ДЕСЕТ ЦИНИЧНИ ЕСЕТА (Популярно Мировъзрение - Част Първа) Христо МИРСКИ,   2000      [ Тъй като това е цяла книга то даваме вида на корицата.      Отпред: картинка, на която е изобразена делвата на Диоген (не бъчва, както неправилно е прието да се казва), наклонена напред в малка ямичка в песъчливата почва, отпред отместен встрани дървен капак, като от отвора ù се подава една брадясала глава и една ръка; от страни се издига (част от) голямо маслиново дърво и по песъчливата почва наоколо се виждат нападали маслини, протегната ръка държи една маслина; в горния десен ъгъл се вижда ярко слънце, а в далечината блести морето. Всичко това е заградено отгоре и отдолу в стилизирани гръцки орнаменти и тази картинка е поместена в долната част на предната корица. Отгоре е написано заглавието и автора на мораво-червен (или оранжев) фон.      Отзад: нищо освен яркия фон от предната част (но, ако толкова се налага, то може да има и реклама на Coca-Cola, или на цигарите Camel, или пък американското знаме — според който повече плати). ] СЪДЪРЖАНИЕ      В първата част:      Предговор      За сътворението и сътвореното      За жената и мъжа      За човечеството      За интелекта      За религията      Във втората част:      За демокрацията      За насилието      За справедливостта      За популацията      За бъдещето      Приложение: Конституция на Циникландия ПРЕДГОВОР      Това е философска книга, което ще рече, че тя е сериозно четиво, а не за преди лягане, макар че положително може да се използува и за тази цел, защото на мнозина би действувала наистина приспивателно. Но тук няма да намерите цитати и критики на съществуващи философски течения, нито пък термини неизвестни на широката публика, което ще рече, че тя е и популярно четиво. Тя е максимално безпристрастна, за разлика от повечето философски книги, които въпреки претенциите си за универсалност и всеобхватност са най-малкото тенденциозни, защото се считат призвани да защищават нечии интереси. Освен това, в желанието си да бъдат точни и непротиворечиви, те са принудени, или да изключат противоречията от себе си като тръгнат от някакви основни допускания, но при това неизбежно ограничат предмета на разглеждане и представят нещата едностранчиво, или рискуват да бъдат изложени на нападки за неточност и метафизичност. С други думи, философията, повече от другите науки, страда от проблема за декомпозиция на безкрайно сложния и взаимно обвързан реален свят (и тук думата "безкраен" не може да се замени с "много", защото е нещо повече и от "най-много"), но пък ако не се декомпозира един природен процес той и не може да се разгледа достатъчно точно, така че това е едно неизбежно страдание (нещо като родилните мъки, без които, поне засега, продължението на живота е невъзможно).      Поради пристрастността на философските течения се получава, че те се твърде много и взаимно се изключват, аналогично на религиите, нещо което не е характерно за частните науки, защото няма много математики, или физики, или медицини, и прочее. При все, че съществуват редица подразделения или клонове на тези науки те, обикновено, не спорят помежду си, защото имат различно детайлизирани сфери на дейност, или обектни области, като дори и когато областите се припокриват, както е при класическата, източната и народната медицини, то никоя не оспорва основни положения, като това, че сърцето на човека е в лявата страна на гръдния кош, че той има две ръце с по пет пръста и пр., а само предлагат алтернативни подходи. В същото време във философията от векове се спори, дали материята или идеята за нея са първични, което при един цикличен процес е безсмислено, и се явява перефразировка на въпроса за яйцето и кокошката, за което надали някое дете тръгнало на училище би се наело да спори (но философите го правят).      Авторът избягва горните каверзни положения по един очевиден начин, като не изгражда своя цялостна философия, а разглежда само някои "петна" или теми от живота, които са сравнително непротиворечиви, а как читателя ще си ги навързва в главата си е, както се казва, негова работа. Освен това в заглавието на книгата присъствува думата "есета", което ще рече опити, така че когато автора бъде притиснат в ъгъла, той винаги може да си позволи да произнесе фразата, която понякога използуват някои клоуни в цирка, след като избират някой човек (уж) от публиката, снемат му вратовръзката, нарязват я с ножица на дребни парченца, слагат ги в една шапка-цилиндър, разбъркват ги хубаво с "магическа" пръчка, и обещават да извадят връзката цяла-целеничка, а като не могат да го направят казват: "Е, какво да се прави, опитът понякога не се отдава".      Сега да минем към цинизма, но преди това нека приведем едно твърдение на англичаните за разликата между оптимиста и песимиста, когато видят пред себе си една бутилка (предположително с някакво веселящо душата питие) напълнена до половината. Тогава песимистът казвал: "Ах, но тя е вече наполовина празна!", докато оптимиста възкликвал: "О-о, та бутилката е още пълна до половината!". В този случай циникът просто констатира факта, независимо дали в бутилката има отлежало седемгодишно уиски или цианкалий, защото той се интересува само от истината, независимо от емоциите, които тя може да донесе. Цинизмът може да се противопостави още на евфемизма, който е желание да казваме само хубави неща, и може да се дефинира (според автора) така: евфемизъм е да наречеш някого "лице", когато той е, всъщност, и с извинение, един задник. Тук "задникът", разбира се, е просто антипод на лицето (англоговорящите казват в случая ass, което има основното значение на магаре), и не би било правилно да се счита, че предлаганата книга е пълна със задници, даже в нея и не се среща никъде в текста тази дума (но това не пречи на някои читатели, да я прочетат докрай, за да проверят верността на това твърдение).      С други думи, цинизмът на автора се състои в това да произнася редица, дори шокиращи, твърдения, без да се интересува от необходимостта от прилагане на съответната противошокова терапия, щом тези твърдения са верни в болшинството житейски случаи, защото първоопределящо за него е верността на казаното, а не неговата естетична, морална, идеологическа, и прочее страни. By the way, според отношението на хората към истината, е полезно да се направи следната класификация на три групи, а именно: а) такива, които търсят истината (изключително малцинство, обикновено лишени от други удоволствия в живота, или принудени да я търсят защото са си избрали неподходяща област, в която да правят кариера); б) такива, които търсят лъжата (по-голяма група но също малцинство, които получават достатъчно привилегии от тази си работа, макар и да не се изключва варианта те да са на достатъчно високо интелектуално ниво та да са разбрали, че лъжата е по-привлекателна от истината и, следователно, по търсена от хората); и в) такива, които търсят това, което им харесва, независимо дали то е истина или лъжа, т.е. изобщо не се интересуват от истината (огромното болшинство от хората, които не се притесняват да отричат нещо щом то не им харесва, като, разбира се, харесваното нещо не е задължително да е нещо хубаво според приетото в момента схващане, така че ако на някой му харесва да си бърка с пръст в носа, например, то това за него е хубаво, макар и да не е общоприето; или пък да гледа садистични филми, щом става въпрос за вкусове). За да може един човек да бъде циник той трябва да е интелигентен, но обратното съвсем не е задължително.      Има, обаче, и още един важен момент при цинизма: той може да шокира, но той е интересен, защото всяко общество се стреми да изгради някакви евфемистични норми и по този начин отрича циничните истини, а забранения плод е почти винаги по-сладък. Така че, може би, тези цинични есета и да се харесат на читателите? Все пак цинизмът не е заразна болест, нито води до привикване, като се лекува най-лесно със ... тримесечно следене на медиите, след което не дава никакви рецидиви.      Ако все пак сте се излъгали да си купите тази книга без да сте прочели предговора ù (или пък сте се излъгали защото сте го прочели), пак няма нищо страшно в случая — просто подарете книгата на някой Ваш неприятен колега или познат, от когото се чудите как да се отървете. Книгата е най-добрия и евтин подарък, а лошата книга е просто идеалния подарък в такива случаи. Така че: защо пък и да не си я купите? Аз лично бих го направил — ако не бях я написал сам.      Февр., 1999 г.       Христо Мирски ЗА СЪТВОРЕНИЕТО И СЪТВОРЕНОТО I. Сътворението      Сътворението на нашия свят поставя едни от вечните въпроси, на които човек се е мъчил да отговори през всички времена, и на които е невъзможно да се отговори докато те не бъдат добре формулирани. Цялата бъркотия идва от стремежа да се получи смислен отговор на такива въпроси като: кой, кога, как, и защо е създал Вселената, като самото наличие на тези частици вече предполага някакъв вид отговор, който би ни удовлетворил, и отхвърля вярното решение. Когато питаме "кой", това предполага, че има такова същество, а когато питаме "защо" — че Сътворението има причина. Ами ако е "никой", и ако няма никаква специална причина за това, а то се е получило в резултат на някакви процеси? Когато въпросът започва с "кога" или "как", това е вече по-смислено, но доста трудно да се отговори, защото ние сме крайни същества, както във времето, така и в пространството, и не можем да постигнем цялата истина за миналите времена. Освен това въпросът "кога" означава, че ние очакваме да има начало (и, може би, и край), което навежда на асоциацията за "яйцето и кокошката", а при един цикличен процес е безсмислено да се питаме къде е неговото начало, и единственото нещо, което можем да направим тогава, е да си изберем някаква начална точка спрямо която да ориентираме временната ос. Отговорът пък на въпроса "как" може да се сведе до описанието на някои закономерности на процеса, което би било от значение за нас ако Сътворението не е единичен акт а процес, продължаващ вечно във времето, докато при еднократно Сътворение (според Християнството) това би трябвало да има, както се казва, само "академично" значение. Така че, вместо да попадаме в подобни логически капанчета, ние ще изходим от реалността като крайна цел и ще се запитаме какви характеристики има тя и какво можем да получим като причина за тези характеристики, т.е. ще се движим дедуктивно откривайки основните закони на нашия свят, които пораждат наблюдаваните в него явления. Това е по-коректна постановка на нещата, която отбягва горните въпроси като безсмислени, но може да даде задоволително обяснение на реалността. Никой не ни пречи, обаче, да считаме, че има Някой, който е направил всичко, ако така ни е по-удобно, като при това се опитаме поне да направим нещата по-интересни.      И така, представете си едно всесилно Същество, живеещо вечно във времето и обхващащо цялото пространство, което се чуди какво да направи, че да Му минава по-интересно безсмъртния живот. С една дума, представете си "дядо Господ" зает с трудната задача да измисли нещо интересно за себе си, при положение, че Той знае всичко, и като така нищо обикновено не би Го задоволило, защото винаги ще може да го предскаже, а в същото време Той разполага с цялото време и не знае как да го използува! Какво Му остава тогава на Бога, освен да измисли някаква игра, която никога да не Му омръзва? Това не е тривиално задание дори за един Бог, защото това "нещо", което Той трябва да създаде е нужно да съществува вечно и да се променя вечно, но така, че и Той самия да не знае какво точно ще стане в дадено време и на дадено място! Нашето Същество разполага с неограничено време (така че сложността на проекта не може с нищо да Го обърка), както и с материалите за създаване на "нещото" (защото Той има на разположение всички възможни, че и невъзможни, ресурси, от които да го изгради), а също и възможността да му вдъхне Божествени правила (които да определят взаимодействието между ресурсите). Ами, тогава на работа!      За изработването на реалния проект на Бог Му е нужно да определи какви ресурси от безкрайния брой, с които Той разполага, да използува, а така също и как да ги въвежда в действие. Ако пуска само по един ресурс в определено време и място на пространството, то този ресурс след време ще се разсее наоколо и всичко ще замре (а ако въобще не се разсейва, то всичко ще е винаги постоянно, т.е. мъртво), и за такава игра Той изобщо няма нужда да се "хаби" защото тя е твърде плитка, а и Той винаги би могъл да си я представи в Своето въображение. Значи ще трябва да използува едновременно по няколко ресурса, които да взаимодействуват помежду си, но пак не така елементарно, че единия просто да погълне останалите, а да има вечна динамика, като от един ресурс се преминава в друг (после в следващ и т.н.), но рано или късно състоянието да може да се върне в някакво предишно — което ще рече, че трябва да има някакво циклично взаимодействие. Това вече ще оживи нещата, но за един Бог няма да е проблем, като знае първоначалното състояние, да изчисли състоянието на системата във всеки следващ момент, а това прави играта не особено интересна. Така че освен да декомпозира ресурсите на взаимодействуващи цикли на Него му е необходима и още една размерност на играта, различна от временната и от пространствените координати, и това е сложността на изграждане на ресурсите от по-прости към по-сложни. Но и това не е всичко, защото ако нещата само се усложняваха, това би могло също да се предскаже от един Бог, а и, недай си Боже, всичко вземе, че се усложни дотолкова, та се получи още някой Бог, който да е безкрайно сложен! С други думи, трябва да има някакъв край на усложняването, по аналогичен начин — чрез цикъл.      И така, нужни са няколко елементарни ресурси, които да взаимодействуват помежду си, така че системата да е в постоянно динамично равновесие, като при достигане на някаква критична концентрация на някои ресурси от тях да могат да се създават по-сложни ресурси, от последните — още по-сложни, и така нататък до достигане на някаква определена сложност за всеки от тези ресурси, когато той трябва да може да се разлага на по-простите си съставки. Това вече би била една интересна и динамична игра, но нашия Бог, все пак, би могъл да знае какво става във всеки момент и във всяка точка от пространството, защото нещата са детерминирани, а това не е интересно. За един Бог, който не се спира пред никаква сложност, остава единствената "цел в живота" да измисли нещо недетерминирано, или случайно, така че и Той самия да не може да Го предскаже точно, а само в общи черти. Такава игра вече си струва труда да се създаде!      Дотук всичко хубаво, с изключение на два слаби момента от гледна точка на Бога, за когото става дума. Първият е, че ако и самият Бог не може точно да предвиди състоянието на "нещото", то Той не е чак толкова голям "бог" (но какво да се прави, само такова решение би било наистина интересно за наблюдаване през безкрайното време). Вторият момент е, че нашия Бог, всъщност, прилага единственото възможно решение на поставената задача, а за това не е необходимо някакво особено "божие провидение" — Той действува според изискванията на логиката. Вярно е, че детайлите на разработката остават, но при добър план всеки може да изработи детайлите, а пък плана се оказва диктуван от необходимостта на задачата, и всеки друг план не би удовлетворил изискванията!      Така, че нашата божествена хипотеза за произхода на това "нещо", което обикновено наричаме Вселена (Universe), изобщо не ни е необходима, щом това е единствения възможен вечно изменящ се и стабилен начин на функциониране на материята. Нищо не ни пречи да си мислим, че през безкрайното време предшествуващо нашето са опитвани различни начини на взаимодействие и са се формирали различни видове материя със своите закони, като при другите начини неустойчивите материалните тела са изчезнали по един или друг начин и са останали само устойчивите. Съществува един универсален метод на съзидание и той се нарича метод на пробите и грешките. Този метод работи винаги, при условие, че разполагаме с безкрайно време и безкрайни материални ресурси! Тогава за нас няма никакво значение дали ще приемем, че някакво Същество е знаело предварително кое ще работи и кое не, или това се е установило след безброй много опити в безкрайното време.      Нещо повече, приемането на хипотезата за божественото Сътворение на света изобщо не решава проблема, а само го измества, защото тогава, естествено, възникват въпросите: кой, кога, защо, и как е създал самия Бог (или боговете)! Ако Сътворението има начало, то защо това вечно Същество е избрало именно това начало, след като То винаги е знаело всичко и за него всяка точка от времето би трябвало да е еднакво подходяща? Ако материята не е съществувала преди Бог да я създаде, то от какво е създаден Той, както и кой го е създал такъв вечен и всемогъщ? Дори допускането, че самото време и пространство са създадени от Бога, и като така те не са съществували преди него, помага само за въпросите "кога" и "къде", но остава "защо"-то, както и, най-вече, "кой" Го е създал, при което сме длъжни да допуснем някаква безкрайна йерархия от богове, която пак оставя въпроса открит! Прочее, теорията за божественото Сътворение е необходима само след приемане на хипотезата за Бога, за да потвърди Неговото всемогъщество, но тя не дава никакви доказателства за съществуването Му, нито пък обяснява задоволително реалния свят на нивото на знанията в днешно време. Тя е абсолютно излишна и може да съществува само като една красива художествена измислица. II. Природата      Природата се подчинява на няколко основни закона, които обуславят нейната стабилност. Те са добре известни, макар че може да се формулират и по други начини, и ние можем само да ги припомним, като ги развием до удобно за по-лесно разбиране ниво.      1. Във всяка една област равновесието се поддържа на базата на поне две противоречиви тенденции, които са в постоянна борба помежду си като преминават от едната в другата и обратно. Тези противоположности са в постоянно взаимодействие, но те съставят нещо единно (което от друга гледна точка може да е само едната от друга двойка тенденции). Друг начин на установяване на динамично равновесие просто няма (иначе ще има статично равновесие)! А без динамика, т.е. без движение, или, по-общо казано, без изменение, не става нищо в нашата Вселена, само че процесите на изменение може да са толкова бавни, че за нас да изглеждат като замрели (например: живота на нашето Слънце, сравнен с човешкия живот). Няма принципно значение дали нещата са две или повече — важното е да има смяна, или по-точно цикъл, който не е задължително да е с точно установен постоянен период. Този цикъл може да си го представяме като кръг, или като някаква затворена линия (математиците имат специално понятие за хомеоморфност, или запазване на формата при еластични деформации, при което всяка проста затворена линия е хомеоморфна на окръжността и, в този смисъл, е неразличима от нея). В частен случай, ако обърнем един кръг напреки и го гледаме отстрани но оставайки в плоскостта на кръга, то той се изражда в отсечка, което е аналог на възвратно-постъпателното движение, така че ако една точка се движи по окръжността, то тя, гледана напреки, ще се движи като едно бутало. И разбира се, съвсем не е задължително да имаме винаги точки, тела и реални пространствени окръжности ако говорим за смяна на някакви тенденции или взаимодействия (например: топло - студено, просто - сложно, живо - мъртво, и прочее).      Доколкото, обаче, следващото връщане в същата точка (или състояние) не е съвсем същото, а се различава по някакъв параметър, можем да ползуваме и по-обобщената представа за развиваща се спирала или охлюв (ако промяната става в същата плоскост), или за пружина или бубина (ако промяната си я представяме и с друго измерение) — на латински и двете неща се наричат helix. От тези обобщения лесно можем да се върнем към цикличната представа, било то чрез свиване на спиралата, било чрез притискане на пружината (или разглеждането ù по посока на оста на пружината). Този обобщен модел е по-правилен, защото нашия свят, така или иначе, е безкрайно сложен и връщането винаги става в малко по-различно състояние. Освен това никой експеримент не може да се повтори точно в същото време (никой не може да пресече два пъти една и съща река, както са казвали древните), и можем да считаме, че тази нова размерност е тъкмо временната ос.      2. Натрупването на големи количества на едно място води до появата на нови качества на разглеждания обект, или, казано по друг начин: сложните структури се изграждат на базата на по-простите. Това, разбира се, са само качествени закони, като никъде не се определя точно какво значи "големи количества", нито "сложни структури", но това е неизбежно, защото всяко точно определение задава някакъв вид ограничение! Важно е многослойното изграждане на нещата във Вселената, а предвид на нашето (вечно) ограничено познание ние не можем да знаем дали има граници при движението, както към по-простото, така и към по-сложното, и затова се приема, че то е неограничено (но в някои разглеждания може да се приеме и обратното). Тази йерархичност на сложността е не само проява на организираност в природата (която може да се приписва при желание и на божествения произход на всичко съществуващо), но тя е и най-важното средство за подпомагане на човешкото познание, защото позволява прилагането на различни методи и изграждането на различни модели на реалния свят на различни нива на разглеждане! Ако на един проект за къща се рисуваха всичките отделни тухли (или песъчинки), то надали някой строител би се оправил в него; както и ако човешкото поведение се обясняваше на атомно ниво, например, то ние не бихме могли да кажем нищо за функционирането на организма като цяло.      И още един важен момент, който е следствие на предишния закон: необходимостта не само простото да преминава в сложно, но и обратното — сложното да може да се разложи на просто за да се затвори цикъла и по отношение на сложността. Правилното виждане е да разглеждаме сложността като едно допълнително измерение в материалния свят, в което също се установява нужното динамично равновесие между съзидателните и разрушителните сили. Не е възможно да съществува вечно съзидание без разрушение, както не може да съществува вечен живот без смъртта! Всяко пренебрегване на едната страна води до неизбежни колизии, а доколкото човек счита за своя първостепенна задача съзиданието, то разрушението най-често става по стихиен и жесток начин. Ако нашето съзидание е само реакция на неизбежното в природата разрушение то човешкия подход е, общо взето, добър, но с повишаване на нашите способности, особено през последните векове, се наблюдава пълна безпомощност в световен мащаб пред разрушителната страна на двойката тенденции. От нас зависи да я балансираме разумно.      3. Сложните системи (трябва да) се изграждат просто! На пръв поглед това е същото, за което току-що говорихме, само че тук се интересуваме не от преминаването в ново качество, а от начина на ескалиране на същото качество. А думата "трябва" сме я добавили, защото ако този принцип не се спазва, то нещата не вървят добре, понеже сложността започва да нараства като лавина и системата се обърква, т.е. тя би се объркала ако беше изкуствена система, но в природата объркване не настъпва именно защото сложното се гради по прост начин! Добре, но какво, все пак, имаме предвид тук?      Ами, става дума за това как са изградени скалите, например, или дърветата, или галактиките, или мускулите ни, и прочее и прочее. А те са изградени така, че сложната система просто копира някаква по-проста система, която на свой ред също копира по-проста и така нататък докато се стигне до един най-прост вариант, който е най-долното ниво при преминаване в новото качество. В примера със скалите то те се състоят от различни камъни, които се състоят от по-дребни камъчета и тъй нататък; дърветата се състоят от клони, които се разклоняват на по-малки клони, и така нататък докато стигнем до листата; мускулите ни са съставени от групи влакна, а и при редица плодове имаме аналогично групиране на клетките или семената (при нара, смокинята, динята и други), или при хайвера на рибите, който е обвит в тънки ципички, или при бъбрека, или при мозъка на бозайниците, и много други примери; а същото е положението и с галактиките.      Този въпрос е бил доста добре изследван през ХХ-ия век (не че по-рано хората не са имали подобни представи) при моделирането на изкуствени образи — брегови линии, ландшафти, галактики, дървета и прочее, и съществува важен термин наречен рекурсия, или още рекурентност (което може да е и по-различно нещо, ако го дефинираме точно). Дървото е една типична двумерна рекурсивна структура, масово използувана в изчислителната техника, но и всеки математически израз е също нещо подобно, защото на мястото на всяка буква може да стои подобен израз (тук вече рекурентността при някои формули, означава изразяване на член на дадена редица, чрез предишни членове на същата редица). Аналогичен смисъл има и понятието фрактали, или фрактална (т.е. частична) структура, което ще рече такива тела (в общия случай, но те може да са и някакви линии), които се състоят от себе си, тъй да се каже, т.е. в зависимост от степента на увеличение можем да видим едно или друго ниво на телата, като всяко ниво е съставено по един и същ начин. При това положение се оказва, например, че бреговата линия никога не може да бъде измерена точно, защото всичко зависи от "аршина", с който мерим, като колкото повече издребняваме мерната единица, толкова по-дълга става бреговата линия, докато не стигнем до атомно ниво.      Доколкото фракталността е ново понятие то можем да добавим още, че тя е свързана с един вид нецяла размерност (!), при което може да имаме и такава линия (едномерен обект), която така да се върти из плоскостта, че да я покрива изцяло, при което се оказва, че нашата линия вече ще има размерност двойка! Е, на идейно ниво нещата не могат да се изложат съвсем точно, но подобни криви имаме, например, в икономиката когато проследяваме цените на дадена стока или валута при различни по продължителност периоди (месеци, седмици, дни). От този пример се вижда, че нищо на пречи на фракталите да са и вероятностни или случайни (следващия принцип по-долу), нито пък се ограничава нивото на тяхното приложение, като може да имаме фрактални криви на движението на елементарните частици, както и да говорим за фракталност на целите галактики. Така че фракталността е основно свойство на Вселената и тя дава възможност сложните структури да се изграждат лесно на базата на рекурентно представяне на прости структури. Ако подходим алгоритмично към въпроса, то този рекурсивен алгоритъм ще бъде по-прост от някакъв друг (цикличен, например). Но същественото в случая е, че фракталността на нашия свят е просто единственото максимално икономично решение, което не позволява на сложността да стане прекалено голяма, като в същото време самите структури могат да бъдат много сложни. А това ще рече, че и от тази гледна точка нашия "бог" не е направил нищо различно от това, което е бил принуден да направи, ако е искал да има лесно кодиране на сложни структури, защото иначе света ни нямаше да е устойчив, т.е. нямаше да го има досега.      4. Нашият свят не е съвсем детерминиран, и той не може да съществува без намесата на случайността! Това ще рече, че всяко наше познание е ограничено, не само от текущото ниво на развитие на науките, но и от природни закономерности, които го правят недостатъчно определено при разглеждане на конкретния случай, а само в по-общ статистически план. В атомната физика се е оказало необходимо да се направи допускането, че за една материална частица не можем да знаем едновременно точното ù местоположение и нейната скорост (принципа на Хайзенберг), като ако знаем едното, то не можем да знаем другото. В математическата теория на вероятностите се твърди нещо, на пръв поглед, доста йезуитско за непосветения читател, а именно, че случайността е необходима, а необходимостта — случайна! Това, обаче, е съвсем оправдано от гледна точка на разнообразието във Вселената, като именно тази неопределеност дава възможност за лесни и непредвидими промени, дава още една размерност на динамичността. На ниво организирана материя това се изразява чрез неточността при копиране на генетичния код, както и с различните дефекти на тази материя, но подобни дефекти се наблюдават и при неорганичната материя, а ако някои от тях не са непременно недетерминирани, то се налага случайността да се проявява на атомно и субатомно ниво — при Брауновото движение, например. По тази причина при всяко повторение на един процес във времето, той има всички шансове да се различава малко от предишния път; ние можем да се стремим да го изучим доколкото това е възможно, но Природата (или Бога, ако това повече Ви устройва) се е погрижила винаги да остане нещо неопределено. Без случайността нещата биха били по-лесни за нас, но наред с това и много по-скучни и еднообразни. Случайният свят дава разнообразие в частния случай, съчетано с точни закономерности в общия. Хубаво ли е това или лошо няма значение — просто такъв е нашия свят.      Доколкото, обаче, както случайността, така и неточното познание, имат еднакъв ефект за нас, изразяващ се в някаква степен на незнание, то и няма особено значение на какво ще отдадем това незнание — важното е да го имаме предвид в нашите модели и научни теории. Така например, когато хвърляме една монетка ние знаем, че съществува вероятност 1/2 тя да падне на дадена страна, и ако можехме да отчетем абсолютно точно всички фактори, които определят нейното положение, може би бихме могли да изчисляваме точно на коя страна тя ще падне? Само че не можем! А дали ще считаме, че не можем да отчетем тези фактори защото нашето познание е още слабо (т.е. не можем да знаем поведението на всеки един атом — а защо не и електрон? — от обкръжаващия монетката въздух във всеки един момент), или ще приемем, че Брауновото движение на частичките на въздуха не ни позволява да знаем точно какво е мястото и скоростта (като вектор, включвайки и посоката на движение) на всяка частица, за нас практически няма разлика. Аналогична е ситуацията и при изследване на пазара, при демографията, при наследствеността, и къде ли още не. Колкото и да разширяваме нашите познания за общия случай, частният винаги ще остава за нас една "магия", но доколкото нас ни интересуват резултатите, то причините не са толкова съществени. III. Организираната материя      Организираната материя предлага едно по-високо ниво на сложност, тъй като тук се свързват в едно цяло различни по-прости елементи (молекули, групи клетки, органи), които имат общи жизнени цели, като отделните елементи имат някаква степен на специализация във функционирането на целия организъм. Настъпват поне два различни стадия на съществуване, а именно: възрастен организъм и семе (т.е. някаква информация за изграждането и функционирането на зрелия организъм), което предоставя по-голяма издържливост на организма (на стадия на семето), както и по-развита идея за смяна на живота със смъртта на индивида. С други думи, докато неорганизираната материя може само да старее и се разлага, като нейното пораждане отново зависи от други взаимодействия, то организираната може сама да се възпроизвежда, или репродуцира. По този начин цикълът живот - смърт за даден вид организъм може да се управлява от самия вид, при което репродукцията на вида става основна цел на организма. В пределите на известната ни част на Вселената засега не е открит друг начин на съществуване на организирана материя (защото и не е открита друга такава) освен на базата на дълги органични молекули, където да се закодира генетичния код, но това не означава, че не може да съществува организация и на друга основа. Компютърните вируси, например, притежават основното свойство за репродукция, което се записва на неорганичен материален носител и те са пример за нематериален "организъм", който може да съществува в среда на елементарни запомнящи клетки (независимо на каква база). Не представлява непреодолим проблем създаването на механични устройства, които да се възпроизвеждат (заедно с устройството за възпроизводство), като при това стадия на семето може да стане излишен, така че не е изключено в близко бъдеще да станем свидетели и на изкуствен живот.      Организираната материя на Земята включва растенията и животните, но ние ще се спрем основно на някои общи характеристики на животните, така че казвайки "живото" тук ще подразбираме именно животните, при все че някои от долуспоменатите закони присъствуват в известен (зародишен) вид и при растенията. Доколкото в това изложение се движим от по-малка към по-голяма степен на сложност (за да стигнем в следващия раздел до хората), можем да подразбираме и висшите животни, макар това да не е задължително. Тук ще формулираме няколко основни положения, които не претендират за изчерпателност, но имат важно значение понеже са полезни при обяснение на редица феномени на живото, като в съответните частни науки те се разглеждат по-прецизно (но оттам и по-ограничено).      1. Възприятията на живото се характеризират с центрирана модална скала! Ще обясним това като тръгнем от възможността на живото да отразява по някакъв начин реалния свят в себе си и да измерва количествени разлики по даден показател, които да му служат за формиране на поведението му в различни ситуации. При това отражение трябва съответните органи за възприятия да отчитат и гореизложените природни закони, и, в частност, при достигане на едната от двойката противоположни тенденции да може да се премине в противоположната тенденция при движение в същата посока, за да се затвори цикъла. Ако използуваме аналогията с някакъв измерителен прибор, то неговата скала (имаме предвид аналогова) може да бъде: или някаква отсечка, при което при достигане на едното крайно положение прибора престава (временно или трайно) да измерва; или някаква затворена линия (кръг), при което при достигане на дадено условно крайно деление започваме нов оборот по прибора от другото крайно деление (което си е същото). Линейната скала е несъвършена в краищата, а тъй като тенденцията която измерваме може значително да надвишава границите на измерителния прибор (органа за възприятие), то често се налага да се работи именно в краищата. Кръговата скала, от друга страна, е универсална, само че при нея измерението (т.е. възприятието, тук) може да е твърде неточно, в смисъл, да е противоположно, но това е най-често избираното от Природата решение, защото то запазва прибора! Такава циклична скала в математиката се нарича модална, по модул най-голямото число (както дните на седмицата се смятат по модул 7, а всички цифрови броячи работят по модул степен на 10-ката), и ако нулата е в средата на скалата (както е при термометъра, само дето тя не е модална) то тя е и центрирана.      Най-лесната аналогия е да си представим някакъв гъвкав термометър, който измерва от -50ºC до +50ºC, и който сме огънали така в кръг, че двете крайни деления са долепени (и термометъра работи!). При това положение когато температурата стане +51ºC ние ще отчетем -49ºC. Примерите за този закон са твърде много и варират от най-елементарните сетивни възприятия до най-сложните (и присъщи само на човека) чувства, да речем: при допир до замръзнал предмет с гола ръка ние чувствуваме и изпитваме изгаряния (от различна степен); при много силен шум — оглушаваме; при силна светлина — ослепяваме; сладкото, когато стане много сладко започва да нагарча; любовта граничи с омразата (това е най-примитивната, но и най-честата реакция при прекомерно засилване на тази емоция); силата — със слабостта, и обратно; смелостта преминава в страхливост, а страхливостта може да се обърне в най-голямата смелост; смехът често се превръща в плач и обратно (особено при децата, че и при жените); гениалността граничи с глупостта (а понякога и обратното); и прочее. При това тези възприятия не отговарят на действителността, защото няма нищо общо между +50º и -50º, например, нито между дължината на вълната на виолетовия и на червения цвят, но ние естествено преливаме едното в другото, като че ли те са съседни. Това не са парадокси а правила за нашите сетивни органи и емоционални реакции — ако знанието ни обхваща и закона за модалната скала на възприята. Така че ако някой успее, например, да предпази своята любов от превръщането ú в омраза (или най-малкото в ревност), като я обърне в безразличие (нулата на скалата, която е диаметрално противоположна на силната любов или омраза), то той именно постъпва парадоксално, макар и разумно (защото проявата на разум в човешките действия е едно изключение).      2. Отражението при живото е условно и изкривяващо, като "условно" тук означава, че действителността се възприема в зависимост, както от вътрешното състояние на организма, т.е. неговата памет, инстинкти и рефлекси, така и от околната среда или ситуацията; а "изкривяващо" означава, че, от една страна, скалата на възприятието се различава от тази на отразяваното явление, и, от друга страна, отражението е неточно и деформирано. С една дума, живите "измерителни прибори" са некачествени и пристрастни, но тъкмо това е целта на живото отражение, защото то донякъде подготвя вземането на решението. При висшите животни има специализирани органи за възприятие, съхранение, обработка на информацията, и действие съобразно с условията, които липсват при по-низшите видове, но и при висшите се използува условното възприятие, защото то дава възможност за по-ефективно използуване на информацията, тъй като така тя е вече донякъде преработена. Става въпрос за това, че ако някакъв образ символизира опасност, на базата на минал опит, то животното вече е готово да действува, без да се "замисля" и да го анализира подробно, а ако друга ситуация символизира храна, то вече се подготвя за приемането ù. В този смисъл може да има разлика при някакъв изкуствен разум, например, където бихме поставили точно специализирани органи, които първо да регистрират ситуацията, а после да я анализират, докато при живото тези два процеса са слети (дори с нужния отговор на ситуацията); може да се счита, че това е един еволюционно наложен метод на функциониране при висшите животни като заимствуван от по-низшите, но той засега се оказва по-правилен когато са необходими бързи действия, и затова човек твърде често се осланя на инстинктите и рефлексите си, а не на неговия разум, който би дал по-точно, но и по-бавно, решение (вижте също "За интелекта"). Във всеки случай известна условност, така или иначе, е необходима. Почти същия смисъл носи и термина избирателно възприятие при живото, като това, което не е интересно за организма, се отхвърля, а се възприема и реагира само на нужното. Разбира се, това, че отражението при живото засега е по-добро от моделирания изкуствен разум, не значи, че така ще бъде и в близко бъдеще.      Що се касае до изкривяващото отражение се има предвид, че повечето сетивни скали са логаритмични (т.е. измерват в "пъти"), но това е добре с оглед на разширяване диапазона на възприятията (за сметка на точността, която обикновено не е от особено значение). Това, което не е съвсем добре, са различните дефекти на съответните сетивни органи, но пък ако природата се беше отказала изобщо от дефектите, то това би снижило силно адаптивността на живото, защото тъкмо разните дефекти са тези, които дават възможност за лесно приложението на метода на пробите и грешките, и последващото закрепване на удачните изменения или мутации в генетичния код, така че: всяко зло за добро!      3. Реакциите на живото са неадекватни на дразнителите. Това е естествено следствие от организираността на материята, при която не важи закона на Нютон. Но това не значи, че реакциите са непредсказуеми или случайни (макар и това понякога да е налице), а че те са по-скоро обратни, или противодействуващи така на дразнителя, че той да бъде: или елиминиран, ако това е възможно; или приет покорно, ако това е неизбежно! По-точно, това ще рече, че на силни дразнители съответствуват слаби реакции, а на слаби дразнители — силни реакции, като само по изключение е възможна адекватна реакция на средно силен дразнител! Такава е ситуацията и при най-примитивните животни, и при най-висшите и човека (което се развива и в есето "За насилието"). Тук ще си позволим само да добавим, че тази неадекватна реакция е твърде разумна, от гледна точка на взаимодействието в природата, но не е достатъчно разумна за да се прилага масово от човека, когато има и по-разумни реакции. IV. Човекът      Човекът се счита за венец на Сътворението, но това твърдение е породено от най-обикновен егоцентризъм. Ако червеят, например, можеше да мисли той сигурно също би се считал за най-съвършеното същество, защото, хем вирее почти навсякъде, хем има опростена структура и, следователно, по-надеждна, хем се размножава лесно чрез деление, хем изхранването му не е свързано с особени трудности, хем не познава убийството, не страда от психични заболявания, или от наркомания, или от полови извращения, или от склонност към самоубийства, и прочее. (Трябва, изобщо, да се отнасяме с особено разбиране и благодарност към нисшите животни и растения, защото те не само са еволюционни предшественици на висшите животни, а и без тях живота на последните би бил невъзможен.) Това, което може да се каже за човека е, че той: принадлежи към разряда на висшите бозайници, води стаден начин на живот, счита се за всеядно животно, характеризира се с целогодишна полова активност, и притежава по-развити мисловни способности (макар и засега да не ги използува особено добре) от редица други животни. Разбира се, ние нямаме за цел да привеждаме тук задълбочено физиологично, анатомично, психологично, или някакво друго описание на човека, а само да укажем някои масови заблуди произтичащи от неговия неразумния хомоцентризъм, които е полезно да се имат предвид от всеки. Те са следните:      1. Природата е напълно безразлична към човека, независимо дали това ни харесва или не! Никой не прави нещо за да угоди на човека — било то неживата материя, било то някое растение, било то друго животно. Но тъкмо затова човек си втълпява, че всичко се върти около него, и даже си е измислил от дълбока древност някакви въображаеми нематериални богове, които си нямат друга работа ами да мислят само за хората и как да ги направят по-добри, или как да ги накажат когато не слушат. От гледна точка на природата човек е само някакъв вид биологична материя и няма никакви основания дори цялото човечество да е с нещо по-ценно от която и да е от милиардите и милиарди звезди разсеяни сред космическото пространство. Даже сравнен само с мащабите на нашето земно кълбо човек е не повече от микроб в кофа вода. Това, което ние си мислим, няма никакво значение за живота на Вселената; дори и да решим да взривим цялата Земя, това с нищо няма да повлияе на космическото битие. Измислените от нас понятия за добро и зло нямат нищо общо с природата, а само с нас самите, така че е крайно време да ги заменим с нещо по-природосъобразно, защото иначе природата ще ни "отмъщава" за нашето невежество така както намери за добре. Крайно време е да престанем, или поне да поограничим, нашите стремежи да преобразуваме света според нашите желания, и да се бием по гърдите и хилим самодоволно, когато понякога това ни се отдаде. Природата е безразлична към нас и ние сме тези, които трябва да се интересуваме от нея, защото тя съвсем не е без значение за човека, доколкото той живее сред нея.      2. Човекът не е съвършено творение на природата, поне в смисъл на завършено, последно, ненадминато! Не е съвършено, понеже не се адаптира добре към средата, или не се вписва добре в нея, а се стреми да приспособи средата към себе си. Ясно е, че всяко животно се опитва, малко или много, да промени средата като си направи поне някакво леговище, или си осигури запаси от храна, и прочее, но единствено човека не балансира добре своите стремежи със запазването на средата като, например: унищожава много повече ресурси отколкото му трябват; убива не за да се нахрани, а заради удоволствието от това; строи големи човешки мравуняци не по необходимост, а заради леснотата и от неразумна гордост; и тъй нататък. Съвършен по своему е гущера, защото като си откъсне опашката му пораства нова, а ние не можем така; или другите бозайници, които раждат в най-примитивни, но естествени условия, а хората (т.е. жените) вече са се отучили от това; или мечката, защото спи по 3-4 месеца, когато жизнената среда е неблагоприятна за нея, а ние не можем да проспим една икономическа криза, примерно; или мравките, които имат такава социална организация, на която можем само да завиждаме, могат да носят тежести десетина пъти по-големи от собственото си тегло, да строят по-големи небостъргачи от нас (по сравнение с размерите им) и при това от съвсем неиздържливи материали или с подръчни средства; маймуната, която може да виси спокойно на собствената си опашка и да се катери по дърветата, докато ние, откакто сме слезли от тях, така вече и не се качваме; катерицата, която макар че няма криле може много успешно да планира; мухата, ако щете, която е толкова издържлива, че нищо не може да я унищожи, защото е съществувала по времето на динозаврите и, по всяка вероятност, ще съществува и след като човек изчезне от лицето на планетата; и прочее и прочее. С други думи, човек няма никакво конкретно съвършенство, освен универсалността си, но това е нож с две остриета и далеч не е ясно дали то е добре или зле!      За тези, които биха могли да възразят, че човека е постигнал много големи успехи в обществото, създал е науките и изкуствата и прочее, можем да споменем, че в почти всяка област на човешкото познание ние сме още трагично назад от крайните цели в дадената област, например: медицината все още предимно реже и заменя, вместо да лекува болния орган или да го нараства от една две клетки; стоматологията също още не е измислила начин зъбите на човек отново да порастват (а щом веднъж в живота те опадват и ни поникват нови, то значи е напълно възможно това да се прави колкото си искаме пъти, само дето още не знаем как); юриспруденцията ни е "пълна скръб" защото още не е намерила начин за обективно правосъдие (доколкото човек участвува в системата на правосъдието, работи срещу заплащане и съществува пряк контакт между съдия и подсъдим, неизбежно ще присъствува корупцията и пристрастността); изкуството страда от липсата на обективна и навременна оценка на неговите творения; обществото като цяло още няма изградена специализация на индивидите от самия момент на раждане, докато всеки неедноклетъчен организъм има такава за своите клетки; политиката се базира на обикновено надлъгване между политици и народни маси, както и на пристрастни мнения, а не на научни методи на управление; психологията е в зародишно развитие, като още не може да намери начини за предвиждане на поведението на индивидите при различни реални ситуации, или за развитие на някои нови способности като телепатия (която, очевидно, е достъпна за някои хора в дадени моменти), телекинеза и други подобни; още не са открити някакви вълни на времето или други начини за явно присъствие в други времена (поне за наблюдение на миналото, ако при бъдещето биха възникнали някои парадокси); няма наченки за постигане тайните на гравитацията, а без нея космическите полети остават само една красива мечта; и така нататък. И няма смисъл да се оправдаваме с това, че и другите животни не са постигнали изброените неща, защото вече указахме, че в редица конкретни области животните са по-специализирани и по-добре пригодени от хората. Вярно е, че самото понятие съвършенство предполага невъзможността за неговото достигане (защото при достигането му се губи смисъла за по-нататъшно движение), но в това отношение ние можем да бъдем напълно спокойни, защото при човека такава опасност просто няма.      3. Човек практически няма свободна воля, да постъпва съобразно своите желания, като дори тези желания далеч не са свободни, а са продиктувани от редица необходимости свързани с неговото устройство и функциониране! Казано по друг начин: човек е резултат от действия на причини неподозиращи целите, към които те са насочени; или човек само затова се счита за свободен, защото осъзнава своите желания, но не осъзнава причините, които ги предизвикват! Свободата, разбира се, е относително понятие, защото в нашия безкрайно обвързан свят свободата за един негов елемент се изразява в някакво ограничение за друг, така че тя е въпрос на равновение, особено в индивидуален аспект. Но ние не говорим за някакви абстрактни свободи, като: господство над всички останали, или свободата да избираме родителите си, или дали да се раждаме или не, и смисъла твърдението ни е, че в редица случаи когато се считаме за свободни, ние просто се самозаблуждаваме; или, респективно, най-добре правим нещо, когато не съзнаваме защо го правим! Е, никой не ни пречи да се заблуждаваме, щом това ни харесва, че и помага (и дори винаги се намира някой да ни спести труда сами да се залъгваме) но истината е, че нашето поведение, така или иначе, е запрограмирано, нещо което след съвременните успехи на генетиката трябва да е очевидно. Ние имаме редица свободи, особено свободата да правим грешки, но и способността за грешки може да бъде (и тя е) запрограмирана, защото грешките са израз на случайността на нашия свят. Ако използуваме един термин от жаргона на информатиците можем да кажем, че хората са един вид "интелигентни терминали", което ще рече крайни устройства, които могат да работят в автономен режим, но са свързани в една обща мрежа (мрежата на обществото и природата). Разбира се и другите животни също не са съвсем автономни устройства, ако това ни успокоява.      4. Човекът е поредния природен експеримент, в процеса на нейното непрестанно развитие, и дори това дали той ще се окаже удачен или не, не зависи особено много от нас. Е, ние имаме, известно право на избор, като например: да създадем удачен изкуствен живот, като послужим като необходимо стъпало към него (а дали при това ще изчезнем съвсем, или ще запазим някаква разумна популация от, да речем, 50-100 милиона души на земното кълбо, не е съществено); или да унищожим живота на Земята, че и нея самата, като я върнем в състоянието на първичен хаос, и по този начин затворим цикъла на усложняването на живота (нещо което, все едно, рано или късно ще настъпи); или да успеем да мутираме дотолкова, че да станем наистина мислещи същества (т.е. първо да мислим, а после да действуваме, и то от гледна точка на цялата природа, а не според нашите желания), т.е. не както сме сега — същества способни да разсъждават (само дето го правим чак след като сме изчерпали всички неразумни методи за постигане на целта); или да наводним галактиката с нашата експанзивна и социално примитивна цивилизация, докато се наложи същества от други галактики, или първични природни сили, да ни "озаптяват"; или друго някакво развитие, което ни е достъпно. Какъв вариант ще изберем зависи от нас и от природата, но лошото е, че и това няма особено значение за природата (освен дето има значение за нас), защото за природата нищо няма значение! Природата (или "дядо Господ") си експериментира, за да минава времето, само дето всичкото това е на наш гръб. Но какво да се прави — това е същността на Сътворението и ние сме само едно звено от него.      И това вече е всичко, което можем да кажем за Сътворението и за сътвореното, ако не искаме да вникваме в големи подробности, защото вземем ли да вникваме — край няма. По-добре да си живеем живота, докато това ни се отдава, и, по възможност, без да пречим особено на другите и без да ускоряваме идването на хаоса. С други думи, да оставим играта наречена живот, да се развива според своите правила, а не да измисляме нови. ЗА ЖЕНАТА И МЪЖА I. Жената      Жената е най-добрия приятел на мъжа, по-добър, очевидно, от домашните любимци! Това не означава, че реверсивното твърдение не е вярно, но в началото ние ще говорим за жената, така че нека се задоволим засега с тази частична истина, а доколкото в нашето разглеждане ще прибягваме до аналогии и с животни, можем да я наричаме и просто женска, като се опитаме да установим някои основни характеристики на женския индивид при хората (т.е. на древния Ин, Инь, Ing, или Yin — зависи от езика). Типичните качества са групови и това не пречи да има твърде много изключения от правилата в редица конкретни случаи, но, както е известно, изключенията само потвърждават правилата (със своята изключителност), и, ако щете, можем да говорим за мъжки качества при жените и обратно (нещо, което е масово явление), но пикантния момент е, че тези изключения се проявяват най-често при хомосексуалистите, където те просто са длъжни да се проявят (без, обаче, сексуалната ориентация да е задължителна за тяхната поява). Всеки от двата пола в своето индивидуално развитие се изгражда на базата на един вид неутрален или "детски" пол, а и след дадена възраст преминава отново в такъв, така че е резонно да запазва в себе си и качества от противоположния пол; в този смисъл е полезно да считаме, че неутралния пол е такъв, при който фигурират качества и от двата пола, но няма изявено надмощие на един от тях, а не, че не фигурират нито дамски нито мъжки качества. Ние не само ще укажем тези моменти, но и ще ги мотивираме на базата на основната цел за продължение и развитие на вида (което, всъщност, са две различни неща, на които ще се спрем по-късно), като покажем тяхната неизбежна необходимост (т.е. другояче животът не би могъл да съществува при наличието на два полярно различни типа индивиди). Качествата които ще формулираме важат предимно в сферата на продължението на рода или в секса и семейството, като в други дейности те може да не се проявят, както и да се видоизменят дори до техните противоположности, което, обаче, не значи, че те не са верни; тези качества лежат в основата на действията на жената и мъжа, или ги мотивират, макар че тяхната проява може да се подтисне под влияние на други фактори. Много от твърденията ще звучат шокиращо, но пък нали това е и основната "прелест" на цинизма, че в търсене на истината той разкрива много масово разпространени заблуди, при което неминуемо шокира масите.      1. Доколкото основното предназначение на жената е да продължава човешкия род то тя, неизбежно, е консервативния елемент в този процес, защото "консервирам" е синоним на запазвам, или продължавам съществуването. Кратка лингвистична справка с английския ни води до разпространеното за жената название birth box, което ще рече "кутийка за раждане", и дори самото название woman на английски трябва да е упростено записване на съчетанието womb + man, където първата дума значи утроба ("b"-то не се чете), и би трябвало да се пише wommen, но второто "m" е изчезнало*. Аналогичен е произходът и на славянската дума "женщина", или нашата "жена", които идват от гръцкото "гинека" (γιναικα), което пък е свързано с корена "ген" (или "джин" на арабски), и означава "дух, идея за нещо", т.е. за живота. Така, а консервативен индивид ще рече, че женската иска все същите житейски неща — храна, подслон, удоволствия от живота — и то в интерес на потомството (което ще рече за себе си, защото според нея тя олицетворява потомството), и не трябва да се трактува в смисъл, че тя ги иска да бъдат съвсем същите по вид, защото основното качество на живота е неговото разнообразие и изменение. С други думи, жената е консервативна в своята цел за продължение на рода, но не и в начините, по които я осъществява! Така се получава, че консервативната женска съвсем не е консервативна по отношение на спокойствието на другите около нея, ами е направо революционна в желанията си — както количествени (най-вече), така и качествени — и по този начин е причина за повечето предизвикани от човека бури и катаклизми в обществото. От тук води началото си прословутата фраза: cherchez la femme, или "търсете жената" (тогава, когато няма други разумни причини за дадено събитие). Аналогичен смисъл се крие и в библейската притча за ябълката на познанието, където жената е тази, която става причина за всички последвали човечеството нещастия. Не само Троянската война в древността, която според преданията се е водила заради някоя-си Елена, а и повечето войни, поради своите икономически причини, са породени от грижи за потомството, или за машинката за раждане. Всички стремежи към лесен и богат живот идват пак от консервативното женско схващане, че това, именно, е смисъла на живота (не че то не е така и за доста мъже, но те имат други стимули и леснотията бързо им омръзва, докато на жената може да омръзне само малката степен на нейните желания). Но най-консервативното качество при жените е толкова важно, че ние му отделяме следващата точка.      2. От двата пола женският е най-егоистичния, защото живота е основан на борбата за надмощие на всеки индивид над другите и против другите. Продължението на индивидуалния род стои над продължението на вида, доколкото това зависи от женската; никоя жена няма да предпочете живота на чуждите деца, примерно, пред този на своите, нито ще признае (без бой, дето се вика), че чуждите деца са по-добри от нейните, когато те действително са такива (с уговорката за изключенията). Ако жената даваше живот на хиляди деца (като пчелата майка, например), тя нямаше да бъде толкова егоистична и щеше да гледа на всички останали деца като на свои, т.е. щеше да се грижи преди всичко за вида, но с две-три деца на нея не ù остава нищо друго. Съпътствуващи егоизма са пристрастността и необективността на жената, при това необективност възвисена на такова ниво, че за нея съществува специален термин наречен "майчина любов". А тази любов е точно толкова несправедлива, колкото и живота, който живеем! Доколкото нашият живот е низ от случайности, или игра на гените, за която човек не може да носи отговорност, той е и вопиющо несправедлив към хората, защото те биват хвалени или наказвани за неща зависещи, не толкова от тях самите, колкото от генетично заложеното в тях, и ако и жените не бяха също така несправедливи към чуждото и пристрастни към своето, за да компенсират житейските несгоди, то поне 90% от децата в семействата щяха да живеят като в приюти за бездомни, защото поне толкова от тях са обикновени средни (или дори бавноразвиващи се и некадърни) деца и, следователно, няма никакви основания за проява на особена любов към тях. Разбира се и мъжете доста често са пристрастни към своите деца, но това, обикновено, не се разпростира в несправедливост към чуждите и не граничи с омраза към тях, нито пък принизява необходимостта от наказания на децата им, а се базира на логиката (че ако не могат да научат всички деца на нещо хубаво, то поне своите могат).      Всички помисли на жената, обективно погледнато, произлизат от груб егоизъм и убеденост, че тя е по-добра и по-красива от другите жени, че нейните деца са най-добрите, че нейния мъж е най- -умния, -богатия, -силния, и прочее (или поне е длъжен да бъде такъв), като това стига до крайността на завист и омраза към всичко чуждо. Смело може да се твърди, че една истинска жена се мотивира в своите постъпки преди всичко от завистта към другите и от омразата към тях! Ако тя иска нещо, то е защото някоя друга вече го има, а пък с нищо не е по-добра от нея (според самата нея). Дори притежанието на някой мъж е за нея предмет на лична гордост, че тя е съумяла да го привлече и не го е дала на някоя друга; известната ревност е преди всичко женско качество (макар да се среща и при мъжете), защото двама мъже много по-лесно биха си поделили една жена, ако това се наложи, отколкото две жени един мъж (то и от физиологична гледна точка последното е по-трудно). Егоизмът на жената е ненадминат и това е много консервативно качество, което би могло да има отрицателно въздействие при една разумна форма на организация в обществото (доколкото такава форма може да съществува), но той е необходим за продължението на рода! Единственият начин да се преборим с това (ако то, въобще, е необходимо) е изкуственото извънутробно раждане, което би дало възможност за изравняване в пристрастността на отношението към потомството от страна на мъжа и на жената. Нищо чудно и това да стана след век-два, но дотогава жената ще си остане най-егоистичния, най-злобния, най-несправедливия, и най-анархичния социален индивид, което е следствие от нейния консерватизъм в жизнените цели (както и от липсата на едно много важно мъжко качество, до което ще стигнем при мъжа). Това не е нито хубаво, нито лошо — то е просто природна (или Божия, ако така повече Ви харесва) даденост на двуполовия начин на живот и се наблюдава добре и при животните, като например: женската кучка най-много лае (а и хапе), и тази злобност важи и за други бозайници; женската богомолка (вид насекомо) изяжда мъжкия екземпляр след оплождането за да си набави нужните ù хормони; женската похотливост сред хората и животните надминава мъжката (а сексуалния нагон си е една егоистична проява), и прочее.      3. Друго важно женско качество е нейната максимална близост до извора на живота, или до ... животното, т.е. нейната животинска природа. Мъжът също, като мислещо животно, се явява някакво животно, но в него, все пак, има и нещо интелектуално, нещо от Бога, което не присъствува при животните, докато жената е най-животинската човешка разновидност, и това не е игра на думи, а отдавна забелязана (и фиксирана във всички религии) особеност. Това обяснява и защо жената е по-жестоката, по-безскрупулната, по-похотливата, по-дивата и примитивна част от човечеството, което също не е нито лошо нито хубаво, а просто необходимост! Ако жената не изяжда мъжа след акта, като богомолката, например, или не го слага в казана за да си осигури кърма за детето, след като е заченала от него, това не значи, че тя не може лесно да го "натири", след като той остарее, или обеднее, или изпадне в немилост, или след като тя го разлюби, т.е. след като той е изпълнил предназначението си (а и болшинството от разводите и делата за издръжка в днешно време се възбуждат от страна на жената, а не от мъжа, и то във века на еманципацията, когато жените печелят не по-малко от мъжете). Това в повечето случаи е нормална реакция, поради грижа за потомството, но понякога се стига и до така наречения "инстинкт на квачката", която в стремежа си да стопли пиленцата под себе си смачква чат-пат по някое. Вярно е, че и мъжа може понякога да постъпи по женски, но при него, освен че това е рядкост, самата реакция има и по-цивилизован характер, като от любов тя преминава, най-често, към някаква степен на безразличие, докато при жената правилото е: от любов — към омраза, което е и най-примитивната животинска реакция на нарастващ емоционален дразнител (вижте "За сътворението"), така че извода си остава в сила за типичната или средна жена.      4. Друго женско качество, което също е следствие от нейния консерватизъм в продължението на рода е нейната посредственост и несъвършенство. Продължението на живота е най-важната цел в природата и тя не може да бъде поверена на нещо изключително, защото никой (дори и "дядо Господ") не може да предскаже до къде би довела една изключителност докато не мине известно време, а тогава вече ще бъде късно да се оправят нещата! Посредствеността е задължително условие за машинката за раждане и това е неизбежно следствие от една добре организирана система за репродуциране. При хората тази черта е доста прикрита (поради интелекта на мъжете, предположително, които са предпочели да разпространяват някои приятни за жените измислици или комплименти), но сред животните е очевидно, че мъжкия екземпляр е този, който трябва да е (и той е) по-красив и привлекателен с нещо, например: при елените — с рогата, при канарчетата — с песента, при пауните — с опашката, при биковете (че и при хората) — със силата, и прочее. Та сравнете жената за дълъг период, да речем, от 15 до 75 години, с мъжкия екземпляр за всяка възраст — само някъде между 15 и 25 години би могло да се каже, че жената е по-красивата, но това е основно поради еротични съобръжения, и то по въпроса може да се спори, докато един мъж е красив и на 40, и на 50, и на 70 години, просто като съвършено природно творение!      Женската е най-често безлика и посредствена: и по външен вид, и по интелект, и по сила, и по какво ли не, но тази посредственост, от друга страна, понеже тя означава "по средата", е тъкмо това което ù трябва за да издържа най-лесно на нормални жизнени условия (а и на някои екстремални), за да може да фиксира в потомството съществените характеристики на тези мъжкари, които оцелеят в живота, защото, както при животните, така и при хората, женските са по-издържливите екземпляри. Това са експериментално и статистически потвърдени факти. Ако на някои им е угодно да пребивават в заблуда по въпроса, това си е тяхно право, но този феномен си има и лесно обяснение на базата на факта, че женската е тази, която избира, т.е. която играе активната роля при продължението на рода, докато мъжкия прави това, което женската иска от него! Цинично или не, но мъжа е послушната (и глупава, ако щете) фигура по отношение на продължението на рода, а жената е посредствения екземпляр, който си избира изключителния индивид (както си избира едно хубаво цвете, с което да се закичи), и това е съвсем целесъобразно изискване.      Посредствеността на жената се изразява преди всичко в това, че тя е един несъвършен или незавършен индивид (което лингвистично е от същия корен), в смисъл на своите физически, психични и интелектуални качества. Дори самата жена чувствува това, след като от хилядолетия прибягва до всякакви начини за разкрасяване или "дозавършване" (поне това значи английската дума, която пък е френска, за гримиране, т.е. make up — "компенсирам, допълвам"), а това че и някои мъже също го правят — е, то се обяснява с женските им качества (особено в юношеска възраст на неоформеност на индивида), за което говорихме в началото. Жената не може да съществува без мъжа, защото на нея ще ù липсва целта за нейното съществуване, докато мъжа спокойно би могъл да се оправи и без жената, и при набавяне на жизнено необходими продукти, и при запълване на своето време с някои творчески или игрови дейности. Доколкото жената е родилната кутийка на мъжа тя е и негов придатък и няма самостоятелно съществуване, т.е. тя е непълна и несъвършена! Но пък, от друга страна, тя е напълно съвършена родилна кутийка, което би могло да се перефразира и така: жената е съвършена в своето несъвършенство като самостоятелен индивид! При това може и да не намесваме мъжкия интелект, за да не ограничаваме валидността на разглеждане и за животните, а и защото човека не е от тези, които много-много обичат да си служат с интелекта, ако има как да минат без него.      Е, за да не бъде обвинен авторът, че излага все компроментиращи жената положения, нека кажем и нещо хубаво за нея (поне според него) — една красива дефиниция, по-добра от тази за машинката за раждане, а именно: "жената е пощенската кутия на мъжа към потомството му". Въпреки че женската анатомия има някакъв процеп (само дето той е по-еластичен от този на истинските пощенски кутии), и нейната "кутийка" даже е първоначално добре запечатана (за да се предпази от метеорологични и други условия преди употреба), то смисълът на горната сентенция не е в геометричната аналогия, а преди всичко в посредническата роля на жената, защото мъжа не може сам да изпрати "писмото" си (при все че разполага със специална "писалка" за да го "напише"), както и в междинното място, което жената заема между него и децата — междинно и по интелект, и по други способности. Точно това посредствено положение на жената е от значение за отглеждане на потомството, поне докато то е доста малко, нещо което нито удовлетворява търсещата личност на мъжа, нито му иде "отръки", както се казва. А и, генетично погледнато, мъжът е този, който определя най-важния показател на потомството — неговия пол — и който, най-често, има доминантни гени (макар и тук да има доста изключения). Така че ролята на посредник е необходима (след като не се размножаваме чрез пъпкуване или клонингуване) и определена доза специализация също е нужна, защото ако всеки човешки индивид беше двуполов, то най-честите сношения биха имали авторефлективен характер, а това би намалило много така необходимото в природата разнообразие. II. Мъжът      В нашата последователност на разглеждане описанието на особеностите на мъжкия индивид (древния Ян, Jang, или Yang) се свежда предимно до отрицание на тези на женския, но, все пак, тези концепции се нуждаят от известно развитие.      1. За разлика от женската, мъжкият е преди всичко търсеща личност, която, с много рискови моменти, има за цел да осигури, не продължението, а развитието на вида, т.е. неговата модификация съобразно с изменението на външните условия. Вземайки предвид, че производителността на мъжа е такава, че дори при "конвенционалния" начин на размножение един мъжки екземпляр може да създаде стотици и хиляди деца, а при изкуствено осеменяване вече стигаме и до милиони, се оказва, че и нуждата от мъже е поне стотина пъти по-малка. При животните последното важи с пълна сила и там един мъжкар обслужва десетина женски, като ловците и еколозите считат за оправдано мъжкарите да намаляват и още. В древните периоди от човешката история положението би трябвало да е било такова и при редица дивашки племена, поради суровите условия за живот и многобройните битки между тях, но в днешно време в цивилизованите страни е забранено многоженството (най-вероятно по инициатива на мъжете, за да се обоснове необходимостта от толкова мъже, колкото и жени), но това не е съвсем целесъобразно за потомството. Както и да е, към това ще се върнем в следващия раздел, а сега да продължим с мъжката личност.      Най-характерната проява на търсещото мъжко начало е страстта към играта и това, всъщност, е основната жизнена цел на мъжа, благодарение на която се осъществява не тривиално продължение на рода, ами развитие. За мъжа всичко в живота е игра, включително и самия живот! На английски думата game означава лов, но още и игра, защото лова е играта за мъжете, или поне е било така в течение на много векове от човешката история, докато не са били измислени игралните автомати и компютърните игри; в чешкия език имат думата herna, която означава ... не мъжки тоалет, както някои биха могли да си помислят (от немския Herr), а игрална зала, но това е пак място за мъже; и на руски думата "охота" е не само лов, а и силно желание, ала от гледна точка на мъжете (защото надали сте виждали някога жени да ходят на лов). А какво е войната за мъжа, ако не една опасна игра (или поне тя е била игра до към ХVIII век, когато вече започва да изчезва разликата между фронт и тил, поради неосъзнатата гъстонаселеност на човечеството — нещо, за което говорим във "За популацията")? А какво е кариерата за мъжа, ако не една интересна обществена игра? Ами борсата? А колко са жените (в продуктивна възраст, а не тогава, когато вече никой "не ги бръсне" за жени), които ще видите да играят табла, бридж, белот, или шахмат — е, толкова, колкото да подчертаят изключителността на тези дейности за тях! А нима науката не е също една игра с тайните на природата? И други примери.      2. Противно на егоизма на женската тук е налице явният колективизъм на мъжкаря, особено при хората, където мъжете са тези, които обичат да се събират на големи групи, било то в бойни отряди, било на спортни състезания, било в клубове и кафета. Мъжът, най-често, е този, който е по-способен на безкористни прояви, на джентълменство, на справедливост (или fair play, както вече му казваме), и за когото е измислено понятието чест или honour (тъй като много добре знаете, че за жените тази дума има съвсем друго значение). Дори на война той убива поради необходимост, а не от злоба и омраза (или поне в повечето случаи е така). Това не е трудно да се обясни с мотивировката за постъпките на мъжа, която е той да се изяви с нещо хубаво пред другите, с нещо което се цени от другите, или, най-малкото, което да му е интересно, независимо от потребностите за продължение на рода (или от личната изгода). Дори когато мъжът се проявява като егоист, той го прави от колективистки подбуди, в името на семейството или на групата, към която се числи, докато жената, дори когато проявява колективизъм, го прави от егоистични подбуди, за да запази своето потомство. Това не е апотеоз за мъжа, а реализъм. А може да се формулира и по-силна мисъл, а именно: жената създава любов тръгвайки от омраза, а мъжа — омраза от любов! Но какво да се прави — неизповедими са пътищата Господни, или пътят към ада е осеян все с благи намерения, или човек иска едно, върши друго, а пък се получава трето, защото нито е опознал себе си, както са искали древно-гръцките мъдреци, нито пък може да промени нещо в генетичните дадености заложени в него, освен да се подчини на повелението на пола, което изисква жената да запазва рода, а мъжа да го допълва и подобрява (ако остане жив). Това е едно изискване за минимална необходима мутация в рода, което действува с мудността на хилядолетията, но, все пак, то действува.      3. Докато жената е по-близо до животното, то мъжа е по-близо до Бога, или до разума (ако не използуваме хипотезата за Бога). Това е пряко следствие от другите качества на мъжа и най-вече от неговия интелект, този недоразвит човешки инстинкт (за който се говори в есето "За интелекта"), докато при една средна жена трудно може да се очаква особен интелект (поне по-висок от средния), защото на нея не ù трябва интелект за продължението на рода (секса може да е всичко друго, но не и интелектуално занимание!). Самата проява на интелект, всъщност, е нещо изключително и съвършено (до което ще стигнем след малко), и е нормално той да е притежание основно на мъжете; фактът, че има и доста умни жени не означава, че това е често явление, а напротив, и то се обяснява в повечето случаи с други недостатъци на дадената жена (най-често физически), които я карат да търси компенсация в умствената сфера, защото умна и красива жена е едно, хъм, вопиющо противоречие (поне докато тя е все още жена в сексуалния смисъл на думата), и това е причината, поради която такива жени са на особена почит (защото търсенето се определя от предлагането)! В същото време умните мъже никога не са се търсили особено, докато силните, или богатите, или красивите (поне докато са такива) са доста търсени, а това ще рече, че интелекта е често явление сред мъжете (ала не е съвсем безнадеждно положението и за умните мъже, ако те освен това са, примерно, и богати). Това състояние на нещата, обаче, е съвсем логично от гледна точка на разделението на дейностите между мъжа и жената, като жената си остава по-близко до животното, от където сме дошли, а мъжа се стреми да бъде по-близо до божествения разум, накъдето, малко по малко, се движим.      4. Мъжът, не само поради своите дадености, а и поради непрекъснатия стремеж за изява пред другите, е най-съвършения и изключителен от двата пола. Това е, може би основното съображение, поради което в Християнската религия (а и в други религии) образа на Бога (или на върховния Бог) е винаги образ на мъж, при все че е по-естествено това да беше жена, защото жената създава или поражда (както Гея, в гръцката митология). Вярно е, че всеки човек е убеден, че жената дава живота, но никоя религия не може да спечели привърженици, ако основния ù Бог не е с образа на съвършения, изключителен и всемогъщ мъжки индивид. Това, очевидно, е свързано с небезизвестния култ към фалоса, който датира от хилядолетия, но можете ли да си представите, ако вместо този култ имаше такъв към съответния (казва се хомологичен) женски орган? Е, автора няма чак толкова развинтена фантазия и не може да си представи такъв култ. Така че, колкото и да е странно, но хората, все пак, имат усет за красота и хармония! Но това, че мъжа е съвършения индивид, не значи, че мъжете са съвършени във всяко едно отношение, нито пък, че това съвършенство винаги е нещо хубаво (защото има и съвършени пияници, например). Все пак правилото е, че мъжа постига някакво съвършенство в дадена област (за да се опита, макар и неосъзнато, да го предаде на потомството си), докато единственото съвършенство на жената е в нейната посредственост, както по-рано отбелязахме.      Но това съвършенство си носи и последиците, защото мъжките индивиди, бидейки по-разнообразни по набора от качествата си, са и по-податливи на външни фактори като: неблагоприятни метеорологични условия, по-голяма уязвимост от различни болести, включително и психични, по интензивна обмяна на веществата, утежнена и от по-големите им габарити, по-рисково естество на работата им, по сравнение с тази на жените, и прочее. С две думи, това означава, че именно мъжете са слабия пол, противно на разпространените заблуди (пак от мъжете, за да "ударят някоя четка" на жените), като "слаб" трябва да се разбира в смисъл на усреднена характеристика за мъжете. В същото време рекордните постижения, например, в спорта, науката, изкуствата, и прочее, принадлежат все на мъжете, т.е. на някои мъже, докато за неекстремални прояви жените са определено по-добрите и затова те са тези, които се занимават с редица монотонни, непривлекателни, или неизискващи особено изкуство дейности. Казано по друг начин, мъжете са по-специализираните индивиди, които биха могли да внесат нещо ново в генетичния код на вида и затова са достатъчни малко мъже (но много "пощенски кутийки").      5. Ала има и още един съществен елемент при мъжете, който, определено, отсъствува при жените (и затова там не го споменахме) и това е чувството за мярка! То е тясно свързано с разума, или дори с мъдростта, защото в нашия противоречив свят най-важното нещо е да се намери удачната равновесна точка, нещо което е било известно още в Древна Гърция (че и по-рано) — лозунга "Нищо прекомерно!". Това е вид инстинкт, който има някакъв аналог при жените — тъй наречената "женска интуиция", която е пак на инстинктивна база (но това е само аналог, без да съответствува на чувството за мярка, защото жените, като правило, го нямат) — и този инстинкт е много важен за постигане на правилни, т.е. добре балансирани, действия (защото до крайности и един олигофрен може да стигне). Навярно е интересно тук да разясним защо мъжът (като правило) има чувство за мярка, а жената няма такова (и затова тя е най-похотливата, -жестоката, и прочее "най")? Ами, отговорът е свързан пряко с ролите в секса, където е известно, че жената ... винаги може (да речем 15-20 коитуса на ден, моля за извинение, не биха я затруднили особено), докато мъжа — понякога може, ала понякога не! Това че мъжа може и да не може, волю-неволю, го кара (още от малък) да свиква да търси мярката и в съвсем други неща; това не става осмислено, но става навик, инстинкт, а жената няма такъв вътрешен подтик и затова знае само да иска (било мъже, било дрехи, било то да недоволствува от всичко). И ако след всичко изложено се оказва, че за мъжа се казаха предимно хубави неща, докато за жената — все неприятни работи — е, добре де, ами Вие какво очаквахте от един циник? III. Двойката родители      Последният раздел е посветен на съюза между тези два диаметрално противоположни типа индивиди при двуполовите същества, или на двойката родители, на техните взаимоотношения при установяване на динамичното равновесие между тях в интерес на продължението и развитието на вида. В есето "За човечеството" ние изясняваме, че обществото още няма нервна система, и единствената здрава естествена връзка между индивидите в него е родителската двойка (може да казваме и брачна, но наличието на църковен или юридически брак не е задължително). Такива двойки съществуват при всички двуполови животни (а също и там, където има някакъв вид организация, като при пчелите, например), но не е необходимо да подразбираме непременно по един индивид от двата пола — просто половите клетки които се оплождат (ако се стигне до там, разбира се, но това е което се подразбира) са винаги две различни, а как се е получила тази ситуация не е съществено. Тази двойка, обаче, е най-устойчивата единица в човешкото общество, и това, че самата дума "индивид" (individuum) на латински означава "неделим", не бива да ни въвежда в заблуждение, че най-малката неделима единица е и минималната устойчива такава. Въпросите, които възникват в случая са основно следните.      1. Установяване на надмощието на единия от половете, или: кой "командува парада"? Нека оставим настрана насекомите и другите бозайници и се заемем с хората. Най-общо погледнато съществуват два варианта на управление: на единия от половете, или пък някакво, както се казва, вертикално поделяне на функциите, т.е. на сферите на управление на всеки от тях. При положение, че единият командува остава различието кой именно е той, а и при поделяне на функциите пак е необходим някакъв общ или супервайзорски контрол върху това разделение, така че този вариант е и по-трудния за осъществяване, като изисква решение и на въпроса кой ще е супервайзора. При класическия вариант на един мъж и една жена се изключва всяка друга възможност за гласуване, или изграждане на управително тяло. Освен всичко това самото управление е редно да се раздели на два типа, а именно на: стратегия, или определяне на генералната линия, и тактика, или пряко управление на действията, така както и в едно демократично управление има орган за стратегично планиране или за определяне на изискванията (Парламента) и управленчески органи (Правителството). Но тя, съвременната демокрация, е една пълна бъркотия (вижте "За демокрацията"), понеже Парламента е не само стратегически орган, а и законодателен, което ще рече, че извършва и редица тактически дейности (съставянето на закони изисква голям професионализъм), както и Министерствата може по принцип да са тактически органи, ама без изборните Министри (които най-често нищо не разбират от предметната област), така че е по-добре да вземем за пример една голяма компания, в която едни държат парите и като така определят стратегията ù, а други управляват самото производство (търговия, и прочее). В този смисъл може да се каже, че има един скрит или задкулисен управител, както и един, който извършва самото управление — и такъв е случая и с брачните двойки. Стратегията в случая, очевидно, се определя от продължението на рода, а тактиката — от развитието му! Това недвусмислено прави жената стратега на семейството, а мъжа — тактика!      Исторически погледнато, на ранните периоди от човешкото общество е съществувал матриархат, а после повсеместно се е установил патриархат, което се обвързва с нашите изводи, защото на зората на човешкото съществуване е било по-важно да се осъществява стратегията за продължението на рода, докато после вече това е било сравнително лесно, но пък на преден план е излязла необходимостта от провеждане на правилна тактика за подобряване на човешката раса (или рода, народа). Казано по друг начин: матриархатът е съществувал, когато живота е бил доста труден, докато после, когато той става по-лесен, се утвърждава патриархата! Доколкото е абсурдно да се твърди, че живота в днешно време е по-тежък, отколкото е бил през първобитно-общинния строй, е ясно, че, както сега, така и в недалечно бъдеще, патриархата е най-добрия начин за управление в семействата, но това не означава, че жената престава да бъде стратега, или скрития ръководител, или "шията", както казват някои — просто сега тактиката е по-важната и затова на власт идва тактика-мъж. Също така това не пречи на мъжа, изпълняващ ролята и на супервайзор, да определи някаква сфера на дейност, в която жената да бъде господаря, например, отглеждането на потомството в младенческа възраст (или домакинската работа). Пък и не е задължително управлението непременно да е йерархично, може всяко ниво да модифицира функциите на другото (хетерархия). Управлението, въобще, не е лесна работа, така че който се бои от това, то и, евентуално, да не сключва брак.      2. Другият момент е количественото съотношение между двата пола: дали да бъде едно към едно, или едно към много (и кой ще е едното), или пък много към много — реално погледнато всичките варианти са възможни (и понякога се прилагат), така че ще ги разгледаме последователно.      а) Нека започнем с класическия и утвърден в целия цивилизован свят вариант "едно към едно". Това, че едно нещо е широко разпространено, разбира се, не може да бъде критерий за неговата целесъобразност (така както в продължение на векове в медицината се е прилагало масово кръвопускането, било то профилактично — с вид глисти, наречени пиявици, било лечебно — чрез разрязване на кръвоносен съд, без то да е ни най-малко научно обосновано днес), така че нека се абстрахираме от приетото в момента и разгледаме плюсовете и минусите на това предложение. От гледна точка на мъжа това е един доста добър вариант, защото на всеки мъж се пада по една жена, а това е по-добре от нищо! Същото важи и за жената, макар че тя би предпочела, може би, да имаше 4-5 мъже, но пък секса не е единствения момент в продължението на рода, а освен това тъй наречения "султански харем" е къде-къде по-неизгоден за нея, така че тя би могла да се примири с това положение. От гледна точка на природата, или на необходимостта за продължение и развитие на рода, това е един добър вариант, особено като се съчетае с възможността за разводи и с еманципацията (за която ще говорим след малко). Така че, едно на друго, общоприетият вариант в този случай е достатъчно добър за да се използува и за в бъдеще.      б)Следващият вариант е един мъж на много жени, или "султанския харем", който е най-неизгодния вариант за средно взетия мъж (т.е. ако не е султан, или няма достатъчно пари за да си купи десетина жени), защото особеността на случая е, че той не се прилага добре с две-три жени — те най-много да си изподерат очите, и да трябва човек да си купува други — докато при десетина и повече, жените, в желанието си да се мразят една друга, се объркват и се научават да се спогаждат, понеже султана, все едно, рядко ги спохожда! Най-успешно този подход е бил приложен при библейския цар Соломон, който, както казват, имал хиляда жени и все някак-си се оправял с тях. Ако един мъж няма пари за жени, а оттам и за продължение на рода, то никой не му пречи да отиде във войската и по този начин да намали леко изобилието от мъже в страната; или пък му остава хомогенния секс за разтуха. Но ако този начин е добър поне за богатите мъже, то той е най-неизгодния за жените, защото рядко ги ползуват (по-рано, чат-пат, по някой евнух е помагал по малко, но това е било само заместител, нещо като безкофеиново кафе, например — има подобен вкус, но ефекта не е същия). От гледна точка на продължението и развитието на вида това би било добре, ако беше очевидно, че богатите мъже са и най-расовите, само че не е така, тъй че и в този смисъл това не е приемлив вариант. Възможна е и известна модификация като по някакъв начин (примерно чрез безболезнена смърт) се намали броя на мъжките екземпляри, а още по-добре ако чрез своевременно установяване на пола на бъдещото дете (към първия-втория месец на бременността) и последващ безболезнен аборт се поддържа съотношение на мъже към жени от едно към десет. Ако това се извършва случайно, природата ще бъде горе-долу задоволена, мъжете, понеже са малко, ще останат доволни, но жените пак ще са в най-неизгодното положение, даже по-зле от харема (защото няма да има евнуси). Така че, едно на друго, не е зле, че този вариант е вече отхвърлен от съвременното общество, защото той има повече недостатъци отколкото предимства.      в) Третият вариант е реципрочен на предишния и той е "харем от мъже", ако можем така да го наречем. За мъжа в това няма нищо хубаво, макар че е възможно да се прилага метода на time sharing, или разделяне на времето за обслужване на женската между мъжкарите — при положение, че техния брой и продължителността на ... нейния цикъл са взаимно прости числа (ако се изразим математически — за да не се окаже, че един и същ мъж винаги е губещия), а може да се прилага и някакво групиране в постоянни или променливи групи мъже. За жената такъв вариант е доста добър, но следва да се отбележи, че тук е за предпочитане групата да не надхвърля 4-5 мъже, за да няма големи усложнения и кръвопролития между тях. От гледна точка на природните изисквания, обаче, това си е чист преразход на "посадъчен материал", а природата обича елегантните решения! Тук пак е възможна модификация с намаляване на процента на жените, което ще направи този метод най-добрия за всички жени, но другите минуси си остават. Така че, едно на друго, този вариант е най-лошия от изложените досега и изглежда затова и не се прилага в днешно време, но дали няма да възникне някаква необходимост от него в бъдеще не може да се каже със сигурност.      г) Четвъртият вариант на "много към много" има няколко разновидности, понеже едното "много" може да не е равно на другото, но доколкото това не внася особени изменения в разглеждането ще се спрем на еднаква (или почти) численост на мъжете и жените. Такива общини съществуват в някои религии (мормоните, ако автора не греши), така че това не е чиста абстракция, а освен това така се облегчава и въпроса за надмощието, като може да съществува някакво управляващо тяло на общината. От гледна точка на мъжа, както и на жената, това е достатъчно добър вариант, като за продължението и развитието на вида той пък е и най-добрия от всички. Този метод може да се прилага, например, при две съвременни семейства, и не е като да не се случва понякога. Съществува и вариант подходящ за голям панелен блок, или за един вход от него, при който долните три етажа се заемат от три детски възрасти (като се започне от детската градина), после следва етажа с общата кухня и трапезария (където може да има и малки сепарета — защо не?), а отгоре следват скромни апартаменти за всеки мъж или жена. По този начин, всъщност, стигаме до някаква модификация на Платоновата република, където всички деца трябвало да бъдат общи и достояние на нацията. При "панелния" вариант може лесно да се разполага и със стаи за гости, така че приликата с Платоновия идеал става пълна. Така може да се осъществи най-после и мечтата на французина, а именно: вървейки по улицата, да може с основание да погали всяко срещнато дете — защото откъде да знае дали то не е негово собствено? Въпреки комичността на положението в случая няма нищо неестествено, освен че то още не е прието, но то може да стане реалност след век-два, на фона на развиващата се еманципация и евентуалното извънутробно раждане в бъдеще.      Ако основните характеристики на мъжкия и женския индивиди се изменят и уеднаквят, остават в сила само изискванията за развитие и подобрение на вида, които идват да заменят класическата форма на принадлежност на децата към майките и грижите за собственото потомство (за децата този вариант би бил по-лош, но нищо не пречи на някоя майка да си гледа и своето дете, стига да намери време за това). При едно достатъчно развито общество има всички основания да се предполага, че минималната единица (в момента семейството) ще се разраства, като обхваща все по-голяма част от обществото (макар че тя може и да намалее до един родител, накъдето, май вървим), и по този начин създаде предпоставки за по-голяма организация в него, понеже целта на всяка система е да се организира по-добре.      3. Нека накрая се спрем и на въпроса за еманципацията на жената, който е един, все още, криворазбран процес. Оригинално тази дума означава освобождение или изскубване на жената (от игото на мъжа) и това е правилната трактовка, ала жените не са от тези дето ще вземат много да се замислят, а и често губят чувство за мярка (доколкото то им се намира), така че няма защо да се сърдят когато някой (като автора) ги нарече ... еманципатки (че даже някои казват, че трябвало да бъде еманципатици, но автора не застъпва чак толкова крайно виждане). А това, между впрочем, е съвсем правилно граматическо образуване на женски род от думата "еманципат" (emancipat, ако такава дума съществуваше), откъдето е дошла и еманципацията (да напомним, че на латински окончанието -ti се чете "-ци"; аналогично на демократ, -ка, и -ция). Та тези Emanze (според немците), в по-лошия случай (който те не смеят да си признаят, ама си го мислят) считат, че това е движение за установяване на надмощие на жената или матриархат, което ние обяснихме наскоро, че е с нищо немотивиран абсурд, а в по-добрия случай разбират това като равенство на жената с мъжа, а да се търси равенство там, където природата е създала най-голямото различие (Ян — Ин), може да хрумне в главата само на една типична жена, тъй като това противоречи на здравия разум! Може да се говори за равенство пред закона, или за равнопоставеност на жената, което е едно голямо постижение на ХХ-ия век, макар че то разклати силно редица установени норми в обществото, но пък то беше неизбежно, изхождайки от многото социални промени и повишението на жизнения стандарт по света. Обаче нека сме наясно, че една истинска равнопоставеност на жената може най-много да доведе до ... доказване на нейното неравенство с мъжа!      Изобщо погледнато, ако ще говорим за равенство, то това означава още, например: че и жената трябва да подлежи на военна служба, щом мъжа подлежи; че и мъжа трябва да се научи да кърми, или пък жената да се откаже (то последното вече стана масово явление); че и мъжа трябва да се научи да ражда, щом жената го прави (то, според радио Ереван, това още не било станало, ама опитите продължавали), или, което е по-лесното, и жената да се откаже да го прави (което хич не е химера при възможността за извънутробно раждане); че при разводи децата не трябва да се дават като правило на майката (както е още от римското право), а само момичетата на нея, докато момчетата — на бащата (ако са на възраст над три годинки, примерно), като маиките си плащат издръжките на общо основание с бащите; че и жените трябва да спортуват мъжките спортове заедно с мъжете; и други подобни. Повечето от тези неща са възможни дори в момента, а някои други — в близко бъдеще, но работата е, че от това жените само ще изгубят женските си предимства и удоволствията от материнството, докато е много съмнително дали ще спечелят нещо, освен нови задължения, по-трудни за тях поради все още нетрансформираната им женска натура. Така че въпросът тук много прилича на нашата поговорка за жабата, която видяла, че подковават вола, та и тя вдигнала крак.      Засега еманципацията доведе само до активно включване на жената в обществения живот (тя, демокрацията, поначало си е едно "женско" управление, но за това в съответното есе) и производството (докато по-рано нейната работа не се е виждала), както и до разпадане на семействата (все още не окончателно, но с явна тенденция натам), че и до по-често проявяван хомосексуализъм (защото щом жената няма нужда от мъж, то и той може някак-си да мине без нея), а и до редица парадокси тук-там, но май с нищо не допринесе за едно реално облекчаване на живота на жената, което би трябвало да е целта на занятието. А на всичкото отгоре, при наличието на равенство (или дори при приказките за него), се оказва, че и емоционалната привързаност (считай, любовта) значително намалява, защото тя се базира предимно на различия, противоположности, допълване! Има се предвид не роднинската "филия", която е едно наложено от обстоятелствата чувство на принадлежност към дадена група, а истинската симпатия, любов, обич, love, искане или желание, гръцкото αγαπη, и прочее, която никога не възниква между равни — по простата причина, че човек иска най-много това, което няма; тя обикновено е свързана със секса, но не винаги, а и там, или поне в класическия (и досега смятан за единствено приличен) случай, нещата също не свеждат до "има — няма", "1" или "0". Равенството, ако не доведе до някакво колективно чувство (а напоследък ние нещо взехме да не харесваме колективните и другарски изяви), най-много да доведе до съперничество и борба за надмощие (което не е, и никога не би могло да бъде цел на някаква хетерополова група, за да не кажем семейство или брачна двойка); а дори и в най-колективната група пак неизбежно възниква борба за надмощие. Така че, ако искаме да заличим разликите между двата пола, ще трябва да се оправяме и без любовта и симпатията, като вече и секса не може да ни помогне (като заместител на по-силните емоции), защото и там има неравенство.      Е, ситуацията не е съвсем безнадеждна и може да се очаква (надеждата крепи човека), че като премине първоначалното опиянение от излишната свобода, жените ще се усетят докъде трябва да стигнат и дали печелят нещо от приравняването си с мъжете, защото, както бе изложено по-горе, семейството все още е необходимо (докато обществото не е предложило по-добра минимална единица), както и патриархата също е най-добрата форма на управление в него. Важното е да се осъзнае, че намесата в "божиите работи" по продължение на рода може да предизвика къде-къде по-големи катаклизми отколкото замърсяването на околната среда и тук трябва да се пипа много внимателно, а още по-добре изобщо да не се пипа, като се ограничим само с облекчаване на болезнените моменти в живота и оставим кесаревото кесарю, мъжкото на мъжа, и женското на жената.             * Нека не задълбаваме в точна етимология на woman, защото тя, освен че е спорна, а и не дава нищо полезно, понеже през някакво старо wifmon ни препраща към тяхното wife за жена, където въпроса за скритите в думата идеи пак си остава, и щом е така, то за славянското ухо wifmon звучи почти като, с извинение, "виме", което не е по-ласкателно за жените. ЗА ЧОВЕЧЕСТВОТО      Човечеството е съвкупността от хората населяващи нашата планета, но дали поради досадна грешка на Бога, поради божествена мъдрост, или случайна необходимост, тази съвкупност е прекалено разединена. Хората са разпръснати по земното кълбо почти както космическия прах е разсеян в междузвездното пространство — тук-там има малко повече отколкото на друго място, между тях има някакви сили на привличане и отблъскване, аналогично на гравитационните, има някакво ниво на организация и структуриране, както във всяка материя, има динамика и развитие, но всичко това е далеч недостатъчно за да говорим за някакъв организъм. Връзките между неделимите единици, наречени индивиди (individuum на латински), са в съвсем зачатъчно състояние, и хората са един вид интелигентни терминали — способни на самостоятелни действия, но свързани по някакъв безжичен начин в обществото — само че най-често те работят в "автономен режим", а ако в тялото на едно животно всеки орган работи сам за себе си, то този организъм няма да просъществува дълго време, или, най-малкото, непрекъснато ще дефектира. Точно това, всъщност, и прави нашето общество, започвайки от момента на "слизането от дървото" и до края на кървавия ХХ-ти век, защото човечеството, уви, още не се е научило да живее като цялостен организъм!      Не е необходима особена гениалност за да се забележи, че универсалността на човека е нож с две остриета, на които ние непрекъснато се порязваме. Универсалният механизъм е удобен когато той трябва да извършва различни дейности, но той е максимално неефективен по отношение на почти всяка от тях! Това би трябвало да е очевидно и ние говорихме по този въпрос в есето "За сътворението" (в раздела за човека), така че един малко по-умен Бог би трябвало да намери някакъв начин за предопределение на функциите на отделните индивиди още от момента на раждането им. Това предопределение би трябвало да бъде в известни граници, допускащи взаимозаменяемост и конкуренция, но не на всеки със всеки, докато в човешкото общество единствено в областта на възпроизводство съществува строго деление на два класа, така че двама мъже, например, колкото и да се напрягат, не могат да създадат потомство. Без някакво фиксиране на функциите на всеки индивид в обществото не може да има единно функциониране на всички в рамките на общността, не може да има организъм, не може да има съвършенство. А това ни навява на мисълта, че човечеството е още твърде ново нещо за природата (или Бога, ако така пò Ви харесва) и нещата тепърва ще се развиват и подобряват, като се породят и предадат по наследство някакви по-съществени различия между индивидите (надхвърлящи расовите или имуществени такива), които да доведат и до по-голяма хармония в бъдеще. Но нека се спрем последователно на: обществото (с неговите недостатъци), и цивилизацията (която се мъчи да ги преодолее). I. Обществото      Обществото, разкъсвано от егоистичните интереси на неговите членове, няма редица атрибути на цялостен организъм, поради което то и не се различава много от съвкупността от даден вид животни — вълци, зайци, риби, скакалци, и прочее — или, по-точно, притежава качества от всяка една такава съвкупност (доколкото човек е универсално животно). По-конкретно обществото няма      1. Специализация. Това ще рече, че обществото няма присъща нему диференциация на дейностите, при която всеки индивид още от раждането си да знае какви са неговите специфични права и задължения и към каква група той принадлежи, т.е. кой ще бъде в обслужващата сфера, кой в техническото производство, кой в селското стопанство, кой ще създава и разпространява изкуството, кой ще управлява масите, кой ще се занимава с наука, кой със спорт, а кой с отглеждане и възпитание на потомството, и тъй нататък. Ако използуваме пак същия пример със секса, там всичко е точно и ясно, макар че различия или изключения безспорно има, но те не се отразяват съществено върху прираста на населението (което е целта в този случай). Идеалното решение тук предполага някаква класификация на психофизиологични типове, като степента на принадлежност към всеки от тях трябва да се проверява периодично (през 5 или 10 години, например) с оправдали себе си тестове. Ако днес това изглежда все още в сферата на фантастиката, след един век то може и да стане реалност, най-малкото на базата на някаква по-задълбочена статистика, така както зодиите, които, при все че са предимно "черна магия", в редица случаи са показателни, защото са художествена преработка на някои неточни статистики проведени в древността (да припомним, че съзвездията съвсем не приличат на стилизираните си означения, което ще рече, че не характерите се определят от съзвездията, а съзвездията са наречени така заради характерите на родените под техния знак хора!).      Тази идея, както виждаме, съвсем не е нова, и ако човечеството си постави за задача да я разреши (поне с достатъчна точност) няма никакви принципни трудности, защото вече сме наясно, че гените, така или иначе, служат тъкмо за да установят границите на възможностите за развитие на всеки индивид. При това положение задачата се свежда до едно прецизно разшифроване на зашифрованата генетична информация, което би дало неизмерими перспективи за личностно усъвършенствуване. Такива тестове трябва да се използуват при започване на всяко образование и да се имат предвид при назначаване на работа, като имат предимно препоръчителен характер, докато не се убедим в тяхната вярност в продължение на дълъг период от време. Това, разбира се, би облекчило много и здравеопазването, или по-точно профилактиката на болестите, както и профилактиката на престъпността (в каквато насока са правени редица опити, но от това, че те са се оказали неудачни, не следва, че насоката е неправилна). Специализацията на индивидите не означава непременно разлики във външния вид (защото човек рядко си служи пряко със своите крайници в трудовата дейност), а в склонността на индивида към даден вид дейност. Цялата тънкост е тези тестове да могат да работят добре от най-ранна детска възраст, ако не и още през утробното развитие.      По-нататък обществото няма      2. Организация. Това означава, че в човешкото общество не е ясно кой кого трябва да управлява. При животните въпросът се решава лесно чрез прилагане на правото на силния, но при хората, понеже силата има най-различни аспекти — физическа, морална, икономическа, интелектуална, и прочее — нещата стоят доста зле и стават причина за всички кръвопролития в човешката история. Този въпрос няма изгледи да се разреши в скоро време, поради облагите на властта, и, естествено, неговото радикално решение се състои само в отнемане на привилегиите на властта и превръщането ù в определен вид трудова дейност, както всяка друга. Известни наченки на решение, обаче, има, защото мениджмънта е тъкмо наука за управлението (доколкото той, въобще, може да се разглежда като наука), но докато мениджъра е зависим от капитала и получава допълнителни облаги от самата власт (освен заплатата си), той и няма да бъде истински мениджър. Едно такова разглеждане няма нищо общо с аристократичните, или расистките, или други подобни схващания за "богоизбрана" класа или нация, които проповядват предопределено веднъж завинаги и предавано по наследство деление на хората на управляващи и управлявани; нито пък предполага привилегированост на едната група пред другата. Това не противоречи и на демократичните тенденции благата на властта да се разпределят от тези, които не се ползуват пряко от тях (т.е. управляваните да избират управляващите ги), но изисква разпределянето на властта, между хора способни да вършат тази дейност.      Доколкото този въпрос засега остава в областта на фантастиката нищо не ни пречи и да предложим едно подобно решение, а именно: цялото тактическо управление, т.е. при дадени закони и определени стратегически цели, да се предаде в "ръцете" на изкуствения разум, който няма основания да бъде егоистично пристрастен. В такъв случай всеки член на обществото ще знае от рождение, че той (или тя) не е роден да управлява, и като така няма да му остане нищо друго освен да слуша и да изпълнява — просто както всичко гениално, нали? Така или иначе, обаче, не може да съществува организъм, в който въпроса за надмощието на един или друг орган да не е предварително разрешен. Ако използуваме една метафора от зоологията можем да кажем, че човешкото общество като цяло практически няма нервна система и наподобява медузата или червея, при които има известни наченки на организираност, защото те могат да се движат в дадена определена посока, но тя най-често е случайно избрана, или пък това е посоката на най-малкото съпротивление! Отделни по-малки групи хора, като племена, нации, или държави, имат по-голяма степен на организираност, могат да си поставят цели и да ги изпълняват, но цялото общество все още не се е научило да го прави, по простата причина, че то няма предопределена от природата му организация или структура. Това е изключително съществен момент и докато той не получи някакво разрешение човешкото общество (така както и всяка друга животинска общност) ще поддържа приликата с медузата, но няма да прояви нещо наистина човешко.      И нека напомним, че управлението не е задължително да бъде непременно йерархично, като може да съществува и хетерархия, и разделение на властта според характера на областта за управление, и някакво редуване във времето, и общо гласуване по редица въпроси, и случаен избор чрез жребий, и други варианти. Важното е това да бъде решено веднъж за винаги в обществото, а не: мине се не мине век-два и хайде да правим революции (т.е. "превъртане" или обръщане на обществото нагоре с краката; от този корен идва и думата "револвер" или барабанлия пистолет). Революцията е най-грубия начин за промяна в обществото и тя говори само за некадърността на съществуващата система, като не дава никакви гаранции за разумността на новия ред, нито пък предлага разумен преход към него! Съвременната демокрация основно "хвърля прах в очите" на хората с хвалбите си, но тя е само едно временно решение, което, хем не е ново (а от 25 века), хем е някакъв компромис на класическата гръцка демокрация с централизираното или диктаторско управление (вижте "За демокрацията"). Фактът, че сега се връщаме към нещо отпреди толкова време говори, че то е имало много недостатъци, така че въпроса изобщо не е разрешен, а стои открит! И все пак той се решава по-лесно в рамките на дадена държава, докато за човечеството като цяло хаоса е почти същия какъвто е бил и по времето на Вавилон.      После обществото няма още и      3. Разумност. Има се предвид, че разумността в поведението на обществото, поне досега, е била по-ниска от средното ниво на съставящите го индивиди (което е едно априорно и трудно доказуемо твърдение, но пък е съвсем правдоподобно), и, очевидно, значително по-слаба от най-умните му членове! С други думи можем да твърдим, че обществото удовлетворява закона за намаление на разумността, или увеличение на хаоса, поради който многото хора вземат, като правило, по-"тъпото" решение! При това този закон зависи съществено от броя на хората, като по-малка група такива може и да вземе правилно решение, но асимптотично, с увеличаване на общността до стотици и хиляди (още повече до милиони), нейната хетерогенност води до постепенното заглушаване на гласа на разума, или неговото "зашумяване", казано на технически език. Ако тръгнем в обратната посока, т.е. към намаляване на групата от хора, ще забележим също едно намаление на разумността на техните решения при много малки групи (от един-двама души), но това е поради ниското средно ниво на разумност на индивидите, а не поради влиянието на групата. Това ни води до извода, че съществува някаква оптимална численост от индивиди, които могат да вземат правилни решения, и тази бройка обикновено съвпада със, хъм, ... броя на пръстите на ръцете (евентуално, и на краката)! Това правило можем да наречем закон за малките числа и той е лесно обясним с възможностите на човешката психика, поради които човек може да се сработи добре само с малък брой хора (или колкото по-добро ниво на познанства искаме да разглеждаме, в толкова по-малък кръг трябва да го търсим). Прочее, това е добре известно и затова повечето комисии се избират именно в състав не надвишаващ 10 - 15 души. Обществото, за съжаление, далеч надхвърля това оптимално число и поради това разумността на неговите решения е нещо практически недостижимо.      Ако потърсим причините за това подтискане на разума от масите ще стигнем пак до корена на злото, т.е. до автономността на индивида, който, за да може да проявява свободна воля, трябва да има някаква убеденост в своите решения. Убедеността, обаче, може да се получи, или по пътя на разума, или по пътя на неоправданото самочувствие (т.е. на отсъствието на разум), ако не намесваме инстинктите (или "зова на дивото"), които съществуват и при животните, а ние разглеждаме, все пак, човешкото общество. Това е съвсем елементарно и, очевидно, правилно решение от гледна точка на Създателя, но ако разглеждаме нещата на ниво индивиди, докато на ниво общество това създава големи проблеми. И наистина, ако по-елементарните хора, ненадарени с някакви особени мисловни способности, съзнаваха своята неспособност за правилни решения те биха страдали постоянно от комплекс за непълноценност, и затова когато някой не може да обоснове логично своите действия (или да постигне логиката на чуждите), той просто постъпва така както намери за добре и отрича логичните съображения. Това не е неоправдано в общия случай, защото логиката на обикновения човек е често неточна, така че дори и той да залагаше само на нея, грешките съвсем нямаше да бъдат рядкост. Така или иначе, обаче, колкото човек е по-прост, толкова по-твърдо той отстоява своите заблуди, защото те са си негови собствени и държи на тях (вижте още "За демокрацията"), и поради тази причина простолюдието винаги заглушава своите велики личности. По всичко изглежда, че това е непреодолимо противоречие и всяко решение може да бъде само компромисно, но такова решение е необходимо за да стане обществото нещо повече от ято скакалци, например, защото ако има някаква човешка черта, която да го отличава с нещо от животинските видове, това би трябвало да бъде разумността на поведение, а разумния критерий, естествено, трябва да бъде минималното ниво на страдания и жестокости в живота на хората. От гледна точка на природата това също би било разумно, защото целта на живота е да продължава живота, и ако това може да стане с по-малко загуби на белтъчна материя, то това е едно по-икономично решение, и, следователно, за предпочитане. II. Цивилизацията      Цивилизацията, в своето развитие, непрекъснато се е стремяла да преодолее изложените в предишната точка "нямания" в обществото, т.е. отсъствието на специализация, организация, и разумност в него, които са следствия от липсата на предопределеност на индивидите, като се е опитвала и опитва да приближи съвкупността от хора към някакъв цялостен организъм (и нека поясним, че в тази глава ще използуваме един събирателен смисъл на думата "цивилизация", т.е. всичките досегашни цивилизации). Това, разбира се, не ù се е отдавало, било то поради слабото ниво на познание до което сме достигнали, било поради трудно разрешимите противоречия между обществото и индивида, заложени във всеки човек. Опитите, обаче, продължават и ще продължават докато съществува това гордо двукрако същество, нарекло себе си разумно, защото живота е един случаен експеримент във Вселената, чийто единствен смисъл е да се види дали ... трябва да се правят други експерименти.      Така например, стремейки се към организма, цивилизацията налага необходимостта от образование, и то не само като начин за познание на света, а и като средство за специализация (т.е. ограничение) на индивидите с оглед на по-задълбочени познания в дадена област. Цивилизацията налага и потребността от някаква организация в обществото, която да имитира нервната система на организмите и да накара индивидите да правят не само това, което искат, а и това, което е полезно за всички. От дълбока древност, обаче, е бил известен радикалният начин на организация, който и съществува сред животните, а именно: правото на силния, или централизацията на управлението в едни ръце, или йерархичната форма на управление; както са били известни и недостатъците на този начин, и затова са се търсили други форми, които да не са толкова военни. Това, всъщност, дава и названието на самата дума "цивилизация", което ще рече някакво цивилно управление, със специализация и разделение на властите, там където това е възможно. Цивилизацията налага също и разумност в обществото, която да бъде, доколкото е възможно, по-голяма от зашумената разумност на тълпата, и да съдържа опита и изводите на най-големите умове на своето време. За тази цел тя открива и разпространява религията, която, използувайки някаква форма на заблуда, успява да накара масите да надскочат малко собствената си кожа и да се почувствуват част от мирозданието. Благодарение на цивилизацията се развиват и изкуствата, които предлагат едно по-интелектуално занимание за хората и средство за отбягване на чисто животинските им инстинкти, както и за разкрасяване на техния живот. Развиват се и науките като една квинтесенция на човешкия разум, и спорта, като култ към физическата красота и съвършенство, и така нататък.      Цивилизацията, изобщо казано, е единственото нещо, което успява да направи човешкото общество нещо по различно от съвкупността от всички животни от даден вид, само дето тя има още твърде много недостатъци, за да я приемем за добра! Ако се върнем към етимологията на думата трябва да признаем, че и до ден днешен няма нито една наистина цивилна форма на управление, защото няма нито една държава или общност, в които да не присъствуват армия и някакви сили за вътрешен ред, които съвсем не са цивилни структури, а военни. Освен това взаимоотношенията между държавите продължават да се определят от позицията на силата, независимо че тази сила не винаги е непременно военна, а може да бъде и икономическа, например. Идеалната цивилизация, очевидно, трябва да бъде една световна държава, с нейното неизменно управление поддържащо статуквото (или застоя), което да се извършва с достатъчно разум (не задължително човешки), в която да има прецизна специализация на дейностите според генетичните дадености на хората, и която да се стреми към едно равновесие за всички биологични видове и хармония с неживата материя. Основните усилия, обаче, на съвременната демократична форма на управление са не в посока на единството на човечеството, а в посока на неговото раздробяване на автономни единици, съчетано с опити за минимизиране на тяхното противопоставяне, т.е. не към структуриране, а към по-голяма степен на свобода на групите (държавите) и индивидите, което не е движение в правилната насока! Това е обяснимо с факта, че демократичните свободи се пропагандират предимно от силните и развити страни, както и от управляващите в дадена страна, при което те, неизбежно, защитават интересите на своите общности, а не на цялото човешко общество.      След тези по-общи разсъждения за цивилизацията ще се спрем на някои добре очертани предметни области от нейната дейност, като разгледаме конкретните им проблеми и евентуалните пътища за решаването им. Много от тезите може да изглеждат фантастични, от гледна точка на всекидневието ни, но при такива глобални проблеми нямаме право да се ограничаваме с текущата реалност, а трябва да приложим един по-всеобхватен и изхождащ от целта поглед към естеството на нещата. Ще започнем със съвременната      1. Медицина. Тя е доста далеч от нейната цел: да премахне страданията на човешкия организъм, като му предложи един умерен начин на износване или остаряване и като разкрие всички негови заложби. Такава трябва да е етимологията на самата дума, чийто корен на латински е medi, което значи "среда", и трябва да е формиран под влияние на древно-гръцкото схващане за умереност във всичко. При все че съвременната медицина е неизмеримо по-напред от нивото ù от преди два века, примерно, тя все още не предлага най-разумния начин на живот, според особеностите на индивида, разбира се. Основната сила на медицината днес се базира на силата на лекарствата, но тази сила е нож с две остриета, и въпросът не е: как да се преборим с болестите, а как да не ги допускаме, или как да накараме организма сам да се справя с тях, ако вече сме се разболели. Повечето победи на медицината се състоят в това да премахне болестите наложени от цивилизацията, или, най-малкото, получили голямо разпространение по нейна вина! Масовите епидемии, с които през последните два века успяхме да се справим, са възникнали някъде по времето на Вавилон, поради неразумното струпване на големи човешки маси на едно място, и сигурно не са били така разпространени по времето на пещерния човек, например. Съвременният СПИН също получава особено разпространение във века на масовите комуникации и безразборни сексуални връзки (при все че вътрешно-племенния секс пък си е имал други недостатъци). А какво да кажем за сърдечно-съдовите заболявания и злокачествените тумори, които са причина за повече от половината от смъртните случаи? По рано хората са мрели от едно порязване на пръста, например, но пък днес умират просто от това, че живеят в градовете, а не сред природата! Зловредното влияние на цивилизацията върху здравето на хората е съвсем съизмеримо с положителния принос на медицината, така че, едно на друго, хората все още масово не могат да доживеят положения им век живот. (Между впрочем, руската дума "человек", според най-честата народна етимология, била получена от комбинация на думите "чело", която може и да не съществува в съвременния руски, но присъствува в славянските езици, където е дошла от латинския, защото я има в италианския и в музиката, а руския език стои доста близко до латинския по словесното си богатство и граматика, плюс думата "век", което ще рече: "на всяко чело — по един век".)      Средната продължителност на живота, безспорно, се повиши много през ХХ век, предимно благодарение на направо фантастичното намаление на детската смъртност в цивилизованите страни, както и на значителното подобрение на условията за труд, и това са големи успехи за медицината, които не бива да пренебрегваме. В същото време, обаче, докато хирургията реже един повреден орган а не го лекува или заменя, медицината ще бъде много далече от целта. А нали на гущера може да му порасне откъснатата опашка — значи някакви скрити механизми съществуват и в нашите гени и ние също би трябвало да можем да направим така, че да ни порасне нова ръка или крак! Същото може да се каже и за стоматологията, която още не се е научила как да накара организма ни да произведе нов зъб на мястото на болния или падналия — след като това става веднъж в живота, значи може да стане и втори път! Никотинът и алкохолът са всеизвестни отрови за организма, но медицината още не е намерила техните заместители, т.е. нещо толкова безвредно (почти не влияещо на психиката, за разлика от сумата модерни медикаменти), но което има почти мигновено въздействие; при това въздействието е широко-спектърно, което ще рече, че ако искаме да спим, една цигара (или чашка ракия) ще ни приспи, но имаме ли да вършим важна работа, то същата доза ще повиши работоспособността ни — защото това са естествени продукти, които карат организма ни сам да се справя със ситуацията, а не блокират усилията му, както правят повечето лекарства! Дълголетниците (над 100 години) в днешно време надали са повече (процентно) отколкото преди 10 - 20 века и те са такива не защото се ползуват от услугите на медицината, а независимо от нея, или дори въпреки нея. Основните заслуги на медицината днес са в масовото продължение на живота на населението, но това засега само увеличава пренаселеността на земното кълбо (вижте "За популацията"), а и в редица случаи (особено към края на живота си) човек просто по-дълго се мъчи, което поставя на дневен ред въпроса "За вредата от ползата".      2. Правото, или правораздаването е своего рода недоразумение на цивилизацията, защото неговата цел трябва да бъде изработването и прилагането на еднакви за всички правила с оглед на опазване на обществото от вредни за него елементи, както и предотвратяване на престъпленията, обаче наблюдавайки нелепостта на съвременното правосъдие човек неволно стига до извода, че древните монарси, които са съдели без никакви закони, в редица случаи са вземали по-справедливи решения, от тези, които се наблюдават в сегашните съдебни процеси. Когато човек извършва някакво закононарушение или престъпление то е не защото той не знае кое е право и кое не — той може да не знае буквата на закона, но положително знае духа му (иначе, поне в днешно време, законите щяха да се изучават още преди децата да се научат на четмо и писмо) — ами защото се надява да "мине между капките", т.е. да надхитри другите, и тогава правораздаването само "налива вода в тази мелница", като при това облагодетелствува съдебната система! Ако някой съди лично, то той поне представя (или излага) себе си в резултат на това, а ако съди според предварително съставени закони, то, значи, той и не съди, а само си получава заплатата за съблюдаване на дадена (добре заплатена) процедура.      То, разбира се, е ясно защо се е стигнало до това откъсване на съдията от самото решение — всички хора са егоисти (или грешници, ако използуваме религиозната терминология), и като така е по-добре да се реши какво ще бъде наказанието, преди да се знае конкретното нарушение, отколкото наказанието да се преценява само на базата на нарушението при дадената ситуация и личност на нарушителя. Логически погледнато това е правилно разсъждение (т.е. идеята е разбираема и правилна), но то просто не е претворено както трябва в действителността, защото ако съдията не трябва да е пристрастен към делото, тогава той и не трябва да знае кого съди, както и обратното — подсъдимия не трябва да знае кой го съди! Темида само на картинките се рисува с превръзка на очите, но да сте видели някой съдия с превръзка на очите и маска на лицето? Най-много да си сложи перука от по-голяма суетност, но не за да остане неизвестен. Освен това ако ще се търси правдата, то тя не трябва да е зависима от материалното облагодетелствуване. Но какво тогава търсят в съда платените адвокати (и то платени тъкмо от заинтересованата страна и във връзка с конкретното дело)? И още: ако всеки конкретен случай не може да се включи предварително в законите, а се предвиждат само типови ситуации на нарушения докато вината в конкретния случай се определя по време на съдебния процес, то решаващата дума трябва да принадлежи на някаква случайна извадка от народа, а не на платени служители. Но дори в страните, чието законодателство избира съдебни заседатели за всяко дело от средата на народа, те могат да се отхвърлят от всяка от страните, а това вече не е случаен избор а пародия; или пък се търси единодушно решение (при делата за убийства в САЩ, например), а това не е естествена ситуация, и тя води до принудително решение. Реално погледнато излиза, че единственият положителен елемент в съвременното правораздаване е концепцията за прокуратурата като защитник на интересите на народа, защото там меркантилните съображения са сведени до минимум.      Прочее, пътищата за подобряване на нещата са ясни, така че нека укажем първо какво може да се направи в най-близко бъдеще — това е въвеждането на някакво условно безплатно, т.е. предварително заплащано, съдебно осигуряване, така както съществува здравно и трудово, и адвокатите и на двете страни да се определят от съдебната инстанция по някаква установена процедура. Ако адвокатите са само един вид "преводачи" от естествения език на този на законите (add + voce, на лат., или voice на анг., т.е. някакъв "рупор"), а не средство за лично облагодетелствуване на всяка от страните (както е ситуация при гражданските дела в монента), това ще е съвсем правилно решение (а и за наказателните дела също). Самият факт, който ще бъде потвърден от всеки адвокат (да не говорим за хората от народа), че делото се печели от по-добрия адвокат, означава, че целта на процедурата не е установяването на истината, а личната борба (с цел облагодетелствуване) на адвокатите, както и на всяка от страните. Ако предлаганото тук все още не е въведено като практика, то е само защото законите се изработват от юристи, а те не са толкова глупави, че сами да си "прережат клона", на който седят! Освен това съдиите трябва да се наричат просто председатели на съда (или разпоредители, ако щете), защото те самите не съдят, а само следят съблюдаването на правилата. Наред с тези мерки трябва във всички случаи, където е възможно, съдебната процедура да се упрости и замени само със съдии, но без адвокати, и дори с някакви компютърни системи (което вече почва да се прави в някои страни) — става въпрос за актове за глоби, бракоразводни дела, и дори финансови и други граждански дела като първа инстанция. Последната инстанция, така или иначе, трябва да бъде някакво народно съдилище, където да се избират съответния брой (7, 11, 15, или 21, примерно) съдебни заседатели от достатъчно голям пул, но в деня на процеса и по случаен начин, които именно да се произнасят по всяка точка от формулираните от председателя обвинения, а решението, което трябва да се запазва анонимно, да се взема като при гласуване, и/или чрез усредняване на гласовете (съпроводено с евентуалното им претегляне при наличие на няколко опции).      Бъдещата тенденция трябва да бъде към все по-голямо изхвърляне на човека от съдебните процеси и използуване на някакъв изкуствен и безпристрастен разум поне на нисшите инстанции. Председателят на съдебното заседание, ако и където той е човек, трябва да се отдели максимално от страните, като те нито се виждат, нито се чуват, нито се познават, а комуникират чрез някакви терминали в различни помещения, и дори трябва да не се допуска използуване на истинските имена, а на условни означения като обвиняем, обвинител, свидетел_N1 и т.н. При по-висшите инстанции, където решенията трябва да се вземат от случайно избрани съдебни заседатели, те също не трябва да са известни на страните по делото и да останат анонимни. При особено тежки дела трябва да се предвиди като последна инстанция и някаква компютеризирана процедура за всенародно гласуване (според пунктовете на обвинението) чрез фонокарти, или по терминална мрежа. Това са неща, които ще бъдат реализуеми повсеместно след около половин век, стига цивилизацията да си даде сметка дали съдилищата да останат само зрелищно мероприятие за народа, от което всяка от страните, а и самите служители на правосъдието, да извличат лични облаги, или са длъжни да станат органи за едно безпристрастно осъждане на противообществените прояви и престъпленията.      Другият вариант пък е провеждането на истински съд, но без закони и наказания — за по-леки нарушения — нещо, което наричахме "другарски" съдилища при тоталитаризма (не че те вършеха особена работа, поради тоталното проникване в тях на ръководните идеи на Партията и деформираната извадка на народа, или манипулираното мнение на народа). Във всеки случай това не е някаква фиктивна идея и също може да се провежда чрез терминали, така че лицето да остава анонимно, както и съдиите му. По този начин ще имаме някакъв вариант на изповядване, което се използува векове наред от някои църкви, и, следователно, е психологически напълно оправдано за нарушителя, а пък що се касае до ролята на изповядващите, можем да бъдем сигурни, че ще се намерят много желаещи да бъдат включени в този кръг, защото хората са твърде любопитни (не любознателни) и всичко, което представлява някаква тайна, ще е привлекателно за тях. Отново никакви пречки, освен желанието на народа.      3. Управлението на обществото е основния камък, в който от хилядолетия насам цивилизацията се препъва, защото е ясно, че не може без силна централна власт, нито без обратна връзка от страна на народа, но всички форми си имат, както своите предимства, така и своите недостатъци. Ясно е, че трябва да се намери някакъв среден или компромисен вариант, защото иначе средата ... пак се постига, но във времето, т.е. чрез непрекъсната смяна на една форма с друга (нещо, което много прилича на старческия тремор на мускулите)! Съвременната демокрация е един такъв компромисен вариант, но тя има твърде много недостатъци, на които, обаче, тук няма да се спираме, защото са разгледани обширно в есето "За демокрацията". Бъдещото управление на обществото ще бъде, все едно, някаква форма на демокрация, но при нея не бива да се изключва и известна доза изкуствен разум. Прочее, да преминем към      4. Образованието, което е едно огромно постижение на цивилизацията, но което има два противоположни аспекта, а именно: разширяване на познанията ни за света, в който живеем, както и ограничаване на разглеждането в дадена тясна предметна област, с оглед на нейното по-задълбочено изучаване! Това не е парадокс, а елементарно следствие от ограничеността на нашите възможности. Да припомним, че придобилата отдавна негативно значение дума "схоластика" идва от латинската (и старо гръцка) дума за училище (школо, или school на английски, или Schule немски) и ще рече просто нещо, което се научава в училище; вярно е, че първите училища са били в манастирите, но пренебрежението към такъв род знания идва съвсем не от позициите на атеизма, а от разбирането за ненужността и ограничеността на много образователни дисциплини, и подчертава, че не винаги "ученото" е правото. Във всеки случай непредубедената детска психика в редица случаи мисли по-разумно отколкото завършилите дадено образование, и колкото по-висше е образованието, толкова по-ограничени или професионално деформирани стават хората в способността си да мислят, докато съвсем не са редки случаите на самообразовали се хора с много широки и верни познания за живота. Не мога да се сдържа да не приведа тук известния афоризъм на Оскар Уайлд, който казва, че: "Това, което трябва да се научи, не може да се научи, а това, което може да се научи, то и не си струва да се учи!". (Има се предвид, че това, което човек иска да знае — например: кой билет от лотарията да си купи за да спечели, или за кое момиче да се ожени за да бъде щастлив, или към коя партия да се присъедини за да успее в живота, и прочее — все едно не може да се научи, а това, което може да се научи, то вече е известно и, следователно, не си струва труда човек да си пълни главата с него.) В този смисъл няма никаква опасност (ако някой се е развълнувал по този въпрос) образованието да вземе да направи хората много умни (учени — да, но то не е съвсем същото), което, общо взето, е правилно, защото в едно общество трябва да се поддържа някакво разумно съотношение на по-умните, или мъдри хора, към по-посредствените, па ако ще и с висше образование в дадена тясна област.      Това, което се научава в училище или в университета са предимно някои фактически данни даващи възможност на студента да се приобщи към дадена професионална група, или към определено "стадо", защото тъкмо това показва разбора на английската дума studend, която се е получила от сливането на stud + end, като едно от значенията на първата дума е стадо специално от коне (което е общо-славянска и тевтонска дума и от там е днешното немско Stute като кобила). С други думи, студентът е като едно младо жребче (или кобилка), което още не се е научило да тича заедно със стадото и затова е някъде в края му; но втората дума може да е и само окончание, понеже на латински той е studiosus. Или още: ако вземем да преведем немското studieren като "стадирам" то хич няма да сбъркаме! А това което трябва на хората е способността да мислят правилно, ала мисленето е една загадка и мистерия за нас (вижте "За интелекта") и ние не можем да постигнем до край тайните му, а само се опитваме (най-вече чрез изучаване на математиката в училище). Поради това целта на образованието става да ни "напомпа" с някои факти, така че да можем да разбираме даден професионален жаргон, и да послужи като средство за селекция според даденостите на всеки; така и трябва да се гледа на всяка форма на обучение, дори на задължителното. Проверка на мисловните способности, където е възможно, се прави, и ще се прави, но обучение по мислене, уви, липсва, защото не е ясно как да го проведем.      5. Науката е същността на цивилизацията, защото само знанието може да направи живота ни по-интересен и щастлив! Тя очевидно е свързана с образованието — и чрез двуякия смисъл на знанията ни, и посредством образователния характер на дейността на хората на науката (с оглед на осигуряване на средства за тяхната работа). И все пак науката е постигане на нещо ново, а не просто приложение на вече известни истини, като този стремеж към истината заради самата истина, или както още се казва: към спекулативно познание, е една, действително, божествена човешка черта (независимо дали признаваме Бога, или Го отричаме). Известен негативен момент в науката настъпи основно през ХХ век, който момент е свързан с прекалено бързото ù, т.е. революционно, развитие (защото, естествено, еволюционното движение е за предпочитане, поради по-малкото катаклизми), но нещата постепенно ще се нормализират предвид на безкрайната сложност на нашия свят, с която неизбежно се сблъскваме при задълбаването във всяка една посока. Огромният обем знания започва да конфликтира с творческия характер на научната дейност, като тя става един вид промишленост, а това от своя страна намалява нейната привлекателност, така че може да се предполага, че нарасналия процент научни работници постепенно ще спадне до някакво разумно ниво от 2-3%, което и ще усмири нейните експлозивни темпове на развитие.      Във всички случаи, обаче, нямаме право да виним науката за човешките недостатъци и неумението ни да се ползуваме от предоставените ни нови възможности. Естествено е едно дете, което за първи път хваща нощ в ръцете си да вземе да се пореже на него, така че няма нищо чудно в това, че човечеството се "порязва" на всяко ново и епохално научно откритие. В крайна сметка, вариантите са два: или човечеството ще оздравее и ще се научи да си служи с новата придобивка, или пък ще се разболее и ще си отиде от този свят, само че то ще бъде поради вродени дефекти на човека или на обществото, а не на самото научно откритие. Вярно е, че науката е един от най-опасните аспекти на цивилизацията (момент застъпван от всички религии), но пък тя е и един от най-сигурните пътища за постигане на цивилизовано общество, така че: искаме ли цивилизация, не можем без наука.      6. Промишлеността неизбежно съпътствува цивилизацията тъй като предоставя начини за повишаване на ефективността на човешкия труд във всяка рутинна дейност. Тя освобождава повече време от преки задължения към обществото, като дава възможност за по-щастлив живот на хората, само че тази възможност далеч не винаги се използува от тези, които работят в дадената промишленост, но това също не е вина на промишлеността, а на общественото устройство. Както и всичко прекомерно, когато се заложи твърде много на промишленото производство, може да се стигне до не особено положително състояние, което да обезличи човешкия труд и да превърне хората в един вид впрегатен добитък към техниката, което се наблюдаваше често през ХХ век. Това е добре известно и се опитваме да се борим с него, но изкушението на лесните успехи е твърде голямо за да му устоим. Поради това вече и храната ни е почти изцяло изкуствена, и дрехите ни, и развлеченията ни, и прочее. Промишлеността обърка цялата природа защото доста дълго време си мислехме, че "номера" е да се вдига много шум и прах (оттам и нашия лаф: "работя та пушек се вдига"; също както и думата industry се разлага на: in + dust + ry, което ще рече точно "нещо в праха"), като промишлените методи навлязоха и в науката, и в изкуството (ако можем така да наречем масово предлаганите по медиите сурогати), и в спорта, че и в секса и порнографията, и къде ли още не. Все пак вече започнахме да си даваме сметка, че само ефективността не е всичко, и можем да се надяваме, че за в бъдеще ще се научим да използуваме серийно произвежданите неща само като заместители, с оглед на печелене на време и средства, но не и като нещо задоволяващо търсещата природа на човека. Животът ще покаже дали нещата ще се подобрят, или ще се влошат още (преди да се подобрят).      7. Търговията и пазара, са много съществено завоевание на цивилизацията, при все че някакъв вид размяна на стоки е съществувала и сред първобитните племена. Установяването на благородните метали като единен еквивалент за оценка на всички резултати от човешката дейност е от изключително значение за свеждане на много-координатното пространство на ценностите до една единствена координата. Това далеч не винаги е добра оценка, но тя дава възможност за сравнение и обмен, а въвеждането на измислени и надарени с някаква стойност парични единици вече облекчава и самия процес на обмяна. Облекчението е относително, защото в действителност се налага съществуването и на междинен пазар на валута и ценности, но на него няма смисъл да се спираме тъй като той има същите общи характеристики на всеки пазар. Парите са някакъв вид заместител на ценности, или "менте", както казваме ние, но това виждане е битувало от хилядолетия, защото на английски, например, думата mint означава едновременно растението мента, както и монетен двор. Доколкото пазарът е мястото, където се извършва самия обмен, е нормално той постепенно да започне да диктува и какво да се произвежда (с оглед на обмяната с нещо друго). Това е естествено развитие на нещата, но то далеч не е най-правилното и разумно решение, защото прилага хаотични методи на контрол, а хаоса никога не може да бъде добро решение в обществото! Така че пазарът е едно временно решение, поради липсата на по-добро, но това не значи, че той е правилното решение.      Нека разгледаме това по-подробно, като изхождаме от интересите на производителите и купувачите. Третата група на търговците (и на брокерите), не е нужно да намесваме за простота, защото те, стоейки между двете гореуказани, изпълняват спрямо всяка от тях ролята на другата, така че не внасят нещо принципиално ново. Дребните производители определено губят от пазара, защото не е по техните възможности да го анализират и предскажат; то и крупните производители не могат да го предскажат точно, а само в общи линии (защото ако можеха, то цялата търговия щеше да се сведе до точен анализ на данните, и на съвременното ниво на техника това щеше да бъде само един вид двубой между компютърни програми, а не привлекателно интелектуално занимание), но тъкмо това дава поле за тяхната изява. Тъй като дребния производител не може да се пребори ефективно с пазара неговото спасение е: или да се обедини с други събратя по съдба, за да достигне някаква "критична маса", когато вече да не е така зависим от него, или пък да работи за някой крупен купувач (търговец). Това, обаче, са все начини на подтискане на пазара, а не за неговото използуване. С други думи, пазарът е изгоден само за такъв производител (търговец), който е достатъчно крупен (един от десетината най-големи в бранша и региона), за да му влияе!      Аналогична е ситуацията и с купувача — ако той е дребен, почти винаги ще губи, защото при последваща проверка няма начин да не установи, че: или е можел да купи същата стока по-евтино, или е можел за същите пари да купи по-хубава стока (или и двете), или пък, ако се е стремял да проучи по-добре пазара за да не се "мине", е можел да си спести това време (а и нервите) като направи груб или случаен избор откъде да я купи (защото при един наситен пазар всички аналогични стоки са приблизително еднакви)! Единствено крупният купувач (едра фирма или търговец) може да спечели от пазара. Шумно рекламираната пазарна икономика е една чиста заблуда, разпространявана от крупния бизнес, т.е. "четки" за дребните "рибки"! Пазарът е най-неефективния начин за регулиране на производството, и той има единствено това предимство, че е по-адаптивен, от централизираното планиране, но понеже последното също си има своите присъщи недостатъци, излиза че всяко решение може да бъде само компромисно! Сегашното компромисно решение не е добро, а идеалното решение е някаква форма на единно планиране на производството за първите десет (примерно) най-крупни единици в отрасъла, на базата на динамично следене на потребителското търсене, но от отделна структура, различна от самите производствени единици, която да им дава указания, в някакви граници, за количеството и асортимента на типовата продукция в зависимост от техните икономически показатели, като им определя и пазарни райони, но без да изключва нужната конкуренция между тях. Не че това е лесно, но това е пътя за в бъдеще.      8. Собствеността, най-вече върху средствата за производство, е основен въпрос, който цивилизацията все още не е успяла да разреши задоволително. Ясно е, че и тук решението може да бъде само компромисно, защото винаги е имало неща, които не всеки един може да притежава, така както и винаги ще има неща, които всеки един трябва да притежава, но по въпроса много се спекулира, така че нека кажем и ние няколко думи. Основният спор между капитализма и социализма (или комунизма) е изобщо неправилно поставен, защото няма значение дали собствеността върху средствата за производство е частна или обща, а дали тя е лична, т.е. дали този, който работи, притежава това, с което работи! От тази гледна точка разликата между тези два начина на организация на обществото изчезва, защото и в развитите капиталистически страни (а и през миналите строеве, като робовладелския или феодалния) само около 3 до 5 % от населението притежават тези средства за производство (но пък тези няколко процента и не работят пряко с тях).      Собствеността, от край време, е служила основно като средство за упражняване на надмощие на едни хора над други и за избор на управляващи (нещо което комунистите наричат, и то не без основания, робство на капитала), което отново ни връща към недостатъците на обществото, разисквани в раздел I-ви. При разумен подбор на управляващите (основан на лични генетични дадености, удачни тестове, и статистика от личните им успехи) по естествен начин ще изчезне и въпроса за собствеността върху средствата за производство и ще остане само разделението на лична собственост (жилище, средство за транспорт, и пр.) и нелична (или нужна за обществото). Но това не значи, че неличната собственост ще бъде свободна, или безстопанствена, не само защото така тя ще се похаби, но и защото човек не може да работи добре за другите (като част от обществения организъм) без някаква степен на принуда, или експлоатация! Доколкото този въпрос се разглежда и в есето "За справедливостта" (както и в "За бъдещето"), то няма повече да се разпростираме, но ще отбележим, че общество без някаква експлоатация е просто немислимо!      9. Армията и полицията, както вече изтъкнахме, не са цивилни средства, но, доколкото чистите неща в природата са рядкост, то и няма период в историята на цивилизацията, когато да се е разминало без тях. По всичко личи, че така ще бъде и за в бъдеще, при все че армията в една всенародна държава може да се превърне в някаква сила за бързо реагиране при природни бедствия (и/или евентуални космически нашествия). Полицията, обаче, ще си остане, защото общество без каквито и да е забрани е немислимо, и, следователно, винаги ще има хора, които да искат да ги нарушават (което, между впрочем, си личи и от римското виждане за полицията-police като производна от града-polis).      10. Изкуството е също основна характеристика на всяка цивилизация, защото то предлага (алтернативен на религията) начин за разкрасяване на житейското ни съществуване, или вид ескейпизъм. Доколкото, обаче, авторът не е човек на изкуството, не му остава нищо друго освен да му се възхищава (е, ако то не е масово, разбира се).      11. Религията е задължителен елемент на цивилизацията защото хората са слаби същества и винаги ще имат нужда от заблуда и опора (или нужния за тях "опиум"). Тук има много неща, които могат да се дискутират, но ние ще ги прескочим сега, тъй като има специално есе посветено на религията.      12. Медиите са един вид алтернатива на официалната религия и/или пропаганда! Тяхната сила се прояви основно през ХХ век, поради възможностите за масова информация, но трябва винаги да се има предвид, че те са си средство за масова манипулация на общественото мнение (макар и в интерес на самото това общество), поради простата причина, че трябва да се използуват всички начини за противодействие на закона за намаление на разумността в групата, за който говорихме в началото. (Вместо манипулация бихме могли да използуваме и думата "инсинуация", която говори за навиране на нещо в каквито "синуси" намерим, и ако погледнем в италианския, то там думата за преподавател е insegnante, четено "инсеньянте", което стои доста близо до insinuante, при все че това не е съвсем правилно етимологично, защото техния преподавател идва от знака-segno, но може би тази връзка се прави от хората.) И тук постигнатото решение далеч не е най-доброто, най-малкото защото медиите, финансирани от крупния бизнес, защитават, разбира се, неговите интереси, а не тези на масите (но пък и масите не винаги осъзнават добре интересите си, за тяхно съжаление).      И така, цивилизацията допълва човешкото общество, като се стреми да го направи по-хуманно и щастливо, само че рядко успява защото трудно вкарва разума в действие. Човешкото общество засега не може да се прояви като цялостен организъм, а още по-малко — като разумен такъв. Но какво да се прави като такъв е материала, с който сме принудени да работим — ненадеждното, жестоко и егоистично животно, което може и да постъпва разумно, понякога, но не и преди да е изчерпало всички неразумни начини за постигане на целта!? След като вече сме се появили на този свят, обаче, ние просто нямаме друга алтернатива, освен да изживеем живота си. Дано всяко следващо поколение прави това малко по-цивилизовано от предишното. ЗА ИНТЕЛЕКТА I. Определение      Точна дефиниция на интелекта е принципиално невъзможна, тъй като това е всеобхватно базисно понятие, за което се предполага, че всеки има някаква интуитивна представа (така както не се дефинира що е това Бог, или материя, например), така че ние по-скоро ще припомним в началото каква е тази представа. Но нека първо обърнем внимание, че думата "интелект" се използува в най-различни контексти, които често си противоречат, а пък в други случаи са силно ограничаващи, защото ние сме склонни да приписваме интелект само на човека (а оттам и на Бога, във всички религии), докато редица животни, както и изкуствени системи, също могат да проявяват интелектуално поведение в редица ситуации. Така че най-доброто, което можем да очакваме е някаква евристична дефиниция, коята да отразява най-същественото, но без да твърдим, че тя е изчерпателна и непротиворечива, като по-важно за нас ще бъде да не изпуснем някоя интелектуална проява, отколкото да изключим това, за което не е нужен особен интелект.      Във втората половина на ХХ-ия век този въпрос придоби особено значение поради опитите, някои от тях поразително успешни, за изкуствено моделиране на човешкия интелект. На мнозина може би е известен критерият на Тюринг за това, кога имаме една интелектуална система (компютър, робот, или човек), който се свежда до това, че човек беседва по някакъв информационен канал (компютърен терминал) с някого, без да знае с кого и без да го вижда или чува директно, и ако след едно приемливо време той не може да каже със сигурност (или пък сгреши) дали разговаря с човек или с машина, то той има пред себе си един интелект. Тук акцентът е, от една страна, на субективността на оценката, а от друга — на независимостта от елементната база (живи клетки или електронни елементи). Това е правилен подход, но той не ни казва нищо за същността на интелекта (освен че няма друг начин за неговото определяне). Интуитивната представа, обикновено, е за такава дейност, която изглежда доста сложна, така че дори не всеки човек може да я върши.      Нещо подобно твърди и етимологията на думата, защото "интелект" трябва да идва от гръцката дума entelecheia (εντελεχεια), която е термин въведен и използуван в древността от Аристотел като едно от названията на енергията и означава: активност, действуваща и ефикасна енергия, ефективност на дадена активност, или просто нещо във възможност. С други думи, интелектът е нещо скрито (във вътъка на нещата), нещо, което не може да се види, докато не се прояви по някакъв начин, някакъв работен принцип на материята (т.е. не нещо задължително свързано с човека), който я кара да функционира правилно. Но дори и по времето на Аристотел тази дума не е паднала от небето, и, макар че е образувана около думата "енергия" (ενεργεια) като нещо активно, и като нещо различно от динамиката, тя все пак е далечко от енергията и в старо-гръцкия може да се намери εντελεω като цял, пълен, недокоснат, εντελεια като пълнота, или εντελετεω като вдъхновявам, възбуждам! Е, не че хората много обичат да се вдъхновяват от интелекта (на тях им дай по-скоро екшъни и трилъри), но това е смисълът влаган в думата от векове; а като вземем предвид, че и самото тяло (по-скоро корена теле-) също се крие в нея, т.е. като махнем предлога εν = in (който е много древен), стигаме до идеята за вмъкване или свързване на частите в едно цяло, или за връзките между нещата.      При това положение има резон в съчетаването на прилагателното "интелигентен" с дейността на един шофьор или футболист, например, при все че това не е някаква уморителна умствена дейност. И въпросът не е в сложността на процедурите или разсъжденията, а в тяхната оригиналност или новост, в точната оценка на ситуацията и извършването на най-адекватното действие, така че е напълно възможно играта на един елитен футболист да е по-интелигентна от решаването на едно интегрално уравнение, да речем. Аналогичен е въпросът и с всички големи майстори в областта на изкуството, болшинството от които положително изпитват трудности при решаването на задачи от горните (че и средните) класове на училището, но тяхната дейност е интелигентна, ако щете само поради това, че такива задачи ги решават практически всички ученици с някакъв среден успех, докато творческата дейност на тези майстори може в най-добрия случай да бъде само подражавана! Това ще рече, че интелекта се състои преди всичко в създаването на нещо ново при дадена ситуация, а не в приложението на известни, дори и трудни, правила. Това ново нещо е било само във възможност, докато те не са го претворили в действителност.      Ако попитате, обаче, тези хора какво е това ново нещо, каква е тайната на техния успех, те няма да Ви отговорят не само защото не желаят да им "вземате хляба", а защото те самите, най-често, не знаят какво е то. Когато за извършване на дадена дейност съществува някакво описание, процедура, рецепта, или алгоритъм на действие, то тя обикновено не се смята за особено интелектуална, но ако добри правила не съществуват тя е достойна за възхвала и преклонение, и това е причината, която е накарала древните гърци да измислят метафората за музите, които нашепвали на ухото на твореца какво да направи. Интересен в това отношение е отговорът на скулптура Роден как той правел своите статуи — той казвал: "Вземам парче камък и отсичам всичко излишно."! Така че интелектът е бил и си остава преди всичко една загадка, макар че в редица случаи могат да се предложат различни правила и методи на обучение. В днешно време всичко се учи, но това не означава че големите творци са станали такива защото са научили тайните на занаята по време на обучението си — то им е било нужно най-вече за да разшири кръгозора им и да добави нови методи и средства към палитрата им, но не и да промени това, което те вече са имали в главите си.      И понеже споменахме веднъж алгоритмите на творчество, то нека обърнем внимание и на един объркващ парадокс, който се състои в това, че дейностите, най-често считани за много интелектуални, се оказват доста лесни за изкуствено моделиране, докато тези, които са по-елементарни и достъпни дори и за редица животни, се оказват най-трудните! Играта на шах, която се играе от хората вече хилядолетия, обикновено се разглежда като типичен пример за сложна интелектуална дейност, но въпреки това съвременните компютри, при все че са още в "детската" си възраст (около половин век), вече успяха да бият, не кой да е, и не един среден шахматист, а световния шампион по шахмат, развенчавайки мита за ненадминатостта на човешкия интелект. А от друга страна редица елементарни човешки дейности извършвани с гола ръка и практически без умствено натоварване, както и самата грациозна походка на някои животни, са все още доста трудно осъществими за редица роботи и по всяка вероятност създаването на достатъчна прилика с човека не е въпрос на близко бъдеще. Това е така защото там, където процедурата лесно се алгоритмизира, съвременната техника е достатъчно мощна за да твори чудеса, докато простите механични движения и привидно елементарните съждения на ниво здрав разум са много по-трудни за реализация. Аналогично на шаха можем да споменем също и компютърната анимация и музика, които се развиват от някакви си двадесетина години, но вече имат много впечатляващи резултати (ние не говорим за това, което човек може да прави с помощта на компютрите, а за самостоятелна дейност на компютърни програми).      На базата на гореизложеното вече можем да даден някаква работна дефиниция на понятието интелект, като: евристична преработка на информацията, която позволява откриването на нови зависимости и провеждането на адаптивно поведение в непредвидени ситуации. Евристичността означава непълнота или неточност на решението, както и изпускане на вярно решение, а адаптивността предполага някакво нагаждане към средата и обучение. Интелектът е просто неясен начин за преработка на информацията, а дали това се извършва съзнателно или не (и какво е това "компютърно съзнание"?) и дали е волеви или произволен акт, не е съществено. Презумпцията за някаква декомпозиция на целите е налице, но тя се подразбира от новостта на ситуацията и от опипващия начин на работа на интелектуалната система. Няма никаква необходимост от разглеждане на материалната среда в която става тази преработка на информацията, защото важна е идеята а не материалната ù реализация. (А, между впрочем, и самата дума "идея", т.е. латинската idea, се базира на корена ... Deo, което е старо-гръцкия Θεοσ, или Бог, т.е. в идеята задължително има нещо божествено.) Това е достатъчно като въведение, а в следващия раздел ще задълбочим малко вижданията си за интелектуалната преработка на информацията и ще я разделим на два основни класа. II. Разум и интелект      Разумът и интелектът често се разглеждат като синоними, но е редно да правим и разлика между тях, защото докато интелекта е нещо във възможност, то разума е способността за приложение на вече известни алгоритми. Самата дума "разум" идва от латинското ratio, което означава отношение или деление, и смисъла на приложението му за интелектуална дейност идва от трудната процедура на деление (има се предвид с римски цифри), която в древността е била позната на по-малко от един човек на хиляда, може би (а днес е дори още по-непозната защото римските цифри вече не се използуват в аритметиката). Фонетично тук се крие делението или правенето на ... резки (както и при нашия разум, или при френския raison = резон; още, да речем, в стария рабош като сметало, и други), което заслужава да се спомене (понеже разума ни обикновено щрака), макар че това е доста грубо разглеждане. Друг синоним на разума е логиката, която пък е от латино-гръцкия logos, което означава някакъв запис, или поне в този смисъл се използува днес в английския (logo е емблема, символ за нещо; logistic е материално-техническо снабдяване, т.е. записване за това какво има в наличност), и тогава логиката е възможността за преработка на някакви записи, символи, думи, и прочее (спомнете си библейското "В началото бе слово ..."), с оглед разкриване на тяхната същност. В този смисъл е по-добре под разум да разбираме способността за сложна интелектуална дейност, за която, обаче, има някакви известни правила или алгоритми, докато интелекта не се изчерпва само с това, а предполага и възможност за получаване на нови решения с помощта на сравнения на ситуации и генериране на идеи.      По точно в изкуствения интелект се говори за аналитични и синтетични методи на решение. Аналитичните методи се наричат още и дискретни или цифрови (символни) и се базират на някакво разлагане на информацията и анализ на данните и връзките между тях, което да позволи приложението на един или друг частен подход за решение; това са собствено разумните или логични методи. Синтетичните методи пък означават някакво разпознаване на ситуацията като единно цяло без подробен анализ (било то на изписване на букви и други изображения, или на игрова, военна и оперативна обстановка, или на музикални произведения, и прочее), и се наричат още аналогови; те не дават толкова точно решение, но могат да бъдат доста бързи и се усвояват по-лесно от хората. Тези понятия доста често се преплитат като може аналогови процедури да се реализират на цифрови машини, или логически алгоритми да се изпълняват по аналогов начин, и това става както в компютърните системи, така и при хората, защото има различни типове психики със своите предпочитани дейности. Важното е да се разбере, че това са два типа преработка на информацията, а не един, макар че в съвременните компютри засега съществува тенденцията да се използува цифрова преработка навсякъде, но това е въпрос на ефективна елементна база, и може да е моментно явление.      Думата "аналогов" пак води началото си от Древна Гърция и ще рече нещо различно от "лого"-то, защото "а"-то в началото на думата (от дълбока древност, но поне от старо-гръцкия, най-често) е префикс за отрицание; обучението по аналогии (ситуации или още казуси), обаче, е основен метод в най-различни науки. Така е в примера с шофьора и футболиста, във военното дело, в юриспруденцията, медицината, литературата и другите изкуства, и къде ли още не, което означава, че ние нямаме никакво право да пренебрегваме този метод на решение на интелектуални задачи. Иначе ще излезе, че цялата интелектуална дейност се свежда до решаване на задачи от висшата математика, или до игра на шах, където компютрите вече са по-добри от хората, и дори ще трябва да изключим от сферата на разумните "човеци" всички тъй наречени интелектуалци или хора на изкуството, както и упражняващите други хуманитарни дейности, само защото те не могат (а те наистина твърде често не могат) да разсъждават логично. Така че трябва да разглеждаме и двата вида преработка на информацията в съвкупност, когато говорим за интелекта — било то човешки, било машинен, било животински, или пък извънземен.      И наистина, някои хора са силни в запомняне на фактите, а други на правилата, и това е добре известно, макар че такова деление не е особено показателно, защото и едното и другото са все аналитични или дискретни информационни същности. Но има хора с различно развито въображение и различна емоционална натовареност, както и такива, които предпочитат действия по аналогии. Доскоро на това се гледаше като на различни особености на функциониране на мозъка, докато в 70-те години на ХХ век не беше установено, че те са свързани с различни части на мозъка, но не на съзнание или подсъзнание (което е едно функционално, а не материално деление), или на кора и подкорие, а на нещо далеч по-диференцирано — на ляво и дясно полукълба на мозъка! Лявото полукълбо (освен че управлява двигателната активност на дясната половина на тялото — нервните влакна "търсят" всяка възможност да се удължават и пресичат едно с друго, защото тъкмо там се изграждат възлите или синапсите, които именно са запомнящите единици) отговаря за рационално-логичната или още семиотична (символна) преработка на информацията, която е най-често вербална (словесна) или знакова. В лявото полукълбо се намира центърът на речта, а тя, колкото и да е поливалентна, размита, и неточна по сравнение с математическите правила и формули, е едно дискретно преобразуване на информацията. Там е семиотичната машина на човека и там се извършва декомпозицията на целите, планирането, логическите разсъждения, и прочее. Доколкото хората са предимно десняци, то и по отношение на координацията на движенията ни лявата част на мозъка е, като правило, по-развита и важна.      Дясното полукълбо, от друга страна, е аналоговата машина, която реализира основно преработката на чувствените образи и при повечето хора работи предимно по време на сън. Там се осъществява асоциативното разпознаване, разсъждението по аналогии, спонтанната ситуативна класификация, и прочее, които са пълни с грешки, ако човек е успявал да "улови" мозъка си за редица несъобразности по време на сън, но те са много по бързи и интересни. Интелектуалците, навярно, имат способността да използуват дясното си полукълбо и по време на бодърствуване, което усилва тяхното въображение, докато пък логическата проверка на лявото им полукълбо е по-слаба и недоразвита. При всеки човек мозъка си има своя специфика, но главното е, че ние имаме в главите си, по същество, два типа компютри, които действуват съвместно, като тази дуалност е основата на нашето мислене и на човешкия интелект! Нашият мозък не е просто една многопроцесорна система от еднотипни процесори (макар че при някои индивиди и това се реализира, в смисъл, че има хора които могат да вършат по няколко умствени дейности едновременно), а съвкупност от различни по начина на функционирането си машини. Опитите на изкуствения интелект засега се свеждат основно до моделиране на дейностите на лявото ни полукълбо, макар че не е като да не съществуват идеите за персептрона и за невронните мрежи, които трябва да помогнат за реализирането и на "десния" ни компютър, но за това ще трябва да почакаме още половин-един век, може би. Във всеки случай това неясно нещо във възможност може да се постигне и по изкуствен начин, още повече, че природата (или Бога) вече е успяла да го реализира по най-елементарния начин — чрез милиони и милиони проби и грешки. III. Недоразвит инстинкт      Това че разполагаме с толкова съвършени изчислителни устройства в главите си, обаче, съвсем не означава, че ние ги използуваме както трябва. По точно казано: човек постъпва разумно едва тогава, когато е изчерпал всички неразумни методи за постигане на целта! Интелектът е сякаш "последната дупка на кавала", на която се "свири" когато другите "дупки" с нещо не ни задоволяват. В този смисъл той е правилно да се разглежда като един още недоразвит инстинкт, до който хората рядко прибягват дори в индивидуалната си дейност, да не говорим за колективните решения в обществото, където зашумяването на средата е толкова голямо, че подтиска разумните гласове (вижте "За човечеството"). Доколкото това, човек да разполага с нещо хубаво и да не го използува както трябва, изглежда доста странен феномен то нека се спрем по-подробно на причините за нашето неинтелектуално поведение.      1. Интелектуалните решения изискват много време и процеса на мислене е значително по-бавен от инстинктивните действия, поради което хората твърде често постъпват като животните. Тук става въпрос предимно за аналитичните или рационални решения, но те продължават да се разглеждат като собствено интелектуални и точно там човек предполага че има превъзходство над животните, само дето последните много често постъпват по разумно от него и дори "по-хуманно". Всъщност, може да се каже, че човек е просто едно универсално животно, което за сметка на своята универсалност е и по-неспособно от всяко друго специализирано животно в която и да е конкретна дейност, и затова се мъчи да компенсира своето несъвършенство чрез този нов инстинкт (по-скоро, че човека е станал универсален, в процеса на еволюцията, защото е бил достатъчно некадърен и безпомощен в редица дейности). Така че, в най-добрия случай, човек се мъчи да автоматизира своите познания и техника на работа до скоростта (и нивото) на инстинкта, като, ако това му се отдаде, с течение на времето той вече придобива някаква интуиция, което ще рече несъзнателна интелектуална дейност, извършвана спонтанно и без видима мисловна активност. Така става при решаване на училищни задачи, при шофиране, и при изпълнение на преките му задължения, но това е, по-скоро, приложение на предишна мисловна дейност, сведена в момента на действието до автоматизъм (както, например, ако човек се замисля когато ходи кой крак да вдигне и как да премести центъра на тежестта си, то той често ще се спъва и ще пада). Но такива, вече рефлекторни, дейности могат да се извършват в познати ситуации, а при сложни житейски проблеми се налага човек да мисли на място, само дето това е много уморително и бавно за него, а и оперативната обстановка не винаги го позволява.      2. Човек освен глава, обаче, има и тяло, което ще рече че той е преди всичко емоционален и след това рационален. Човек е висше животно (и това не трябва да ни шокира защото е вярно), а основната цел на всяко животно е да прекара приятно живота си, така че тук имаме едно диалектическо противоречие в целите на съществуването. Роботите не са емоционални (поне засега) защото не сме решили, че това ще им е от полза, но моделирането на емоциите не е по-сложно от моделирането на интелекта, и след като при нас емоциите пречат е естествено да не ги прилагаме при изкуствения интелект. Но емоционалната натовареност на човешките разсъждения не означава просто вземане на пристрастни решения удовлетворяващи само нашите интереси, понеже и интелекта е призван да наложи предимството на дадения индивид или група над другите и това е естествено. Нещо повече, може да се твърди, че на този свят човек най-често страда не защото не си гледа интереса, а защото не може да определи правилно интереса си (понеже си го гледа прекалено много)! Пристрастността при човешкото мислене се изразява в нарушаване на самата логика на разсъжденията и замяната ù с това, към което индивида е емоционално по-благосклонен, или, в най-леките случаи, във филтриране на входните данни от гледна точка на (често неосъзнатите) индивидуални предпочитания. Човек е до такава степен егоцентричен, че много рядко може да разсъждава логически, по простата причина, че априори приема за вярно това, което иска да докаже по логичен път. Така постъпват и политикът, и юристът, и пациентът, и влюбеният, и прочее, и като че ли действително разумно поведение може да се наблюдава само при работа с абстрактни математически категории.      За противоречието между разум и емоции, разбира се, е говорено много, но същността е в това, че то съвсем не е задължително да бъде антагонистично и целия "номер" е в това кой кого ще командува. Съвсем нормално е да очакваме, че ако интелекта командува емоциите от това ще спечелят и самите емоции (наред с интелекта), но доколкото човек не е създаден изведнъж, а е продукт на еволюцията на животните, то емоциите заемат по-базисно положение от интелекта. Това, всъщност, е перифразиране на тезата за недоразвития инстинкт, защото когато той се развие достатъчно (и ако се развие, разбира се) той ще трябва да поеме цялото ръководство като използува емоциите само като "консултанти" или "арбитри" при оценка на решенията. В близките няколко века (а по-реално — хилядолетия), обаче, нямаме основания за големи надежди защото и в днешно време за поне 95% от хората доводите на интелекта продължават да звучат сухо и неубедително и те предпочитат действието (екшъна) пред размисъла, защото то носи повече непосредствени емоции, което означава, че те още не са се научили да изпитват емоционално удоволствие от самия процес на мислене.      3. Евристичността на интелектуалните решения означава, че тяхната вярност не винаги е гарантирана, а проверката им в редица случаи е невъзможна, било то поради огромната размерност, било поради основния критерий за истинност (поне в социалната сфера) — проверката на бъдещето. По общо погледнато, най-резултатната стратегия, използувана повсеместно от природата (или Бога, ако непременно желаете да я персонифицирате), е пълния с най-много грешки метод на пробите и грешките (или пълно претърсване в пространството на състоянията), който, обаче, може да се прилага успешно, ако се разполага с неограничено време и ресурси. Човек не е Бог, но той също може да прилага някаква ограничена форма на тази стратегия, ако съзнава своето положение на прашинка от човешката общност и история и се възползува от натрупаните милиони грешки за изминалите векове. Само дето всеки индивид предпочита да си прави свои собствени грешки (понеже това е много по-лесно от преработката на цялата достъпна информация) и особено се гордее с тази си "независимост". Е, в редица случаи това се оказва правилно, тъй като обстоятелствата на предишните грешки сигурно са били по-различни. Във всеки случай нашите решения са евристични и нашите критерии за истинност са относителни, така че точното решение не винаги се гарантира.      Но ако точното евристично решение не е винаги гарантирано, то за сметка на това е възможно да бъде намерено някакво приемливо решение за сравнително кратко време. По подобен начин работят и компютърните програми за игра на шах (а, естествено, и самите гросмайстори), които никога не разглеждат всички възможни ходове, а се ограничават с определена дълбочина на дървото на състоянията, както се казва. Според ориентировъчни изчисления броят на възможните ходове в една средно дълга шахматна партия е число записано с единица последвана от 120 нули (т.е. 10 на 120 степен, 10120), което е едно наистина невъобразимо число, защото броя на всичките атоми във Вселената се записвал като единица последвана само от 80-тина нули. Така че евристиката е неизбежна при сложните задачи и всичко е въпрос на приемлив баланс между пълнота на разглеждане и време за получаване на решението. Но какво е интелекта, ако не също така един баланс между противоречиви изисквания? Тъкмо този баланс, обаче, това намиране на средата, както са казвали още древните гърци, е най-трудното нещо за човека.      4. Друга причина за неразумното човешко поведение е вербализоваността на нашите разсъждения, или ограничаващото влияние на езика. Ние особено се гордеем с нашата членоразделна реч, способна да даде добро описание на природата, но това което тя дава е най-вече една виртуална (т.е. привидна) действителност, която е по-скоро заблуждаваща и двусмислена, отколкото точна. Никой не може да убеди едно куче, например, че за него е по-добре да се храни с боб, соя, ядки и прочее, защото то не разбира човешката реч и като така си предпочита винаги мръвката, докато хората могат да бъдат убедени в това (и според хиндуизма употребата на всяко месо е неправилна, включително и на яйца и хайвер, защото това били бъдещите малки на животните). Нашето обществено устройство се крепи на човешката реч, защото никой политик не би могъл да ръководи масите, ако не може да приказва добре, т.е. да манипулира народа. Ние просто харесваме заблудата, която думите предлагат, и не желаем да я заменим с нищо друго; привидната реалност на литературата е по-привлекателна от някои други изкуства, защото техния език (на живописта, например) е по-беден. Между другото, не е известно кой българин пръв е решил, че нашия говор трябва да се нарича "реч" (и дали е бил българин), но той трябва да е имал чувство за хумор, защото на английски еднакво звучащата дума ... retch значи "повдига ми се, гади ми се", т.е. "повръщане"! Това, разбира се, е един лингвистичен куриоз и не е пряко свързан с нашето разглеждане, но е показателен за ненужността от много суперлативи във връзка със (считания за логичен) говорен център на мозъка, който, всъщност, прави каквото може, при ограниченията наложени от езика.      Естествените езици са особено неточни и боравят с много размити понятия, което е основната причина поради която различни хора могат на базата на едни и същи данни да стигнат до коренно противоположни изводи! Бедата ни не е в това, че можем да говорим, а в това че си вярваме на казаното! Ако можехме да използуваме някакъв семантичен език, който да отразява по-правилно смисъла на понятията, както сега се опитва изкуствения интелект, или ако поне бяхме усвоили масово телепатията, а не само като някакво феноменално изключение от единици на милион (и то не винаги и не за всякакви мисловни образи), сигурно щяхме да бъдем и по-разумни и по-правдиви. Редица животни имат своите, примитивни според нашите представи, езици, но те са достатъчно добри за да изразят нужните им емоции (понеже техния разум е съвсем зачатъчен и на по-подчинено ниво от емоциите, отколкото нашия).      Има основания да се надяваме, че под влияние на логиката естествените езици ще стават все по-точни, макар че това е много бавен процес. Ние, например, все още използуваме двойното отрицание (примерно във фразата "аз не знам нищо ново", което ще рече "аз знам нещо ново", ако искаме да бъдем точни) докато англичаните са се отказали от него преди повече от век. Но това не значи, че те са много по-напред, защото пък още не са се научили да правят разлика между буквата "о" и числото "0", и в редица случаи наричат числата "фигурки". Засега като че ли единственият прогрес е навлизането, вече и в българския език, на съчетанието "и/или", защото нашето всекидневно "или" означава тъй нареченото "изключващо или", т.е. логическа функция, която е вярна само ако двете неща са различни (т.е. или едното или другото), докато изписването с наклонена черта е вярно винаги когато и двете неща не са едновременно неверни. Във всеки случай важно е да се разбере, че нашият език колкото ни помага, толкова ни и пречи при опитите ни да разкрием същността на нещата, и интелекта не се състои непременно в способността ни да говорим. Така че най-добре би било ако можехме да бъдем интелигентни без да говорим, отколкото обратното (което се случва най-често).      5. Не без значение за рядкостта на интелектуалните прояви при човека е и фактът, че интелекта няма пряка връзка с продължението на рода, което е нашата глобалната жизнена цел, от гледна точка на природата, защото при продължението на рода трябва всичко друго, но не и много акъл! Разумът продължава да играе второстепенна роля във всички по-значими обществени прояви (вижте "За човечеството"), които са свързани, така или иначе, с осъществяването на по-добри условия за размножение на дадена обществена група (макар и това да не се съзнава от нейните членове). От гледна точка на размножението човекът не е интелектуална а размножителна машина, където мъжа е сеяча, а жената е земята-утроба. На някои това може да им харесва (особено самия процес на размножението, абстрахирано от резултата), а на някои — не особено (ако размножителния им апарат вече малко се е поизносил, или пък още не е съвсем завършен), но положително не по-често от веднъж на хиляда пъти човек се отдава на това занимание по разумни съображения.      Във всеки случай дори и в нашия просветен век, и в богатите и развити страни, интелектът се цени основно като спомагателен елемент от другия пол, защото жените търсят красивите, и/или богатите, и/или силните мъже, докато мъжете търсят ... пак същото, но с изключение на силата (защото силата на жената, както е известно, е в нейната слабост). Интелектът обикновено не пречи, когато е притежание на мъжа, но той е просто един пикантен нюанс (нещо като комбинацията между бялата и черната раса, например, която действува приятно възбуждащо), докато при жените той се цени не според заслугите му, а заради неговата рядкост (нещо като яйце на птеродактил, да речем). А в обществото се гледа на умните хора в най-добрия случай със съжаление, защото, виждате ли, на тях не им остава нищо друго, с което да се прославят. Може би на някоя друга планета нещата да не стоят така, при изкуствения разум сигурно няма да е така, но при хората това е природна даденост.      6. Най-накрая ще се спрем и на отсъствието на организираност в човешкото общество като цяло, което прави просто излишен особения интелект на неговите членове. И наистина, какъв е смисълът от доста оптимално решение за даден индивид или малка група, след като тяхното взаимодействие все още се осъществява по най-примитивен начин (вижте "За човечеството" и "За насилието"), и разумното решение няма шансове да бъде приложено на практика? Централната нервна система на животните се усъвършенствува в борбата им за оцеляване, а щом човек вече е оцелял, та чак е пренаселил "горката" ни планета до безумие, за какво му е по-нататъшно усъвършенствуване? Границите на нашите най-големи мечтания за обществена хармония не излизат извън рамките на демокрацията, пазарната икономика, и "разумната" въоръженост, докато демокрацията противоречи на здравия разум (вижте "За демокрацията"), пазара е една очевидна заблуда (вижте "За човечеството"), а въоръжеността е разумна само от позицията на по-силния. Докато обществото не съумее да изгради някаква по-добра организация от тази на медузата, например, където решенията на централния мисловен орган да се претворяват в практиката без съпротива на масите, и по-добра специализация от тази на разрушителните проби, или на преуспяване на по-способните (като че ли сме на някакво състезание и слънцето не грее еднакво за всички), то и няма особена нужда от по-съвършена форма на човешкия интелект. С други думи: докато противоречията между индивидите не се сведат до възможния минимум хората ще продължават да постъпват неразумно или по животински. Ами това е в общи линии: целта определя средствата!      Доколкото творчеството е до голяма степен свързано с интелекта е редно да кажем няколко изречения и за него. Всяка интелектуална дейност е, като правило, творческа, макар че обратното доста често не е вярно. Може би е добре да определим творческата дейност като такава, при която удоволствието е в процеса, а не толкова в резултата, макар че резултата, ако е добър, също не е за пренебрегване. Антиподната дейност е рутинната, при която удоволствието е след приключването ù, в резултатите от нея (в заплащането, например), докато самия процес твърде често не е привлекателен за индивида. Естествено възможни са различни степени на компромис между тези две крайности, както и изменение на характера на дейността с течение на времето; освен това такова деление е специфично за всеки. В този смисъл може дадена творческа дейност да не е свързана с необходимостта от особен интелект и един пример за това е ... секса, който положително се практикува не заради резултата (тъкмо той най-често е нежелателен) а заради процеса! Но това наистина е творческа дейност (поне докато партньора не омръзне много), защото човек всеки път открива нещо ново в него, а за повечето хора това е и единствената творческа дейност. Разбира се, в живота всеки се стреми да остави поне едно дете след себе си, но това търсене на резултата идва вече след удоволствието от процеса и по-скоро за лично оправдание; човек е търсещо животно и той постоянно се стреми към нещо — ако не към друго то поне към вечен живот чрез потомството си.      И така, интелектът за повечето хора все още е нещо, в чиято необходимост те не са убедени. А те не са убедени защото той не им носи особено удоволствие, както секса, например. Тези които получават удоволствие от самия интелектуален процес са по своему щастливи, защото това им помага в редица житейски ситуации, пък и едно удоволствие в повече съвсем не е за изпускане. Едва когато това стане масова практика (и ако то стане), тогава ще можем да твърдим, че човек е мислещо животно, а не само способно да разсъждава (защото той е способен и ... да уринира, например, но не свързва названието си с тази "способност"). Ако все пак това не стане — е, значи експериментът се е оказал неудачен. ЗА РЕЛИГИЯТА I. Опора за масите      Всеизвестна е сентенцията, че религията е опиум за народите, само че огромното болшинство от хората има предубедено схващане по въпроса, поради (с нищо не оправданото) допускане, че опиума е нещо лошо, защото от това трябва да следва, че и религията не може да бъде нещо хубаво, а пък масите, като правило, не виждат нищо лошо в религията (или поне в тяхната религия). Такова разсъждение е логично но неправилно, защото опиума съвсем не е задължително да е нещо лошо (иначе той нямаше да се прилага в съвременната, а и в древната, медицина), и освен това всичко зависи от дозата и конкретния случай (или заболяване). Хората търсят религията именно в трудните моменти на живота — при големи нещастия и смърт — и точно тогава те имат нужда от този психически и морален опиум, за да носят по лесно тежкото бреме на индивидуалния си живот. Разбира се, религията е добре дошла и в щастливите моменти на живота им, като бракосъчетания, раждания, красиви религиозни празници и карнавали, защото голямата радост и голямата скръб имат аналогично объркващо въздействие върху техния всекидневен живот; но дори и да не е винаги така (защото няма нищо объркващо в един Великден, или Курбан-Байрам, или някой друг църковен празник), то никой не е луд да се лишава от хубавите традиции, и дори сам ги търси, тъй като за многовековното си съществуване различните религии са имали възможността да разработят много сполучливи сценарии за всенародни празници.      Така че, ако се отърсим от предубеждението за опиума, бихме могли дори да допълним горната мисъл като пледираме, че: религията е точно този опиум, от който народите имат нужда! Ако това не беше така религиите просто нямаше да съществуват от хилядолетия, защото никой не може да наложи на човека (поне за едно по-дълго време) нещо, което той не желае. Ако някои свещеници не разбират нещата по този начин, това е само едно доказателство за тяхната ограниченост на мислене (нещо твърде свойствено за служителите на култа, където догматичното мислене е норма на поведение). Религията е за масите това, което са приказките за децата, независимо дали те са красиви или страшни, защото обикновените хора не са много по-различни от децата в техните наивни схващания и в желанието им да избягат по някакъв начин от действителността, която далеч не винаги им харесва. В този смисъл религията е един вид ескейпизъм, или бягство от действителността, и никой не може да отнеме на хората възможността за такова временно "изключване", а и няма такова право.      Комунистическата пропаганда, поради това че тя си беше една нова религия (на което ще се спрем към края на това есе), макар че не признаваше това, налагаше разбирането, че религиите (т.е. другите религии) са нещо натрапено на хората, което не им е нужно, и, следователно, е вредно. Това, обаче, просто не е вярно в общия случай, защото хората сами търсят някаква религия, а това което им се натрапва (и не им харесва) е общоприетата религия и нейното задължително изучаване в училищата (тъй като задължителните неща рядко се харесват на хората), и поради това още в епохата на Възраждането се появяват редица противници на религията. Тези противници са били големи хуманисти и велики личности, и тяхното противопоставяне е било нормално и необходимо за да се откъсне, или отдели, религията от управлението, да се премахне излишния догматизъм в мисленето (защото той, както всичко прекомерно, е вреден), да се демократизира и децентрализира обществото, но не и да се изхвърли изцяло религията от социалната сфера на живота. И както виждаме и днес тя не е изхвърлена. Религията съществува, и ще съществува, като една жизнена потребност за човечеството, но тя се променя, и ще се променя, с разширяване на човешкото познание за света. Религиозните догми се чупят, и за всеки догматик това означава отричане на религията, обаче това, всъщност, е едно непрекъснато развитие от наивните и конкретни представи за Бога (или боговете) с човешки облик към едно по-абстрактно разбиране за неограничената в пространството и времето природа и за нищожността и слабостта на човека.      Религията е една необходима заблуда — очевидно заблуда, защото няма никакви доказателства за съществуването на Бога (на което ще се спрем в раздел III, а вижте също и "За сътворението"), и очевидно необходима, защото хората я търсят от векове. Истината, освен че е недостъпна за хората (и слава Богу, защото ако някога можехме да постигнем цялата истина за Вселената, то какво щяхме да правим после?) и нашето движение във времето е един безкраен процес на разкриване на нови частични истини от безкрайната абсолютна истина за света, но е също и много трудно поносима (защото хората, както казахме, са като децата). Религията е една заблуда, но и всичко в нашия живот е заблуда: успеха, щастието, любовта, познанието, героизма, смисъла на живота, алкохола, секса, изкуството, и прочее и прочее. Християнската религия казва, че "всичко е суета", което има същия смисъл (макар и тя да не го нарича заблуда) и предлага като единствена алтернатива вярата в Бога и задгробния живот). Единственото, което можем да направим при това положение, е да си изберем някаква по-красива заблуда и да бъдем щастливи в заблудата си!      Много е наивно да се мисли, че когато човек знае, че се заблуждава в нещо, то той е недоволен — човек е недоволен само когато нещо не му харесва, а истинността е последния момент който го интересува, и то само ако все едно е недоволен. Повечето деца някъде до петата година разбират много добре, че няма Дядо Мраз, но това не им пречи да се радват на подаръците си на този празник. Всеки нормален човек съзнава, че е невъзможно да претърси всичките налични жени или мъже (според случая), за да си избере другар /-ка в живота, или предмет на своята любов, но това не му пречи да се влюбва, ако не в първия срещнат, то поне в един от първите 5-6 обекта, които опознае малко по-добре. Всеки читател знае, че художествените книги (и филми) са една измислица (макар и ние да сме малко объркани, от една страна от съществувалия доста време "критически реализъм", и от друга — поради това, че говорим за литература, докато англичаните си го казват направо fiction, т.е. "измислица"), но това не му пречи да ги чете с удоволствие, ако му харесват. В този смисъл съзнаването на факта, че религията е също една измислица и съществуването на Бога е недоказуемо, изобщо не означава, че религията не е нужна на хората, нито пък им пречи да вярват в нея (т.е. да се заблуждават).      С оглед на тези разсъждения вече е време да дадем едно определение за религията, но такова, което да бъде максимално широко и неограничаващо, за да включва както всички съществували и съществуващи религиозни вярвания, така и евентуалните бъдещи религии. За тази цел е полезно да потърсим и някои етимологични връзки, защото това, което е залегнало лингвистично в езиците, е нещо дълбоко прочувствано (или "несъзнателно осъзнато") от хората през вековете. Самата дума "религия" е латинска и означава нещо, на което човек се осланя, или търси подкрепа, като на английски (защото автора не знае латински и счита, че английския е съвременния "латински", т.е. световен, език) глагола rely (on) означава тъкмо: разчитам, облягам се (на нещо). Английската дума за свещеник е pater, което е латинска дума, която пък идва от древния санскрит, където patera значи: греда, подпора, но този корен присъствува и в българския под формата на ... патерицата. Нашата дума "свещеник" значи просто светъл или свети човек, докато латинското "Папа" (или Pope) означава баща (разбирай на човечеството), както и руската дума "папа" (защото руския език стои доста близко до латинския по словесното си богатство, само дето окончанията на думите са славянски). Интересна е връзката и на английското God (също и немското Gott) с корена "добър", т.е. good (на немски gut), защото Бог е доброто същество; както и на "дявол", което е дошло в английския от съчетанието "the Evil" или "злото". И така нататък.      Така че нашата дефиниция за религията е следната: цялостна социална система от схващания и ритуали, която се базира изключително на вярата, и има за цел да подкрепя и насърчава хората във всекидневната им дейност и особено в трудните моменти, като дава смисъл на иначе безсмисления от гледна точка на индивида живот. За опората, която религията предлага, говорихме достатъчно, за смисъла на живота (или за неговото безсмислие) има доста разсъждения в есето "За сътворението" (поради случайността на нашия свят), а и в следващия раздел ще се занимаем по-подробно с целта на религията, така че тук остава да кажем няколко думи за вярата. Всъщност, очевидно е, че в религията твърденията се възприемат не защото те са верни или правилни, а най-напред на вяра, и чак след това, ако и където това е възможно (че дори и където не е) те се аргументират по някакъв логичен начин, но post factum. Нещо повече, не само, че се вярва на нещо не поради неговата вярност, ами точно обратното — поради неговата недоказуемост, или както гласи стигналата до нас от римски времена крилата фраза: Credo quia absurdum, т.е. "Вярвам, защото е абсурдно"! За мнозина това звучи като парадокс, но то си е чиста истина (е, не абсолютна, разбира се), защото това, което е вероятно или възможно, то или се случва, или може да се докаже по пътя на логиката или експеримента, а това, за което няма начин да се докаже (но пък трябва да се приеме или втълпи на масите), може да се приеме само по пътя на вярата и без разсъждения. С други думи, това, което е за вярване, т.е. възможно, вероятно, доказуемо, то не е необходимо да се приема на вяра (т.е. то не е "за вярване"), докато това, което не е за вярване, защото противоречи на логиката и/или експеримента, то и трябва да се приеме на вяра (т.е. то "е" за вярване) — доста объркана словесна еквилибристика, но пък такива са човешките езици и логиката на обикновения човек, така че няма как да избягаме от подобни каверзни ситуации. II. Морал      Всяка религия има своя дълбоко морална цел, и тя е това, което оправдава съществуването ù. Фундаменталните понятия за доброто и злото, въведени в употреба още от първобитните шамани, са насъщна необходимост в човешкото общество, не защото човек е толкова глупав, че не знае кое е добре за него и кое не е, а защото егоистичните цели на всеки индивид се противопоставят на общите цели на групата хора, и, следователно, трябва да има някой, който да формулира някакви по-общи правила за съвместно съжителство, и този някой трябва и да ги налага — било то със сила, било то със заблуда. В природата няма добро или зло, и тези понятия не са необходими за животните, защото те нямат способността да изграждат в себе си що-годе добри модели на действителността, а живеят просто ден за ден, без възможност да предвиждат нещата по-далеч от един годишен сезон, например. Няма добродетелни котки, или вълци, или зайци, или скакалци, ако щете, но това не им пречи ни най-малко в живота, защото те нямат способността да формулират въпроса за неговия смисъл, докато човешката способност за познание (ето откъде идва и притчата за ябълката на познанието в райската градина) е един нож с две остриета. Възможността за познание е нещо по-съвършено в биологично отношение, но тя налага и нови проблеми за съществата, които са надарени с нея, защото ако едно животно убива само за да се защити или нахрани, то човек го прави по най-различни абстрактни причини. Така това социално животно, наречено мислещо, става много силно и опасно, не само за другите животни, но и за събратята си — ergo, то трябва тепърва да се учи как да живее заедно, така че кръвопролитията (или загубите на белтъчна материя, казано по-цинично) да бъдат възможно минимални. Затова, именно, и съществува морала.      Ако се опитаме да дадем една кратка и неограничаваща, но достатъчно изчерпателна, дефиниция на понятието "морал" бихме могли да стигнем до следното: система от правила призвани да обединят хората във времето и пространството. Съвместното съжителствуване на едно и също място може да се постигне сравнително лесно (най-често с употребата на сила), но пред времето, без морални норми, човечеството просто се спъва! Група хора необединени в пространството е прието да се наричат "диваци" (защото те могат да си прегризат гърлата като глутница вълци, било то за някоя "женска", било за някой "кокал", било само за да покажат че са "герои"), докато група хора необединени във времето, обикновено, се наричат "варвари", сиреч безбожници (защото те не знаят как да постъпят за да оставят след себе си добър спомен, нито са убедени, че трябва да оставят такъв изобщо).      За постигане на една житейска хармония на човека със себеподобните си и с околната среда всички средства са позволени! Поради това е съвсем естествено измислянето и на задгробния живот (или на прераждането на душите), и цялостното проникване на религията (поне ако е господствуваща) във всички сфери на живота, и понятието за греховността на човека, и догматичността на религиозния морал, подкрепян от апарата на инквизицията или, най-малкото, на някаква цензура, както и върлата непримиримост към ересите (т.е. грешните теории), и утопичността на религиозното щастие в противовес на реалните земни радости, и неизбежния застой в развитието (защото щастието, най-често, е в застоя), и прочее общи характеристики на една религия. Религиите са за масите, и, поради тази причина, те са убежище за слабите, защото обикновения човек е слаб — както да се противопостави на злото, така и да обхване в ума си безкрайното време и пространство.      За непредубедения и мислещ човек е съвсем ясно, че злото и доброто не са абстрактни, а относителни категории и във всеки конкретен случай те могат да имат различно значение, но такава постановка на нещата не решава въпроса! Човек трябва да знае, например, че канибализма е много лошо нещо, жесток грях, независимо, че може да има някои случаи, когато той да е едно разумно (от гледна точка на продължението на рода, да речем) решение —само че те са толкова редки, и толкова спорни, че не е по силите на всеки да преценява, както се казва, на място, ами трябва някаква догма, или Божа заповед.      Толерантността към чуждите възгледи е, безспорно, много хубаво и полезно за всяко общество схващане, но това е изискване, което много трудно се постига в нашия пълен с антагонизъм свят, така че, въпреки старанията на някои религии, няма такава, която да е била винаги толерантна към другите (дори да имаше такава, тя щеше да изгуби своите вярващи, защото хората са тези, които променят религиите). А това ще рече, че религиите са положително явление в човешкото общество, що се касае до причините за появата им, или до намеренията им, но в същото време те са играли изключително реакционна роля през всички епохи, когато се е стигало до ефекта или резултата! Това, обаче, е неизбежно, и най-доброто, което може да направи една религия е да констатира, че "пътя към ада е осеян със благи намерения". В днешно време почти всички религии се стремят към все по-голяма толерантност, но това е основно, поради факта, че в религиозните чувства на съвременния човек се забелязва известен упадък и по-голямата толерантност създава база за конвергенция на редица, считани по-рано за еретични, течения в дадена религия, а също защото в сегашния комуникативен свят хората са принудени да живеят в по-голямо съгласие и изискват това и от религиите. Ако по този начин религията задържи своето водещо място като морализатор на обществото, то това трябва само да се приветствува! Във всеки случай не бива да си мислим, че религията е изпълнила своето предназначение и като така ще изчезне от лицето на земята, независимо от следващия раздел, където ние развенчаваме някои от псевдонаучните или йезуитски тези за съществуването на християнския Бог. III. Съществуване на Бога      Доказателства за съществуване на Бога няма, а и не може да има, ако сме наясно по въпроса що е това Бог! Ако дефинираме Бога като такова всесилно и неунищожимо Същество (или "субстанция", ако това повече Ви харесва), което съществува навсякъде и винаги, което не зависи от реалния свят, в който живеем и чийто закони непрекъснато постигаме, и което дори е първопричина за създаването на този свят, не може да не стигнем до заключението, че нашето познание за това Същество зависи единствено от Неговото желание да ни позволи това удоволствие. Ако Бог иска да стои настрана от хората и да ги остави, след като ги е снабдил със свободна воля, сами да постигат смисъла на доброто и злото, Той винаги ще намери начин така да се скрие, че ние да не можем да Го намерим или докажем съществуването Му, нито по експериментален, нито по рационален път. Ако пък Той реши да се открие на някого, то този някой ще Го намери навсякъде: и в камъка, и в дървото, и в звяра, и в мухата, ако щете, и в човека, и в своята мисъл, и ще бъде категорично убеден в съществуването Му, независимо от твърденията на околните. Затова и християнската религия твърди, че "който търси — намира". Цялата работа тук е в това, че Бог е не просто много по- силен, умен и добър от хората, а е безкрайно, т.е. несъизмеримо, по-такъв, и Той съществува вечно и навсякъде. За да може човек да Го познае или постигне само със свои собствени усилия, той трябва да е поне с Неговите възможности; да, ама човек не е Бог, така че това е невъзможно, или, казано по латински, това е едно contradictio in adjecto, т.е. противоречие в определението.      Това съвсем не е нова теза, а известна от преди около 25 века и се нарича агностицизъм. Ние, обаче, сме малко объркани от тази постановка на нещата, защото комунистическата пропаганда твърдеше, че агностицизма е теория за непознаваемостта на реалния свят, а не на Бога. В някои религии Бог се отъждествява с истината за всичко, или с абсолютната истина, както сега казваме, подразбирайки цялото познание за Вселената, но това е просто друг начин за назоваване на природните закони, или идеята за нещата. Така или иначе, ако твърдим, че Бог е наистина Бог, то Неговото съществуване, или отсъствие, не може да бъде доказано от нас по никакъв начин, защото ние сме несъвършени и греховни същества и когато си мислим че сме открили Бога, ние можем спокойно да се заблуждаваме, както и когато си мислим, че Него изобщо Го няма. Казано на съвременен език Бог е едно същество от друго измерение, и ние просто не можем да Го видим, докато Той — може (стига да поиска). От което следва, че съществуването на Бога е въпрос на вкус, или на вяра, и който иска може да счита, че Той съществува, а който иска — че не съществува. Нашето желание, обаче, не се отразява ни най-малко на Неговото съществуване или отсъствие, защото ние сме тези, които се нуждаят от Него, а не Той от нас! Съществуването на Бога е просто хипотеза, и ако имаме нужда от нея можем да я приемем, но ако можем да се оправим и без нея няма защо да я намесваме; точните и естествените науки се справят много добре и без нея, докато в социалната област тя доста често е нужна, поради наивността на масите, и затова се използува.      Тези разсъждения ни бяха необходими, за да знаем как да възприемаме изложените по-долу "доказателства" за наличието на християнския Бог, като кавичките са нужни, ако разбираме, че доказателства, все едно, не могат да съществуват. Това са примери за йезуитска логика, което е някаква смесица от логика и вяра (там където логиката отказва), но не бива да ги осъждаме особено строго, защото те са предназначени за масите, а хората, като правило, прилагат подобни нелогични разсъждения доста често, за да оправдаят своите виждания по някакъв, уж обективен, начин. Ето някои от най-разпространените тези за съществуването на Бога.      1. Бог е първопричината за света, в който живеем. Всичко на този свят е създадено от някого, защото не може да възникне следствие без да има причина за това. Една къща не може да се построи сама, нито един меч да се изкове сам, нито човек да се роди без акта на зачатието и прочее, така че трябва да има причина и за това, което не става по наша воля — поникването на дървото в гората, появата на дивите животни, създаването на скалите, и моретата, и реките, и звездите в небето, и тъй нататък — и, следователно, те трябва да са създадени от някого. Но никой човек не може да създаде едно цвете, например, ако не разполага с неговото семе, или да сътвори звезда в небето, или да спре изгряването на Слънцето, следователно всичко това е създадено от някакво всемогъщо Същество, което живее вечно във времето, знае всичко, което е било, и което ще бъде, защото познава причинно-следствените връзки на нещата, намира се навсякъде, където пожелае, и управлява целия наш свят или цялата Вселена, защото Той я е създал. Той не посява семето за всяка тревичка защото Той е казал как тази тревичка трябва да посява семето си, или как всяко животно трябва да се държи и как да се размножава, така че да насели този красив свят. Той е създал и човека и го е направил да прилича на Него, но не го е ограничил да прави само добро, защото иначе човек не би имал свобода на волята, това божествено качество, а го е оставил да се мъчи на този свят за да постигне щастие в бъдещия живот, когато дойде при Него, вече без тленната си материална обвивка, а само като една идея, душа, или еманация на Божественото начало. Бог е истината за всичко, защото нищо не може да възникне без идеята за него, а идеята е нематериална, при все че тя може да се претворява в материални форми. Бог съществува, защото колкото и много да знаем ние пак не можем да постигнем божествената същност на света, а света съществува, следователно е бил създаден. Ако ние си мислим, че някои неща се случват просто защото се случват, или случайно, то ние си мислим така само защото не можем да постигнем Божествената мъдрост, но ние се заблуждаваме и грешим. И така нататък.      Всички тези разсъждения са чисто умозрителни и се оборват лесно също по един логичен начин: ако Бог е създал някога материалния свят като е приложил Своята свободна воля, и ако всяко нещо трябва да има своя Създател, то Кой е създал Създателя? Въобще тезата за начало и за смисъл избежно поставя въпроса за началото и за смисъла на това начало и налага нуждата от някаква йерархия от богове, което пак не отговаря на въпросите! Както, между впрочем, отделянето на материята от идеята за нея неизбежно поставя въпроса за първичността на едното от двете, но доколкото те съществуват заедно (като яйцето и кокошката), то такова разделение не води до никъде. Началото на мирозданието трябва да се разглежда само като някаква условна точка за отчитане на времето, а не като някакво истинско начало, така както и търсенето на смисъл или цел, там където те не е задължително да присъствуват, не може да ги открие, а само да ги измисли. Прочее по тези въпроси вижте също и есето "За сътворението".      2. Природата се подчинява на естествени закони и, следователно, те трябва да са създадени от някого. Това е известна модификация на предишната точка, само че тя е доста по-съвременна и логична и затова я разглеждаме отделно. Тя не предполага представата за Бога като някое непослушно дете, което е направило някоя пакост (примерно, вързало е тенекия за опашката на котката) и се е скрило за да си "гледа сеира", а като един истински творец, който е създал нещо завършено (картина, или механизъм, или нещо подобно) и го е предоставил на хората да се ползуват от него. Тази теза не ограничава изобщо научното търсене и познанието за света, в който Бог не е задължително да се намесва, след като веднъж го е създал. Тя просто ни натрапва с нищо необоснованата връзка между природните и човешките закони, и ако последните се създават от някого и записват на нещо, то, значи, и природните трябва да са създадени от някого и записани по някакъв начин в материята. Уловката, обаче, е пак същата: щом нещо съществува, то и трябва да е създадено от някого. Вярно е, че не може да има причина без някакво следствие, но кой ни дава право на базата на следствието да измисляме и причината за него? Пък и кой може да ни гарантира, че причината е една единствена, та да изберем именно нея? Случайността на нашия свят може и да е "закодирана" в него (от някого или нещо), но може да е и единственото възможно решение, при което нямаме никаква нужда от хипотезата за Бога. Освен това тази теза пак принизява ролята на Бога, или противоречи на Неговото определение, защото ако Бог е създал всичките природни закони, то значи и Той трябва да им се подчинява, което ще рече, че Той няма свободна воля или не е никакъв Бог.      3. Целесъобразността на нашия свят може да се обясни само с наличието на неговия Създател. Тревичката расте за да бъде изядена от някое животно (и за да насища въздуха с кислород, ако искаме да сме по-задълбочени в разглеждането); листата на дърветата опадват през зимата за да не замръзнат, и за да предпазят корените от измръзване, и за да обогатят почвата с хранителни вещества; кравата съществува за да ни дава мляко, свинята — месо, кокошката — яйца, и т.н.; Слънцето изгрява за да топли, Луната — за да ни свети през нощта, реката тече за да пием от нея, моретата съществуват за да се въди риба в тях и пр.; секса съществува за да се плодят и размножават хората и животните; човек е създаден за да радва Бога; и други подобни неща. Нищо не става просто така в природата, ами с някаква определена цел, и ако ние не можем да я постигнем, то това не значи, че такава цел няма. Ако света не беше създаден от Бога, то той нямаше да бъде така целесъобразен. Науките не противоречат на съществуването на Бога, а служат само за да ни обяснят Божествените цели, които Той си е поставил, и които, иначе, слабите "човеци" не биха могли да разберат. Бог ни е дал разума за да можем да Го постигнем, понятието за добро и зло — за да се стремим към доброто, и свободната ни воля — за да се доближим до Него. Дори мухата съществува за да храни паяците и птичките (и, може би, за да ни научи да живеем по-хигиенично), червея — за да разрохква и обогатява почвата, а смъртта — за да се научим да ценим живота и за да можем да отидем после в рая или в ада, според това, което сме заслужили на този свят. Но защо тогава да не добавим, че и носа съществува за да се държат очилата на него, кутрето — за да има с какво да си ... бъркаме в носа, а пък ръцете — за да можем да се забършем изотзад (защото не можем, хъм, да се облизваме като котките и кучетата)? Животът е резултат от благоприятни събития и безброй много проби и грешки (вижте пак "За сътворението"), и всякакви опити да му припишем цел или смисъл са най-малкото комични.      4. Бог съществува за да ни научи кое е добро и кое — лошо. Това е нравствената аргументация за Неговото съществуване, но и тук нещата вървят отзад напред, или доказваме едно нещо само защото така ни се иска. Щом човек не знае кое е добро и кое е лошо за него, а той наистина доста често не знае, значи трябва някаква всемогъща сила да дойде да го научи. Но ако понятието за добро и лошо не е съществувало преди "дядо Господ" да ни го разясни, то значи светът, който Той е създал (с лошото в него), съвсем не е добър, или самият Господ съвсем не е добро Същество. Приказките за свободната воля на човека, поради която Господ е оставил и злото на този свят, защото, виждате ли, ако няма зло, то няма и да има от какво човек да избира и ще постъпва винаги добре, са много хубави на теория, но съвсем не оправдават човешките нещастия, и, в крайна сметка, след като е Бог да беше измислил някакъв начин, че хем да има свободна воля, хем да има зло, хем пък човек да не твори зло, а само добро! Какво от това, че по този начин нямаше да има за награда вечното блаженство (или вечните наказания) на "онзи свят" — тогава човек просто щеше да живее и на този свят като в рая. Разбира се, че това е несъстоятелна теза. Ако пък доброто и злото са съществували и преди появата на Бога и създаването на нашия свят, то тогава Бог няма никакъв принос по въпроса. Излиза, че нещата си се разрешават лесно, ако изобщо не намесваме тези понятия в материалния свят, който си е такъв какъвто си е, а пък доброто и злото са относителни, както и всичко останало, или са странични продукти на съществуването на материята. Моралът от това няма да пострада, а ще стане това, което той, така или иначе, е — правила за мирно съжителство на много индивиди. Само дето ще се разминем с хипотезата за Бога, а целта на занятието беше да я потвърдим.      5. Бог е Спасителя на човечеството. Въпреки нещастията на този свят, Бог е този който спасява безсмъртните души на хората, и Той дори е отделил частица от Себе си, като е породил Своя син Христос изцяло в човешки облик и с човешка плът, за да може Той да изпита всички човешки страдания и да може после чрез Своята смърт да победи смъртта. Бог е създал не само реалния свят, но и рая и ада, и по този начин е дал възможност на човека да се приобщи по-пълно към Божествената същност. Дори да оставим настрана с нищо неоправданата хипотеза за съществуването на Христос, защото няма никакви исторически доказателства за реалното Му съществуване, още повече достоверни свидетели на момента на зачатието, или възкресението Му, след установена от компетентна лекарска комисия физическа смърт, но нямаме и никакви основания да считаме, че "онзи свят" е с нещо по-добър от този. Човекът е крайно същество и съвсем не е ясно дали един вечен живот (ако е възможен) ще е нещо хубаво, или безкрайна скука, защото щастието може и да се състои преди всички в застоя (тъй като всеки преходен период е нещо, общо взето, лошо — както видяхме на примера на нашия мирен преход към демокрацията, който все не свършва), но не и вечния застой, без никаква възможност за промяна (освен за тези в Чистилището, след което идва пак вечна скука). Там където няма никакви очаквания и надежди за промяна няма и никакво поле за изява на свободната воля. С други думи, както и да си кривим душата, "оня свят" си е едно вечно заточение! Ако Бог беше наистина добър и всемогъщ Той би измислил някой безболезнен начин на унищожение на душата (или изтриване на паметта ù, ако толкоз не Му се изхвърля нещо хубаво), вместо вечни мъчения (или блаженства със същия ефект). Така че: както този свят е лош, така и "онзи" е лош, така и връзката между двата е, едва ли не, най-лошата, и това не е никакво спасение на човечеството, защото и две хиляди години след Христос човечеството продължава да се избива както и по-рано, даже в значително по-големи мащаби. Вместо да "разваляме имиджа" на Бога по този начин по-добре изобщо да не Го намесваме в нашите човешките глупости. IV. Атеизъм      След като констатирахме, че агностицизма е нещо вярно, и съществуването на Бога е въпрос на вкус, не бива да прескачаме и другия полюс в изповядването на религиите — атеизма — още повече, че той е свързан с тяхното бъдещо развитие или "мутиране". Атеистът твърди, че няма Бог, но това също не може да се докаже, както и противното, и в този смисъл атеиста е също вярващ! Това може да звучи парадоксално за болшинството от хората, включително и за самите атеисти, но то си е чиста истина. Нещо повече, вярващите и атеистите не са съвсем симетрично противопоставени, като истинските вярващи са именно атеистите, защото съществуването на Бога, все пак, може да бъде доказано, ако Той съществува и реши да ни се открие, докато отсъствието на Бога просто не може да се докаже (ако Него Го няма)! Това вече трябва да е ясно, защото за всяко нещо е много по-лесно да се докаже неговото наличие (ако присъствува поне в един частен случай), отколкото отсъствието му (навсякъде и винаги), по който повод народа ни казва: "върви доказвай, че не си камила". В повечето случаи не остава никакъв друг алгоритъм за доказателство на отсъствието освен, тъй нареченото, пълно претърсване, а това в нашия случай е невъзможно, защото трябва да "претърсим" всяка една точка на безкрайното пространство и време, като при това изобщо нямаме представа как изглежда това, което търсим!      Нека сега се опитаме да прогнозираме бъдещето развитие на религиите, като изходим, разбира се, от някаква обща тенденция в хронологичната поява и развитието им. Тази тенденция не е толкова трудно да се забележи и тя е: от конкретното — към абстрактното! Всички първобитни религии са изобразявали по някакъв начин своите богове, като техния облик е бил догматично установен и, разбира се, подобен на човека или на някои животни. Хиндуизма също има човекоподобни богове, но някои имат вече по шест крайника, и се заговорва за милиони светове или Вселени, които могат да се появяват от диханието на един бог и да се разрушават от друг, като божествена вече става истината. При фараоните и древните гърци, както и в еврейската религия боговете са все още твърде човешки. Но ето, че при християнството се появяват три бога: Отец, Син и свети Дух, като въпросът тук не е в броя им, а в абстрактния образ на Духа, който се изобразява като гълъбче не защото прилича на него, а за да се изобрази някак-си. Седем века след Христа възниква и исляма, който казва за Бога само, че Той съществува, но как изглежда — никой не може да каже, поради което в джамиите може да има орнаменти, и то най-често отвън, но стените им са голи, за да не са отвличат молещите се с разни картинки. По времето на Мохамед не е имало научна фантастика и затова той не нарича Аллах същество от ІV-тото измерение, но смисъла на този Бог е такъв. Разпространилият се масово през ХIХ и ХХ век (макар и идващ от Древна Гърция) атеизъм изобщо се отказва от Божествения облик и го заменя с безличното "природа" (или субстанция — при Спиноза). Вярно е, че при атеистите Бога изчезва съвсем, както и светците и чудесата, но остава една негова квинтесенция, или идеята за Бога, под формата на природните закони, т.е. остава най-важното, това което не може да бъде унищожено.      Ако някой още да се чуди защо исляма бележи значителен прогрес, особено през ХХ-ия век, то значи не си дава сметка как бурното развитие на науката постепенно прави несъстоятелни строгите християнски догми и конкретните образи на Бога. Хората все още са като децата и имат нужда от приказки, но те вече искат нещо по-съвременно, някоя научно-фантастична приказка, т.е. някоя религия, която оставя много място за собствената им фантазия и мисъл. Християнската религия също се променя, доколкото това ù се отдава, като дивергира в най-различни ереси от около ХV век насам, докато се стигне до съвременното положение където в Америка през ХХ век се появяват и редица, тъй наречени, автокефални църкви, т.е. църкви създадени от един човек, който сам си е главата на църквата (че и "опашката" ù, защото не може да се каже, че те имат много последователи). Оказва се, че иконите не са задължителни за вярващите, но и ежедневните молитви също не са нещо неотменно. Важното е човек да си дава сметка, че не е сам на тази планета, и че живота на нея не свършва с неговия живот!      От конкретното към абстрактното е естествената еволюция на религиите, но това е и пътя, който изминават повечето науки, защото това е и пътя на нашето познание за света. Заключителният момент в това отношение засега е атеизма, но той още не е достатъчно развит и няма редица от ритуалите, които има всяка уважаваща себе си религия и затова той още не се възприема от масите като такава, ала бъдещето е неограничено (освен, ако ние самите не си го ограничим), така че не бива да го отхвърляме прибързано като вяра.      А междувременно една нова религия се появи през двадесетия век и докато хората спорят дали тя е религия, дали е хубава, и прочее, тя успя да си пробие път по целия свят. Става дума за комунизма, или по-точно за Ленинизма, който има всички белези на една атеистична религия. Тя се породи от Марксовия "призрак на комунизма", но започна да съществува като религия по времето на Ленин в младата Съветска държава, премина през периоди на гонения и преследвания, създаде свои мъченици, успя да се утвърди като официална религия на една огромна територия от земното кълбо, и сега обикаля из "третия" свят като търси подходяща почва за развитието си. Тя няма богове, но има природни закони, които са не по-малко неумолими от боговете; няма чудеса, но има чудесата на науката, които са не по-малко удивителни от тези на боговете; няма молитви, но има желания, стремежи и идеали, които имат не по-слабо въздействие върху масите. Вярно е, че в ритуално отношение има още много да се желае, но пък и нейното активно съществуване е едва към 80 години, а какво се дори два-три века за една религия? Тя сега не е господствуваща религия в екс-комунистическите държави, но това не означава, че тя не владее още "умовете и сърцата" на хората (изтъркан шаблон, ала, общо взето, верен), защото краха на комунистическата система беше просто един сигнал за отделянето ù от държавата, така както е станало през Възраждането с християнската религия в целия западен свят. Тя има морал, има утопичност, има понятие за грях, има задгробен живот ("светлото бъдеще"), има цел — щастието на народа, предизвиква застой (както и всяка религия), а застоя е особено важен когато една цивилизация (като съвременната) си отива, тя е достатъчно толерантна към другите (т.е. истинските) религии, проповядва аскетичен начин на живот на този свят, и е едно реално убежище за слабите или слаборазвити страни и народи. Тя си имаше дори и цензуриращи органи и инквизиция, както при всяка друга управляваща религия.      Дали и доколко тя ще просъществува — бъдещето ще покаже. Но доста неща в нея могат да се запазят, дори петолъчката, защото това е много разпространен и стар символ и съществува и на американското знаме (при все че американците бягат от комунизма "като дявол от тамян", ама то е защото те са богата страна и никой там не иска да бъде беден), освен това Пентагона (т.е. петоъгълника) е, всъщност, една "петолъчка с отрязани лъчи" (или обратното — петолъчката е надстройка на петоъгълника). Червеният цвят с нищо не е по-лош от синия, например, а пък партийните домове никой не е казал, че трябва да бъдат само в "Сталински" стил (или "комунистическа готика"), и могат да се строят и като космически станции, ако щете. Бъдещето на човечеството е един много по-осезаем идеал от задгробния живот, защото всеки човек, така или иначе, се стреми да остави нещо след себе си (най-малкото някое и друго дете), а пълната абстрактност на бога-природа никога не заплашва с демодиране поради промяна на вкусовете. Най-ценното благо за човека е неговия труд и това е неоспорима истина, а най-голямото щастие (за всеки достатъчно разумен индивид, който може да "надскочи" своята тленна обвивка) е щастието на другите, защото това е взаимното и споделено щастие, а то е нещо, което може да го надживее, като остави следа сред другите хора. Противоречието между вяра, която всяка религия изисква, и разум, който самата човешка същност изисква, съвсем не е чак толкова трудно преодолимо (както противоречието между половете, например, или между поколенията), защото вярата може да се обоснове по пътя на разума, а разума да съществува на базата на вярата (в него). Нещо повече, именно симбиозата между вяра и разум при комунистическата атеистична религия, или при някоя нейна наследничка, включвайки противоречието в себе си, може да направи тази религия жизнена и дълготрайна. А фактът, че тя не предявява никакви расови, имуществени, полови, интелектуални, и прочее разлики (освен, може би, необходимостта изповядващите я да не са значително по-богати от другите, но това е лесно преодолимо) я прави и съвсем общодостъпна за всеки слаб, но що-годе разумен, човек.      Така че религията е опиум за народите, но докато те не покажат, че нямат нужда от този опиум, тя ще заема едно централно място в социалния живот на хората. А, съдейки по всеядността и наивността, с които масите поглъщат рекламите, които им се предлагат, има всички основания да се предполага, че те винаги ще имат нужда от религия. Религията е вредна когато се сблъскат жестоко две различни религии и започнат да водят войни (например, защото едните чупели яйцето от острата, а другите — от тъпата му страна), но иначе известна доза заблуда за живота е жизнено необходима на хората за да могат те да го живеят, и, в този смисъл, всяка една религия върши добра работа, защото човек никога няма да се откаже от заблудата, ако тя му харесва. Докато едно общество е разделено на противопоставящи се структури с различни интереси (а това ще бъде така винаги, защото хората са създадени различни по вкусове, интереси, и способности, и тъкмо това разнообразие е най-ценното нещо на този свят), дотогава то ще има нужда от нещо обединяващо и сплотяващо неговите членове. Докато човек има нужда от опора и цел в живота той ще има нужда и от религия. А той винаги ще има такава нужда, защото не е Бог. Край На Тази Част

---