ДЕСЕТ ЦИНИЧНИ ЕСЕТА (Популярно Мировъзрение - Част Втора) Христо МИРСКИ,   2000      [ Тъй като това е цяла книга то даваме вида на корицата.      Отпред: картинка, на която е изобразена делвата на Диоген (не бъчва, както неправилно е прието да се казва), наклонена напред в малка ямичка в песъчливата почва, отпред отместен встрани дървен капак, като от отвора ù се подава една брадясала глава и една ръка; от страни се издига (част от) голямо маслиново дърво и по песъчливата почва наоколо се виждат нападали маслини, протегната ръка държи една маслина; в горния десен ъгъл се вижда ярко слънце, а в далечината блести морето. Всичко това е заградено отгоре и отдолу в стилизирани гръцки орнаменти и тази картинка е поместена в долната част на предната корица. Отгоре е написано заглавието и автора на мораво-червен (или оранжев) фон.      Отзад: нищо освен яркия фон от предната част (но, ако толкова се налага, то може да има и реклама на Coca-Cola, или на цигарите Camel, или пък американското знаме — според който повече плати). ] СЪДЪРЖАНИЕ      В първата част:      Предговор      За сътворението и сътвореното      За жената и мъжа      За човечеството      За интелекта      За религията      Във втората част:      За демокрацията      За насилието      За справедливостта      За популацията      За бъдещето      Приложение: Конституция на Циникландия             ЗА ДЕМОКРАЦИЯТА I. Велико и неразумно      Демокрацията е най-значителното постижение на човечеството в социалната област, защото тя противоречи на здравия разум! Въпреки парадоксалността на подобно твърдение то е вярно, тъй като тя, наистина, е нещо, до което не би могъл да стигне един нормален, т.е. среден, човек в своите разсъждения. Целият човешки опит през вековете и в наши дни показва, че демократичния избор и не се прилага, никъде, където трябва да се върши някаква работа, например в: армията, полицията, просветата, здравеопазването, производствената сфера, и прочее. Немислимо е да си представим армия, в която новобранците да избират своя командир измежду тях; или лекарите да бъдат назначавани от медицинските сестри и санитарите (че и от пациентите); или учителите да се избират от учениците (и от тяхната среда); или в някоя фирма да съберат всички общи работници, шофьори, чистачи, и други, и да ги помолят да си изберат директор, или началник отдел, без да се интересуват какво образование има той. (И нека не бъркаме това с демократизацията на управлението в редица дейности в наши дни, която е само един помощен елемент, а не основен принцип, и като такъв навярно е съществувал и по времето на фараоните.) То си има очевидни съображения защо това не се прави, тъй като при всяка дейност се иска определен професионализъм, който се установява на базата на образователни критерии и/или жизнен опит, и се преценява от хора с по-голям обем знания в дадената област, а не от отдолу, от простолюдието, и това е единствения начин да се направи правилен избор, т.е. от горе надолу, не обратното, което ще рече, че демократичния избор, от гледна точка на разума, си е една чиста перверзия!      Казано по-прецизно, демократичният избор предполага: хора, които не разбират, да избират хора, които те не познават, при това без да им искат някакви документи за професионален ценз! Нека поясним това по-подробно. Масите не разбират нищо от областта на управлението, която далеч не е толкова проста, колкото те си мислят (ако имаме предвид реалното управление, а не неговата показна страна), но точно затова те и си мислят, че знаят всичко — защото колкото по-ограничени са знанията на някого в дадена област, толкова по-самонадеян е той в преценките си. Това е прастара истина датираща поне от времето на Питагор, който обяснявал на своите ученици защо той, който знае толкова много, си мисли, че знае малко, докато те, понеже не знаят нищо си мислят, че знаят всичко, като прибягвал до помощта на начертани на пясъка кръгове, където неговия бил най-големия, а техните — едни мънички кръгчета, като всичко извън тези кръгове било неизвестното, което е и неограничено отвън; и понеже по-големия кръг има по-голям допир с неизвестното, затова той по-лесно разбирал своето незнание, а пък те не осъзнавали своето. По този повод руснаците си имат поговорката: "Чем ỳже лоб, тем шире самомнение!" (т.е. колкото е по-малко акъла на някого, толкова му е по-голямо мнението за себе си). Поради тази причина хората най-често спорят: или за спорта, или за политиката, или за жените (мъжете), защото това са едни от най-трудните въпроси, в които и не може да има еднозначно решение, но тези спорове са само празно "дърлене", защото нито масите могат да ги разрешат, нито пък някой ще ги послуша ако вземат да кажат нещо разумно (тъй като хората не се интересуват от разумните доводи а от това, което им харесва!). Но този феномен е съвсем оправдан от гледна точка на живота, защото човек винаги иска да бъде мотивиран по някакъв начин в своите постъпки, и ако няма достатъчно знания, той трябва да има поне високо самочувствие, което да компенсира недостига му на знания, иначе поне 95% от хората щяха да страдат от комплекс за непълноценност, в което не би имало нищо хубаво. Затова децата все си мислят, че знаят всичко, докато с възрастта самочувствието им малко по малко спада (понеже знанията им нарастват), докато не остареят дотолкова, че, за да могат да водят спокоен живот (понеже знанията и способностите им все повече намаляват), не им се налага отново да си мислят, че знаят всичко, а сегашните млади са просто глупави (и за тях всеки, който е под 50-тина години е още млад и "зелен").      Така че болшинството от хората изобщо не разбират от политика, въпреки бойките им твърдения, но те и не познават политиците, които избират. Да познаваш някого ще рече да можеш да предскажеш поведението му във всяка ситуация, да знаеш, така да се каже, алгоритъма, по който той функционира. Хората живеят един до друг десетина години и пак след време се оказва, че не са се познавали добре и са се надценявали или подценявали взаимно, и не е възможно да познават добре някой политик, когото са видели веднъж-дваж по телевизията, чули са или прочели нещо за него по другите медии, но това са били все някакви негови пози (защото политика е един вид артист, който играе пред целия народ), а не неговата същност, на базата на която биха могли да правят справедливи умозаключения. Народът може да познава колата на известен политик (или футболна звезда), може да дискутира плюсовете и минусите на неговата любовница (или любовник), менюто на трапезата му или костюмите, които той (респективно, тя) носи, да знае къде учат децата му, и прочее, но това са все неща, които имат слаба връзка с политическите му качества, още повече ако политика е новоизгряващ на сцената. Избирателите нямат, и никога няма да имат, възможност за лични контакти и непринудени разговори с него (на чашка, както се казва), най-малкото защото той представлява много хиляди души, с които няма физическата възможност да се познава лично; нито пък те са му били някога колеги в службата за да го познават в професионално отношение.      Хубаво би било, ако избирателите искаха поне някакъв документ за завършено политическо (или политологическо) образование, както се изисква за всяка професия; да можеха да знаят някакъв негов обективен коефициент на интелигентност, или най-малкото да го подлагаха на някакъв тест или изпит, по резултатите от който да вземаха решение; да имаха някакъв начин за проверка на неговата принципност и неподкупност за да се убедят, че той не е само един жаден за власт индивид, който поставя всичко останало на заден план и в интерес единствено на политическата си кариера; да имаха на разположение негови психични тестове и заключения на лекарски комисии, че той е психически нормален. Ако не друго, поне да имаше възрастови ограничения, като някакъв верен за общата съвкупност начин за проверка на жизнения му опит. Но всичко това противоречи на основния демократичен принцип, че всеки може да участвува в управлението, без каквито и да било документи — защото те може да не отговарят на действителността и да са изфабрикувани от някои политически сили. По този начин се стига до абсурда наречен демократичен избор, при който всичко се свежда до възможността на лидера да манипулира масите, чрез финанси, външен вид, приказки, и прочее, като се рекламира пред тях, така както се рекламира една самобръсначка, или лека кола, или проститутка, да речем. Който най-добре успее да заблуди народа, че е най-добрия, той печели борбата, като заблудата е очевидна, защото нито народа може да го прецени отдолу, без да познава естеството на работата му, нито може да познава добре лидера, без лични или професионални контакти, нито пък може да се осланя на готови резултати за извършени от други оценки на качествата му. Това е чиста проба надлъгване, и явно неразумен начин за избор. II. Нулево решение      Е добре, но как тогава е възможно един такъв неразумен начин на избор, който не се прилага никъде, където трябва да се върши работа, да може да върши работа, защото демокрацията съществува вече 25 века и особено през последните няколко е най-масово разпространената в цивилизования свят форма на обществено управление? Как може хора, избрани по начин, който не върши работа, самите те да вършат работа? Точно това е въпросът, на който искаме да отговорим сега, а, както отдавна е било забелязано, въпроса най-често е не "какъв е отговора", а "какъв е въпроса", т.е. при правилно поставен въпрос в редица случаи е лесно да се намери и отговора му. С други думи, ние имаме една неправилна и неефективна процедура на избор при която се избират хора не според способностите им за дадена работа, но въпреки това тази процедура върши работа, а това е възможно само когато: или самите хора не вършат (особена) работа; или всеки от алтернативните кандидати би могъл да свърши същата работа; или някаква комбинация от двете! Това, разбира се, е така, защото политиците изпълняват основно стратегически и представителни функции, те казват какво трябва да се направи (примерно: наготви ми, жено, супа топчета, пък ти знаеш как, а ако не знаеш — виж в готварската книга), дават генерални указания (при все че изпълняват и някои тактически задачи, при които най-често и грешат), подписват документи (което всеки тръгнал на училище може също да прави), но самата работа се върши от екипи квалифицирани специалисти. Политиците, безспорно, носят отговорност (само дето често я прехвърлят един на друг, и никой не им удържа от заплатата когато сгрешат), и за тези рискове те получават предимно слава, която (поне за тях) струва повече от парите, но почти всеки политик от другите партии би могъл да върши същата работа (и той я върши, като му дойде ред). Така че демократичният избор, всъщност, дава само едно тривиално и неинтересно решение!      В математиката съществува термина "нулево решение", за решението на хомогенна линейна система уравнения. Това е редица от равенства, в които от лявата страна стоят изрази като: "нещо" по x, плюс "нещо друго" по y, плюс и т.н., докато се свърши броя на неизвестните, а от дясно на равенствата има винаги нули; ако уравненията са толкова, колкото са и буквите за неизвестните то винаги съществува решението: x=y=...=0, защото, каквито и да се тези "неща" (коефициентите пред неизвестните) в уравненията, като ги умножим по нула и ги съберем, няма начин да не получим пак нула от лявата страна, което е равно на нулата от дясната страна! Нулевото решение, разбира се, също е решение, но то не е интересно и не изисква никакви усилия за да бъде намерено, но такова е и демократичното решение — винаги може да бъде избран по този начин някой, ако той върши само това, което всеки друг негов конкурент също може да свърши, а още по-добре, ако не върши нищо съществено, но това не е разумно или рационално решение, и съществуват много други решения, които биха били по-добри!      Тъкмо фактът, че това решение противоречи на здравия разум, обаче, го прави гениално достижение на мисълта в социалната област, защото то не е нещо, за което всеки би се сетил или би го използувал, поради неговата тривиалност. Но, въпреки тривиалността си, това решение има една много важно психологическа характеристика, а именно, че то се оказва много убедително за народа, независимо от неговата нелогичност (защото хората не са такива, че да обръщат особено внимание на логиката). Демократичното решение е убедително, защото хората ги питат за нещо и чакат да чуят тяхното мнение (независимо, че то не е от съществено значение!), и ако после нещо не върви както трябва (както най-често се случва) им отвръщат: "Но нали Вие ги избирахте Вашите управници?". С една дума, мислете кого ще изберете, защото само Вие сте отговорни за това.      Какъв по-добър начин да "запушиш на някого устата" от това да кажеш, че той самия е искал това, което е станало? А всякакви обяснения от рода на това, че никой не иска беззаконие, или висока престъпност, или ниско жизнено равнище (та да няма какво да яде), и прочее, са неща, които винаги могат да се тълкуват двояко, и това само налива вода в мелницата на политиците. Фигуративно казано, гениалността на демокрацията е в това, че тя е най-добрия от известните досега "биберони" за народните уста, защото: хем създава илюзия за ситост (питали са ни), хем не дава възможност на детето (тук народа) да плаче, хем запазва майчината гръд (тук политическата система от ненужни сблъсъци с "плебоса")! Това е точно по формулата: "и вълка сит, и агнето цяло"! Затова не напразно на времето си в Древна Гърция е трябвало да се намеси един тиран (тогавашна титла на владетел), Пизистрат, за да накара хората да възприемат това чудо на чудесата наречено демокрация, за което те не са искали и да чуят, защото колкото и ограничени да са били хората тогава (както и сега, между впрочем) те не са си мислили сериозно, че вместо един владетел или цар, който цял живот се е готвил да царува, би могъл да "се изтъпанчи" някой от тях и той да ги командува, и са се опасявали, навярно, че това е една от поредните уловки на управляващите (а и не са се оказали далече от истината, разбира се). Но нима тази хитрост не е била гениална?! III. Условни предимства      По-добре късно, отколкото никога, и затова сега вече е време да дадем някаква дефиниция на понятието демокрация, като такава форма на обществено управление, при която народа (или субекта на управлението) има възможност за разумно влияние върху управляващото го тяло, включвайки избора и замяната на това тяло. То, разбира се, никоя устойчива система не може да съществува без обратна връзка, и това е било интуитивно ясно далеч преди да се заговори за обратна връзка в автоматиката и кибернетиката, но тук обратната връзка се оказва най-важната, и самото управляващо тяло играе донякъде подчинена роля на субекта на управлението. Длъжни сме, обаче, да подчертаем, че по въпроса за това кое е разумно за народа, най-често, самият народ не е наясно (защото ако той беше наясно, то за какво му е управлението?). Народът по своите постъпки прилича на неразумно дете, което само иска да си играе и да се тъпче с нещо сладко (е, и малко секс за народа от време на време не би навредил), и също като едно дете би счел за разумно, например, да излапа цяла кутия с бонбони наведнъж, защото детето (както и народа) трудно съобразява какво е добре за него за един по-дълъг период от време. Затова нека приемем, че разумността на влиянието се определя с оглед на близкото и по-далечно обозримо бъдеще на народа, която разумност може и да не е ясна на народа като цяло, но трябва да е ясна на неговите лидери. Тук, между другото, се вижда, че ако народа не знае кое е добре за него и кое не е, а пък той избира своите управници, то и управлението, на свой ред, няма да е правилно или разумно за същия този народ (не толкова защото избора решава нещо, а защото политиците се нагаждат към народните желания още преди избора). Но това е неизбежното противоречие в демократичната система на управление, и то никога не може да бъде разрешено окончателно, а можем само динамично да се приближаваме към някакво що-годе правилно разбиране на народните интереси!      Въпреки, че демокрацията противоречи на здравия разум и е едно нулево решение на управленческия въпрос, тя има едно безусловно предимство, за което споменахме, а именно това, че тя е най-добрата запушалка за народната уста. Освен това тя има и някои условни предимства, които произлизат от възможността за спорове и изслушване на противните мнения при вземане на решения. Тези предимства са много относителни и лесно се обръщат в недостатъци, ако не се пипа внимателно, но те могат да бъдат предимства в редица случаи и ние сме длъжни да ги споменем.      1. Ще започнем с възможността за вземане на относително разумни решения от гледна точка на генералната съвкупност, т.е. народа, а не само на някои негови прослойки. Споровете могат да бъдат голяма пречка (и биват такава) когато не водят до вземане на решения а само до "преливане от пусто в празно", както се казва, но в споровете се ражда истината, защото нашия свят е неизбежно противоречив и правилното решение е само една тясна област на умело балансиране между противоречиви тенденции! А такова балансиране е невъзможно без изслушване на противните виждания и без реалното им представяне пред управляващото тяло. Вместо противоречията да протичат скрито и подтиснато, при демокрацията те се изявяват явно, като се дава възможност за тяхното разрешаване. Няма никаква гаранция, разбира се, че споровете няма да ескалират и да създадат превратна представа за истинското положение на нещата, което би могло да бъде забелязано при едно разумно управляващо тяло, но кой може да ни гарантира, че управляващото тяло е разумно и ще остава все такова? Тъй като такава гаранция няма демокрацията залага на неразумността на управляващото тяло, като се бори с нея по един разумен начин, но това означава, че и демократичното управляващо тяло също се предполага неразумно! Дали такова решение ще бъде действително разумно или не, зависи от конкретната демократична форма и от избягването на някои от недостатъците на реалната демокрация, на които ще се спрем в следващия раздел.      При това управление се залага не само на неразумността и корумпираността, до която често всяко управляващо тяло стига, защото отдавна е известно, че властта разваля човека (като изкривява обратната му връзка с обществото), но и на презумпцията за отсъствие на най-добър политик и на най-добра партия, а това е една много разумна постановка на нещата! Това не значи, че ще чуете някой демократичен политик да твърди, че най-добра партия няма, но то е поради манипулативния характер на думите на политиците, а истината е точно, както я изложихме — защото ако най-добра партия (или политик), дори за момента, можеха да съществуват, то всички останали партии /политици нямат какво да търсят в управлението, и, следователно, многопартийната система става излишна и се стига точно до постановката на тоталитаризма, която ни е добре позната. За да не се получават такива крайности е полезно винаги да се помни, че при демокрацията: най-добър лидер или партия няма, цялата власт може да е корумпирана и неразумна, всеки управляващ е лесно заменяем, никой не може да отстоява цялата истина, а само една нейна част (самата дума "партия" произлиза от латинското part, което значи "част" или "страна"), и всички политици са пристрастни, като тъкмо в това е разумността на едно такова управление — да включи неразумността в себе си!      2. Демокрацията поддържа развитието на обществото, като му дава възможност да се обновява без да се променя, т.е. да еволюира на място, защото е гъвкава или адаптивна форма на управление! Доколкото всяка система на управление има за цел да запази статуквото в страната, една система може да се променя само ако съдържа противоречието (водещо до промяна) в себе си, иначе тя може да се разруши, но не и да се промени. Така стана с тоталитарните системи, които бяха много добри и ефективни системи, но възможността за промяна им беше доста чужда; те се опитаха да се променят, инициираха промяната, и след това се разпаднаха. Такава опасност за демокрацията няма, защото тя е една неефективна система без конкретна цел в момента, и няма какво въздействие да я разруши, освен нейната неефективност (както е ставало многократно в Древна Гърция, където са се редували периоди на тирания с периоди на демокрация, и обратно)! Така че монетата си има две страни, както се казва, и демокрацията може да бъде удачна форма на обществено управление, когато отсъствува конкретна, мобилизираща целия народ, цел (военна опасност, например). При нас преходът към демокрация започна тъкмо когато нямахме конкретна цел, т.е. военната заплаха (която упорито се поддържаше от управляващите като реална опасност, за да оправдаят с нещо необходимостта от някаква форма на диктатура) отдавна бе избледняла, и тоталитарното управление беше започнало да буксува в своята безсмислена ефективност; но после, в хода на прехода, когато вече приехме неефективното и безцелево демократично управление, се оказа, че се появи съвсем реалната цел за оцеляване и запазване на нацията ни, която пък изисква нещо по-ефективно от традиционната демокрация, и затова прехода ни пак забуксува!      Възможността за промяна при демократичния модел се онагледява най-добре чрез примера на люлката — такава люлка, която представлява греда подпряна в средата на някакво възвишение, и двама души (тук партии) седнали в двата ù края, като в средата може да стои още някой (наречен тук "център"). Когато едната страна пропадне надолу тя "нагазва в калта", фигуративно казано, и засяда там за известно време, но после постепенно започва да се "чисти от калта" и да я хвърля по другата страна, при което последната на свой ред също се "окалва", натежава и започва да пропада надолу, като издига нагоре предишната паднала страна. Този процес се подпомага както от центъра, така и от публиката (народа), която, като ù омръзне да освирква падналия, започва да "замерва с развалени яйца" и този, който е отгоре, защото той е по-уязвим там, а и атмосферните условия (политическите ветрове) са по-силни отгоре, така че няма опасност люлката да остане дълго време в застой. Така демокрацията представлява в социалната сфера един работещ perpetuum mobile (вечен двигател), нещо което е невъзможно в механичните системи! И обърнете внимание, че този, който се издига отгоре, не прави това поради свои заслуги, а само защото другата страна е пропаднала надолу, т.е. водещата партия става такава не защото тя е с нещо по-добра от другите, а защото другите са по-лоши от нея! Наличието на много партии не променя нещата защото обикновено борбата протича между първите две-три (а ако не е така се сформират съответните коалиции). Изобщо, до тук всички плюсове на демокрацията се оказват потенциални минуси, а пък следващата точка е само начин за компромис на демокрацията с диктатурата, така че още по-малко може да се смята за нейно чисто предимство, на какво да се прави — това е демокрацията!      3. Последното хубаво нещо на демокрацията, на което ще се спрем, е възможността за добавяне на чужди елементи в нея! Такива недемократични или неавторизирани елементи са, например: Президентската институция, която е един вид възможна диктатура (при обявяване на военно положение), или наличие на силна ръка, която може да прилага право на вето, че и да разпуска Парламента (в някои страни); двукамерни Парламенти, където различните Камери функционират на различни принципи, но най-демократичната, като правило, играе подчинена роля (с редица национални особености); съчетаване на демокрация с монархическо управление, където монарха символизира едноличната (макар и днес силно ограничена) власт; допустимост, но и необходимост, от някакъв морализиращ обществото апарат като официална църква; невъзможност за съществуване на демокрацията без някакъв, както вътрешен, така и външен репресивен или милитаризиран апарат (полицията и армията); възможността за извън-парламентарен контрол на върховния орган в страната (даже може да се твърди, че най-голям успех демокрацията бележи тогава, когато се намесват, не официалните и платени нейни органи, а някакви извън-парламентарни народни сдружения), и прочее. Това са все възможности за някакво подобрение, но и признание за несъвършенството, на демокрацията! IV. Реалните демокрации      Крайно време е сега да започнем да правим разлика между идеалната и реалната демокрация. Идеалната демокрация е тази, която, по някакъв начин, дава възможност на народа да избира такова управляващо тяло, което "да играе по свирката му", както се казва. Дори в идеала ние не можем да изискваме това да е най-доброто за народа управление, а да е най-доброто според едно усреднено народно мнение. Освен това дори в идеала не е необходимо да се пита народа за всичко (дори и това да е възможно), защото има въпроси, по които народа би могъл само да обърка нещата, ако се прави усредняване според броя на хората, а не според някои други критерии (например, надали ще се намери народ, който, ако го запитат колко да струва хляба, или сиренето, месото, пиенето, цигарите, и прочее, да не избере най-ниските от предложените му цени, защото това са стоки, за които потребители са основната част от населението, но е съвсем ясно, че това не би било правилно решение, защото при едно свободно производство ниските продажни цени биха били най-сигурното средство за изчезването на тези стоки от пазара). С други думи, дори при идеалния случай не бива да търсим съвсем идеализирано решение, защото то няма да изпълнява функциите си, а дали дадено решение е близко или не до идеала можем да преценяваме във всеки конкретен случай според някои очевидни, но и спорни критерии. Реалната демокрация пък, от своя страна, е всяка от реализираните по света демократични форми, с всичките им недостатъци, по-важните от които следват по-долу.      1. Първият основен минус идва от нулевото демократично решение, при което на ръководните постове се избират хора непрофесионалисти, без нужния образователен ценз, без проверка на психическите им показатели и техните морални качества. Много лесно би могло да се изисква документ за психическото състояние на кандидата, а така също и някаква диплома за завършен политически колеж или висше образование — реализацията на тези критерии е по-скоро въпрос на желание, отколкото на възможности. За съжаление все още се счита (и то не само у нас), че най-доброто образование за политика е юридическото, докато то няма практически нищо общо с мениджмънта, или работата с масите (public relations, както сега се нарича), като дори едно образование в сферата на рекламата би било за препоръчване вместо правото, защото това, което политика трябва да владее, е умението да убеждава (или, по-точно, манипулира) масите, че това, което той твърди, е в техен интерес, т.е. да мобилизира масите за някакви общи действия, в целесъобразността на които те се съмняват. Освен това един политик трябва да има задоволителни познания по история (антична и съвременна), по риторика, по икономика, по военно дело, или някакво техническо образование (защото то развива логическото мислене), и прочее.      Ако при проверката на професионалните качества на политика и да има някои (преодолими) трудности, то няма никакви пречки за приложение на някакъв елементарен контрол за наличие на жизнен опит, защото това, което политика трябва да познава добре (доколкото това е възможно), е живота, а познания за него се натрупват само с времето и работата, т.е. няма нищо по-лесно от изискването за възраст и трудов стаж в сферата на управлението или политиката. Примерно, би могло да се изискват поне пет години стаж на управленчески постове за кандидатиране за политическа работа на местно ниво, поне още пет на предишното ниво — за областни кандидати, поне още пет на това ниво — за национално ниво, и още пет, ако става въпрос за най-висшите дейности като Президент, Главен Прокурор, Министър Председател (или Началник на Генералния Щаб на армията, или Президент на Академията на науките, или на Светия Синод, и други подобни, където това, май, и се следи). Също така е съвсем елементарно да се изисква възраст поне от 35 години за най-низшите политически постове, поне 40 — за областно ниво, поне 45 — за национално ниво (т.е. в Парламента), и поне 50 години за най-висшите постове. Ако има нещо от което човек най-много си пати в живота, това са грешките на младостта, и същото важи с пълна сила и при общественото управление! Управлението не е като спорта, или науката, или раждането на деца, примерно, където колкото по-млад е човек, толкова по-добре, а тъкмо обратното, защото това, което е нужно на политика и мениджъра, е опита и умереността в живота, иначе се получават какви ли не, меко казано, "изцепки". Един основен белег на всички диктатори е тяхната младост и лудо желание за изява, и положението не би било същото ако тези постове се заемаха от по-възрастни хора — сравнете възрастта на която Наполеон, или Хитлер, или Мусолини, или Ленин, или Сталин, а защо не и Чингиз Хан, или Ксеркс, или Александър Македонски, и прочее, идват на власт, и ще установите, че надали някой от тях е сторил това на възраст над 40 години. А ако тези хора не бяха дошли на власт поради законови ограничения (а да не забравяме, че както Хитлер, така и Ленин, поне, са дошли на власт чрез един демократичен избор, а по времето на Наполеон е имало закон, според който Първия Консул не е можел да бъде на възраст под 40 години, ала Наполеон успява да го преодолее чрез някакви политически игри), то нима пролятата в историята кръв нямаше да бъде поне двойно по-малко?      2. Следващият момент, с който досега не сме се занимавали, е нередния начин на избор на Парламента, не като представителна извадка на народа, а като извадка на политическите партии, което е един доста опосредстван начин за изява на народната воля, и е далеч от първоизточника — Хореопага в Древна Атина, където са се избирали по 10 души от 50-те рода, наречени демове, чрез жребий или някакво гласуване в демовете. В този смисъл днешната демокрация (в целия цивилизован западен свят) е по-лоша от тази от преди 25 века! Парламентът трябва да бъде представителна извадка на целия народ, ако искаме той да може по някакъв начин да изразява волята именно на народа! Представителна извадка е статистически термин и той означава, че ако сред всички избиратели, тези на възраст от 50 до 60 години, например, са 15%, то толкова (или много близко до това) трябва да бъдат тези хора и в Народното Събрание; ако хората с висше и по-високо образование измежду избирателите у нас са, да речем, 12%, то толкова трябва да бъдат висшистите и в Парламента; ако избирателите с ромски етнически произход са 20%, то толкова трябва да бъдат те и в най-висшия демократичен орган; и тъй нататък. Това не е осигурено, нито у нас, нито в някоя друга демократична страна, нито сега, нито преди векове, но което е по-важно — никой Парламент и не мисли да го прави в близко бъдеще, защото това би било силен удар точно в сърцето на партийната система! На въпроса за партиите ние ще се спрем в следващата точка, но нека тук констатираме, че ако нещо може да се направи за да се осигури представителност в Парламента на целия народ, то това може да стане само по искане на народа, а не на политиците!      Такава демократична реформа също не представлява проблем да се направи — чрез случаен много-параметричен избор, или просто случаен избор, от компютърна база данни на всички избиратели. Нещо повече, това изобщо не е някаква революционна или утопична идея, защото в съдебната система поне в САЩ (доколкото е известно на автора), при избора на съдебните заседатели за всяко дело (или поне за тези от наказателен характер) положението е аналогично, а ролята на съдебните заседатели и на Народните Представители е, по същество, една и съща — те трябва да представляват народа по въпроса за това, кое е добро и кое е лошо според него, защото още от времето на Платон е било ясно, че това е едно много коварно и изменчиво понятие, което не може да се вкара в тесни формални рамки. Разликата е само, че в съдопроизводството народните избраници се произнасят за вината на конкретен човек, докато в Парламента те оценяват пригодността на даден закон, т.е. една по-абстрактна материя, но естеството на работата е същото! Това не означава, че при такава система няма да има грешки, защото народа много често се заблуждава, както вече споменахме, особено ако се търси някакво единомислие (както при делата за убийство в САЩ), но това е истинската демокрация, а останалото е само "прах в очите" на народа "хвърлян" от политиците, за да оправдаят своето съществуване и привилегиите на властта!      За разбиране на възможността от такива промени трябва да направим някои пояснения, или по-точно да разделим законодателната дейност на Парламента на: стратегическа, в случая свързана с изискването и утвърждаването на законите, от една страна, и тактическа, или свързана със създаването на законите, т.е. с управлението чрез тях. Това не е нов елемент в други области и се прилага във всички по-големи фирми, където стратегическият орган е някак-си скрит или отдръпнат от самото управление — това са тези които държат парите във фирмата (или още жената в семейството — вижте есето "За жената и мъжа") —, а тактическия орган е Управителния (Изпълнителния) Съвет на фирмата. При демократичните органи на управление, разбира се, Правителството и местните Съвети са тактическите органи, но и при създаването на законите нещата също трябва да се разделят, като Парламента трябва да се занимава само с утвърждаването на законите и тогава той може (а и трябва) да се състои от непрофесионалисти и несвързани с която и да било страна (т.е. партия) лица. Тактическата дейност, или създаването на конкретните закони, според директивите на Народното Събрание, е работа за юристи и прочее специалисти от частните науки, и с това може да се занимава някакво, да речем, Съдебно Събрание. Цялата бъркотия в случая идва от неправилната практика тези, които създават законите, те и да ги оценяват, а че това е неправилна практика трябва да е очевидно, защото тя и не се прилага никъде другаде освен в създаването на законите (при всякакви комисии за каквито и да било състезания винаги се следи членовете на журито да не са участници в състезанията, че дори и да не са свързани с финансови или роднински връзки с тях). Прочее, нещата са пределно ясни, ако не са политиците да ги объркват, поради лична заинтересованост.      3. Що се касае до партиите, то, ако изхождаме от Древна Гърция, те изобщо нямат място в Парламента, в смисъл, че те може да се формират в Парламента, но след неговото избиране! А още по-добре партиите да излязат в някакво отделно, да го наречем, Партийно Събрание, понеже те също имат своето място в обществения живот като консолидиращи звена за масова манипулация на населението в негов, именно, интерес (вече дискутирахме, че не е във възможностите на простолюдието да осъзнае правилно своите собствени интереси и някой по-умен и с по-голям опит трябва да му помогне)! В този смисъл партиите се доближават до голяма степен до медиите, но последните са пряко ръководени от бизнеса, а партиите, дори и да получават някакви финансови инжекции от крупния бизнес, са организации с идеална цел, така че те просто играят ролята на национални органи за public relations, което е една необходимост за съвременното общество. Така вече се разрешава противоречието между първата и втората точка на този раздел (на което ние умишлено не обърнахме внимание), защото в едната изискваме професионализъм от политиците, а във втората — непрофесионализъм от Парламента. Ако съществува едно наистина народно Народно Събрание за стратегия и утвърждаване, едно строго юридическо Съдебно Събрание за изработване на законите, едно наистина професионално Партийно Събрание за поддържане на връзките между управлението и масите, както и съответни тактически управленчески органи, в лицето на Правителството, отделните Министерства, и местните Съвети, бихме могли да говорим за истинска демокрация в действие. Това е просто едно допълнително разделение на властите, но какво е историята на цивилизацията, ако не едно непрестанно разделяне на цялата власт, с оглед на специализацията на индивидите, и установяване на начините за взаимодействие между властите (вижте "За човечеството")?      Не можем, обаче, да говорим за политиците и да не засегнем техния морален облик, който силно страда от съществуващия демократичен начин на избор чрез самореклама, защото никой политик не може да бъде избран ако той самия не се предложи за поста, демонстрирайки само високото си самочувствие, но не и скромността или другите си морални качества (защото с компетентността му това, все едно, няма нищо общо)! Вярно е, че и при всеки избор за дадена длъжност кандидата трябва по някакъв начин да се предложи, но това не значи той да тръби наляво и надясно в предприятието колко е добър, и так всичко "ще цъфне и върже" ако го изберат, и че всички останали кандидати са само "гола вода". Скромността е неприсъщо на политика качество (поради системата на избор), а нали когато някой младеж си избира бъдеща партньорка в живота той не отива да я търси в публичния дом? Това навярно е доста неприятно сравнение, но то ще се натрапва дотогава, докато плурализма се изразява основно в биене по гърдите и оплюване на политическите противници, а това се наблюдава във всички демократични структури от векове наред. Радикалното решение се състои само в принизяване ролята на политиците и постепенното им отстраняване от изпълнителната и законоутвърдителна власти! Ако "парчето баница", за което те се борят, не е толкова голямо, те и няма да проявяват толкова болезнени амбиции да го докопат, а ще си вършат съвестно работата. Колкото и да говорим за морала им той няма да се промени особено ако не се промени обстановката, в която те действуват, понеже политиците, така или иначе, са хора, с всичките им човешки слабости, а пък политиката е една игра (като покера, да речем), и тя може да бъде интересна за всички само при умерено висока "миза", иначе се обръща в средство за лично облагодетелствуване, където всички методи са позволени. V. Утопични модели      До тук ние излагахме редица недостатъци на съвременната демокрация, както и някои реални методи за нейното подобрение, в които нямаше нищо утопично, макар че утопиите съвсем не са лошо нещо и си имат своето място в социалната сфера, защото тяхното основно качество е разумността им. По-точно казано, можем да характеризираме една идея като утопична, тогава когато нейната разумност надвишава нивото на разумност на средата, която я оценява! Това ще рече, че след известно време няма никакви пречки някоя считана за утопична идея да намери своето място в живота, ако разумността на обществото (дай Боже) нарасне. В останалата част на това есе ще предложим няколко утопични демократични модела, които подобряват някои от недостатъците на реалната демокрация изложени по-горе, или развиват някои от нейните предимства, като поддържат необходимата зрелищност за масите.      1. Най-напред ще се спрем на модела на представителния Парламент, който беше засегнат в предишния раздел и който е най-малко утопичен от всичките. Той предполага: Парламент избиран от компютър измежду всички "гласоподаватели" (този термин губи своя смисъл в случая, тъй като те изобщо не "подават" гласа си); Партийно Събрание, избирано от самите партии в рамките на квоти, получени чрез гласуване във вече избраното Народно Събрание; Съдебно Събрание, което да бъде законодателния орган (по-точно законо-съставителния орган, който, обаче, не приема самите закони) и се избира от Партийното Събрание, пропорционално на партиите в него, но това не означава, че законодателите трябва непременно да бъдат членове на някоя партия; Правителство, което се предлага от Партийното Събрание като една професионална комисия, но се утвърждава от Парламента; и още Президент на страната с представителни функции и като инстанция за "бързо реагиране" (в законовите рамки), който също се предлага от Партийното Събрание, но се избира и утвърждава от Народното Събрание, което може и да го снеме от поста му. При това положение върховният орган си остава Парламента, но той изпълнява стратегическите функции и поставя задачите на Съдебното Събрание и на Партийното Събрание, утвърждава законите и се намесва с разни указания в работата на Правителството и на Президента, като може да сезира някои техни решения, ако това се наложи. Партийното Събрание е посредник между Парламента, от една страна, и Правителството и Съдебното Събрание, от друга, и поддържа връзките с масите. Съдебното Събрание съставя законите, които се преглеждат от Партийното Събрание и Президента, но се утвърждават от Парламента. Функциите на Правителството и Президентството са същите както и при традиционните форми на демокрация. На идейно ниво всичко е ясно.      2. Следващият модел ще наречем "демократична диктатура", който, независимо от шокиращото название, е опит за съчетаване във времето на предимствата на демократичната и на централизираната форми на управление, с надеждата за избягване на техните недостатъци! Както изтъкнахме по-горе демокрацията е една мобилна и адаптивна, но твърде неефективна форма на управление, докато диктатурата е била и ще си остане най-ефективната, но и закостеняла, форма. Това ще рече, че демокрацията си има своите предимства при избора на някаква цел на развитие, като се отчетат различните мнения и се избере възможно най-доброто от тях, но след това самата реализация на тази цел трябва да се прави в условия на единовластие и без партийни ежби. Точно по тези причини в Древна Гърция често са се редували периоди на демокрация с такива на тирания (тогавашните диктатори са се наричали Тирани), като никой от тези периоди не е траел дълго, защото тогава демокрацията е била доста близко до идеалната или чиста демокрация като в тяхното Народно Събрание е имало една добра представителност (е, без робите и жените), макар и на родов принцип. Сегашните демокрации имат много чужди елементи в тях и затова се задържат по-дълго, но въпреки това често се случват правителствени кризи, назначават се служебни правителства, обявяват се военни положения, че и тоталитарни системи идват на власт, защото, както казва шопа: "Онò шо си требе, онò си го сака"! Смисълът на такова редуване е, че когато нещо близко до едната крайност не върши добра работа, защото истината е по средата, се налага промяна към другата крайност, ала и тя също е с нещо лоша, и тогава става пак връщане към първата, и така нататък, до безкрайност, или докато не се намери добър компромис между двете. Да, ама хората много рядко успяват да намерят компромисния вариант, и тогава става така, че те го намират във времето, като гледано отдалеч това трептене се усреднява точно където трябва! Нашето предложение сега е, вместо да чакаме тези колебания между крайностите да стават хаотично, просто да ги планираме, като ги включим в една система способна да работи и в двата режима.      Периодът на демокрация трае три години, примерно (но може и четири), и през него си съществуват всички традиционни демократични институции, като няма проблем този вариант да се съчетае и с по-горния на случайно избирано представително Народно Събрание, отделно Партийно Събрание, и прочее. През този период се дискутира оживено и се поставя някаква стратегическа цел за следващия период на диктатура, траещ пет години (или пак четири, за да има равенство), като в края на периода се избира и нужния Диктатор. Няма проблеми този Диктатор да се нарича и Президент, само че той няма да е основно представителна фигура, както демократичния Президент, а ще има всички права в рамките на закона, като всяка политическа дейност трябва да се замрази, стачките да са забранени, Парламентът, особено ако се състои от политици, преустановява своята работа като върховен орган и, или Диктатора изобщо го разпуска, или изцяло го ръководи и използува за някакви помощни, по-скоро анкетни, цели. Диктаторът претворява в дело задачите поставени от предишното демократично правителство и два месеца преди края на своя период насрочва нови демократични избори. Нито демокрацията, нито диктатурата могат да траят повече от един мандат юридически, но всяко поредно управление може да се откаже от мандата си, като Диктатора, например, може да предаде цялата власт на Парламента (или да си избере нов Парламент), ако целта, за която е избран, може да се изпълнява и в демократични условия, докато Парламента може за три дни да избере нов, или назначи стария, Диктатор, ако страната е изправена пред сериозни проблеми изискващи еднолично управление без възможности за дълги спорове и разногласия. Доколкото в съвременните демокрации, така или иначе, съществуват наченки на подобни форми на управление, няма никакви проблеми това утопично предложение да стане някога реалност.      3. Следващият вариант съчетава идеите за представителна извадка с по-голяма атрактивност и действително народно участие в управлението. Ще го наречем "тотализаторен вариант", и единствената промяна в избирателния закон е необходимостта от отсъствие на имената на конкретните физически лица в избирателните списъци на партиите. Могат да съществуват всякакви партии, дружинки, клубове, и прочее, които да участвуват в изборите, и стига те да наберат гласове за поне една квота в Парламента или местните органи, то след общонародния избор във всяка от тези групи се провеждат случайни избори (или каквато друга форма на избор е утвърдена там) за конкретните лица, които ще влязат в съответните органи! Това може да става лесно, като за членуване във всяка от тези групи се купува някакво билетче с уникален номер в групата, и после се теглят съответния брой печеливши билетчета (плюс няколко резерви). Групите могат да бъдат на етнически, професионален, възрастов, териториален, или имуществен принцип, на ниво интереси и привърженост към спортни клубове, или някакво друго деление, като избраните след това лица са, наистина, хора от народа, а не политици, но те и няма да влизат в Политическото Събрание, а в Парламента (може би и в местните Съвети). Няма проблеми даден избирател да членува в десетина такива групи (стига да си е купил съответните билетчета), както и да гласува за група, в която не е регистриран (макар това да е едно изключение). Докато при всички традиционни демократични форми на управление народът няма никакъв шанс да бъде избран в управляващите органи, то тук този шанс е съвсем реален, а изборите стават нещо като национална лотария. Но какво е животът, ако не също една лотария?      4. Интересен момент при демокрацията е участието в управляващите органи, както на представители на "добрите", т.е. на победилата партия или коалиция, така и на "лошите", т.е. на победените, при това техните права (и заплати!) са едни и същи. Важното е, че за да има възможност за дебати, трябва да са представени всички страни или, всъщност, управляващата партия и опозицията, а така също и народа (или извън-парламентарните сили), който има редица възможности за влияние върху правителството. Не е важно коя партия управлява, нито коя е в опозиция — важното е да присъствуват и двете страни! С други думи, в партиите няма специализация, и всяка една може да върши работата на другата, но задължителния елемент е смяната им. При това положение няма никакви проблеми да отделим тези страни в два вида Парламенти, които можем да наречем, съответно, Партиен Парламент и Опозиционен Парламент, като приемем, че всеки от тях се състои от еднакъв брой души (100, да речем), но ръководещия и утвърждаващ е Партийния, докато Опозиционния може само да критикува и да дава предложения. Тъй като всеки политик, или човек от народа, може да изпълнява еднакво добре и двете функции, то няма никакво значение кой именно — коя от тях!      Остава да определим как ще запълваме двата Парламента и как те ще се променят или обновяват, за да остават нещата динамични. Най-добрият избор, в смисъл на представителност, е случайния, но за да има влияние предпочитанието на всеки избирател тук предлагаме два етапа на изборите. Първият етап е за формиране на делението на всички гласоподаватели на поне три части, а именно: Партия, Опозиция и Народ, обаче, с оглед на по-голяма атрактивност, е желателно да се избира от пет варианта, например, като добавим още: Стар избор (от предишното гласуване) и Нов тур на избори. Тези пет варианта се кодират с числата от 1 до 5 и от всеки избирател се иска да заяви в течение на един месец чрез определените за целта бюра някое от тези числа, на което той отдава предпочитание, само че без да знае предварително кое число за какво се отнася. Дешифрирането на числата се извършва след това официално (чрез жребий) и така се формират пуловете на Партията, Опозицията и Народа, като при наличието на пето число се провежда и още един тур по същия начин (само дето при втория тур петия избор трябва да се прибави към Народа, за да можем да спрем до тук). Същинският избор става във втория етап, за който всеки отново заявява по едно число, но този път от едно до 10,000, примерно, за да получим една значително по-малка извадка от хората за всяка група, като после се тегли печелившото число (и, може би, още две резерви). И все пак точните хора още не са избрани, а само силно е намален техния брой (до около двукратен запас), като накрая се тегли и жребий за наредба измежду тях и се отделят първите до нужната бройка, а останалите остават за резерва. При избора за Президент трябва крайното число да бъде вече до 100,000, иначе нещата са аналогични, само че Президента се избира от средата на Народа.      По този начин ролята на партиите в класическия смисъл се свежда до нула, но пък демократичния модел и не предполага задължителното съществуване на партии — те са допълнителен или помощен елемент и, ако можем да минем без тях, няма нищо да загубим. Двата Парламента съществуват както единния традиционен Парламент, а всеки човек знае към коя страна принадлежи и дали трябва да се съгласява или да критикува. Дори групата на Народа може да взема също участие при обсъждане на законите (без право на глас, разбира се), било то чрез някакви извън-парламентарни сдружения (да речем, по ... зодии), било то ако се формира някакъв трети, Народен Парламент. Още нещо: тук няма да има въздържали се при изборите, защото всеки, който по една или друга причина не е направил избора си, ще получава автоматично числото нула, което после ще се счита за принадлежност към Народа. Този модел не означава, че партии не могат да съществуват изобщо, но те няма да имат този смисъл както при традиционните демокрации, като членове на дадена партия може да има и в двата Парламента и сред Народа. С други думи този вариант може да се съчетае и с първия предложен вариант, защото той представлява, по същество, процедура за формиране на една представителна извадка от гласоподавателите, като предлага още едно ниво на разделяне на Парламента, с оглед избягване на преките дебати и замяната им с обобщени резолюции на двата Парламента и само отделни общи срещи. При всеки пореден избор се извършва обновяване и на трите сили в управлението, но с някакво ниво на приемственост (подсилена и от Стария избор на първата фаза). Този вариант можем да наречем "постоянно променяща се Партия" и той е много близък до идеалната демокрация, при все че пародира партийната система.      5. Следва вариантът "нова номенклатура", който не изисква промени в процедурата на избор, а предлага един начин за формиране на номенклатурни кадри — нещо като специално избирана аристокрация, чието основно предназначение в живота да бъде да управлява народа. Подобен вариант се налага, защото многовековното човешко съществуване потвърждава някои определени плюсове на такава обществена прослойка избавена от грижи за прехраната и съществуването си, а така също и от ожесточена и нереалистична конкуренция (в редица случаи далеч над десет към едно). Тези хора биха имали за жизнена цел, или само своето удоволствие, или щастието на другите, или и двете, а дори личното удоволствие, при една добра осигуреност и високо почетно място в обществото, би се свело, най-често, пак до нещо полезно за другите, като: изкуство, наука, военни отличия, и прочее (а не гледане на екшъни по видеото, примерно). След осъзнаването на тези плюсове сумата умни хора са се чудили какви ли не глупости да измислят само и само да накарат народа да слуша някои личности, които още от рождение са се подготвяли да управляват (защото друго нищо и не им е оставало). Използувани са били заблудите на шамани и църковни служители, властта на парите, измислили са приказката за синята кръв, притчите за предопределението на всеки, идеологическата убеденост, кастовата принадлежност, генетичната наследственост, и прочее, но всичко това са били само временни решения, защото е оставал основния недостатък на аристокрацията, а именно: благата са се предавали по наследство, а няма никаква сигурна аргументация за целесъобразността на това! По-точно казано: аристокрацията е хубаво нещо, но в наследствената аристокрация се крие мъртвия елемент; хубаво е един човек от малък да знае дали е предопределен за висши дейности, но няма логика в това и децата му също да са предопределени. Но щом въпросът е вече поставен, то и решението му е очевидно — достатъчно е да се прави случаен избор на малък брой номенклатурни кадри в най-млада възраст, като принадлежността към групата на избраните се прекратява със смъртта на лицето!      Едно конкретно решение е да се провежда всяка година случаен избор измежду всички живи деца с навършени две години и ненавършени три, като това става винаги към една и съща дата (1 юли, да речем). За нашата страна е достатъчно да се избират по 100 деца, което след едно петдесетина години ще осигури около 5,000 трудоспособни "номенклатурчици", които биха покрили необходимостта от всички висши служители в страната, в това число в Парламента, Върховния Съвет, местните Съвети, и прочее, но съвсем не е задължително те непременно да се назначават там (просто се предполага, че те ще бъдат за предпочитане), а може да се изисква само една квота от 1/3 от демократичните органи на управление да се заделя за такива лица. Трябва да се учреди и финансира първоначално съответната институция, която да се грижи за прехраната и образованието на тези кадри, като им се осигурява най-доброто на световно ниво, защото те ще бъдат една смешно малка бройка (към 1 на 1,000 за нашата страна), а после, положително, ще се намерят начини те да се самоиздържат, чрез удръжки от доходите на заемащите вече ръководни постове номенклатурни кадри, както и от волни пожертвувания. Освен това, тъй като номенклатурността няма да се предава по наследство, те след време ще завещават и значително имущество (с изключение на личното, което може да остане за потомството им) на тази институция.      Самият избор може да бъде много атрактивен и да се следи от всички родители, като щастливото дете веднага бъде взето в съответните интернати, на родителите се осигури някаква пожизнена издръжка в размер на една минимална работна заплата, например, а до навършване на седем годишна възраст на детето един от родителите може да живее при него като получава завишена издръжка. После новите аристократи също ще имат някакви съвсем прилични доходи като вид аристократична пенсия, плюс осигурено жилище, транспорт, почивка и прочее, независимо от това, дали работят или не. С други думи, тези нови аристократи съвсем няма да бъдат задължени да заемат ръководните длъжности в страната, и ще могат да се занимават с това, към което ги тегли сърцето им. По-големи уточнения не са необходими, защото самите аристократи след време (примерно, 40 години) ще трябва да си изработят някакъв морален кодекс, правни изисквания, и прочее. Идеята е да се създават всяка година нови аристократи, които до края на живота си да живеят "царски", за да могат да развият най-пълноценно своите личности, но без да закрепват генетично правата си. Както се казва: само плюсове без минуси!      6. Последният вариант ще наречем "сексуална демокрация", защото при него се залага на някои природни особености на двата пола (вижте "За жената и мъжа"). Доколкото жената е родения стратег или скрит ръководител в семейството, и в същото време най-посредствената личност, защото стои между мъжа и потомството, както по предназначение, така и по способности, тя просто е длъжна да окупира изцяло Народното Събрание (независимо дали в традиционната си форма, или в някакъв представителен вариант), и тогава то с пълно право ще може да се нарече Женско Събрание. Това не конфликтира с партийната система и не означава, че само жените могат да бъдат членове на дадена партия, но че само жени могат да влизат в Женското Събрание и в местните Съвети, докато мъжете ще вършат другата работа. Тази друга работа е истинското или тактическо управление в Правителството и Президентството (особено там). При съдилищата може да се приеме "Соломоновото" решение да се запази смесения им състав. Жената е тази, която може да внесе повече спокойствие и финес в политиката, и защо да не го направи? Това, така или иначе, е една световна тенденция в политиката в последно време — тук просто я обосноваваме и довеждаме до завършения ù вид.      По-конкретно е необходимо въвеждането и на някои други изисквания за посредственост за Женското Събрание, като: среден ръст, тегло, гръдна обиколка, доходи, образование (средно или до едно висше), години от 30 до 40, и други. Точно обратни са изискванията за Президента, който трябва да бъде един истински баща на нацията, като се изисква, например: ръст над 180 см., тегло над 80 кг., доходи над 4 минимални работни заплати, образование над висше (поне повече от едно висше), женен с най-малко две дъщери, възраст над 50 години, и прочее. Само по този начин общественото управление може да се балансира сексуално и хармонично, като всеки дава заложеното от Бога в него.      Освен тези модели може да се предложат и редица други, на които няма да се спираме подробно, но можем да загатнем някои моменти. Така например, може при всенародното гласуване да се иска избирането не само на един човек, а на до пет, както и да се гласува не само "за", а и "против" (в бяла и черна кутии)! Това е напълно в духа на провежданите анкети и ранг-листи за видни политици и партии и ще даде възможност за по-точна преценка, както и за отчитане на разликата в гласовете "за" и "против" за всяка политическа сила, като избора става на базата на тази разлика. Това ще закара в "глуха линия" тези партии, които са колкото обичани от едни, толкова и мразени от други, а това са именно "острите камъни", които бъркат "меленето на брашното" на политическата "мелница". Тогава може да се формират две листи — с положителна и с отрицателна разлики — които се ранжират и запълват вече две институции: Парламент и Антипарламент, при което първата е управляващата, а втората е опозицията, без която няма демокрация.      Може, също така, да се мисли и за провеждане на единствено правилния избор от долу — итеративния избор! В смисъл, че избора се провежда за лица от близкото обкръжение, които всеки познава добре; после една част (да речем 10 пъти по-малко) от първите избрани гласуват по аналогичен начин (сигурно за някои от вече избраните); и така на 3-4 итерации, докато се стигне до едно разширено Народно Събрание от, примерно, 1,000 души, което вече избира с явно гласуване нужните 100 или 200 души, но то винаги може се използува и за други анкетни цели, както и при избор за Президент. Няма никакви непреодолими проблеми за едно такова гласуване, което може да става с бюлетини, в Съветите, с фонокарти от специални автомати, по Интернет, и прочее, като просто трябва да се посочи някакъв уникален код на лицето (явно ЕГН), а ако при това се провежда и открито (в смисъл че се знае чий е гласа), то тогава и ЕГН-то на гласоподавателя. При гласуване за познати няма никаква нужда от укриване на гласовете, като това не пречи да се гласува и по върховете, т.е. за политически лидери, но съвсем не е задължително, поне на първите итерации. При съвременната компютърна база това ще даде възможност и за точно проследяване на дървото на избора (отгоре-надолу и обратното), така че точно ще се знае кой за кого (не непременно пряко) е гласувал, и кой кого представлява, за да може да се осъществи истински контакт между избирател и представител.      Може, в крайна сметка, и политиката да се постави на бизнес основи, като всеки политик си основе политическа фирма, продава акции и събира пари за дейността си по един легален начин, защото е публична тайна, че политиците се издържат от едни или други бизнес среди, или, най-малкото, от членски вносове на съмишлениците. Вместо да си затваряме очите пред такива факти е по-добре да се даде възможност за открито установяване на това, кой от кого печели. В една фирма стратегията се определя от Общото Събрание на акционерите и защо и при политиците да не е така? Или пък: с какво политиците са по-лоши от футболните звезди, та последните да се купуват и продават, а политиците да не може? Защото ако приемем, че парите винаги развалят нещата, то трябва да се откажем и от частната собственост върху средствата за производство, както бяха решили комунистите.      Разбира се, могат да се измислят и други варианти, или да се комбинират някои от изложените, но това е повече от достатъчно, а и да не забравяме, че основната трудност при вземане на решения в социалната област идва не при намирането на ново решение, а при отказването от старото!      И така, ако резюмираме всичко казано, ще излезе, че демокрацията е едно лошо обществено устройство, но понеже тя съдържа противоречието в себе си и е отворена за разни чужди елементи, тя се оказва динамично най-доброто от известните засега форми, като лошото в нея я кара непрекъснато да се усъвършенствува и развива! Демокрацията е като живота — лоша работа, но без нея още по-лошо —, така че има всички основания да се очаква, че и за в бъдеще тя ще си остане основната форма на управление в обществото. Но пък и сигурно ще се коригира и променя. ЗА НАСИЛИЕТО I. Необходимост от насилие      Насилието е необходим елемент в "играта" наричана живот! Това е тривиална истина, не само защото хилядолетното съществуване на човечеството го доказва, а и защото единствения начин да се преборим с него е ... друга форма на насилие, било то: някаква полиция или армия, нелегална мафия, революция, религиозна война, съдебно следствие и прочее. При това, разбира се, съвсем не е без значение характерът на новото насилие, което може да бъде и по-хуманно (в общоприетия смисъл на думата), но то трябва да бъде по-силно, доколкото може да се говори за някакъв обективен критерий за измерването му, като човешки животи, или процент от един живот като мярка за нанесени тежки физически или морални щети; или иначе то трябва да се изразява в някакъв друг аспект. Особено трудно е свеждането към скалата с човешките животи когато въздействието е морално, или на морален терор, при което се променят обичайните човешки действия поради страх от бъдещо насилие, при което даденото въздействие, при все че има предпазващ ефект, е вид насилие над личността, и в този случай големината на общото въздействие се определя от широките слоеве, към които то е насочено, докато силата му във всеки единичен случай може да е само 1-2% от условното значение на един живот. Във всеки случай едно такова зацикляне в борбата срещу насилието посредством друго насилие (още повече, че друг начин и не съществува), е естествено явление.      Насилието може да мени формите си, като всяка нова форма обикновено се различава по някакъв параметър, или по сферата на действието си, т.е. по обхвата на личностите, спрямо които се прилага. При това не само че точна количествена оценка не е възможна, поради относителния характер на мерната единица, но и почти винаги отсъствува, тъй наречената, "контролна група", с която да се сравни новата форма на насилие със старата, ако тя продължаваше да съществува при контролната група, а повторението на нещата във времето никога не става при съвсем същите условия. Така например, не може със сигурност да се твърди, че комунистическия терор в бившия Съветски Съюз (или която и да било друга екс-комунистическа страна, с условното изключение на Германия), е бил по-лошо насилие от съвременната демокрация, с неизбежно съпътствуващите я: национални, етнически, религиозни, и криминални кръвопролития на същата територия и за същия период от време — защото не са съществували два еднакви по всички параметри Съюза, които да се сравнят за един по-голям период (сто години, да речем) и като се оценят жертвите да се извади заключение за по-хуманния характер на едната или другата форма! Всички възможни сравнения на различни територии, с различно население, и в различни периоди от време, са неизбежно необективни и могат да служат само на пристрастни политически сили да докажат каквото си искат (и то на базата на едни и същи факти).      Така или иначе, насилието е присъствувало винаги в човешката история и няма никакви основания да се предполага, че някога то ще изчезне, независимо дали това ни харесва или не — така както, да речем, не можем да направим маслини без костилки (а ако и да съществуват цитрусови без семки, то те не могат самостоятелно да дадат живот). Това е неизбежно, също както не е възможен живот без смърт, ако щете. Но преди да се задълбочим във въпроса, нека най-напред дадем една достатъчно обща и неограничителна дефиниция на понятието "насилие", като: много остра форма на принуда, водеща до сериозни физически и морални последици, включително и до летален изход, и имаща за цел да накара отделни индивиди или групи такива да постъпват противно на тяхното желание. Важното тук е нежеланието на субектите да имат изискуемото поведение, и сериозните последици за тях в противен случай, защото не можем да считаме за насилие, ако някой, примерно, бъде събуден въпреки нежеланието му да става (дори и ако му се излее чаша вода на главата). В същото време, обаче, ние не слагаме никакви изисквания за характеризиране на обекта, който предизвиква насилието над субекта (нещо, на което ще се върнем накрая).      По-интересната, и неочаквана за мнозина, страна на въпроса възниква с твърдението, че насилието е една разумна реакция, както от страна на обекта упражняващ насилието при дадена ситуация, така и от страна на субекта на насилието, прилагащ или ново насилие към обекта, или подчиняващ се на принудата, въпреки привидната хаотичност и неразумност на реакцията (доколкото, въобще, може да се говори за разумно поведение при човека, което ще разясним след малко). Тук е мястото да споменем едно основно качество на организираната животинска материя и това е неадекватността на реакцията, защото при нея не важи закона на Нютон за равното и противоположно противодействие (вижте още "За сътворението"). Неадекватна, обаче, е слабо твърдение, защото тя може да бъде по-силна или по-слаба, и ние ще се опитаме да конкретизираме този закон като проследим едно динамично засилващо се въздействие върху живата материя (било то амеба, крайник на жаба, отделен човек, или социална група). При много слабо въздействие още няма никаква реакция до достигане на някакво прагово значение, после реакция се появява и тя най-често е по-силна от въздействието, като със засилването му се засилва още и реакцията, но това продължава до достигане на някакъв момент на максимум, след което при по-нататъшно засилване на въздействието реакцията започва да отслабва и след известно време неминуемо престава, защото субекта на въздействие просто е изчерпал своите енергетични и прочее възможности за реакция (докато обекта се предполага, че е с неограничена, или поне много голяма, сила, за да може да оказва въздействие върху субекта, още повече насилие, от което тук се интересуваме).      Този експеримент е условен, но е очевидно, че е общоприложим, независимо от вида на въздействието и субекта. Животинската материя, особено един цялостен организъм, при слаби въздействия има силни реакции (например, ако дръпнем котката за опашката, тя ще ни одере), при по-силни въздействия постепенно става адекватна на дразнителя (на тоягата, според поговорката), и при много силни — просто се отказва да противодействува (т.е. котката ще се свие и най-много да почне да мяука жално). Но това, което важи за котката, важи с пълна сила и за човека, независимо дали яде бой или се е порязал (най-малкото порязване най-много боли, а болката е вид ответна реакция при висшите животни, която определя и следващите им реакции). В социалната сфера няма нужда да ходим далеч за примери и бихме могли да си припомним вълната от стачки на работниците от просветата у нас (като относително по-интелигентни) веднага след ноемврийския преврат, а и в по-късните демократични времена, от което разглеждане се вижда, че при по-слабите трудности, скоро след преврата, стачките бяха най-масови, а при наистина трудните моменти в по-късните години, при значително по-ниски средни работни заплати по отношение на жизнения минимум, учителите стачкуваха все по-малко, докато накрая съвсем се отказаха да го правят активно. Кривата на тази реакция може да бъде различна, но нейния характер е все един и същ, и той се изразява в това, че при по-слаби въздействия възникват по-силни реакции и обратно!      Известна слаба аналогия може да се наблюдава и при реакцията на растителната материя, например на огъване от силен вятър, но в момента на вятъра реакцията по нищо не се отличава от тази на тънка метална пръчка, което се дължи на еластичността. Разликата, обаче, между метала и дървото се проявява във времето (като клона просто става по-жилав), и най-вече в бъдещите поколения, след като се наложи някакво генетично изменение, докато една метална пръчка никога няма да стане по-здрава от само себе си. Това ще рече, че някакви зародиши на неадекватна реакция (а от там и на разумност, както ще видим след малко) има и при растителната материя, но този въпрос сега не ни интересува и можем да го оставим на специалистите, като се върнем към реакцията на животното.      Е добре, ще каже някой, може и да е така, но какво разумно има в такава реакция, и от чия гледна точка? Ами много просто: гледната точка е съхранението и продължаването на живота, а разумното е именно в това съхранение, защото при слабо въздействие по-силната реакция по-ефективно помага на живото тяло да се освободи от въздействието, докато когато въздействието стане такова, че на него не може, или не е разумно, да се противодействува, то реакцията отслабва, с надеждата въздействието да престане, но дори и да не стане така, все пак, реакцията безсмислено изтощава клетката, организма, или социалната общност. Дори от гледна точка на обекта на въздействие (ако той е разумен) и на ефективността на самото въздействие е по-разумно то да бъде по-силно от необходимото, за да има нужния ефект на възпиране на реакцията. Така че парадоксалният характер на реакцията на живото на принуда, или крайната форма на принуда — насилието — е една по-разумна форма, както на въздействие, така и на реакция, от тази на неживата материя, където противодействието е точно равно на въздействието.      Друг е въпросът дали това е максималната степен на разумност, която може да прояви една организирана материя, особено в социалната област, и, положително, съществува и по-разумна реакция, която се състои в по-ранното положение на екстремума на кривата, т.е. в предвиждането на неприятните последици за живото от силния дразнител без да има нужда той да става наистина силен! За съжаление, обаче, това "вразумяване" е много бавен процес и продължава векове и хилядолетия като практически не е ограничено във времето, защото винаги може се мисли за по-добра оценка на момента на прекратяване или намаляване на реакцията, като се стигне дори преди праговото въздействие, което би имало за резултат пълното отсъствие на необходимостта от насилие. Така или иначе, насилието е оправдано, ако то предотврати необходимостта от по-голямо насилие, и това е единственото оправдание за насилието! Тази теза може и да не е изказвана по този начин но тя, положително, е била известна от хилядолетия и е фиксирана във всички законови актове в днешно време, защото наказанието никога не е равно на прегрешението. Не само при убийство, където не е по силите на човек да върне живота на някого, но дори и при открадната кокошка, например, където се плаща глоба поне колкото за десет кокошки, се получава пак, че при по-леките случаи наказанията са по-тежки, а при по-тежките — те са по-леки, и при най-тежките случаи на отнемане на нечий живот престъпника най-често остава жив. А какво е едно съдебно решение, ако не реакция на едно престъпление, и какво е един престъпен акт, ако не реакция на установените за дадено място и време закони?      Но, така или иначе, насилието съществува и то се "лекува" с друга форма на насилие, като на малкото насилие се отвръща с голямо, за да се спре разпространението му, а на голямото насилие се отвръща с по-малко (ако се реагира относително разумно), защото ескалацията на насилието не води до нищо хубаво, както отдавна е забелязано, а само изтегля момента на екстремума към по-големи насилия. Можем да наречем този закон за краткост "закон за необходимото насилие" (или по-общо, "закон за необходимото въздействие"), което достатъчно точно отговаря на същността на гореизложеното. А нима основното послание на Христовата религия, която казва, че когато те ударят по едната буза трябва да се обърнеш за да те ударят и по другата, е нещо по-друго освен избягване на безсмислено насилие поради осъзнаването на горния закон? Христовото послание е необходимо именно защото то противоречи на нормалната човешка реакция, която не е достатъчно разумна! II. Прояви на насилието      Сега вече е време да се спрем и на някои конкретни проявления на насилието в обществото, за да не звучи нашето разглеждане абстрактно, но това не е класификация на формите насилие, защото някои от тях се съдържат в други или ги предизвикват, а просто един преглед на по-важните моменти, който има за цел да покаже действието на закона за необходимото насилие (или ненужността от насилие, ако социалните общности можеха да предложат някаква по-разумна алтернатива).      1. Първото с което ще започнем е войната. Тя е най-масовата форма на насилието, но интересна е всеобщата заблуда (случайна или умишлена?), че, поне от римско време насам, войната се е считала за крайното, или най-мощното, средство (ultima ratio, по латински), докато тя почти винаги е била първото средство, защото надали някога се е сядало на масата на преговорите преди да са се провели някакви бойни действия, като единствените изключения са когато са били вземани решения на базата на чужди поражения, а това ще рече, че изключения, всъщност, няма! В духа на казаното преди за разумността на насилието излиза, че войната, все пак, е разумно средство за доказателство на нечие предимство, и че при нея се извършват масови насилия, за да се предотвратят многогодишни насилия в следващите периоди, но лошото е, че това средство далеч не е достатъчно разумно, защото могат да се предложат най-различни други средства за постигане на целта.      Като примери можем да дадем следните: спортни състезания (футбол или друга игра на топка, фехтовка, конни състезания, атлетичен многобой, и пр.); интелектуални двубои (шахмат или шашки, да речем); хазартни игри, които във всички времена са символизирали намесата на по-висши сили; магии и гадаения, които в миналото често са се прилагали (но нито са били утвърдени общоприложими и за двете страни "стандарти", нито пък те са успявали да предотвратят сраженията, а само са създавали някаква психическа нагласа за тях); представителни битки на еднакви по численост (примерно по сто души) бойни подразделения от двете страни в условия на реална война, т.е. на живот и смърт; такива битки, но само на един процент от войсковите части; ако щете гладиаторски битки, и прочее. Войните пък по икономически причини биха могли да се водят с икономически средства (както сега се опитваме, но не ни се отдава много), а тези по религиозни причини — чрез религиозни диспути, парадни шествия, изповеди или беседи на свещеници, и прочее. Още по-малко смисъл би имало от гражданските войни, ако можеше да се постигне едно обобщено за страната виждане за проблемите, а не да се действува като две глутници вълци в общо ловно поле. Основният недостатък на споменатите разумни методи е, че това биха били слаби насилия и, като така, не биха изпълнили предназначението си! Макар че, разбира се, тези въздействия нямаше да са слаби, ако масите проявяваха малко повече разум и предусещаха безсмислието от по-силни въздействия.      И, все пак, във войните до преди век-два е имало много по-голяма доза разум, отколкото в сегашните, защото все още е съществувала разлика между фронт и тил, а особено в Древна Гърция войниците са се биели само на бойното поле (както сега се провеждат спортните състезания), като предварително се е знаело къде именно ще се бият, така че тогава войните много и не са се различавали от едни сегашни автомобилни надбягвания, например. През ХХ-ия век, обаче, силата на човека нарасна неимоверно много и той, естествено, има нужда от много по-големи насилия, за да може с тяхна помощ да се постигне тъй необходимата слаба реакция — за съжаление такива са фактите! Освен всичко останало сега държавната организация е много по-силна, така че сегашните войни са като битките на динозаврите — пролива се много повече кръв отколкото когато се бият два комара, примерно. Иначе хората не са поумнели и не се канят! Презумпцията за достатъчната въоръженост е хубаво нещо от гледна точка на силните държави (защото те все едно са силни и знаят какво става при споменатите динозаври), но малките или изостанали в промишлено и военно отношение държави продължават да търсят някакви хитри (а често и подли) методи за постигане на надмощие, което с ограничение на въоръженията няма да им се отдаде. Например, много хубаво е държавите да не притежават ядрено оръжие, но то е хубаво от гледна точка на тези, които вече го притежават, а кой ще убеди слабия, че за него е по-добре да си остане по-слаб от силния?      Много лесно е да се издигат твърдения, че насилието е ненужно и безсмислено и че, примерно, съвсем не е имало нужда да се опожарява Дрезден, да умира значителна част от населението на многомилионен град като Санкт Петербург, да се хвърля атомна бомба над Хирошима, и прочее. Само, че кой може да докаже, че такова чудовищно насилие не е било необходимо за да спре по-големи насилия, докато не се стигне до такава ескалация на страданията, че всички нации да постигнат, поне за малко, максимата на Христос за обръщане и на другата буза? Нима благодарение на Втората световна война светът не живее вече половин век (дал Господ и повече) без (поне) световни войни, и нима ако не беше хвърлена бомбата над Хирошима нямаше досега да бъде хвърлена някъде другаде такава, или по-мощна, бомба? Жестоко, наистина, но необходимо насилие, защото хората продължават да се бият по гърдите, че са разумни същества, докато те са само същества способни да мислят, само че го правят чак тогава, когато са изчерпали всички останали неразумни методи за постигане на целта (принос, може би, на автора към дефиницията за homo sapience). Много хубаво би било ако американците, примерно (като най-могъща страна в света), бяха решили да отделят десетина години по 5-6% от доходите си за помощи за безработните милиони немски работници през 30-те години на ХХ век, или за бедствуващото население на изостаналата азиатска страна наречена Съветски Съюз през 20-те години, и други подобни, ама те не го направиха. Много хубаво би било ако капитализма от началото на този ХХ-ти век беше малко по-добър и не създаваше условия за зараждане на фашистката и комунистическата идеологии, ама той не беше. И понеже човечеството няма възможността да прояви повече разум от една медуза (вижте "За човечеството"), то и реагира според закона за необходимото насилие. Това е положението, значи.      2. Друга типична проява на насилието е станалия "модерен" през ХХ век термин "геноцид", но той не е изобретение на века, а съществува от хилядолетия, само че по-рано се е прилагал предимно на ниво семейство или род, докато днес се прилага в по-широки мащаби или на ниво нация. Иначе нищо ново под слънцето. Необходимостта от упражняване на този род насилие идва от възможността за генетично предаване на качествата на субекта в поколенията и от условията, които това създава за останалия жив субект да упражни на свой ред насилие над предишния обект, което въздействие, естествено, ще бъде по-силно от първоначалното, ако първоначалното не е било достатъчно силно. Просто и ясно нали — всяка крушка си има опашка! Това не е оправдание, защото нищо не може да оправдае геноцида (дори предишен геноцид) — това е само обяснение. А като си помисли човек колко тривиално е било решението, което биха могли да приложат евреите, при желание, за да предотвратят геноцида над тях още в зародиш (защото те са разполагали с хиляди години за да стигнат до това решение, понеже са били преследвани още от библейски времена), просто да му се доплаче за това тъпичко същество наречено мислещо.      А решението, наистина, е просто, защото геноцида е насочен срещу гена и, следователно, ако този ген е трудно да се открие, то и геноцида няма да има почва за съществуване! С други думи, изходът е в постепенната асимилация на еврейската народност или, най-малкото, в отказването им от концепцията за "богоизбрания народ", което би премахнало из основи необходимостта от прилагане на насилие над тях. Нищо сложно или жестоко — просто евреите не е трябвало да се противопоставят с всички сили на кръвосмешението с другите народи където са живеели. Така, например, е станало с тракийците по нашите земи в дълбока древност, а типичния съвременен пример за равноправно расово измесване, струва ми се, е Бразилия. Това не е загуба на гена, а по-широко разпространение на по-плодородна почва, което е и за предпочитане за генетичното заздравяване на народностите, защото отдавна е известно, че при по-далечни роднински връзки се раждат по-здрави деца, но в Талмуда (който автора не познава, но е чувал) са описани много бракове между преки роднини. Така че, действително, и най-умният си е малко прост, макар и това да не е пряко по темата ни.      Но може да се погледне и под друг ъгъл на нещата, защото концепцията за богоизбраната раса е своего рода насилие над околните, само че слабо (морално), и бидейки такова то, естествено, налага необходимостта от по-силно противодействие, каквото и се е прилагало спрямо евреите в много страни през различни векове, но "върха" се достига при фашизма, който прилага вече неприкрит геноцид. Реално погледнато, обаче, фашистите не измислят нищо ново, а само "обръщат тоягата", заявявайки, че в такъв случай и те са богоизбрани, защото са арийци. Прочее, ясно е, че геноцида (дори и най-хуманния) е вреден за човешкото общество като цяло, защото намалява тъй необходимото ни разнообразие.      3. Друг вид насилие се появява при религиозния и идеологически фанатизъм. Доколкото вярата или убедеността са нещо, което елементарно може да се промени за по-малко и от едно поколение тук необходимото насилие е, общо взето, по-слабо отколкото при предишните случаи, но то неизбежно присъствува в историята на всички религии и държавни идеологии. Заслужава да се отбележи, че и в този случай има лесно разрешение на споровете (ако имаше повече колективен разум), защото всяка религия по своему е прогресивна (е, и регресивна също), така че няма особена разлика коя именно човек ще споделя (също както и при избора на партньор при създаването на семейство) и разликата е само въпрос на вкус, т.е. нещо второстепенно и, следователно, няма разумна необходимост от силно принудително въздействие! И наистина не би имало нужда от принуда, ако субектите лесно сменяха религиите си, или ако свещениците бяха осъзнали необходимостта от религиозна поносимост. Малко по малко, това се осъзнава в днешно време, и в редица страни мирно съжителствуват най-различни вероизповедания, но до това състояние се е стигало винаги след много ненужни кръвопролития и далеч не навсякъде. Аналогичен е въпросът и с различните идеологии защото, макар че религията има за цел щастието, а идеологията — спокойствието, в страната, те си приличат като различни форми на заблуда (вижте "За религията"), и поради нежеланието на масите да приемат лесно нови заблуди се налага да се задействува закона за необходимото насилие, за да може после нещата в страната да вървят гладко. Казано по друг начин: необходимото насилие би могло да бъде по-слабо, ако човешкия инат не беше по-силен!      4. Друг вид необходимо насилие е гражданският терор, но той е пряко следствие от религиозни или идеологически причини, макар че понякога може да е породен и от други вътрешни размирици. Капризният момент тук е, че често този терор става по-силен от необходимото, при което той, освен че постига първоначално ефекта на слаба реакция, дава възможност и за натрупване на народно недоволство, при което в последствие се получава, че силното въздействие изиграва ролята на слабо, като поражда след време доста силна реакция. Това е много тънък момент и, тъй като народно недоволство съществува винаги при смяна на някаква линия на ръководство с друга, не може да се каже еднозначно къде е точната среда на насилието. В смисъл, че както у нас е имало на времето си Крумовски закони, или в младия Съветски Съюз е имало ЧК, така и в много други страни е имало прекалено неадекватни на престъпленията наказания, и такива съществуват и днес по света, защото трябва да е налице "нечовешки" интелект, който да определи нужното ниво човешко насилие, т.е. това е практически невъзможно. Донякъде нещата в този аспект се свързват със садизма, за който ще споменем след малко, защото се създават условия за масова проява на узаконени жестокости, но, трябва да подчертаем, че терора се появява най-често като реакция на управлението на неподчинението на народа, така че вината за терора трябва да се носи както от управляващите, така и управляваните!      5. Следващият вид необходимо насилие е анархизмът*. Може би привържениците на това движение да си мислят, че те действуват така, защото, според тях, анархията е най-добрия регулатор (или поне един от добрите регулатори) на човешкото общество, или че "анархията е майката на реда", защото реда се поражда от хаоса, и прочее, но те просто се заблуждават. (Между другото, това е много стара теза, защото английската, т.е. латинска, дума cause или "причина" е етимологично свързана с думата chaos или "хаос", която пък е от гръцки произход, и тази връзка отразява наивните представи на древните гърци от преди около 25 века.) И те имат основание да се заблуждават защото прословутата идея за пазарно стопанство експлоатира тъкмо тази мисъл, но нашите, меко казано, неудачни опити от първите демократични години, както и световния опит в това отношение, ясно показват, че залагането само на една идея, без нейната противодействуваща, не води до нищо хубаво! Хаосът не е добър регулатор дори в света на молуските, камо ли в човешкото общество; той може да действува в света на атомите и субатомните сили, или в другата посока — на ниво галактики — но при хората не хаоса е това, което води до някакъв ред (като правило, разбира се). Анархизмът има ефект не заради хаоса, който той предизвиква, а заради приложението на необходимото насилие върху малко, и често съвсем невинни, субекти, и още в условията на мирно съжителство, когато това уж е недопустимо. По този начин с малко сили се постига силно въздействие, или казано по друг начин: анархизмът е най-безкръвната война! Това е причината за съществуването и разпространение на тези методи и в днешно време по целия свят. Анархистът не е като садиста, той убива хора, които не познава, но просто като субекти на неговото въздействие, и "добрите" анархисти, обикновено, си имат своите виждания за хуманно убийство, колкото и шокиращо да изглежда това.      Казано по друг начин, анархизмът е нещо аналогично на стачките, само дето е с много по-жестоки резултати, но целящо преди всичко да привлече вниманието на националната и международна общественост върху неразрешените проблеми, и това насилие в случая е минималното необходимо за да се получи нужното силно въздействие. Не бива да се бърка анархизма с организираната престъпност или тероризма, които може и да използуват същите методи, но имат съвсем други цели. Анархизмът е оръжието на слабите и то се използува когато съществуващата в страната атмосфера на терор спрямо някои нейни граждани не позволява използуването на други (мирни) средства. Ако при това положение, с цената на пет жертви, няколко души успеят да ангажират пет хиляди полицаи в тяхното преследване, и да привлекат вниманието на пет милиона души върху сериозни проблеми на обществото, то значи целта е постигната! В този смисъл, силното въздействие тук цели не директно разрешаване на противоречията, както е при една война, примерно, а самото поставяне на въпросите за разрешение (освен когато атентата е насочен към конкретна политическа личност, когато пак не разрешава изцяло проблемите, а само способствува за смяна на курса на ръководство). И пак: това не е оправдание на анархизма, а обяснение за неговата поява. И отново: анархизмът е възможно най-разумната реакция на слабите, когато обществото не им предлага по-разумно решение! Необходимостта от анархизъм ще изчезне от само себе си, ако обществения разум достигне някакво ниво на организираност надвишаващо това на медузата.      6. Друг вид насилие в обществото е организираната престъпност (или мафията), която е просто едно допълнение към авторизираните инстанции за поддържане на реда и сигурността в страната, макар и тя да действува против тези инстанции в борбата за установяване на надмощие! Нещо повече, тя действува и посредством тези органи за сигурност, така както е налице и обратния процес. Тя отговаря на интересите (макар и непризнати) на една немалка част от населението като ги обслужва, защото полицията не може да го направи, нито пък има такива цели. Щом полицията забранява наркотиците (или алкохола, например, или проституцията), а населението, макар и да ги отрича официално, ги търси, то кой друг да им ги предложи ако не някоя силна организация, или мафия? Забраненият плод винаги е по-сладък от този, който е общодостъпен, така че, докато има забрани, ще има и хора, които да ги нарушават. Това, разбира се, не значи, че забрани не трябва да има — такива винаги ще има в едно общество, защото всяка организирана група хора се стреми да защити своите ценности и отрече чуждите, а и трудно можем да си представим толкова либерално общество, което да разреши канибализма, примерно, или пък да не се стреми да опази младите или децата от грешките на младостта, и прочее. При все това би могло обществото да бъде достатъчно морално, така че да няма почва за организираната престъпност, и това е нещо към което можем винаги да се стремим (може би, защото никога не можем да го достигнем?). Освен премахването на причините за тази престъпност остава още само един начин — необходимото насилие на официалните наказателни органи да бъде такова, че реакцията на организираната престъпност да бъде достатъчно слаба (например, тя да не може да се организира). Законността и хуманността тук почти нищо не могат да направят — въпросът е: чие насилие ще бъде по-силно, за да предизвика по-слаба реакция!      7. Накрая ще се спрем малко и на жестокостта и садизма, които са не толкова форми на необходимо насилие, колкото примери за криворазбрано насилие, при което се прилага не минимално необходимото, а значително по-голямо насилие, което предизвиква акумулиране на реакцията сред субекта, или сред негови близки, като води до последствия, които не са слаби реакции. По този начин се стига до феномена едно силно въздействие да се прояви като слабо, което не е характерно за нормалните човешки действия, ала и садизма не е постъпка на психически нормални личности. Жестокостта не е просто насилие, а излишък от насилие, чиято проява се предизвиква от хора с психични отклонения (макар че трудно може да се твърди, че тези отклонения са редки, защото много деца, примерно, обичат да измъчват животните, но това е обяснимо с още малките им познания за света и с неизградената им психика). Това, че жестокостта е неизбежно свързана с насилието във всичките му проявления, обуславя възможността за появата ù при всяка от горните точки, но все пак трябва да се прави разлика между двете понятия в наличието или отсъствието на емоционална обвързаност за обекта упражняващ насилието. В този смисъл жестокостта, и садизма като нейна крайна форма, са най-често индивидуални актове, докато насилието се упражнява почти винаги групово и мотивирано. И нека подчертаем, че ако насилието е неизбежно и необходимо в нашата дейност, то жестокостта е изобщо излишна и може да се избегне! Минималното ядро в дефиницията на хуманизма се състои тъкмо в това, че ако, по редица причини, някакво насилие трябва да се упражни, то трябва да се прилага без каквато и да било жестокост. Противно на твърденията на хуманистите, обаче, това е така не защото хората трябва да постъпват като хора (тъй като човечността е твърде размито и необосновано понятие и от тези позиции ние, примерно, отдавна би трябвало да се откажем да ядем животните), а защото нехуманните действия не се съгласуват добре със закона за необходимото насилие.      Някъде от Фройд насам получи особено разпространение тезата, че неудовлетворяването на някои (най-често скрити) подбуди и желания само влошава положението, тъй като води до натрупването и до последващото им засилено проявление, и като така е по-добре да се предлага някакъв отдушник на страстите (било то еротични, било садистични, било някакви други). Това, разбира се, е вярно в общи линии, но в определена степен, и утрирането на тази теза също не води до нищо хубаво, както малко по малко започваме вече "да загряваме". Прекаленият либерализъм не води до много големи свободи за индивидите, тъй като се засилват противоречията между тях щом те не са разумно ограничени, и вече се вижда, че масово предлаганата виртуална жестокост не е съвсем безвредна, защото води до привикване и до неизбежното желание да се опита наистина. Ситуацията е много сходна с тази с алкохола и наркотиците, и е логично в скоро време да се вземат и подобни мерки, т.е. да се приложи необходимото насилие от страна на обществото, което да ограничи условията за формиране на жестокост и садизъм. Така че пак си дойдохме на думата за насилието. III. Заключителни бележки      Преди да завършим е редно да обърнем внимание и на тази особеност в нашата дефиниция за насилие, че тя не изисква обекта упражняващ насилието (или, въобще, въздействието) да бъде непременно организирана материя. Така например, за реакцията на затиснатите от лавина в планината, и за тези, които едва са успели да се спасят, е без значение дали лавината е паднала от само себе си (т.е. по силата на природни закони), или я е предизвикал някой човек, страничен или някой от пострадалата група; това може и да има значение при съдебно разбирателство, но не и за поведението на хора в лавиноопасни райони през зимата. Аналогична е ситуацията и при други видове "насилие" от страна на природата, като: земетресения, пожари, изригвания на вулкани, заразни епидемии, замърсявания на околната среда, изчезвания на животински видове, и прочее. Ние можем да слагаме кавички при насилието когато обекта не е одушевен, но това не променя характера на реакцията на субекта, т.е. тя е слаба при силни въздействия (или поне би трябвало да е такава), като се изразява основно в отбягването им, или в предвиждането на силните въздействия, още преди те да са се проявили. За привържениците на хипотезата за Бога (вижте "За сътворението") няма никакви пречки да се надари природата с някакъв Божествен разум и горните примери да се считат като Божие възмездие, но ние нямаме нужда от това. Важното е нашата реакция да е неадекватна на дразнителя, и дори разумно неадекватна, доколкото това е възможно.      И още нещо: всяко въздействие, насилието също, е фактор за нашето обучение. Ако не е необходимо насилие за да ни накара да постъпваме разумно, то тогава да не чакаме това насилие да се реализира изобщо: било то да не се бием със силен противник, било то да не създаваме почва за анархични прояви, или за геноцид, или за религиозна непримиримост, било то да не строим високи къщи в земетръсен район, или да избягваме големите стълпотворения от хора на едно място като източник на различни зарази, било то да съблюдаваме някаква морална и физическа хигиена, за да се предпазим от СПИН, и други примери. Колкото и да се обяснява на едно дете, че трябва да се пази от печката, то няма да усвои това докато тя не го "накаже". В същото време, след като човек все се уморява от тежка физическа работа, значи е време да измисли нещо за да я направи по-лека, защото болката в мускулите е едно слабо "насилие" и хората му отвръщат с по-силна реакция, като не се съгласяват да вършат неприятната работа вечно, а се стремят да изобретят съответна техника за целта. Така че насилието е не само необходим елемент в живота, но и живота разчита на него в своето развитие, и човешкото същество, оставено без някаква форма на принуда, започва да беснее и да се чуди какво да направи (нещо, което се забелязва особено ясно при малките деца и домашните животни), така че по някакъв начин да си получи лечебната доза наказание, която да го предпази от по-крайни прояви на насилие! Цялата тънкост в случая е да реагираме интелигентно на различните форми на принуда или насилие.      Оказва се, обаче, че по отношение на разумната реакция социалната общност стои по-долу от отделния индивид, в смисъл че много по-лесно ще срещнете човек, който да реагира разумно, отколкото народ, който да го прави, а на човечеството като цяло това практически не се отдава! Този феномен на социалната общност се разглежда в есето "За човечеството", но той се свежда основно до това, че обществото все още има съвсем примитивна нервна система (особено едно свободно общество), аналогична на тази при молуските и мекотелите, докато човешкия индивид има и нервна система и възможност за разумни разсъждения (макар и да не се ползува особено от тези си дадености в сложните житейски ситуации). Поради това се получава така, че една по-голяма група хора не е по-умна от случайно избран индивид със среден интелект, макар и той да е част от нея, така че реакцията на социалните общности, най-често, е като тази на медузата. Искаме или не да е така, но трябва да се съобразяваме с фактите. Много хубаво би било да си мислим, че след пет-десет века човечеството като цяло най-после ще прескочи това унизително за "венеца на природата" ниво, но това е малко вероятно. Нищо, обаче, не ни пречи да се надяваме на това.             * Тук имаме предвид провеждането на атентати, взривове, саботажи, и прочее, целящи създаването на социални безредици, призвани да решат проблемите, понеже правителството явно не може да се справи. Наред с това съществува и друго виждане, което идва от времето на Френската Революция и е просто отрицание на "архията" или властта (в каквато и да е форма), понеже хората, виждате ли, били достатъчно умни (или щели да станат), за да разберат какво трябва да се прави и да го правят, без никой да ги принуждава, но (за автора) това е очевидна утопия, защото дори и да няма възражения от страна на народа, то не може без планиране. ЗА СПРАВЕДЛИВОСТТА      Че този свят е жесток и несправедлив човек разбира още в мига, в който се появява на него, излизайки от топлата и уютна майчина утроба, и затова първата му работа е да нададе див рев на недоволство. С по-нататъшното му развитие нещата стават още по-зле като единственото му "избавление" идва чак тогава, когато той напусне живота и остане да съществува само като една идея в спомените на другите. Такава е действителността в нашия свят, а доколкото никой не е доказал, че някъде съществува по-добра, то се налага да се примиряваме с нея и да се опитваме да я харесваме. Е, това не е чак толкова трудно, и хората се научават да се радват на живота, ала това не означава, че така той става по-справедлив за тях или пък те престават да се стараят да го подобрят. Стремежът на човечеството да направи живота си по-справедлив е неизменния човешки идеал, който наистина е идеал защото никога не може да бъде реализиран на практика, но пък винаги можем да се стремим асимптотично към него. Тук ще се спрем на някои от по-важните въпроси свързани със справедливостта. I. Между правдата и справедливостта      1. Една кратка лингвистична екскурзия ни казва, че правото е, всъщност, правото на силния, или на дясната ръка, защото така е не само в руския, а и в немския, английския, и прочее. Като че ли само на български не правим асоциацията на правото с дясното, т.е. със силата, но това се разбира интуитивно от всички народи. Така че право е това, което е в интерес на по-силните, било то физически, финансово, интелектуално, или с някакви закрепени по рождение наследствени права. Строго погледнато силният изобщо не е прав — той е просто силен, но като няма друг ефективен начин да се разбере кой е прав и кой не е, се приема, че силния е прав, и с това въпроса се приключва. В света на животните, а и при хората, това не е лишено от смисъл, защото силния, ако не друго, то поне може да наложи своето право чрез силата си (а и не е изключено той да е действително прав). Нещо повече, от позициите на природата, т.е. на селекцията на най-добрия екземпляр и вид, това право е напълно обосновано. Затова, дори и да не сме от силните, сме длъжни да приемем едно такова схващане за правилно.      Справедливостта пък е допълнението на правото, или правото на слабите, т.е. на останалите индивиди като извадим от тях силните (и точно това казва и английската дума left, която значи както ляво, така и останалото). От гледна точка на еволюцията и селекцията на най-добрите това може и да не е правилно, но пренебрегването на справедливостта води до намаляване на разнообразието в природата, което ще рече, че природата също има има интерес от съблюдаването на това право. Това е особено актуално в човешкото общество, защото разнообразието на типове и характери е най-интересното нещо в живота. Силният гледа своите лични интереси, а те не винаги съвпадат с тези на слабите, но в редица случаи се оказва, че благосъстоянието на слабите влияе на свой ред и на това на силните, т.е. пренебрегването на интересите на слабите не е в интерес и на силните! С други думи, нещата са взаимообвързани и подценяването на едната страна се отразява неблагоприятно и на другата. Това е било известно от дълбока древност, така че въпроса за управляващите (силните в обществото) никога не е стоял като: дали да се отчитат интересите и на слабите, а до каква степен могат те да се отчитат — защото слабото, нямайки друга възможност, твърде често е и подло и недостойно, което е още латинско виждане, понеже и днес в италианския sinistro значи както ляв, така и вреден, мрачен (а в английския sinister е зловещ) —, т.е. всичко се свежда до нивото на компромис на противоречивите интереси. Поради тази причина обществото непрекъснато се е колебаело между правдата и справедливостта.      В тази връзка нашият народ има поговорката: "Имаш крава — пиеш мляко, нямаш крава — гледаш!". Дали ще говорим за мляко, хляб, луканка, прилична кола, собствена плантация, или бензиностанция, или космическа совалка, например, не променя същината на нещата — правото е да се ползуваш сам от това, което имаш, но справедливостта изисква и други да се ползуват от твоята собственост, защото в обществото всички хора се правят по един и същ начин и се раждат равни. Това, че когато един човек дойде на този свят, намира за себе си някои неща в повече отколкото друг, не е израз на неговите лични способности (сила, в някакъв смисъл), и като така има резон в това и "който няма крава пак да пие мляко". Дори когато нечии преимущества са резултат на личните му способности, то и тогава може да се пледира за равенство в разпределението на благата, защото самите му способности, разбира се, не са резултат на някакъв особен "майсторлък" на баща му при зачеването, или на майка му при износването на плода, а още по-малко на него самия някъде още на стадия на оплождането и създаването на зиготата (защото то оттам и започва да се развива организма му). Всички усилия на индивида за постигане на надмощие над другите спокойно могат да се разглеждат като резултат на природни дадености, които пък са просто игра на случая, така че ако благата трябва да се разпределят според това твърдение, то те трябва да се разпределят съвсем случайно. Е, чак до такива крайности не стигат нито десните (поборниците на правдата), нито левите (поборниците на справедливостта), защото това не се съгласува добре с ничии интереси (макар че то, обективно погледнато, е вярно), и предпочитат всеки да "дърпа чергата" към себе си.      Така се получава, че нито десните, нито левите, могат да надскочат своите интереси и да погледнат обективно на нещата, но пък живота се развива в резултат на противоречията между различните интереси, които именно определят текущото равновесно състояние за обществото. И двете страни обикновено не са прави (което ще рече, че и двете са прави, ако гледаме оптимистично на нещата)! Така например е правилно само този, който може да си плати (т.е. родителите му) образованието, само той да има право на образование, но пък не е справедливо, след като всички хора се раждат равни, някои да нямат възможността да се учат. Обаче не е правилно и тези които нямат способности да се учат, да плащат образованието на тези които имат такива способности но нямат средства (защото средствата в тези случаи се вземат от всички, т.е. и от неспособните); но също така не е правилно ако някой е достатъчно "тъпичък" и не издържи конкурса да не може да се учи, ако има възможността да си плати, защото нали тъкмо затова той и се учи, за да стане "по-умничък"? Както се вижда нещата са доста оплетени и човек лесно се забърква в тях и по тази причина в съвременните (че и древните) общества се вземат мерки и в двете насоки: от една страна се осигурява някакво достъпно (не срещу заплащане) образование за способните и надарени деца (защото те като се изучат ще получават, общо взето, по-малко отколкото ако не си губят времето за учене, или най-малкото ще работят по-плодотворно за обществото или работодателя, така че ще имат възможност да върнат това, което е похарчено за тях), но от друга страна се разрешава (и това се посреща с удоволствие от учебните заведения) на всеки, независимо от способностите му, да си плати (т.е. купи) образованието. С известни нюанси (проценти на платено и неплатено обучение за различните нива, видове учебни заведения и специалности, различна форма на възвръщане на средствата, и пр.) това е стара стратегия, и тогава когато обществото може да си позволи по-големи инвестиции в тази насока то винаги се стреми да го направи, защото това носи полза както за управляващите (силните), така и за масите.      Аналогично стои въпросът и със здравеопазването и социалното осигуряване в днешно време, защото здрав и спокоен народ е също така обществено изгоден (т.е. и за силните и за слабите); както и народ имащ някакви елементарни познания за света, получавани от едно средно образование. Ако в минали епохи това не се е реализирало, то е било въпрос основно на обществено благосъстояние, или на възможности, а не на неразбиране от страна на силните. Идеите за социализма (т.е. за социалната справедливост) не пречат на десните поборници на правдата, ако се подходи правилно към въпроса. Отреченият днес комунистически социализъм не е подходящ за силно развитите страни поради своята крайност, но това не значи, че той е неподходящ за бедните страни, или пък че е бил неоправдан и ненужен етап в развитието на тези страни! Тези идеи са се породили още в Древна Гърция, в едно развито робовладелческо общество, и те неизбежно ще присъствуват във всяка държава, като от тяхното правилно (тук право и справедливо) решение зависи целостта и сигурността в нея. От политическа гледна точка това изисква едно сближение във вижданията между десните и левите партии, но тъкмо такова неантагонистично противоречие се наблюдава във всяка устойчива държава днес, а и през вековете.      2. Малко по-сложно стоят нещата в областта на управлението и необходимата принуда за извършване на обществено полезен труд, или, казано по друг начин, в експлоатацията на масите, т.е. в извличането на всичко, което те могат да дадат, в "изваждането на душите им", тъй като думата етимологично се извежда от: ex-, което значи изваждане или изхвърляне, и корена plua- (или ploi-), който значи "много". Масите може и да не харесват тази дума, но е ясно, че в едно общество всеки трябва да дава каквото може от себе си, а кой друг да го накара ако не силните? Няма общество без принуда, а и не може да има (в идеалния случай всеки трябва сам да се принуждава), но тя може да бъде от различен характер. В робовладелското общество тя е била физическа; във феодалното — на собствеността на земята и "басните" за синята кръв на аристокрацията, или на църквата като наместник на Бога; при капитализма това е принудата на капитала (или по-точно на отсъствието му сред масите). Правдата изисква слабия да работи, а справедливостта изисква всеки да работи. Но нали човек трябва да бъде накаран по някакъв начин да наруши своето dolce far niente ("сладко безделие")? Все едно, всички не могат да управляват, пък и то също е работа, така че силни днес са не толкова тези, които управляват, а тези които "дърпат конците"! Силният днес, пък и винаги, може да се познае по това, че той има възможността да прави каквото си иска (е, в дадени граници), докато слабите са принудени да правят каквото им наредят силните. Но силата в капиталистическото общество е силата на капитала и това определя разделението между експлоататорите и експлоатираните.      Официалната пропаганда винаги измества акцента на социалните противоречия и в днешно време в развитите страни се говори много за тъй наречената средна класа, но тя е просто необходима на силните в обществото, за да може масите да купуват произвежданите изобилно стоки и да пълнят джобове на силните. Абсолютното богатство на гражданите, обаче, не решава въпроса за несправедливото разпределение на благата, защото относително експлоатираните пак си остават онеправдани, така че повишаването на жизненото равнище само способствува за постигане на някаква справедливост, ала не я гарантира. Единствено разумът, т.е правилното разбиране на интересите, както на управляващите, така и на масите, може да доведе до правилно разбиране по въпроса!      Като намесваме интелекта би могло да се очаква, че след като той може да помогне за намиране на правилния баланс между правдата и справедливостта, то той и трябва да ръководи обществото, т.е. силата да се състои в наличието на интелект. Да ама ... не, поне засега, защото интелекта е един още недостатъчно развит инстинкт и хората съвсем не са убедени, че той трябва да ги командува; масите много по-лесно приемат измислиците за Бога и църквата като Негов наместник на Земята, например, отколкото това, че разума, който е бавен и неубедителен в решенията, и противоречи на инстинкта за размножение, и не се вързва с неорганизираността и раздробеността на човечеството (вижте "За интелекта"), може да бъде по-добър от съществуващото (каквото и да е то) положение. Освен това интелектът има това предимство, което се оказва недостатък в случая, че не се предава в поколенията и една интелектуална сила ще бъде много непостоянна субстанция за да може да вземе някога властта (а и да я удържи, ако някой ù я "набута" в ръцете). По-реално е да допуснем, че някакъв изкуствен (макар и създаден от човека) разум ще може да управлява някога, отколкото да повярваме в възникването на интелектуална олигархия в бъдеще. Не и преди обществото да намери начин да се сплоти като един организъм, ако това въобще някога може да се постигне. Но нека с това приключим тези разсъждения и преминем към следващия въпрос. II. В търсене на ескейпизма      Щом като на всеки е ясно, че този свят е несправедлив, то и всеки се опитва да намери подходящ за себе си начин за бягство от него в някакъв измислен свят на заблудата. Човек е слабо същество и не може да живее без заблуди — било то приказки за децата, било очаквания на "голямата любов" при възрастните, било надежда правдата да възтържествува (при което, обикновено, не се има предвид правото, дори не и справедливостта, а някаква чисто егоистична интерпретация на действителността), било то политическа, военна, или спортна победа, било литературата и другите изкуства, или успокояващи медикаменти, или сънищата, или алкохола и наркоманията, или сексуалната утеха, или интересите на клана и мафията, или вярата в своя Бог и в задгробния живот или прераждането, и тъй нататък. Животните (и то само висшите бозайници) избягват от действителността единствено чрез сънищата си, докато хората са олицетворение на ескейпизма. В предговора ние казваме, че по отношение на търсенето на истината хората могат да се разделят на три групи, а именно: такива, които търсят истината; такива, които търсят лъжата; и такива, които изобщо не се интересуват от истинността на твърденията. Тези, които търсят лъжата очевидно са ескейписти; тези, които търсят каквото намерят, независимо дали то е истина или лъжа, също са ескейписти, защото те просто прилагат някакъв друг критерий (личното удоволствие); но дори и тези, които търсят истината, пак са ескейписти, защото за тях света на истината е по-добър от реалния, където истината много трудно може да бъде намерена и в повечето случаи е спорна. Но такова деление образува пълна група събития, т.е. изчерпва всички хора, от което следва, че всички ние сме ескейписти.      Тази констатация положително е била интуитивно ясна на мислещите хора още от зората на цивилизацията, защото всички нейни усилия се свеждат до предлагането на народа на една или друга форма на заблуда. Така е възникнала религията като опиум за народите (вижте "За религията"); така се обосновава нуждата от аристокрацията; така съществува и се рекламира пазарната икономика, което си е една очевидна заблуда, защото пазара е изгоден само за този, който може да му влияе и да го формира по някакъв начин; това целят и приказките за патриотизъм и саможертва в името на общността (не че тази заблуда не е необходима за дадената общност, но да се вярва, че е приятно да умреш за родината си е чиста заблуда); подобно е положението и с морала въобще, който втълпява на хората явни заблуди, с оглед на разумното им за обществото поведение (само че не с помощта на разума, а именно по пътя на заблудата); на заблуда се основава и демократичния избор, който противоречи на здравия разум и е най-добрия биберон за народите (вижте "За демокрацията"); и други социални феномени. В това отношение, изглежда, нищо и не може да се направи, защото самия живот, като резултат на редица случайни и нецеленасочени процеси, просто не може да има някакъв смисъл, но хората категорично отказват да се съгласят с подобно виждане. Признавайки смисъл в живота ние автоматично избягваме от нашия реален свят, а търсейки смисъла му неизбежно стигаме до бездна от противоречия и никакви доказателства. Църквата, обикновено, се задоволява с твърдението, че "пътищата Божии са неизповедими", а всяка една идеология и политическа платформа измисля някакви свои цели, с които да аргументира правото си на съществуване, защото когато се работи с човешки материал не може без заблуди!      Дори науките, и то точните, като най-рационалния раздел на познанието, също се ползуват масово от редица опростявания, приемания, хипотези, и абстракции, за да могат да познават реалния свят, което, по същество, е едно отбягване от реалната действителност към такава, където нашите допускания са в сила винаги. Най-малкото ние приемаме, че нашия свят е детерминиран и като повторим един експеримент то и резултата ще бъде същия, макар че още древните се били наясно, че "не можеш да влезеш два пъти в една и съща река", защото тя (т.е. времето) тече неспирно. Но без детерминираност не могат да работят нито техническите ни устройства и апарати, нито научните ни теории, а без абстракции (сами по себе си вид ескейпизъм) не може да се развива никоя точна наука, особено математиката, чиито методи пък се използуват във всички останали науки.      Целият наш процес на познание се бойкотира непрестанно от проблема за декомпозицията, който се свежда до това, че за да познаем нещо от действителността трябва да го отделим от нея, да отрежем някои от връзките на явлението с останалата материя (защото те са безброй много), но при това никога не можем да бъдем сигурни, че не сме отрязали тъкмо нещо съществено. Това се онагледява от старата притча за тримата мъдреци и слона, които били много мъдри, но и много стари и отдавна ослепели, и разпознавали предметите чрез опипване. Веднъж по време на едно от техните странствания по света ги завели при един слон (каквото животно те не били срещали дотогава) и всеки започнал да го изучава като използувал тази му част, която бил хванал. После те споделили своите умозаключения и първия казал, че слона е като голяма бъчва, която трябва вътре да има пружина и се движи като подскача с нея (тъй като той опипвал крака му); втория възразил, че това са глупости, защото слона е като голяма змия дебела колкото човешко бедро, която се храни чрез всмукване, а се движи като изкарва въздуха от другия край (тъй като той опипвал хобота му); а пък третия се изсмял и казал, че те изобщо нищо не разбират, защото слона е като голяма кожена чиния и лети във въздуха (тъй като той опипвал ухото му). В редица случаи нашите опити за познание на дадено явление са също толкова комични и противоречиви, защото всяка частна наука изучава различни негови аспекти. Но какво да се прави: без декомпозиция няма познание!      Но най-несправедливата характеристика на нашия свят за човека на науката, а в редица случаи и за всеки един от нас, е принципиалната невъзможност да докажем правотата на дадена теза, с малки изключения! Лесно се доказва, че едно нещо не е вярно в общия случай, като открием поне един частен случай когато то не е вярно, което се използува от дълбока древност, предимно в математиката, и се нарича метод на допускане на противното (reductio ad absurdum) — доказва се, че противното на дадено твърдение не е вярно, от което следва, че даденото твърдение е вярно. Обратното обаче, доказателството на едно вярно твърдение (ако не можем да използуваме предишния метод, или някаква форма на индукция) е практически обречено на неуспех, защото то най-често е свързано с пълно претърсване на всички възможни състояния, които обикновено са безкраен брой, и то във всички възможни моменти от времето. Научната интуиция често "беснее" пред невъзможността да докаже в общия случай нещо, което във всеки наблюдаван частен случай е вярно. В такъв случай човек може да се заблуждава ако приеме твърдението за вярно (защото няма доказателство), но той може да се заблуждава и ако не го приеме за вярно (защото то, все пак, изглежда да е вярно), така че всеки приема предпочитаната от него форма на бягство от коварната действителност.      С този феномен са се сблъсквали юристите, че и обикновените хора, отдавна, и затова нашия народ често използува поговорката: "Върви доказвай, че не си камила!", когато трябва да убедиш другите, че не си направил дадено нещо (защото никога не си го правил). Съдопроизводството си "измива ръцете" със свидетелските показания, но няма никаква гаранция, че те са верни, поради което, например, стотина хиляди невинни жени (предимно) са били изгорени на кладите по подозрение, че са вещици. При това инквизицията е била дори с чиста съвест, защото тя е прилагала един "разумен" метод за доказателство на подозрението: ако обвиняемата, с помощта на разни демони и духове, е можела да се спаси от кладата, то значи тя наистина е била вещица, т.е. съществувала е възможност за едностранно доказателство! Това, че никоя жена не се е спасила по този начин, не било никакво логическо опровержение, като се вземе предвид необичайната наивност на хората по това време, които са вярвали на всичко (както са я видяли да излита яхнала метла от комина, например, така и на кладата мнозина виждали духа ù да излита прегърнат от някой демон), а и никой не е знаел какво точно е това вещица (защото, ако е имало друг някакъв начин за откриване на съществените "вещически" характеристики, то той навярно е щял и да се използува). Това е една безупречна йезуитска логика, а пък ако обвиняемата не е можела да се спаси, както винаги е ставало, то значи и не е била вещица (само дето не са слагали на кладата този, който я е обвинил, защото човека може пък и да е сбъркал нещо — човешко е все пак), освен това тя по този начин си е осигурявала "директен билет" за рая (което за тези времена не е било за пренебрегване). Обаче не си мислете, че в днешно време подобни съдебни грешки не се случват — историята на съдопроизводството направо "бъка" от такива несправедливи решения, основани на свидетелски показания. Но какво да се прави — живота е несправедлив! III. В утвърждаване на егото      В нашия свят човек не може да не гледа интересите си, или своето его, но доколкото всеки от нас е свързан с другите той трябва да проявява и някакво ниво на рефлексия като отчита и чуждите интереси, защото иначе може да се окаже, че той просто "реже клона на който седи". Комунистическата идеология подхождаше доста ограничено към въпроса (най-вече поради ограничеността на масите, изглежда) делейки хората на две категории — на егоисти и колективисти — като проповядваше, че егоистите са "лошите". Понякога се използува и термина филантроп (т.е. "обичащ хората", от гръцки) в смисъла на колективист, но всички знаем до какви комични резултати може да доведе необмислената филантропия. Ако отстъпиш място на някоя жена в трамвая, защото ти се е видяла по-стара, тя може да вземе и да ти се обиди. Ако прекалено угаждаш на децата си и гледаш всичко най-хубаво да е за тях, това, естествено, ги разглезва (по този повод англичаните имат поговорката, че "Пестиш ли пръчката — разваляш детето!"); но освен това тези "добри" родители са такива само спрямо своите деца, което е пак вид егоизъм. Масово разпространената от векове благотворителност в редица случаи не дава добри резултати, защото така някои се научават вечно да просят и да се оплакват; освен това си е чиста заблуда да мислим, че тези които дават го правят от любов към ближния си — те го правят от желание да се извисят: първо в своите очи, а след това в тези на другите (защото анонимната благотворителност не е популярна). И много други примери, които показват, че когато човек мисли за другите, той: или не мисли правилно, или се заблуждава (защото, всъщност, мисли за себе си), или и двете — понеже в този егоистичен свят просто не може да не мислим за себе си.      По правилният подход е да говорим за индивидуализъм, като разбираме желанието за изява и надмощие над другите, което, обаче, не означава, че от това другите не може да имат полза. Колкото и странно да изглежда, човек твърде често иска да прави добро на другите (поне ако не може да се наложи над тях с лошо), защото всеки иска да се хареса на ближните си, като в този смисъл най-висшата проява на индивидуализма е неговото рефлектиране в положителното мнение на околните за индивида — само че човек прави добро не защото е добър, а защото е индивидуалист! Цялата тънкост е в това да оценим правилно желанията на другите и да ги съпоставим с нашите, т.е. да намерим нужното сечение в личните и колективните интереси, без да накърняваме особено своите. Известна е поговорката: "Не прави на другия това, което не искаш да правят на теб!", но това е един пример за неправилна рефлексия, защото би трябвало да се каже така: "Не прави на другия това, което той не иска да му правиш!". Типичен пример за правилен индивидуализъм е сексуалният контакт, при който всеки партньор, изхождайки от своите интереси, се опитва да задоволи и тези на другия. В аналогичен тип "сношения" човек встъпва и във всекидневната си и трудова дейност, при което ако той гледа само своите (или само чуждите) интереси, се получават много грешки. Сексуалната аналогия, изглежда, е полезна в много житейски ситуации, както правилно я намира С.Н. Паркинсон в отношенията между фирмите, защото подобна е ситуацията и между началник и подчинен, и между деца и родители, и между колеги в работата, и между държавите в техните отношения, и прочее, където всеки гледа да "прецака" другия, но ако се престарае в това отношение най-много да "прецака" себе си. С други думи, в процеса на утвърждаване на своето его "номера" не е в това да не си гледаме интересите, а да познаем правилно интересите си!      Осъзнаването и зачитането на чуждите интереси наравно със своите е основния начин да направим поне обществото, в което живеем, справедливо. Малките деца реагират особено бурно когато тяхното желание да правят добро (защото то, изглежда, е вродено във всеки от нас, наред със желанието ни за надмощие над другите) не се посреща със задоволство от околните, но това става основно защото те още не знаят как да го направят, или си мислят, че техните егоистични желания са добри, или пък се сблъскват с индивиди, които вече са разбрали, че света не е справедлив и постъпват по същия несправедлив начин. Единственият път за изграждане на социален организъм, обаче, минава през правилното разбиране на личните интереси, и основната пречка по този път е неразумното човешко поведение. По тази причина историята е пълна с безбройни кръвопролития и нещастия, като ние сме в известна степен дори по-зле от животните, които, като ненадарени с разум, но с добри инстинкти, успяват по-добре от нас да поддържат равновесието между видовете и хармонията с природата. Дори в класическия пример на екосистемата зайци-вълци се вижда, че вълците, изяждайки по-слабите зайци, спомагат за тяхната селекция и размножение (защото: "Здрав секс — в здраво тяло!", тъй да се каже), както пък и зайците, развивайки своите крачни мускули, успяват да селекционират и поддържат една добра популация от жизнеспособни вълци. Докато хората (като много умни, може би?) убиват не за да се нахранят, а най-често от злоба, омраза, или просто неразбиране на интересите си. Само през ХХ век са дадени повече жертви във войните отколкото във всички предишни времена, основно защото силните страни (с развити икономики) не можаха да се спогодят като хора как да експлоатират по-изостаналите (като нас) страни.      В края на ХХ век се забеляза някакъв прогрес, със създаването на международните финансови институции, които свеждат всяко робство до икономическо, и разпределението на "плячката" — според вложените капитали. Тази тактика, както се вижда засега, дава добри резултати, защото хем развитите страни си осигуряват нови пазари, евтина работна ръка, и поле за капиталовложения, хем изостаналите страни получават различни помощи, ефективно управление, и други, нови за тях, житейски съблазни. Освен това по този начин, чрез уеднаквяване на стандартите и жизненото ниво (след известно време, разбира се), се отлага момента на краха на съвременната техническа цивилизация (вижте "За бъдещето"), което е едно явление от взаимен интерес за всички. Ето как индивидуализмът в междудържавните отношения може да се окаже по-добър от стария егоизъм от времената на "горещите" и "студени" войни. IV. За щастието и умереността      1. Щастието е въпрос на равновесие между желания и възможности, и в нашия несправедлив свят всеки има правото да се стреми към него. Тази дефиниция е удобна с това, че тя ни указва двата начина за постигането му: или като увеличим възможностите си, или като намалим желанията си (като се предполага, че желанията са винаги по-големи от възможностите ни). Умереният начин на живот изисква и умерени желания, а оттам и по-лесно постигане на щастието. По-ограничените хора, децата например, доста често са щастливи, защото техните желания не достигат такива върхове, както когато пораснат и започнат да се чудят какви нови желания да си измислят (особено ако разполагат с време и средства за да ги удовлетворяват). Понятието "щастие" има някакво сечение с ескейпизма, защото също е въпрос на някаква заблуда, но доколкото то е преди всичко резултат на компромис нека не смесваме нещата. Щастието е състояние на комфорт с околния свят, а не просто бягство от него и зависи от нашето вътрешно състояние: когато сме много гладни комат хляб може да ни направи щастливи, докато ако сме на двадесетина години и ни е "подгонил хормона", както са казва, спокойно можем да забравим обикновения глад и да търсим сексуалния контакт, а когато насъщните ни потребности са удовлетворени и само се чудим какви нови усещания да изпитаме може да потърсим или изкуството, или опиатите и наркотиците, или да търсим изява на някои наши перверзни желания за насилие над другите — всичко според вкусовете ни.      Начините за постигане на щастие, обаче, можем да формулираме и по следния начин: щастието се състои: или в някакво напълване, т.е увеличаване на капацитета ни, било то на знания, или хранителни вещества, или пари и друга собственост, или интересни социални контакти, и пр.; или в някакво ... изпразване, т.е. изразходване на средства когато си купим нещо, или извършване на дадена дейност чрез разход на физическа и/или интелектуална енергия, или трудна победа над някого, в резултат на което нашите желания временно намаляват. Процесът на напълване е по-бавния и по-уморителен и щастието от него не винаги е толкова силно, както при изпразването, където ефекта е почти мигновен, но и бързо преминаващ. Важното, обаче, е, че и двата противоположни процеса могат да носят щастие — както да събираш пари, така и да ги харчиш; както да се учиш, така и да използуваш знанията си; както да си напълниш стомаха, така и да се облекчиш след това; както да построиш нещо, така и да го разрушиш (този разрушителен инстинкт е особено развит при децата, защото разрушението е най-лесното съзидание!); а в крайна сметка и в секса е точно така (с този нюанс, че на мъжа е отнета една част от щастието, или пък жената е допълнително облагодетелствувана, защото при нея процесите на напълване и изпразване са съвместени във времето, или, най-малкото, това е нейния постоянен стремеж). Казаното може и да звучи цинично, но изглежда съвсем убедително. Така че, несправедливостта на нашия свят, все пак, се компенсира частично с възможността ни да намерим щастие в него.      2. Добре, но щом щастието е в умереността (на напълването и изпразването, ако щете), то какво е самата умереност, и какво ù е толкова хубавото, че да накара още древните гърци (а и по-древни народи) да издигнат лозунга: "Нищо прекомерно!" (с евентуалната модификация "Бързай бавно!")? Е, ясно че умереността, или още чувството за мярка, е умението да се намери средата между двойка крайности, при което е добре да си представяме, че някакво топче (или самите ние) е завързано между два ... ластика, т.е. че диалектиката е, един вид, "диаластика" или "диалактика" (от лактанидите, млечните нишки). Това, наистина, е велико изкуство, т.е. нещо което трудно се научава (ако, изобщо, може да се научи), във връзка с което е полезно да припомним древната източна молитва, направена популярна на Запад (а и при нас) основно чрез Курт Вонегут, а именно: "Боже, дай ми смелост — да променя това, което мога, сила — да понеса това, което не мога да променя, и мъдрост — да отлича едното от другото!". Така че: умереността е мъдрост, или мъдростта е умереност, в редица случаи. (Вижте също и при медицината от есето "За човечеството".)      Но тогава въпросът ни звучи по-конкретно, а именно: защо, след като умереността е въпрос на мъдрост, и всички знаят това (най-малкото са го чували много пъти), хората най-упорито се съпротивляват на умереността (особено жените — вижте главата за Мъжа, от есето "За жената и мъжа")? То може да е въпрос на изкуство да се намери точната среда, но хората, като правило, изобщо и не се опитват да я търсят, ами: като тръгнат от едната крайност и залитат направо към другата, като пияни, откъдето, като мине някое-друго време, се връщат пак към първата, после пак към втората, и така нататък, до безкрайност! Е, то това прави "играта" наречена живот да трае вечно, но пък и глупаво, че и жестоко, най-често, така че известна умереност, в повече от това, което проявяваме като правило, винаги е необходима — да, ама ние не щем да сме умерени и това си е! Та защо, а? Ами, защото като сме умерени, то най-често сме и посредствени, а пък ние не щем да сме такива, ние искаме да достигаме върховете — и то с пълно право, защото нищо велико на тоя свят не е постигнато с умереност, а само с упоритост и нахалство (да се "наврем" там, дето не ни щат). С други думи, ние искаме да сме екстремални във всичко, и лошото не е, че искаме да сме такива, а че и в това си желание не знаем мярка, защото малцина са хората, или случаите (2-3%, да речем), които могат да стигнат до върховете, респективно, при които може да се стигнат върхове. От гледна точка на "дядо Господ" такова едно "рипане" е хубаво (Той тъкмо това и иска, да седи и да Си гледа сеир), ама ние страдаме; това, някак-си, не е справедливо, но нищо не може да се направи (защото ние и не искаме). С годините човек малко помъдрява и става по-умерен, но и това не е съвсем вярно за мнозина, защото те стават такива не от поумняване, а защото способностите им вече не са както по-рано. V. За ползата и вредата от свободата      Свободата е нещо дето много го "либиме", което може да се види добре на Запад, чрез връзката между немското Liebe като любов, и ... френското libertè като свобода, които сигурно са от един корен. Ползата от свободата е ясна, тя е в създаването на равнопоставеност между различните индивиди, чиято цел, обаче, е да се докаже неравенството им (вижте пак "За жената и мъжа", при въпроса за еманципацията)! Така че от свободата има полза природата (или дядо Господ), а иначе по-силния индивид, защото така той по-лесно може да докаже надмощието си, докато за слабия — "файда йок"! В нашия свят на силните за слабите остава само един начин да станат силни — като се обединят, очевидно — ала те тъкмо това, най-често и не желаят. Те предпочитат да си затварят очите и да се мислят за равни (а не само -поставени), и това е въпрос с който се спекулира от векове и хилядолетия, докато за равенство може да се говори само в смисъл, че хората (и животните, изобщо живата материя) са резултат на еднакви първоначални действия по тяхното създаване и случайни фактори формиращи техните различия по равновероятен начин. А иначе те са различни, просто защото са такива на практика (в резултат на случайността, възпитанието, средата, и времето, в което растат и живеят). Неравенството на хората и животните, въобще неидентичността на възпроизводство при биологичната материя (дори когато "матрицата" и "шприц-формата" са едни и същи) е най-интересното свойство на живота, което обуславя и неговата силна адаптивна способност.      Така че свободата е относително понятие и още въпрос на равновесие или компромис в стремежа към нея (осъзната необходимост, според определението на "г-н" Ленин, с тази добавка, че я осъзнаваме чак когато я загубим), но вредата от прекаления стремеж към нея би трябвало да очевидна, защото тя само ни отслабва — добре известния лозунг "Разделяй за да владееш!" ("Поделяй и властвуй!", "Divide and conquer!"). Но коварният момент тук не е в това, че, поради обвързаността на нашия свят, свободата за един се свежда до противното за друг, или че свобода в едно нещо е нейното ограничение в нещо друго, нито в това, че свободата днес може да доведе до някакво робство утре, или че твърде често не можем да преценим дали печелим или губим от дадена свобода, и като се мине време са оказва, че на практика то не било свобода въобще, или други подобни. Не, коварният момент е, че най-много се борят за свобода тъкмо слабите, които най-често губят от нея, докато силните си траят и оставят слабите да си "чукат главите"; това се наблюдава при свободния пазар, при борбата за еманципация, при борбите за независимост, при стремежите за лична изява, и тъй нататък. Силният, за когото свободата е най-изгодна, не се стреми към нея на всяка цена, защото това за него е сравнително лесно, а и да не много свободен, той е силен, и все ще си наложи правото, докато слабия, който почти винаги само си хаби силите, той и иска да си ги хаби, защото — току виж се окажел по-силен, ако е свободен. Е, ако това не е осъзната необходимост, то е поне въпрос на ум и разум, защото знаете, че за най-умно животно считаме кучето, а то не бяга да живее в гората или пустинята, ами иска да ни служи и да се подчинява, не да е свободно. Така че неизбежно се натрапва извода, че хората, от много акъл, може и да са превъртели малко.      И така, животът не е справедлив, защото всеки индивид има интереси противоречащи на тези на другите, а в действията си всеки изхожда предимно от своите собствени. Ако потърсим корена на злото ще стигнем до констатацията, че той е в различията между индивидите. Ако хората бяха като роботи от една серия, те нямаше да имат основания за недоволства, и нямаше да имат противоречиви интереси (защото ако имаха, както имат еднакви възможности, щяха просто да се унищожат взаимно). В своите противоречиви интереси всеки се стреми да се изяви и докаже, че не е равен на другите, че е по своему уникален и неповторим, ала за тази цел той, обикновено, иска първо да има равенство. Поради взаимната оплетеност на нещата в безброй много диалектически връзки (като че ли стегнати с безброй много "ластици") и поради вроденото си чувство за справедливост (само че от гледна точка на своите интереси), хората считат, че този свят е несправедлив (и затова са си измислили друг, след смъртта, който да е справедлив). Но всяко хубаво нещо върви ръка за ръка и с нещо лошо (или, както казват англичаните: "Не можеш да запалиш свещта от двата края едновременно!"), така че се налага живота, който все пак, поне по липсата на друг, е нещо хубаво (или е най-добрия от възможните), да бъде и несправедлив от субективна гледна точка. Тъй като той, обаче, е несправедлив от гледна точка на всяко живо същество, то това е равносилно на твърдението, че той е справедлив, т.е. понятието справедливост губи своя смисъл!      Това е известна теза в древните източните философии (за разлика от създадения от Християнския Бог свят), понеже хората по-рано са тръгвали от интересите на цялата природа, а не само от тези на хората, още по-малко от тези на едно избрано племе. Будизмът, например, казва, че света е нещо три пъти "не", или по-точно: на този свят нищо не е съвършено, нищо не е постоянно, и нищо не е независимо! Е, такъв го е измислил "Дядо Господ"; Вие, ако можете, измислете по-добър. ЗА ПОПУЛАЦИЯТА      Говорейки за населението на земното кълбо има три момента, на които би трябвало да се спрем, а именно: оптимална ли е числеността на хората на Земята; какъв трябва да бъде приблизителния им брой; и как да го постигнем най-лесно. Освен това важен е и свързания с тезата въпрос за средната продължителност на живота. Нека ги разгледаме последователно. I. Пренаселеността      Хората на Земята станаха твърде много и това би трябвало да е очевидно вече за всеки, защото ние нарушихме съществувалото от хилядолетия съотношение с другите животински и растителни видове и започнахме да си пречим активно във всекидневната си дейност. В древността човек не е имало нужда да се грижи за опазването на околната среда, защото той и не я е разрушавал, нито дори замърсявал, и се е изхранвал основно чрез лов и земеделие, което ще рече, че той се е вписвал добре в природата. По-рано като се е кажело "мръсотия" или "кал" се е разбирало нещо нужно и полезно, защото за да се породи нещо ново трябва да се разруши или да загние нещо изиграло вече своята роля. Между впрочем нашата дума "кал" има латински произход и е съкратено от "фекалий", т.е. faex (и faeces за мн. число), което значи, с извинение, фашкии (турските faşkiye), но пък в старо-гръцкия от същия корен имаме κάλο (κάλον), което значи хубаво, добре, така че фекалии трябва да идва от нещо като: "фуу" + "кало"! В днешно време ние говорим за екологично чисти продукти, които, иначе, са си направо мръсни, защото стават на кал (ала за древните гърци това е било нещо хубаво), докато тъкмо екологично мръсните неща (стъклени бутилки, пластмасови чаши, метални парчета, и други, които неразумно разхвърляме наоколо) са, всъщност, стерилни или чисти. А това ще рече, че ние не разсъждаваме като "дядо Господ", или че пречим на природата, а оттам и на себе си!      Човешката цивилизация, стремейки се към неизменно подобряване на условията за живот на населението, волю или неволю, неизбежно води и до нарастване на числеността на хората. Казваме "неизбежно", защото досега това не е било избягвано, но тази тенденция трябва да се наруши, защото (както изтъкваме в есето "За сътворението") в природата не може да се движим все в една и съща посока, а трябва да има някакъв цикъл или затваряне! Ако не съумеем сами (с помощта на цивилизацията) да се върнем назад в числеността на човешката популация, то природата сигурно ще намери някакъв начин. Ние сме получавали досега много предупреждения (кървави при това), като се започне от епидемиите в древността (които стават възможни поради прекомерната концентрация на големи човешки маси на едно място), мине се през безбройните войни за завладяване на нови територии (защото старите стават все по-тесни), и се стигне до ХХ-ия век, когато ни сполетяха: и геноцида, и holocaust-а, и замърсяването на околната среда, и рака, и СПИН-а, и прочее. При това заплахите от епидемии и войни съвсем не са изчезнали в днешно време, а само си промениха характера, или мутираха, но си остават в сила.      Преди два века в Англия е била публикувана брошурата на Томас Малтус, известна преди всичко с неговите кардинални изводи за разликата между геометричната прогресия, с която се размножават хората, и аритметичната прогресия, с която нараства производството на хранителни продукти, като при това положение към днешна дата хората на земното кълбо вече би трябвало да са измрели като рояк скакалци, оглозгали до шушка всяка тревичка или клонче на тяхната територия. Както почти всяко твърдение основано на екстраполация на някаква моментна зависимост, без да отчитаме възможната смяна на тенденцията (или тренда) и това се оказа погрешно, защото благодарение на цивилизацията хората се научиха как да вкарат и в сферата на производство на хранителни продукти геометричната прогресия, както и да "озаптят" малко размножителните си способности чрез редица противозачатъчни средства (в развитите страни). Резултатите, обаче, далеч не са задоволителни, защото хем човечеството продължава да расте с бесни темпове, хем вече почнахме да се храним предимно със сурогати.      Така че ние изобщо не решихме проблема с гъстонаселеността а просто го изместихме в друга област! Наивно е да се гледа на малтусианството в прекия смисъл на изхранването (така както е наивно да се вярва, че Брама има шест крайника, или че Бог-дух прилича на гълъбче, както го рисуват по християнските икони), а трябва да се търси смисъла на твърдението, който споменахме още в първото изречение на този раздел. Ако и да можем някак-си да се изхранваме (защото в моретата растат сумата водорасли, в нефта има много калории, белтъчини могат да се получават от какво ли не, и, въобще, технологиите са "голяма работа"), оказа се че сега пък възникна информационния бум, в резултат на което нашия мозък започна все по-трудно да се справя с изискванията на новото време, като достигна тавана на интелектуалните си възможности. А наред с това науката, особено през ХХ век, ни предложи сумата революции: и с парната машина, и с електричеството, и с атомната енергия, и с безжичното предаване на информация, и с успехите на медицината в масовото продължаване живота на хората, и с компютрите и компютърните мрежи, и прочее, но нали всяка революция е по-лоша от умерено-бързата еволюция? Хората продължават да си пречат без техните "ловни територии" (в преносен смисъл, но пък то и какъв лов в днешно време?) да се пресичат, защото се пресичат интелектуалните им територии, и те вече все по-трудно правят кариера и се чудят, въобще, как да живеят живота си и за какво да го живеят (особено в индустриално развитите страни)!      Определено може да се спори по въпроса, дали хората днес са по-щастливи отколкото преди два века, когато: и храната им е била храна, и труда им — труд (заради съотношението между усилието за производство на нещо и готовия продукт), и науката и изкуството — творчески дейности (не технологии), и игрите и спорта им — лични (не само зрелищни), и природата им — природа, и, въобще, живота им е бил осмислен и интересен, а не само колкото да минава времето. Така че въпросът съвсем не е в това, дали можем да изхраним 100 милиарда вместо 10 милиона, примерно, а в човешкото щастие и пълноценен живот, в умереното развитие, позволяващо изграждане на стереотипи на живот сред поколенията, както и в равновесието с природата, от която сме само една малка част. II. Оптималната популация      Оптималната човешка популация на Земята трябва да бъде около 50 милиона души. Първото съображение е, че това сочи човешката история, защото според ориентировъчни, и донякъде спорни, пресмятания числеността на населението на Земята през II-I хилядолетие преди нашата ера е била около 50 млн. души, а към началото на нашата ера достига около 100-тина милиона. Това са били времена когато цивилизацията е била в разгара си, като хората са имали: и здравословна храна, и прилично облекло и жилища, и някаква техника, и добро изкуство, и религия, и строежи, които до ден днешен будят нашето възхищение, и науки, и начини на организация и управление, които прилагаме и днес, и прилично законодателство, и зрелища за масите, и понятия за чест и доблест, и култ към спорта, и прочее. Много неща не са били достъпни за всички, а само за управляващите, но те са съществували. Имало е също и много войни и епидемии, които съпътствуват цивилизацията и до наши дни, така че всички важни социални въпроси вече са били поставени! След това тази цифра до към 1800 г. още не надхвърля един милиард, докато през ХХ век определено "се изсилихме" като вече надвишихме 6-те милиарда. Ако 50, 100, че и 200 милиона са все още съизмерими цифри, то при над милиард души "играта", както се казва, явно загрубява.      Ако хората днес живееха така разединено, както по времето на Римската империя, това, все пак, би било поносимо, но вече няма кътче на Земята, което да е изолирано и недостъпно за световните медии или бизнеса, като езиковите бариери (това "проклятие", което Бог бил изпратил на хората, според притчата за Вавилонската кула), които били призвани да разделят хората на по-малки групи, също не са особено ограничаващи, защото наред с добрите преводачи вече съществува и приличен, но много бърз, компютърен превод, а и световните езици, в крайна сметка, се свеждат до 5-6 основни. Последният щрих към мигновените световни комуникации добавиха компютърните мрежи, така че земното кълбо все повече се превръща в една държава, където протича конкурентната борба на хората за личностна изява, а такава мастодонтска държава става все по-трудно управляема, и кръвопролитията в нея — все по-големи. Една средно голяма държава (като Франция, примерно) наброява около 50 млн. жители, а там където държавите са по-големи хората рядко комуникират извън своя щат или провинция, докато по-малките държави (като нашата), обикновено, са сателитни на някоя от по-големите, и като така личната конкурентна борба се развива и на (част от) арената на "по-големия брат". Така получаваме второто съображение за нашето оптимално число.      Сега ще приведем трето съображение за този оптимум, като изходим от целта за поддържане на такава численост на населението, че то да може да води пълноценен живот при нормална конкуренция между индивидите! Такава постановка на нещата е съвсем логична, защото въпроса не е колко хора можем да изхраним, а колко трябва да изхранваме! Ще правим сметките в повсеместно приетата десетична система на броене, само че ще използуваме логаритмична скала, която не е много точна (но на нас и не ни трябва особена точност), но пък е много удобна и всеобхватна. Ще центрираме цифрите около степени на десетката, и ще подразбираме един интервал от 0.5 до 5 пъти, умножен по тази степен, което ще рече, че като кажем 10 ще подразбираме всичко от 5 до 50, като кажем 100 — от 50 до 500, и така нататък. Ще почнем с това, че човек поддържа нормално до три кръга или рангове на контакти с обкръжаващите го, а именно: а) от първи ранг са тези, които включват хора от порядъка на 10 на първа степен или десетина души — най-близки роднини и познати, които всеки знае добре, може да предвиди тяхното поведение, и е емоционално обвързан с тях; б) втори ранг или 10 на втора, т.е. стотина души (всъщност от 50 до 500) — познати, колеги и роднини, които човек знае по име и физиономия, работи или живее в близост до тях, поздравява ги когато ги срещне, но не може да се каже, че ги познава добре, и не изпитва особени чувства към тях — просто това е средата, в която той живее и се опитва да се изяви или да направи кариера; в) трети ранг или 10 на трета степен (1,000 души) — хора за които той е чувал нещо или ги е виждал, но това е почти всичко, което знае за тях — тук влизат всички известни "звезди" от които лицето се интересува (било то футболисти, естрадни певци, политици или хора от хайлайфа), както и други случайни познати; четвърти ранг или 10,000 са твърде много хора за да бъдат достъпни за един средно развит интелект, така че не си струва да се съобразяваме с тях. Можем да наречем този човешки феномен "правило на малките числа", като е очевидно, че колкото по-задълбочени са контактите ни, толкова по-ограничен е броя на хората, с които ги поддържаме.      Следващият момент е да определим приблизителния брой на областите на човешкото познание и интереси, в които поддържаме някакви контакти, но така, че тези области да бъдат относително добре балансирани, т.е. да имат по приблизително еднакъв брой хора, които могат да комуникират в дадената област. Номенклатурите на човешките професии, както и индексите на повечето големи библиотеки са от порядъка на няколко стотин, и това са всичките области на човешкото познание. Ако в някои случаи една от тези области се детайлизира на още десетки то такава тясна специализация не променя нашето деление, защото тези подобласти са доста тесни и небалансирани по обхват или брой на хората, които работят в тях. Аналогично съществуват и много широки области — например на футболните запалянковци, които по земното кълбо наброяват, може би, повече от милиард души, но това не е област, в която хората комуникират за да се конкурират (такава област би била тази на самите футболисти от национален или световен ранг, участниците в която, разбира се, са няколко стотин). С други думи, интересуваме се от такива области, в които хората, направо казано, си пречат, защото това е "ловното им поле" и в него те се конкурират с другите "ловци", състезават се с тях, изявяват се, или правят кариера.      И така, нека приемем за по-лесни сметки (защото при размита информация най-правилното е поне да си облекчим сметките), че областите на човешкото познание са хиляда, както и броя на хората, които се конкурират в тях е също хиляда. По този начин ние надхвърляме тавана на втория ранг контакти, като вземаме и една завишена номенклатура от основни професии. Така получаваме една численост от порядъка на един милион души. Като вземем предвид, обаче, че ние подразбирахме (макар и да не бяхме акцентирали досега на това) области, в които хората творят, а не само извършват необходими за обществото дейности (като производство на стоки, услуги, здравеопазване, просвета, поддържане на реда, и пр.), то трябва да допълним обществото още и с "другите" хора. Обикновено с творчески дейности в едно общество се занимават от 3 до 5% от хората, но за да се презастраховаме нека приемем, че в бъдеще техния брой може да достигне и до 10% (или 1/10 от населението). Това ще рече, че трябва да умножим получения милион души по десет и така излиза, че оптималния брой хора стана 10 милиона. Доколкото нашите сметки са с точност до порядък нека приемем това число като долна граница, при което се получава, че оптималното население на Земята трябва да бъде от 10 до 100 млн., или, ако искаме да вземем някаква среда, това са пак 50 милиона души. III. Пътят към целта      Най-лесният начин за постигане на целта е слабо намаление на прираста на населението, докато той стане леко отрицателен. Да приемем, че населението вземе да намалява всяка година само с по един процент (нещо, което е реалност в редица развити страни, само че не за дълго време), и тогава за всяка година ще трябва да умножаваме 0.99 по себе си за да получим крайния коефициент (като сложна лихва), по който да умножим началното население; или ако имаме професионален калкулатор то да смятаме 0.99^n, за n години, и тогава да умножим по началното число. В такъв случай ако стартираме при достигане на 10-те милиарда жители (защото е малко вероятно човечеството да се захване сериозно с тази задача преди да вземе буквално да се задъхва от пренаселеност), то тогава след 28 години (след малко ще разберете защо точно толкова) ще слезем до 7.55 млрд., след два пъти по толкова или 56 години — до 5.7 млрд., след 112 години — до 3.25 млрд., след 224 — до 1 млрд., и така след към 5 века (по точно 530 години) ще стигнем заветните 50 милиона!      От друга страна едно поколение в Древен Рим е било към 20 години, но със застаряване на населението и с удължаване на периода на обучение, този срок се увеличава, като сега средната продължителност се оказва към 28 години (ето защо избрахме толкова години преди малко). Тогава според горните цифри излиза, че за едно поколение, или 28 години, ще имаме коефициент на намаление на населението равен на 0.755 (т.е. 0.99^28 = 0.75472). Този коефициент на изменение на числеността на населението за едно поколение се нарича коефициент на възпроизводство, и ако той трябва да е толкова, то тогава нека се запитаме: колко деца средно трябва да има в едно семейство, за да го получим? Без помощта на статистиката не е лесно да си отговорим на въпроса, защото има детска смъртност, безплодие, и прочее, но според едни данни за Русия се оказва, че за да имаме единичен коефициент на възпроизводство (т.е. за да остава населението все едно и също) е необходимо на сто брака да има 265 деца. Така получаваме една задачка от училищния курс, която се решава чрез простото тройно правило, а именно: на 2.65 съответствува 1, на колко ще съответствува 0.755? Отговорът е точно 2 (с точност до третия знак), който се интерпретира по следния начин: ако във всяко семейство се раждат средно точно по две деца това ще даде (ако смъртността и безплодието останат същите) ефективен коефициент на възпроизводство 0.755, или намаление с 25% на населението за едно поколение, което, ако беше със средна продължителност 25 години (вместо 28, но да не се формализираме особено много, защото ситуацията и без това е доста размита), щеше да даде този един процент годишно намаление на населението (или по-точно 0.98999^28 = 0.7545), с който започнахме нашите пресмятания (т.е. можеше да тръгнем и от двете деца на семейство).      Както виждаме не се изисква нищо драстично или революционно, а малко здрав разум и организираност в цялото общество (включително, и най-вече, в третия свят), за да се поддържат средно по две живородени деца в семейство (или по едно на родител, защото понятието семейство започва постепенно да губи смисъла си в днешното общество), което ще дава всяка година отрицателен прираст от един процент и след към два века ще ни свали под милиарда, когато пак ще може да се преразгледа въпроса. Ако същата тенденция продължи, то след пет века вече ще живеем в единна световна държава със стотина милиона население, както е било по времето на разцвета на Римската империя. Или целият "номер" е това, което все едно става в развитите страни, да започне да се осъществява повсеместно! Не успее ли цивилизацията да постигне този оптимум, тя ... пак ще го постигне, само че по някакъв жесток и нецивилизован начин, защото, сериозно погледнато, едно намаление до пет про миля от числеността на населението (или 200 пъти) съвсем не е шега работа и геноцида по сравнение с тази цел "ряпа да яде". Доколкото при тези сметки сроковете съвсем не са малки е възможно да се наложат и по-решителни мерки, които да дадат по 2-3% годишно намаление с оглед на това да слезем под милиарда още през ХХI век. IV. Продължителност на живота      Оптималната продължителност на живота на хората трябва да бъде две поколения и половина, или в по-широки граници — от две до три поколения! Правилният подход изисква да измерваме продължителността на живот именно в поколения, а не в години, тъй като годините са нещо плаващо и нестабилно (като валутата ни през началните години на демократичния ни преход, например). В Древен Рим, когато хората са живеели средно по 40-45 години, то жените са започвали да раждат още от 13-14 годишна възраст и затова едно поколение е било към 20 години и е бил осигурен минимума от две поколения; в днешно време едно поколение продължава около 25 години (по-точно 28, както вече казахме), но при средна продължителност на живота между 70 и 80 години в различните държави то вече се приближава към цифрата три поколения, но във всички случаи не я надхвърля. Едно поколение означава, че човек само ще има деца, но няма да може да ги отгледа докато те почнат да имат деца, за две поколения той вече ще види и внуци, а при три — и правнуци. Както в древността, така и сега, повечето хора доживяват да видят внуците си, но далеч не всички могат да се радват на правнуци.      Запознати вече с понятието за рангове на познати можем да получим още едно потвърждение за верността на десетината най-близки роднини при такава средна продължителност на живота. Ако всяко семейство има по две деца (а засега те са по-близко до три), то след две поколения ще има четири внука, а след три — осем. Като съберем всичките низходящи преки наследници и добавим още брат или сестра и съпруг /съпруга, то техният брой ще се определя по формулата 2n+1, където n е броя на поколенията, което при две поколения прави осем, а при три — 16. Засега говорим само за низходящи наследници, но при две деца сметките са същите и за възходящите роднини (защото родителите, очевидно, са двама), така че в началото и в края на жизнения си път човек има гореуказания брой преки роднини, а и някъде по средата излиза почти същото (при три поколения, един 50 годишен, например, ще има две низходящи и едно възходящи поколения, или: един съпруг /-га, един брат /сестра, две деца, четири внуци, и баща и майка, или общо 10 души). Но това са долни граници, защото има две "но", а именно: първо, това са само преките наследници, а остават още разни братовчеди, лели, племенници, роднини на съпруга /-та, и прочее, което увеличава тази бройка почти двойно; и второ, засега броя на децата е повече от две, така че имаме още едно увеличение. Казано с две думи: при средна продължителност от две поколения броят на близките роднини и познати е 10-15 души, при три поколения — става към 20-30, а при четири поколения — 50-70 души, което вече надхвърля границата на първия ранг познати.      Ако вземем да изразим това в години е съвсем реално да си представим една средна продължителност на живота от един век (на всяко чело по един век, както казва руската дума "человек", според простонародната етимология), но при продължителност на едно поколение от 35-40 години и средно по две деца на семейство (или по едно на родител). Ако искаме да живеем, примерно, по 300 години, то тогава ще трябва да се задоволим да видим първото си дете когато надхвърлим стоте години, защото друг начин няма! Не можем, обаче, да си представим общество, в което хората ще живеят, да речем, 120-140 години, като имат по три деца, и средната продължителност на поколението е 25 години (което иначе е съвсем оправдано от физиологична гледна точка), защото тогава формулата за преките роднини ще бъде 3n+1, при n=5, а това прави 729, или доста повече от хиляда роднини заедно с братовчедите и тези на брачния партньор.      Това е правилния начин на разглеждане на нещата, а не от позициите на възможностите на медицината, които, ако съдим по темповете на ХХ-ия век, нищо чудно още преди края на ХХI-ия да доведат до средна възраст към 120 - 150 години поне в развитите страни. Тогава ще се окаже, че наред с усилията за продължаване на човешкия живот ще се наложи да се търсят и подходящи начини за неговото прекратяване, когато той, по една или друга причина, не е вече кой знае какво удоволствие и/или затруднява общественото развитие. Когато някой домашен прибор се износи достатъчно, било то физически, било морално, ние го изхвърляме и заменяме с друг, но аналогична е ситуацията и с човешките същества, ако не разсъждаваме пристрастно, така че ще се наложи нашето общество да се освободи от редица социални предразсъдъци (наложени основно от християнския морал). В случая става въпрос за така наречената евтаназия, или безболезнена смърт. В това отношение днешното общество се е върнало доста по-назад от разбиранията битували в Древна Гърция, защото тогава всеки е имал моралното право сам да прецени кога да напусне този живот, и щом е намерел някоя достатъчно важна за него причина (най-често тежка и неизлечима болест), той просто си е написвал завещанието или го е предавал устно, събирал е близките си около себе си за да се прости с тях, изпивал е чашата с цикута или някаква друга отрова, и спокойно се е преселвал в "отвъдния свят". Древните римляни пък са предпочитали да си режат вените във вана с топла вода (може би поради техния култ към водата?). Така или иначе, това се е приемало с разбиране от всеки и си е било напълно в реда на нещата, докато днес, независимо от хилядите безболезнени начини за умъртвяване, подобно поведение се осъжда от хората.      Човечеството е склонно да приеме за правилно никому ненужното съществуване, понякога дълги години, на неизлечимо болни, предимно стари хора, но не се наема да им предложи окончателно избавяне от страданията, нито пък те самите имат достатъчно сили за да се противопоставят на обществените норми. Самоубийството е едно от неунищожимите права на личността, а освен това смисъла на противодействието срещу него е да се предотвратят подобни прояви сред младите, които тепърва ще живеят живота си, а не сред тези, които вече се чувствуват явно в тежест на останалите. Необходимостта от постигане на правилно разбиране по въпроса се чувствува още днес, а в недалечно бъдеще може да се очаква разработването на специални процедури за преждевременно безболезнено прекратяване на човешкия живот: било то задължително (при достигане на "положената" възраст); било то с някакъв елемент на случайност (както и става в действителност), като след дадена възраст всеки се подлага на някакви периодични "изпитания" с вероятностен летален изход; било то като се забрани приложението на мощни медицински (подмладяващи) средства след достигане на стоте години, да речем; или по друг някакъв начин. Сегашното положение на нещата, обаче, не може да се нарече цивилизовано, и обществото ще трябва да усвои някакво ново (т.е. старо) обществено-полезно схващане по въпроса.      Важно е да се разбере, че акцента в случая се поставя преди всичко върху психологическата връзка между хората, а не върху тяхното физическо и здравословно състояние. Съвременното общество се задъхва най-вече поради достигане на тавана на допустимата продължителност на живота от три поколения, а не толкова от самия брой на хората, защото докато в Япония се падат почти триста души на квадратен километър, у нас те са 78, а в САЩ — към 25, но проблемите навсякъде са почти еднакви. Средната продължителност на активна кариера за повечето хора е около едно поколение, защото като дойде новото поколение на работните места, то вече започва да си пречи със старото. Обаче при продължителност на живота от три поколения е рано да се пенсионират хора, на които им остава да живеят още цяло едно поколение, пък и те самите не желаят, защото всички пенсионери се чудят как да запълнят времето си и търсят някаква работа просто за да не "умрат от скука". Конфликтът на поколенията настъпи през ХХ век не защото 80 години живот е кой знае колко много за човешкия организъм, а защото повече от две и половина поколения среден живот става множко, а три е вече тавана.      Ами, такава е ситуацията: населението на земното кълбо трябва да бъде толкова, колкото е една средно голяма държава, а продължителността на живота трябва да бъде две поколения и половина. Това е разумното решение и ние трябва да се опитаме да го постигнем, защото не постъпим ли разумно природата (или Бога, ако така повече Ви харесва) ще си намери някакъв начин за установяване на равновесие на Земята, като например: масово безплодие, при което ще се раждат много хубави и интелигентни дечица, които като пораснат ще си вършат секса много по-научно от техните предшественици от началото на нашата ера, но няма да имат нужда от противозачатъчни средства, защото ще могат да заченат само в един случай от сто двойки, може би; или ще се измени съотношението на новородените момчета към момичетата от 18 към 17, както е сега, на, да речем, 21 към 4, което означава, че момчетата ще бъдат пет пъти повече от момичетата; или пък раждаемостта ще си е съвсем наред, само че във всяко следващо поколение децата ще имат ... по един пръст на ръцете в повече отколкото техните родители, и когато пръстите станат повече от дузина това ще предизвика сериозни трудности при натискането на бутоните и по този начин ще затрудни всеобщото изобилие; или пък наркоманите ще станат към 70% от населението и ще обявят всички останали за ненормално развити и подлежащи на задължително наркотизиране; или процента на самоубийците скоро ще надвиши 1/3 от населението, при това в тъй наречената продуктивна възраст; или браковете на хомосексуалисти ще надхвърли половината от браковете; или други варианти.      Във всеки случай ще се намери някакъв начин, който да породи възможност за ограничаване на конкурентните индивиди до равнището на достъпното за човека ниво на контакти от втори ранг, или до няколко стотин души, както и на преките роднини до нивото на контакти от първи ранг, или до десетина души. Това е така, защото никой не би желал да има толкова роднини, че да не може да ги познава като ги срещне, нито пък да живее в обстановка, при която за да се изяви на този свят трябва да учи почти половин век, за да стесни областта на конкуренция доколкото може, и дори след това да има само един шанс на десетки хиляди, не за да изтегли най-голямата печалба, а за да си намери въобще някакво прилично местенце под Слънцето. ЗА БЪДЕЩЕТО I. Минало и настояще      Не можем да говорим за бъдещето без да изходим от миналото и от неговите постоянни тенденции както и неизменни принципи на функциониране на обществото и природата, защото за да екстраполираме нашите разсъждения трябва да имаме добра база. Само това, разбира се, не е достатъчно и затова колкото по-далеч отиваме в бъдещето толкова по-неточни ще стават нашите прогнози, но доколкото тук не изхождаме от някакви частни интереси, или, по-точно казано, единствения интерес, който имаме, е да продължава живота на нашата стара планета, то си струва да направим един опит. И така, нека първо се спрем на      1. Постоянните тенденции в развитието на обществото, като тръгнем някъде от времената на Вавилон и до наши дни. Ще отбележим четири неща, а именно:      а) Придвижване нагоре в скалата на човешките желания и стремежи и масовизиране на това движение за по-широки слоеве от населението. Има се предвид скалата от желания с пет нива, където първо стои осигуряването на насъщна храна, после идва нуждата от място за подслон, след това продължението на рода (така както Бог е повелил, а пък и на хората доста им харесва — ако не резултата, то поне самия процес), после желанието за изява и надмощие над другите, и най-накрая развитието и усъвършенствуването на личността. Това движение, естествено, се осигурява първо за управляващите, а после, и отчасти, и за управляваните, като интегралната оценка се състои в сумиране на нивата за всеки индивид (с някакво тегло за всяко ниво, може би), така че по-голяма стойност можем да получим, както чрез повишаване на нивото на някои отделни индивиди, така и чрез масовизиране на едно не много високо ниво. Това сумарно значение за дадена страна, или за цялата планета, непрестанно се повишава, и имаме всички основания да предполагаме, че то ще продължи да се повишава и за в бъдеще. Смисълът на живота за всеки е да се качи по-нагоре по тази скала, а същото важи и за обществото като цяло чрез сумарната оценка.      Първите три нива са тези от жизнена необходимост за всеки и те са били задоволени в някаква степен още когато маймуната е слязла от дървото, както се казва, но изява, или възможност за кариера, дори и днес не е осигурена масово по света, да не говорим за някакво специфично, индивидуално, развитие на човека. Тук, обаче, се сблъскваме с един феномен, с едно естествено поставено от природата ограничение (защото какво бихме правили като достигнем максимума, ако можехме да го достигнем?), и се оказва, че тези стремежи далеч не се отнасят за основната част от хората (в смисъл, че стремежите си остават, но те не могат да бъдат реализирани по вина на самите индивиди) и в такъв случай те, най-често, просто заменят новото качество с по-голямо количество от старото (т.е.: храна, жилища, коли, любовници, и пр.)! В такива случаи тези индивиди не знаят какво друго да желаят, това ги прави нещастни, и, ако те са от управляващата класа (както най-често са), обществото започва да се изражда и разпада отгоре, а пък масите с въодушевление помагат отдолу, защото техните стремежи са винаги по-зле удовлетворени от тези над тях. По този начин се развиват и загиват цивилизациите, защото се губи смисъла на живота за управляващите, когато техните основни жизнени потребности се задоволят и се стигне до нивото на развитие на личността. В това няма нищо шокиращо, защото цивилизациите са като живи системи, и в такъв случай те трябва да загиват!      Доколкото, обаче, съвременната цивилизация е силно демократизирана, то трябва да разглеждаме интересите на целите народи, както и да вземем целия свят (поради масовите комуникации), където споменатите тенденции на все по-голямо задоволяване на насъщните нужди за всички постепенно стават реалност. Може да звучи парадоксално, но безсмислието на живота (за индивида) не противоречи на желанието му да търси този смисъл, и когато неговото намиране става вече трудно (поради всеобщото изобилие), хората се объркват и цивилизацията си отива. Нашата страна, в това отношение, е "по-облагодетелствувана" от силно развитите, защото ние още имаме проблеми: и с изхранването, и с набавянето на прилично жилище, и със сумата по-дребни неща, така че по този начин дори помагаме на световната цивилизация като я задържаме и отдалечаваме момента на нейния край!      б) Постепенното разкрепостяване на експлоатираните маси, или дистанцирането на "веригите" им, е следващата постоянна тенденция в човешкото общество от хилядолетия. Смело може да се твърди, че появата на обществото започва с разделението на труда и със създаването на условия за използуване на едни групи хора от други такива, или за взаимна експлоатация, преведено на български като "вадене на душата" (вижте "За човечеството" и "За справедливостта"), защото това е и най-ефективната форма на използуване на човешкия труд. Всяко общество може да съществува само на базата на взаимна експлоатация и е наивно да си мислим нещо друго, но тези които се шокират от думата могат да я сменят с "използуване". В този смисъл, например, бракът е институция за съвместно експлоатиране на детеродните органи, и поради това в днешно време, при наличието на редица свободи (породени от предчувствието за краха на цивилизацията и загубата на смисъл в живота), необходимостта от продължителна и неизменна експлоатация на едни и същи лица отпада и брака като институция започва да губи своето значение.      Взаимната експлоатация в обществото, обаче, непрекъснато се е подобрявала като робските вериги постепенно са били заменени с невидимото привързване към земята като източник на блага, а после, когато благата се оказало, че могат да се извличат не само от земята, привързването е станало икономическо. В съвременното капиталистическо общество икономическите вериги не се виждат, но те си съществуват, и ако не съществуваха то обществото щеше да се разпадне (както донякъде и стана при комунистическия социализъм, където ролята на капитала беше доста слаба, а само с речи и лозунги общество не се споява). Експлоатацията, сама по себе си, не е нито нещо добро, нито нещо лошо, и за да е добра тя трябва да съответствува на интересите на обществото, които пък трябва да отчитат интересите на всеки индивид, така че целия "номер" е в намирането на най-изгодната за всички форма на експлоатация! Робовладелческият строй е бил съвсем оправдан на времето си (дори и за робите), но той не е добър днес, когато, на базата на по-добро задоволяване на насъщните нужди на населението, се получава по-добра ефективност на работа при наличието на по-големи свободи за трудещите се, и поради това "ремъка", на който те са привързани, може да се поосвободи. Изобщо казано, отричането на нещо, било то форма на експлоатация, или обичаи, или нещо друго, не бива да означава отричане на неговата целесъобразност в минало време (т.е. отричане на миналото), а само при новите условия. Така че някаква форма на взаимна експлоатация трябва да съществува и за в бъдеще, когато капитала престане да играе особена роля, поради повишаване на жизненото равнище на масите и неизбежното социализиране на обществото (за което ще говорим след малко).      в) Следващата тенденция е непрестанното засилване на човешките възможности и нарастване на господството на човека над природата. Това е очевидна тенденция, която никой не отрича, но нека подчертаем, че това господство трябва винаги да се ограничава в по-добро, или по-изгодно за човека, вписване в природата, а не непременно в нейната промяна, която в повечето случаи, съдейки по човешката практика, се извършва не толкова защото е наложителна, колкото за да покажем силата си (т.е. от неразумна човешка гордост), а и защото промяната на средата е по-лесна от нагаждането ни към обкръжението или промяната на самите нас! Тъй да се каже: като не можем да направим каквото трябва, то поне правим каквото можем.      Засилването на възможностите ни е резултат на стремежа ни към по-лесен живот (и природните ни дадености, разбира се), така че често се говори за подобряване на условията за живот през вековете човешка история, но това подобрение е следствие на по-големите ни възможности. Още когато първобитният човек е хванал камъка в ръката си той е започнал да засилва своите възможности, защото това е било ново оръдие или оръжие за него (като на английски arm означава дори едновременно ръка и оръжие) и тази тенденция продължава и днес чрез машините, различните технологични процеси, компютрите, научните достижения, и прочее. Ясно е, че нашите възможности ще продължават да се засилват като, например, се научим да летим, или да предаваме мисли, или да телепортираме материя по някакъв нов начин, а не чрез класическите транспортни средства, или да пораждаме такива индивиди, каквито желаем, и други подобни. Но нека сме наясно, че това засилване на възможностите, поне досега, не е променяло с нищо генетичния апарат на човека, където нещата стоят на едно място от десетки хиляди години, което е необходимо, защото човешката еволюция трябва да бъде съизмерима с биологичната и геологична еволюции на планетата ни. Евентуални промени в наследствения код имат всички шансове да се окажат по-опасни и от ядреното оръжие и да предизвикат нови масови ужаси.      г) Социализацията на обществото, или движението към все по-голяма социална справедливост, е последната тенденция на която ще се спрем. От зората на цивилизацията човек е разбрал, че нашия свят е несправедлив (поне за всеки индивид) и поради това той никога не е преставал да се стреми да го направи по-справедлив (вижте също "За справедливостта"). Едва в последните няколко века, обаче, ни се отдаде да постигнем някакви по-големи успехи в това отношение, предимно на базата на по-големите възможности на обществото, но това далеч не е границата на нашите желания (то такава граница и не съществува), така че тази тенденция винаги ще продължава. Социалната справедливост означава, най-общо казано, някакъв начин за постигане на единство с интересите на другите, разбиране, че нашето благополучие зависи от това на другите, някаква форма, не на колективизъм, а на правилно разбран, т.е. разумен, индивидуализъм.      Не само на етапа на краха на съвременния капитализъм от последните един-два века, който можем да наричаме и индустриално общество, ако това повече ни харесва, но поне от Древна Гърция насам, съществува борбата на хората за изграждане на по-справедливо общество, и този стремеж става особено актуален в днешно време поради засилените възможности за неговото постигане. Добрите фирми на Запад отдавна полагат най-различни грижи за своите работници, просто защото по този начин те могат да привлекат по-добрите при тях, което е в тяхна изгода. Аналогично, обществото като цяло има полза от добро социално осигуряване защото това прави живота спокоен, а основното нещо от което се нуждае един капиталист е спокойствие в страната и възможност за населението да харчи парите си като купува произведените от неговата фирма стоки, от което той само печели. Така че "олевяването" на обществото е неизбежно в близкото бъдеще, а дали ще наричаме следващия етап в развитието му социализъм, или постиндустриално общество, или по някакъв друг начин — не е съществено.      2. Неизменните принципи при функционирането на обществото се свеждат основно до следното:      а) Борба с трудностите в живота. Това е принцип заложен дълбоко в самата "биологична матрица" и човек, независимо от постоянния му стремеж към лесен живот, се стреми в същото време и към интересен, което ще рече труден, живот. Ако искаме да преодолеем някак-си това словесно противоречие би трябвало да кажем, че човек се стреми към лесен живот, който да му позволи сам да си създава трудности, които да го направят интересен за него! Всеизвестно е, например, че младото поколение в последно време се "разхайти", както казват възрастните, което е неизбежно следствие от по-добрите и лесни условия за живот на младите, защото те, осигурени с насъщно необходимата им храна и жилище, вече се чудят какви нови и преждевременни усещания да търсят, тъй като желанието за изява още от най-ранна детска възраст не привлича всички, а пък и разбирането им за изява се състои основно в притежанието на нещо дадено им наготово или лесно придобито, но не и тяхно лично качество (защото това е по-трудно). Това обяснява и наркоманията, и високата престъпност (до голяма степен), и високия процент на самоубийства сред младите (точно когато те нямат никакви обективни причини за недоволство от живота, защото най-хубавата част на всеки живот е младостта). Тези, да ги наречем временни, проблеми, защото те възникнаха основно през ХХ век, ни сочат, че една от основните грижи в бъдещето ще бъде именно в създаването на трудности, предимно за младите.      Когато човек взема всичко лесно и наготово той не може да бъде щастлив, и може би поради тази причина в сексуалните отношения (които са в основата на живота) женските индивиди непрестанно се стремят (най-често несъзнателно) да създават проблеми на мъжете, за да направят живота им по-интересен и сексуалното удоволствие — по-пълно (след като е положено някакво усилие за неговото постигане), което е намерило отражение в класическата фраза cherchez la femme, или "търсете жената", като корен на всички нещастия. Във всеки случай лесният живот не блазни хората и трудностите закаляват индивида, като дават възможност за проявяване на този недоразвит инстинкт наречен "интелект", така че проблема е в правилния подбор на такива трудности, които могат да бъдат преодолени.      б) Животинската природа на човека е следващия неизменен момент при всички цивилизации и не бива да си мислим, че ще можем някога да избягаме от нея. Двадесет века след Христа ние още изпитваме удоволствие да убиваме своите събратя (ако не в действителност, то поне виртуално, пред видеото), или най-малкото да им правим злини, като основния елемент на нашето щастие се състои в нещастието на другите. Нещо повече, поне през последните два века, предимно поради неосъзнатото пренаселване на земното кълбо (вижте "За популацията"), човешките жертви са неизмеримо повече от тези през предишните епохи, когато в редица случаи хората са можели по-лесно да се разделят на такива, които искат повече силни усещания (разбирай: кръв и разврат), и такива, които предпочитат спокойния живот; по-рано се е правела разлика между фронт и тил, сега тя не съществува, нито по време на война, нито в мирно време, благодарение на високата престъпност и тероризъм. Ние треперим пред смъртното наказание, понеже живота на всеки (уж) бил много важен и неповторим, но се избиваме с милиони. Дали за в бъдеще ще трябва отново да се легализират гладиаторските битки (особено при възможността за присаждане на много органи), или да се определи някаква планета за войни (защо не Марс?), или да се засили още повече ескейпизма (за който ще говорим след малко) чрез по-тотални медикаменти и виртуални аудиовизуални ужаси, или ще бъде намерен някакъв друг начин, но хората, изглежда, още много векове ще имат нужда от кръвопролития, за да се почувствуват хора?!      в) Следващият важен момент това е разединеността на човешкото общество. Хората като индивиди са доста по-надеждни и функционални, отколкото обществото като цяло, което още не може да се разбере кой кого да командува и до каква степен да се подчиняват един на друг. Дори в някои държави и да има някакво примитивно ниво на организация, на цялата планета то отсъствува, като глутница вълци, примерно казано, са по-сплотени отколкото всички съвременни държави взети заедно. Нашите най-големи мечтания засега се свеждат не до хармония и взаимодействие между индивидите и държавите, а до рицарски условия за двубои, най-често на живот и смърт (и с рицарство само на думи). По всичко личи, че поне в близките няколко века (или хилядолетия?) ситуацията ще се запази същата, защото човека и за самата природа е един експеримент и никой не знае кое е по-добро, така че нека приемем за по-добро това, което успее да установи надмощие. Но тогава да не се заблуждаваме като си мислим, че в човешкото общество цари някаква организация, или поне не много по-голяма отколкото сред другите стадни животни.      г) Последното неизменно нещо, на което ще се спрем, това е постоянното търсене от човека на някаква заблуда, постоянното бягство (ескейпизъм) от реалната действителност към някаква виртуална или измислена такава, нещо което е накарало още древните римляни да изкажат сентенцията: "Mundus vult decipi!" ("Светът иска да бъде лъган!"). Всяко хубаво нещо си има и своите лоши страни (и обратното), така че способността ни за висша нервна дейност неизбежно се съпътства и от желанието ни да си измислим свой свят, в който да живеем. Заблудата може да е неосъзната, както в повечето случаи е, но с повишаване на знанията ни за околния свят необходимостта ни от заблуда не изчезва, а само си мени формите. Правото на заблуда е основно човешко право и то не трябва да се нарушава в бъдеще, независимо дали става дума за религия, изкуство, любов, някакво опиянение, идеология, спорт, и прочее. II. Близко бъдеще      След казаното в предишния раздел е сравнително лесно да предвидим (с някаква степен на достоверност) развитието на обществото в близките два-три века, като екстраполираме постоянните тенденции и запазим неизменните принципи. Би трябвало да е очевидно, че светът върви към социализъм (макар и в редица страни да се плашат от тази дума), ако не за друго, то поне защото вече можем да си го позволим. Дали при бъдещия социализъм всеки нуждаещ се ще получава безплатно основните хранителни продукти, медикаменти и други услуги (примерно в специални магазини, или в специални отдели за безплатни стоки, или чрез колекция и последващо разпределение на дълготрайни продукти за употреба на втора ръка, и пр.), или пък той ще получава само необходимите средства за да се снабди с това, което смята за най-важно за него, или чрез някаква комбинация на тези методи, не е съществено. Важното е, че основните нужди (първите три нива от скалата на желанията) ще могат да бъдат задоволявани за всеки, който няма възможност, или пък желание, да прави кариера в момента. Пенсионно, здравно, правно, и прочее осигуряване ще е достъпно за всеки, така както и образование според личните му способности и/или финансовите му възможности. Свобода за придвижване из целия свят и съвсем достъпни комуникация с всеки друг също ще е осигурена, като лингвистичните бариери ще се преодоляват на базата на пет-шест основни езика, един от които ще бъде и официален в страната.      Основната форма на експлоатация и принуда в близко бъдеще ще бъде капиталистическата, или властта на капитала. Колкото и добре да е осигурен човек все ще има неща, които той лично няма да може да притежава, така че ще има към какво да се стреми и за какво да печели пари. Нещо повече, след като основните нужди бъдат прилично задоволени, то на човек няма да му остава нищо друго освен да се стреми да направи нещо и за другите, като се съгласи, например, да работи и без заплащане или срещу символично такова, което е вече реалност за много хора от заможните слоеве в развитите страни. Дори сред научните работници, които не са от най-заможните, но и не са от бедните, и днес съществува желание да вършат работата си не заради парите, а заради интереса от нея; това важи и за много други професии като: медици, учители и прочее, а до голяма степен и за обикновени рутинни дейности, защото човек винаги изпитва някакво удоволствие от свършената работа, и като се научи да работи той не може да бездействува. Съвсем реално е да се очаква работната седмица (ако остане от седем дни, а не стане "шестица", да речем) към средата на ХХI век да стигне четири дни по шест часа, като този, който ще може да си осигури работа поне за три дни седмично, ще може да се смята за щастлив. Притискан от растящата безработица, която няма основание да се очаква да намалява на фона на все по-големите възможности на технологиите, човек ще започне да се "натиска" да има възможността да поработи малко, просто за удоволствие (for fun, както казват на английски), така че експлоатацията ще продължава и поради желанието на хората за изява, а не само заради заплащането.      Парите, или някаква безналична форма на разчет, ще останат да ръководят икономиката, поради лесния начин за отчитане на търсенето (щом се печели, значи се търси), както и да бъдат цел в живота на мнозина, поради скритата власт и възможност за надмощие, които те позволяват. Парите предлагат една едномерна скала на човешките ценности и, независимо от неточността ù в редица случаи, идеята за това е гениална. Пречките за всеки да работи — естествени или изкуствени, ако потрябва (защото може човек да трябва и да си плати за да поработи ден-два в някой роботизиран завод, или за да отиде в армията, където ще му дадат истинско оръжие, и пр.) — ще бъдат едни от трудностите в бъдещето. Освен това хората винаги ще искат да поживеят още половин век с нови изкуствени органи, а това, над дадена възраст (примерно от сто години), ще трябва да се заплаща; или пък ще искат да си имат своя ракета, или някой астероид, и т.н., тъй че ще има за какво да използуват парите си.      Чие притежание, обаче, ще бъдат капиталите не е от особено значение, защото крупните собственици, така или иначе, ще бъдат само 2-3 % от населението и тяхната цел в живота ще се диктува от собствеността им, т.е. те ще живеят: или за да умножат парите си, или за да ги похарчат интересно (и разумно, ако това им се отдаде), или и двете. Нормално е да очакваме, че това ще бъдат държавите (т.е. техните ръководства) и най-вече международните компании (т.е. лицата които държат капитала, а не тези, които ръководят предприятията), но във всички случаи многото пари няма да отиват при по-способните, защото богатите винаги ще могат да накарат способните да работят за тях! С други думи, властта на капитала ще продължава да се определя от случайни, а не от разумни, фактори, но, доколкото за обществото е важно да има експлоатация, това няма да е съществено. Освен това икономиката повсеместно ще започне да ръководи политиката, а не обратното, както е сега в редица страни, което ще бъде едно движение напред.      Има надежда, все пак, да се очаква, че човечеството ще съумее някак-си да отдели лошото от доброто при въпроса за собствеността върху средствата за производство и ще стигне до извода, че най-лошия и несправедлив момент в случая е, че богатствата не съответствуват на личните способности на елита, а са предимно наследени! Когато това се осъзнае ще бъде елементарно да се избегнат злините, като се модифицира така закона за наследството, че крупната (т.е. експлоататорска) собственост практически да не може да се унаследява, а да преминава в ръцете на големи общности от хора (държавата, общините, или някакви други професионални сдружения), от където тя да може после да се отпуска за временно или пожизнено управление на някои изявили своите лични способности индивиди, или да се разпределя равномерно и/или случайно сред членовете на обществото (примерно: при навършване на кръгли годишнини, или чрез лотарии).      Действително, ако човек се замисли, то наследяването на имуществото си е една човешка измислица (т.е. не съществува в света на животните) и тя повече пречи, отколкото помага, защото засилва още повече несправедливостта в живота. Така или иначе, данъка наследство (който при големи суми може да откара, заедно с адвокатските издръжки, до 1/3 от общата сума) е съвсем неоправдан, от гледна точка на индивида, който наследява (защото — да не би държавата да е помогнала с нещо, че човека е починал?), и той се обяснява само с естественото желание на държавата да "намаже" от каквото може. В него, обаче, има и силни социални елементи, и няма нищо трудно в това да се определи някакъв, да го наречем, експлоататорски минимум на капитали (ЕМ), при надвишаването на който данъка наследство да скача нагоре по експонента, така че при 10 ЕМ лично наследяване човека да получи само 2 ЕМ, и при 100 ЕМ — само 3 ЕМ, например, а другата част да отива за държавата (и/или общността). Самият ЕМ спокойно може да бъде от порядъка на 1000 МРЗ (минимални работни заплати), като подлежи на корекции съобразно жизнения стандарт в момента.      Това ще доведе до някакъв държавен монополизъм при крупните компании, но те, все едно, са винаги под призмата (и жезъла) на държавата, защото засягат интересите на основната част от работната ръка. Това няма да бъде социализъм в класическото схващане, а някакъв народен капитализъм, т.е. такъв, от който народа ще печели, като конкуренцията, поне сред дребните фирми, ще си съществува, а и сред крупните тя няма да изчезне, ако се следи държавната собственост да не надхвърля 1/3 от активите на предприятията, примерно, а другата част, когато такава остава, да се предава на общини и други сдружения, или се разпределя с някакъв жребий. При това и самите крупни собственици няма да загубят нищо лично, а само тяхното потомство ще губи, но и то няма да падне под границата на един ЕМ, който позволява едно съвсем прилично съществуване. Както се казва, и вълка сит и агнето цяло, и, освен това, света, така или иначе, е тръгнал натам.      Смело може да се твърди, обаче, че още доста векове обществото няма да може да установи една прилична форма на организация, която да определя бъдещото място на всеки още от рождение, но което място да не може да се предава по наследство! И това ще бъде не защото е толкова трудно (ако не друго, то поне жребий може да се хвърля кой кого да командува и кой какво да притежава за даден период от време), а защото хората няма да приемат едно такова ограничение на техните възможности, които, все едно, са ограничени от генетичните им дадености. Те и тези генетични дадености може да се удаде да се променят, но тогава пак ще възникне въпроса кой ще има такива права, защото не може всички да бъдат Цезари или Наполеони, примерно. Има надежди компютрите още през ХХI век да навлязат масово в социалното управление и правораздаването, поне като първични инстанции, и тогава може би ще бъде направена една добра крачка напред, но хората дълго време ще се съпротивляват преди да се убедят, че това ще бъде в техен интерес, защото един изкуствен разум, очевидно, ще може да взема, ако не най-справедливите (според човека, и затова спорни) решения, по поне безпристрастни такива.      Иначе можем да бъдем сигурни, че бъдещото време ще бъде време на заместители, както по отношение на прехраната и вещите, с които си служим, така и на емоциите. Масовите медии все повече ще изместват (и притъпяват) самостоятелното мислене, а виртуалната реалност ще играе ролята на действителността, но това не е толкова страшно, защото малцина са хората с оригинално мислене, което си струва да бъде запазено. Съвсем нормално е да очакваме също и някакви евтини и относително безвредни, т.е. не водещи до опасно привикване, наркотични и психотропни препарати. Дори в областта на размножението изкуственото раждане е въпрос на близко бъдеще, така че след един век, примерно, може всяко семейство да си се снабдява с една "изкуствена майка", която да бъде с размерите и цената на съвременна съдомиячна машина, и да извършва там необходимата "посевка" щом счете за необходимо, или по-скоро когато получи нужното разрешение (защото докато човешката популация не се сведе под един милиард души това просто ще е неизбежно), като в такъв случай секса ще си остане, един вид, за "спорт и почивка". Можем да се надяваме войните да изчезнат поне от нашата планета, но при наличието дори на две държави, или на различно благоприятни условия за живот в отделните райони, това е доста съмнително, защото човека е преди всичко животно и чак след това надарено с разум. Все пак, едно на друго, сигурно живота през ХХII век ще бъде по-интересен от съвременния ни, ако до тогава не взривим планетата си. III. Далечно бъдеще      Далечното бъдеще е това, за което вече не можем да екстраполираме съществуващите тенденции, но трябва да видим по какъв начин те ще се променят, така че да се затвори цикъла, и тук можем основно само да гадаем. Така например е ясно, че някога ще дойде време когато властта на капитала ще бъде променена, и тогава ролята на принуда ще играе, може би, наследствеността, или родовата връзка, но това не е сигурно, защото семейството и рода и днес вече се разпадат, а и генното инженерство също предлага много възможности за намеса в тази насока. Би могло да се допусне съществуването на специализирани човешки индивиди за определен вид дейности, което да ги отличава и по външен вид, хората може да станат продукт на някаква симбиоза на естественото с изкуственото, т.е. киборги, и тогава всеки ще има свои съсловни, да ги наречем, интереси, които да защитава и за които да работи. Възможно е да се упражнява някакъв контрол върху продоволствието и продължението на рода чрез социалната издръжка на населението, който да принуждава хората да вършат това, което е нужно за обществото (вече и днес са малцина тези, дето могат сами да заколят някоя кокошка, да не говорим да посеят една нива с пшеница, да я ожънат и сами да си изпекат хляба, а за в бъдеще всички ще бъдат зависими от технологично произвежданите храни). Или пък да се премине към тотално следене на всички чрез някакви имплантирани приемо-предаватели, с възможност за локално въздействие върху психиката на всеки при нужда, което ще се поднесе под формата на грижа за сигурността и здравето на хората (така както сега всички хора са картотекирани, превозните средства и оръжията също, и следващото стъпало е директното следене с оглед на предотвратяване на нарушенията още в зародиш). Или принуда ще се упражнява при снабдяване на хората с нови органи и периодичното им подмладяване. Във всеки случай някаква принуда сигурно ще има, иначе обществото ще се "разлети" от центробежната сила на егоизма на неговите членове.      Но може, най-после, човек да стане и наистина разумен, като започне да работи, не защото някой го кара, а защото сам се кара, понеже така живота е по-интересен и изгоден за всички, което предполага, че обществото вече ще е стигнало до последното ниво на желания — личното развитие и усъвършенствуване, съпроводено с разбирането, че най-добрата изява е положителното мнение на околните. А може и нужната принуда да се упражнява от изкуствения разум като хората станат подчинени на роботите, които ще се грижат за тях (просто за да има какво да правят), докато хората ще си живеят (просто за да им минава интересно времето). Такава степен на свобода няма да е много мобилизираща, но и малко вероятно е да се стигне до там, тъй като природата, сигурно, ще ни предложи нови трудности, така че хората няма да бъдат оставени да си правят каквото им хрумне.      Рано или късно е нормално да очакваме и някакво разселване на човечеството из Космоса, колонизиране на други планети, контакти с други разумни същества (ако ги намерим), и въобще засилване на човешката мощ до невероятни (и невероятно опасни) граници. Когато се научим как да се предвижваме наистина бързо в пространството ще сме близко и до решението на въпроса как да се преборим с времето (доколкото то е това, което определя кое е бързо и кое не е). Някога, може би, ще започнем да правим и екскурзии във времето, при все че при движение в миналото можем да бъдем само наблюдатели, а бъдещето, все едно, не е нещо повече от една виртуална действителност, тъй като никога не можем да бъдем сигурни, че то ще бъде точно нашето бъдеще, а не някое от възможните, но това положително ще бъде интересно.      Нашата мощ, обаче, не може да бъде ограничена само с това което е извън нас, така че ние ще се стремим да подобрим и самите си организми и обществото. Генното инженерство вече има впечатляващи постижения, така че в скоро време ще бъдат създадени най-различни нови растения и животни. Но ролята ни на творци на света около нас никога няма да бъде на достатъчна висота докато не вземем да променяме и себе си — било то своите лични тела, било то да създаваме потомство по заявка. Всяко излизане от природните ни дадености, разбира се, е много опасно, но това надали ще ни възпре да продължаваме Божествения експеримент и да увеличаваме разнообразието в Природата (още повече, че досега основно сме го намалявали). Разнообразявайки живота си, обаче, е редно да се погрижим и за ... смъртта, защото тя, все пак, е най-сериозното ни житейско изпитание.      Намесвайки се в природните механизми за продължение на живота ние, рано или късно, ще стигнем и до кардиналните проблеми за организацията и хаоса във Вселената, защото те са свързани в някакъв цикъл и локалната организация предполага глобален хаос (и обратното)! От своята поява живото се е стремяло да наложи някакъв ред в случайния и хаотичен свят, но ако някога ни се отдаде да стигнем до много голям ред в дадена време-пространствена координата, то ще трябва да намерим и начин за преминаване в безредие, който да е по-хуманен от използувания от природата, защото иначе тя ще си наложи своя, изхождащ от неограничени биологични и други ресурси, метод на пробите и грешките, считащ органичния живот като грешка и водещ само до запазване на материята, но не и на формата ù. А какъв ще да е този начин, че хем живота да съществува, хем и хаоса да не пострада, за съжаление не можем да кажем, но пък ако някой Ви го каже, то и не му вярвайте! Защото организираната материя намалява ентропията, но тя не може нито само да расте, нито само да намалява, а може само непрекъснато (в смисъл на милиони години време и светлини години пространство) да се променя.      Е, ние може и да сме грешка на природата, но поне да не правим такива грешки, които могат да я заличат, защото ние си имаме свои интереси, докато природата няма! На природата ù е безразлично какво ще стане с живота, той за нея няма смисъл, но за нас има (т.е., мислим си, че има). Границата на нашето бъдеще е достигането на възможността за съществена намеса в хаоса или в природното безсмислие, защото тогава няма да ни остане нищо друго освен, или да се включим в него като създаваме нови безсмислени светове, или пък да се откажем да участвуваме в това безсмислие като го потвърдим. В случая се оказва много хубаво, че хората не са наистина разумни, така че този момент за нас е безкрайно отдалечен. ПРИЛОЖЕНИЕ КОНСТИТУЦИЯ НА ЦИНИКЛАНДИЯ      Отчитайки положителното от съществувалите досега цивилизации и изхождайки от съображения за узаконяване на битуващите сред нас морални норми, устройство на нашата държава, и щастлив живот на нашите граждани, както и за по-нататъшно развитие и усъвършенствуване на човешкия индивид и социалната общност, ние изработихме тази Конституция на Циникландия. I. Права и задължения на личността      Член 1. (1) Всеки човек има право на живот или смърт, което е безусловно и независимо от другите индивиди.      (2) Всеки човек има и задължението да не прилага това си право в ущърб на същото право на другите индивиди, ако това може да се избегне.      Член 2. (1) Всеки човек има право на щастие съобразно своите виждания. Общественият Разум (или други инстанции) може да проповядва определен вид щастие, но то не е задължително за индивида.      (2) Щастието на индивида, обаче, не бива да се гради на нещастието на другите, нито на други да се натрапват личните разбирания за него.      Член 3. (1) Всички хора се раждат неравни и имат законното право да докажат своето неравенство и уникалност сред другите.      (2) При доказване на това неравенство всички хора се ползуват от равни права и имат равни задължения за спазване на законно установените норми, независимо от: пол, расова и етническа принадлежност, външен вид, възраст, образование, материално благополучие, здравословно състояние, интелектуална или друга надареност, предпочитан род заблуди и вярвания, принадлежност към социални и професионални или някакви други групи, начини за постигане на сексуално удоволствие, вкусове, и обичаи.      (3) Начините за изява на индивидуалното неравенство не бива да препятствуват другите индивиди да изявяват своето неравенство, както и не трябва да противоречат на Обществения Разум. В случаите, когато неравенството се ограничава от закона, всички подлежащи на такова ограничение се считат за равни в това отношение, независимо от различията указани в предишната алинея.      Член 4. (1) Всички хора имат право да проявяват животинската си природа, когато това не противоречи на Обществения Разум.      (2) Всички хора имат правото и задължението да постъпват и разумно, когато това им се отдава.      Член 5. (1) В обществото всички хора са зависими един от друг, като в този смисъл свободни хора не съществуват. Всеки, обаче, има правото да се стреми да достигне границата, където свободата започва, но без да престъпва тази граница.      (2) Може да се говори за свобода в смисъл на осъзната зависимост, но всички опити за изява на лична свобода, които накърняват чуждата зависимост и които може да бъдат избегнати, се преследват от закона.      (3) Имуществените, родителски, социални, и други зависимости, и границите, където те се обръщат в свободи, се определят от съответните закони.      Член 6. (1) Всеки човек има право да лъже другите и/или себе си, с изключение на случаите, когато съдопроизводството изисква друго, съгласно чл.19.(3). Лъжата може да приема форми на: самозаблуда, измама, умишлена заблуда, внушение, реклама, пропаганда, утешение, комплимент, и други, и може да бъде както в интерес на индивида, така и в негов ущърб. В този смисъл всеки има правото да казва и това, което той счита за истина, или да лъжи в интерес на истината, както и да изказва твърдения, които са, или може да се окажат в последствие, истини.      (2) Възможността за съществуване на истината не се изключва, нито ограничава с указаното в следващата алинея, но доколкото тя най-често е спорна и недоказуема, както и неубедителна или неприятна за хората, е правилно в общия случай да я наричаме лъжа.      (3) Законите на страната, както и лъжата в интерес на Обществения Разум, се приема да се наричат истина, независимо дали нейната истинност може да се докаже по някакъв друг начин.      Член 7. (1) Всеки човек има право да експлоатира другите, когато те са съгласни с тази експлоатация, както и сам да се съгласи да бъде експлоатиран, но това съгласие трябва да бъде доброволно и доказуемо. Формата на експлоатация може да бъде различна, в това число и взаимна, и да се мени с времето.      (2) Съгласието за експлоатация на индивида важи само за него и не се предава на потомството му. В редица случаи е редно да се уговорят и срокове когато тя изтича и може да се поднови при взаимно желание, като ако такива срокове не са уговорени, то тя може да бъде прекратена по всяко време от всяка от страните.      (3) Всеки човек може да експлоатира и различни животни или изкуствени системи, както и себе си лично, като в тези случаи съгласие на експлоатирания не се изисква, предвид сложността за получаването му, но някои закони могат да уговорят изключения.      Член 8. (1) Всеки човек има правото и задължението да се стреми да направи живота по-справедлив за всички като използува обществените инстанции и съблюдава Обществения Разум.      (2) От своя страна Общественият Разум е призван също да се стреми да направи живота по-справедлив за всички жители на страната, като използува предоставените му прерогативи, както по пътя на принудата, така и по пътя на заблудата.      Член 9. (1) Всеки човек има задължения към обществото, които може да бъдат финансови, свързани с изпълнението на някаква обществена дейност, с продължението на рода, или от друго естество, и се определят от съответните закони.      (2) Не може да се налагат задължения на индивидите, водещи до трайни физически или психически мутации, освен при тяхно писмено съгласие, по законно установения ред.      Член 10. (1) Тези права и задължения се прилагат за всички пълнолетни граждани на страната, като за такива се считат навършилите 18 годишна възраст.      (2) Правата по чл.1, 2, 3 и 4 (на живот, щастие, неравенство, и животинска природа) важат за хората от момента на раждането им, като до навършване на указаната в предишната алинея възраст не са съпроводени със съответните задължения, освен ако в законите не бъде уточнено нещо друго. II. Обществен Разум      Член 11. Общественият Разум е съвкупността от законите на страната, създавани от органите на официалната власт призвани да осигуряват тяхното съблюдаване и наказания за неспазването им, както и самите органите на власт (съгласно чл.12). Решенията на тези инстанции се приемат за истина, независимо от възможностите за доказване на противното, докато не се наложат промени в тях, характеризиращи старите положения за лъжа, а новите за истина. По силата на чл.6, обаче, всеки може да изказва мнението си за тези установки и да ги критикува по всякакви начини, тъй като тези гласове се приемат за лъжа, ако противоречат на официалната истина.      Член 12. Цялата официална власт в страната се разделя на:      1. Върховна и утвърдителна — на Парламента;      2. Законодателна — на Законодателната Палата;      3. Изпълнителна — на Правителството;      4. Представителна и обединяваща — на Президента;      5. Регионална — на местните Съвети;      6. Съдебна — на Съда и Прокуратурата;      7. Наказателна и сили за бързо реагиране — Полицията и Армията;      8. Пропагандна — на официалните Медии.      Член 13. Няма.      Член 14. Устройство и функции на Парламента.      (1) Парламентът се избира като случайна и политически необвързана извадка от народа за срок от 5 години по процедурата описана в чл.22 и се състои от сто души Народни Представители (НП) на възраст поне 30 навършени и по-малко от 60 навършени години към датата на встъпване в длъжност. Той е постоянно действуващ орган и за срока на упражняване на длъжността им всички НП получават служебен отпуск от старото си място на работа. Този орган е длъжен да поддържа винаги установения брой от НП, като разполага с резерва от до десет души Кандидат НП, а при необходимост провежда и допълнителни частични избори. Мандатът на Парламента започва да тече от първи януари на всяка кратна на пет календарна година и не може да бъде продължаван, но той може да бъде намален, ако до края му остават не по-малко от шест месеца, при гласуване с квалифицирано мнозинство, и тогава по същата процедура се провеждат предсрочни избори за служебен Парламент със срок на дейност само до края на мандата на настоящия. Всички НП след встъпване в длъжност имат дипломатически имунитет и могат да бъдат съдени само от Парламента, или от съдебните инстанции но след изрично дадено от него разрешение.      (2) Парламентът избира на всеки шест месеца свой Президиум, който се състои от седем души, в чийто състав влизат: Председател на Президиума, трима Заместник Председатели на Президиума и още трима Членове на Президиума. Освен това Парламента може да се разделя на работни групи според нуждите на изпълняваните задачи, но това деление не променя необходимостта от общо гласуване в целия Парламент.      (3) Всички НП са на пълна пансионатна издръжка (храна, жилище, и други необходими разходи) до пет дни в седмицата, като освен това получават доходи в размер на трикратна минимална работна заплата (МРЗ) за страната за периода, но нямат право на никакви други допълнителни доходи и подаръци. Всички получени от тях други суми и дарения остават в полза на Парламента. След приключване на службата им в него те се поставят под особен финансов надзор за срок от пет години с оглед разкриване на случаи на незаконно облагодетелствуване по време на мандата им.      (4) Всеки НП има правото да се откаже да изпълнява длъжността си по всяко време на мандата си, като получава всеки месец по една МРЗ безвъзмездно до изтичане на срока. Веднъж отказал се, обаче, той няма право отново да стане функциониращ НП.      (5) Решенията на Парламента се вземат с обикновено мнозинство, което се състои от повече от 1/2 от общия брой НП (съгласно ал.1), с изключение на случаите когато е нужно квалифицирано мнозинство, което пък се състои от повече от 3/4 от НП и се прилага при промени в Конституцията, предсрочна смяна на Президента, и други, както и по всякакви въпроси ако предварително с обикновено мнозинство се гласува за такова гласуване.      (6) След избора на Парламента всеки НП определя своите политически симпатии към една от предложените му политически партии, коалиции, или групи на независими кандидати (оттук нататък ще казваме само партии), които подлежат на актуализиране веднъж на 6 месеца. При това гласуване се цели точно определяне на наредбата на политическите сили, така че резултата трябва да не съдържа две партии с еднакъв брой гласове, и ако това се случи то гласуването се повтаря докато се появи разлика от поне един глас между две съседни партии. По този начин се определя политическият състав на Парламента, който се използува при формиране на Законодателната Палата, съгласно чл.15.(1), Правителството, съгласно чл.16.(1) и местните Съвети, съгласно чл.18.(1), и в други случаи когато това потрябва. Парламентът според процедурата на избора си, обаче, е аполитичен орган и негово задължение е да остава такъв. По усмотрение на Парламента той може да използува в помощ на това гласуване, или вместо него, и някаква форма на референдум или допитване до масите, съгласно чл.24.(1), решение за което трябва да бъде взето чрез гласуване.      (7) Парламентът утвърждава всички закони, изработени от Законодателната Палата, провежда избор за Президент и Вицепрезидент, съгласно чл.23, и има право на инициативни указания за изработване на законите и другите нормативни документи от всички останали органи на официалната власт. Парламентът може да назначава висшите държавни служители, като: посланици, съдии и прокурори, ръководители на официалните Медии, и прочее, или да възлага на съответните инстанции да посочат такива лица, които да бъдат утвърдени от него. Парламентът издава Решения, които са задължителни за Законодателната Палата и препоръчителни за другите инстанции, но може да изисква изработването на закони, които да ги направят задължителни и за тях.      (8). Парламентът може да променя структурата на органите за управление на държавата, както и да сезира или отменя някои решения на Правителството или на Президента, при гласуване с квалифицирано мнозинство. Той може да смени Президента или Вицепрезидента след двукратно гласуване с квалифицирано мнозинство в полза на тази смяна, проведени в интервал от не по-малко от една и не повече от две седмици. Парламентът може да изпълнява също така и върховни апелативни функции по особено важни за държавата въпроси след преминаване през другите инстанции. Той може да отнеме или ограничи правата на всеки друг орган, но няма право да ограничи своите, дори и при гласуване с квалифицирано мнозинство.      (9) Парламентът поддържа връзките с обществеността чрез официалните Медии, които са на негово подчинение, но по силата на чл.6 могат да съществуват и други органи за информация към политическите сили или към други организации и лица. Освен това той се задължава да поддържа и преки контакти с масите, като всеки НП трябва да се среща поне веднъж месечно с различни среди от населението, области и трудови колективи, а също да има и официални приемни часове поне четири часа седмично. НП са хора от народа и трябва по всички възможни начини да доказват това.      (10) Парламентът има на свое пряко подчинение различни отдели и групи, избирани от него за времето на мандата му, и в частност: Конституционен Съд, в чиито функции влиза разглеждането на непротиворечивостта на законите с Конституцията; Апелационен Съд, който се занимава с обжалване на сериозни престъпни деяния като най-висша инстанция; Отдел за Сигурност, и други, които се състоят от професионалисти и се избират по предложение на съответните компетентни инстанции, но се утвърждават от него.      Член 15. Устройство и функции на Законодателната Палата.      (1) Законодателната Палата се състои от една до три Законодателни Камери, в които влизат по 11 души от дадена политическа партия. Това са първите три политически партии (ако толкова има) според наредбата за партийни симпатии в Парламента. Техният състав се избира от ръководствата на съответните политически сили по предложена от тях процедура, но сред квалифицирани юристи с поне 10 годишен стаж в областта на правосъдието. Всяка Камера си избира свой Председател, който ръководи и организира нейната дейност. При необходимост от допълнителна работна ръка към всяка от тях могат да бъдат назначавани нужния брой извънщатни сътрудници, или да се използува помощта на съответните ведомства и служби. Камерите са наредени по старшинство, което се актуализира на 6 месеца според гласуването за политическа принадлежност в Парламента, в резултат на което може да се промени наредбата им, както и състава на някои от тях, и ако последното се наложи, то тогава се разрешава временно присъствие до три месеца и на четвърта Камера от старите и напуснали партии, която има за цел да предаде законопроектите, по които те са работили, в завършен вид, но която няма никакви права. При изработване на законите Камерите или работят общо, или всеки законопроект изработен от една от тях, трябва да бъде приет и от останалите. При упорити разногласия се предлага алтернативен вариант и от Камерата, която не е съгласна с първоначалния.      (2) Законодателната Палата е политизиран орган, но тя се състои от компетентни професионалисти. При нейната работа няма публични дебати и ненужен популизъм, и трябва да цари дух на творческа и съзнателна дейност. Критерий за доброто ù функциониране трябва да бъде не големия брой законопроекти, а нищожния брой върнати от Парламента такива, както и малкия брой изменения и допълнения към съществуващите закони.      (3) Всеки законопроект след обсъждане във всичките Камери се предава на Президента за мнение, който има право на двукратно вето по него. Той трябва да даде отговор в двуседмичен срок, като: или го приеме явно и евентуално направи съответни препоръки и указания, или го отхвърли явно, или не даде отговор до изтичане на срока, което се приема за съгласие. След това законопроектът се предава в Парламента за обсъждане и окончателно утвърждаване, при което той може да бъде връщан неограничен брой пъти.      Член 16. Устройство и функции на Правителството.      (1) Правителството се състои от съответния брой Министерства, според решението на Парламента, но не по-малко от 6 и не повече от 12 на брой. Неговият състав се предлага от първите три политически сили според квотите на Парламента при определяне на политическите му симпатии, приема се съвместно от тези партии, и се утвърждава от Парламента. Начело на Правителството стои Първият Министър, който се избира като правило от водещата партия, макар че това не е задължително изискване. Решенията на Правителството влизат в сила след утвърждаването им и остават такива, ако не бъдат впоследствие сезирани с решение на Парламента. Парламентът има правото да изисква и налага смяна в ръководството на което и да е Министерство, и на Първия Министър, по всяко време, дори в ущърб на политическите квоти.      (2) Ако при особени обстоятелства, съгласно чл.17.(3), Президентът обяви извънредно положение, то цялото Правителство преминава на директно подчинение на Президента, който може да загуби тази си власт при отмяна на военното положение, или ако бъде сменен от Парламента, съгласно процедурата от чл.14.(8).      Член 17. Състав и функции на Президентството.      (1) Президентството се състои от Канцеларията на Президента и тази на Вицепрезидента, както и от спомагателни отдели. Тези лица се избират от Парламента, съгласно чл.23, като Вицепрезидента е заместник на Президента в негово отсъствие, или както Президента разпореди, ако му определи някои специфично негови функции. Освен тях съществува и резервен Кандидат Президент, който не встъпва в длъжност ако това не се наложи. В случай на възникване на трайна неспособност само на Президента да изпълнява повече своите функции, или мандата му изтече и не бъде продължен, или той бъде сменен от Парламента, съгласно чл.14.(8), Вицепрезидентът става Президент, а Кандидат Президента встъпва в длъжността на Вицепрезидента. Ако такава ситуация възникне само с Вицепрезидента, то Кандидат Президентът също заема неговото място, а ако възникне и с двамата, то Кандидат Президента става Президент за срок до шест месеца през което време Парламента трябва да проведе нови избори за Президент. Техните мандати започват нормално да текат 6 месеца след началото на мандата на Парламента и продължават три години, след което Парламента трябва да вземе решение за тяхното продължаване за срок до 6 месеца след изтичане на мандата на Парламента (или още две години). Президентът и Вицепрезидентът се ползуват с дипломатически имунитет.      (2) Президентството представя едноличната централна власт, но в мирно време тя не е абсолютна, а предимно консолидираща и представителна за страната. Правата на Президента се определят с нужния закон, но Парламента има правото да сезира всяко негово решение след гласуване с квалифицирано мнозинство съгласно чл.14.(8). Президентът изпълнява и длъжността Главнокомандуващ Въоръжените сили и е единствено отговорен по бързи и неотложни въпроси, свързани със сигурността и целостта на страната.      (3) Президентът има правото по свое усмотрение и в случай на нужда да обяви военно положение, при което той застава начело на изпълнителната власт. Ако до две седмици след обявяване на военното положение Президента не го отмени, или Парламента не сезира неговото решение, той се превръща в едноличен Диктатор за срок от 6 месеца, като ако мандата му изтича преди този срок, той се продължава до края на военното положение. Диктаторът упражнява върховната власт в страната като издава Декрети, които имат временно надмощие над съществуващото законодателство ако му противоречат, с изключение само на Конституцията. Единственото надмощие на Парламента при продължително военно положение е правото му да смени Диктатора, след двукратно гласуване с квалифицирано мнозинство, съгласно чл.14.(8). Смяната на Диктатора, ако това се наложи, не отменя военното положение и не може да се извърши преди Парламента да посочи този път други трима души избрани съгласно чл.23.(2), които трябва да управляват страната до изтичане на 6-месечния срок, като вземат общи решения с болшинство. През това време те може да използуват Вицепрезидента (ако той не е някой от тях) по свое усмотрение. След изтичане на срока на военното положение Президентът, който и да е той, встъпва в обичайните си права и може да го продължава неограничен брой пъти (до края на мандата си) при същите условия.      Член 18. Състав и функции на местните Съвети.      (1) Съветите се изграждат по населени места и биват районни и областни. Принципът на формирането им е подобен на този на Законодателната Палата, като те също се състоят от една до три партийни Секции, съгласно гласуването за политическа принадлежност в Парламента, наброяващи по 5 души за ниво район, и 7 души — за ниво област, като ръководствата на всяка политическа сила избират своите членове в тях. Всяка Секция избира свой Председател и Заместник Председател. Работата на секциите се ръководи от Управляващата Секция, допълнена с Председателите на другите Секции, което се нарича Управляващо Тяло. Това Тяло обикновено (но не задължително) избира съкратен Координационен Съвет, състоящ се от Председателя и Заместника на Управляващата Секция плюс Председателите на другите (до две) Секции, който Съвет разпределя работата между Секциите, като те могат да работят и общо по някои, или по всички, въпроси; при сериозни разногласия в Координационния Съвет се свиква Управляващото Тяло. Ако Секциите работят отделно се изисква общо решение от всичките Секции, иначе то няма законна сила.      (2) През шест месеца, съобразно промяната на политическата ориентация на Парламента, може да се променя състава и наредбата на тези Секции, ако това се налага. В такъв случай се разрешава временно присъствие до три месеца и на четвърта Секция от старите и напуснали управлението, която няма никакви права и е нужна за предаване на темите, по които са работили, в завършен вид.      Член 19. Устройство и функции на съдебната власт.      (1) Съдът и Прокуратурата се състоят от професионалисти, предлагани съобразно с установени от тях нормативни актове, като тяхното ръководство се утвърждава от Парламента. Съдът защитава законите, а Прокуратурата — интересите на обществото. Различаваме следните съдебни нива във възходяща йерархия.      1. Нулево, или предсъдебно, ниво — съответните служби към местните Съвети, където също работят юристи, които трябва да отсяват по-леките закононарушения и да осъществяват нужните официални актове, като: бракове и разводи (без вина), заплащане на глоби, дребни финансови нарушения, хулигански прояви, и други. Всяко дело може да мине първо през това ниво, макар това да не е задължително. Решенията тук се вземат еднолично от съответните служители и влизат в сила, ако няма възражения от страните, или се предават на следващата инстанция по преценка на служителя, или решение не се постига и страните може да се обърнат сами към съдебните инстанции.      2. Първична или местна съдебна инстанция, което е един съдебен процес. Той, както и следващите нива, трябва да протичат пред съдийски състав, обикновено от един Съдия, но може и до трима при по-тежки дела, и жури от Съдебни Заседатели, което се състои от трима души в случая. Съдията разпитва, прави обобщения и заключения, и формулира пунктовете на обвинението; журито има право също да задава въпроси към всяка от страните и да изисква доказателства и експертизи, като накрая се произнася, след съвещание при закрити врати, за вината по всеки пункт с обикновено мнозинство; след което Съдията произнася присъдата в съответствие със законите. Адвокати и други застъпници на която и да било от страните в залата на съда не се допускат, освен при физически дефекти препятствуващи нормалния разговор на лицата. Когато дадена страна е юридическо лице в съда се явявя неин служител, който работи за нея и има правото да я представлява; в този смисъл, когато страна по делото е Прокуратурата, се явява неин служител, който обикновено е с юридическо образование. Всяка страна може да ползува юридически и други консултанти, както и да има предварително подготвени речи и други материали, но пред съда излага позициите си сама и със свои думи. Всяко решение подлежи на обжалване в по-висша инстанция.      3. Вторична, или областна, съдебна инстанция, която е също съдебен процес, до който може да се стигне след обжалване на решението на нисшата инстанция. Процедурата е аналогична на тази описана в предишната точка, като журито този път се състои от пет Съдебни Заседатели. И това решение може да бъде обжалвано в следващата висша инстанция.      4. Третична, или национална, съдебна инстанция, където всичко е аналогично на предишната точка, като журито вече се състои от 7 души. Това е последната инстанция, като правило, освен при особено тежки престъпления и такива засягащи интересите на държавата, които може да бъдат разгледани и в Парламента, ако той счете това за необходимо.      5. Върховната инстанция и при съдебните процеси е Парламента, където решенията се вземат при участие на жури от 11 НП, или дори на целия Парламент, ако въпросът го налага.      (2) Съдебните Заседатели за всички инстанции се избират от средата на народа по процедура аналогична на описаната в чл.22 за избор на НП. Те също трябва да бъдат на възраст поне 30 навършени и по-малко от 60 навършени години към деня на встъпването им в тази длъжност. Това са хора, които трябва да прилагат своите човешки критерии за добро и лошо и съвсем не е необходимо те да бъдат професионалисти. За всяко съдебно ниво (точки 2, 3, и 4 от предишната алинея) се избират нужния голям брой Съдебни Заседатели съобразно законите, като винаги могат да се изберат и други при нужда. Те се избират за срок от 6 месеца, ползуват служебен отпуск от заеманата длъжност, и трябва да са на разположение всеки съдебен ден без да знаят до последния момент кой от тях към какво дело ще бъде привлечен (ако не е твърде натоварен с отложени дела). За тази своя дейност те получават съответното заплащане, като нямат право да приемат никакви други суми и дарения, и за срок от три до пет години след това трябва да бъдат под финансов надзор за откриване на възможни незаконни начини за облагодетелствуване. Те могат по всяко време да се откажат с предизвестие от този избор, като заплатят на държавата глоба в размер на 1/2 до една МРЗ.      (3) Традиционните за някои страни адвокати нямат място в съдебните зали в нашето общество, защото срещу заплащане може да бъде доказана всяка лъжа, а целта на процеса е да се открие максимално близката до истината такава. По време на съдебния процес правото на всеки по чл.6 се ограничава само до правото му да се самозалъгва, но не и да лъжи умишлено в залата на съда. Доколкото разноските по делото не са свързани с вината на която и да било страна и водят до заинтересованост на органите на правосъдието да има повече ненужно съдопроизводство, те и трябва да се поемат от държавата, като се позволява само заплащане на дребни глоби, ако процеса бъде признат за неоправдано възбуден.      (4) Тенденцията в съдопроизводството трябва да бъде към постепенно изместване на човека, още повече на свързаните в определени професионални групи лица, от вземането на решение, и постепенното им заместване с автоматизирани устройства, където това е възможно. Решението за нарушението е частично взето още в момента на съставянето и приемането да законите, и функциите на съдебната власт са чисто преводачески и разпоредителски. Съдиите от векове не съдят според тяхното виждане, а според Обществения Разум, фиксиран посредством законите, и чрез мнението на обикновения човек при класификация на ситуацията. Ролята на Съдебните Заседатели е почетна и всеки трябва да се радва ако му се отдаде да я изпълнява, защото това го прави съпричастен с Обществения Разум.      Член 20. Организация и функции на Полицията и Армията.      (1) Полицията е инстанция за поддържане на вътрешния ред и за упражняване на нужната принуда над личността в интерес на Обществения Разум. Тя се изгражда от професионалисти и без политизация в нея, което се урежда със съответния закон.      (2) Армията е структура за бързо реагиране в страната при различни природни бедствия, както и за защита на външните ù интереси. Нейното изграждане се урежда със съответния закон на професионална база.      Член 21. Организация и функции на официалните Медии.      (1) Официалните Медии служат за пропаганда на обществените истини и се ръководят от Парламента. Други медии могат да съществуват и да защищават съответните интереси. При военно положение и наличие на Диктатор, обаче, другите медии се поставят под неговия контрол и цензура. III. Избори на Парламента и Президента      Член 22. Избор на Парламента.      (1) Парламентът се избира открито и демократично, което ще рече, че всеки желаещ може да наблюдава тази процедура, както и че всеки човек може да бъде избран в него. Ограниченията за възрастта са съвсем естествени, за да се улучи средата на развития индивид, когато той вече има достатъчно добре установени житейски виждания по повечето въпроси от обществен интерес, и още не е загубил своите адаптивни способности за пълноценен живот. Изборът е случаен и равновероятен, което означава, че в Парламента ще бъдат представени пропорционално на цялото общество всички социални групи, независимо дали по имуществен, или полов, или образователен, или професионален, и прочее критерии, макар че това не може да се установи с идеална точност. Този Парламент е една представителна извадка на населението, и колкото по-широка е групата, толкова по-точно тя ще бъде представена, като само при много тесните групи може да се наблюдават известни грешки, но тъй като всеки НП принадлежи към няколко групи едновременно, то това не е съществено. Той не е политизиран, а това вече е съществено, защото всяка партия е неизбежно пристрастна. Участието в Парламента е голямо щастие за всеки избраник.      (2) За да се запази някаква приемственост в Парламента, нужна във всяка една дейност, по долуизложената процедура се избират само 3/4 от НП, като 1/4 остават и в новия Парламент, за да предадат опита си на новите НП. Лицата се избират според някакъв единен и уникален код, като ние използуваме за целта единния граждански номер (ЕГН), и се теглят последователно отделните части на целия номер, а именно: годината на раждане; месеца на раждане; деня на раждане; и числото определящо уникалността на човека за дадения ден, което при ЕГН се състои от последните четири цифри. Тъй като за всяко теглене е удобно в сферата да има от 20 до към 40 топки, то при годините (които съгласно чл.14.(1). са 30) и дните от месеца се използува по една топка за число, при теглене на месеците се зареждат по три топки за всяко от числата от 1 до 12, докато пък при теглене на последната група цифри се тегли всяка тяхна цифра чрез утроен брой топки за числата от 0 до 9; освен това е желателно тези числа да се зареждат в отделни сфери и да се извършва едновременно теглене, с оглед изключване на възможността за каквото и да било нагласяване на избора. Когато се изтегли такава комбинация, на която не съответствува реално лице (примерно родено на 30 февруари), тя се анулира и избора се повтаря (евентуално само за недопустимата част на ЕГН-то). По този начин се избират и още 10 допълнителни лица, като при намаляване на техния брой в последствие под трима, поради отказване на някои НП да изпълняват длъжността си или по други естествени причини, се провежда допълнителен частичен избор когато потрябва. Така всяка възможност за фалшифициране на избора се изключва и той гарантира една истинска представителна извадка на народа. Точната процедура се урежда със закон.      (3) Тези избори се провеждат в самия Парламент в предпоследния месец от мандата му, като най-напред се тегли жребий за това, кои НП ще останат в новия Парламент. Това става чрез първоначална наредба на всички НП, по ЕГН например, за привързване на лицето към даден номер, и едновременно теглене без връщане в две сфери на две групи числа от едно до общия им брой, като първия номер е номера на лицето, а втория се счита за пореден номер в новата наредба на лицата, първите 25 души от които остават в новия Парламент. Подобна процедура може да се прилага винаги, когато Парламента желае да избере някаква подгрупа от себе си за формиране на работни групи или комисии.      Член 23. Избор на Президента.      (1) Изборът за Президент, Вицепрезидент, и Кандидат Президент се провежда от Парламента в течение на първите шест месеца от неговия мандат, през което време стария Президент продължава да изпълнява своите задължения поради разминаване на мандатите им, но това е необходимо за да се поддържа целостта на властта. Парламентът събира всички предложения на политическите сили за Президент и се запознава с техните платформи. След това той провежда серия от гласувания с обикновено мнозинство само "за" като всеки НП може да гласува за колкото кандидати пожелае. Това се извършва с цел отсяване на тези, за които има най-малко гласове, като при всяко поредно гласуване техния брой намалява с около 1/5 но поне с един човек, докато се стигне до бройката от пет души. Тогава се провежда втори етап на гласуването, също само "за", но този път всеки НП трябва да гласува само за един от тях, като се записва наредбата им и броят на гласовете за всеки един. Така се продължава докато се стигне до такава наредба, където: или първия има повече от 1/2 от гласовете, или следващия след него има поне с 10% по-малко от гласовете на първия. След това от останалите четирима кандидати се избира Вицепрезидент по същата процедура; след което от останалите трима се избира Кандидат Президент пак по същата процедура. Изборът през първия етап може да се провежда пред очите на публиката, но този през втория етап е желателно да става при закрити врати.      (2) В случай на обявено дълготрайно военно положение (от 6 месеца) и намеса от страна на Парламента за смяна на Президента Парламентът трябва да проведе срочни избори за трима души (наричани Триумвири), управляващи съвместно чрез общи решения постигани след гласуване с обикновено мнозинство. Процедурата на избор в случая е аналогична на описаната в предишната алинея с тази разлика, че след стигане до бройката пет, се гласува докато четвъртия кандидат набере поне с 10 % по-малко гласове от третия, и тогава първите трима души едновременно стават Триумвири и техните гласове са равни, освен ако те не решат да възложат някои права само на първия от тях съгласно този избор. Триумвиратът съществува само до края на военното положение, след което Президентската власт продължава както при нормална ситуация, която позволява продължение на военното положение (и, евентуално, нова намеса на Парламента и нов Триумвират).      Член 24. Референдуми и допитвания до масите.      (1) Парламентът, както и Президентът, имат правото да провеждат различни допитвания до масите, или до някаква извадка от тях, като за целта организират и провеждат избори чрез гласуване с бюлетини, макар че по-лесно, ефективно, и бързо такива избори могат да се извършват и чрез някакви фонокарти или чрез лично явяване на съответните места в интервал от две до четири седмици, а не непременно в един ден. Резултатите от тези референдуми нямат задължителна сила при вземане на решенията, но се предполага, че ако съответните инстанции не желаят да ги приложат на практика, те и няма да ги провеждат, така че е правилно те да се утвърдят чрез съответни решения. Например, Парламентът, вместо провеждането на своето гласуване за политическа принадлежност в началото на мандата си, би могъл да проведе и избори за управляваща партия, резултатите от които да бъдат приети като негова политическа принадлежност, което ще даде отражение при избора на Законодателната Палата, Правителството, както и на Съветите. Това е един добър начин за действие в началото, но да се прилага всеки шест месеца е неправилно, а текущата актуализация на политическата принадлежност на Парламента в резултат на дейността на политическите сили е необходима, с оглед на спокойствието в страната и доброто функциониране на официалната власт. В частност Парламентът има право да проведе и референдум за своята смяна или прекратяване на мандата си, съгласно чл.14.(1), макар че това не би трябвало да се налага поради аполитичния му подбор. IV. Заключителни разпоредби      Член 25. Задължава се Законодателната Палата да изработи необходимите закони и да ги внесе в Парламента за утвърждаване по възможност до изтичане на мандата на първия Парламент с тази Конституция, такива като: Закон за Правата и Задълженията на Личността, Закон за Медиите и Средствата за Масова Заблуда, Закон за Организациите за Изява на Пристрастни Мнения, Закон за Експлоатацията на Човека, Закон за Организациите за Лично Облагодетелствуване, Закон за Творческия и Рутинен Труд, Закон за Органите за Принуда, Закон за Армията и Силите за Бързо Реагиране, Закон за Съдилищата, Закон за Работата на Правителството, Закон за Продължението на Рода, Закон за Изборите в Държавата, Закон за Здравето и Умереното Износване на Човешкото Тяло, Закон за Околната Среда, Закон за Личната и Служеща за Експлоатация Собственост, Закон за Образованието и Локализацията на Познанието, и други. До изработването на тези закони да се прилагат старите разпоредби, когато това не противоречи на Конституцията, а в противен случай да се отложи решението на споровете до приемане на новите закони.      Член 26. Тази Конституция влиза в сила от първи януари на годината следваща обнародването ù. Всеки жител на страната трябва да се стреми да се проникне от нейния дух в интерес на обществената хармония. Тя трябва да се изучава в учебните заведения и се сведе до знанието на всеки отделен човек. Всички кризи в човешкото общество са резултат на недостатъци в управлението и при по-добра организация биха могли да бъдат избегнати. Тази Конституция е пример за добра организация.      Приета от Учредителния Парламент на Нова Циникландия.      дд.мм.гггг, Циникщадт К Р А Й (На Книгата)

---