическо, тя казва какво трябва да се направи, а не как да се направи това. По тази причина участието на жени в управлението е много модерна тенденция в днешно време, и тя обикновено оказва положително влияние (аз съм разглеждал това на различни места). Но остава въпроса с избора на тактиците, които да знаят и как да свършат работата. Навярно във връзка с това хората често избират и здравия юмрук, за да има (поне видимост) на действие, т.е. и тук се появява честа смяна на различни крайности, на което демокрацията и се държи, защото за нея е важно хората да се менят, но системата на управление да остава.
i) Феноменът на наличие на десни партии е доста странен (от гледна точка на разума), защото достатъчно големи народни маси, които нямат абсолютно никакви шансове да станат силни и богати, искат някои то нас да бъдат силни и богати, т.е. те чисто и просто поддържат своите угнетители! Този феномен се обяснява с това, че хората, като правило, имат малко акъл, но в редица случаи той е оправдан, понеже много кариеристи се прикриват зад облика на безкористни ръководители, и ако някой открито показва, че той е кариерист, то хората му вярват. Така че и в този план всичко се свежда до нужната степен на компромис.
i) Демокрацията във всички случаи е основана на заблуда, но ако заблудата е в интерес на спокойствието, то това е оправдано от гледна точка на логиката, тъй като не бива да забравяме и това положение, че колкото по-малко човек разбира от нещо, толкова по-уверено той съди за него. А управлението в днешно време е нужно поне за координация на действията. Така че цялата тънкост е в това как да се накара средния некомпетентен човек да слуша, ако не с принуда.
i) Когато демократичното управление се обърква често се сформират служебни правителства, които само управляват, извършват неотложни неща без които не може, но забравят за цирковете за народа. Обаче, в същност, това именно е истинското управление, а другото е прах в очите на народа. Тоест и тук това, което е изключение от правилата, е по-разумно, но иначе и не би могла да бъде, след като демокрацията (съгласно Мирски, макар и не само, не той е открил "Америка") противоречи на здравия разум. В този план не би пречило да има инстанция, която понякога да избира и назначава такива Правителства, да речем някаква Комисия към Европейския Съюз. Единствената причина поради която това не се прави е факта, че такива случаи са явни шамари по лицето на Мис Демокрация, но в миналото не веднъж Великите сили са се събирали и решавали някои въпроси вместо други народи (примерно, на времето си, след освобождението на България от турско робство, на нас са ни били назначили цар, тъй като за пет века всички наши царски синове са били отдавна починали, и никой, изглежда, не е казал тогава, че това е лошо). Така че служебните Правителства, с които ние вече почнахме да свикваме, съвсем не са такива трагедии, каквито нашите политици се стараят да ги представят.
Така, уважаеми мои читатели — аз много пъти обяснявам, че Вие за мен сте уважаеми по простата причина че сте малко, обаче ако станете, да речем, милион, то аз изобщо няма да Ви уважавам, нали така? Така че това, което аз искам да Ви кажа сега, е, че аз се отказвам да коментирам повече политическата ситуация в България, тъй като щом повече от половината хора определено не гласуват, и това вече десетина години, то народа ни явно не е доволен от демокрацията, каквото и да говорят политическите коментатори (или който и да бил друг). Аз лично изпробвах всички възможни варианти на гласуване, и разумни, и неразумни, и всякакви възможни (те са описани при мен в един фейлетон) и вече 20-тина години считам, че най-разумното е да не се гласува, и, знаете ли, доволен съм, защото в това отношение аз най-после постигнах единомислие с масите. Ето и сега, даже за най-първата партия са гласували 32.7% от избирателите, но от 48.7% възможни такива, което означава че за нея са, всъщност, само 16% (0.327 * 0.487 = 0.1592), докато тези които избират нито-една-партия са 51.3% или над три пъти повече (51.3 / 15.9 = 3.23). Аз все още си мисля, че ако у нас гласуваха, да речем, 30% от хората, то Европейския Съюз положително би се намесил по някакъв начин, може би със субсидии, кой знае? Защото ако не е така, то тогава излиза, че демокрацията трябва да се променя, но не така както говорят нашите "реформатори", а както говори Мирски на редица места. Не че аз особено вярвам в това, но аз съм дал предложенията, изпълнил съм своята част, творческата. Ако хората не искат, то както искат. Всичко е справедливо на този свят, каквото и да се случи, разликата е само в социалната цена.
12.2014
ГОТОВИ ЛИ СТЕ ЗА ИЗБОРИТЕ?
(Фейлетон)
Както се вижда пак се задават избори, или elections, както му викат англичаните (че и американците заедно с тях), а ние още не сме наясно какво значи самата дума. Но не е като да не сме чували една латинска дума с малко интимна употреба, а именно ... erection! Е, някои ще кажат, че едното няма нищо общо с другото, но ще сбъркат, защото всеки логопед ще Ви обясни, че звуците "р" и "л" са доста сродни и често се заменят. А пък англичаните (а и австралийците също) вместо да се напъват да карат езика си да трепти за "р"-то, просто го свиват малко навътре в гърлото и казват нещо средно между нашето "а" и "ъ", защото така им е по-лесно на хората. Така че тези две думи са като близнаци, а смисълът и на едното и на другото е някакво "повдигане". Ами тъй де, какво са изборите ако не едно издигане на видните политически личности на високата арена наречена Парламент? Или, да го кажем по нашенски: Народът прави "елекцията", а политиците ... получават "ерекцията"! Ха така, де, защото политиците знаят къде е "густото" (както му викат пловдивчаните), и друго си е човек да е по-близо до кацата с мед, или държавната баница.
Обаче да оставим избраниците на мира и да помислим какво да направим за "повдигачите" или избирателите, защото избора хич не е лесна работа. Някои народи дори имат поговорки за случая, като немците (че и австрийците) казват: Wer die Wahl hat, hat die Qual, което на български ще рече, че "избора е мъка". И тази мъка е била известна на хората още от римско време, защото думата за "качество" е quality (по английски), което идва от същата тази мъка (да се получи добро качество). Но, мъка или не, народът трябва да избира, така че някой трябва да му помогне. Ето, точно това е целта на занятието ни — да помогнем на хората като им предложим някои прости алгоритми на избор.
1. Алгоритъм на съпругата
Той се състои в това, че два-три дни преди избора съпругът пита жена си за кого мисли тя да гласува. Тъй като при нашите условия това обикновено са една от двете водещи партии, то след като тя назове едната мъжът просто избира ... другата! Това правило е известно още от римско време и обикновено дава много добри резултати при изборни мъки от всякакъв характер. За ергените, разбира се, няма проблем да питат своята приятелка (или фаворитна колежка), така че това почти решава въпроса с мъжката половина от населението.
2. Алгоритъм на съпруга
Той, от своя страна, се базира на естествената ориентация на мъжа изразена в най-мъжкото в него. В деня на избора, когато той стане от леглото, измие се, закуси и се облече, за да отиде да гласува, съпругата просто го оглежда внимателно за да установи ... на коя страна в панталона си го е преметнал! Така тя вече знае дали да гласува за левите или десните, а ако случайно забележи, че му стои по средата, тогава гласува за най-силната центристка партия. За неомъжените няма проблеми да прекарат нощта преди изборите с техния любим, или, ако това в момента е затруднително (по физиологични или други причини), то да се обадят сутринта по телефона и да го попитат с присъщото за пола им кокетство. Дори това и да изненада малко мъжа, тази изненада ще му бъде само приятна.
3. Алгоритъм на домашния любимец
Този алгоритъм може да се прилага добре с малки кученца, котенца, хамстери, или пък някое невръстно отроче, което още пълзи по земята. На малки листчета се написват инициалите на 5-6 партии, измежду които човек се колебае в гласуването, те се свиват на топченца и се слагат в средата на стаята, или върху малко килимче. След това се отдръпвате настрани за да не пречите на естественото любопитство на домашния любимец, но го наблюдавате внимателно и след като той се заиграе с някое от топчетата, го вземате, разгръщате, и прочитате какво сте написали на него. Така изборът Ви е извършен вместо Вас по един обективен и безпристрастен начин, но трябва, разбира се, да се пристъпва честно към въпроса, а не да се подмамва "независимия избирател" с някоя хартийка, в която преди това е било завито нещо вкусно за него. Ако случайно нямате нито малко бебе, нито животно в къщи, то вървете на гости на Ваши познати които имат и може да сте сигурни, че ще прекарате една интересна и приятна среща с тях.
4. Алгоритъм на джентълмена
Както е известно, джентълменът обикновено защитава по-слабата страна (защото по-силната няма нужда от защита), като по този начин той допринася за създаването на един по-справедлив ред в обществото. По-слабата страна в случая са тези партии, които нямат шансове да стигнат до първото място, но пък са с интересни платформи или лидери. Затова джентълмена изключва първите 2-3 водещи политически сили и гласува за някоя от по-слабите (евентуално по някой от другите начини за избор), като дори и неговата партия да не влезе в Парламента той остава с чиста съвест, че е постъпил справедливо.
5. Алгоритъм на стадото
Той е директно противоположен на предишния метод, като се състои в това, че се гласува за тези, които ще спечелят изборите, според някакво предварително проучване. Така избирателят е сигурен, че не е прахосал гласа си, а се е възползувал изцяло от правото си за гласуване, като, ако все пак има известни колебания за коя от първите три сили да гласува, то може да приложи и някой друг от изложените алгоритми. Това е добра стратегия за нашата страна, защото сплотява народа, вместо да го разединява.
6. Алгоритъм на пропорционалния избор
Той се състои в следното: на картонен кръг с диаметър около 25 см. се рисуват кръгови сектори с различна ширина, но пропорционални на предварителните прогнози за партиите в изборите. Тези сектори може да се оцветят с фулмастери или цветни моливчета, като в средата на кръга се прави дупка (желателно със замба) и чрез пирон, промушен в тази дупка, кръга се прикрепва към вратата на стаята. Това представлява изборната мишена, като освен нея е нужна и някаква стреличка, но ако нямате такава можете лесно да си я направите като вземете една по-голяма игла (губерка, по народному) и вденете в нея конец дълъг половин-един метър, за да може иглата да лети направо. Можете по цели дни да се упражнявате с тази мишена, като, за да имате още по-независим избор, трябва да се научите да я завъртате и като се отдръпнете на два метра разстояние, чак тогава да хвърляте стреличката. В деня на избора вече Ви остава само да извършите последното и решаващо хвърляне. Този алгоритъм не само облекчава избора Ви, но го превръща в едно интересно и приятно занимание.
7. Алгоритъм на енигматика
Този алгоритъм се базира на разшифроване на скрития смисъл на някои (привидно несвързани с избора) текстове като, например: хороскопа Ви от деня предшествуващ избора в предпочитания от Вас вестник; харесала Ви кулинарна рецепта за нещо вкусно; някоя публикация на спортната страница на вестника; интересна (или пък досадна) реклама; 13-тата (или първата, или последната) страница от книгата, която четете; и прочее. След това започвате да четете текста буква по буква като се опитвате да получите инициалите на 5-6 партии между които се колебаете. Тези букви е трудно да се очакват да бъдат точно една до друга, затова Вие си записвате на едно листче минималното разстояние между първата и последната буква за всяка от партиите, за които това е възможно да се получи. Ако случайно не Ви се отдаде да получите ничии инициали, то опитайте в обратен ред, или четете през буква (през две и т.н.). При малко повече упоритост и търпение няма начин да не прочетете някога това, което съдбата е предопределила като Ваш избор, а пък така и времето Ви ще премине интересно и осмислено.
Ами това е, уважаеми читатели: изберете предпочитания от Вас метод, или някаква комбинация от изложените, и отивайте смело на изборите, без обичайните мъки и терзания за кого да гласувате. А ако се чувствувате способни защо и да не си измислите някой Ваш алгоритъм? Внимавайте само той е достатъчно лесен за прилагане, обективен и независим от моментните Ви настроения, за да няма нужда после да съжалявате, че сте издигнали не този политик и не тази сила, която е трябвало. И помнете, че ако Вие не повдигнете лидерите на високата арена, то и няма кой друг да ги повдигне, така че: помогнете им поне на хората!
04.1999
МАНИФЕСТ НА ДДД
(ДВИЖЕНИЕ ЗА ДЕМОКРАТИЧНА ДИКТАТУРА)
1. Историята на всички общества, поне от 25 века насам, е история на смяна на демокрация с диктатура и обратно! Още в Древна Гърция непрекъснато са се сменяли периоди (най-често десетилетия) на някаква форма на демокрация (без това да се отнася за робите, разбира се) с поредни периоди на тирания (наричана така, тъй като техните Диктатори са били наричани Тирани). Подобна смяна се е осъществявала и по времето на Древен Рим, когато времена на демократично управление са се заменяли с времена на абсолютна монархия. След разпадането на Римската Империя се появяват редица феодални монархии, които за повече от десет века предизвикват такъв стабилен застой (тих и спокоен като самата смърт), че да дадат основание на целия свят след изтичането му да обяват новите тенденции за Възраждане (т.е. "ново раждане"). И, разбира се, Възраждането започва с ограничаване властта на абсолютните Диктатори (било то на Папата, било то на някой Монарх), защото диктатурата вече доста е била омръзнала на хората. После в някои страни се запазва Монарха като Диктатор, но се ограничава неговата власт, а в други страни той се отхвърля, но на негово място се появява Президента (т.е. човек, стоящ пред всички, или с най-голяма власт), защото в природата не може да има празнини, а без никакъв Диктатор работата просто не върви! Така или иначе, процесът на смяна на диктатурата с демокрация и обратно е напълно естествен и неизбежен и тук е мястото да направим два съществени извода, а именно:
а) както демокрацията, така и диктатурата, си имат своите предимства и недостатъци;
б) съвършенството се постига само в процеса на смяна на едната форма на управление с другата.
Демокрацията, както е известно, е положителна с това, че дава възможност на всеки да изкаже своето мнение по всички въпроси, които го вълнуват. Но тя е и отрицателна със същото! Защото никои не ни гарантира, че хората си знаят интереса, нито че правилното мнение е това на болшинството, а още по-малко, че то е в интерес и на малцинството. От друга страна, както големите интелекти, така и големите глупаци са малцинство и няма никаква гаранция, че подтискането (дори по демократичен път) на мнението на малцинството е триумф на разума над глупостта а не обратното, и това е нещо, което не бива никога да се забравя! Казано по друг начин, ако приемем, че човек е грешен (а надали някой ще оспорва това), то демокрацията позволява на всеки да си греши свободно и неограничено, като по този начин често се получава ескалация на грешките, вместо затихването им. При това, обаче, по чисто психологически причини, тъй като човек, както се казва, не вижда и гредата в своето око, но вижда и сламката в чуждото, се създава възможност той да се поучи и от своите грешки, понеже има възможността да разбере чуждите, които най-често се оказват аналогични на неговите! И все пак основното предимство на демокрацията е в свободата на изявата, която води до подпомагане в търсенето на пътища (идеи, решения, и прочее), и затова демокрацията е най-адаптивното управление, ако се налага някаква промяна и нагаждане към нови условия, или, казано на технически език, при нея отрицателната обратна връзка от страна на народа (обекта на управление) към управителното тяло е най-силна.
Диктатурата, от своя страна, обръща недостатъците на демокрацията в свои предимства, но и обратното! Ограничаването на свободата води и до ограничаване на човешката глупост, ако Диктатора е умен и прозорлив, но до подтискане на разума и прогреса, ако той не е такъв (а твърде често става точно така). Казано по друг начин, диктатурата подтиска естествената греховност на народа (доколкото тя подтиска свободата въобще), но дава възможност за развитие на някои специфични "грехове" (често присъщи и на самия Диктатор), като жестокост и насилие, например. При това, обаче, ако Диктатора е достатъчно твърд и безкомпромисен, или, както се казва, притежава "железен юмрук", то диктатурата се оказва най-подходяща за постигане на целта, за която той е дошъл на власт, което ще рече че диктатурата пък е най-ефективното управление.
Така се стига до извода, че истината е някъде по средата, т.е. в някакъв компромисен вариант. Досега, в различни времена и държави, са намирани редица компромисни решения, като например: Парламентарната Монархия, двукамерните Парламенти, Президентската Република, и Демократическия Централизъм. Ала всички тези опити са извършвани само в пространството, но не и във времето! А доколкото човек, все пак, не е Бог, то той е твърде слаб и никога не е успявал да примири напълно тези две крайности в едно и също време и затова винаги се и движил по лъкатушен път — ту към едната, ту към другата крайност — като по този начин е създавал самоилюзия за среда, т.е. усреднено във времето. Ние от Движението за Демократична Диктатура (ДДД) просто признаваме тази динамика във времето и вместо да я отхвърляме я узаконяваме, защото, искаме или не, но живота в нашата Вселена се крепи върху цикъла (с добавяне на някои нови елементи) и без цикъл няма и не може да има постоянно и устойчиво развитие. Именно в това е разковничето за успеха на нашето движение!
2. Преди да поясним, обаче, към какво по-точно се стремим, нека се опитаме да подходим идеализирано към въпроса като извлечем максимум полза както от демокрацията, така и от диктатурата, т.е. да очертаем идеалните демокрация и диктатура, а именно:
а) Идеалната демокрация е тази, която дава възможност за осъществяване на представителна извадка (ако използуваме статистическия термин) от народа, която да актуализира в законово отношение размитите понятия за добро и лошо, както и да взема решения по всички принципни въпроси (по стратегията, не по тактиката) от развитието на страната. Представителността на извадката трябва да гарантира, че Парламента е изразител на душевността на народа, именно на средното (или "вулгарното", ако застанем по-близо до латинския), а не на най-доброто (или пък на най-лошото, съответно). Никога досега, това не е било реализирано в идеалния случай, като най-близко до истината е стоял, може би, Хореопага, или Парламента на Древна Атина (ако не броим робите и жените за хора), където са били избирани по 10 души от 50-те рода (дема), чрез жребий или някакъв друг начин приет сред самите демове. В днешно време всички Народни Представители се избират, по замисъл, като най-добрите представители на народа (макар че твърде често на практика, поне у нас, се получава, че те притежават само: високо самочувствие, посредствен интелект и примитивни емоции!). А според нас всичко в Народните Представители трябва да бъде посредствено, т.е. средно!
Това, обаче, няма нищо общо, нито с Правителството, нито с Комисиите към Парламента, нито със съставянето на законите), а най-добра представителност в това отношение може да се получи чрез случаен избор по няколко параметъра (пол, професия, образование, възраст, етническа принадлежност, вероизповедание, и други), или просто чрез някакъв случаен избор! Не по-малко важно е също така самите Народни Представители да не участвуват при вземането на конкретните тактически решения, или при изработването на законите (което е работа на специалистите), а само при тяхното гласуване. Иначе можем да бъдем сигурни, че понятието "народен представител" ще бъде едно contradictio in adjecto (противоречие в определението), в смисъл на "непредставителен представител". В демократичен период, разбира се, върховният орган е Парламента и не може да се говори за Диктатор, така че най-високата личност е неговия Председател.
б) Идеалната диктатура е тази, която строго преследва поставената цел и отрича всички мнения, които пречат за постигането ù, като сурово наказва тези, които "слагат прът в колелата" на диктатурата. Тук се вземат преимуществено тактически решения за движението към целта и ако основна цел няма, т.е. ако целта е просто да се живее интересно, то Диктатора изпитва сериозни трудности в управлението си или се оказва направо излишен. Това, естествено, няма (или поне не би трябвало да има) нищо общо с начина, по който Диктатора идва на власт или си отива (няма никакви проблеми това да става чрез някакъв избор), но щом веднъж поеме държавното кормило в ръцете си той има пълното право да разпусне всички демократични институции.
в) Неразривно свързан с въпроса за идеалната демокрация е и този за ролята на партиите при демокрацията, като изразителки на (всъщност, пристрастното) мнение на отделни народни слоеве, по редица стратегически и тактически въпроси — роля на инициатори на дейности в интерес на тези слоеве. Доколкото, обаче, всяка партия представлява някакво самостоятелно тяло, то тя си има и свои собствени интереси, които далеч не винаги съвпадат с тези на частта от народа, която тя представлява. Това е така не само защото партиите заемат междинно място между народа и органите за управление, но и поради факта, че членовете на всички партии в дадена страна обикновено не надвишават десетина процента от населението ù, а останалите 90 % не са директно представени! Нещо повече, народът избира своите представители само измежду тези, които се кандидатират за това, а няма никаква гаранция, че именно те са най-адекватните изразители на интересите на даден кръг хора, нито че ситуацията ще се запази такава през целия мандат на Парламента.
По този начин всички традиционни Парламенти в днешно време се явяват изразители на желанията на партиите, а не на самия народ! Това което е важно за демократичното управление е тъкмо инициативната роля на партиите, възможността за преки дискусии между техните представители на едно място, където, поради намаления брой хора, те могат да се чуват добре, желанието за по-добра лична изява на отделните партийни членове, но ... но тяхното място не е в Народното Събрание (което трябва да е представителна извадка на населението) и, тогава, единствения начин да запазим партиите е като ги отделим в аналогично Партийно Събрание, което да служи и като резервуар за избиране на изпълнителни и съдебни органи, но което да е подчинено на Народното Събрание!
3. Сега вече остава да разрешим въпроса за обединението на идеалната демокрация с идеалната диктатура във времето, но това ще става просто като ги редуваме по за четири години (например) и най-много два мандата! Не е разяснено още как ще се избират Парламента и Диктатора, съответно, така че да се гарантира възможността за непрекъснатата им смяна, както и другите органи на властта. Ние предлагаме следното:
а) Демократичният Парламент се избира от поредния Диктатор в условията на диктатура! За това няма никакви пречки, тъй като изобщо не са необходими свободни избори — те ще се правят на компютър по установени критерии, в определена последователност на приложението им, като винаги ще може да се провери дали критериите са удовлетворени (макар и да не може да се докаже, че избора е наистина случаен, тъй като, изобщо погледнато, случайността е просто мярка за ограничеността на познанията ни). Важно е да се отбележи, че този случаен многопараметричен избор на Народното Събрание ще гарантира не само представителността на избраните Народни Представители, но и текущото следене на политическата ориентация на народа, нещо което никой досегашен Парламент не може да осигури и след известно време (но често преди изтичане на мандата му) той се оказва несъответствуващ на моментните политически виждания на народа, защото народа лесно мени вижданията си, но партиите, водени от техните интереси и амбиции, твърде често изостават от текущите тенденции. В нашия случайно избран Парламент няма инерционност, защото ако приемем, че само 10% от населението членува в политически партии, то същото ще е положението и в този Парламент и, следователно, той няма да има никакви морални задължения за вярност към избрана партия, коалиция или, въобще, позиция, т.е. това ще бъде един наистина свободен и обективен Парламент!
Що се касае до заинтересоваността на Диктатора да освободи политическата сцена за демокрацията когато мандата му изтече, то е ясно, че в условията на световно проникване на информационните медии дори и от космоса, и при предварително известен срок на управлението му, тук трудно нещо би могло да се укрие или изопачи. Освен това, нека не забравяме и един чисто психологически момент, а именно, че Диктатора най-често налага своята власт защото е убеден в справедливостта на мерките, а не защото е лош, зъл или порочен (както някои са склонни да мислят), и като така той винаги има искрени последователи и държи на мнението на народа, а единствения начин той отново да бъде избран (евентуално) след демократичния период е ако той добре се представи през диктаторския!
б) Диктаторът се избира от демократичния Парламент в условията на демокрация! Това е най-добре да става чрез непряко гласуване в Парламента по предложения на Партийното Събрание или други инстанции, като точната процедура, естествено, трябва да бъде уточнена от закона и може да има няколко кръга. Възможно е да се приеме и пряко всенародно гласуване, но при един наистина представителен Парламент, това би било само скъпо и неоправдано усложнение, което може да даде и по-лошо решение поради "зашумяване" на гласа на народа (защото тъй нареченото стадно чувство е пропорционално на големината на "стадото"). След като Диктатора, обаче, поеме поста си той обикновено разпуска Парламента и Партийното Събрание, като ненужни, тъй като много и противоречиви мнения предимно пречат за постигането на целенасочено управление, но той може да поддържа свои помощни органи, избрани на базата на (части от) гореспоменатите органи.
Заинтересоваността на Парламента да не продължава своя мандат и така да препятствува идването на власт на предстоящия Диктатор се гарантира аналогично от Конституцията и медиите, но налице е и психологичния момент, че в този случай Народния Представител е просто един посредствен гражданин и това е само негово гражданско задължение (нещо като задължителната военна служба, да речем), като ние дори предлагаме да съществува някаква процедура за отказване от народно представителство, ако човек наистина не го желае, и избор на заместник по аналогичен начин чрез компютърна програма. Добре би било да си представяме Народните Представители като един вид зрители в театър от особен вид, където вместо пиеси им се представят скучни законопроекти за мнение — те не управляват (за това съществуват Правителството и местните органи на властта), те не съдят (за това си има съдилища), те не правят политическа кариера (за тази дейност съществуват политическите партии и Партийното Събрание), те само изразяват свещения vox populi (глас народен) за това какво е текущото схващане за добро или лошо.
в) Що се касае до останалите власти то те се избират вече в условията на съответния полупериод (на демокрация или диктатура) по начин характерен за полупериода, като точната процедура трябва да бъде законово фиксирана. В общи линии, обаче, по време на диктатурата всичко се решава единолично от Диктатора, за което той си носи и цялата отговорност, а именно: той лично назначава Правителството, утвърждава местните органи на управление, както и съдебните власти (с изключение на Конституционния Съд, който се избира от съдебните институции), изпраща и освобождава Посланиците и Консулите, а дали при това той ще използува услугите на някои демократични органи на управление, дали ще симпатизира на някоя партия или не, дали ще плаща много пари на различни, наши или чужди, научни консултанти, или ще решава всичко на своя глава — това си е лично негова работа.
Аналогично, през демократичния период Парламентът е този, който избира Партийното Събрание, утвърждава Правителството, провежда изборите за местни органи на управление и за съдилищата, по предложения на политическите партии, и утвърждава промените в състава на посолствата. Във връзка с Партийното Събрание трябва да направим едно уточнение, защото Парламента не провежда някакви нови избори а само установява квотата на отделните партии в него, докато конкретния му състав се определя от ръководствата на всяка партия. Доколкото Народното Събрание в случая е една наистина представителна извадка на народа, то определя квотите на базата на собствената си политическа ориентация, което е важно облегчение в начина на гласуване, поне 1000 пъти по-евтино, бързо и оперативно и може да се провежда най-малкото веднъж в годината (или дори по-често, ако това се наложи), като създава възможност за текущо следене на политическата ориентация на народа и от самото Партийно Събрание, което пък прави масовите политически демонстрации и стачки съвършено излишни.
г) Продължаване на мандата за втори път (най-много) трябва да се извършва от някаква друга страна, а не от тази, за чийто мандат става дума. В този смисъл, мандатът на Парламента може да бъде продължен чрез гласуване в Партийното Събрание малко преди края на демократичния полупериод, когато партийците, все едно, трябва, или да вземат решение за това, или да направят предложения за поредния Диктатор. По време на диктатурата аналогично решение трябва да вземе стария Парламент, свикан специално за целта и съответно актуализиран и допълнен с нови членове, ако това е необходимо, или текущия Парламент, защото Диктатора може и да запази стария или си избере нов помощен Парламент по същата компютърна процедура, стига да пожелае.
Като своего рода изключение от правилото за двата мандата можем да посочим възможността за самостоятелно прекратяване, окончателно или временно (като последното означава запазване на върховния контрол), на полупериода, както на диктатура, така и на демокрация. Това може да бъде от значение в периоди на война, например, когато Парламента, отказвайки се от своя мандат може да избере стария или нов Диктатор (или, запазвайки правото си за върховен контрол, може да избере Диктатор, но с възможността да го отзове или смени, ако счете това за необходимо), или в периоди на стабилно развитие, когато просто няма нужда от Диктатор и той реши да предостави управлението на Парламента (като, ако той запази поста си, това ще е някакъв еквивалент на Президентска Република, само че с "истински" Президент, а не с човек с ограничени и формални права). Така се получава, че мандатите за всяка от двете полярни власти могат да бъдат между нула и два.
4. Нека сега направим някои заключителни забележки, определящи още по-ясно ролята и мястото на нашето Движение за Демократична Диктатура , а именно:
а) През демократичния полупериод възниква вече четиривластие, или по-точно: утвърдителна и върховна власт — на Парламента (личностно на Председателя му, но той не е Диктатор и може лесно да бъде сменен всеки момент); инициативна и законотворческа — на Партийното Събрание; изпълнителна — на Правителството (Министерския Съвет), както и на местните органи за управление; и съдебна — на съдебните органи. С други думи, с извеждането на партиите от Парламента се получава едно разделение на законодателната дейност на законотворческа (в Партийното Събрание) и законоутвърдителна (в Народното Събрание), но това е една естествена еволюция и специализация и, очевидно, е по-правилно преценката (решението) да се извършва от незаинтересована (от гледна точка на политически актив) и необвързана с разработката на законите страна (нещо подобно на разделението на дейностите при осъществяване на правосъдието на Съдии-професионалисти и Съдебни Заседатели от народа), което неминуемо ще доведе до по-малка пристрастност и по-голяма обективност в законодателството. При все че е нелепо да си представим какъвто и да било конкурс (в случая "конкурс" за по-добри закони), в който участниците в него да съставят и журито, то въпреки това тази нелепост съществува във всички традиционни Парламенти?! А що се касае до юридическата компетентност (т.е. некомпетентност) на случайно избраното Народно Събрание, то този въпрос стои до известна степен и при всички останали Парламенти и се разрешава чрез наемане на компетентни консултанти в състава на различните Комисии към Парламента и другите органи, чиято задача е да проверява непротиворечивостта на законите и съответствието им с поставените цели.
б) Преминаването към Демократична Диктатура (ДД) може да се осъществи, както от някоя от съществуващите форми на демокрация, така и от период на диктатура, защото компютърния избор на новия Парламент може да се проведе, както от един Диктатор (Президент или Монарх), така и от един Парламент, а избора на новия Диктатор може да стане както от едно Народно Събрание, така и с пряко гласуване. Това ще рече, че началото на новата форма на управление може да бъде положено, както с демократичния полупериод, така и с диктаторския, макар че е по-естествено това да стане с демократичния, с оглед създаване на необходимите демократични структури още от самото начало, тъй като те са по-трудоемки и бавни, а диктаторския апарат може, или да си създаде нови, или да използува частично старите демократични. Нещо повече, съществуващите и широко разпространени по света управленчески структури (без Партийното Събрание) са в почти готов за включване като елементи на ДД вид, така че новите неща за създаване са практически малко, но пък с принципно значение! Изисква се единствено да се приеме нов Избирателен Закон и след това да се запознае общественстта с целите и задачите на нашето Движение, защото всяко социално нововъведение първоначално се отхвърля инстинктивно, така че нека в този смисъл припомним, че и демокрацията в Древна Гърция, не е произлязла от народа, а е изисквала усилията на много хора (и на Диктатори също — Тирана Пизистрат), преди да бъде масово възприета днес по света.
Движението за Демократична Диктатура е без прецедент в световната история, но то не идва на празно място, а е резултат на естествена еволюция в областта на социалното управление. Ние твърдим нещо повече, а именно, че то е неизбежно и, следователно, е много по-добре да се извърши планиран преход, отколкото стихиен, който би имал и по-голяма социална цена. Бъдещето на разумното управление, както на диктатурата, така и на демокрацията, във всичките техни разновидности, конвергира само към една форма — тази на Демократичната Диктатура!
Ние не се борим за участие в управлението, а за подобряване на самото управление!
Ние не сме партия, а Движение за формиране на по-добри партии!
Подкрепете нашето Движение за Демократична Диктатура!
ДОБАВКА: УРА, ВЪЗМОЖНО ЛИ Е?*
(УПРАВЛЕНИЕ НА РАЗУМНАТА АЛТЕРНАТИВА)
[ * Това е една по-късна добавка (от 2007 г.), където въпросът е разгледан не толкова едностранчиво, но за сметка на това и по-схематично, както и подобава на чернови вариант на проекто-предложение. То, обаче, е напълно реализуемо, ако се обсъди и допълни с нужните детайли. ]
1. Защо?
Историята на всички общества е история на противодействие между масите и управниците, или между низовете и върховете, за по-добро и морално, справедливо управление. Това е така понеже управление не може да няма (идеята, че всеки сам ще знае какво да прави е повече от утопична), но и всеки човек има достатъчно добра представа за морал и справедливост, понеже това е нещо вродено и действуващо на базата на сравнението с другите (така че ако някой нарушава дадени морални или правни норми то това почти винаги е не защото той, ако е пълнолетен, разбира се, не знае кое е добро и кое лошо, а защото се надява да остане ненаказан, нещо което, дори и да не му донесе преки изгоди или удоволствия, най-малкото повдига самочувствието му). В резултат на това противодействие се стига до намиране на компромис между желанията на народа и интересите на управниците, които по принцип не би трябвало да са антагонистични, но обикновено са тъкмо такива, и който компромис най-често се свежда до ... залепяне към единия край (понеже златната среда, уви, за нас е недостижима), така че това е или някакво силно централизирано управление, или някаква форма на анархия.
Е, ако те са крайни, то нито диктатурата (респективно тиранията — въпрос на название) не може да трае дълго (историята дава много примери за това), нито пък анархията (която в крайна сметка се свежда до една или друга форма на изява на народните желания при поне минимална дисциплина, както е при демокрацията). Считаме, че е ясно, че добрите решения трябва да са по-близо до центъра, който е общоприето да наричаме демокрация (макар че идеята на демократичния централизъм не е много по-различна — тя защитаваше /защитава интересите на народа, но без толкова циркаджилък както при западната, а вече и наша, демокрация). Но остава още важният въпрос за морала, който просто е длъжен да присъствува в каквото и да било управление, ала за беда, от времето на Ренесанса, той (т.е. религията) е бил изхвърлен от там — понеже се е оказало, че той (т.е. тя) остарява по-бързо от икономическите отношения в обществото и започва да пречи на управлението (което днес е поставено и на добра научна база). Изхвърлянето на морала от управлението, обаче, не значи, че той не присъствува незримо в съзнанието на хората (спомнете си за абсурдния, но реализиран в САЩ, сух закон наложен от пуританите), неговата сила просто е била малко намалена, докато в днешно време, когато влиянието на църквата вече е доста отслабнало (и, между впрочем заменено с медиите), и особено в страни с общо взето атеистично население (като нашата), се оказва че тепърва трябва да вкарваме морала в управлението (което комунистите и бяха направили, според техните виждания, разбира се).
Пък и не става въпрос само за морала, а и за интелекта (или просто за народната мъдрост) който може, че и трябва, да се противопоставя на (неизбежните) егоистични интереси на управляващите. В редица западни страни, където хората са достатъчно заможни за да позволят на техния морал да си казва думата ако те заемат управляващи длъжности, или както комунистите казваха, че щяло да бъде когато човек почне да живее за да работи, а не да работи за да живее, и каквото е било правилото векове наред сред потомствената аристокрация (което е и основното оправдание за нейното съществуване), нещата може да вървят по-добре (макар че и в тези случаи нерядко възникват проблеми), но не и в бедни страни като нашата, или сред не много религиозни граждани (пак като при нас).
А не е и само морала още и защото народът продължава да не бъде представен равномерно, като една статистическа величина, в Парламента. Нито управляващите се избират като добри професионалисти; те са първо видни политици (разбирай въжеиграчи, шарлатани и прочее, най-малкото добри оратори, и тук не става дума само за у нас, а за всяка демократична страна), и чак после, ако някой път това се случи, и добри професионалисти. Нито пък някой се опитва да махне най-после тези явно пристрастни (partial, или защитаващи частни интереси) партийци, което ни кара да мислим, че комунистическото виждане за една партия просто от най-добрите (каймака на обществото, в тяхното виждане) съвсем не е било лишено от основания (човек трябваше да види до каква степен политиците могат да опошлят всяка идея, в случая тази за плурализма, за да повярва, че в комунистическата идея имаше много резон). И това не са разтягания на локуми, понеже, ако се абстрахираме от икономическите проблеми, демокрацията върви добре в тези страни, където и няма големи разлики между различните партии, т.е. там, където народа може да сменя политиците без да променя особено политиката — както мъжът сменя вратовръзката си, която е само декоративен елемент в облеклото, така че, всъщност, може и изобщо да не я сменя.
2. Как?
Предвид на това, а и по редица други неспоменати тук явно (но застъпени на други места в тази книга) проблеми, ние считаме, че едно разумно управление (самото Правителство, или Управление, или Парламент, или Върховен Орган), което е съвсем подходящо да бъде наречено на български (а и на руски) УРА, като съкращение от Управление на Разумната Алтернатива, трябва да съдържа следните три елемента, а именно: Палата на Ръководителите (ПР за кратко), Палата на Народа (ПН за кракто), и Палата на Мъдреците (ПМ). Нака се спрем последователно на всяка от тях.
2.1. Палата на Ръководителите
Тя, по принцип, е сегашния Парламент или Народно Събрание, и това е причината поради която ние твърдим, че преминаването към такъв демократичен модел (в общи линии това е вид демокрация, само че по-добра от досегашните), може да стане и в днешно време. При това положение, и на първо време, можем да считаме, че партийната система, колкото тя и да е гнила, може като начало да се запази, но после трябва да се изработи някакъв вариант на селекция на добри професионалисти, мениджъри или бизнесмени, които да се избират за определена длъжност (а не защото "фасона" им ни харесва) и от самите тях (а не от цял народ лаици!). Това е най-добре да са 100 души на национално ниво (на местно — според както се реши, но навярно: 5, 7 или 9), и от техните среди да се определят: Министрите, Президента, и другите ръководни длъжности в страната, а останалото болшинство от тях да се разпределя в различни Комисии, както и да участвуват общо в гласуването на важни документи и решения. Докато и ако те са партийци то избора на квотите за всяка партия (броя на хората, или процента им) може да се определя с всенародно гласуване, макар че е по-добре за тази цел да се използува разширения състав на ПМ (или ПН и ПМ, като се вземе средното им значение), което не само ще е много по-бързо, но и ще дава възможност за текущо следене на политическата ориентация в страната (нещо което във всички съвременни Парламенти отсъствува) като такова определение на квотите се провежда, да речем, на всяко полугодие.
Това съвсем не е някаква фикция, тък като подобна процедура се прилага при избора на Папа (не се избира от всички вярващи, нали?), при избора на съдии за спортни състезания, в Управителните Съвети на различните компании, на партийно ниво в повечето партии (т.е. итеративно, от делегати), и другаде. Така че това е реално и възможно и така трябва да се постъпва ако искаме да се върши работа, а не само да се хвърля прах в очите. Само че това е само една трета от цялото Управление, тактическата му част, и решенията на ПР са предложения, които влизат в сила едва след като се гласуват и в двете останали Палати (които и играят ролята на опозиция), първо (да речем) в ПМ и после в ПН. Парадоксът, когато една и съща група хора, хем предлага, хем приема, тук не може да съществува, и няма основания да се очаква да бъдат приемани неща изгодни само на управляващите в момента, които после, като дойде друго Правителство, ще бъдат отново радикално променяни. Разбира се, в случаите на Решенията на разните Министерства, те влизат в сила веднага след приемането им от хората на ПР (всъщност само от Министрите, но те може да са и повече хора, цяла Комисия), но ПМ и ПН трябва да имат възможност да сезират всяко неудачно решение, ако решат че трябва да го разгледат и го счетат за неправилно.
С други думи: дотук нищо радикално, само дето опозицията е отделена от управляващите (за да се върши работа и да няма възможност за непрекъснати спречквания), а е и правилно формирана (като други хора, които разглеждат нещата от други позиции, от тези на масите и на интелигенцията, а не на хора, които до вчера са управлявали а днес връзват кусури, или обратното), като е налице и едно допълнително, трето ниво на разделение на функциите. Е, това навярно ще позабави работата на УРА, но пък, ако се замисли човек, номера не е в бързата процедура а в правилната и добре обмислена; а и имаме добри гаранции за това, че решенията ще бъдат добре приети от народа, и няма да са някаква поредна глупост, която всеки що-годе интелигентен човек би могъл веднага да забележи.
2.2. Палата на Народа
Тя е това, което Народното Събрание, по същество, би трябвало да бъде — представителна извадка на народа като върховен съдия (а не място за приказки и разтягания на локуми, съдейки по названието "Парламент"). Това е нова структура, но очевидно необходима (така наречения vox populi — разисквахме го в другите Манифести), която е ясно, че трябва да се избира по случаен начин, като ние предлагаме тук също да има 100 души, избирани чрез обикновен случаен избор по ЕГН на по двама от всяка година на раждане от 20 години включително до 70 изключително; също така е необходимо да има и Разширена ПН от 1,000 души (получена по същата процедура), че дори и от 10,000 (ако това се счете за уместно), като всяка година (или половин година) може да се преизбира наново половината от тях, случайно избрани. Тази Палата трябва да има и някакви инициативни права, ако трябва да се постави даден въпрос, който среща съпротивата на ПР, но тя не е тази, която прави законите, тя само ги одобрява или не.
Вярно е, че на пръв поглед изглежда твърде рисковано да изберем, дето се вика, "сульо и пульо", и да ги оставим да решават съдбините на страната, но тези хора само преценяват дали това, което им се предлага, е добро или лошо за тях, а и точно това правят Съдебните Заседатели, така че не виждаме особени проблеми в случая; в крайна сметка, несигурния човек може да си избере някого за образец (а и нещата минават преди това през ПМ), освен това е нормално да се признае правото на всеки от ПН да се откаже, ако желае, от поста си (тъй като хората тук ги избират без да са се кандидатирали, предполагайки тяхното съгласие). Това че тези хора няма да са професионалисти (т.е. най-вече юристи, ако се съди по реалните Парламенти) и много неща може да потрябва да им се разясняват — е, ами че тъкмо това е и целта на занятието: да се приемат ясни за народа закони, а не да се надхитряваме един друг.
2.3. Палата на Мъдреците
Тази Палата (или още на Мъдрите, или на Старейшините, още добродетелните, образците за нас, и прочее) е вече принципиално нов елемент в Управлението, отсъствуващ от всички съвременни Парламенти, при все че не може да се каже, че тя е съвсем неочакван елемент, понеже се базира на идеята за избор отдолу, избор некомпетентен, но не за професионалисти а за хора, които уважаваме, ценим, доверяваме им се. Тук е мястото за истинския демократичен избор, само че не просто за залъгване на масите (с някой нов биберон), а за итеративен избор отдолу, избор на хора не само от върховете (като: видни учени, хора на изкуството, духовни лица, а ако щете и поп-звезди или футболисти, и пр.), но и на такива от прякото ни обкръжение (примерно: съпруг, баща, майка, началник, и др.), като във всеки по-горен кръг избират само вече избраните и само измежду избраните — така както прави и всяка уважаваща себе си партия.
Най-общо казано това ще рече, че на първата итерация гласуват всички, и не само за един човек, това е твърде упростено, а за пет (или 10) души (не от партии, тук се избират личности) без да се прави разлика за приоритет между тях, като за всеки (по ЕГН, и с компютър, очевидно) се събират гласовете на гласувалите за него, после този списък (за цялата страна на национално ниво, но днешните компютри няма да се затруднят с това) се ранжира в намаляващ ред на получените гласове, и се отделя началото му, да речем като 5 до 10 пъти (както се реши за всяка итерация) по-малко хора от началото на итерацията. Тази процедура се прилага и за следващите итерации, само дето (освен че гласуват само тези от намаления списък — един вид делегати) при броенето на гласовете за всеки се прибавя не по единица за всеки гласувал за него, а броя на гласовете, които последния вече е получил (т.е. теглото на гласа). Освен това на последната итерация, когато останат 1,000 души (или 1,200, с малка резерва), е необходимо тези хора да се съберат лице в лице на едно място (да речем в някой курорт) за да се опознаят доколкото е възможно, който процес трябва да трае поне седмица. Така накрая се избира ПМ пак от 100 души, както и Разширена ПМ от 1,000 души. Този избор също може да се провежда всяка година, по Интернет, или от специални терминали, и той е явен, понеже няма смисъл да се пази в тайна щом не избираме големи началници, а само хора, които ценим и уважаваме.
Та това са нашите Мъдреци или Старейшини, хора на чийто, не само интелект, но и морал ние залагаме. Е, вярно е, че изглежда странно да се учим на ум и разум, или морал, от поп-звезди, манекенки, или футболисти, но, смешно или не, такива хора, действително, твърде често са образци за подражание за мнозина (а и това ще придава известна "свежест" на състава, така да се каже). Но дори и хората от ПМ няма да управляват (ние не сме привърженици на Платоновата идея, че страната трябва да се управлява от философи — ако не за друго, то поне защото народа, нито ще ги избере, нито ще ги разбере; а и поп-звезди, да речем, сигурно не е редно наистина да ни управляват). Тези хора, обаче, са стратезите, които трябва да могат да кажат какво да се прави, какви са проблемите, по какви въпроси да работи ПР, както и дали последните са си свършили добре работата. Това е Палатата, в която може и трябва да има дискусии, която може (и е желателно) да се следи от публиката, а не останалите две Палати, и в нея единствено човек може да се гордее ако бъде избран, не и в ПР (където просто пада работа), а още по-малко в ПН (които са, един вид, "кибиците"). Тази Палата трябва да има, наред с утвърждаването или не на законите и другите важни документи, също и основни инициативни функции; тя е по същество и опозицията, но една разумна опозиция, упражняваща градивна, а не деструктивна критика (според правилото, че щом нещо не е от нас, то непременно е лошо).
3. Дали?
Ами, в общи линии, това е идеята на УРА, но дали тя не е поредната утопия? Дали не е добра само на теория, а на практика да се окаже по-лоша от традиционната демокрацията (макар че, ако гледаме българската демокрация, то по-лошо нещо от нея май не може да има — след като дори и при тоталитаризма беше значително по-добре, поне по жизнен стандант за народа —, но ние говорим за демокрацията изобщо, така че да не се отдаваме на емоциите си)? Е, надали ще е по-лоша, поне a priori погледнато. Защото работата на ПР уж ще е малко по-неефективна (поради засиления контрол от страна на ПМ и ПН), но тя, въпреки всичко, може да се окаже и по-ефективна, понеже при отделена от "Говорилнята" опозиция, управляващите просто няма да има с кого да се карат и ще трябва да си вършат работата; а и те ще бъдат не само амбициозни оратори (и достатъчно богати за да се кандидатират, или поне подкрепяни от богати и, респективно, със съмнителен произход на богатството, среди), а истински професионалисти в управлението (доколкото изобщо може да се въведат точни критерии там където дейността не е само рутинна а е по-скоро изкуство).
После, ПН очевидно ще бъде наистина представителна извадка на населението, едно Народно Събрание; после, ПМ задължително ще внесе малко морал и разум в управлението (т.е. изключено е да се случат само глупаци в Парламента, както май и се случва у нас понякога, а?). А и противодействието между три сили, не толкова като християнската Света Троица, колкото в духа на древната източна философия застъпена чрез боговете: Вишну (Вършителя, поддръжката, или тактиката за нас, ПР), Брама (бога, който кара нещата да бръмчат, Създателя, или стратега за нас, ПМ), и Шива (Разрушителя, този който ще ни ... нашиба с някоя пръчка ако не слушаме, в известен смисъл аналог на народа или ПН в случая, който е способен да разруши всичко създадено от управниците или мъдреците), е за предпочитане пред две Камери, още повече пред нашия еднокамерен Парламент; така диалектическите противоречия могат по-добре да се разгърнат! Освен това избора в отделните Палати трябва да се разминава по време, и ако в ПР той е за четири (или три, или дори две) години, то ПН може да се обновява наполовина поне веднъж годишно, а ПМ може да се избира на една или две години, Президента може да се избира половин година след идване на власт на новата ПР, и прочее.
И още нещо по въпроса за морала: той става лош не защото е лошо е да има морал в управлението (това е задължително изискване и ние много добре виждаме че без морал до никъде не я докарахме), ами когато само една избрана група има правото да поучава, когато само една истина е добра, само една религия е приета и официална — защото тогава идва стагнацията, при която морала тъпче на място, докато вижданията на хората се променят. Но при управлението на УРА това никога не може да стане, понеже ние избираме силни личности или образци за подражание, към половината от които са известни и успели в живота, така че те, очевидно, имат свои лични виждания, а не общоприети предразсъдъци, и те са най-различни хора, и по професии, и по склонности, не са обединени в никакви партии, нито имат някакви общи платформи (освен това на което казваме мъдрост и добродетел). Така че при тях никога не може да има една единствена вяра, и, следователно, не може да има и застой; те могат да формират само това, което е редно да се нарече сечение на всички религии (вери, истини, и прочее), и което, ако успее да се формира, то и ... ами, слава Богу! Понеже това е най-трудното нещо в социалния живот на дадена общност — постигането на единно виждане по основните житейски въпроси, при толериране на различните желания на всички отделни групи и прослойки. Търсейки единно виждане там където всеки, както се казва, дърпа чергата към себе си, може да се стигне до един морален минимум, който да важи за всички, да е ясен на всички, и да е зачитан от всички!
Е, вярно е, че в днешния глобален свят радикални промени в социалната област трудно могат да се въведат в една отделна страна, още по-малко в такава с численост на населението едва ... едно про миля от световното, но, както знаете, една верига се къса в най-слабото си звено, така че не е изключено на нас да се падне честта да проведем този важен експеримент (да речем, първоначално на местно ниво, в един град или област). В крайна сметка, напоследък доста се говори за гражданско общество, но то никъде не работи достатъчно добре, ако го има, така че това може да бъде нашия, български вариант. Защото ако той не се приложи у нас ще трябва да се надяваме това да стане, да речем, на Аляска, или при племето Мумбо-Юмбо, или ... на Луната. Във всеки случай, когато едно нещо е необходимо, то рано или късно става, или, както е казал шопа, "Онò, шо си требе, онò си го сàка", и единствената причина (според нас) поради която това може и да не стане (поне в скоро време) е, че идеята на УРА е съвсем ... разумна.
Но пък, помислете: не е ли по-добре да кажем УРА, отколкото после да се "кòсим", че не сме приели една идея просто защото тя се е оказала по-разумна от нас?
ЕСЕ ЗА ЗДРАВИЯ РАЗУМ — II
Както се вижда от заглавието темата на този материал е такова обществено устройство, което противоречи, в известен смисъл, на здравия разум на съгражданите си, само че този път това не е комунистическия социализъм, а съвременната демокрация. Аз дълго време се колебаех дали да пиша тази статия или не, защото, очевидно, а и аз самият съм подчертавал това много пъти, написал съм цели книги, или, ако се брои по статии или глави от книги, то повече от 50 (по-скоро към стотина) неща, където разяснявам, че, изразявайки се афористично: демокрацията е най-въпиющото противоречие на здравия разум, и тъкмо затова тя е най-великото постижение на човечеството в социалната област! Иначе казано, щом като хората искат да се лъжат един друг, то ето Ви я и демокрацията. Вашите управници ще Ви лъжат така дръзко, че това даже ще Ви харесва. Така че от тази гледна точка няма смисъл повече да ... "бъркаме с пръчка гуаното" (за да не използуваме тук неприлични думи на нашия си език, докато чужди, може).
Така, но моите читатели по Интернета продължават да проявяват по-голям интерес към това есе (с подразбиращ се вече номер първи), вместо към други къде по-интересни мои статии, така че аз започнах да се замислям дали да не напиша наистина продължение на тази тема. Тъй като там въпросът е поставен доста наивно, ние тогава искахме обществото да е хуманно, защото то е длъжно да се грижи за хората, докато сега то, ако понякога и да се грижи, то е само заради защита на джобовете на богатите по света, по простата причина, че гладните и недоволни хора (но и домашни животни, ситуацията е аналогична) по-лошо изпълняват своите задължения, т.е. няма добри възможности за пълноценна експлоатация! Но и това също, поне за мене, е очевидно, и не си струва да "копаем дупка в морето". Обаче когато с 25 години закъснение започнах да се превеждам на английски, то стигнах до извода, че си струва да напиша това второ есе, с цел не само да констатирам, че капитализма, тоест демокрацията от западен тип, демокрацията на силните на този свят, е нехуманна, корумпирана, и прочее, но и да се опитам да посоча възможните пътища за нейното подобрение, които са значително по-трудни отколкото по времето на тоталитаризма (когато беше достатъчно човек да се добере някак-си до ръководството — не че това беше лесно, но понякога се случваше — и да започне да върши промени с голям замах, както, да речем, постъпи Горби на времето си).
И въобще, 25 години не са малък срок, за да може човек да си позволи да повдига стари въпроси, при нови обстоятелства. Така че аз ще напиша това разглеждане, използувайки най-напред същите точки от предишния материал, а после ще добавя някои неща. Но трябва да Ви предупредя, че това, към което ще Ви водя, е ... ами, да оправдая комунизма, разбира се, защото в него имаше хубави идеи, само реализацията му куцаше (ама при демокрацията въобще няма полезна идея или морал — ако не броим изкусното мамене на простолюдието). Което и не е за чудене, защото всички тоталитарни форми на управление (като, да речем, църковната държава, султанското управление, идеята за аристокрация, и прочее, фараоните, ако искате) изхождат от това, че народа е прост и трябва да се учи, а не че трябва да слагаме "каруцата" преди "коня", както прави демокрацията, разпространявайки заблуждението, че тъкмо народните маси ще учат своите управници какво да правят, или, казано с думите на поговорките, че телето ще учи мама си. Така че аз ще подбелвам комунизма и ще очерням демокрацията, а на когото това не му харесва да не чете по-нататък.
Но нека да започваме
1. За ненужните забрани. Боже господи, ами че те изобщо не намаляват, сега те станаха повече. По-рано имаше основно такива, където дребни служители, прикривайки се зад своя пост, проявяваха излишно усърдие, за да може, ако не да ги уважават, то поне да се боят от тях (ние даже си имаме поговорката "Царят дава, пъдаря не дава"), а сега е фрашкано с такива когато юристи "си мият ръцете", а "раята" страда. Защото, да речем, когато си откриваш сметка в банката трябва да подпишеш документ от 20-тина, обикновено, страници, и да потвърдиш, че си съгласен с условията, и такова е положението и с охраната на правата на дадени продукти, която е съвсем смешно да се прилага и за някои софтуерни продукти или на сайтове, където никой не може да провери дали е наистина така (примерно, потвърдете че сте пълнолетен — ами, може да се хванете на бас, че всеки пубертет с удоволствие ще потвърди, че е такъв какъвто трябва), но това се прави и хората са принудени да лъжат (че са прочели това), ако искат нещата да се задвижат. Това е абсолютно неясно за ума възпитание на честност, чрез приучаване от ранни години да се лъже, но то съществува, защото така е "демократично".
Или още, че цигарите увреждат здравето, а че даже и водят до смърт — ами, кажете ми, моля Ви се, как трябва да живее човек че да избегне смъртта, мен, на моите години, този въпрос силно ме вълнува — но независимо от това те се продават навсякъде; същото и по отношение на проституцията (е, не е съвсем същото, там не те предупреждават, че тя е аморална, там всеки сам прекрасно знае как стоят нещата, но тя си съществува съвсем легално, така че несъответствието между казаното и съществуващото е съвсем очевидно); същото и когато ти рекламират някакво лекарство и те карат, за всеки случай, да прочетеш листовката преди употреба; или когато ти казват, че купуването и продаването на гласове е престъпление (особено когато то и не съществува, защото всеки може да обещае че ще гласува както го карат, но после да си гласува както той си иска, та нали всичко това става анонимно). Тоест тук не просто има забрани които са безсмислени, които никой и не съблюдава, но даже те предупреждават да не правиш нещо, което ти и не се каниш да правиш, само и само някой друг да спечели от това. А виж, това, което е необходимо, да речем, след всяка реклама да ги карат да казват, че рекламата е измама, или нещо от този род, това го няма, разбира се.
И така нататък. Например мен в последно време започна даже да ме "вбесява", когато в магазините и други публични места направо ти "продават" учтивост, повтаряйки без абсолютно никаква нужда "благодаря предварително" или нещо подобно, когато това е просто поредната ... реклама, разбира се, че, виждате ли ни нас какви сме учтиви, да ни се не нарадва човек, така че хайде, идвайте при нас. По-рано казвахме, че нищо не струва така евтино и не се цени така скъпо както учтивостта, но тогава цените почти нямаха значение, а виж сега, когато те имат, този лозунг се използува с пълна сила, защото учтивостта, наистина, нищо не струва (но залъгва хората, както и усмивките, между впрочем). Затова аз и стигнах в моята "Конституция на Циникландия" до извода, че ако искаме всичко да е честно и откровено, то трябва да е записано направо в Конституцията правото на всеки да лъже, че то е основно и неотменимо право на всяко цивилизовано общество! И нима не е така? Е, хората не обичат циниците и е очевидно, че радикален начин за борба с излишните забрани и прочее досадни елементи в живота — сега най-досадния елемент са рекламите — просто не съществува и не може да съществува, защото това се свежда до умерен начин на живот, а неумереността е основно качество на всичко живо, особено на младите (хора или животни), така че се налага да се примиряваме, това е така, но може нещо и да се направи, ако поискаме. Както примерно предложих по-горе да се предупреждава при рекламите, че те са измама; или пък да се възроди морала и да се опитаме да го поставим по-високо от закона, защото закона може елементарно да се измени, а морала е по-инертен.
Моралът, очевидно, е силно размито понятие, но при желание той може и да се конкретизира с някаква процедура, аз съм намеквал за това тук-таме: да речем, може да се поддържа някакъв Съвет на Моралистите или Старейшините (какъвто е смисълът на латинския Сенат, и на съровете и прочее аристократични титли), но така че в него да влиза голямо число независими мислители, и по оценка на народа, т.е. там трябва да е демокрацията, в определянето на това кое е морално и кое не, а не при управлението, където съществуват някакви процедури, стандарти, изисквания. Най-простият вариант на такъв Съвет е някаква конгрегация от всички вероизповедания в страната, плюс независими кандидати, плюс хора завоювали публичност. Това не е лесно да се направи, но аз и не предлагам неща, които да бъдат едни и същи в течение на хиляди години (както фашисткия хилядо-годишен мир, до който те, така или иначе, не стигнаха), аз предлагам динамично поддържани структури. И този Съвет може елементарно да обръща внимание и на всякакви ненужни забрани и усложнения на живота — та нали съществува Съвет (или Комисия) за защита на правата на клиентите /потребителите /гражданите, но той се занимава само със случаи когато здравето на хората се поставя под заплаха, а че някого го лъжели, ами че тя затова е демокрацията.
2. Инициативност и паричен механизъм. Е, тук не разсъждавах много правилно по-рано, но аз просто исках да поставя въпроса за това, че освен ценови таблици трябва да съществуват и някакви начини за обвързване с търсенето, т.е. да не стоим само на единия край, и в този смисъл аз съм прав. Аз съм прав, както Вие самите виждате, защото сега ние просто отидохме от единия полюс на другия, но нещата пак не са умерени, не са правилно обвързани, защото съществуват задължителни неща в момента, а съществуват и такива където може да се реагира на търсенето; сега всичко е пак така, само че в дуален смисъл, от гледна точка на другата страна! Сега при нас, поне в периода на първоначалното ограбване (е, хайде, тъй да е, натрупване) на капиталите, всичко се подчинява на търсенето, и ако, примерно, няма особено търсене на интелигенция (ако тя не предлага екшъни, трилъри, садо, мазо, вазо — може би? — и прочее форми на заблуда, или просто нещо неморално), то тогава ако щат хората и да мрат от глад. Така е ставало и при други революции, тази интелигенция, която е била свързана в някаква степен с управляващите, при свалянето на тези управляващи също е била сваляна. Да, но интелигенцията се учи и формира дълго време, докато излиза от строя доста бързо (приблизително за две години, съгласно западни виждания при търсене на работа), губи формата си. В нормалните западни страни обществото се старае някак-си да се грижи за всички, особено за интелигентите, но при нас не е така. Ние унищожихме нашата про-комунистическа интелигенция и създадохме само про-комерческа такава, което, според мен, е определено по-лошо.
Но хайде по-конкретно. Аз говорих по-рано за лекарите, че те не получават добро заплащане; сега те горе-долу си го осигуряват, но чрез реклами и заблуди, където също се забелязват несъответствия. Например, за да отиде сега на лекар човек който си плаща здравно-осигурителните вноски (аз не говоря за неосигурени) трябва все едно да заплати на участъковия си лекар (JP, general practitioner) за направление към друг лекар сума равно на един процент от минималната работна заплата (МРЗ) за месец (което прави приблизително ... 20 яйца, което хич не е малко), за обикновена бумащина. И въобще всички вноски за необходими разходи, като здравеопазване, образование, а и други, не изхождат от личните доходи, но това е официално признато социално обслужване без което в днешно време не може; единственото, което у нас се прави в това отношение, е да се очертаят някакви групи от крайно нуждаещи се (да речем, инвалиди, онко-болни, от ромски етнически произход, и прочее) и за тях да се правят някакви намаления, но няма никакви междинни нива, а така работа не се върши, така може само да се унижават хората задължавайки ги да просят (а в редица случаи и това не помага, защото за циганите, както току-що казах, има някакви помощи, а за българите като цяло такива няма, това налива вода в мелницата на фашистите).
По отношение на стимулирането на младите като по-инициативна част от обществото, не само че нещата не са се подобрили, ами те определено са се влошили, поне в България. По-рано жилища се предоставяха за заслуги "в строителството на социализма и комунизма", а сега те се закупуват от хора със заслуги "в заблудите и измамите на гражданите", тъй да се каже. Според моя приблизителна оценка у нас населението (за, да речем, 30 години) се е намалило с 15-тина процента, а жилищния фонд се е увеличил с около 25%, което дава реално глобално подобрение в смисъл на жилищна площ с 45% и повече (1.25 / 0.85 = 1.47), но това се е изразило в това, че жилищните домове просто се използуват като капиталовложения, т.е. че около една четвърт от всички жилища са, или закупени като втори жилища, или просто още не са закупени, защото хората нямат пари! С други думи ситуацията с жилищната площ по принцип не се е изменила, младите продължават да нямат къде да живеят, а след като сега и семейства почти не останаха, то хората още по-трудно могат да си осигурят прилично жилище; това се потвърждава от факта, че свободните наеми продължават да достигат почти една МРЗ за прилично жилище, или излизат толкова като се добавят и комуналните разходи, където основните "тежести" са парното отопление и тока, а освен това всички банки от 10-тина години направо се надпреварват да предлагат заеми за купуване на жилища. Добавете към това и платеното образование (в колежите и висшето), както и здравеопазването, и ще видите как кръгозора на младите се е замъглил невъобразимо силно.
А, по отношение на борбата с монопола на държавата — също нищо не е направено, само се замени монопола на единствената държава с монопола на крупните компании, приблизително половината от които са с чуждо участие; дребния и среден бизнес, обаче, продължава да изпитва големи трудности, а той, поне според мен, е истинския бизнес където конкуренцията е нещо хубаво и необходимо, при големите фирми във всички случаи е нужен някакъв контрол от страна на чужди на бизнеса (т.е. държавни) инстанции, там тези фирми са малко, те могат някак-си да се договарят, да провеждат анализи на клиентите и да постъпват разумно. Плюс всичко останало, както ми се струва (ако нещо не се е изменило в последните години, но надали), фирмите се делят на две естествени категории по отношение на заплащането на ДДС (данъка за добавена стойност), на крупни, които връщат на държавата ДДС от купените суровини и прочее разходи, така че на тях всичко им излиза с около 20% по-евтино), и на дребни рибки, които не се водят на отчет за ДДС и в резултат на това те, или са длъжни да поддържат свои цикли на купуване и продаване с такива като тях фирми, което далеч не винаги е лесно реализуемо, или иначе купуват всичко по-скъпо и тяхната продукция излиза също по-скъпа, освен това те прилагат и по-манифактурни методи на производство, което още повече възпрепятствува конкуренцията им с едрия бизнес.
Но за комунистите от миналото има някакви оправдания, те защитаваха монопола на държавата, защото при ниските цени на редица стоки и услуги, които се считаха за нужни за населението, без това просто нямаше как, без това тези стоки нямаше и да се предлагат. А сега аз не виждам никакво основание за това хора, които — грубо казано — са съгласни да лижат чужди задници за да получават повече пари, да ги получават наистина и да упражняват монопол върху приличните жилища, цените на наемите, образованието, ако щете, на младите (защото щом като за всичко се плаща, то далеч не всички които искат да се учат го правят, и болшинството отиват направо от ученическия чин в сферата на продажбата), а оттук и на морала на цялото население. Паричният механизъм пак се използува лошо. А как може да се направи така, че той да се използува добре, аз говоря в материалите си за умерения комунизъм, или за социалното министерство, а и на други места тук-там (аз имам хубава идея и за по-добро пенсиониране и частично, така да се каже, излизане в пенсия).
3. Въпроси свързани със собствеността. Е, от момента на написване на първото есе аз съм мислил не малко по въпроса за собствеността, и възгледите ми са вече изложени на други места, където говоря за бъдещето на собствеността. Те се свеждат основно до това, че тя трябва да се дели не на държавна или не, а на експлоататорска, която служи за експлоатация на другите, и на лична. Ако се подходи така към този въпрос, то тогава няма разлика между капитализъм и комунизъм (само дето при последния имаше един експлоататор, а сега те са много); единствената трудност за масовото прилагане на моя възглед се изразява в психологически план, че хората не искат да приемат наличието на експлоатация, но ако се изхожда от нейната неизбежност във всяко общество, то този възглед е доста удобен, си мисля аз. Така, и в това отношение сега някои неща са направени, формите на собственост са горе-долу изравнени, но това, независимо от всичко, не променя съществено нещата.
Защо не ги променя ли?, Ами защото съществува едър и дребен бизнес, аз говорих за това малко по-горе. Ако всички форми на собственост са равни, то тогава, повече от очевидно, ще печели крупния собственик, и това че сега във всяка сфера на производство съществуват от порядъка на 10 (в редки случаи повече, в една страна, особено в не много голяма като нашата) а не един универсален собственик-експлоататор не променя съществено нещата. За жилищата аз току-що говорих, че те не се купуват от нуждаещите се от тях, такова е положението и с леките коли, предполагам, защото у нас не е така (както в едни Съединени Щати), че да можеш да си купиш кола на старо за някакви си грошове (примерно, за половин МРЗ) и тя да ти работи и бензина да не ти струва почти нищо. У нас даже факта, че едно билетче за градски транспорт струва колкото един хляб (килограм) зя повечето от хората означава, че при нас транспорта е невероятно поскъпнал (и как няма да е скъп, като цената на билета при нас е само два пъти по-ниска отколкото в Европа, ама там заплатите са от 10 до 20, че и повече, пъти повече отколкото при нас, т.е. ситуацията при нас е 10-тина пъти по-зле). Така че, отново, излиза, че лошото старо положение е било доста по-добро от правилното (от гледна точка на десния капитализъм) положение сега.
А да, остана въпросът със селскостопанската земя. Но там ние сме, струва ми се, пример за най-лошото решение по сравнение със всички бивши социалистически страни, ние я раздадохме в реалните ù граници след сумата година на безсмислени спорове, и който я е получил така и си я държи (и даже не ù се радва). Днес, цели 25 години по-късно, продължават да я изкупуват (разбира се на безценица, затова хората и не я продават) фирми прекупвачи (като вложение на капитали) и ние сега се каним да образуваме наши нови, демократични, кулаци, когато в световен мащаб отдавна е отречено съществуването на фамилни фирми в селското стопанство (и, за пример, в САЩ процента на всички фермери се дава някъде около 4). Независимо от това далеч не цялата селско-стопанска земя се използува, и аз наскоро споделих с моите читатели, че някъде към 2013 година аз видях най-после да разкопават отново нашите "демократични целини".
4. Въпроси свързани с образованието. Тук също нещо се промени, но далеч не към по-добро. Тоест ние избрахме най-лесния (и глупав) метод за решаване на проблема и въведохме навсякъде платено обучение, но без добре обмислена система за заплащането му от страни, не от джобовете на родителите, защото този начин, очевидно, означава, че богатите си запазват правото на монопол върху образованието; единственият добър нюанс в това отношение, по сравнение с 18 - 20 век (на Запад, що се касае до 20-ия век), е това че сега, когато семейства почти не останаха, родителите и не плащат за обучение на децата си, те не са в състояние. Това трудно може да се нарече добър момент, но може би затова той ще форсира решението, което, както и предполагам, ще се състои в това, че ще се върнем отново към системата с разпределения след завършването, и цялостно финансиране от страна на държавата или на едрите фирми. Що се касае до нивото на нашето образование в момента аз не бих се наел да твърдя, че сега то е особено ниско, но щом цените при нас за чуждестранни студенти са изравнени (почти, предполагам) с тези в една Германия, да речем, или Франция, и прочее, то надали това ще способствува за наплив на студенти от чужбина (това само малко ще сдържа излизането на наши студенти натам, ала не особено, си мисля). Така че пак няма нищо хубаво; който от младите може да излезе да се учи зад граница той и го прави, селекционираната емиграция от България продължава, това обяснява в силна степен и защо населението у нас е намаляло, както казах по-горе, с 15-тина процента (то даже и аз самият, независимо че имам чифт висши образования, с удоволствие бих отишъл да се уча някъде на Запад, както и бях в течение на една година по-рано, но на 65 години да получавам ново висше образование е най-малкото неетично, нали така?). Единствено въпросът с образователните степени и техните названия сега е разрешен, щом сме част от Европейския Съюз (макар и самите названия да не ми харесват особено).
А виж, какво трябва да се направи тук, аз мисля, е ясно. Всеки гражданин на страната ни трябва да има възможност (не само едно голо право, но срещу заплащане) да се учи в основните ВУЗ-ове у нас, ако той докаже въз основа на кандидат-студентските изпити, а и по-нататък със своите бележки по време на обучението, че не разходва напразно вложените в него (или нея) средства. Само суми от порядъка на 10 - 20 процента от стойността на обучението може да се искат от родителите и то в съответствие с техните доходи (т.е. от бедните по-малко, а то и нищо), за да може студентите (а и родителите им) да не остават с впечатлението, че образованието е некачествено, щом за него не се плаща нищо. Може също, като изключение (макар че изключенията винаги изобилствуват с разни проблеми), да се иска заплащане и за такива видове образование където съществува голям наплив (предвид на възвращаемостта на средствата по-късно, след завършването му), като, преди всичко, в областта на бизнеса, но и юридическо, а може би и друго; и /или може да съществува платено обучение и в обикновените, народни, тъй да се каже, ВУЗ-ове, за слаби студенти (щом родителите им имат излишни пари, то защо да не им ги вземат?), както и за такива от чужбина. С една дума почти да се върнем към добре изпитаната система от времето на тоталитаризма (която се нуждаеше само от някои дребни реформи, а не от такива революционни).
5. Въпроси от финансовата политика. По-рано аз говорих тук за това, че парите дават добра едномерна скала на ценностите, за твърдата валута, за данъците и разните такси за държавата, за осъвременяването на пенсиите, за ниските заплати на интелигенцията, за стимулирането на важни промишлени отрасли, и за други ценови дисонанси. Сега много неща се измениха, но, уви, пак не към добро (макар, все пак, и не към лошо — аз съм реалист). Сега си имаме твърда валута, но при условията на Валутния Борд, който аз съм критикувал остро на няколко места, и пак продължавам да го критикувам, защото той ни отне самостоятелността като държава, и то точно в най-неподходящия момент когато нашата валута започна да се стабилизира след изразходването на всичките тоталитарни спестявания на населението. Но във всеки случай сега, повече от 15 години след въвеждането на този Борд, много неща се стабилизираха (на дъното, разбира се), и няма такива бурни промени както в първите, не 2-3, а 7-8 години, след прехода ни към демокрация.
Въпросите за осъвременяването на пенсиите са постоянно актуални, така че няма смисъл тук да се спираме на тях (уж се актуализират, но това не е радикално решение, аз съм говорил за това, струва ми се, някъде; това което трябва да се направи е да се определят пенсиите не в абсолютни парични единици, а като коефициент към МРЗ, и да се актуализират ако ще всяко тримесечие, или когато тя се променя). Че заплатите на интелигенцията по-рано бяха ниски това е така, но аз никога не съм предполагам, че ние ще стигнем почти до геноцид към интелигенцията! И все пак ние стигнахме, защото се наложи дребния бизнес да я издържа, а това не беше във възможностите му (пък и той не се е канел). Ние имахме, ако не се лъжа, към 30,000 научни работници (включително и професорите и нагоре, което от почти 9 млн. жители дава съвсем нормалните 3-4 про миля), от които, струва ми се, поне 2/3 просто се дисквалифицираха (както Вашия автор), а пък тези нови които се появиха само там, където за това плащаха студентите, не са с това качество, понеже твореца работи за свое удоволствие, не заради парите, като правило (макар и да не отричам, че съществуват изключения, но надали повече от 10%). Как да се подобри положението не само на интелигенцията, а и на цялото население, аз имам предложение (разбира се, какво ли само аз нямам?), и това са разработките ми за умерения комунизъм, които се свеждат грубо казано до това, че хората трябва всеки месец да получават някаква минимална сума, а после, в края на месеца, тя да се възстановява в повечето случаи като се изважда от заплатата, и че ако това се прави чрез някаква банка, то за реализацията на това няма особени проблеми.
Е, аз засягах още въпроси за стимулирането на важни промишлени отрасли, така както и сумата ценови дисонанси по причина на нашата "мека" валута. Разбира се, че по-рано тези въпроси бяха лошо решени, но затова пък сега те ... изобщо и не се решават! Няма никакъв смисъл да се стимулират отрасли които са нерентабилни, поне в условията на жестока капиталистическа конкуренция това е абсолютно ненужно. А ценовите дисонанси продължават да съществуват, само че сега те са между определяните от пазарни механизми цени (на хранителни стоки, но и на промишлени и прочее), и комуналните разходи (като парно отопление, ток, жилища, транспорт, и т.н.). Не ми се иска да се повтарям, но и тук аз също съм изразявал своето мнение, което се редуцира до това, че ние, българите, изобщо нямаме социално чувство, нямаме разбиране за несправедливостта да се прилагат еднакви цени за комунални разходи за хора чиито лични доходи се различават поне 10 пъти; нещо повече, при нас вече съществува най-дясното по възможност разбиране за данъчно облагане, независимо от факта, че ние сме официално признати за най-бедната в Евросъюза държава (по-рано бяхме на почти едно ниво с Румъния, но сега ми се струва, че останахме сами на "куйрука"). Но, Боже Господи, ами че няма Запада да вземе да ни учи как да живеем е добре организирана държава, социалните мерки са работа на всеки един народ, щом като ние сме безчувствени към ближния никой не ни е виновен, че се спъваме на всяка крачка.
6. Отношението ни към природата. Ами, тук ставаше въпрос за замърсяването на природата, за лошото планиране на градовете ни, и за еднотипните високи панелни домове. Тук някои неща се измениха, и то към добро, защото и замърсяванията сега са по-малки, и градовете ни изглеждат по-добре, това е така. Само че това възникна като че ли от само себе си, защото взехме да използуваме по-добри транспортни средства, или закрихме нерентабилни производства, макар че и засилихме контрола над замърсяването на околната среда, ама то в днешно време това е просто модно. Аз имам предвид, че по-рано се считаше, че щом става дума за промишленост (индустрия), то там трябва да се вдига пушек (именно dust на английски, което лежи в основата на industry), обаче времената се менят, и ние бихме стигнали до това и под ръководството на "Партията и Правителството". Виж, по отношение на по-добрите домове е ясно, че частната инициатива помага, тя е по-гъвкава от централизираното планиране, това е очевидно, но с течение на времето и тук централизираното ръководство би стигнало да правилното решение, всичко зависи от приоритетите на задачите, така че пак няма никакви особени заслуги на демокрацията.
7. За политическия живот. Е, многопартийност у нас вече имаме, и легална опозиция, и конкуренция, но това доведе до толкова нови проблеми, че сега, на базата на реалната демокрация, аз не съм сигурен дали "играта си струваше свещите", както се казва. Защото при наличие на опозиция хората (а и партиите) се считат задължени (или, тогава, принудени) да изразяват противното мнение, дори когато няма никаква особена необходимост от това, само и само за да се отличат с нещо, да бъдат различни. Аз, при условията на тоталитарния "парник", не съм и допускал, че хората могат да бъдат до такава степен ... аморални, ли, или нахални, брутални, и т.н. Така че аз продължавам да считам, че тези демократически изисквания са необходимо в една прилична страна, но сега аз просто разбирам защо комунистите не разрешаваха опозицията, защото хората трябва някак-си да се ограничават, те нямат предвидени от природата ограничители, те стигат до невероятни крайности с единствената цел след това да се отрекат от тях и ... пак да отидат на другата крайност! Аз съм разглеждал този човешки феномен на разни места, така че няма да се отвличам тук, но бих искал да подчертая, че наличието на право на глас предполага най-малкото добро възпитание, както и задължението да не се злоупотребява с това право в името на голия егоизъм.
А, после аз казах нещо оригинално тук, че всяка диктатура е израз на слабост (в управлението), което е така, разбира се, но демокрацията е изобщо слабо управление, за нея няма нужда да изразява това! А за това, че комунизма все пак се реши на такива радикални промени, на перестройка, той заслужава всякакви похвали; перестройката може и да не е успяла навсякъде (както, да речем, в България), но тя беше необходима, за да се предотвратят ненужни кръвопролития, и тя успя в това. Комунистите изобщо не бяха глупаци, както мнозина (особено сред младите) днес може да си мислят, и там където комунистите правеха грешки бяха виновни самите хора, те без комунизма щяха да правят още повече грешки, повярвайте! Нищо няма да ме убеди, че централизираното управление е по-лошо от децентрализираното (към което ще се върнем в края), всичко зависи от правилното поставяне на въпросите и от събирането на обратна информация (обратната връзка) от страна на населението. Насилственият комунизъм, както аз се изразявам, за да го различаваме от прогнозирания от Маркс естествен комунизъм, който отдавна съществува, в определена степен, в редица западни страни (да речем, в Скандинавските), е възникнал като временно управление при военни условия, затова той, бидейки силно управление, не можеше така лесно да слезе от сцената, това трябва да се отчита. А после дойде Втората световна война, която, очевидно, изискваше силно централизирано управление, после дойде студената война, която не позволяваше да "отпуснем колана", надпреварата във въоръжаването, заплахата от ядрена война, и тъй нататък. Ако обичате, не забравяйте тези неща.
Аз даже се осмелявам да твърдя, че ако капиталистите (предимно американците) не размахваха така упорито бойната томахавка през 50-те и 60-те години (а може би и през 70-те все още), то те щяха да свалят комунизма с 20-тина години по-рано, аз съм намеквал на този момент, така че виновни за дългото съществуване на комунизма са преди всичко развитите западни страни, така както те, в общи линии, са виновни и за неговото възникване изобщо! Вместо това, да проявят усилия да подкрепят с каквото могат и доколкото това е възможно този велик социален експеримент (сигурно не по-малко велик от въвеждането на демокрацията в Древна Гърция, защото той и подобри световния капитализъм — погледнете само колко силно се различава борбата със сегашната икономическа криза от тези "мерки" които бяха приети по време на Първата и Втората световни войни), богатите капиталистически държави се поддадоха на глупавото желание да видят врага повален, или поне молещ ги на колене, а такава наивност аз не съм в състояние да простя на разумни управници. Ама откъде да се вземат разумни управници в условията на демокрация, а? Та те трябва да "танцуват" така както народа ги моли, а на народа (тоест на всички народи) само му дай да злорадствува. А при това на умните хора е отдавна известно (макар че на мен лично това не ми беше известно по-рано) английското правило как да накараш едно конче да върви — или с камшик, или с морков. Ако упорствуваш само с камшик, то нищо няма да постигнеш, така както и само с морковчета (аз и до това ще стигна скоро, макар да съм разглеждал този въпрос и в други материали).
Така че, както и да го въртим, при тоталитаризма се правеше това, което можеше да се направи, това не беше истинска демокрация, но при конкретните международни условия това беше най-доброто, което можеше да се направи. Аз подбелих комунизма колкото можах, чакам аплодисменти.
Макар че, почакайте, раничко е още, аз не съм свършил съвсем. Свърших с това, което бях написал преди 25 години в духа на перестройката, а сега следват нови (и по-зрели, бих добавил) моменти.
8. Всяко управление се поддържа от народните маси. Ако човек се замисли (и не аз първи съм стигнал до извода, че важното е да се постави въпроса, и тогава отговора ще се намери), то това е така, всяко управление, не само демокрацията, се поддържа от масите. Тоест диктатурата се поддържа от самия народ: не обезателно пряко, но косвено, със своето негласно одобрение. Та човечеството води заседнал цивилизован (е-е, доколкото е възможно) живот поне от 10 хиляди години, някои датират към това време развитието на ... винарството (защото не може да се води номадски живот и да се оставя да отлежава вино или бира или медовина, това сигурно е така), и от цялото това време демократическо управление е имало два-три века в Древна Гърция, и два-три века сега, а през останалото време е съществувало някакво централизирано управление, друг вариант не може да има, ergo, народа обича и поддържа силата! Демократични елементи са съществували, казват, още в първобитните общини, където водачите са се избирали от самите бойци, но това са елементи, това не е истински избор, това е борба между конкурентите, най-често истинска, в двубои, както и сред животните. Във всеки случай това е резонно. Но за управление на големи маси от хора са нужни силни управници, като: царе, султани, тирани, императори, фараони, кардинали и папи, или поне главатари на разбойници. Аз мисля, че няма смисъл да се убеждаваме сега в това.
Така, и след като е така то хората проста се стараят да се приобщят по какъвто могат начин към тази силна централна власт и да служат на силните управници. Така че диктатурата е такава, каквато я направи народа, той или харесва или не харесва даден диктатор, и ако не го харесва то, в крайна сметка, намира начин да го замени. Диктатурата е истинското, силното, мъжкото управление, и по тази причина и днес при първа възможност хората се стараят да изберат силни "юмруци", на това се основава, изобщо, дясната, т.е. на силната ръка, политика. Аналогично и демокрацията се поддържа от народа, което днес за нас е очевидно, но в Древна Гърция, когато са я въвеждали, се оказва, че трябвало да се проявят не малко старания за да се убеди народа че това е (и) в негов интерес (не само на управниците, между другото). Крайностите, те винаги се допират в някакъв друг смисъл, и така и тук се оказва, че и демокрацията и диктатурата си приличат по това, че народа ги одобрява, така както и ... не ги одобрява, разбира се — народа е винаги малко недоволен (както и жените, обикновено, а?). Затова е нужно едновременното присъствие и на двата полюса, което също съществува в известна степен, но и то може да се подобрява по разни начини, за което аз също съм се разпростирал на други места (в моите "Манифести").
Но полюсите и се различават (преди всичко) и когато хората поддържат диктатурата те често се престарават, прекаляват с усърдието си, което често води до ненужни жестокости, но, обърнете внимание, че по-голямата част от жестокостите по време на силното централизирано управление са резултат от действията на обикновения народ, не на самия диктатор (той и не би могъл да успее навсякъде, но аз подчертавам, че често той и не изисква особени крайности). А в другия случай, при демокрацията, когато хората пак се престарават или "пресоляват манджата", често се стига да обикновен ... хаос, предвид на което при демокрацията изобщо не намалява броя на полицаите. И сега аз лично не мога да кажа кое е по-доброто! Огромното болшинство от хората (да речем, 90%) си мислят (а че и са уверени в това), че диктатурата е по-лошата, но аз си позволявам да се усъмня в това. Хората си мислят, че диктатурата е по-лошата защото там има конкретен човек, той стои пред всички и всички го виждат, който винаги (като че ли тук няма, или почти няма, изключения) след това става изкупителна жертва, докато "демоса" е безличен. Разбира се, партиите си имат лидери, и те после често страдат, но със смяната на партиите всичко се успокоява и хората забравят за отмъщение, а работата е в това, че самия народ ги е избирал тези лидери, те са "танцували" по неговата "свирка", така че ако гледаме непредубедено то виновна е самата демокрация; самата диктатура като форма на управление също понякога е виновна (за своите вродени недостатъци), но тя е различна по време на различните диктатори, тя по-точно съответствува на диктатора, отколкото демокрацията на демоса, не е ли така? И хаоса който после настъпва може да бъде доста по-лош от престъпленията на диктатурата!
Значи, аз нямам намерение да копая сега в тази насока, но си струва да се напомни, както аз не веднъж съм указвал, че необходимостта от силна принуда (или насилие) е в това по този начин да се предотврати необходимостта от ... още по-голямо насилие! И диктаторите обикновено успяват в това отношение. А хаосът породен от демокрацията може да бъде регулиран като че ли само с поредната диктатура, макар че се случва и обратното, тези процеси са циклични. Във всеки случай фашизма в Германия е дошъл на времето си по съвсем мирен демократичен път, а това че комунизма в Русия е дошъл след Октомврийската революция, ами че тя е била революция само на име, с едно корабче, и царското Правителство веднага се предава (то, навярно, би се предало и по-рано, ама е нямало на кого), но народа, ако са го питали, почти сигурно би избрал комунистите. Което не значи, че народът не греши, тъкмо обратното, той доста често греши, поради което и не си струва да бъде питан в съдбоносни моменти. С което искам да кажа, че диктатурата може да бъде доста справедлива (да я наречем хубава надали е много удачно), но даже и когато тя силно греши, то и тогава тя е по-ефективна от демокрацията, но това е очевидно.
9. Какво е това "здрав разум"? Е, разбира се, това е основно понятие, което не се дефинира (както Бога, например), но и в този случай си струва да се приведат някои пояснения, за да не стигнем после до противоречия, и това, на което искам да акцентирам сега, е че здравия разум не е усредненото народно виждане за нещата, защото големите маси просто "зашумяват" (или подтискат) гласа на разума. Не, това е виждането на по-мъдрите му представители, тоест обикновено на старите хора, така че той се изразява най-често в народните поговорки или в религиозните поучения. Народът обикновено знае тези неща, него го учат на тях, но той (което ще рече основно младите), не им обръща нужното внимание, хората искат да си правят свои собствени ... грешки, и ги правят, бъдете сигурни. Във философски смисъл всичко това е правилно, младите не трябва да слушат старите, но и старите трябва да ги поучават, тук имаме просто борба между противоположностите, както казваха комунистическите диалектици.
И тук ми се иска (пак, защото това не е нова тема за мен) да обърна внимание на това, че съществуват основно два действени начина да се накарат хората да слушат нарежданията на здравия разум, или, изобщо, да изпълняват нещо, което те не искат да вършат, и това е принудата и заблудата (еквивалентни на камшика и моркова, за които по-рано ставаше дума); първото е основния коз на диктатурата, а второто — на демокрацията, но, както казах преди малко, е добре да се използуват и двата начина. По идея има и други пътища, аз веднъж ги докарах до пет, защото ми трябваше този брой, но те са просто слаби за масите. Това са, да речем, генетичния код, обучението, логическото обосноваване, личния пример, сетивните ни органи, може би и други, те се използуват от време на време в различни места, но не са така ефективни. За мен лично разума е най-убедителния аргумент, но аз съм изключение, мен не ме гледайте. Хората, в резултат на еволюцията (или Божественото творение — както желаете, това не е принципиално), са преди всичко животни, и като такива те се подчиняват на инстинктите, а разума е само една добавка (каприз на Бога в последния момент, за да подобри своето творение, ако искате), той е често доста съмнителен и не носи емоции на хората. Виж силата е друго нещо; или самомнението, че щом ме питат, то значи ме мислят за умничък. Здравият разум, като че ли, стои максимално близко до научните виждания, но в същото време е достъпен за всеки — да речем, че Слънцето обикаля около Земята, та нали го виждаме всеки ден, и макар че това противоречи на съвременните научни виждания то за обикновения ни живот на Земята това противоречие не е съществено. Та така и моите обяснения в повечето случаи се основават на здравия разум, те може някога и да не са съвсем издържани в научно отношение, но изглеждат убедително.
10. Разумното управление е утопия. Обаче, след всичките тези разсъждения, ако някой от Вас си мисли, че щом и диктатурата и демокрацията са и лоши и добри, и щом има по-добри варианти, то ние скоро ще стигнем до по-разумен поглед на управлението и ще цари, както аз я наричам е един мой фантастичен разказ, "разумокрация", то съм длъжен да го разочаровам, защото това няма да се случи в скоро време. Във всеки случай не по-рано от едно хилядолетие, предполагам, ама може да излязат и пет и десет такива. Защото ние сме хора и, в някаква степен, даже нямаме право да бъдем много разумни! Понеже от гледна точка на Бога-Природа кое е разумно, а? Ами, разумна е селекцията на по-добри видове, оцеляването на най-приспособените, което се свежда до това че "неприспособените" трябва да загиват, та на Земята има достатъчно белтъчна материя, а и децата лесно се правят (е, раждането е малко по-трудно, но жените се оправят). И в името на тази селекция са се водили, ако човек помисли малко, и Първата и Втората световни войни, защото те към какво се свеждат, войните? Ами до това се свеждат, че "сега ще им покажем ние на немците, или французите, или руснаците, или японците, и т.н. и т.н"! За хората е къде по-разумно да няма войни, но за природата това не е така, и затова нещо направо ни тика отвътре да се бием и войните са съществували от момента когато маймуната е слязла от дървото, а че и преди това. Обаче по-рано е имало някакъв смисъл в тази селекция, а в днешно време, при наличието на оръжията за масово унищожение, това вече не е селекция. Независимо от това посочете ми държава в която да няма армия, или в която да не се възпитават децата в патриотичен дух, ама то нали патриотизма означава, че ние, нашия народ, сме по-добри от другите, или не е така, а? Е, едно нещо е защита, а друго е нападение, но щом най-добрата защита е нападението, то тогава какво да правим, а?
Или още: какво ни кара (освен някои религии и традициите) да раждаме и раждаме? Та нали чифт деца в днешно време стигат, но погледнете, в Китай вече са милиард и една трета, и в Индия не са много по-малко. Обаче излиза че отвътре нещо ни подтиква да се плодим като мухите. И религиите приветствуват това, защото нима не се казва някъде в християнството: "Плодете се и се размножавайте"? Сега моята последна надежда са ... хомосексуалистите, защото те даже и да искат не могат (е, хайде, за момента, но може и да стане възможно някакво клониране или размесване на хромозомите, откъде да знам?) да създадат дете. И изобщо, считайки и войните и пренаселеността, яз мисля, че някъде от времената на ... Вавилон, да не кажа от по-рано (но нямам добре известен репер) хората страдат преди всичко не от природата а от своята човешка натура! Защото какво е едно голямо земетресение по сравнение с една "прилична" война? Или какво е рояк скакалци по сравнение с "рояк" хора, особено ако гледаме за по-дълъг период от време? Та нали скакалците не могат да си направят изкуствено месо, или сирене, или масло, и прочее, ама ние можем, и ги правим. И ето сега сами сметнете, какво ще се получи при период на удвояване на населението от 35 години, или три пъти за един век (т.е. "само" 8-кратно увеличение), след няколко века. Ще се заселваме на дъното на океаните, мисля, защото космоса, все пак, ще ни излезе бая скъпо.
Или по-нататък: всички религии твърдят, че не си струва да се живее заради материалното облагодетелствуване, но ние, въпреки всичко, правим тъкмо това. И то, обърнете внимание, не когато не можем да се изхраним или облечем или нямаме къде да спим, съвсем не. Във всяка страна започват да се натрупват райони с незаселени квартири, и хората вече често си купуват по две жилища — просто защото могат да си позволят това, имат излишни пари. И отвсякъде ти тръбят, че е нужно да се съревноваваш с другите, няма значение дали в бейзбол, ръгби, лична кола, жилище, прическа, куче, приятелка /приятел, и прочее. Но не с нещо наистина свое, което не може да се намери готово, нали така? Бъдете различни, но с това което бизнеса Ви предлага, а че това са разлики на нивото на психиката на забавачницата — ами че кой ти стига до осъзнаване на това? Хайде, селекционирайте се, не преставайте да се конкурирате, защото иначе Вие просто не живеете! Не стига това, че човек и сам по себе си към това се стреми, ами още и бизнеса и възпитанието, и то в развитите западни страни, те тласкат към същото нещо. И знаете ли защо? Аз ще Ви разкрия този "секрет": защото това способствува за усилване на експлоатацията, и, оттам, за увеличаване (на ненужните за тях, откровено казано) капитали на богатите. А при това аз дори не отстоявам тезата, че богатите са лоши, не, те просто участвуват в играта, не могат да излязат от нея, капиталите трябва да се използуват, да се умножават, както и хората.
Но нали, ако се почешете по главата, Вие трябва да се сетите, че да се работи за пари, това е ... унижение на човешкото достойнство! Ето, вземете за пример кучето, то е умно животно, но то не иска пари — че то в света на животните пари и не съществуват, нали така? — то иска да направи нещо добро за стопанина или стопанката си, да се харесва на хората. Защото едно нещо е да се живее прилично (както пише в арабските приказки, макар и в превод, разбира се, аз не разбирам този език: "те ядоха докато се наситиха"), а друго нещо е да се иска 5 и 10 пъти повече отколкото е нужно на човека. Животните така не постъпват, те са умерени, но хората не са! Хората се стараят да "бачкат" яко, обикновено чрез прислужване (да не кажа подмазване) на другите, за да може после да искат от другите на свой ред да им прислужват на тях! Защото то е така, повечето от дейностите в днешно време са такива, че човек може спокойно да си ги върши сам, но е къде по-изгодно и престижно другите да вършат това вместо него. Замислете се, аз ни най-малко не преувеличавам, нашата цивилизация се е развила в такава степен, че сега човек може да живее приблизително така, както по-рано са живеели коронованите глави, ние можем сами да си правим в къщи каквото поискаме (да перем, мием съдовете, готвим, даже да си печем хляб, автоматизирано и лесно, изпълнявайки работата, навярно, на пет домашни помощници или роби), но всичко това на нас ни е малко, ние искаме другите да се въртят около нас, и при това положение и ние самите, на свой ред, сме длъжни да се въртим около другите; а богатите на този свят се въртят около техните пари.
Всичко е въпрос на умереност, тоест на нашата неумереност. Разбира се, че са нужни специалисти като: лекари, полицаи, строителни работници, учители, и прочее, но примерно половината (аз съм правил приблизителни пресмятания) от дейностите са съвсем излишни, и хората биха могли сами да си ги изпълняват ако имаха време за това, ама те го нямат — сега, при всичките тези домашни приспособления, транспортни средства, и прочее (но до нашата ера те са имали време). И по отношение на парите: аз не казвам, че те трябва да премахнат, но всеки трябва да има възможност да удовлетворява основните си потребности, и да работи само за снабдяване с предмети на лукса, ако иска; и заплатата трябва да е фиксирана, с възможност за получаване на премиални от порядъка на 30 до 50%, както отдавна е в целия свят поне за високо-квалифицираните и творчески работници; т.е. може да има стимули за получаване на още нещо, но не само на базата на работа на парче, и който иска нека си лентяйствува, но без предмети на лукса това скоро ще му омръзне, или ако не му омръзне, то значи човека си има свои собствени амбиции, които е редно да му се разреши да развива.
И тъй нататък. Откъдето следва, че за наличието на разумокрация: трябва да съществува единна световна държава; в нея трябва да живеят примерно толкова хора, колкото в една средно голяма страна, т.е. грубо казано от 50 до 100 милиона (не -арда); всички трябва да имат право да не работят и да получават достатъчно средства за разумен живот; деца трябва да се разрешават максимум до три на двойка родители, но да се счита за правилно до две, а още по-добре е ако всяко дете се прикрепва към единия от родителите, и тогава всеки родител трябва да има право на едно живо дете (иначе да има глоби или други наказания); управлението трябва да се раздели на три основни направления, където истинското или тактическо трябва да се изпълнява от квалифицирани специалисти, със съответното образование, избирани по някакъв начин отгоре, от компетентни комисии, после в него трябва да присъствува също и представителна извадка от народа за оценка на решенията, а също така и някакво тяло от морализатори или мъдреци, които трябва да поставят задачите на управниците и да изпълняват стратегията и които именно трябва да се избират чрез всенароден (но по-добър, итеративен от най-отдолу) избор; а може и още нещо. В същото време нашето сегашно общество (както съм обяснявал на друго място) се намира на нивото на организация на ... простите организми (амебата, да речем), без никаква специализация на индивидите в него, и това не е свобода, както масово се популяризира, защото истинската свобода се състои н това всеки да има възможност да развие напълно тези качества които Бога или шанса са заложили в него.
И знаете ли какво ще се получи ако успеем да установим разумокрацията? Ами, ще се получи това, че ще започнем да живеем толкова разумно, че за болшинството от хората това ще бъде скучно и направо ще им омръзне! Или че до това време — няколко хиляди години не са малък срок — ще се зароди нов, действително разумен човек, който ще намира удоволствие не само в екшъните и трилърите, а в личното си развитие и усъвършенствуване, както и в разума въобще. Така че, едно но друго, ние напълно си заслужаваме организацията на обществото, която имаме.
Това са разсъждения в стила на древната източна философия, че нашия свят е единствено възможния, и ако беше възможно нещо друго, то това щеше да се случи (и че, за да дадем пример, е било необходимо "юнаците"-камикадзе на Бин Ладен да взривят кулите-близнаци в Ню-Йорк, защото иначе, ако това не е било нужно, то и нямаше да се случи така). Е, то е така, в общи линии, и ако съвременната демокрация Ви харесва, то толкова по-добре, важното е да се минимизират кръвопролитията. Но имайте предвид че всички тези разговори за всенародна демокрация, или истинска, и прочее, са просто поредните уловки на хората с власт (т.е. с пари), това не са нововъведения по същество, каквито трябва да настъпят в демокрацията, пък и мерките за подобряването ù трябва да бъдат комплексни, както аз намекнах.
06.2015
СТО ГОДИНИ ПО-КЪСНО
(за столетието от Октомврийската Революция)
0. Встъпление
Това е моята поредна, че и последна, апологетика на комунизма в моят традиционен, което ще рече съвсем нетрадиционен, стил на разумно и безпристрастно разглеждане. Аз по принцип се отказах да увеличавам моята публицистика, защото тя е достатъчно обемиста, но в дадения случай, както се казва, съм направо длъжен, т.е. за такъв голям юбилей великия демо-критичен реалист Христо Мирски да не си е казал своята дума просто не върви. Защото аз уж нищо ново няма да кажа, ще разглеждам нещата от гледна точка на нормален ляво-убеден но безпартиен човек (защото в дясно няма никаква идея, там действува само грубата сила, аз съм говорил за това), ще защитавам комунистите, но в същото време аз обикновено защитавам принизявайки, или принизявам възвишавайки — то е така в диалектиката —, така че тук-там моите идеи от времето на моята първа книга ("Комунизмът като религия") са еволюционирали, и някои нови детайли са се появили, и те всичките, както определено намеквам, не са очевидни за болшинството от хората, и за десните и за левите, и за когото и да било.
Така, и планът на изложението общо взето е такъв: най-напред за Революцията, после за Ленин, после за Сталин, после за комунизма с неговите основни положения, за бъдещето на комунизма (който не е залязъл, не се залъгвайте), където основните моменти са вида на експлоатация, вида на комуните, най-вероятната еволюция на комунизма (само Пентаизма на мен не ми стига), и някои комични идеи за духа на комунизма. Но смешни идеи ще се появяват през цялото време, не се тревожете, на мен самия ми омръзва да говоря само сериозни неща. Тези разсъждения са нужни в днешно време, във времето на виртуалната действителност, защото хората до такава степен са свикнали с всякакви измислици, че са ошашавени, не знаят на какво да вярват и на какво не (аз лично съм срещал един умен ученик от горните класове, който ми казваше, че това за фашистките концлагери и масовото избиване на евреите, той не го вярвал — защото то е невероятно). Ама вие всички си спомняте, мисля аз, какво беше началото на третото хилядолетие от гледната точка на един "ладный человек", с хубава осанка, може би, схващате ли?
Така че ако нужните промени не настъпят по разумен начин те ще настъпят по неразумен, повярвайте ми. А нашето общество на всеобщо изобилие (във целия свят, имам предвид) не води до изобилие за всички, а до още повече лишения за някои, до повече наркомани, самоубийци, и т.н., т.е. до повече несъответствия, каквито в природата няма, да, ние отдавна, вече 1-2 века, че и повече, страдаме в по-голяма степен от своите човешки грешки, отколкото от негостоприемната за нас природа. Защото, за да дам пример, аз виждам понякога в моята бедна България изхвърлени не боклука съвсем годни (или ще бъдат такива след малък ремонт) мебели, които нови се продават (аз случайно видях) за 500 лв (каквото и да значат тези левове за другите народи, а те значат половин евро), което все още надвишава една месечна минимална заплата (в 2017-та тя беше от порядъка на 400 лв), а в същото време някои (например аз) живеят със — ако не знаете това няма и да повярвате (както с газовите "душове" за евреите) — 3 (три) автобусни билетчета на ден за всички разходи! (Обаче аз, хайде, много съм учил и малко съм работил за демокрацията, но останалите, приблизително 20 % от населението, не са учили, те нямат никакви "оправдания" за тяхната днешна демократична мизерия — освен отказването ни от комунизма.)
Така че, господа, а също и госпожи и мацки, и дребни дечица, аз ви призовавам да ми отдадете дължимото като прочетете този дълъг (както предполагам че ще излезе) материал за комунистическата революция, кое в нея е лошо и кое хубаво, и можело ли е тя да се проведе по-добре.
1. За Революцията
Значи, господа, въздържайте се да прилагате неподходящи мерки към нещата, в друг мащаб те може да изглеждат съвсем другояче (аз от своя страна, като математик, мога да ви кажа, че в логаритмичен мащаб логаритмичната крива, която а бая крива, изглежда като права линия). Вие се опитайте да вникнете в духа на времето. Някъде от времето на Маркс, или на един куп буржоазни революции в Западна Европа, а че и освобождението на България от Турското (или османско, както повече ви харесва) иго приз 1878 година, или поне на Айфеловата кула от 1899 година, или конвеера на Форд от 1905 година, или изобретяването на електричеството също около 1900-та (да не говорим за радиото, телевизията, компютрите, и т. н., в малко по-късно време) обществото започна да не съответствува на възможностите на производството, хората можеха да имат значително повече от по-рано, но те имаха дори по-малко. По тази причина те и са започнали да се бунтуват, защото не бива едни да плуват в разкош а други — и обикновено по-добрите, моралните, не изпускайте това от внимание — да тънат в мизерия; едно нещо е, примерно, да може само в кралския двор хората да могат да имат вани с топла вода, а да може такива вани да има във всички домове, ама да ги няма действително. Народните маси могат да страдат и да приемат господството на върхушката управляващи, но ако са убедени че не всички могат да имат всичко, но когато всички могат то това е съвсем друго нещо. А пък изхвърлянето на хранителни продукти в реките и моретата се е появило някъде по това време, защото хората произвеждат но няма кой да купува, и не защото хората не искат да купуват. (Днес ние всички консумираме, масово произвеждани стоки, но това далеч не е всичко което ни трябва, хората искат да чувстват удоволствие от борбата с преодолими трудности, да имат някакви трудно достижими идеали пред себе си, а не само да си тъпчат търбуха и да развиват разни болести от празен живот, така че и днес възможностите на обществото не съответстват на социалната организация в редица страни.)
По тази причина тогава всички народи просто са се объркали, и те още не са са оправили, не знаят за какво да живеят, те се считат длъжни — по силата на атавистични (и известни само на Бога) причини — да се борят за селекция на по-добри хора, на по-добри народи! Или най-малкото за по-добра организация в страната. Защото за какво се е водила Първата световна война, а? Ами така, за нищо! Хората просто са се били за да покажат един на друг кои са по-добри, немците, примерно, или французите, и за да не се бият всеки със всеки са взели и са се разделили на две групи. (Както и думата за бас на руски, която е "п`ари", която е френска, предполага някакъв паритет, намиране на двойки, или спор, което по италиански е scommettere, и означава "хайде да се разделим на отбори".) Проверете поне кога тя е свършила, ако не греша точно в 11 часа, на 11-ия ден на 11-ия месец, като че ли това е някаква игра, или магическа формула. И понеже тя не е разрешила противоречията в Западна Европа, то хората са почакали тъкмо едно поколение, за да се народят войници, и давай пак от начало да воюват във Втората световна за по-добра селекция на хората. И това на тези хора, които са толкова силни, че да издигнат 300-метровата кула в Париж просто така, от самохвалство — вижте ни нас, "петлите", какви сме силни! И хайде да прекрояваме картата на света, да завладяваме колонии, ама народите не са вече толкова диви, пък и това не е решение, това е само временно. Тези войни са като — аз отдавна стигнах до този извод, макар че в него няма нищо трудно за всеки човек — пускане на кръв, което от векове, че и хилядолетия, се е прилагало в медицината и ... е помагало в редица случаи!? Тоест, щом можем да строим никому ненужни кули то защо да не се избиваме заради екшъните?
След това идва другият момент, това е духа на тероризма! По това време терористичните актове са били своего рода хит на модата, та нали по този начин е започнала и Първата световна война. Аз говорих някъде и то отдавна, че тероризма е най-безкръвната война, и той и затова се прилага, но при него загиват невинни хора, обаче, хайде, нека няколко десетки души повече или по-малко да не са толкова страшни понякога — всичко е дреболия (по руски думата e "хуйня" — за което питайте някоя рускиня какво значи) по сравнение със световната революция, нали? — но работата е в това, че той сам по себе си не решава проблемите, той само ги поставя! Така че до него може да се прибегне ако няма друга, по-голяма сила, когато не може да се решат проблемите, но може те поне да се поставят (както и направи този ладный-добър човек, защото се оказва, че след войната в Персийския залив стандарта на живот в арабските страни се бил понижил четири пъти — а това е повече дори от средното спадане на стандарта на живот в България по вина на прехода към демокрация, което аз оценявам на 2.5 – 3 пъти, и преди 20 години, и сега, нашия преход продължава вечно, и по всичко личи, че ще се разтегне до кръгли 50 години). А господин Ленин — защото руската дума "товарищ", дори и да не е ругателство то най-малкото е неприлична (аз дискутирах — сам със себе си — този въпрос в едно многоезично стихотворение) —, възправяйки се на пиедестала на Марксовия комунизъм, сигурно е бил почувствал сили в себе си, повярвал е, че народа, при добра организация, може и да разреши проблемите, защото те е трябвало да бъдат решени, не само да се декларират, че докато цивилизованите народи в центъра на Европа се избиват един друг, един голям, и дори огромен по отношение на територията си, народ няма какво да яде. От което следва, че Ленин и не е имал голям избор, тероризма не е решавал проблемите.
А до какво са се свеждали проблемите, по принцип? Ами до бедността и мизерията, разбира се, защото, виждате ли, земята е изхранвала човека дълги столетия, но след техническите революции и натрупването на пролетариата се било оказало, че хората започнали да гладуват, те от една страна станали по-силни и можели да си позволят сумата нови неща, но от друга страна си позволявали по-малко от преди, просто защото се били оказали далече от земята-кърмилница. Това са елементарни заключения, макар че те далеч не са тривиални за обикновените хора, но за някои велики умове те се оказали очевидни и необходими, т.е. очевидно необходими, до такава степен необходими, че ако те не се направят ще бъде по-зле, ето така. Примерно, социалното осигуряване, или по-точно пенсионното, се оказвало че било въведено за пръв път в Германия от един Ото фон Бисмарк, когото хората на времето си не са харесвали много, но той се е бил опитал да направи каквото може от високия престол, и при това бидейки в никакъв случай комунист, защото иначе размириците и недоволството сред народа нарастват и това ... ами, просто пречи на умерената, установена от векове, експлоатация, разбира се. Тоест това заплашва в еднаква степен и богатите и бедните.
Но да продължим още с бедността. Тя, виждате ли, не е порок, но е голяма свинщина, нали? И при това трябва да гладуват хора, които с нищо не са заслужили това "Божие наказание", да гладува трябва една велика, навярно най-великата, поне в смисъл на територия, империя, Руската, която обхваща основната част на Азия, а Азия това е основната част на земята, център на първичния континент, който с течение на хилядолетия се е разлетял в различни страни, формирайки по този начин онзи нищожен израстък наричан Европа, която била взела да учи света как да живее, а? Защото думата "Европа" е старо-гръцка и означава нещо далечно, обширно, не из нашите земи (имайте пред вид че по-рано тя се е произнасяла като възклицание, 'ойропа'), и под това име древните гърци разбирали първоначално само земите разположени по-далеч от Атина, а после това станала цялата Европа, но този континент е нито повече, нито по-малко от обикновен ... полуостров на Азия.
Така че, господа читатели, ако аз бях на мястото на Ленин аз за нищо на света не бих се съгласил да чакам 1-2 века, или в най-добрия случай половин век, докато капитализма в Русия се развие достатъчно — както е казвал Маркс, и с което аз съм напълно съгласен, капитализма просто върви към комунизъм, или към по-голяма социализация и комунизация (защото иначе той и няма на къде да върви, иначе остава само края му, неговия гроб). А и докато Запада успее да уреди своите противоречия, които, както вие всички виждате, той започна да урежда чак към края на 20-ия век, а и не може да се каже, че съвсем ги е уредил, той, като че ли, живее по-цивилизовано от САЩ, но това е спорен въпрос, а пък американците, пак както виждате, народите по света не обичат особено, но докато Запада (на Европа) се справи сам със себе си какво ще прави тази велика Империя, а? Така че е трябвало да се действува, не да се чака и да се надяваме на тероризма, такава е действителността. И ако за това, за да може нещо да се даде на някои хора, това нещо трябва да се вземе от някои други, ами, че как иначе, да се надяваме на Бога, ли? Помогни си сам, за да ти помогне и Господ, казват умните хора, така че Ленин и си е помогнал сам, той е подготвил и провел тази епохална Революция.
После за самата революция, защото и моите лични виждания по този въпрос малко се измениха, а и предполагам че сред мнозина все още се е запазило неправилно мнение. Значи на мен не ми харесваше това, че, както е казвал Ленин, революциите не са хубави, винаги е по-добре да имаме плавно еволюционно развитие, но нашата социалистическа революция си е много хубава — защото е наша, разбира се. Това е разсъждение според модела, моля да ме извините за израза, "своето л. не мирише", което изобщо е така, то не мирише, ама си е л., нали? Обаче аз извършвах (през младите си години) простителната грешка, че давах волна интерпретация на неговите думи, а той трябва да е имал предвид, че революциите са по-лоши от еволюциите, но идва време когато трябва да се правят революции, когато просто не може да се чака! А щом като е нужно, щом ситуацията го изисква, то това е правилно, тук няма място за спорове.
И после, Боже мой, та нима това е била революция, нима е имало големи сражения, нима са дадени много жертви? Ами не, това е бил просто практически безкръвен държавен преврат, което често се случва когато ситуацията е объркана и всички чакат някаква сила, за да се подчинят на нея. И тъй като всички очакват промени, то те особено и не се вълнуват, е, не този цар а някой друг, какво значение има това, главното е да има стабилно командуване. Защото практически всяко управление е по-добро от хаоса, господа! Това е толкова предъвквана фраза, че аз не считам за нужно да ù обръщам особено внимание, ще припомня само (или ще приведа моето мнение), че на това се гради дясното управление, на силния юмрук: не е толкова страшно, че началника може да направи куп грешки, главното е хората да се движат в една посока, а не всеки в своя отделна, и да не се бият всеки със всеки, а само с един признат враг. Аз лично не съм съгласен с това, аз считам, че винаги е нужно да се търси правилната посока на движение, но ако приемем хипотезата за невъзможността (или оспорваността) на правилната посока, то това действително е по-добре, иначе трябва да седим и да мислим като Буридановото магаре какво да правим (не правейки нищо през това време).
Така че революцията е била съвсем мирна, всички безредици са започнали след революцията, но никой не може със сигурност да твърди, че те е нямало да бъдат доста повече, ако революцията не е била проведена, понеже тя е била проведена именно за да се избягнат те. Изобщо в последно време, което ще рече вече някъде към 20 години, аз започнах все повече да вярвам на древно-източното схващане за събитията и за целия свят, че ако нещо се е случило, то значи така е трябвало да се случи, значи се е осъществила една от паралелните възможности, ние живеем в една от паралелните Вселени. Понякога това е много коварно твърдение — защото то означава, че, да речем, атомната бомба над Хирошима е била необходима (за да стресне сериозно японците), или че атентата на Ладен е бил нужен (за да вразуми побойниците-американци), или че (за да дам пример с неодушевен причинител) появата на СПИН-а е била нужна (за да ни накаже за нашето блудство), или че всичката изкуствена храна (като последния хит в кулинарната индустрия — кренвирши от картофено пюре и емулсия от ... свински кожички), че и бума на хомосексуализма (до което доведе, между другото, еманципацията на жените), всичко това е било съвършено необходимо (щом като не сме в състояние да снижим прираста на населението до няколко процента на столетие, а не два пъти за 35 години), и други примери. Към такова разсъждение трябва да се подхожда винаги с голяма предпазливост, но то по всяка вероятност е справедливо, и трябва да се вземе на въоръжение, поне поради невъзможността да имаме точен критерий за полезността на дадено събитие, защото винаги трябва да отчитаме и фактора време, а като мине достатъчно време, то ситуацията се променя из основи и да я разглеждаме пак в старата светлина е просто неправилно (както да съдим за Октомврийската Революция от днешните "демократични" позиции).
Ех, господа, не знам, но ако аз бях в ... обувките на Ленин (както е прието да се казва на английски), или в неговите панталони (аз бих се събрал там, аз съм слабичък — с 3 билетчета дневно за всички разходи човек много не може да надебелее), и ако можех да организирам всичко така брилянтно както Ленин е успял да го направи (което аз не бих могъл, аз може и да не съм лош теоретик, но не съм никакъв практик в работата с големи маси от хора), то аз бих провел същата революция и по същия (или подобен) начин! Защото аз имам много идеи за подобрение на комунизма, или на капитализма, или на религиите, и прочее, но това са голи идеи, те трябва първо да се обсъждат дълго (което обикновено означава да са оплюват — това е така, не се заблуждавайте, думата "дискусия" е латинска и означава разкъсване със зъби на късове, както правят кучетата; а наскоро аз стигнах до аналогични изводи и за думата "диспут", защото на италиански sputare означава плюя, същото като английското spit), и чак след това деструктивно обсъждане да се започва да се мисли как те да се приложат. А пък за прилагането на нещо полезно, за убеждаването на хората да направят нещо без което е невъзможно, което е просто необходимо за всички (като, да речем, да няма просяци, относително бедни това може — и като че ли е нужно — да се допусне, но не наистина мизерстващи), за това нашата палитра е твърде бедна и съществуват само два действени начина: или чрез принуда, или чрез заблуда (с някаква измислица, като за добрия капитализъм, когато направо изгаряш от желание да бъдеш експлоатиран)!
В моя първи "Комунизъм" аз ги докарах до 5, но останалите не са много действени (като възпитанието, примерно), така че Ленин направо виртуозно е използувал и заблудата и принудата (както в шеговитата фраза, че "колхоза е доброволно начинание, ако не искаш — ще те накараме"); той се е опитал и да реформира военно-временния комунизъм посредством въвеждането на политиката на НЕП-а (което направи и Горбачёв по негово време), и да не се разчита само на силата, Сталин е бил този който е разчитал предимно на силата. Аз повтарям, аз ще направя после много предложения за подобряване на комунизма (или капитализма, което в редица случаи се свежда до едно и също), но аз не виждам какво по-добро би могло да се направи в тези далечни времена от преди един век, и в тази изостанала (очевидно, за мен, но тогава) азиатска (както казах) страна. Мнозина биха могли да възразят за националистическата политика на Ленин, но това е основно по времето на Сталин, или е било продиктувано от елементарни съображения за териториална безопасност, и всичко подлежи на спорове, защото това, че Грузия, да речем, се е отказала от алианса с Русия (и това след като нейния "железен" човек е напакостил колкото може там), или Прибалтийските страни също се отказаха (независимо от това, че самите руснаци винаги са гледали на тях като на един вид аристокрация), или Украйна също не знае какво иска, и колко украинци искат едно и колко друго (аз съм изказвал своето мнение и по този въпрос), но по времето на Революцията аз просто не виждам грешки, а времената са били много тежки, и без Червената Армии е нямало как да се мине, хаоса е щял да бъде по-голям, очевидно. Така че хайде аз да свърша с тази точка и да мина към следващата.
2. За Ленин
Господа, Ленин е бил гений, това за мен (сега) е очевидно, но това, което до известна степен не ми харесваше, беше, че за него се говореше навсякъде, той, т.е. негов паметник, стърчеше във всяко населено място, а аз съм човек с чувство за мярка. Обаче то аз съм такъв, а не останалите, и после нали все се раждат нови хора, те трябва да бъдат възпитавани, така че аз не знам, от гладна точка на PR-а (т.е. public relations, връзките с масите, което се свежда до тяхното манипулиране) всичко навярно е било според каноните! Защото вижте сега рекламите, официалната политика, дейността на всяка една религия, и прочее, и ще установите, че всичко се свежда до това, т.е. до фразата, че "всяка многократно повторена лъжа става истина"; аз бих предложил да се сменят поне думите а само смисъла да остава същия, обаче не е така, цялата работа е тъкмо в повтарянето на една и съща фраза, в мантрата, във самовнушението, такъв е човешкия материал, ние не сме много по-добри от папагалите.
Така, но аз лично известно време се заблуждавах мислейки, че той е просто зъл гений, както и Маркс преди него, обаче и това не е така, той е човечен и добър по натура — когато никой не му възразява, разбира се, и аз съм такъв, защото може да се възразява, но по същество, а не само от любов към противоречието —, и знаете ли защо? А-а, аз съм човек със своя крачка, не съм тривиален като болшинството, аз често прилагам ... лингвистични доказателства, и тук имам пред вид неговия, ами, псевдоним, "Ленин"! Разбирате ли, той означава само това, че той е човек от реката Лена, ама тук и самата река е навярно тихичка, щом като тя има такова спокойно и женско име, това не е бучащия Дон или Дунав, или крещящата Ниагара, и прочее, тя навярно е като реката По, пее си и си тананика нещо тихичко. И този псевдоним не имплицира никаква сила (както, да речем, този на Сталин, или пък на Чингиз Хан, или на "хита" Хитлер, и прочее). Тук нещата са донякъде както с мен, с Мирски, та нали аз съм просто "мировой" като световен (в руския) и мирен човек, и всичко което аз предлагам се свежда само до мирни промени, и се отнася за целия свят (и мен, малко по малко, света започна да ме чете, на различни езици). А името, господа, е много важно нещо, то определя поведението на човека, той някак-си се настройва към своето име. (Както, за да дам пример, името на Мазох, откъдето е мазохизма, то е станало толкова интересно защото тук корена е старо-гръцки и латински и това е женската гръд, mazos, mastos, mazecto- понякога, че и Захер също не е като при другите хора, така че то е станало нарицателно, защото: ами какво може да се очаква от този "цицо-стискач"?)
Освен това Ленин е човек умерен, а това според мен, от висотата на моите почти 70 години, е основния признак на интелекта. А това и не е мое мнение, разбира се, аз обичам да преоткривам "колелото", както са казва, това е древния лозунг "Нищо прекомерно", който е и старо-гръцки, а и санскритски в известна степен; това в същност е диалектика, защото всичко трябва да се стреми да се намира по средата на "ластика" на който то е закачено и по-настрани от самите краища, от екстремумите. А пък той е умерен защото 10-тина години след революцията той започва да мисли как да умери този военно-временен комунизъм, започва да въвежда НЕП; а и когато е вземал от кулаците земята им е оставял нещо, не ги е правил съвсем сиромаси, също и от тероризма е стоял на страна, и за експорт на революция не е говорил (а сравнете пак с някоя религия, поне с християнската: та нима не е имало християнски мисии във всички страни където това е било възможно?). Така че Ленин не е екстремист, и ако той е прибягнал до безкръвна революции, то това е било предвид на елементарна необходимост.
Но за моето заблуждение някъде към 90-те години за неговата злоба има значение и това което видни наши СДС-ари ("единствените" демократи, ако им се вярва) твърдяха, че той, виждате ли, в писмо до Горки, говорел пренебрежително за някои интелектуалци казвайки, че "те не са интелектуалци, те са л. (говно по руски, че и латински)". Това навярно е така, но, господа, аз трябваше да се занимавам с публицистика повече от 10 години, и да започна да се превеждам на по-чужди езици (като английския), за да проумея елементарната истина, че думата "л.", не е псувня, това е просто силна думичка, но масово използувана като твърде културен израз на Запад (т.е. в целия свят), за да не се използуват по-груби думи. Та нали той е пътувал по цяла Европа в началото на миналия век, той знае какво е прието при хората и какво не е.
(Думата "г." това е немското Scheisse или английския shit, което е къде-къде по-добре от f#ck it, или ё# те или блядь (за руснаците) и прочее. Аз даже мога да ви науча на една италианска псувня, която днес всички италианци, и млади мацки и тинейджъри, особено те, я използуват едва ли не на закуска, на обяд, и на вечеря, и по 5 пъти дневно между храната, това е тяхното vaffanculo, където е разбираемо само окончанието, culo, което значи, моля за извинение, задник, дупе, а за началото се обяснява че това идвало от основния глагол vado /vadere, или точно va в 3-то лице ед. ч., и вариацията на техния масово използуван глагол fare в смисъл на "правя", но -fan- е въобще неправилно, и целият смисъл на това се свежда до руското, или по-скоро полско, "пошёл в жопу". Ами как мислите вие, това културно ли е? Разбира се че не е, но хората го използуват. Това е, ами, просто самоизява, тъй да се каже — четете Ойленшпигел, той обичал да прави това, да оставя своите екскременти, навсякъде където може, и на кревата, и в някоя библия, и т.н.)
А по отношение на това, че някои интелектуалци основно парадират с нещо неприлично но ловящо очите на хората, аз мога да приведа, да речем, така наричаното изкуство състоящо се в рисуване по ... голо женско тяло, по гърдите или задните части, навсякъде. Аз не казвам, че това е лесно, тук е нужен известен талант, но това е, с извинение, ху#ня (според руснаците), това е несериозно. И не е само това, вземете нашите първи демократични действия състоящи се в легализиране на проституцията — Ленин в своя първи декрет решава въпроса със земята за бедните селяни, а нашите демократи като нещо от първостепенна важност легализират най-аморалното поведение съгласно всички религии — това са странични ефекти, те могат да имат място в едно толерантно общество, но не и в условия на абсолютен бойкот от страна на целия Запад на младата съветска държава, което очевидно е поставяло под заплаха самото съществуване на тази държава, тук са нужни действия за спасяване на живота, тъй да се каже, а не за показване на голи дупета (не че аз знам за какво е ставало дума в това писмо на Ленин, но по всяка вероятност това е било нещо в стила на популярната руска частушка "мимо тёщиного дома /я без шуток не хожу /то ей х. в окошко суну, /то ей жопку покажу"). Такова несериозно изкуство може да има място само в условията на (загниваща) демокрация, като тази в която ние живеем днес (и в която и аз самия мога да си позволя да пиша и шеговити лимрици, и прочее порядъчно вулгарни стихчета, но и това след написването на цял куп сериозни материали).
Така, но аз мисля, че имам значително по-сериозно основание за оценка на интелекта на Ленин, и това е свързано пак с езиците. Аз имам предвид просто че той е знаел 3-4 европейски езика, и не по учебник, защото той е бил и в Лондон, и в Берлин, и в Париж, че май и още някъде. Значи, виждате ли, аз съм обяснявал това на друго място, но ако е накратко, то самите езици се считат още от Древна Гърция за логически действия (не че това е съвсем така, но ако човек говори образовано, то това навярно е така), и в мозъка му се формират езикови петна (в мн. ч. ако човек знае няколко езика). Аз не се наемам да твърдя, че това са действително петна, т.е. че те са локализирани в пространството, но когато те са няколко то те започват да кореспондират едно с друго! Те правят това защото всичко, което човек изучава, той го изучава на даден език, и ако след това трябва да изрази това на друг език то той трябва да мисли, трябва да строи фреймове, както вече се казва, ама това е страхотна работа за нервните окончания. Това е преди всичко установяване на връзки между една област от мозъка и друга, между думите, но всяка дума се описва със своите фреймове, таблици, списъци, връзки с другите думи, това не е просто така записано някъде, за това са нужни хиляди и хиляди пресичания на невроните.
Самото мислене има сложна биохимична база, то се състои в обмен на ... йони, примерно, един неврон казва на друг в един синапс: абе я ми дай ти малко калциеви йони, а пък аз ще ти дам за това ... вносни чорапогащници, ако използуваме изрази от тоталитарното време. Обаче важното е, че невроните са заинтересувани от този обмен, и по този начин протичат импулси по тях, а ако се пресекат само 100 неврони с други 100 събратя, то това прави вече 10,000 възли. Така че това от една страна е нужна активност за мозъка, а от друга това е домисляне, допълнителна преработка на информацията, установяване на нови знания, и това през цялото време когато превеждаш нещо в главата си, непрекъснато! Ще ви дам един пример, тъй като аз съм се занимавал с лингвистични проучвания повече от 10 години, може би и цели 20, аз все нещичко съм научил. Да вземем славянската дума "среда"; само когато човек се опита да я преведе на английски (и не само), то той разбира, че тук, всъщност, са скрити два фрейма, две понятия, това е самата среда на нещо, и цялото обкръжение (environment), всичко което е извън средата!
Схващате ли, това е много силна диалектика, това е дуализъм, това идва някъде от санскрита, аз обяснявам това по-подробно на друго място (ако не някъде другаде, то поне в моя Urrh). Или вземете връзките на обикновеното сексуално сношение с разни полу-прилични думи използувани в различните езици (като руското трахать, или нашето чукам, or screw, o scopare по италиански). Това са все нови и интересни идеи, а във всеки език има свои идиоми, те може да си приличат малко, но и силно се различават, така че изучавайки нов език човек се приобщава към нова психологии, той сравнява, опитва се да намери компромисни решения, защото вижда, че всички народа са по своему прави, и това безспорно прави човека по-умен. Докато някой не успее да се откъсне от единствения роден език и да се възвиши над него, да види нещата и през очите на другите народи, то той не може да стане достатъчно мъдър, повярвайте ми. Аз знам по себе си, защото яз вече използувам 4 чужди езика, освен моя български, аз отдавна не чета книги на български, на мен това ми е скучно, така че ние с господин Ленин сме колеги в известен смисъл, ние се разбираме един с друг с половин дума, че и изобщо без думи понякога. Да, само че аз стигнах до тези познания когато наближавам 70-те, а той е бил такъв още в неговите 20-тина години, в най-лошия случай около 30-така, това е.
Изобщо, ако Ленин бе успял да поживее още 20-тина години, или поне още 10-тина, то положително всичко щеше да бъде много по-добре, той навярно би намерил начин и за по-добро центриране на комунизма, т.е. за доближаването му до капитализма, и за по-удачна експлоатация (защото това, с което капитализма се оказа по-добър от социализма или комунизма, това е преди всичко по-добрата експлоатация при капитализма, за мен това е очевидно), а може би би успял и да подобри вида на комуните, било то в селата, било в градовете, но това са въпроси до които аз ще стигна към края на материала. Така че аз минавам към следващата точка.
3. За Сталин
Е, тук аз няма особено да го оправдавам, но все пак ще приведа редица смекчаващи обстоятелства. Ще започна с псевдонима му, това че той е стальной-железен човек (тъй като някакъв-си Джугашвили не е много хубаво име за кариера в Русия, а е и дълго, пък и нищо не говори на хората). Така че той е стигнал до стоманата, но тук е важно кога се е случило това, някъде в годините на Втората световна война ли или малко по-рано. И както аз прочетох в една книга той бил започнал да се подписва с този псевдоним някъде около 20-та година, когато до Върховен Главнокомандуващ е било още много, много далеч, било е въобще неизвестно можело ли е да се очаква това, или това са само блянове. Тоест човека е живял под знака на това име, той се е стремил към него (както и аз, който си избрах моя псевдоним примерно в 1995 година, но тогава аз още нито съм мислил нито съм сънувал, че ще става най-великия — нали така? — демо-критичен реалист на 20-тото и 21-то столетие). Това е много важно, според мен, той самият се е формирал такъв, какъвто е искал да стане.
А какъв е искал да стане, а? Ами разбира се че по-голям комунист от самия Ленин, най комунистическия комунист, до мозъка на костите си (и до връхчетата на пръстите си, и до краищата на косите си, и т.н.). Това е неговата същност, господа, той не е злодей нито тиранин, той е просто истински комунист, и затова той така тежко дискредитира системата, системата на комунизма, и днес хората на Запад под комунизъм разбират сталинизъм, защото така им е изгодно, което и е така и не е така. Като сляпо следване на идеята това е така, но от нормална човешка гледна точка той е изкривяване, перверзия на комунизма, аз бих казал още варваризация на комунизма! Харесва ли ви този израз? Но имайте предвид, че аз донякъде го познавам варваризма (или барбаризма, ако се придържаме към западния стандарт), защото аз съм достатъчно интелигентен за да мога да се ориентирам в тези неща, и още съм българин, така че съм длъжен да знам в какво се състои духа на българина. И ние твърде бързо успяхме да дискредитираме демокрацията и съвременния капитализъм, който е лош, разбира се, аз го оплювам, той може и трябва да бъде по-добър, но той никъде не е толкова лош колкото в моята България, ergo без наша вина тук не може да се мине, само с обективни обстоятелства (че ние сме бедни, без демократичен опит, и т.н., а че и комунистите ни били откраднали всичко което са можели и са го изнесли зад граница, което вече е бая далече от истината) не може да се обясни това, че тъкмо в най-бедната държава от половин-милиардната обединена Европа, в България, съществува най-десния капитализъм, приблизително от времената преди Първата световна война.
И след като аз се отклоних към българите и барбаризма, то аз мога накратко и да дефинирам какво е това варварина: това е човек който живее сам за себе си, не се съобразява с другите, нито в пространството (т.е. около него), нито във времето (т.е. с миналите и бъдещи поколения), и в същото време колкото по-малко знае, толкова повече си мисли че всичко знае. При варварите може да съществуват идеи и убеждения, но те изхождат само от тях самите, и са екстремални колкото е възможно. Приблизително така е постъпил с комунизма и товарищ Сталин, който се е придържал към буквата, тъй като това му е давало възможност да се отличи от другите, но не и към някакъв идеализиран комунизъм, в каквато посока аз се движа, и който е стоял в главата поне на Ленин (защото той е въвел все пак НЕП-а, а това като че ли е отказване от идеите на комунизма и връщане към капитализма и частната собственост). В същото време Сталин е преследвал неотстъпно неговите екстремални идеи за комунизма, където всеки трябва да мисли само за другите, и в никакъв случай за себе си. Екстремалните решения са синоним на глупостта, според мен, но тук работата не е само в недостатъчен интелект, аз не се наемам да ви убеждавам, че Сталин е бил необразован, не, той е бил просто фанатик, а човек който поставя себе си сред другите хора не може да бъде фанатик, той неизбежно ще бъде реалист и умерен, тъй като всички хора са слаби или грешни.
Но, господа, от друга страна — то само Мьобиусовата повърхност има една страна (но тя е получена с помощта на трик, тя не е съвсем реална) — Сталин в известна степен и е помогнал на комунизма, съхранил го е, може и с твърде насилствени мерки, но той е действал правилно в обстановката на размирици и войнолюбиви планове на западните държави! Той е станал, в определена степен, този "камък", за който се говори в пословицата (май че не съм я чувал на български) "нашла коса на камень" (т.е. ударила се, притъпила се), той не само е победил фашизма, но и е развил икономиката на изостаналата Русия, защото тази държава очевидно е била значително по-изостанала по сравнение със страните от Западна Европа. Аз не знам, може би на някои ще се покаже твърде тенденциозно следното твърдение, но аз мога най-малкото да го изкажа, а пък който иска да го оспорва. То е следното: ако нямаше Сталин, нямаше да има и ... Гагарин! Е, как е, а? Виж го ти тоя Мирски, ще кажат някои, но на мен то ми се струва съвсем правдоподобно и ако то не може да се докаже, то може просто да се поразсъждава малко непредубедено. Та нали сега и самите американци използуват руската космическа станция Мир, че и съветските ракети, нищо че са комунистически, а? И после, след като сега и руснаците имат атомно оръжие то може би по този причина американците (а то и французите, и други) не хвърлят повече атомни бомби, защото това много им харесва на тях!
Както виждате всичко е взаимно свързано, всяко зло за добро, че и обратното. Аз не казвам, че сталинизма може да се повтаря и че той е хубава страница в историята на комунизма, но след като той се е случил, то той, в определена степен,, е бил необходим и неизбежен; т.е. той не би имал място в историята ако Запада не е искал да се бие, ако не е имало тези световни войни, ако хората от целия свят бяха взели да помагат на Руската държава, поне за това, че там хората живеят (т.е. са живеели) лошо, но и в името на по-доброто бъдеще на човечеството — и ако някой от вас вземе да отрича, че благодарение на комунистическия експеримент капитализма по целия свят (с изключение, навярно, само на обърканата България) сега е значително по-добър от този капитализъм от времето на Айфеловата кула и конвеера на Форд и т.н., то аз просто няма да му обърна внимание, това е човек без акъл, или поредния фанатик на своята идея. Сталинизмът в днешно време е безусловно погрешен, но по времето на Сталин — ами един Господ (или дявол) знае.
Извода, за избягване на такива ситуации, хората отдавна са си направили, това е да съществува правилото за двата мандата, но и тук може да се спори, и може да има изключения (примерно в условия на война). И после това правило съществува само за Президенти, но не и за всички политически личности, и после то може винаги да се заобиколи по някакъв начин. Господа, не забравяйте твърдението на Макиавели в неговия "Принц" или "Княз", че висшия държавен деятел, особено Император или Фараон (или Генералисимус) трябва да стои на власт колкото се може по-дълго, за да може хората да свикнат с него и да му се подчиняват без да му намират през цялото време недостатъци. Тук нищо не може да се направи, такава е психиката на хората, а и на животните, че ако те са в състояние да изменят нещо, те и се опитват да го изменят, без значение дали това е нужно или не, те просто не могат да стоят със скръстени ръце, не че те са обезателно лоши, това е просто жажда за действие. Демокрацията прилага един доста оригинален похват, пита ги за неща за които е по-добре да не ги питат, с оглед на това после хората да се чувстват някак обвързани със задължението да се подчиняват, но на тях все едно им се иска да сменят ръководителите си колкото по-често могат, и това се случва съвсем не рядко.
Но в същото време хората сами искат някак-си да поддържат силния юмрук, който не би им позволил да не слушат. Ако някой от моите читатели си мисли, че тук Мирски си противоречи, то нека забрави за това (защото Мирски не може да си противоречи, или тогава трябва да си противоречи сам на себе си — такава е диалектиката, господа), защото вие всички сте чували за някои "президентски" фамилии, като Ганди в Индия, или Кенеди, че и Буш (ако не греша) в САЩ, и други, и на любовта към силния юмрук (както казах някъде в началото) се крепят всички десни партии (а и левите). При това сравнително неотдавна руснаците доказаха — това е стара на рекордите, нали, в някаква степен, на революционните идеи — че правилото за двата мандата може лесно да се заобиколи ако имаш свой доверен подчинен, който формално (или не съвсем) да те замества за един мандат, и после всичко отначало.
И изобщо, за правилата и изключенията, аз ще изкажа сега пред вас следната максима: всяка устойчива система от правила трябва да съдържа едно правило, което да позволява да се изменят правилата на системата! Ето така, по Мирски. Тоест ограничение за заемане на отговорни държавни постове трябва да съществува, но то трябва да допуска изключения (както и Наполеон на времето си е успял да заобиколи правилото, че върховния Консул, или както той се е наричал там, не бива да бъде по-млад от 40 години). И после, господа, вие представяте ли си какво е това да бъдеш Генералисимус, а? Аз лично не мога да си представя това точно, това е нещо като Бога, или Папата, или някой Фараон (пътеводен ... фар или фонарь, ако питате мен), или Император, той не е като другите хора, не е обикновен смъртен. А даже и Боговете могат понякога да грешат, или най-малкото досега никой не е доказал противното.
А сега нека поразсъждаваме малко за наказанията на Сталин, за ГУЛАГ-а, за терора в който са живели хората тогава. Че е било тежко, това е очевидно, но пък и времената са били тежки, обстоятелствата са били изключителни, или поне са били такива от гледната точка на непогрешимия Сталин, но аз сега ще издигна твърдението, че и самите пострадали са виновни (за това че са се оказали сред пострадалите)! Защо аз мисля така ли? Ами, от една страна, защото официалното признание на нещо не го прави вярно! Това е просто доказателство за подчинението на човека, което обикновено е важното (хората да не възразяват и да не пречат на движението на държавната колесница). Това не е йезуистика, това е очевиден факт. Вземете за пример случая с един старец Галилей, и един младеж Джордано; той Галилей е открил, че се върти Земята а не Слънцето, както е написано в Светото Писание, но той, бидейки научен от опита на своите години, решил че нищо не му струва да се откаже от това твърдение, щом интересите на Църквата изискват това, докато в същото време непреклонния (като всички младежи) Джордано така и изгорял на кладата. Ето така. И нима вие мислите, че щом Галилей се е отказал от своето учение то Земята е спряла да се върти, а? Обаче Джордано просто е искал да покаже колко упорит е той, искал е да стане мъченик, и е станал, разбира се, никой не му е попречил, най-малкото простия народ заради когото той се е старал.
С което искам да кажа, че героизма, когато той води до нещо положително, това е едно нещо, но празното самохвалство и отстояване, даже на очевидни, идеи, но противно на официално приетата в момента догма, е съвсем друго нещо, това е безполезно старание, потомство може и да запомни техните имена, но поне в момента на постъпката им те нищо няма да изменят. Към което идва и втория момент, а именно, че съществува истина и истина, т.е. че има йерархия на истините, и някои истини могат да бъдат по-важни от други, и в края на краищата нали всичко е относително, ние никога няма да познаем абсолютната истина. И по-важни могат да се окажат истини от по-общ характер, като, да речем, подчинението на масите. Защото най-важния въпрос в социалното управление (според Мирски) това е въпроса как да се накарат тези, които не разбират необходимостта от осъществяването на някое разумно за всички в момента поведение, да се подчиняват, и това се решава само по два начина, както аз казах в началото, с принуда или със заблуда. И в името на нужната заблуда някой (умен) човек може да се откаже от някои свои убеждения и от конкретната истина.
Добавете към това още и факта, че тези, които са попадали в ГУЛАГ, са били основно комунисти, или интелигенти, това не са били обикновени работници, така че в този смисъл Сталин е правел това, което и всяка друга форма на варваризъм прави, той е пречел на своите хора, отслабвал е сам комунизма (в стремежа си да го засили — пътя към ада е усеян с благи намерения, нали?). Това е печална история, но ако хората са имали повече акъл, то и страданията са щели да бъдат по-малко. И после, Боже мой, ами не забравяйте че човека на стари години е бил просто болен, а е бил и този шпионин Берия, в когото той бил повярвал, и както обикновено става, човек страда тъкмо от своите приятели, от враговете си той накак-си се защитава. Така че аз, доколкото беше възможно, "побелих" и Сталин, и мустаците му и ноктите му и всичко останало. Което аз правя защото аз самият съм склонен към компромиси (на стари години) и защото съм чувал сентенцията, към която се присъединявам напълно, а именно, че интелигентния човек признава всяко управление (защото то предотвратява хаоса), докато обикновения и неук човек се противопоставя на всяко (даже и на най-доброто) управление.
Е, като че ли достатъчно се занимавахме с този "мъченик" на комунизма, и е време да преминем към следващата точка.
4. За Комунизма
Да ви призная, скъпи (защото сте малко, а?) читатели, аз не мислех първоначално да включвам тази точка, защото това уж е известно на всички (какво е това комунизъм, и "как той се яде", както казват руснаците), обаче може и да не е съвсем ясно, може хората да бъркат желания с действителност, или да подхождат формално към въпроса, да не разбират кое е по-важно, така че аз реших да ви дам и своята гледна точка за този феномен. Тук ще има следните подточки:
а) Алфа и омега
Комунизмът, господа, това е алфата и омегата на всички човешки желания, от дълбока древност и до ден днешен! Той е това, към което са се стремили хората и в първобитните общества, и към което се стреми всяка религия, това е рая на земята, нито повече нито по-малко! Ами преценете сами, с какво се характеризира той? Ами с това на всеки да се дава съгласно потребностите му, нали така? А пък и да се взема съгласно възможностите това е само справедливо. И така е било (или ще бъде) в рая, ако вярвате на която и да е религия. Ето, да речем, приискало му се на човек да си напълни тумбака, то тогава той само протяга ръка към най-близкото плодово дърво (освен забраненото, разбира се), откъсва едно плодче, и набива, искам да кажа дъвче, докато се насити, нали? Или пък го е замъчила жаждата, то тогава той пие вода от най-близкото ручейче и работата е свършена. Или се налага малко да се пооблече — взема едно лозово листо, или от палма, може и кленово, според случая, и прикрива с него това което е нужно, или пък си майстори някаква наметка или нещо друго. Или му се прииска малко да се посношава (ако Бог позволи, ама Той и би позволил, ако Адам и Ева не били започнали така безсрамно да практикуват цялата Кама-Сутра пред очите Му), тогава той и поляга някъде и са заема тихичко за изпробва всички органи, а то току-виж нещо се развалило. И други подобни.
А сега не е така, даже и в (неприлично) богатата Америка човек трябва да мисли поне да не си забрави картичката за банкомата, защото без нея в нито един супермаркет няма да ти дадат да хапнеш и да пийнеш, а по отношение на облеклото и жилището е значително по-зле, и със здравето не всичко е уредено както трябва, и с обучението, и с общуването с другите не е така (ако не си от своите хора то всички странят от теб, и мацките не се съгласяват), и тъй нататък. И колкото и да се развива човешкото общество след пост-индустриалното, то хората винаги ще искат да задоволяват своите основни потребности, който (и то съгласно западни критерии) са следните: храна, стряха, продължение на рода (тоест обикновен секс — без садо /мазо). После идва кариерата, желанието да се придвижат напред, и на пето и последно място стои желанието (ако човек стигне до него, а и ако разбира как) за развитие и усъвършенстване на самия себе си (да речем да ... си мърда ушите — далеч не всички го могат —, или да танцува буги-вуги, или да рисува, да пее, да изучава чужди езици, да решава математически задачи, и така нататък). Единственото нещо което човек не иска непременно, но което му е нужно, ако питате психолозите (или Мирски, той знае всичко, нали?), това е той да среща трудности на своя път, но такива които може да преодолее; а може, навярно, да се добави още и обикновен късмет (да речем, да не се окаже на пътя на падаща от покрива керемида).
В този смисъл от комунизма просто не може да се избяга, каквото и общество да съществува, то може да се обедини с идеите на комунизма. Примерно, първобитно-общинно, или религиозно, или монархично, че и по времето на фараоните и крепостничеството хората са искали да ядат и пият до насита и да имат в някаква степен и останалите елементи на комунизма, които следват.
б) Собственост
Въпросът със собствеността е основен въпрос във всяко общество, и той все още не е разрешен правилно, а по всичко личи, че никой и не мисли да го решава. Тук е полезно да привличаме от време на време идеята за живота в рая и за животните, защото в рая не е имало частна собственост, и сред животните тя не съществува, освен очевидно неизбежната, т.е. място на обитаване, жилище. В същото време сред хората тя съществува и е обоснована, аз не казвам че не е. Вземете за пример още древните религиозни изисквания само първородния син да става собственик на всичко, не втория и не третия, и не дъщерите. Собствеността е обоснована, защото, както казват сърбите, у чужди раце само … к#рец става, това е така, и човек я пази повече от нещо чуждо или от това дето расте в гората. От друга страна, обаче, собствеността се дава просто така, за да има някакъв собственик, съвсем не на този, който е по-способен да я владее и умножава, или поне да я поддържа в добро състояние. Че когато човек се ражда не е известно какъв той ще стане като порасне е ясно, обаче човек се развива, често се вижда кой е по-способен, ама не, парите си имат свои закони и те обикновено се събират на купчини, слепват се с други пари, и ако сумите са малки, то човек просто по никакъв начин не може да стане богат.
Така че въпроса е сложен, но съвсем не е неразрешим, ми се струва, ние просто не сме свикнали да мислим разумно, ние искаме да се надлъгваме един друг. И в резултат на това със собствеността става така както и с правото на силата: приема се че силния е прав, което далеч не винаги е така, и парите остават при този който ги е получил, наследил, а не отиват при този, който би ги използувал по-добре. Тук има някакъв самонастройващ се механизъм — аз не виждам всичко в черно, аз се старая да мисля — и обикновено се получава, че когато човек няма пари то той се стреми към тях, но когато има толкова много, че, както казват руснаците, и пилците не искат да ги кълват, то тогава той се старае някак да ги разпредели, да върши добро с тях, но пък просто да вземе и да ги раздаде, с това няма да помогне на никого, хората, като казах, искат да имат някои преодолими трудности, и това, което се получава наготово, не се цени (както в един много стар виц за един грузинец, който си завел в къщи едно леко момиче, и то бързичко се съблякло и легнало на кревата, а той, недоволен от това, казва: ставай, обличай се, и се съпротивлявай!). Затова сред някои народи е известно мъдрото мнение, че фирмите съществуват обикновено 3 поколения, където първото ги създава, второто ги разширява, а третото започва да ги разхищава. Аз имам свое мнение в това отношение и ще го изложа накратко в следващата точка за бъдещето (на комунизма).
в) Комуни
Тук също не всичко е както трябва, но аз най-напред ще спомена, че комуни са съществували от дълбока древност, съществували са във всички религии, и мине се не мине известно време и те пак се появяват. Защото всичките науки и обучението — аз мисля че никой няма да вземе да отрича това — са започнали да се развиват в комуни, към манастирите (или в тъй наречените медресета към турските джамии), доказателството за което е пак етимологично, думата декан (на институт) и дякон (на църква), които в английския са представени само с една дума, dean. После и грижите за здравето на хората, както знаете, също са започнали да се прилагат под егидата на църквата (Червения Кръст, или Полумесец), и приютите за бездомни деца също първоначално са се строели към манастирите, и така нататък (болшинството от социалните дейности се поемат от църквите, защото иначе няма кой да се заеме с тях). Което е така, защото комуните помагат на хората когато те са слаби, очевидно, само когато те се почувствуват силни, забогатеят, само тогава те започват да се опъват и не искат да влизат в комуни, нещо което е било забелязано още от Платон някъде преди 25 века.
Така че аз мога с чиста съвест да твърдя, че лоши са не комуните сами по себе си, а лошите комуни! А какво значи добри или лоши? Ами, такива, които съответстват на производителните сили, биха казали комунистите, което ми се струва малко мъгляво и аз ще кажа: такива, които дават възможност за по-добра експлоатация, за такава експлоатация, която се харесва на хората! Защото то е така, има такава експлоатация, която се възнаграждава добре и човек сам се стреми към нея — примерно в секса, та нали всяка мацка, ах, sorry, жена, иска мъжът да я такова, да експлоатира нейните сексуални органи, и същото правя тя с мъжа, изсмуква всичките му сили, и това на него му харесва. На мен това ми стана известно отдавна, и затова аз не отричам експлоатацията, тази дума съвсем не е чак толкова лоша, и после: да считаме, че обществото започва да съществува с появата на разделението на труда и създаването на условия за експлоатация, а пък при комунизма тя изведнъж ще изчезне, това означава да признаем, че комунизма е идеализирано общество, каквито в природата няма.
Е, до по-добрата експлоатация аз скоро ще стигна, но комуните вършат не само това, те свързват хората, а човека е стадно животно, той не може са съществува добре в изолация. После те се грижат за нуждаещите се, и е съвсем естествено, че ще искат и членовете на комуните да правят нещо за самите комуни. Така че, както виждате, хората и искат и не искат комуни, всичко зависи от вида и момента. После не забравяйте и следното много важно положение, някакви групи от хора винаги трябва да съществуват, но сега ние нямаме нито големи родови общини, нито затворен селски начин на живот, където хората си помагат с каквото могат, нито даже страни, националности, всичко става интернационално (примерно, навсякъде е пълно с китайци и араби, ако не броим евреите, или циганите, и прочее), а приблизително от половин век вече няма и семейства, те са почти изчезнали (аз не знам как е в другите страни, навярно пак така, но в България, съгласно преброяването на населението през 2010 година, 55%, т.е. повече от половината, живородени деца са извънбрачни!). Затова отчуждението на хората става все по-голямо и това води до различни безредици, до загуба на смисъл в живота, до наркомания, и прочее. Нещо трябва да заеме мястото на семейството и/или комуната, но на това аз ще се спра в следващата точка.
г) Връзки с обществото
Тук аз имам предвид отношението на комунизма към другите социални структури, защото да считаме, че всички ще бъдат убедени комунисти е просто нереално, това може да съществува само известно време когато всичко кипи и живота още не се е адаптирал към новата ситуация. В това отношение комунизма, и особено сталинизма, не подхождаха правилно, и затова накрая се случи това, което се случи в 1989-а и 90-а години, но, от друга страна, може би така и би трябвало да бъде, защото обикновените хора са неблагодарни и глупави, уви. Аз имам предвид, че, разбира се, е по-добре да има някакво компромисно решение, да има различни форми на собственост, и платено и безплатно обучение и здравеопазване, и прочее, но това по всичко личи че е много трудно да се постигне, и както показва опита на многострадалната България, ако дадеш право на хората да избират те избират тъкмо това, което не е за тях, те са истински глупави дечица. Е добре, щом вече се върнахме пак в руслото на капитализма, то е нужно да мислим какво може да се направи при тези условия, на което аз ще се спра съвсем скоро, но тук аз мислех основно за корелацията на комунизма с църквата, с народните традиции, с монархията, с дребния бизнес, и прочее, което отношение беше не съвсем толерантно, да не кажем нещо по-силно.
Обаче, виждате ли, всичко зависи от нацията и то установените в нея условия и традиции. За пример на мен ми се иска да обясня защо само французите са започнали да избиват своите аристократи, и да се гордеят пред целия свят с тяхната гилотина, а в другите страни народа не е бил толкова ожесточен. Аз съвсем наскоро стигнах до този извод препрочитайки една детска книжка за епохата на средновековието, където всичко, за да не се отвличам, било тръгнало от историята с тяхната ... Жана Д'Арк, която спасила Франция от набезите на съседна Англия, действително започнала, заедно с нейната рицарска армия да разгромява англичаните, и изобщо не е мислила да завладява кралския престол, но аристократите буквално я предали в ръцете на врага, затворили вратите на крепостта, когато тя излязла да се сражава с врага, и после не я пуснали обратно! Такива постъпки народа не прощава много векове.
Е, към аристокрацията трябва да се присъвокупи и църквата, която по различен начин се е отнасяла към революцията, и затова в България и в Русия отношението към църквата от страна на комунистите е било различно, в Русия терора на комунистите е бил доста по-силен отколкото у нас. А пък в Италия, за пример, съществува и сега партия на комунистите-католици, или обратното, и в България имаше неотдавна правителство на направо невероятната тройна коалиция, от социалистите (или бившите комунисти), царската партия НДСВ, и етническата турска партия ДПС — и нищо, управляваха не по-зле от другите, и даже по-добре в някои отношения. Главното за едно стабилно, установено общество е толерантността към всички отличаващи се с нещо от масово приетото групи хора (както, да речем, към хомосексуалистите), иначе такова общество дълго време няма да издържи. А и въобще, умението да се стига до компромиси, да се намират умерени решения, лежи в основата на всяко умело управление. Така, и хайде сега да минем към бъдещето (на комунизма).
5. За Бъдещето
Е, тази точка уж не е свързана с революцията, но след като предлага преразглеждане и развитие на комунистическите идеи в нова светлина, то тя е уместна, а и принципиална за автора. И защо? Ами защото аз имам купчина предложения, те са поместени в други от моите материали, но света еволюционира, някои неща се променят, и самият аз още домислям някои детайли, и никой не ме чете цялостно, така че известно повторение, или по-скоро акцентиране на по-важните моменти, е даже много необходимо, мисля аз. Тук подточките са обусловени от подразделенията на предишната точка.
а) Експлоататорски минимум
Мои скъпи читатели, парите изпълняват две функции, те са нужни за удовлетворяване на личните потребности, и за организация на някакво производство, което е свързано с експлоатация на работници, и колкото и да е трудно да се проведе отчетлива граница между тези две функции, някаква граница трябва да съществува. Аз реших, че сума в размер на 1000 МРЗ (минимални работни заплати за месец), и именно така измервани, за да не се налага тя непрекъснато да се променя и адаптира към условията във всяка страна, е съвсем достатъчна и за осигуряване на който и да е човек с всичко необходимо дори за цял живот, и за развитие на някакъв бизнес, а е и кръгло число (макар че то може леко да се нагажда, навярно). Това значи, примерно, че в една България, където в 2017 година средната МРЗ за месец е 200 евро, тази сума ще бъде 200,000 евро, което напълно стига за започване на някакъв бизнес, дори и половината или една четвърт от тази сума стига, а в същото време, щом годината има 12 месеца, то това прави 80 години по една МРЗ всеки месец, с което човек може спокойно да живее даже и без никакви други доходи; в една Америка, обаче, където за кръгло можем да считаме МРЗ за равна на 2,000 евро (или щатски долари, както желаете), това прави вече 2,000,000 евро.
Разбира се че човек може да печели и давайки под наем една стая в своето двустайно жилище, и това ще бъде някакъв бизнес, но може да има и три квартири (да речем, в Ню-Йорк, Париж, и Истанбул), и още 2-3 крайградски вили (в Швейцария и на Канарските острови), още 3-4 леки коли, яхта, свой неголям самолет и т.н., и да използува всичко това за себе си, и второто ще бъде поне сто пъти по-скъпо от първото, но ще използуваме 1000 МРЗ като 1 ЕМ (експлоататорски минимум), защото това е удобно, като считаме че както първия, така и втория случай са изключения и един среден човек ще притежава средно 0.1 – 0.3 ЕМ. То е наистина така и при нормални условия никой няма да вземе да развива бизнес нямайки в свое разположение поне стотина МРЗ. Но този ЕМ ще има особено значение при ... унаследяване на пари или имущество, когато ще се прилага драстичен данък снижаващ сумата така, че, както аз предлагам, от 10 ЕМ за човека ще останат само 2 ЕМ, и това по експонента, където 1 ЕМ остава на местото си и всичко по-малко от 1 ЕМ също!
Виждате ли, това е съвсем справедливо, по много причини. От една страна нищо от никого не се взема докато той е жив, и всеки може да предаде всякаква собственост на когото иска от своите близки дори когато той прехвърли 50, а пък особено когато стане на 70 години, при условието, че те ще му разрешат да управлява тези пари докато той е жив (ако не "забравят"). Тоест всеки може да си печели колкото иска, да стане истински крупен капиталист, но ако може, и само той самия, не неговите синове или дъщери или жена или тъща или който и да бил друг, те ще бъдат принудени да се задоволят само с до 1 ЕМ. От друга страна най-несправедливото обстоятелство, което очевидно нарушава равенството на хората, това е наследяването на голяма собственост, това е което прави едни принцове, а други просяци, и съвършено не е свързано с техните способности. Това е което кара хората да негодуват, не това, че някой-си имал късмет в живота или в бизнеса, ако той сам е постигнал това хората го приемат като Божия справедливост, което е действително така, но огромната разлика между хората само поради някаква лотария на гените вече е съвършено неоправдана, такова нещо в света на животните не съществува, там всеки сам отговаря за себе си и всеки добива всичко сам. Тоест, аз стигнах до извода, че корена на злото не е в капитала изобщо, а във наследяването, и предлагам мерки за избягване на това.
После, от още една страна, от това могат да пострадат само много крупните фирми, малките и средни предприятия така и ще преминават от едни ръце в други, а там съществува истинската конкуренция, там капиталите живеят, а крупните фирми (там където има стотина или повече работници), в една или друга степен, трябва да бъдат, ако не директно държавни, то тогава муниципални (на местните Съвети), или собственост на някаква група от хора (на някаква комуна, до което аз се приближавам), или поне да стоят в центъра на вниманието на държавата (защото тяхната съдба засяга много хора — това в известна степен е като при банките, които са самостоятелни ама не съвсем, има държавен контрол, гаранция на влоговете на гражданите, и това никой не счита за комунизъм, макар че то е тъкмо това). И най-накрая, ако вие вярвате в това, което яз казах за трите поколения в живота на всяка фирма, то тази мярка даже ще помогне на фирмата, предизвиквайки някакво принудително намаление на нейния размер, ще предизвика нейното разбиване на няколко по-малки и по-управляеми фирми.
За повече подробности търсете моят конкретен материал, а и сами домислете нещата, но важното е, че това е идея която позволява да се вложи колкото се може повече комунизъм в капитализма, а това е моя основен стремеж, това е много важен компромис.
б) Минимални доходи за всички
Това също е идея за комунизация на капитализма, и моят принос е само в известно фиксиране на минималната сума и в начина на изплащането ù на всеки. Тук сметките се извършват също в МРЗ, и аз считам, че нормалната минимална пенсия или пособие, аванс за всеки по време на целия му живот, даже започвайки от самото раждане, но първоначално от 12 или 14 или 16 години, това е 1/3 МРЗ, в най-лошия случай (в такива мизерстващи страни като България) е 1/4 МРЗ. Това не отменя всички останали изплащани суми на някои граждани, като пенсии, стипендии, пособия по време на болест, при раждане и отглеждане на децата, и т.н., а просто застава като шапка, върху всички останали пособия, и затова се поставя под егидата на държавата, и се провежда чрез някаква банка, която аз нарекох БУМ-банка! Считайте, че това е един вид аванс изплащан в началото на всеки месец и на всеки, повтарям. После, когато месеца свърши, се извършва рекапитулация на получените суми и аванса се изважда от получените суми, ако това е възможно, а пък ако не е, то, както гласи руската пословица, за нямане не съдят ("на нет и суда нет").
Значи, вижте, тези суми не са чак толкова големи както изглежда на пръв поглед и те засягат нормално 10 процента от хората, максимум 20 в аутсайдерски, в смисъл на бедност, страни като България и Бангладеш (а може би и Бимбинистан, а?). Много бедни хора, с лични доходи (съответно пресметнати когато има зависими лица, като деца и прочее) под 1/3 (а още повече 1/4) МРЗ не трябва да има в никоя държава, но обикновено едно 10 процента се намират. Ако включим и всички деца, от самото им раждане, то този процент, очевидно, ще нарасне, но това може да остане за по-късен етап, и тогава също нещо ще се изважда, защото има детски надбавки, а и обществото може да се преустрои по друг начин, ако и децата имат доходи. Освен това повече от половината от хората, така или иначе, получават нещо от държавата, действително, така че по-голямата част от хората вече е тръгнала по този път. Ами разсъдете сами: пенсионерите са 1/4 (поне в България това е така), децата не би трябвало да се по-малко (макар че далеч не всички получават стипендии), после идват болните, отпуските по майчинство, пособията за безработни, може би и още нещо (тъй като са необходими все по-малко работници, наистина, огледайте се наоколо, има куп професии само за да се намери работа на хората), а и броя на заетото население обикновено е около половината от цялото. Така че остана още малко, защо да не създадем едно общо правило?
Виждате ли, това е нужно ако сравняваме комунизма с рая, където всеки може да си откъсне нужния плод и да си похапне, и щом е нужно то и трябва да се направи. Но това ще облекчи и контрола на имущественото състояние на всички в държавата (щом нещо се дава, то и ще има по-добър контрол на кого и защо, и да не прехвърлим ли това в друг фонд), а и събирането на парите изобщо от данъчните служби (защото изплащането на пари на всички граждани трябва да се извършва първо чрез тази БУМ-банка, по уникалния номер на човека, ЕГН-то, който като че ли вече навсякъде се нарича ПИН код); тази банка, след изплащането на парите, ще търси от какъв фонд да възстанови изплатеното, ако това е възможно. И после нали това е ново, комунистическо право на минимално пособие за всички граждани, но то е съвсем мотивирано от съвременното състояние на икономиката по целия свят, и ще бъде даже по-лесно да се изпълни в богатите капиталистически страни, но трябва най-напред да се експериментира тъкмо в бедните и в намален обем, да речем в един град от порядъка на 50-100 хиляди жители. Важното е че тази задача е съвсем по силите на съвременните изчислителни системи и възможностите за глобална организация, каквито нямаше до преди един или даже половин век.
в) Комуни или Патрони
Комуните трябва да се организират на професионален принцип, предполагам аз, като един вид гилдии, но не изключвайки и всеки друг вариант. Аз реших тук да ги наричам Патрони, защото думата комуна като че ли доста е омръзнала на хората, а идеята на патрона е тъкмо в това, че той е защитник на човека, и такава трябва да е целта на тези Патрони: да защитават старите хора, да приемат и обучават нови членове, и да станат заместители на отживелите вече семейства, т.е. да станат доброволно избираеми семейства! Аз мисля, че вие всички чувствате че това е идея за Нобелова награда, но аз мога да я приема само при някои условия (по-долу ще приведа едно от тях). Тук при мен всичко е твърде сурово засега, но пък аз не съм юрист, не мога точно да формулирам изисквания, а и няма смисъл те да се фиксират съвсем точно. Важното е човек да може лесно да влезе в такъв Патрон, даже да бъде член на два или три, но трудно да излезе от него; иначе казано при влизане човек трябва да приеме задължения да плаща някаква част от своите доходи, но при излизане той трябва да получи, и то навярно не лично, а де се преведе в друг Патрон, сума пропорционална на хората в Патрона с техните рангове, нещо такова. Тоест може да се случи че той ще плаща повече а ще получи по-малко от платеното, както и обратното. А после, след неговата смърт, неговата част в Патрона ще остане за другите членове, това и ще бъде наследяване!
По-конкретно аз си представям това така: младежа (както и девойката, нали?) към възрастта за получаване на паспорт, или колкото иска по-късно, разбира се (това не е задължение), е длъжен да си избере патрон, който ще стане негово второ (ако не и първо, кой знае как хората ще се появяват на този свят след 1-2 века) семейство, да подаде нужните документи, и след неговото (най-вероятно) одобрение да започне да живее или на жилищната територия на това семейство или на своя, и да работи или се обучава или в рамките не семейството или не, но да плаща част от своите доходи, да речем 10%, като един вид вноски за осигуряване. Аз имам предвид, че както човек плаща разни данъци на държавата и тя носи някаква отговорност за него, така той може да плаща и на още някаква по-конкретна организация. Даже ако иска той може да се осигурява и в две семейства, но това обикновено ще бъде в напреднала възраст, когато човек започва да мисли основно за другите и какво ще им остави, а не за себе си.
Ако приемем, че вноските ще бъдат по 10% (макар че може да има и неголеми разлики), то тогава плащайки тези проценти човек ще получава пълно осигуряване, съвсем аналогично на пенсионното, пропорционално на годините в този Патрон, а ако е по-малко, то пропорционално по-малко. Но може да съществуват, а е и правилно да има, някакви точки или рангове на членство, в зависимост от длъжностите в Патрона (примерно, в ръководството, или в обучението и покровителствуването на младите, или в някакъв друг отрасъл, а също и в никакъв от този Патрон). За сметка на това той ще плаща намалени цени използувайки услугите на своя Патрон, също в зависимост от годините членство и от ранга си. Тоест нищо революционно, както често се е правило, а и се прави и днес в редица случая (голям брой от приличните големи компании предлагат на своите работници още нещо отгоре, и не само колкото искат кафета, или евтин обед, но и служебна кола ако е необходимо, полу-заплатена почивка в някой курорт, и прочее, това са така наречените perks benefits).
Това е много важно нещо в живота на всеки, господа, защото всяка колективна собственост излиза по-евтина от своята, и се използува по-пълноценно (не се изхвърля на боклука овеществен човешки труд); това че днешното консумативно общество счита, че всеки трябва да има свои вещи, независимо от това колко ги използува (жилище, лека кола, а ако щете и пералня или кафеварка), е продиктувано в крайна сметка от засилената експлоатация, разбира се, за да може човек да печели повече и да консумира повече. Но въпросът не е само в цената, когато се живее задружно това е и по-интересно. И ако всеки сам си избира Патрона-комуна или -семейство то това и ще му харесва, или ако не, то той ще го напусне и ще мине в друг, или в централния, на общината или щата, държавата. В добавка към това по този начин живота на всеки ще бъде по-спокоен и осигурен, защото има много неща, които са изгодни само да едрия собственик, те имат критична маса, и под нея са нерентабилни.
Да речем, какви пари човек да пази и къде да ги пази. Уж в банките, но и там с дребни суми те гледат накриво, а за една банка суми по-малки даже от стотици ЕМ са все едно малки. Аз ще ви дам пак етимологично доказателство, термина real property, който англичаните използуват за недвижимото имущество, означава именно това, че другата собственост не е наистина действителна, а така, играчки за дечурлиги. И вие виждате, че то твърде често така и става, ту има бясна инфлация, когато централния лихвен процент става 500 и повече процента, то идва такъв застой, като не само при комунизма, но и при съвременния десен капитализъм, когато в 2017 година във много банки процентите са леко отрицателни и ако искаш да си държиш там парите то трябва да плащаш проценти, а не да получаваш (яз лично съм свидетел на изменения на банковите проценти от 700 до 0.3, но те продължават да падат). И за кого да ги пазиш и от какъв зор, след като вече и семейства няма, и на онзи свят никой не си е занесъл парите, те винаги остават на този. А комуните са друго нещо, там едни работят и съдържат другите, а другите може да помагат с каквото могат, те може да произвеждат неща между тях, на тях пари не са им особено необходими. Както и да погледнеш на комуните, аз не виждам нищо по-добро от добре организирани комуни, които няма да пречат на своите членове да се самоизявяват, а основно ще им помагат, защото всичко което такива хора изкарат ще остане за самите комуни.
Така, и условието което аз поставям ако решат да ми връчат Нобелова (или друга) премия за моето гениално изобретяване на избираемите семейства (или някое друго от моите многочислени предложения) това е да ми издигнат паметник — докато съм жив, разбира се, след това яз няма да го видя, и току-виж ме излъгали — на площада пред Генералната Асамблея на ООН, както и поне по паметник във всички държави от това общество, със следната композиция: аз, гениалния Мирски, седя на бюрото си и пиша нещо с гъше перо (по традиция, така човек няма да сбърка какво правя), отдясно на мен стои господин Ленин, който е сложил покровителствено ръката си на рамото ми (в знак на одобрение и съпричастие), а отляво наднича в моите бумаги самата Мисс Демокрация, която може да се познае по божествените гърди и по лентичката по диагонал, на която пише "Демокра..." (не е задължително да се показва целия текст). Да, обаче аз съм наклонил малко глава, така че съм подложил дясното си ухо недалеч от гениалните уста на Ленин, като в същото време с лявата ръка, и без да гледам пряко към тази полу-богиня, аз ù показвам ... кукиш (или знака на фигата, но за България жеста може да се замени със среден пръст; освен това може даже леко да се увеличи мащаба на левия ми юмрук, за да се вижда по-добре).
г) Комунистически морал
Господа, тона също е много важно, това дава облика на комунизма (даже и за некомунисти, като мен, тъй като аз никога не съм изявявал желания да стана такъв, когато това беше основно място за кариеристи, обаче сега, когато видях как демокрацията далеч надмина даже и най-лошите кариеристи от миналото, започнах да я плюя, и сутринта с пробуждането ми от сън, и целия ден, а и вечерно време когато заспивам). Комунизмът, в този идеализиран вид както аз го описвам, не като реалност с всичките му минуси, а като (божествена) идея — идеите винаги са божествени, те идват от думата deo, т.е. бог — това е преди всичко това, към което човек се стреми и винаги ще се стреми, това е само добро, тук лошо няма. Затова и хората на бъдещето трябва да се стремят винаги да бъдат добри, а, примерно казано, да работят за пари това, разбира се, унизява човека, това е обидно, и по тази причина всички искат, наред с нещата, които те купуват, да правят и подаръци на своите приятели и познати, да ги черпят, да живеят като колеги, не е ли така? Или още да се опитват да будалкат всеки продавайки му нещо, а всяка търговия по своята същност е измама, за да купят от теб а не от другия (който, в условията на наситен пазар, предлага същото, той не може да предложи нещо друго). Или да плащаш луди пари за най-необходими неща, като здраве, образование, основни хранителни продукти, и прочее (а парите, разбира се могат да бъдат луди, ако някой някъде, както аз и в България, получавам пенсия в размер, както казах, на 3 автобусни билетчета на ден за всички разходи). В същото време когато при реалния социализъм — аз съм живял 40 години при такива условия — всички цени бяха съгласувани, и управлението беше насочено към задоволяване на потребностите на населението, преди всичко.
И после хайде аз да ви предложа още едно название, не комунизъм, а ... комунионизъм, от латинското и католическо communion, защото там идеята е такава, идеята за комуна на всички вярващи! Господа, дайте да не плюем на хубавите идеи на комунизма, а да се опитаме да го направим по-добър, и в условията на комунизъм, и в други условия (щом това е вечната мечта на човечеството). Тъй като идеите на комунизма, действително, имат сечение с най-различни идеи, и с религията, и с монархията, и с капитализма, и с какво ли не; аз много бих искал да видя обединение на комунистите (или социалистите) с фашистите, защото това са общопризнатите два полюса, но аз не изключвам възможността и от такова обединение, защото ако едно движение е достатъчно толерантно към различията, то то трябва да се опита на направи всеки допустим компромис. Да речем, няма проблеми за организация на практически социализъм в условията на десния капитализъм, това е било направено в Скандинавските страни в далечните 70-ти години или някъде там. Сега, с помощта на съвременната организационна техника, няма проблеми да се прави и мониторинг и преразпределение на средства, в условията на експлоатация, без тя да се унищожава, а само леко да се смекчава в особени случаи. Ако ние гледаме на идеята, то можем да я претворим в почти всякакви условия, но ако се придържаме неотстъпно към буквата на комунизма, то той се оказва само временен строй в условията на война или криза. Ето така стоят нещата.
6. За Духа на Комунизма
Ех, измъчих ви аз вас, мои читатели, но вече се движа към края, аз само ще ви поразсмея малко с идеи за това, как изглежда този прословут дух на комунизма. Защото на него ще трябва да му се издигат монументи, не може съвсем без паметници, само че не на конкретни личности, които обезателно след време ща започнат да не се харесват на хората; всичко се променя, остарява, само духа на комунизма не може да старее защото това е всичко добро, което човек може да си представи. Е, този дух може да изглежда различно, на когото както му харесва! Тук може да има всякакви абстрактни форми, това от само себе си, прави, криви, плоскости, фигури, правилни или деформирани, всеки скулптор ще има свои идеи, даже и при мен изкласи една идейка.
Значи, това е обърнат тетраедър, страните му са четири равностранни триъгълника, но той е поставен не с плоскостта отдолу а с върха, схващате ли? Това ще е нестабилно, но затова може да се обяснява, че това символизира трудния процес на постигане на динамично равновесие в обществото, а пък да го закрепят така, че да не се катурне, хората ще успеят. Обаче на мен това ми е малко, аз искам на горната площадка да стои обикновена саксия със цветенце, металическо, разбира се, но това няма да е някакво обикновено цветенце, това ще е комунистическото цвете, защото то ще има точно пет разцъфнали цвята и всеки от тях с по пет листенца (така наречените още от Древна Гърция, petalon-и — тоест те са и pente-пет, но и във формата на ... пета, аз това също съм го обяснявал отдавна). Така че това ще бъде петкратно прославяне на петолъчната звезда на комунизма, помислете над това, господа.
Но никой не пречи на скулптора да изобразява ако ще и атомни ядра, или електрически далекопроводи, или космически спътници, или ракети, самолети, въртолети (само не топове и автомати, ако обичате), или лимузини, стругове, фрези, компютри, всякакво произведение на промишлеността, дори и детски колички. Винаги може да се обясни че това символизира нещо много важно за комунизма, както и всеки ... национален флаг означава нещо (без значение, че той нищо и не означава, това е просто символ, иконка). Или може да има различни видове храна, домати, краставици (ако щете и една краставица и два домата образуващи понятната "скулптурна композиция"), патладжани, чушки (дори и люти), всякакви плодове, и така нататък. Или още животни, в "свеж" вид, или опечени, хранителни продукти, кренвирши, каквото ще да е. Защо това ще символизира комунизма, ли? Ами, защото това е нещо хубаво, от което ние имаме нужда, храната е основа на нашето съществуване и ние се кефим от нея, така както и секса, naturellement. Това последното, защото съществува понятието хедонизъм, което е hedonism по гръцки и латински, което включва всички видове наслаждения, и вкусовите и плътските, и защото то идва от древното название на рая като Едем (или Eden), и в добавка към това съществува добре известната славянска дума, моля за извинение, е##не, или е#ля по руски, което според мнението на великия Мирски е същото както и гръцкото edone (с латински букви), по тази причина, че гръцката буква делта се пише точно както и кирилското "б", ето така.
А пък щом е така, то може да има и паметник на гордия фалос (като символ на комунизма, а защо пък не?), само че за да го комунизираме малко аз мисля че ще е удачно да го снабдим с пет яйчени "причиндали" (на старо-български, ако ме разбирате добре). И тогава ще може да бъдат поставени наоколо и пет "хомологични" женски органи, така в промеждутъците между "топчетата", и те да се оформят или като чешмички, или като кресла, или като търговски пунктове за продажба на разхладителни напитки. Може даже тези топки да се направят и еластични, така че като ги ритне човек с крак те да изхвърлят нагоре водни пръски. Готино, а? Или просто гола девойка стояща на левия (този детайл, разбира се е важен) крак и повдигнала десния крак под прав ъгъл и сочеща на изток — разбира се, на запад нищо хубаво на може да възникне, той само повтаря изопачени идеите на изтока, да го оставим него да си загнива спокойно —, която с дясната ръка прикрива с голяма червена звезда въпросното място между краката отпред, а с лявата ръка или маха на някого или пък си прави вятър с ветрило.
Тези паметници ща се наричат паметници на Духа или на Комунизма, или на Голата Идея, и ако те са няколко в даден град то ще имат и добавъчни квалифициращи прилагателни, като: северен, или голям, или стар /нов, или зеленчуков, сексуален, промишлен и тъй нататък. Може да има и такива монументи които ще изпускат във въздуха ароматизиращи вещества, и там наоколо ще мирише, да речем, в понеделник на малини, във вторник на портокали, и така нататък в този дух; децата ще обичат да се разхождат наоколо, особено ако те са в паркове и градинки, и така от ранна възраст ще се приобщават към комунистическите идеали. И не се смейте, защото то е така, ако човек е доживял до това да се надсмива над нещо свое, то значи той възприема това с леко сърце, без злоба и недоволство, а преследването на комунистическите "вещици" все още се шири по света, едни хора ожесточено отстояват остарели догми, а други ги оплюват без да предлагат нищо ново в замяна, просто от дух за противоречие. Общоприет морал ние, във целия свят, нямаме, и идеята за неизчезващото добро може да обхваща всичко каквото ни хрумне.
Или още може да има паметник, монумент, представляващ жив обект, да речем хубаво дърво! А защо пък не? Важното е да не забравим да оставим около него приблизително толкова място колкото за короната му също и за корените му под земята (макар че те може и да се покрият с нещо, няма нужда да тъпчем земята). Това може да бъде стройния pinus /penis, или нещо японско или китайско, или декоративно, или плодови дървета, но тогава нека това бъде комбинация (аз мисля, че това може да се осъществи) от пет различни дървета, да речем, ябълка, круша, слива, праскова, кайсия. Или композиция от цветя. Или някакъв слънчев часовник, детски площадки, и прочее.
Ами, виждате ли, духа си е дух, комунизма това са всичките човешки въжделения взети заедно, той не може да бъде отменен, грешки е имало и ще има, но не бива без идеали, трябва да се стараем да водим праведен живот, и да реформираме обществото, когато това е нужно (но то винаги е нужно, само че не много често, веднъж на цял век като че ли стига), да търсим компромиси, да решаваме нещата и централизирано, и оставяйки място за възможни корекции в конкретния случай, да се съобразяваме с егоистичната човешка природа, но и да се стремим да намалим разхода на "човешки материал" (а и въобще на биологична материя), да помним че в света всичко е свързано, и че той е динамичен и несъвършен, и ако не решим проблемите разумно, то ние пак ще ги решим, само че с цената на абсолютно ненужни жертви. След което ми остава само да отдам дължимото на основния инициатор на новите промени от преди точно един век, в моя традиционен (вече) стил, т.е. с кратък акростих (на английски, за универсалност).
L_et it be that all try to be happy,
E_ven when don't personally win.
N_ot success is this what matters, rapid,
I_n the end important's not to sin!
N_ew ideas are the same old epic.
10. 2017
АКТУАЛЕН ПОЛИТИЧЕСКИ РЕЧНИК
Политик — обидно прозвище за човек, който твърди, че знае всичко, но единственото нещо, което върши е да се "бие по гърдите" винаги, когато има хора наоколо.
Добър политик — няма обективен критерий за определянето му, поради което се използува правилото, че този, който е най-оплютия, той е и най-добрия.
Лош политик — политик, когото никой не осъжда.
Независим политик — политик, който не желае да каже от кого е зависим.
Политическа партия — пристрастна група хора с еднакви виждания за манипулиране на масите, еднаква неспособност за логическо мислене, еднакво късогледство по дадени въпроси, както и еднакви цели за лично облагодетелствуване.
Политическа толерантност — допускане на хипотезата, че и политическия противник е човек.
Политическа преориентация — политически игри, целящи пълно объркване на избирателите, с оглед последните да гласуват за нови партии, но за същите хора.
Политическа принципност — психическо заболяване, изразяващо се в отстояването на идеи, които никой нормален човек не би отстоявал до край.
Президент — избираем за определен мандат "баща" на държавата, което е необходимо, защото хората са като немирните деца и трябва да има кой да ги наказва, когато не слушат.
Добър Президент — Президент, който надживява на политическата сцена партията, която го е предложила.
Монарх — пожизнен "баща" на държавата, и поради пожизнеността всеки монарх е добър.
Демокрация — свещеното право на народа да изкаже мнението на политиците, които най-добре са го манипулирали.
Балкански синдром — балкански вариант на твърдението, че властта разваля човека, а именно: властта действува като слабително.
Народно Събрание /Парламент /Говорилня (български превод) — трибуна предназначена за развлечение на народа, както и за избягване на уличните сблъсъци между разномислещите.
Народен Представител — избиран от народа политик, имащ: високо самомнение, посредствен интелект, и примитивни емоции.
Опозиционер — човек който е убеден, че другия греши, още преди да го е чул какво ще каже.
Национално съгласие — утопично единомислие, изразяващо се в отсъствието на мнение по въпроси, по които всеки си има свое определено мнение.
Служебно Правителство — Правителство, което служи на държавата, за разлика от другите Правителства, които служат само на хората и партиите в тях.
Конституция — основен закон за страни, в които здравия разум отсъствува, или се оспорва.
Свобода на словото — право на всеки да чете за другите това, което не би се съгласил те да пишат за него.
Журналист — специалист по разпространение на масови слухове.
Добър журналист — журналист, чиито слухове се оказват верни.
Полиция — служба за въоръжена охрана на имущественото и социално неравенство между хората.
Съдилища — институция, където срещу заплащане се доказват твърдения, които след това се приемат за истина.
Законност — легализиране на вроденото желание на всеки да изиграе ближния си.
Религия — разрешен (и препоръчван) опиум за масова употреба.
Комунизъм — популярна религия на ХХ век, получила разпространение основно в Източна Европа и Азия.
Социална справедливост — отстояване на идеята, че всеки има право да живее под социалния минимум.
Шокова терапия — популярен метод за отслабване сред някои по-диви народи.
Образователен ценз — причината, поради която "ученото" не може да получава толкова пари колкото "неученото".
Хайлайф — избрана част от обществото, която не върши нищо полезно за него, и поради това приемана от него за образец.
Пазарно стопанство — замяна на стопанството с пазара.
Търговец — лице, което взема стоки от хора, на които те не им трябват, и пари от хора, на които те не им стигат, като печели и от едните и от другите.
Капиталист — човек заменил грижата за набавяне на пари за лични нужди, с грижата за умножаване на пари, от които той няма нужда.
Наемен работник — съвременен роб на капитала.
Безработен — единственият свободен човек в съвременното общество, но заплатил скъпо за свободата си.
Милионер — учтиво обръщение у нас в близко бъдеще*.
[ * Това, за съжаление, вече не е така, затова сега усвояваме обръщението "демократе", но то не звучи така "мило". ]
Добро заплащане — най-сигурния начин за компенсация на човешката глупост.
Частна собственост — всичко, което човек, за разлика от интелекта си, може да купи и продаде.
1993 ?