ИЗБРАН ХРИСТО МИРСКИ (КОЛЕКЦИЯ ПУБЛИЦИСТИКА) Том III. Социални Теми И Здравословен Живот Copyright Христо МИРСКИ,  2018      [ Това е твърде голяма и разнородна книга, за да мога да дам идея за корицата, а освен това тя съдържа публицистични материали (non-fiction), така че аз нямам тук никаква идея. Мога само да предложа някакъв сивкав цвят, който трябва да намеква, че това е сериозно четиво. ]        Всичките томове са следните:      I. Комунизъм Срещу Демокрация      II. Пазар, Бизнес, Икономика      III. Социални Теми И Здравословен Живот — Този      IV. Разни Други Неща СЪДЪРЖАНИЕ (на този ІІІ-ти том)        00. Кратко Въведение (към цялата колекция)         [ Разяснява защо се е наложило изготвянето на тази колекция, и какво съдържа тя (във всеки случай нищо ново, само тематично подбрано). (2019) ]      01. Ех манци, манци –пация! — когато нищо не е добавено след заглавието то това е произведение от твърде голямата книга "И Таз Добра! (Публицистика)"         [ Статията разглежда редица недостатъци на ненавременното и ненужно движение за еманципация на жените, при което указва и множество нежелани за самитежени последствия от тази поредна глупост на половината човечество. (2002) ]      02. Търсете Жената (Cherchez La Femme) — от папката "Социални Есета"         [ Това е есе за жените и мъжете, за необходимостта и особеностите на двата пола, за взаимодействието между тях, и за еманципацията. При все че темата е стара и очевидна, то изложените неща са максимално непредубедени и твърде нетрадиционни. Накрая също има стихотворно Приложение. (2004) ]      03. За разложението на морала         [ Статията разглежда, но от обща или философска гледна точка, доста наболелия за мнозина от по-възрастните хора въпрос за разложението на морала, така ли е това, защо така се получи, до какво води това, и какво можем да очакваме в бъдеще. (2012) ]      04. Неомалтусианство, или рационално мислене         [ Тази статия хвърля нова светлина върху неомалтусианството, и разглежда с голямо внимание въпроса за гъстонаселеността и как да се преборим с това. (1998) ]      05. Право кривосъдие         [ Статията е посветена на редица недостатъци на системата на правосъдие, заедно с две конкретни научно-обосновани (според автора) предложения: 1) за унификация на оценката за щети и вина, както и една съвсем нова идея 2) за персонална модификация на наказанието. Целта е да имаме обективно, облекчено, и справедливо правосъдие. Материалът е предназначен преди всичко за мислещите маси, защото юристите сами няма да поискат да режат клона, на който седят. (2001) ]      06. Социални Злини (Социално Есе) — от папката "Социални Есета"         [ Тук се разглеждат някои основни бичове на обществото, като: войните, насилието, тероризма, корупцията, и други, но не за да си чешем езиците (както правят медиите), а с цел да разкрием техните причини, и от там да стигнем до правилните методи за борба с тях (които, в редица случаи, се различават от общоприетите). (2004) ]      07. Неумението Ни Да Рушим (Социално Есе) — пак от папката "Социални Есета"         [ Това е есе за нашето неумение да рушим, много неща, а в природата всичко е обвързано в цикли, и ако не ги затворим правилно се стига до големи катаклизми. Разгледани са следните случаи: революциите и войните, моралните норми, моралното износване на нещата, боклука от различен вид, хората, и информацията. Нещата хем са философски, хем касаят всички ни, хем не са разрешени правилно. (2011) ]      08. За жената и мъжа — от книгата "Десет Цинични Есета (Популярно Мировъзрение)"         [ Това е което е казано, със следните глави: I. Жената, II. Мъжът, III. Двойката родители. (2000) ]      09. За човечеството — също от книгата "Десет Цинични Есета"         [ Пак което е казано, със следните глави: I. Обществото (и какво няма в него), II. Цивилизацията (с различни точки, утвърждавайки че ние сме значително по-назад от желаното). (2000) ]      10. За интелекта — пак от "Десет Цинични Есета"         [ Което е казано, със следните глави: I. Определение, II. Разум и интелект, III. Недоразвит инстинкт. (2000) ]      11. За религията — от "Десет Цинични Есета"         [ Което е казано, с глави: I. Опора за масите, II. Морал, III. Съществуване на Бога, IV. Атеизъм. (2000) ]      12. За насилието — от "Десет Цинични Есета"         [ Което е казано, с глави: I. Необходимост от насилие, II. Прояви на насилието, III. Заключителни бележки. (2000) ]      13. За справедливостта — от "Десет Цинични Есета"         [ Тук главите са следните: I. Между правдата и справедливостта, II. В търсене на ескейпизма, III. В утвърждаване на егото, IV. За щастието и умереността, V. За ползата и вредата от свободата. (2000) ]      14. Оцеляване По Български (Лично Проверено) — от папката "Социални Есета"         [ Това са дълги разсъждения за живота в градски условия в страни с нисък стандарт, като България. Разгледани са древни правила за разумен живот, стратегии на оцеляване, възможни икономии, използуване на треви, гъби, и каквото може от природата, и как да не ходим по лекари и да живеем здравословно; накрая има и някои специфични умения. Не липсва и поетично Приложение. (2010) ]      15. Грижи за здравето — само точка 2. от "Разни неща през 2016-а година", от "И Таз Добра!"         [ Съдържа някои кратки съвети за водене на здравословен живот, които не струват нищо и са проверени лично от автора. (2016) ]      16. Правилният Път Към Старостта (съвети към пенсионерите) — от папката "Социални Есета"         [ Това е една от моите последни добавки към тези есета, популярна статия за правилния начин на стареене, която включва някакво встъпление, конкретни глави за правилния поглед върху медицината и умереността, за заплахите от бързия преходен период (тук към старостта), за грижите за своето тяло и неговите органи (базирани на личния опит на автора), после за мозъка, и философски заключителни забележки. (2018) ]      17. Манифест на ИИИ (Инициатива за Итеративни Избори) — от книгата "Любопитни Манифести (политистика)"         [ Съдържа един от дузината утопични модели, които са по-добри от съвременната демокрация. (2000) ]      18. Манифест на ННН (Настъпление на Новата Номенклатура) — от книгата "Любопитни Манифести (политистика)"         [ Съдържа друг от дузината утопични модели, които са по-добри от съвременната демокрация. (2000) ]      19. Манифест на ФФФ (Формация за Форсиране на Феминизма) — пак от Манифестите         [ Тук е следващия, по-скоро смешен, отколкото утопичен модел на по-добра демокрация. (2000) ]      20. Манифест на ССС (Сдружение за Сила и Спортсменство) — пак от Манифестите         [ Още един смешен демократичен модел. (2000) ]      21. Манифест на ЦЦЦ (Цивилизована Централизации и Циркове) — без Приложението, пак от книгата "Любопитни Манифести"         [ Също смешен демократичен модел, но лесно реализуем. (2000) ]   КРАТКО ВЪВЕДЕНИЕ (към цялата колекция)      Позволете ми да поясня накратко защо аз правя тази колекция от публицистични материали (non-fiction, но да кажа не-художествени произведения някак-си езика не ми се помръдва) и какво съдържа тя. Е, аз я правя защото обикновено така и се прави, тъй като човек пише и пише на различни теми и в различни книги, и идва време, ако дойде, де, когато автора (ОК, може да се случи да е и авторка) иска да събере нещата по теми, това е като че ли по-правилно, а е и по-ориентирано към читателите поведение. Така че след повече от четвърт век литературна дейност, и особено когато аз възнамерявам да се опитам да продам нещо като книги (или ebooks), аз реших да направя четири тома със свои неща, статии, части от книги, понякога дори извадки от статии, на следните теми:      1. Комунизъм Срещу Демокрация,      2. Пазар, Бизнес, Икономика,      3. Социални Теми И Здравословен Живот,      4. Разни Други Неща.      Тези теми, естествено, не са стриктно разделени, нито подредени по най-добрия начин, но сега те съществуват и това е по-добре, отколкото ако не бяха въобще събрани в този вид. Те не са стриктно поделени защото темите се пресичат, но не много, по този начин материалите са по-добре разположени. Редът на нещата е като че ли хронологичен, но не винаги, поради известна локална клъстеризация на някакви под-теми, което, според мен, не може да се избегне. Забележете, обаче, че във всички случаи аз не публикувам тук нищо ново, това е само колекция! И какво ще има в тези части аз няма да обяснявам, тъй като това е излишно, названията са достатъчно красноречиви. Навярно е добре да се каже какво аз съм оставил настрани, колко много. Ами, приблизително 10-тина процента (във всеки случай не повече от 20), понеже аз нямам практически нищо, което да не е актуално в момента, или което да не може да стане такова, ако ситуацията се промени; аз съм оставил основно неща, Приложения, които изглеждат твърде научно, или които са очевидни и много елементарни.      Другото съображение, защо аз правя това в началото на 2019, е това, че аз приключих с тази досадна (за мен) практика да пиша нещо на един език, и после да го превеждам на други, не, това повече няма да правя, защото на моите 69 години човек трябва да започне да цени по-високо своето време, и да прави само това, което е нужно. И, в крайна сметка, когато аз преминах от моя роден български език, към добре познатия ми руски, и после към съвременния стандарт за световен език, английския, канейки се да преведа нещо (първите 3 книги) и на немски, аз стигнах до върха, аз няма накъде повече да се придвижвам. Вече няколко години аз пиша всичко най-напред на английски и сега това ще е и последния език за повечето от нещата; възможното изключение е ако аз трябва да публикувам нещо по най-лесния за мен начин (както аз още не съм публикувал своя многоезичен речник Explain, на български, или навярно да го преведа и на руски), или когато аз пиша поезия на различни езици, или пък ако реша да използувам също и истинското си име (и това само на български). Казано с други думи, тук е моята преводима публицистика (non-fiction), или която аз се каня да превеждам; поезията, очевидно, е непреводима (аз не мисля, че съм като, да речем, Шекспир, или Пушкин, или Данте, и т.н.), за огромния Urrh е невъзможно да се мисли за неговото превеждане, книгата Letters (to the posterity) също е трудно да се превежда и аз никога не съм имал подобни намерения, същото по отношение и на непубликувания речник Explain, моите НФ разкази (които и не са съвсем НФ а по-скоро демодирана социална фантастика) вече са художествена литература (fiction), те нямат нищо общо с тази колекция, и каквато и нова non-fiction книга да реша да пиша (както моята бъдеща “No problems poses problems”) аз вече ще я пиша само на английски.      Така че нещата стоят така, момчета и момичета, ако мен ме четяха много то аз щях да се настройвам към аудиторията, но след като мене не ме четат, то аз се нагаждам към своята лекота и удобство. Вие се опитайте да направите нещо по-добро за хората, за света, за потомството, просто така без никакво възнаграждение, но аз направих каквото можах. Което означава, че аз се публикувам на редица сайтове безплатно, и там мен общо взето (за публицистични, non-fiction, неща) ме четат, и се публикувам също така и за известно заплащане на някои сайтове, и там мен не ме четат (защото хората някак-си чувстват, че аз казвам верни неща, които са хубави и морални и нужни и позволени, и след като е така, то те и не трябва да плащат, те са свикнали да плащат за … глупави или вредни или неморални неща, това е нещото, на което ги учи капитализма, уви). Както и да е, аз не се каня да ставам пророк, аз съм по-скоро демодиран проповедник, или, тогава, изпреварил времето си мислител. Или още: тези, които са достатъчно глупави и се нуждаят от някакво поучение или съвет или обяснение, те избягват да надават ухо към мен, защото те не искат да мислят (и по тази причина те са глупави), а пък тези, които са достатъчно съобразителни за да ме разберат, те избягват да ме четат, защото аз казвам тривиални и близки до здравия разум неща, нищо задълбочено, за да се чете това като нужна литература в дадена научна област. Единственото спасение за мен, или пътя към славата, би било да проповядвах глупави нещица които хората могат лесно да разберат, но аз не искам да се принизявам, или да ги залъгвах с измислени приказки, но аз не искам да лъжа, аз съм свикнал да търся истината, не лъжата. А е и доста късно за мен да се прекроявам из основи, Вие или ме приемете (какъвто съм), или ме оставете (да изчезна от само себе си, като падащите листа на дърветата в началото на зимата, ха, ха).      01. 2019, София, Барбария, извинете, България.     ЕХ, МАНЦИ, МАНЦИ -ПАЦИЯ!      Толкова много неща има да се кажат против еманципацията на жените, че човек просто се чуди от къде да започне. Защото тя стартира не в някоя мюсюлманска страна, или в Бангладеш, или Руанда-Урунди, примерно казано, ами в страни като Америка, Англия, Франция и прочее. И не преди два-три, че и повече века, когато дори и според американската Конституция жените не са имали право да гласуват, а преди горе-долу един век — и от там насам върви, май, все отгоре-надолу, ако не приемем тенденцията за историческа необходимост, на което ще се върнем към края на материала. Това ще рече, че за пореден път хората (или жените, ако искаме да сме по-точни) правят не това, което трябва да се направи, ами това, което може да се направи в момента.      Само че това, което може да се направи (примерно, да си бръкнем с пръст в носа, с извинение), не винаги е добре да се прави, нали така? А тогава, когато е трябвало да се прави, те не са го правили — по редица исторически, но до голяма степен оправдани за времето си, причини. "Либертето", виждате ли, е нож с две остриета, на които човек от време онò се порязва (както продължаваме да се режем и с нашата демокрация, но по този въпрос автора говори доста на други места). Така че ненавременната еманципация, най-малкото, не прави чест на жените, ако понятието чест при тях се разбира в еманципирания смисъл, а не в остарелия религиозно-сексуален такъв. А освен, че не им прави чест, то е и доста глупаво, защото те не спечелиха нищо от нея, но пък доста загубиха! Например, загубиха уважението и "четките" на мъжете, за това, че те били слабия пол, или пък по-красивата половина от човечеството, както загубиха и привилегията да си стоят в къщи и да не се включват в не особено приятната конкурентна работа в обществото, и прочее.      Това за "слабия" пол все повече се проумява от мнозина, понеже, ако не броим пиковите натоварвания, жените са всепризнато по-издържливи от мъжете — и на стресове, и на недохранване, и на монотонна работа (каквато става все по-голяма част от работата в едно високо технологично общество), че и по продължителност на живота бият мъжете поне с 5-6 години (а според нашата статистика със цели седем години, или с 10%, защото за 1999 г. средната продължителност на живота при мъжете е била 67.6, докато при жените — 74.6). Това за по-красивата половина не се популяризира особено много, но е вярно, т.е. вярно е, че мъжете са по-красиви, погледнато в един по-широк период от време, а не само между 15 и 25 години, грубо казано. И то е интуитивно пределно ясно на жените, защото те са тези, които използуват поне пет пъти повече козметика от мъжете, а когато едно нещо (някой) е наистина красиво, то няма нужда от допълнителни корекции (каквото е значението на английското make up, което, всъщност, е френско — нещо като компенсирам, допълвам).      А възможността един човек от семейството да си стои в къщи за да гледа децата, да готви и да прави каквото му хареса през свободното време, е нещо, което започва да става основна мечта на хората в днешното динамично и изнервящо конкурентно общество. Ако преди два-три века това и да е било скучно, то сега, при наличието на всякакви медии, включая Интернета, всеки мечтае да си седи дòма, само че на малцина това се отдава, защото трябва нещо и да се яде. Но преди еманципацията жените са си стояли в къщи, а сега вече не могат, или не искат, да си го позволят. При това е широко известно, поне на Запад, че ако един човек се храни където намери (по кръчми, или си купува готова храна), сам си пере, чисти, и прочее (или плаща на някой за това), то той харчи на практика толкова пари, колкото ще отидат за храна и други разходи за двама души. Дори само от пазаруване, ако човек има време да обикаля по магазините, той ще спести поне 10%, а това са все пари. Също при жилище за един човек, или за двама разликата е доста малка. Е, ако жените работеха като едно време на къра, то нещата биха били по-други (ала колцина са тези дето днес работят на къра?). Само че тъкмо тогава, когато жените са били наистина доста натоварени, тъкмо тогава те не са надигали глас, защото не е имало еманципация, а сега просто губят — защото я има.      Това за семейството, обаче, започва по малко да остарява, защото по нашата статистика тоталния коефициент на разводите е 0.20, което ще рече, че на пет брака се пада един развод. Но това е засега, а тенденцията е в скоро време (да речем, след 20-30 години) да стигнем до три брака на развод, после до два, а и до по-малко. Дори и сега в редица страни и райони (големите градове) такова съотношение е налице. Така че семейството позачезва от историческата сцена, като директна последица от еманципацията! Защото, нали, половете са два (то дори, ако човек се замисли, и самата дума "пол" е такава, защото това са половината от хората), и ако и двата имат еднакви гласове, то точно в половината от случаите няма да може да се стигне до консенсус, а без съгласие каква е ползата от това изкуствено наложено в обществото ограничение на свободата на индивида (бил той мъж или жена)? Да сме наясно, че семейството е институция създадена от мъжете (защото в древността, когато тя е била създадена, жените никой не ги е питал), но предимно в интерес на жените (защото те са тези, които гледат да задържат един мъж до себе си, докато мъжете, като правило, предпочитат да обхождат жените както пчеличките обхождат плодниците на цветовете). Ами тогава какво се получава? Ами, получава се това, че жените просто си режат клона, на който седят.      Е, редно е да се запитаме: а защо го правят? Ами поради еуфорията от свободата, иначе остава само възможността "пипето" им да е малко — изберете си предпочитания от Вас вариант. Защото равните права означават и равни задължения, нали така? Примерно и жените да ходят войници, или да работят в мините, или да си плащат сметките в ресторантите, или да плащат издръжки при развод, или да се пенсионират на една и съща възраст с мъжете, и други подобни. Това, че мъжете още не са се еманципирали, не значи, че те няма да го направят в близко бъдеще! Като например: при развод децата, ако са момчета, да се дават на бащата, а ако са момичета на майката, което е достатъчно естествено, поне над три годишна възраст (че и преди това, защото жените, които кърмят децата си със своя кърма вече почнаха да се броят на пръсти, а на детска градина и един баща може да води детето си). Римското право е постановило децата да се дават, като правило, на майката, ама тогава не е имало еманципация, а като я има, то може закона и да се промени. И майката да си плаща издръжката и да вижда децата си (ако са момчета) веднъж на две седмици. Е, ако тя така иска и бащата е съгласен да ги гледа, в това няма нищо лошо, ама какъв е "кяра" ù от цялата дандания не е ясно, защото жените, поне засега, нямат подобни желания.      И въобще, какво значи еманципация? Е, тя значи, разбира се, освобождаване (от игото — вече несъществуващо — на мъжа), само че това обикновено се разбира в смисъл на равенство. Но за равенство е най-малкото глупаво да се говори там където "дядо Господ" е направил най-голямото неравенство между индивидите! Може да се говори за равнопоставеност на мъжа и жената, което е нещо съвсем логично и нормално. Преди два-три века може да не е било нормално една жена да учи в университет, ама то е било защото университетите са били нещо като манастири, и какво ще правят две-три жени сред стотина "монаси" (не че на автора не му е ясно какво биха могли да правят, но за времето си това се е считало за твърде греховно)? Или пък един друг вече анахронизъм: според исляма жените са получавали два пъти по-малко наследство от мъжете, ама тогава жените са се купували и затова е било естествено мъжете да получат повече наследство, за да си купят някоя булка в повече, а на една жена защо са ù много пари, след като няма да се реши, тогава де, да си купи (пореден) мъж? Та, с една дума: да равнопоставим жената в трудовия процес. Е, защо пък не? Кой мъж възразява жена му да работи, щом толкова се "натиска"? А защо не и в спорта, а? И то не само по шахмат и художествена гимнастика, ами и по борба, бокс, вдигане на тежести, и прочее. Ама заедно с мъжете, а не в отделни категории! Защото, ако ще има равнопоставеност, то да я има на дело, а не само на гръмки фрази. И да Ви кажа ли какво ще стане тогава, когато (ако) настане еманципация на жената на дело? Ами, ще се получи, че равнопоставеността ще даде възможност да се докаже неравенството между страните!      Защото тя просто няма какво друго да покаже. Е, не винаги, тъй като познаваме примери от дълбока древност за жени владетелки, представили се не по-зле от мъжете, макар че тогава никой не е говорил за еманципация. То и сега в бизнеса и политиката има много добро място за жени, по редица причини. Ролята на управителя, или "магията на управлението", не винаги е ясна, защото има началници, и скрити началници, или, с надеждата да направим нещата по-ясни, нека говорим за: тактическо или оперативно управление, от една страна, и за стратегическо поставяне на целите, от друга. Тактическото управление, като правило (без да оспорваме изключенията) е нормално да е дело на мъжете, докато стратегията, твърде често, може успешно да се върши и от жените. Това е така, защото и в семейството, ако направим такова разделение на функциите, ще стигнем до извода, че тактика е мъжа, докато жената е родения стратег!      По този въпрос нашият народ казва, че мъжа е главата, ама жената е шията, и това отговаря на истината, защото жената, най-често, знае само да иска, а мъжа трябва да знае как да го направи (това вече не е нейна работа, нали?) Та, в този смисъл, е съвсем допустимо жените да заемат ръководни постове и то се прави в редица фирми, където има жени началници. Това не значи, непременно, че нейното интелигентно ниво трябва да е по-високо от това на другите мъже, които тя командува, но за стратега тактическо умение не е задължително! Особено похвално е навлизането на жените в политиката и public relations, защото там въпросът не е толкова във високия коефициент на интелигентност, колкото в мекотата на управление, защото твърдата ръка, особено в демократични условия, си има редица недостатъци. Най-малкото, по силата на традиционните отношения между половете, човек (било то мъж или жена) по-трудно ще откаже на една жена, отколкото на един мъж, ако не е налице силна принуда. Подобно е положението и в редица отрасли на науката, където широкото навлизане на жените е оправдано, пак не поради по-високи умствени способности, а поради факта, че във века на технологиите, все повече научни дейности стават монотонни, губят своя творчески характер, и като така стават съвсем достъпни за жените и дори се извършват по-добре от тях, понеже мъжете не ги бива много за рутинни дейности.      Така че, авторът изобщо не твърди, че жената не трябва да участвува наравно с мъжа в обществения живот. И може, и трябва! Но в обществения живот, а не в семейството, защото, както казахме, половете са два. Ех, ако бяха 17 (или нещо подобно), както било според Курт Вонигът на планетата Тралфамагор, тогава сигурно щеше да е оправдана еманципацията и в този си вид, в който тя се шири напоследък.      А има и един друг момент, който никоя еманционистка, или еманципистка (или, може би, еманципатка?) не би признала, но сигурно си го мисли: въпросът изобщо не е в равенството или равнопоставеността, ами точно в обратното, т.е. в неравенството, само че вече като господство на жената или неоматриархат! Авторовото виждане, априори, е че поне 90% от еманципираните жени не искат да са равни с мъжа, ами те да командуват мъжа, а това вече не е хубаво. То не е хубаво, не защото автора е мъж, а защото това ще постави, според англичаните, "каруцата преди коня", и то точно така и става в редица еманципирани семейства, и доста скоро след това тази обществена единица се разтрогва.      В човешката история е съществувал матриархат, но това е било в дълбока древност, т.е. когато обществото е било твърде примитивно и/или живота е бил много суров. Но какво общо има нивото на развитие на обществото в случая? Ами, общото се базира на стратегическата роля на жената в семейството, и на творческата на мъжа. Жената (женският индивид, и сред животните) е този, който стои по-близо до грубата действителност, до живота, защото тя го поражда, дори, да ме извинят дамите, до животното. Тя е и по-консервативния пол, защото нейната биологична функция е тъкмо в това да консервира живота в следващото поколение. Това е отдавна известно на науките и няма смисъл да се разпростираме тук повече. Докато мъжа (т.е. мъжкаря) е творческия индивид, който има за цел не просто да продължи рода, а да го модифицира и усъвършенствува посредством генетичния си код, а и чрез възпитание на поколението. Дори пола на детето се определя от мъжа, докато жената има твърде пасивна роля. Това са природни дадености и от тях не можем (поне засега) да избягаме.      Е добре, какво като мъжа е твореца, а жената е "консервата"; какво общо има това с матри- или патри- архата? Ами, работата е в това, че тогава, когато е заплашено оцеляването на потомството, а оттам и на рода и вида, е логично консервативния пол да командува, да иска и да заповяда; докато тогава, когато такава опасност не е налице, но пък е нужно творческо доразвиване на рода в потомството, тогава думата и командата трябва да има мъжа. Просто и ясно, нали? Затова матриархата е съществувал в слабо развитите първобитни общини, но днес той, разбира се, би бил анахронизъм. Днес човешкият род е застрашен не от изчезване, а тъкмо от обратното — от пренаселеност.      A propos, за пренаселеността. Оказва се, че има и друг момент, който се появи твърде синхронно с еманципацията, и е време хората да забележат връзката между двете неща. Става въпрос за поредния бум на хомосексуализма, било той сред мъже, или сред жени. В днешно време вече не става въпрос за, да го наречем, традиционния ислямски или, въобще, сред горещ климат, хомосексуализъм, нито за принудителния (в казарми и интернати), а за модната тенденция към хомогенен секс, която, ако се вярва на разни западни автори, още не е стигнала половината от хората, но е на път да я стигне. И това не може да не е свързано с еманципацията, макар и не по най-пряк начин! Защо ли? Ами, ако един мъж (не стига, че е по-слабия пол), не може да командува поне жена си (защото в службата това на малцина се отдава), т.е. дори и в къщи той не е господар, нито пък има шансове да гледа децата си след развода, който вече става правило, то защо му е на него да се жени изобщо? Ако въпросът е в секса, то защо да не практикува един, наистина, равнопоставен секс (защото хомосексуалистите съвсем не е задължително да са специализирани в мъжката или женска роли, а могат да изпълняват и двете), или пък, дори и да не е равнопоставен, и дори той да играе женската роля, то защо да не го командува (сексуално, а и иначе) някой от неговия пол, а? А същото важи и от гледна точка на жената, с тази разлика, че тя не е слабия пол, но също в редица случаи би дори предпочела да бъде командувана от индивид като нея, а не от коренно различен (който, според някои жени, го бива само ... да ти опикае дъската в тоалетната).      Та такива ми ти работи с нетрадиционния, ала на път да стане такъв, секс. И като нищо ще стане след половин-един век, защото в този секс поне резултата, т.е. потомството, е съвсем отделен от удоволствието или чувствата, защото резултат няма! Чувства, обаче, има, и те са дори по-силни, защото няма друга скрита цел, няма грижи за потомство (освен ако не си осиновят някое дете), няма силни противоречия между партньорите. Изобщо, пълна хармония — само дето е срещу природата. Но каквато и да е тя, трябва да сме наясно, че се върви натам, и ще се върви, докато еманципацията крачи с ботуши-самоходки. Макар че, както казва народа ни, всяко зло можело да бъде и за добро, защото хомосекса засега е единствения действен начин за ограничаване на раждаемостта!      Е, ако гледаме така на нещата, като на историческа необходимост, то тогава може и еманципацията да е положително явление, или по-точно: да е нито положително, нито отрицателно, а неизбежно явление. Тогава и раждаемостта ще се намали, и семейството ще се разпадне. Като това е съвсем реална заплаха след около един век, защото еманципацията засега е основно едно "натягане" от страна на жените, желание да докажат недоказуемото, но то може да стане и доказуемо, когато (и ако) се въведе като масова практика извън утробното раждане (и един домашен инкубатор струва, примерно, след навлизането му в масово производство, колкото една съдомиялна машина). Защото, виждате ли, жената не е равна на мъжа, не поради нещо друго, а поради биологичното ù предназначение на родилна кутийка — или, по-красиво казано: жената е пощенската кутия на мъжа към потомството — и ако тази нейна функция мине на заден план, както и става след критичната възраст, или преди началото на половия живот, тя няма никакви други ограничения, които да ù пречат да се изравни с мъжа по дадености! С други думи: нищо не пречи на жената да е равна на мъжа, освен това, че тя е жена, и ако не държи на второто, то няма пречки и за първото. Въпросът е в това, на какво държи жената? Ако тя държи на майчинство и семейство, то трябва да е против еманципацията, или поне против масовото схващане по въпроса в момента; но пък ако иска да прави кариера наравно с мъжа, то не са мъжете тези, които ще ù пречат — само дето няма да е вече жена, поне в класическия смисъл на думата.      То, дето се вика, жената, в известен смисъл, е и по-подходяща от мъжа за кариера, защото, както показва последната дума, т.е. родството на професионалната и каменната кариери, тя се състои предимно в блъскане на другите с лакти, като камъни по нанадолнище, т.е. в ярко изразен антагонизъм към другите или в недоволство от тях — нещо противно на колективизма. Но мъжът, като правило, е "стадния" пол, той е този, който обича да се събира на групи — било то на мач, било на лов, или на война, или в клубове и кръчми, и прочее. Докато жената пък е тази, която основно мрази съперничките си! Е, нещата не винаги са толкова идеализирани (нито пък това е нещо лошо или хубаво — то е просто природна даденост), но такова опростяване е полезно за постигане на общия случай, който се свежда основно до това, че: мъжа прави злини от любов, а жената прави добрини от омраза!      И в нашия случай тя би била идеалният кариерист. Може би твърде идеален за да бъде чак идеален, но все пак съвсем подходящ за производствената сфера. Докато мъжа би могъл да бъде и много добър домакин и баща, стига това да се налага, дори с предимството, че ако остане без работа все ще свърши нещо полезно в къщи — я ще налепи нови тапети в апартамента, я ще направи парник в градината (ако има такава), я ще учи сам децата си, я ще пазарува по-евтино от жена си, я нещо друго. Така че всичко зависи от целите и задачите. Ако някога семействата изчезнат като обществени единици, така както вече са изчезнали родовите общини, и ако всеки индивид (било то мъж или жена) може да си гледа полагаемото му се едно дете (защото е ясно, че някога това за едното дете на родител ще стане закон, за да се спре бума на популацията тръгнал основно от преди два века) в домашния инкубатор, то няма проблеми двата пола да бъдат равнопоставени в производствената, че и във всяка друга (щом няма семейства) дейност.      Дори и днес съвсем малко законови усилия са необходими за установяване на оптимална равнопоставеност на мъжа и жената — указаното решение за разделянето на децата, въпросът с именуването им, с наследяването (при това разделение), и някои други по-дребни неща. Под именуване тук имаме предвид, че все още фамилията се определя от бащата, а има и бащино (второ) име. При това решението е изключително просто — след като разполагаме с три имена, то може второто да е майчино, а третото бащино, като това може да е фамилията на съответния родител, но може и съвсем свободно да се определя от този родител. Или пък, ако държим на това всеки родител непременно да си има някаква "собственост" — защото децата, поне докато са малки, се разглеждат тъкмо в този дух — то може всичките имена да се определят само от единия родител (а той, евентуално, като правило да образува второто име според другия родител), в зависимост от пола на детето, като той може да се определя и преди раждане (или "излюпване"), или дори да се поръчва при изкуствено оплождане. Въпросите не са сложни и могат бързо да се решат, и ако това още не е станало, то е защото, поне на Запад, хората още не гледат сериозно на еманципацията, понеже тя не е достатъчно последователна (както и може да се очаква, щом е женска измислица), и се надяват да запазят семействата (поне толкова дълго, колкото това е възможно). Освен това и мъжете още не са надигнали глас за истинска равнопоставеност, защото се надяват, че жените ще "порипат" малко, па ще се сетят, че е време да спрат, защото, все едно, няма да скочат по-високо от главите си. Това е причината за още неуредените въпроси, а не нежеланието на мъжете да дадат равни права на жените, защото те отдавна (поне от два-три века) са им дадени.      Във всеки случай, проблемът е сложен и пълен със социални сътресения и съвета на автора е да не бързаме толкова много в това забързано време, а да се осланяме повече на изпитаните през вековете форми на патриархат и моногамен брак. Ако ще правим нещо ново, то поне да помислим преди това, а не постфактум.      04.2002      П.П. Може би е добре да добавим накрая, че нещата се развиха доста бързо и съгласно преброяването на населението от 2010 г. в България от всички родени деца малко повече от половината (55%) са такива, които по-рано се наричаха "незаконно родени", а сега се наричат "извънбрачни". Оказва се, че мъжете (защото, кой друг?) са се замислили и са започнали да прилагат най-простото решение, защото след като няма официален брак, то не може да има и развод и подялба на имуществото. Мъжете това, по липса на друга алтернатива, ги устройва, те живеят заедно с жената, плащат колкото могат, и не отричат бащинството си; нещо повече, в такъв случай и самите жени са по-търпеливи (може да се предполага), след като никой официално не ги привързва към някакъв си "мъжкар", т.е. те, де факто, са свободни. Децата това, положително, не би трябвало да ги устройва, но те нямат база за сравнение, и след като и другите деца са такива като тях (или пък родителите им вече са се разделили), то те и не възразяват особено. Жените просто търпят това, щом искат да имат деца, но, аз не знам, на мен ми се струва, че ако аз бях жена, на мен би ми било неудобно от това, бих се срамувал да живея така като животните, че освен това и да се връщам някъде 4-5 хиляди години назад в човешката история; аз бих се опитал да търся по-добро решение (подобно на предложения в други материали вариант на сключване на брак за определен срок, с предварително поделяне на децата и закрепване на всяко дете към единия от родителите, и с други детайли). Думата имат жените, тъй като те са тези, които бойкотират римското право.     ТЪРСЕТЕ ЖЕНАТА (CHERCHEZ LA FEMME) — Социално Есе      Резюме:      Това е един опус за еманципацията, където се говори за жените, за мъжете, и за разликите между тях, които не е хубаво да се пренебрегват, или пък, ако се пренебрегват, то до какво води това. Темата е стара като света, но до преди около век нещата са били някак балансирани, докато сега "кошера се разбуни" и хората (и жените, а и мъжете) се объркаха. Това объркване ще трябва да престане до към края (или дори средата) на ХХI-ия век, но тъй като установеното състояние се влияе от всички съвременници, то е редно да се замислим, дали му влияем правилно, или напротив. Изложените тук доказателства са логични, както и ... етимологични (защото думите отразяват мисленето на народите, който ги употребяват), още философски, макар и донякъде метафизични (понеже това не е научен трактат, а популярно разглеждане). Е, авторът е мъж, но с оглед на обективността на разглеждането, той се старае да бъде донякъде двуполов; тъй като това трудно се отдава, то затова и казахме в началото, че това е опус, но ако стигнете до поетичното приложение накрая сигурно ще разберете какво, все пак, е неговото съкровено желание.   СЪДЪРЖАНИЕ (на тази брошура)      1. Еманципацията      2. Мъжкото И Женското Начала         2.1. Женското начало         2.2. Мъжкото начало      3. Накъде След Еманципацията?      ПРИЛОЖЕНИE: Сигурен Тест 1. Еманципацията      Французите, ако не от друго, то поне от любов и секс разбират, така че би трябвало да им се вярва като казват: Cherchez la femme (като причина за всички злини на този свят), още повече, че до тази истина хората са били стигнали преди хиляди години, за да я отразят и в Библията, където Адам и Ева са били изгонени от Рая заради прегрешение на Ева (макар че, ако тръгнем да търсим причината на това, то Адам си я бил поискал от Дядо Господ, ама пък тогава, ако продължим да търсим причините на всичко, то излиза, че виновен е не Адам, а Дядо Господ, защото той е забъркал кашата, или калта, на живота). Е, някоя ... еманципатка — защото това е граматически правилно образуване на съществително от женски род от глагола "еманципирам" — с пълно право би възразила, че това е мъжко твърдение, защото по това време жените не са имали почти никакви права. Тъй де, ама ако едно нещо е казано от мъжете, от това не следва, че то непременно е невярно (както, между другото, ако някакво виждане е било застъпвано от комунистите, това не значи, че то непременно е неправилно, както считаше доскоро, а май и още счита така, една демократична сила, дето вече бая позаслабна). Също както и брака, който е една институция измислена от мъжете (защото съществува много отдавна), но това не значи, че тя не е била в интерес, преди всичко, на жените, защото те са тези, които искат да хванат някой мъж и да го задържат по-дълго и все за себе си — в интерес (осъзнат или не) на потомството, но това не отменя верността на изказаната мисъл — докато мъжа е като една пчеличка, дето гледа да опраши колкото се може повече "цветчета" (които, явно, са женски атрибут, поради което се говори и за дефлорация).      Всички народи (и това вече са не само мъжете, а просто по-възрастните, като по-опитни и по-умни, но както мъже така и жени) правят някакви асоциации за жените и са наясно що за стока са те. Славяните, като че ли, са най-безобидни, защото нашата жена идва от гръцката γυvαικα, където става дума за гена (или джина, ако минем към арабите), т.е. за рода или коляното, и презрението към женския индивид се вижда едва при ... кучката, за която руснаците си имат думата "сука", която хем се свързва със сукането, хем има и нещо доста древно, нещо от клъстера на турското ... "сус" (което може да се разглежда и като вариант на "шът" в смисъл на млък). Иначе на Запад примери много, да речем френската дама (dame, от там и madame като моя дама) дори във френския кореспондира с damage ("дамаж"), което значи трамбовам, утъпквам, което не е случайна връзка, понеже и в английския dam е бент, но и женско животно, а и в руския дамба е дига (която се трамбова и зад нея има дупка или канал), после идва английското damn, което е псувам или псувня и се свързва с демоните (ама те са предимно женски), още в немския dämlich значи не дамски, а глупав (ама понеже е като дамски), както и Dämmerung, което значи здрач (като в някаква дупка).      Може да сменим корена и на "мад-" (където е майката, примерно в испанското madre, откъдето, между другото, е и града Мадрид), където имаме: английското mad като луд, побъркан, а ако щете и тяхното muddy, което не е точно това дето е на български (sorry), но е нещо подобно, т.е. мръсен, което е свързано с немското Made, което значи личинка, червей (все нещо около пораждането, ала пренебрежението е очевидно), че и, ако щете вярвайте, но имало гръцко-омирово μηδεα, което значело точно срамни устни! Аналогично стоят нещата и със ... хъм, с истерията, защото тя идва от Древна Гърция, където υστερα, значи точно утроба, а още и следва, произлиза (от там, пак между другото, е и историята), докато υστερισμoσ е истерия, от което недвусмислено следва, че истериите са обичайни състояния за съществата с "(х)истери". Звуково тук нещата се въртят около звука на стискане или изстискване (циста /киста, и други подобни), а това за утробата би трябвало да го знаят техничарите, защото те учат за една крива, наречена хистерезис, която е тъкмо една "истера" със закривени връхчета (горното на дясно, а долното на ляво).      Освен това за всеки знаещ английски е ясно, че miss като глагол значи липсва (има някаква дупка), но с главна буква значи мис Еди-Коя-Си (от там и мисис, като, хъм, по-голяма дупка, навярно?). И нека не се главоболим с точни етимологии (от mister или господин, господар), защото тук говорим за асоциации, и сигурно хората имат някакви (подсъзнателни) идеи, каквито има и в латинския, където sine е предлога "без", ама sinus е някаква чупка, гънка, извивка, лоно, пазва, и трябва да е ясно, че там където е синуса, там е и "сине"-то (откъдето е и синекурната длъжност, като такава, която дава облаги "сине" грижата-cura). Ще споменем още и известните гръцки мегери (Μεγαιρα), като лоши жени, чудовища, които при тях правят връзка с μαγαρα, което е просто мръсотия, но корена е доста древен, тъй като имало още старо еврейско "мегера" като ... режа с трион, стържа. И ако някой си мисли, че това е друго нещо, то нека добавим, че точно от тук идва и нашето ... магаре, което е едно грозно животно, ала освен това то може да е още и магаре за рязане на дърва, и това стъргане е типичен израз и за руснаците (те казват "моя жена весь день пùлит нà голову", докато при нас се трие сол), т.е. това е все нещо грозно, лошо, неприятно, като корена бил налице и в санскрита, където makara било, този път, морско чудовище (навярно дракон, с назъбен гръбнак), а още и при арабите има "махара" или "мекяре", което е товарно животно (т.е. магаре) или подлизурко, на което и ние казваме мекере; а пък че магариите са си женски номера (като правило) е ясно на всички.      Е, ама тоя автор го дава много по мъжки, ще каже някоя аманципатка (да варираме малко думата), защото досега нищо хубаво не каза за жената; или по-точно някоя антисексистка, защото сега на запад вече не се говори за еманципация, което (ако не броим, хм, "ципата") ще реже, че става дума за откъсване (еманация) от влиянието (или игото) на мъжа, и жените вече пледират за отричане на определящото влияние на пола (който на английски е sex), така че там да те нарекат сексист е нещо толкова обидно както да ти кажат "педераст" (е, до преди половин век, защото сега това вече се счита за нормално, макар и не точно с тази дума). Абе, то да се отрича определящото влияние на пола-секс е очевидна глупост (dämlich работа), но нали сме "демократи", тъй че всеки може да отрича каквото си ще, и да приема също каквото си ще (а истинността, явно, няма никаква връзка с официалните твърдения). Защото ако пола нямаше определящо значение за поведението ни, Дядо Господ (или природата — зачертайте ненужното) нямаше да измисли двата пола, защото най-напред не ги е имало — при амебите, да речем, че и при червеите ги няма. Но някъде от рибите нагоре в еволюционното дърво се налага да има два пола, и тъй като те са само два, то няма как да не са максимално различни (докато ако бяха, да речем, 17, както според Вонегут било на планетата Тралфамагор, то разликите може би щяха да са по-малки).      Е, както и да е, да оплюем сега и мъжете, ама то това, в общи линии, е известно, защото на латински malus значи лош, зъл, вреден, а malum е злото, от там във френския имаме malady и malheur (все нещастия или злини), после малшанса, маларията, ако щете, и всичко това идва от ... смилането — molo на латински, от там английския molar като кътен зъб, или немското mahlen като меля, нашето малък, и прочее. С други думи, мъжа меле, стрива, мачка и прочее, а това е мъжа, защото на английски той е male ("мейл"), а на латински мъжкия род е masculinum, но корена идва от дълбока древност, като в старо еврейския девятката се казвала малхут и символизирала царството (т.е. единоличното господство), а тук е и древното божество Молох, което изисквало много жертви за да се умилостиви. Само дето това може да е лошо, но жените си го искат, защото няма страна или епоха в човешкото развитие, където жените да не са харесвали военните или бойците. Действително, вярно е, че редица умни хора са считали (и считат), че грубата (мъжка) сила не е хубаво нещо, за което говори, да речем ... ами "софùя"-та или мъдростта в Древна Гърция, която освен "софистицираното" мислене е дала — ха сега, де! — софтуера и френската sofa (канапе)! Подобно "меко" управление са и финансите — фина работа този път! Пак подобно нещо е и самата цивилизация, защото тя е управление на цивилни. Така че мъжкото може да е хубаво или лошо в зависимост от гледната точка, докато на жените, от преди около век и назад във всички предишни времена винаги се е гледало с недобро око (не в смисъл на някакви наслади при общуване с тях, а като на непълноценни човешки същества).      Тъй, еманципацията дойде, и ако автора е против нея, то това не е защото той счита, че жените нямат право на равно с мъжете участие в обществения живот, а по следните причини. Първо, жените не са равни на мъжете, и няма смисъл да правим на морето дупка, но няма нищо лошо в това те да имат равни права, за да могат да докажат ... своето неравенство! Т.е. няма нищо лошо в това и в мините да работят жени, и културистки да стават ако щат, но това надали е женска работа — като правило, защото всяко правило си има изключения, и тъкмо те правят живота пикантен, в редица случаи. Или, както казва Ерих Кестнер на едно място: "Да живее малката разлика!". На този въпрос ще се върнем и по-късно, но важното е да подчертаем, че равните права, все пак, не значат равни възможности, ала дават възможност за по-добра изява там, където е дори по-добре да има жени вместо мъже (да речем: учителки, лекарки и зъболекарки, сумата чиновнически длъжности, в сферата на обслужването, и прочее). В крайна сметка, ако жените бяха равни на мъжете, то защо тогава в спорта се състезават отделно? Или пък защо се пенсионират по-рано, след като дори живеят по-дълго от мъжете?      Второ, за еманципация се заговори тогава и в такива страни, когато и където това вече не беше нужно, защото и без това движение горе-долу след половин поколение щеше да има същите резултати, и то по инициатива на мъжете (както вече казахме за брака като институция). Т.е. не прави чест на жените да се "обаждат" тогава, когато не е нужно, но това, по всичко личи, е общочовешки феномен, защото по аналогичен начин ние, примерно, реагирахме при падането на комунизма, което (повече от очевидно) беше инициирано от самите комунисти; аналогично и сумата стачки тогава, когато те не бяха нужни (от гледна точка на положението на стачкуващите, защото сега то не е по-добро, но стачки няма), ама масите искаха малко да си повикат, т.е. хората (тези без особени морални качества, или масите, или по-слабите в дадено отношение) недоволствуват не когато има от какво да недоволствуват, ами когато техния глас може да се чуе. Е, както и да е, това е морален въпрос и може би автора е прекалено строг към жените (да иска те да са чак по-добри от мъжете), така че да продължим.      Трето, и това е най-важното, жените дори не искат равенство (те подсъзнателно са наясно, че не са равни), а искат просто женско господство, матриархат! Е, то кой ли не иска да командува (те и децата доста често въртят родителите си на пръст), но нека поне сме на ясно по въпроса. Ако жените като маса са по-податливи на емоции (спомнете си за истериите), по пристрастни, дори по-глупави (когато става дума за разсъждения, а не за изява на желания), по-меки (защото секса, все пак, определя поведението), то тогава е очевидно, че не може да става дума за връщане към матриархата. Ние няма да се върнем към него не заради нежеланието на автора (той още не е казал, че не го желае, и дори много би искал да срещне жена, която сам да почувствува, че трябва да слуша, защото тя, освен че си има всичко женско, е и по-умна от него), а защото исторически погледнато матриархат е имало в дълбока древност. И защо, мислите, тогава в някои племена са командували жените? Ами, защото живота тогава е бил тежък, а жената е тази която дава живота и се грижи за неговото продължение, т.е. когато живота е труден и оцеляването на рода или вида е застрашено то е редно да се прави това, което жените искат. Да, ама вече не е така, и надали ще стигнем до толкова тежки жизнени условия, че да бъде застрашен рода, още повече на фона на демографския взрив в световен мащаб. Прочее, още причини за нелепостта от женско командуване ще добавим и по-нататък, когато разнищим малко въпроса с командуването.      Така, и нека сега погледнем малко по-подробно на 2. Мъжкото и женското начала.      Още от библейски времена и по Далечния Изток хората са били на ясно за непреодолимите разлики между мъжа и жената и са надарявали и неодушевените предмети и природните явления с родови признаци, което всички знаят, защото това са граматическите родове, имащи място във всички езици, с изключение на английския. За всеки, който е учил английски е ясно, че липсата на родовете само упростява езика, но въпреки това във всички останали езици родовете съществуват и хората и не мислят да ги махат. Хайде, там където рода се определя лесно по окончанието (както е при нас) те не ни бъркат особено, а и има някакъв резон да си ги пазим, но в немския не е така (и, например, der Löffel е "лъжицът", а die Gabel е вилицата, но и двете свършват съвсем еднакво). Изобщо, според древните източните философи света имал две начала: Ян /Янь /Yang /Jang ("той") и Ин /Инь /Yin /Ing ("тя"), и това виждане се е запазило в редица езици и до наши дни, като за Ян можем да споменем ... руското "я" (аз), което е и италианско io, и френско jo, и немско ich, и т.н., и тук, очевидно, се има предвид мъжа. Докато жената-In се вижда най-добре в немския, където получаването на съществителни от женски род от такива от мъжки става с наставката -in (прим. die Lehrerin е учителка), но и изобщо в предлога in, който е и латински и значи вътре, влизане някъде (където сигурно има дупка, за да може да се влезе, извинете за обяснението)! Така че, независимо дали това ни харесва или не, но мъжкото е твърдото, острото, проникващото, а женското е мекото, вдлъбнатото, податливото, и това е положението.      Но да се спрем по-подробно на тези начала, като започнем със      2.1. Женското начало.      Една важна негова характеристика е консервативността, т.е. продължението или запазването на рода, но такъв какъвто е, а не модифициран! Това е консерватизъм по отношение на основната жизнена цел на жената (продължението на рода), но и на други житейски удоволствия, които тя схваща като свързани с тази цел, които може да се различават в някои нюански, но в общи линии са едни и същи от време онò (а някои мъже дори казват, че жената имала, само едно желание, ама да се изпълнявало по-често). Жената е това на което англичаните казват birth box или "родилна кутийка", но, да ме извинят дамите, ала можем да го кажем още и като "ходеща утроба", защото това е идеята на английската woman (жената), която дума може да се разглежда (не че англичаните ще си признаят това) като съчетанието: womb + man, където първата дума значи утроба ("b"-то не се чете), а втората е мъжа, така че всичко е ясно.      После идва нейният ненадминат егоизъм. Е, то ясно, че живота е борба за надмощие, така че ако човек не си гледа интересите, то няма кой друг да му ги гледа, но при жената това е издигнато в идея фикс и против другите. В резултат на това винаги нейните "пилци" са най-добрите и тя няма никакво желание да разглежда обективно нещата, така че тя е и максимално пристрастна и несправедлива към другите. Предвид на този силен (дори превъртял) егоизъм тя почти винаги действува въз основа на завистта (твърде често и омразата) към другите, а не толкова на своите интереси (да напомним в скобки, че основната причина за човешките нещастия е не това, че хората не си гледат интереса, а че те не си знаят интересите, не ги определят правилно). Е, това си има своето обяснение, защото тя е тази, която носи децата в себе си, и те не са хиляди (като пчелите, да речем), а се броят на пръсти, така че тя би могла да бъде обективна, или ако не става дума за нещо нейно, или ако извънутробното раждане навлезе здраво в живота ни. Но егоизма си е в кръвта ù, защото жените не са от тези, дето се обединяват в дружини (било то за да играят футбол, било за да ходят на война, или на мач, и прочее).      Друга много важна женска черта, която споменахме неявно, но не сме акцентирали досега, това е максималната близост до извора на живота, или до ... животното, т.е. нейната животинска природа! Е, мъжът също, като мислещо животно (thinking animal по английски, и те не се притесняват от тази дума), има животинска природа, но в него, все пак, има и нещо интелектуално, нещо от Бога, което не присъствува при животните, докато жената е най-животинската човешка разновидност, и това не е игра на думи, а отдавна забелязана (и фиксирана във всички религии) особеност. Това ще рече, че тя е по-жестоката, по-безскрупулната, по-похотливата, по-дивата и примитивна част от човечеството, но това не е нито лошо нито хубаво, а просто една житейска необходимост! Ако жената (да ме прощават този път мъжете) не изяжда мъжа след акта, както богомолката, например, или не го слага в казана (за да си осигури кърма за детето, да речем), след като е заченала от него, то това не значи, че тя не може лесно "да го натири", след като той остарее, или обеднее, или изпадне в немилост, или след като тя го разлюби, т.е. след като той е изпълнил предназначението си (и да напомним, че болшинството от разводите и делата за издръжка в днешно време се възбуждат от страна на жената, а не от мъжа, и то във века на еманципация, когато жените печелят не по-малко от мъжете, а често и повече). Това в повечето случаи е нормална реакция поради грижа за потомството, но понякога се стига и до тъй наречения "инстинкт на квачката", която в стремежа си да стопли пиленцата под себе си смачква чат-пат по някое друго. Вярно е, че и мъжът може понякога да постъпи по женски, но при него, освен че това е рядкост, самата реакция има и по-цивилизован характер, като от любов тя преминава, най-често, към някаква степен на безразличие, докато при жената правилото е: от любов — към омраза, което е и най-примитивната животинска реакция на някакъв нарастващ емоционален фактор.      Следващата, и също много важна, характеристика на женското начало е присъщата на жената посредственост и несъвършенство! И доколкото това също не звучи добре за жените, то пак да напомним, че целта на автора не е да ги оплюва, а да разкрива истината, така че и това не е нито хубаво, нито лошо, а елементарна необходимост, или следствие от наличието на две начала в живота, понеже Дядо Господ (или природата) не може да си позволи да остави такава важна задача като продължението и запазването на рода (т.е. най-важната жизнена цел) в ръцете (май по-скоро във ... краката, но такъв е израза) на някакъв изключителен или екстремален индивид (защото и Господ не може да предскаже до къде би довела една изключителност докато не мине известно време, а тогава вече ще бъде късно да се оправят нещата)! Посредствеността е задължително условие за "машинката за раждане" и това е неизбежно следствие от една добре организирана система за репродуциране. При хората тази черта, поне при външния вид, е малко маскирана (поради интелекта на мъжете, навярно, които предпочитат да разпространяват някои приятни за жените измислици, "четки", или комплименти), но сред животните е очевидно, че мъжкия екземпляр е този, който трябва да е (и той е) по-красив и привлекателен с нещо, например: при елените — с рогата, при канарчетата — с песента, при пауните — с опашката, при биковете — със силата, и прочее. (A propos, за биковете и ... обичта: тук сигурно има някаква свързваща асоциация, тъй като и испанците казват "besa me mucho", което значи "целуни ме силно", и англичаните имат best, най-добре, ама и beast, което е звяр, и което е и френско и латинско, но имат и big което е почти нашия бик, а пък нашата обич, както знаете, не е славянска, ами има нещо татарско в нея, защото на монголски фразата "обичам те" звучала като "бичх-ам-те"!) Та, да се върнем на външната красота, сравнете жената за един по-голям период от време — да речем, от 15 до 75 години — с мъжкия екземпляр за всяка възраст и тогава лесно се вижда, че само някъде между 15 и 25 години би могло да се каже, че жената е по-красивата, но това е основно поради еротични съображения, и може да се спори по въпроса, докато един мъж е красив и на 20, и на 40, и на 50, и на 70 години, просто като едно съвършено природно творение!      Така че жената (като правило) е по-безлика и посредствена, и по външен вид, и по интелект, и по сила, и по каквото щете, но тази посредственост, от друга страна, понеже тя означава "по средата", е тъкмо това което ù трябва за да издържа най-лесно на нормални жизнени условия, че и на някои екстремални също, за да може да фиксира (консервира) в потомството съществените характеристики на тези мъжкари, които са оцелели в живота, защото, както при животните, така и при хората женските са по-издържливите екземпляри. Това са експериментално и статистически потвърдени факти. Ако на някои им е угодно да пребивават в заблуда по въпроса, това си е тяхно право, но този феномен си има и лесно обяснение на базата на факта, че женската е тази, която избира, т.е. която играе активната роля при продължението на рода, докато мъжкия прави това, което женската иска от него! Цинично или не, но мъжа е послушната (и глупава, ако щете) фигура по отношение на продължението на рода, а жената е посредствения екземпляр, който си избира изключителния индивид (както си избира хубаво цвете, с което да се закичи), и това е съвсем целесъобразно изискване.      Посредствеността на жената се изразява преди всичко в това, че тя е един несъвършен или незавършен (което лингвистично е от същия корен, àко и хората да не се замислят за това) индивид, в смисъл на своите физически, психични, и интелектуални качества. При това може и да не намесваме мъжкия интелект, за да не ограничаваме валидността на разглеждането и за животните, а и защото мъжете (като правило) не са от тези, дето много обичат да си служат с интелекта (ако има как да минат без него). Дори самата жена явно чувствува своето несъвършенство, след като от хилядолетия прибягва до какви ли не начини за разкрасяване или "довършване" (поне това значи английската дума, make up, която, всъщност, е френска, за гримиране, т.е. "компенсирам, допълвам"), а това че и някои мъже също го правят — е, то се обяснява с женските им качества (особено в юношеска възраст на неоформеност на индивида). С други думи, ако се изразим малко афористично: жената е съвършена в своето несъвършенство като самостоятелен индивид! Тя е съвършена по отношение на ефективността на устройството (тежи по-малко, яде по-малко, живее по-икономично и по-дълго, харчи се по-умерено, и прочее), но нейната основна цел е продължението на рода, а за това ù трябва мъж (докато за него това не е основната му цел в живота, както ще разясним след малко). Та — със съответното извинение към дамите —, ама, дето викат някои мъже: какво може да искаш от една жена, след като тя не може дори и ... да се изпишка като хората!      Но, за да не ни се сърдят жените, нека приключим с тях с едно поетично сравнение, което гласи, че "жената е пощенската кутия на мъжа към потомството" — стига мъжа да си има съответното "моливче" (или, по-добре, "автоматична писалка") и може да почва да си пише "писъмцата". Тази сентенция добре подчертава междинното място, което жената заема между мъжа и децата — междинно и по интелект, и по други способности. Точно това посредствено положение на жената е от значение за отглеждането на потомството, поне докато то е доста малко, а и, генетично погледнато, мъжът е този, който определя най-важния показател на потомството — неговия пол — и който, най-често, има доминантни гени (макар и тук да има доста изключения). Така че ролята на посредник е много важна и необходима (след като не се размножаваме чрез пъпкуване или клонингуване) и определена доза специализация също е нужна, защото ако всеки човешки индивид беше двуполов, то най-честите сношения биха имали авторефлективен характер, а това би намалило силно така необходимото в живота разнообразие.      А сега да минем към      2.2. Мъжкото начало, но трябва да е ясно, че то е доколкото е възможно противоположно на женското (автора си е сексист, колкото и да не се харесва това на някои жени). Та, противно на консерватизма на жената мъжа е роден новатор, или търсеща личност, която с много рискови моменти има за цел да осигури, не продължението, а развитието на вида, т.е. неговата модификация съобразно изменението на външните условия. Вземайки предвид, че производителността на мъжа е такава, че дори при "конвенционалния" начин на размножение един мъжки екземпляр може да създаде стотици и хиляди деца, а при изкуствено осеменяване вече стигаме и до милиони, се оказва, че и нуждата от мъже е поне стотина пъти по-малка. При животните последното важи с пълна сила и там един мъжкар обслужва десетина женски, като ловците и еколозите считат за оправдано мъжкарите да намаляват и още. В древните периоди от човешката история положението би трябвало да е било такова и при редица дивашки племена, поради суровите условия за живот и многобройните битки между тях, но в днешно време в цивилизованите страни многоженството е забранено (най-вероятно по инициатива на мъжете, за да се обоснове необходимостта от равен брой мъже и жени), но това не е съвсем целесъобразно за потомството.      Като най-характерна проява на търсещото мъжко начало авторът счита ... страстта към играта, където има рискове, експериментиране, а не консервиране, и това е, всъщност, неговата основна жизнена цел, която може да даде нещо за развитието на поколението, а не за тривиалното му продължение! За мъжа всичко в живота е игра, включително и самия живот. И по станал ни вече навик пак ще дадем лингвистично потвърждение на това, като почнем с английската дума game, която значи лов, но също и игра, защото лова е играта за мъжете, или поне е бил това в течение на много векове, докато не са били измислени игралните автомати и компютърните игри сега; аналогична идея се крие и в руската дума "охота", което е лов, но и силно желание. После, в чешкия имат любопитната дума herna, която не означава, хъм, мъжки тоалет (както някои биха могли да си помислят, като сродна с немския Herr), а игрална зала, но това е помещение тъкмо за мъже! А какво е войната за мъжа, ако не една опасна игра (или поне е била игра, до към ХIХ век, когато вече започна да изчезва разликата между фронт и тил)? А какво е кариерата за мъжа, ако не една обществена игра? Ами борсата? А колко са жените (в продуктивна възраст, а не тогава, когато вече никой "не ги бръсне" за жени), които ще видите да играят табла, бридж, белот, или шахмат — е, толкова, колкото да подчертаят изключителността на тези дейности за тях! А нима науката не е също една игра с тайните на природата?      После, на женския егоизъм и пристрастност се противопоставя явният колективизъм на мъжкаря, особено при хората, където мъжете са тези, които обичат да се събират на по-големи групи, било то в бойни отряди, било на спортни състезания, или в клубове и кафета. Както и мъжът, най-често, е този, който е способен на безкористни прояви, на джентълменство, на справедливост (или fair play, както казваме вече и ние). Дори на война той убива поради необходимост, а не от злоба и омраза (или поне така е в повечето случаи). Това не е трудно да се обясни с мотивировката за постъпките на мъжа, която е той да се изяви с нещо хубаво пред другите, с нещо което се цени от другите, или, най-малкото, което да му е интересно, независимо от потребностите за продължение на рода (или от личната изгода). Дори когато мъжа се проявява като егоист, той го прави от колективистични подбуди, в името на семейството или на групата, към която се числи, докато жената, дори когато проявява колективизъм, го прави от егоистични подбуди, за да запази своето потомство (което чувства като част от себе си). Това не е апотеоз за мъжа, разбира се, а реализъм. Може да се формулира и по-силна мисъл, а именно: жената създава любов чрез омраза, а мъжа — омраза от любов! Но, какво да се прави — неизповедими са пътищата Господни, или пътят към ада е усеян все с благи намерения, или човек иска едно, върши друго, а пък се получава трето, защото нито е опознал себе си, както са искали древните гръцки мъдреци, нито пък може да промени нещо в генетичните дадености заложени в него, освен да се подчини на повелението на пола, което изисква жената да запазва рода, а мъжа да го допълва и подобрява (ако остане жив).      След това, противно на близостта до животното, мъжа е по-близо до Бога, или до разума (ако не използуваме хипотезата за Бога). Това е следствие от другите качества на мъжа, но най-вече от неговия интелект, този недоразвит човешки инстинкт стоящ много близо до играта, докато при една средна жена трудно може да се очаква някакъв интелект (поне по-висок от средния), защото на нея не ù трябва интелект за продължението на рода (секса може да е всичко друго, но не и интелектуално занимание). Самата проява на интелект, всъщност, е нещо изключително и съвършено (до което ще стигнем след малко), и е нормално той да е притежание основно на мъжете; фактът, че има и доста умни жени не означава, че това е често явление, а напротив, и то в повечето случаи се обяснява с някои други недостатъци на дадената жена (най-често физически), които я карат да търси компенсация в умствената сфера, защото умна и красива жена е едно, хъм, вопиющо противоречие (поне докато жената е все още жена в сексуалния смисъл на думата) и това е причината, поради която такива жени са на особена почит, защото търсенето се определя от предлагането! В същото време умните мъже никога не са се търсили особено, докато силните, или богатите, или красивите (поне докато са такива) са доста търсени (макар че не е съвсем безнадеждно положението и за умните мъже, ако те освен това са и богати, да речем, т.е. интелекта не е кой знае какъв недостатък). Това състояние на нещата, обаче, е съвсем логично от гледна точка на разделението на дейностите между мъжа и жената, като жената си остава по-близко до животното, от където ние сме дошли, а мъжа се стреми да бъде по-близко до божествения разум, накъдето, малко по малко, се движим.      Така, и на мястото на женската посредственост идва мъжката изключителност и съвършенност. Това е, може би, основното съображение, поради което в Християнската религия (а и в други) образа на Бога (или на върховния Бог) е винаги образ на мъж, при все че е по-естествено това да беше жена, защото жената създава или поражда (както Геа, в гръцката митология). Вярно е, че всеки човек е убеден, че жената създава живота, но никоя религия не може да спечели привърженици, ако основния ù Бог не е с образа на съвършенния, изключителен и всемогъщ мъжки индивид. Това, очевидно, е свързано със, простете за припомнянето, култа към фалуса, който датира от хилядолетия, но можете ли да си представите, ако вместо този култ имаше такъв към съответния (казва се хомологичен) женски орган? Е, автора няма чак толкова развинтена фантазия и не може да си представи такъв култ. Така че, колкото и да е странно, но хората, все пак, имат усет за красота и хармония! Но това, че мъжа е съвършенния индивид, не значи, че мъжете са съвършенни във всяко едно отношение, нито пък, че това съвършенство винаги е нещо хубаво (защото има и съвършени пияници, например). Все пак правилото е, че мъжа постига съвършенство в дадена област (за да се опита, макар и неосъзнато, да го предаде на потомството си), докато единственото съвършенство на жената е в нейната посредственост, както вече отбелязахме.      Но това съвършенство си носи и последиците, защото мъжете, бидейки по-разнообразни по набора от своите качества са и по-податливи на външни фактори като: неблагоприятни метеорологични условия, по-голяма уязвимост от различни болести, включително и психични, по интензивна обмяна на веществата, утежнена и от по-големите им габарити, по-рисково естество на работата им, по сравнение с тази на жените, и прочее. С две думи това означава, че именно мъжете са слабия пол, противно на разпространените заблуди (пак от мъжете, за да "ударят поредната четка" на жените, че ги ценят като писани яйца), като слаб трябва да се разбира в смисъл на усреднена характеристика за мъжете. Но в същото време рекордните, или екстремални постижения, било то в спорта, науката, изкуствата, или другаде, принадлежат на мъжете, т.е. на някои мъже, докато за неекстремални прояви жените са, определено, по-добрите и затова те са тези, които се занимават с редица монотонни, или неизискващи особено изкуство дейности. Казано по друг начин мъжете са по-специализираните индивиди, които биха могли да внесат нещо ново в генетичния код на вида и затова са достатъчни малко мъже (но много "пощенски кутийки").      Ала има и още един съществен елемент при мъжа, който, определено, отсъствува при жените (и затова там не го споменахме) и това е чувството за мярка! То е тясно свързано с разума, или дори с мъдростта, защото в нашия противоречив свят най-важното нещо е да се намери удачната равновесна точка, нещо което е било известно още в Древна Гърция (че и по-рано) — лозунга "Нищо прекомерно!". Това е цяло изкуство, или мъдрост, защото тази мярка се базира на некалкулируеми неща, тя не може да се измери количествено (защото обикновено засяга различни качества), и по тази причина още източните философи са твърдели, че мъдростта (за разлика от науките) не може да се научи и до нея човек, или може да стигне (на базата на житейския си опит, или на кармата, т.е. генетичните си дадености), или не може. Това е вид инстинкт, който има някакъв аналог при жените — тъй наречената "женска интуиция", която е пак на инстинктивна база — но той е много важен за постигане на правилни, т.е. добре балансирани, действия (защото до крайности и един олигофрен може да стигне). А запитвали ли сте се някога защо мъжът (като правило) има чувство за мярка, а жената няма (и затова тя е най-похотливата, -жестоката, и прочее "най")? Ами, за да си отговорим на този въпрос ще трябва да погледнем пряко към секса, където е известно, че жената ... винаги може (да речем 15-20 коитуса на ден, моля за извинение, не биха я затруднили особено, както и се случвало с някои проститутки в много натоварени дни), докато мъжа понякога може, ама понякога — не! Това че мъжа може и да не може, го кара (още от малък), волю-неволю, да свиква да търси мярката и в съвсем други неща; това не става осмислено, но то му става навик, инстинкт, а жената няма такъв вътрешен подтик и затова тя знае само да иска (било мъже, било дрехи, било пък да недоволствува от всичко).      На това място някой по-внимателен читател може да се усети, че това колебаене между "има-няма" не е точно умереност, а работа в тъй наречения импулсен режим. Е, това е така, но, за съжаление, импулсният режим е единствения масово достъпен заместител на умереността, например: човек "набива" месо сутрин, обед, и вечер, а след това няколко седмици не яде изобщо месо; или пък човек не пие, не пие, но после като се запие, та откарва няколко дни; или в политическия ни живот — ту завием на ляво, ту на дясно (а в Древна Гърция са се сменяли направо периоди на демокрация с тирания); или вземете будното състояние, когато човек в общи линии мисли логично, и заспалото, когато мисли асоциативно, но логиката хич не го вълнува; и много други подобни примери. Особено трудно се забелязва тази имитация на умереност, когато периода на колебание е от порядъка на години и десетилетия, но това е положението, понеже човек (и мъж да е) може само да се стреми към мъдростта, но чак да я достигне не му се отдава. От друга страна, хората отдавна говорят за умереност, всички са чували, че това е хубаво, но защо тогава не са такива? Ами, защото хем това трудно им се отдава, хем пък и не е баш винаги хубаво, тъй като с умереност на този свят нищо велико не е постигнато — нито в науката, нито в спорта, нито в изкуството, нито в завоюването на някоя страна, или въобще в състояние на война. Т.е. тогава, когато става дума за върхови (екстремални) постижения те няма как да станат с умереност, но в обикновения ни живот, нищо по-хубаво от умереността няма! Това се вижда при деление не само по полов признак, а и по възрастов, като по-младите са и по-неумерени, в средата на живота хората се научават, малко или много, да живеят умерено, а на стари години — и това е един от основните признаци за достигане на старостта — те почват постепенно да губят чувството си за мярка.      Е, в общи линии разяснихме двете начала но нека приключим тази точка с един мисловен експеримент имащ за цел да обърне някак-си нещата, да направи женския пол твърдия и активния, а мъжкия — мекия и пасивния. Това може да стане доста лесно, ако подложим половите органи на една ... хомоморфна, както се казва, трансформация, т.е. на еластична промяна, която, запазвайки "дупката" и "пръчката", да им размени местата! Това е възможно, защото при еластична промяна — като нещо нарисувано на балонче — може, примерно, куба да стане на кълбо, нали така? Така че можем да вземем да надуем "дупката" и да я изтеглим в едно хоботче, а пък "пръчката" да я свием до нещо като малка пъпка и я скрием в лоното (което не е нещо невъзможно, тъй като и двата пола са по някакъв начин представени във всеки индивид, поради което е възможно да се правят операции за смяна на пола, а и сигурно знаете, че клитора при жените е недоразвит пенис). При това положение женският полов орган ще се надува и ще търси да се напъха в дупката на мъжкия да посмуче там нещо, а това ще доведе и до редица свързани с това промени, до обръщане на нещата.      Но това обръщане е не само мисловно, то, донякъде, е осъществено при растенията, където, както знаете, плодниците са твърди и стърчат навън, а тичинките са едни мънички и непохватни, така че, за да се стигне до двата пола при животните, Дядо Господ или природата, волю или неволю, са минали през някакъв подобен вариант. Да, ама са го отхвърлили, като невъзможен или поне неудачен! Сега, усещате ли, тези разсъждения са твърде подобни на известното доказателство с допускане на противното, което води до логически абсурд, само че тук логически всичко изглежда съвсем правдоподобно, обаче се оказва практически абсурд. Е, това не е съвсем строго математическо доказателство, защото ако нещо не е станало то не значи, че не може да стане, все някога, но ... е почти така, защото еволюцията (или Бога) е изпробвала много варианти за страшно много време, така че имаме всички основания да вярваме, че щом нещо го няма в природата, то то с нещо не е удачно, което, по същество, е древно източно твърдение, т.е. че нашия свят е най-добрия от всички възможни. Така че консервативният индивид трябва да бъде и по-мек и податлив на натиск, и по-посредствен, и по-пристрастен, и прочее, а творческия пол трябва да бъде и по-нахалния, твърдия, рискуващия, и прочее, и от това не може да се избяга.      Така, и сега ни остава още само да видим какво ще стане в близко бъдеще, когато този голям експеримент наречен еманципация се поулегне малко, т.е. 3. Накъде след еманципацията?      Защото мъжете и да искат и да не искат не могат да върнат историята назад — е, тя историята, действително, води до чести повторения, но с някакъв нов елемент, на нова намотка на спиралата на развитието, а тук е ясно, че жените няма да се откажат от никоя от свободите си, щом веднъж са им били дадени. Макар че те са им били дадени (или пък са си ги извоювали, ако жените толкова настояват на тази разлика), понеже това вече е станало възможно, с облегчаването на живота като цяло (и на домакинската работа в частност). (A propos, за такива случаи когато едно нещо, което трябва да стане, взема че става, шопа си има хубавия лаф: "Онò що си трèбе, онò си го сàка!") Та, след като вече я имаме еманципацията, да видим какво ще стане в близко бъдеще.      Само че тук първо трябва да направим съществената разлика между семейството, като единица за отглеждане на потомството, и обществото, като място за трудова и социална дейност, защото тези неща трябва да се различават. В обществото е ясно, че жената може, и даже трябва, да взема все по-голямо участие. И знаете ли защо, най-вече? Ами, ха, ха, защото е посредствена, и като така е идеалния индивид за монотонни или рутинни дейности, ама то вече (в ерата на технологиите) почти всяка работа стана такава, че даже и науката и изкуството станаха индустрии (или "производителни сили", според старата комунистическа терминология)! Тук-таме още има нужда (а и винаги ще има) от гениални хрумвания, но ние не говорим за гениите, а за обикновените хора. Елитарните длъжности, все едно, са само няколко процента (а и в тях, в повечето случаи, става дума пак за рутинност). Освен това типично мъжки професии, с нужда от физическа сила, също почти не останаха (армиите, все още са мъжки, но полициите отдавна не са само мъжки). Така че, както и да го погледнем, щом жените искат да работят, то те могат да вършат практически всяка работа, и в много случаи по-добре от мъжете, защото има дейности, при които един среден мъж би се отегчавал, а в повечето случаи при работа с клиенти жените са дори за предпочитане. Същото важи и за политиката, където жената, отново, е идеалния кандидат, и по същата причина на посредственост, защото народните избранници са, малко или повече, хора от народа и трябва да мислят като средни граждани, а не като елит (иначе народа не би ги разбрал).      А щом споменахме сферата на обслужването (работата с клиенти) то тя в съвременните икономики поема повече от половината от трудещите се. Това, между другото, е била основната грешка на Маркс, защото типичната работническа класа, като хора от фабриките и заводите, става все по-малко. Грубо казано, в селското стопанство работят само 5 до 10% от хората, в заводите може би към 15-20% (но с тенденция към намаляване на броя им), в армията и полицията около 5%, и всичко останало (образование, здравеопазване, банково дело, търговия, туризъм, услуги, и прочее) е все някакъв вид обслужване, където остават към 2/3 от общия брой. Прочее, това може да се счита за грешка на Маркс само от хора, които мислят догматично, защото идеята на човека е била за наемни работници, т.е. такива, които не работят със свои средства за производство, а те са над 90% от трудещите се. Както и да е, жената, определено, ще стане доминиращия пол в обществото и бизнеса, така че не само, че може да се очаква в семействата (доколкото такива останат, на което ще се спрем след малко) жените да са тези, които ще вадят хляба (а мъжете да шетат, гледат децата, и прочее), но и хич не е изключено, при положение, че пола на децата може да се определя доста рано, или пък да се поръчва (при изкуствено раждане), частта на мъжете да стане два, три, че и десетина пъти по-малко от тази на жените — след век-два, да речем. Единствената пречка в това отношение може да бъде ... акъла на жените (е, доколкото те го имат), т.е. ако те най-после се усетят, че само губят (демек, режат си клона, на който са седнали), защото от еманципацията насам, те и на работа трябва да ходят, и кавалери вече почти не останаха (ако всички са равни, а още повече ако мъжете са и по-слабия пол, то какво ти кавалерство?), и на една и съща възраст ще почнат да се пенсионират, и семействата вече няма да ги има, та и по един "сексуален работник" даже няма да им се пада, и тъй нататък. А пък там където ще има мъже, те ще трябва да се поемат под закрила на държавата (или, евентуално, на някои жени), защото лозунга: "Жени, пазете мъжете си!" е бил издигнат някъде към средата на ХХ-ия век, и има всички мотивировки за съществуването си.      И преди да стигнем до изчезването на семействата (защото то вече това стана ясно), нека вмъкнем някои разсъждения за видовете управление, понеже тази еманципация дойде от женското желание да командуват. Е, то от дълбока древност е ясно, че управлението има две страни, свързани в диалектическа връзка помежду си, и това са: стратегията и тактиката! Стратегът казва "аз искам, това и това", а тактикът казва "така и така, трябва да се постъпи", ала и двамата са важни, така че когато се говори за управление трябва да се има предвид какво именно. Вярно е, че винаги остава въпросът с диспетчеризирането на тези две дейности, който и стои над всичко, но за това има разни начини (примерно, вертикално поделяне на сферите на дейност), а е и най-естествено да се счита, че това е мъжа (поне където се намесва секса, но в бизнеса това не е задължително). От двата пола — след всичко казано досега това трябва да е пределно ясно — стратега е жената, а тактùка е мъжа, и така е било хилядолетия човешка история, по който повод ние си имаме известната поговорка, че мъжа е главата, ама жената шията. Хубаво би било това съотношение да се запази и занапред, но пък, ако жените толкова искат да са и главата и шията, то да си се крепят сами, обаче ролята на шия за мъжа просто не е типична (той, човека, иска да си играе, каква цел в живота е това?).      Така, а сега на въпроса за семействата. Исторически погледнато те са създадени като минималната социална единица, необходима за създаване и отглеждане на потомството и идват на местото на първобитните родове. Когато живота малко поолеква, тогава родовете остават само като фон на семействата, но и до преди век е имало големи семейства, където най-стария е бил главата, и е оставал такъв докато е жив. В днешно време отглеждането на децата (за създаването да не се главоболим, защото то става хем лесно, хем приятно) вече не е особен проблем (е, у нас сега още е, но ние говорим за след някъде към половин век), и за в бъдеще все повече ще се поема от държавата. Това и сега е така в повечето западни страни, като принципа е (или ще стане такъв), че детските се изплащат равномерно съгласно оценки за средните нужди, а парите за целта се събират от родителите или другите възрастни според доходите им. Ако човек е толкова зает, че не може да се грижи за децата си, то и на това си му има "колая", като съществуват различни заведения (детски градини, пансионати, колежи, и прочее). Ако приемем, че живота ще става още по-лек, то тогава е нормално да се допусне, че минималната единица ще се сведе до числото едно, и това ще бъде единия родител, независимо дали хората живеят заедно, или са се развели, или дори не са, но всеки си се грижи за определено дете.      Да поясним това. Виждате ли, след като семействата се разпадат (а е ясно, че те са разпадат от непрекъснато растящия брой на разводите) е крайно време да се стигне до някакво решение (и все някога това ще стане), като най-естественото е още преди зачеването (съпроводено или не от граждански брак) да е ясно кое дете на кого се пада и той да си се грижи основно за него и да го възпитава. Това определяне може да става с някакъв (брачен или псевдобрачен, защото може да става дума и за хомосемейства) договор, но трябва да има и законно утвърдено подразбиране ако договор няма и най-близкото до акъла е: ако детето е момче да се гледа от бащата, а ако е момиче — от майката. Ако жените искат да бъдат равни с мъжете, или поне да се пробват в това, то няма никакъв резон да се счита, че майката като правило ще гледа децата; вярно е, че мъжете още не са се усетили, че при съществуващото положение, те са основната потърпевша страна при развода, но тази "кавалерска" инерционност в скоро време ще спре. Такова прикрепване на децата към единия родител си има и това удобство, че така всеки ще знае дали си е изпълнил дълга към потомството, или не, а този дълг ще се състои в отглеждането на едно дете, понеже само така може да се спре галопиращата или експлодираща раждаемост (според изчисленията на автора числеността на световното население е "само" към 200 пъти по-голяма от необходимото, но тази тема е разисквана другаде). Ако авторът е прав считайки, че по-високия жизнен стандарт води до възможността жената да взема все по-пълно (и преобладаващо) участие в обществото и производството, както и до разпадането на семейството, т.е. ако тези неща се приемат като "неизбежно зло", то гореизложеното решение би било съвсем разумен изход от създалата се бъркотия. След като и днес извънутробно зачатие вече струва две-три средни месечни заплати (за Запада), то няма никакви проблеми да очакваме, че след половин-един век една изкуствена майка (детски инкубатор) ще струва колкото, да речем, две съдомиячни машини (или една кола на старо), така че всеки ще може да си я позволи, и ще се оправяме и без семейства. Вярно е, че мъжа може да насели цели планети със своя генетичен материал, но и жената не е чак толкова ограничена, защото за един живот тя произвежда над 500 яйцеклетки, така че може и да дава 4-5 (и повече, ако някой ù ги иска) за съответните генетични банки. Това може да е фантастика, но бъдещето, гледано през очите на настоящето, си е фантастика.      Но това беше по въпроса за размножението, а секса е друго нещо, нали? В смисъл, че щом отдавна се прави разлика между любов и секс, то защо да не се прави разлика и между секс и деца? И на това място се налага да подчертаем, че еманципацията има и още едно следствие касаещо точно секса (а дали то е приятно или не, е въпрос на гледна точка) и това е ръста на хомосексуалността! Защото хомосексуалисти е имало винаги (а и сред животните трябва да ги има), но сега те не само, че стават легални (в крайна сметка: защо не?), но и почват да нарастват; докато по-рано това е бил само временен заместител, то сега вече става официален признак на лицето — като цвета на очите, да речем. А че това е следствие от еманципацията трябва да е очевидно, защото, ако човек е мъж и, както се казва, "хормона го гони", а на една жена не може да се разчита, защото тъкмо вземе да свикне с нея и тя го натири, а той, все пак, е слабия пол, по-лесно раним (жената си поплаче, поплаче, па ù мине, а мъжа не може да плаче и няма ... курсове по плакане за мъже), и прочее, ама и на много жени пак не може да се разчита, защото човек предпочита да си има нещо до него, а не да се хàби всеки пък наново да им сваля звездите от небето, то какво друго му остава, освен да се ориентира към нещо като него самия?      И това за свикването е много вярно, защото и други хора, преди автора, са забелязвали, че мъжа тръгва от секса и стига до любовта, а при жената — разбира се, че трябва да е точно обратното — се почва с любовта и се свършва със секса. Мъжът почва със секса, е, ами щото "го сърби дръвцето", но стига до любовта (обикновено), може би по навик, от чувство за отговорност или кавалерство, или от ... чист мързел, да търси всеки път нов субект за една (низша, нали?) физиологична потребност. Докато жената почва с любовта, защото ... . Всъщност, запитвали ли сте се някога защо толкова векове (и хилядолетия) се е считало, че жената трябва да се омъжва девствена? Въпросът е доста важен, защото това е познание (още от библейски времена сношението се отъждествява с абстрактното научно познание), така че жената, излиза, че трябва да се ограничава от познанието, а това изглежда куриозно, понеже мъжа винаги предпочита да знае нещо, отколкото да не знае. Да, ама за жената познанието не носи щастие и това сигурно е било забелязано от някой мъж в дълбоката древност и после и другите са се съгласили с него. След толкова приказки вече трябва да е ясно, че "родилната кутийка", на която е чужд игровия елемент, няма нужда от познание, то не ù помага в живота. Затова тя (дори и да не е девствена) трябва с нещо да се залъже, примерно, че партньора ù (може да не е непременно съпруг) е красив, или богат, или има добри шансове за кариера, или каквото и да било, и ето откъде идва любовта (защото тя си е една заблуда, но на това ще се върнем после), а пък като мине време вместо тази любов идва секса, защото жената се опитва да намери игровия момент в секса, тя просто няма друга възможност.      Така, но щом мъжа вече все по-често тръгва да търси своето полово подобие, то това важи и за жената, защото, след като тя може да живее сама, може да печели повече от мъжа, не иска да слуша никого (и тук няма значение дали мъжа е по-умния, за жената логиката не е важна), то за какво ù е мъж — дето викат някои жени: само (моля за извинение), да ти опикава дъската на тоалетната! Пък и жената, ако сме откровени, си е нещо по-фино, по-меко, по-чувствено, така че ако един мъж може да хареса друг мъж, то една жена, още повече може да хареса друга жена; докато при мъжкия хомосекс има някои неестетични моменти, то при женския такива няма. И точно еманципатките са между първите лезбийки, т.е. не е задължително една Emanze (както им викат немците) да е и лезбийка, но обратното е задължително. Е, ако на жените тази работа им харесва, ако не ценят "малката разлика", то, дето се вика, нека, ама там е работата, че на автора му се струва, че те изобщо и не си дават сметка за това; жените знаят да искат, а дали може и с цената на какво, това тях не ги интересува, или не могат да го проумеят.      Това, разбира се, и както вече споменахме, не значи, че хомосекса е нещо непременно лошо, той е нещо неестествено, нещо болнаво, но не е с нищо социално опасен, така че нека си съществува, ако това се налага, но не да го изкарваме насила на сцената на живота. А той си има и някои предимства, в смисъл на по-силни чувства, защото при него секса е по-идеален, абстрахиран от продължението на рода, т.е. той остава, действително, само като една неизбежна физиологична потребност, но без ни най-малката илюзия за зачатие. Така че, с две думи, ако търсите някъде любов, то я търсете сред хомосексуалистите! И тук да си дойдем на въпроса за любовта, но не като секс, а просто като силно чувство на привързаност и нужда, като ярко изразено харесване, което може да се прилага и към животни и неодушевени предмети. По този въпрос са изписани томове литуратура, но само на едно място авторът срещна разумно определение, и то е следното: любовта е оценка за съвършенството на даден обект, което значи, че ако обичаш нещо, то не искаш да го променяш, не искаш нито да му добавиш нещо, нито да му отнемеш! Е, тази оценка обикновено е някаква самозаблуда, но при това положение виждате, че поне в 90% от случаите, когато хората говорят за любов те имат предвид нещо друго (секс, навик, физиологична потребност, но не и любов), защото първото нещо, което двама влюбени правят е да моделират другия, съобразно своето виждане, уж за да го направят по-добър, да се грижат за него, и така нататък, но това което те би трябвало да правят е само да стоят и да му се възхищават, а ако правят нещо за другия, то може да бъде само нещо таково, което да му помага по-добре да бъде това, което той е.      Е, май отдавна е време за свършване, така че още само една кратка прогноза за средата и края на ХХI век. Мъжете, независимо от утробно или извън- раждане, от наличието или не на семейства, от хомо- или хетеро- двойки, или поли- -гамия или -андрия, ще си останат колкото жените (не ни се вярва жените чак да си пожертват кефа, и то в интерес на природата; все пак в човешкото общество е за предпочитане да сме по равно). На работа ще ходят към два пъти повече жени отколкото мъже. Бракове като правило няма да се сключват, но около 1/3 от децата ще се гледат от двама родители, като 1/3 от това число (или общо към 10%) ще са хомо-двойки, а другите 2/3 от децата ще имат в момента само един родител (т.е., може изобщо да е бил само един, или да са се разделили); възможно е да има и някакви комуни, за по-лесно отглеждане, но тъй като децата са най-големите ... егоисти, то там няма да им харесва и такива деца няма да са повече от 5%. Обществени инкубатори няма да има, освен ако някой си поръча там дете (т.е. като се знае на кого е). Всеки гражданин (мъж или жена) ще има право на едно дете, за което държавата ще помага, а ако някой толкова иска да има повече, то, освен че ще трябва да му плаща всичко, но ще плаща и допълнителни данъци за него. Наред с женското предпазване от зачатие ще навлезе и някакъв лесен начин за продължителна мъжка стерилност (но не безвъзвратна). За еманципация няма да се говори и вече ще се се осъзнае, че мъжа е слабия пол, независимо от възможностите му за по-силни моментни натоварвания, или тъкмо поради това. А пък децата ще се кръщават с три имена, където фамилията (като най-логично очакване) ще бъде на мъжа ако детето е момче, и на жената ако то е момиче; второто име ще бъде на другия родител; а личното име ще е временно и всяко дете ще трябва да си го утвърди или измени след, да речем, 12 годишна възраст. С което, най-после, слагаме и последната точка.      04. 2004 ПРИЛОЖЕНИЕ СИГУРЕН ТЕСТ      Пич ако си, имам чест      да ти кажа този тест:      ходиш ли със мацка сладка,      или със ... еманципатка?      Както всичко гениално      просто'й туй, ала ... анално.      Леко плясваш я, напето,      где? — Ами че по дупèто!      Ако е жена без маска*,      във класическия смисъл,      ще я стопли тази ласка,      иначе със поглед кисел      щ'ти се цупи, ще ти кряска.      Туй е, ако си чактисъл.      [ * Тази дума не е тук само заради римата, има се предвид, че основния стремеж на еманципираните жени е да прикрият в себе си всичко женско, което ги отличава от мъжете, следователно те си слагат маски. ]      07. 2002     ЗА РАЗЛОЖЕНИЕТО НА МОРАЛА      Идеята, която ще развия в този материал е проста и почерпана от древната източна философия, както и от древно-гръцката диалектика, и тя се свежда основно до това, че като се разложи морала, ама колкото може (че и още толкоз, както се казва), то той някак-си ще се появи наново, видоизменен. Това по принцип е така, но разликата е в социалната цена, която плащаме, така че нещата не са толкова прости, не е като да кажем: "ами да си се разлага тогава". Само хаоса, който на старо-гръцки се пишел и само с две букви, χα (или това е корена му), представлявал една голяма уста (буквата "х" обикновено в много езици не се чете, а италианците, примерно, въобще я махат, и там хигиената е igiene, хармонията е armonia, и прочее), и това се свежда всъщност до едно "а-а", и като така той изяждал всичко, но после то излизало пак отнякъде другаде, и под друга форма, ала този метод води до много сътресения. А говоря за източната философия, понеже в санскрита се твърдяло, че нашия свят е три пъти "не": не е постоянен, не е съвършен, и не е независим! С други думи, той не само непрекъснато се променя, но и не е завършен (противно на твърдението на християнската религия), а и е така преплетен (с диалектически връзки), че това, което трябва да стане, все едно си става, само че като се разместят някои неща и станат някои катаклизми, които да ги наместят.      Но да започнем по-конкретно, като първо се убедим дали тези неща трябва да станат.      1. Разлагането на морала е практически очевидно за всички. То е нещо в което не си съмняват и тези, които го приветствуват, и си казват "Уха-а, лудо ч###не пада, не е като по-рано!". И дори не е нужно да сравняваме с ориенталските страни и преди два-три века, когато жените не са излизали извън дома си без фередже, не, даже и на Запад, че и у нас, приличните жени са ходели с воалетки, на лицата, да не говорим да си покажат нещо повече от глезена, докато днес си показват спокойно и гърдите (стига да са за показване, ама и да не са много такива), че направо и гениталиите, а по Интернета вече и пеленачетата могат да си гледат такива неща колкото си искат и да се кефят. Докато по времето на Оскар Уайлд, в края на 19 век, като се е кажело "to make love" (т.е. правя любов, буквално) се е разбирало че приказвам с лице от другия пол, ухажвам, или "свалям", а сега същата фраза, съвсем ясно, значи hard sex.      Тази сексуална разпуснатост, съвсем естествено, поне за мен, води и до разлагане на семействата, защото жените, като се оженят (ако се оженят) и като родят едно две деца, и си казват "че за какво ми е повече мъжа (освен да ми ... опикава дъската в тоалетната, а)?" и решават да се отърват от него. Така че въпроса не е в това дали се разрешава свободен секс — нека си се разрешава, стига да не пречи на семействата, и от там на обществото — а в последствията от това. Защото сега надали някой, мъж или жена, ще се сети да си зададе въпроса: защо жените по-рано е трябвало да сключват брак девствени, след като сношението е един вид "познание", и в славянските езици, а и в латинските (и сигурно и в древните), и като така не е ясно защо едно познание в повече трябва да пречи на жената? Да ама то пречи, за жената това познание (а може би и всякакво друго?) не е от полза, то само я разюздава или развързва, увеличава и без това неумерените ù желания, и се оказва, че от това нито тя печели (защото тръгва още от рано да си търси вибратор), нито семейството, нито обществото като цяло. Тези въпроси съм ги разглеждам на други места, но идеята е, че свободата в секса разгражда семействата, а жената е тази, която иска да има деца и семейство (да хване някой мъж по-здраво).      По този начин жените не само "режат клона на който седят", по този начин страдат и децата, очевидно, макар че те, след като нямат база за сравнение, не могат да преценят дали е добре да имат двама родители, или един. Ама то не е работа едно момче да се възпитава от майката и като стане голямо (та тя, да ме прощават жените, но не може да го научи дори как да се ... изпикае, нали?), нито пък само от бащата, особено ако са момичета (по същата "тоалетна" причина, ако щете). Ако Дядо Господ е искал да има един родител, той е нямало да прави двата пола, или е щял да остави и при бозайниците размножението с яйца, при което положение децата може и въобще да не познават родителите си. Ама то не е така, и това е ясно на всеки. То е ясно и на жените, само че те са прекалено пристрастни, и по тази причина неспособни да вземат правилно решение, а не защото са "природно тъпички". Ако хората можеха, както французите, поне според мълвата, да приемат спокойно съществуването и на жена и на любовница (респективно, на мъж и на любовник), то проблеми нямаше да има, обаче те, като правило, не могат.      Е, да не се отвличам повече в тази насока, защото секса, както и да го въртим, е една досадна пречка в живота, която носи някои наслади, положително, но е пречка, и с нея всеки си се справя както може. Та въпросът не е в секса, той е страничен елемент на морала, въпросът е в морала! А морала, според една моя стара, наречете я работна (но тя е достатъчно вярна, и в същото време не е ограничаваща) дефиниция, е съвкупност от правила, целящи обединението на хората във времето и пространството. Обединение в пространството значи да сме на ясно, че не живеем сами, че има други около нас, и над нас, и под нас, ако щете, и не можем да мислим само за себе си, защото (поне според взаимо-обвързаността на нещата, но ако толкова настоявате, то мислете си и, че защото има някакъв Бог) това рефлектира върху нас самите; казано по друг начин, който много гледа себе си, най-често излиза че не гледа себе си (защото не знае как), а който мисли за другите, най-често излиза, че мисли и за себе си. Такова пространствено обединение е възможно да се постигне и без морал (чийто основен носител, досега, са били религиите), по пътя на силата и принудата — на някой цар, или "дуче", или друг началник — защото силния, ако не е прекалено глупав, мислейки за себе си, всъщност, се грижи и за другите, той иска хората да го почитат, да го запомнят с нещо хубаво.      Обединението във времето, обаче, не може да се постигне без морал, а това е навързването на поколенията, връзката между деца и родители. Защо не може, ли? Ами защото ако няма семейства, няма, или почти няма родители. А ако няма род, то най-често няма и нация, а оттам няма и общество в световен мащаб. Докато — за да не си мислите, че само преливам от пусто в празно — според последното преброяване на населението у нас в 2010 година 55% (повече от половината!) от новородените са извънбрачни деца, на които доскоро се казваше незаконно-родени (сега са законни, защото промениха закона), а простонародно им се казваше ... копелета! Е, след като основната част от децата са копелета, то това не им пречи, разбира се, но то все някога на някого ще "запречи", щото така и морала е доста по-слаб.      А не забравяйте също така и че сега наркоманията, а вече и тероризма, значително нараснаха, далеч, може би десетки пъти повече, отколкото по времето на О. Уайлд (или Маркс, или освобождението ни от османско робство, и прочее близки по време моменти), и тези неща очевидно също са свързани с липсата на морал, защото хората търсят нещо заради което да живеят! Тези, които започват от рано да търсят наркотиците, са такива, защото, при разрешено всичко в секса (садо-, мазо-, и прочее, както се пише по рекламите за проститутки), а и при липсата на силна бащина ръка в отсъствуващото семейство (която да ги наложи с колана щом друго не помага), не знаят какво още да искат, пък и след като храната, подслона, и дрехите са им осигурени, какво да искат дечурлигата или младежите, освен нещо с което да избягат от този безсмислен реален свят? А тези, които опасват около кръста си динамитните шашки, си мислят, че така поне ще отидат на оня свят с някаква цел — защото те не са садисти, не са луди, те са хора с идея-фикс, но тя тръгва от някакви морални разбирания! На всичкото отгоре такива хора и не можеш да ги накажеш, защото те не живеят заради удобствата на този свят, те живеят заради ... вечността, тъй да се каже. Така че като няма достоен морал, то хората търсят някакъв негов заместител, понеже далеч не всички са като ... "телетата" или мороните или дебилите или олигофрените (изберете си подходящата дума), които се задоволяват само с рекламите и приказките за хубавия живот (пълен с усмивки — както по рекламите), има неспокойни, търсещи хора, хора, които при други обстоятелства, тласкат обществото напред.      Прочее, да не коментираме повече очевидни неща, а да преминем към следващата точка, която донякъде обяснява защо си мислим, че можем да минем без морал.      2. Много морал не води до морални действия. Това може да е бая странно, но при хората, които, за разлика от животните, са твърде далеч от преките нужди на живота, или "превъртели" ако така повече Ви харесва, от много морал най-често се стига точно до обратното. Това не е нов момент и всички сигурно са чували фразата, че "Пътя към ада е осеян с благи намерения", т.е. само с намерения до никъде не може да стигне, но и от много силно желание за нещо хората започват да налагат своите виждания на другите, на които, обаче, това не им се харесва и те започват да се противопоставят, но първите, мислейки си, че вършат нещо в техен интерес, особено ако става въпрос за "вечността", т.е. за "оня свят", т.е. по религиозни въпроси, продължават да настояват, и в своите настоявания стигат до войни и кръвопролития. Аз лично не знам да има религия, която да може да се похвали, че в името на религията не е стигала до човешки жертви, но като че ли с най-голям "актив" в това отношение се слави християнската религия. Нещо повече, тя дава твърде лош пример на сравнително толерантните източни религии, на исляма например, за това как да защитават убежденията си.      Това, действително е така, защото по-рано, преди християнството, а и до към 5-ти век от новата ера, в Леванта, т.е. в източната част на Средиземноморието, или в арабския свят, е съществувала достатъчно добра поносимост към другите религии, ако не за друго, то понеже такива религии е имало много и различни, и хората са били принудени да се понасят. Но ето че започват християнските кръстоносни походи, и дори доста по-късно, някъде в 19 век, Турция, като една достатъчно цивилизована арабска страна, която много иска да влезе в Европата, и да бъде като европейците, и въвежда фамилии (тъй като по-рано се е казвало: Асан, син на Осман, син на Пишман, примерно), решава по едно време да започне "прочутото" клане срещу арменците — защото така правят на Запад (и ха сега кажете, че на Запад не правят така!). Също и в Древен Рим около новата ера било гъмжало от разни култове, но никой не ги вземал толкова на сериозно, докато не дошли християните и не дали своя отрицателен принос в развитието на морала.      Но по същия начин можем да "плюем" и разбиранията на обикновения човек, който не би приел булката му да има други любовници, при все че всеки мъж си позволява да прави това, когато може (и има пари, де), но само не и жена му. Значи, вижте, има една много хубава дефиниция (според мен) на харесването, или любовта към нещо или някого, тя се състои в това да считаш, че обекта на чувствата ти е ... съвършен, което значи, че не може нищо, нито да му се отнеме, нито да му се добави! Просто седиш и се кефиш, а? Да, ама когато двама души се обичат, и то истински, аз не говоря за случаите на преструване, то първото нещо, което всеки един от тях иска да направи, е да промени другия според собственото си виждане, а това е точно обратното на правилната любов. Тоест, ние пак превъртаме, дори без да ни кара някаква религия, просто от само себе си, защото сме си такива.      Можем да продължим в този дух като намесим и католицизма, за който автора няма особени впечатления, но е чел разни книжки, и някъде към 15-ти век в редица западни страни хората са викали "По-добре при турците, отколкото при Папата!" Защото католиците са ти се завирали в личния живот в някои отношения по-зле и от комунистите (и то от бурното революционно време, а тези не от 70-те или 80-те години на 20-ти век). Е, в днешно време Папата може да прави "четки" на всички народи, като казва "Слава Исусе Христе" на всички възможни езици, и вече да не насъсква към войни (защото то, американците, човек и няма нужда да ги насъсква, те са готови по всяко време да се бият срещу всеки, особено когато трябва да защитят техните разбирания за "демокрация"), но по времето на Колумб, например, той не е бил толкова миролюбив.      Така че ние, хората като цяло, действително вземаме много присърце всякакви възможни заблуди, и сме готови да се бием за тях, като си вярваме, че ако някой е готов да защищава с оръжие своето виждане, то значи то може да е право — и ако победи, то значи е право — докато ако не иска да се бие, то по този начин той признава слабостта на своята теза. Не е ли така и днес? Е, ама, ако човек малко се почеше по главата, то може би ще "изчеше" мисълта, че верността на една теза няма нищо общо със силата, която стои зад нея или я защитава! Силата доказва само силата, а не верността на това, за което хората се бият. Обаче такъв е нашия морал. Нещо повече, ние считаме, че дуела е нещо хубаво, което е залегнало в латинския, но да използуваме съвременния италиански, където bello значи хубав, но bellico значи военен. Също така и милитаристите, т.е. военните са ... мили хора, етимологично (корена "мили-" или "мели-" е много древен, и той значи нещо хубаво, сладко, като мед или медовина)!      Значи вижте, по идея, и поне до преди откриването на барута, в едно такова виждане е имало резон, защото важен е двубоя, дуела, който определя кой индивид е по-силен, това работи за селекцията на по-добрия, така процедират всички животни, и това е едно подчинение на "божите заповеди". Обаче не и в съвременните бойни условия, когато човек може да си стои на някакво безопасно място и да си хвърля "бомбички", това не са дуели, това е унищожение, това е касапница. Така че нашия морал пак пасува, той е безнадеждно, поне с пет века, остарял, той трябва да се промени, а ако не може, то да се разложи. Време е да дойде някакъв нов морал, а дали това ще стане като минимизираме кръвопролитията, или "загубата на белтъчна материя", или по някакъв груб и хаотичен начин, зависи от нас. Затова нека преминем към следващата точка и видим какъв трябва да е той и дали можем да го постигнем без да се самоунищожаваме защитавайки "пердути" каузи.      3. Новият морал трябва да е преди всичко толерантен! В днешно време вече не е нужно да селекционираме по-добри личности, нито да се борим за оцеляване, камо ли на най-добрите, не, в днешно време е важно да не проливаме излишно човешка (а и животинска, ако щете) кръв, защото тя не допринася за нищо. Трябва просто да се научим да се търпим и да приемаме другия до нас, àко и той (или тя) да прави нещо, което на нас, ама абсолютно, не ни импонира. Трябва някак-си да се умерим, щом от много "морал" превъртаме. Казано по друг начин, то ние трябва да вземем да заобичаме хората, както е говорил и Христос (ако се вярва на измислиците за него), но и в духа да даденото по-горе определение за обич, а и както са проповядвали древните източни религии, твърдейки, че този свят не е добър или лош, той е просто най-добрия от възможните, но той е справедлив (разбирай за всички — примерно, и за вълка, и за заека).      Това би могло да се изкаже и в по-друг вид, сексуално ориентиран, т.е. като мъжко или женско поведение, а оттам и морал. Имам предвид не с мачовизъм и налагане над другите, а с мек подход и с приемане на чуждото, което е женския начин да се наложи. В известна степен, ще трябва да обърнем гръб на цялата досегашна еволюция на по-силния, и да търсим не налагане, а омесване на морала, на "моралните гени", ако мога така да се изразя, което да осигури разнообразие на вижданията и безкръвна борба на идеи, а не преки физически битки! Защото човек винаги иска да наложи своето виждане, но приемайки и виждането на другите (не като одобрение, а просто като допускане и на чуждия вариант), се дава също възможност за борба, но "по женски"; значи, вместо да се бием за една кауза, нека да оставим всеки да си защитава своите позиции, и по този начин да видим кой ще излезе прав след време, или пък да постигнем някакво усредняване на вижданията. Или мирно съвместно съществуване на различни морали, нещо в този дух, като подхождаме по-фино и нежно, не грубо и по мъжки. ( Аз излагам на редица други места своите виждания за мястото на жената, и сега и в бъдеще, така че да не се отвличам тук, но идеята в случая е, че налагането може да бъде не само активно и борбено, а пасивно, по женски, но не по-малко настойчиво, и че това е другата страна на "медала", и ако искаме да търсим някаква среда, то трябва да погледнем и от другата страна, те затова са две, за да използуваме която трябва, когато трябва. )      Но да се върнем на толерантността. Да речем, ако жената (евентуално съпругата) толкова иска да прави понякога секс не с постоянния си партньор — и, разбира се, същото и от гледна точка на жената за мъжа — то защо да не го прави, но това да не нарушава постоянната връзка, особено ако става дума за семейство, защото децата искат и примери в живота, и наказания, и грижи, и то не само материални. Децата, между другото, не слушат най-често не защото са лоши или невъзпитани, не — колкото това и да не се разбира масово от хората —, те искат да разберат кое е добро и кое не е, а това се научава най-лесно, ако можеш да останеш ненаказан (защото думите са втора сигнална система, нали, но има и първа)! Тоест, наказанието за подрастващите има целебно въздействие, то е част от възпитанието, и когато функциите на семейството са занемарени, то децата не научават сумата важни неща и продължават, примерно, да се "учат" и като пораснат, и искат да видят дали ще ги хванат ако извършат някой обир, или пробват някой наркотик, а и други примери. Така че ако няма семейства трябва да засилим обществените функции, да даваме децата в седмични интернати, които като че ли зачезнаха нещо в последно време, и децата, оставени без контрол, въпреки сложните науки, които изучават, остават необразовани в смисъл на ежедневния морал.      А вземете и съвременния капитализъм — та той е аморален от своите основи, той е корумпиран, той се крепи на парите, а пари дори в животинското царство няма, т.е. по този начин ние, в определен смисъл, слизаме едно стъпало по-долу и от животните (защото при тях само по-силния побеждава, вместо да е по-смирения, или работливия, и прочее, а при хората и по-богатия, и по-нахалния, и т.н.)! Но в същото време всички религии отричат властта на парите, тя не минава и не може да мине в отвъдното, Бог не съди по богатството, и прочее, а религиите са базирани на вижданията на масите и, общо взето, са в техен интерес (дори и когато насъскват към кръвопролития те го правят защото хората сами ги искат). Така че е ясно, обществото ни е лошо, неморално.      Значи вижте, аз защитавам морала не от морални съображения, а от разумни такива! Надали повече от 2-3% от населението е стигнало до идеята да тръгне от такива позиции, но по-умните неминуемо трябва да стигнат до това становище, защото изводите от него не са особено различни от тези на различните религии, само подходите са различни. В лингвистично отношение, аз мисля, че е добре да напомним значението на английската дума moral, която значи поука (докато морален е morale), така че морала е един вид свод от правила, поуки в живота (а лингвистично това са просто обичаи, нрави, защото в латинския mores e мн. число от обичаи — спомнете си фразата "O tempore o mores!"). Тези правила са това, което младите искат да научат. Но ... не е като те да не ги предполагат. Тоест, аз считам, че хората, а и животните, имат вродено чувство за справедливост, за моралност, защото всички те искат да се харесват на другите (малките деца и животни, освен да се нахранят, искат и да има с кого да си играят, значи да дружат, а не да се карат). Така че хората по рождение са добри (т.е. те се опитват, доколкото могат, да мислят за другите), обществото е това, което ги прави лоши (като ги кара да мислят само за себе си)! Запомнете това, ако обичате, защото в това се състои призванието на новия морал: той трябва да направи обществото справедливо към хората, трябва да задоволява техните очаквания (лошия да бъде наказан, а добрия да бъде похвален, а не обратното).      Докато в съвременното общество, както споменах, се прави всичко друго, само не и това да се осигури някакво очаквано справедливо наказание на тези, които го заслужават. Нещо повече, в наше време се настоява за успех в бизнеса, кариерата, и прочее, което са все преходни (според религиите) неща, а не в селекциониране на по-морални личности (и забравете секса, той не е съществен). Разбира се, на този свят нищо не е изолирано, както споменах в началото, и човек не може да не бъде егоист, но няма право и да се стреми само към надмощие над другите (ако не за друго, защото той, все едно, към това се стреми, т.е. тъкмо затова морала трябва да му се противопостави, да го накара да се отклони в другата посока). Докато е имало родове, семейства, борби между различните племена и народи, е имало основания за селекция и установяване на надмощие, но в днешно време най-ценното е ..., ами, запазването на разнообразието (че и създаването на нови разнообразия), което е друг начин да изкажа пак съображението за толерантност. Поради тази причина се счита за правилно всякакво измесване между народите, между бедните и богатите, ако щете, между умните и по-посредствените, и в това е новия морал.      Най-близко до това виждане, като че ли, стои ... спорта, защото там личностното изявяване не е свързано с идеята за господство, макар че и там има различни начини за заплащане на победителите. Там няма преки цели, а има някакви абстракции, да се спечели някой медал. Все пак това, както казах, ми се вижда хубаво, но ... Но лошото е, че това не е масово явление, това касае някакви 1-2% от населението (ако не и по-малко), а и е твърде специализирано, т.е. то не толкова развива тялото, колкото го деформира, в някакъв аспект, така че и спорта не е образец.      Обаче нещо трябва да се направи, трябва да има някакви семейства (аз имам идеи по този въпрос разглеждани на други места), някакви националности, някакви правила за добро държане, но различни от тясно националните или расови, или кастови, семейни, или някакви други, интереси. И трябва да се отчитат намеренията на хората (това е морала, а не само резултатите). И трябва да има яко следене на (почти) всичко и всички, защото вече станахме много силни, за да си позволим да оставим нещата на самотек (т.е. не е интересно кой с кого е спал, а кой срещу кого "има зъб" за нещо, и защо го има, какво може да се направи този, и други подобни нему хора, да нямат такива "зъби"). И трябва всеки да има условия за развитие, за по-пълно разгръщане на даденото му от Бога /боговете (или Природата), още повече че, като няма, или почти няма, семейства, и като гениалността, както е многократно проверено, не се предава по наследство, трябва да ù дадем възможност тя, все пак, да се проявява от време на време. Ама то така ако продължаваме ще стигнем, май, до идеите на комунизма, а и на Платон още от преди 25 века, а?      Ами, там е работата, че то така и ще трябва да стане, защото не може да има морал в интерес на всички хора, и да не изхождаме от някакви общи, т.е. common интереси. Не може да искаме хората да се развиват пълноценно, ако едни се раждат в богата среда (да не казваме непременно семейство), а други в бедна, и ако за здравето и за обучението трябва да се плаща, т.е. ако те не са общодостъпни. Така че новият морал, по всичко личи, ще излезе бая стар, морала на всяка една религия. Да де, но аз имам предвид именно морала на всяка една религия, т.е. на всичките религии, т.е. на (казано на математически език) сечението на всички религии! Това сечение, ако можем да го постигнем с нашите егоистични наклонности, ще бъде тъкмо квинтесенцията на морала през вековете. Остава ни само да го постигнем. Защото ако не можем, то ще има "малко" хаос, после още "малко", навярно, и след това ... пак ще трябва да го постигнем.      Нека сме наясно по тези въпроси, когато критикуваме или приемаме разложението на нравите. Младите се опитват някак-си да оцелеят, това е тяхно право. Затова излиза, че когато хората имат всичко, то те нямат най-вече морал. И го търсят.      09.2012     НЕОМАЛТУСИАНСТВО, ИЛИ РАЦИОНАЛНО МИСЛЕНЕ*      [ * Публикувано на 27 стр. на в. "Континент" от 28.08.1998 творчески преработено за да влезе в една голяма страница. ]      Преди точно два века в Англия е била публикувана брошурата на Томас Малтус известна преди всичко с неговите кардинални изводи за разликата между геометричната прогресия, с която се размножават хората, и аритметичната прогресия, с която нараства производството на хранителни продукти, като при това положение към днешна дата хората на земното кълбо вече би трябвало да се измрели като рояк скакалци, оглозгали "до шушка" всяка тревичка или клонче на тяхната територия. Както почти всяко твърдение основано на екстраполация на някаква моментна зависимост, без да отчитаме възможната смяна на тенденцията (или "тренда", както е модерно да се казва днес, защото това е английска дума и, следователно, изглежда по-правилна в очите на масите), и това се оказа погрешно, защото, както казва една стара християнска поговорка: "човек предполага, но Бог разполага", и стана така, че "Бог" направи и в сферата на производство на хранителни и други стоки от първа необходимост също да навлязат темповете на геометричната прогресия, а също така "научи" хората как да произвеждат презервативи и други противозачатъчни средства, които да нарушат геометричната прогресия в ръста на народонаселението, но, така или иначе, ние все още не сме измрели като скакалците (макар че не е като да не се опитахме да го направим по друг по-съвременен начин — чрез атомно оръжие, примерно — нито пък това ни се е разминало окончателно).      Да, но това е формалното тълкуване на предупреждението на проф. Малтус, и ако то не се е оказало вярно, това не значи, че неговите основополагащи идеи са били погрешни, а тези идеи са, че просто хората на Земята станаха много, и те започват да си пречат активно, защото техните "ловни територии", ако използуваме един зоологичен термин, се пресичат. Новият момент, на който искаме да се спрем тук, е, че хората могат да си пречат дори когато ловните им територии са достатъчно богати и разумно установени (което още далеч не е постигнато в световен мащаб), като пак се сблъскат с някакво трудно преодолимо препятствие и това сега е информационния таван на човешкия интелект, достигането на който изкарва хората "от релсите" на установените през вековете навици, така както основния момент, който обърка изтичащия ХХ-ти век бе, ако го кажем само с една дума: мултипликацията!      Тя започна в началото на века с конвейера на Форд, продължи с автоматизираните и роботизирани управляващи системи в производството, с навлизането на промишлени методи на работа в селското стопанство, даде възможност за създаване не само на мощни и свръхмощни оръжия, а на оръжия за масово унищожение (или "холокаст", за да убедим читателя, че и автора знае някои "модерни" думички), изрази се в приложението на промишлени методи в обучението и науката, което превърна последната от творческа дейност в истинска производителна сила, така че вече в почти всяка област говорим за технологии, създадоха се цял арсенал от заместители или "ерзац" стоки, било то за храна, било за облекло, било за развлечение, защото те се поддаваха лесно на автоматизирано производство, унищожи се почти напълно творческия елемент в редица традиционни творчески дейности като изкуството, спорта, науката (че и секса, ако щете), като единственото място, може би, където все още не е навлязла мултипликацията, е възпроизводството на населението, но доколкото от доста време се говори за клонингуване и успехите на генното инженерство са наистина поразителни, няма нищо чудно в близките десетилетия тези неща да слязат от страниците на научно-фантастичната литература и да навлязат в живота ни.      Всичко това наруши основни временни зависимости между усилието за производство на нещо и готовия продукт, между действието и резултата, и "човеците", понеже не са богове, се объркаха и решиха да "се поизтрепят", та дано нещата се пооправят — подобно на модела на "лечение", използуван сумата векове, чрез кръвопускане, което днес може и да ни се вижда смешно и ненаучно но е горчивата истина (и, може би, точно така ще изглеждат на бъдещите хора нашите "опити" да разрешим проблемите си чрез груба сила и масово унищожение, ако, "дал Господ", човечеството продължи да съществува и за в бъдеще). Докато в дълбока древност във всяко племе е имало специален човек който се е грижел за запазване на огъня, и ако той изгаснел често убивали и този пазител, после с откриването на кремъка нещата значително са се подобрили, но до преди един-два века добиването на огън все още е заемало важно място в живота на човека, то сега една обикновена запалка, с която може да се добие огън към хиляда пъти, вече струва (и се цени) колкото едно кокоше яйце, т.е. колкото напъването на кокошката да го снесе (ако не броим "напъването" на петела да го зачене, разбира се). Аналогични промени настъпиха и в областта на транспорта и съобщенията, появиха се масови информационни средства или медии, които също объркаха редица човешки навици, а възможностите на тъй нареченото мислещо същество дотолкова се засилиха, че това бедно същество, което, всъщност, и не е мислещо, а само способно да разсъждава, както са забелязали по-умните човешки екземпляри преди доста време (но го прави чак когато е изчерпало всички неразумни начини за постигане на целта, според автора) не просто се обърка, ами направо се "ошашави" през изтичащия век.      Но достатъчно по въпроса, а това въведение ни бе необходимо за да прогнозираме основните проблеми на бъдещото столетие, което вече "чука на вратите ни". Тези проблеми, по мнение на автора, са два, а именно: изкуственото или извънутробно раждане, и контрола на прираста на населението. Първият от тях е опасен с това, че той ще наруши една съществена връзка на човечеството с природата, ще намали емоционалния контакт на майката с детето, и ще облекчи дотолкова живота на по-нежната половина от хората, че те отново ще се объркат и ще се чудят какво да правят (след като не правят това, което им е отредено от както свят светува) и ще започнат какви ли не революционни катаклизми. Доколкото, обаче, споменатият проблем се съдържа до голяма степен в този за контрола на раждаемостта, авторът се нагърбва да предскаже, че основния проблем на бъдещия XXI век ще бъде въпроса за ограничаване на човешката популация на земното кълбо! Ние ще се опитаме да го разгледаме, но не  чрез екстраполация на тенденциите, което е като "да си правим сметката без кръчмаря", а от гледна точка на някаква разумна численост, защото основната заблуда в споровете с малтусианците е била дали Земята може да изхрани бъдещата лавина от хора, докато въпроса би трябвало да звучи като: дали Земята трябва да изхранва толкова хора и дали това води до увеличаване на интегралното човешко щастие, което, именно, би трябвало да бъде единствената цел на човечеството?      И така, да започнем. Според ориентировъчни и, може би, спорни пресмятания числеността на населението на Земята през II-I хилядолетие преди нашата ера е била около 50 млн. души, а към началото на нашата ера достига около 100 милиона. Това е една съвсем прилична и достатъчна бройка хора за едно цивилизовано общество, което и дава първия начин за пресмятане — на базата на човешката история. След това тази цифра до към 1800 г. още не надхвърля един милиард, докато през нашия век ние определено се "изсилихме" като вече надвишихме 5 млд. (плюс или минус десетина години тук нямат значение). Но това все още се търпява ако хората живееха разединено както в Древен Рим, например, обаче в края на нашия век идва още един "бич" за човечеството — световните компютърни мрежи, които добавят последния щрих към средствата за масова информация, като позволяват съвсем достъпна лична масова информация. Ето тук вече, наистина, Земята става доста гъстонаселена, защото не е важно колко души живеят на едно място, а как те могат да комуникират в процеса на работа или развлечение, като в това отношение е полезно да припомним и библейската притча за Вавилонската кула (която, всъщност, е Бабилонска, ако искаме да се движим в крак със световните лингвистични тенденции), която се свежда до това, че прекалено единно човечество не е "Богу угодно", т.е. не е угодно за хората, защото нарушава баланса им с околната среда, казано накратко. Новият акцент тук е не само в силата на човечеството (и неразумността му, която неизбежно съпътствува неумерената сила), а в психофизиологичните характеристики на човешкия индивид.      Сега ние ще мотивираме по друг начин ориентировъчната оптимална популация на Земята от порядъка на тази около новата ера  като използуваме приетата масово десетична система на броене. Ще започнем с това, че човек поддържа нормално до три кръга или рангове на контакти с обкръжаващите го, а именно: а) от първи ранг  са тези, които включват хора от порядъка на 10 на първа степен или само десетина души — най-близки роднини и познати, които всеки познава (или поне си въобразява, че познава) най-добре, може да предвижда тяхното поведение, и е емоционално обвързан с тях; б) втори ранг  или 10 на втора, т.е. стотина души — познати и роднини, които човек знае по име и физиономия, работи или живее в близост до тях, и, най-малкото, поздравява когато ги срещне, но не може да се каже, че ги познава добре и не изпитва някакви особени чувства към тях — това просто е средата, в която той живее и се опитва да се изяви или да направи кариера; в) трети ранг  или 10 на трета степен, което прави хиляда души — хора, за които той е чувал нещо или ги е виждал, но не само, че не знае кой колко деца има (и има ли изобщо), дали е женен, и прочее, но твърде често не знае, или името, или физиономията, или не ги свързва едно с друго — тук влизат всички обществено известни "звезди" от които лицето се интересува (било то футболисти, естрадни певци, политици, или хора от хайлайфа), както и други случайни познати; четвърти ранг или 10,000 са твърде много хора, за да бъдат достъпни за един средно развит интелект, и, обикновено, с познати от такъв ранг могат да се похвалят само един—два процента от населението, така че не си струва да се съобразяваме с това. Говорейки за рангове, или използувайки десетична логаритмична скала, ние не можем да бъдем особено прецизни, така че даденото число може да бъде умножено по 2, 3, или дори по 5, което ще рече, че ако някой наброи познати от втори ранг, например, към 350 души, то те все още не са от трети ранг. Можем да наречем този човешки феномен "правило на малките числа", като е очевидна зависимостта, че колкото по-задълбочени са контактите ни, толкова повече това ограничава броя на хората, с които ги поддържаме.      Следващият момент е да определим приблизителния брой на областите на човешкото познание и интереси, в които ние поддържаме някакви контакти, но така, че тези области да бъдат относително добре балансирани, т.е. да имат по приблизително еднакъв брой хора, които могат да комуникират в дадената област. Номенклатурите на човешките професии, както и индексите на повечето големи библиотеки са от порядъка на няколко стотин, и това са всичките области на човешкото познание. В някои специализирани библиотеки, или в някои научни заведения, може да се окаже, че една от тези области се детайлизира на още десетки, но такава тясна специализация не променя нашето деление, защото тези подобласти са доста тесни и небалансирани по обхват или брой на хората, които работят в тях. Аналогично съществуват и много широки области — например на футболните запалянковци, които по цялото земно кълбо наброяват, навярно, повече от милиард души, но това не е област, в която хората комуникират за да се конкурират (такава област би била тази на самите футболисти от национален или световен ранг, участниците в която, разбира се, са няколко стотин, или поне толкова са тези, с които един добър футболист може да се съпоставя). С други думи ние се интересуваме от такива области, в които хората, казано направо, си пречат, защото това е тяхното "ловно поле" и в него те се конкурират с другите "ловци", състезават се с тях, изявяват се, или правят кариера. Като казваме "комуникират", ние нямаме предвид, че хората си говорят за времето, или за спорта, или за конете, както обичат да правят англичаните, или за жените, както обичат да правят мъжете (или за мъжете, както пък правят жените), или за политиката и политиците (защото колкото по-сложна е една област, толкова повече хора си мислят, че те най-добре знаят какво трябва да се направи там за да се оправят нещата), а комуникиране с оглед на личностна изява!      И така, нека приемем за по-лесни сметки (защото когато информацията е размита и неточна най-доброто, което можем да направим, е поне да си облекчим сметките), че областите на човешкото познание са хиляда, както и броя на хората, които се конкурират в тях (без да си пречат особено) са също хиляда. По този начин ние вземаме тавана на втория ранг контакти, както и една завишена номенклатура от основни професии. Така получаваме една достатъчна численост на населението от порядъка на един милион души. Като вземем предвид, че ние подразбираме (макар и да не бяхме акцентирали досега на това) области, в които хората творят, а не само извършват необходими за обществото дейности (като производство на стоки, услуги, здравеопазване, просвета, поддържане на обществения ред, и пр.), и като допуснем, че с творчески дейности в едно общество, обикновено, се занимават от 3 до 5% от хората, но пък, от друга страна, със засилването на производителните сили и усъвършенствуването на технологиите на съвременния етап, техния брой може да се очаква да нараства, то нека приемем, че творческите работници в бъдещото общество ще бъдат вече десет процента (или 1/10 от населението). Това ще рече, че трябва да умножим получения милион души по десет и така излиза, че оптималния брой хора става 10 милиона. Доколкото нашите цифри са с точност до порядък и могат да се разпростират до следващия десетичен порядък излиза, че оптималното население на Земята трябва да бъде от 10 до 100 милиона, или, ако вземем някаква среда, това са 50 милиона души.      Само такова общество би могло да съществува без големи сътресения и бъркотии в бъдещето, защото когато човек задоволи основните си жизнени потребности от храна, подслон и продължение на рода, му остава само грижата за личностна изява и, евентуално, усъвършенствуване и развитие на индивида (което, обаче, е нещо достъпно далеч не за всеки, и повечето хора след като намерят, както се казва, своето място под слънцето, най-често подменят стремежа за постигане на ново качествено развитие с по-голямо количествено изобилие на вещи и удоволствия). А доколкото с реалното навлизане на масовите лични комуникации в живота целият свят става една държава, където протича конкурентната борба на хората за личностна изява, то тази бройка от 50 млн. се отнася за цялата планета! Така получаваме още един, трети, начин за проверка на нашето оптимално число, защото 50 млн. е числеността на една средно голяма държава (като Франция, примерно), а там където държавите са по-големи хората рядко комуникират извън своя щат или провинция, докато по-малките държави (като нашата, например), обикновено, са сателитни на някоя от по-големите, и като така конкурентната борба се развива и на (част от) арената на "по-големия брат".      При горните пресмятания ние тенденциозно изпуснахме един важен момент — лингвистичната бариера, което е и другата основна поука от притчата за Бабилонската кула, защото езика служи преди всичко да изолира и обедини някаква етнически или териториално ограничена група хора, и, следователно, би трябвало да обърка нашите сметки. Това, обаче, не е така по две причини. Първата е, че международните лични комуникации просто сриват държавните граници, поне що се отнася до областите на познанието, и ние сме свидетели как в почти всяка наука вече масово се използува английския език и няма международно научно, културно или спортно мероприятие от по-значителен ранг, в което, ако не единствения, то поне един от официалните езици, да не е английския. Това важи за всяка професия, в производството, транспорта и търговията, както и в областта на развлеченията, такива като музика, спорт, дискотеки, игри, туризъм, и прочее. Разбира се все още съществуват франкофони, тевтофони и други (и те ще съществуват) но на ниво всекидневно общуване, където няма борба за личностна изява. Може спокойно да се приеме използуването не само на един език, а на 5-10 по-известни световни езици, но, освен че съществуват преводачи за целта, добрият компютърен превод, поне в областите на познанието, а не в художествената литература, съвсем не е мит, а въпрос на някое друго десетилетие. Втората причина, поради която езиковата бариера не променя изложените сметки, е това, че лингвистичното деление просто се припокрива с нашето деление на области на познание, защото няма никакви пречки лекарите по сърдечна хирургия, да речем, или авиаторите, или футболистите, и пр. да бъдат от различни езикови и етнически групи, но това не разделя арената на борба за тяхната изява — световната "държава". Освен това ние правихме сметките на базата на 10% творчески работници от населението, а останалите 90% спокойно могат да си се делят дори на 1000 лингвистични групи по около 1000 души в тях и пак да остават в рамките на познатите от втори ранг, като общия им брой пак не надвишава прогнозираните десетки милиони население.      Остава само да предложим някакъв естествен начин за постигане на такова драстично намаление на човешката популация и това е известно ограничаване на раждаемостта. Някои статистици сочат, че за да има единичен ефективен коефициент на възпроизводство на населението, т.е. за да се получи и в следващото поколение точно същата численост на населението, е необходимо на сто брака да има 265 деца, като при това се отчитат не се само раждаемостта и смъртността, но и възможността за зачатие в семейството. Ние си поставяме въпроса: колко ще бъде ефективният коефициент на възпроизводство, ако във всяко семейство (нещо, което не е чак толкова лесно, защото прираста на населението в третия свят е все още твърде висок) има средно по две деца? Това е задачка от училищния курс и се решава чрез простото тройно правило, т.е.: на 2.65 съответствува 1, а на 2.0 — колко съответствува? Отговорът е 0.755, което означава, че след едно поколение ще имаме численост на населението от 75% на сегашното, или намаление с 25 процента. Продължителността на едно поколение в Древен Рим е била към 20 години, но със застаряване на населението и удължаване периода на обучение, този срок се увеличава, като средната продължителност сега е към 28 години, но за нашите сметки е достатъчно, ако приемем, че едно поколение трае 25 години, защото това ще даде по около един процент намаление на годишния прираст на населението, което, реално погледнато, съвсем не е страшно и е нормално положение в редица развити страни в течение на доста години, при това по естествен начин, а не защото се говори за намаление на раждаемостта (или пък се вземат някакви мерки, àко и да се говори), а дори въпреки, че всяка страна счита това за нещо лошо и взема мерки за насърчаване на раждаемостта в такива случаи. Целият "номер" е това да стане масово явление по света!      Тъй като е практически невероятно да се направи нещо в световен мащаб преди населението на Земята да стане 10 милиарда души (или след 10-20 години), изложеното означава, че от 10 млрд. трябва да се слезе на 50 млн., или 200 пъти намаление на населението, или до 0.005 от 10-те млрд. (т.е. пет про миля). Така че сега въпросът звучи: 0.755 на каква степен ще даде 0.005, и отговора е — около 19, което лесно може да се провери с обикновен калкулатор като умножаваме това число по себе си докато то намалее до пет хилядни (но това може да стане много по-бързо като наберем 0.755 и натискаме само клавиша за умножение последван от този за равенство, което имитира повдигане на квадрат; така още на третия път, т.е. на степен 2 на 3-та, или 8, ще получим вече намаление до 10%, четвъртия път, т.е. на 16-та степен — 1%, а после вече ще сме прехвърлили нашата цел). При продължителност от четвърт век за едно поколение това ще даде малко по-малко от пет века време за достигане на необходимата населеност, или, доколкото сметките ни бяха приблизителни, то най-много до края на следващото хилядолетие, но не по-бързо от поне два века, защото бързите процеси са и най-опасните. Това е приведено в следващата таблица: Брой покол. 0 1 2 4 8 16 18 19 20 След (год.) 0 25 50 100 200 400 450 475 500 Коеф. намал. 1 0.755 0.570 0.325 0.105 0.011 0.006 0.004 0.003 Насел (млн) 10,000 7,500 5,700 3,250 1,560 111 63 48 36 Табл.1. НАМАЛЕНИЕ ЧИСЛЕНОСТТА НА НАСЕЛЕНИЕТО ПРИ 25% ЗА ПОКОЛЕНИЕ.      От една страна, на тази таблица не би трябвало да се гледа много сериозно, защото тя е някаква екстраполация, но от друга — тя е важна, защото това не е продължение на някаква съществуваща тенденция (тъй като тя дори още не е започнала), а по-скоро показва каква би трябвало да бъде насоката на изменение в числеността на населението, ако не искаме да се прибягва до тъй нареченото ultima ratio (или крайното средство, на латински), т.е. до военното разрешение на най-важния жизнен проблем на нашата планета. При това, очевидно, ще трябва да се измисли и някакъв нов термин, защото геноцида или холокаста никога досега не са давали намаление дори до 10% на дадено население (колкото и "черно" да звучи подобно твърдение), а тук става въпрос за 5 про миля, което е направо невъобразимо число. Но ако то е такова, от това следва само, че нашето въображение е слабо, защото през целия изтичащ век човечеството просто се задъхва от невъзможност за личностна изява при тази гъстонаселеност и информационен бум, от безработица, защото при неимоверно нарасналите възможности на новите технологии на никого не трябват толкова много работници (или поне не трябват квалифицирани такива, а само хора, които да натискат копчетата и да въртят ръчките, а човек иска работата да му бъде приятна), и вече все повече хора гледат на своята професия само като средство за изкарване на прехраната си, а не като начин за постигане на удовлетворение от процеса или от резултата ù, както би трябвало да бъде, но това просто премества акцента за изява от производствената сфера към сферата на свободното време и развлеченията. Там, обаче, ситуацията е същата — надвишаване на информационния таван за познатите от втори ранг, при което обикновения човек отново не може да се изяви. По рано (до към ХVIII век, примерно) хората са намирали удоволствие дори в това да си запалят огън в камината, да се съберат заедно да попеят или поиграят, да си приготвят някое ново ястие или напитка, да се облекат с някоя уникална дреха, да убият някое животно, или дори да отидат на война, където да победи по-смелия и по-силния. Сега всичко става все по-стандартно и безлично, все по-технологично и безчувствено, все повече готово (и налично в магазина) преди още да си се захванал да го свършиш, а това не носи нужното удоволствие!      Важният момент, обаче, е да се осъзнае, че ако човечеството не вземе някакво разумно решение по въпроса, това не означава, че той няма да бъде решен по друг начин! След като се преборихме с епидемиите от чума, холера и прочее, се появиха унищожителните войни, в които загиват не само тези, които желаят да се бият, за да покажат, че са по-силни, а най-вече мирното население, което желае само да живее; появиха се рака и СПИН-а, като средство за снижаване на средната възраст и числеността на все по-застаряващото население. Както скакалците се размножават най-активно когато има много храна, но скоро след това се оказва, че храната вече се е свършила и те започват да измират, така и хората увеличиха неумерено своята численост през последните един-два века, което породи нови проблеми с безсмислието на живота (след като няма умерена конкуренция и възможност за лична изява или кариера), с несъвършенството на никоя форма на обществено управление, с наркоманията, която нарасна десетки и стотици пъти по сравнение с положението от средните векове (защото опиума се е сеел по Изтока още от дълбока древност, но не се е ползувал с такова търсене), с хомосексуализма, който, все пак, се оказва, може би, най-разумното решение на фона на всеобщата неразумност (?), с масовото (отново) замърсяване на околната среда, не с "екологично чиста мръсотия", както е било хилядолетия наред, а с "екологично мръсна чистотия", както стана през този век, и прочее и прочее.      Така че, ако не постъпим разумно, природата (или Бога, ако така повече Ви харесва) ще си намери някакъв начин за установяване на равновесие на Земята, като например: масово безплодие, при което ще се раждат много хубави и интелигентни дечица, които, като пораснат, ще си вършат секса много по-научно от техните предшественици от началото на новата ера, но няма да имат нужда от противозачатъчни средства, защото ще могат за заченат само в един случай от хиляда, може би; или ще се измени съотношението на новородените момчета към момичетата от 18 към 17, както е сега, на, да речем, 21 към 4, което означава, че момчетата ще бъдат пет пъти повече от момичетата; или пък раждаемостта ще си е съвсем наред, само че във всяко следващо поколение децата ще имат с по един пръст на ръцете в повече отколкото техните родители, а пък когато пръстите станат повече от дузина това ще предизвика сериозни трудности при натискане на бутоните и ще затрудни всеобщото изобилие; или пък наркоманите ще станат около 70% от населението и ще обявят всички останали за ненормално развити и подлежащи на задължително наркотизиране; или процента на самоубийците скоро ще надвиши 1/3 от населението, при това в тъй наречената продуктивна възраст; и разни други подобни. Във всеки случай ще се намери някакъв начин, който да породи възможност за ограничаване на конкурентните индивиди до равнището на достъпното за човека ниво на контакти от втори ранг, или до няколко стотин души, тъй като на никого не му е интересно да живее в обстановка, при която за да се изяви на този свят трябва да учи почти половин век, за да стесни областта на конкуренция доколкото може, и дори след това да има само един шанс на десетки хиляди, не за да изтегли най-голямата печалба, а за да си намери въобще някакво прилично място под слънцето.      Това е просто необходимост. А което е необходимо, рано или късно става, или както е казал шопа: "Онò що си трèбе, онò си го сàка", независимо по какъв начин ще бъде постигнато! Поради това, въпреки неразумните постъпки на човечеството като цяло, има всички шансове да се предполага, че след един-два века населението на Земята ще стигне отново до към един милиард, след което ще продължава да пада, докато мине и под стоте милиона. Да се надяваме, че това ще стане по разумен начин.      06.1998     ПРАВО КРИВОСЪДИЕ      Системата на правораздаване, дошла до нас от римски времена, е едно от най-големите недоразумения в социалната област, но това почти не ни прави впечатление, защото, както казва народа, "срещу ръжен не се рита". Е, то е така, разбира се, но ако изобщо не "ритаме", примката само ще се затяга, така че в тази статия автора смята да хвърли някой "къч" срещу системата като цяло, с присъщите ù недостатъци, а след това да направи и две формални предложения: за унифицирано определяне на щетите  и за персонално модифициране на наказанията. 1. Добре замислено, но лошо осъществено      Ясно е, че в идеята наказанието да е определено предварително за дадена типова ситуация, а не това да става във всеки конкретен случай има резон, но ... . Но работата е там, че системата на правосъдие твърде често не изпълнява основното си предназначение: да предпазва обществото от престъпни прояви, като осигури безпристрастно наказание на провинилите се. Хората извършват нарушения и се съдят, не защото не знаят законите — те може да не знаят буквата на закона, но положително знаят духа му — ами защото се надяват да минат ненаказани, било то като не ги заловят, било то като спечелят делото (макар и да не са прави), а не са редки и случаите, когато те прилагат свое правосъдие, защото не вярват в официалното. Пък и самото правосъдие никога не може да бъде наистина безпристрастно, щом се извършва от хора, които, очевидно, са хем пристрастни, хем могат да бъдат корумпирани. А и съдиите — те уж съдят, защото това значи названието им, но в действителност са само някакви разпоредители (или "кондуктори", защото това е смисъла на думата conductor в английския, която значи, както кондуктор, така и диригент, ръководител, или електрически проводник). Съдията не съди според своето виждане, а според законите, и най-доброто, което може да направи, за да изрази виждането си, е да нагоди закона към ситуацията, а не обратното, което значи, че в такъв случай той е определено пристрастен! Така че безпристрастният съдия, не е съдия, а пристрастния — не е добър съдия.      Това е един порочен кръг, в който се въртим двадесетина века и изхода е: или в прилагането на автоматизирани компютърни системи и/или вземане на административни решения, поне на първите нива (което вече не е някаква утопия); или в масовото участие на представители на народа — съдебните заседатели (СЗ) в делата, като ролята на съдиите се сведе до разпоредителски функции или професионални консултанти на СЗ. Но в такъв случай СЗ не трябва само да стоят и да мълчат "като риби" през цялото време, ами да могат да задават въпроси, да изискват сведения и експертизи и, въобще, да вършат работата на съдията. Е, тъй като не може цял куп хора да питат и нареждат, то може техния председател (де факто, съдията, но който да няма право да гласува) да координира нещата, и да има юридическо образование, но всички отговорни решения трябва да се вземат колективно от СЗ, чрез обикновено гласуване. И не по този, да ме извинят читателите, перверзен начин, по който то става в момента (поне на Запад, тъй като автора не е юрист), където се иска единодушно решение на всички от съдебното жури, защото ние добре знаем какво значи единодушното решение, прилагано почти половин век в нашите "народно-демократични" структури. Гласуването трябва да се провежда чрез традиционно гласуване, с: "да", "не" и въздържали се, и решение да се взема, чрез обикновено или квалифицирано (2/3) мнозинство.      И — нещо, което е повече от очевидно, но не се прилага досега в никоя страна — тези съдебни заседатели трябва не да се избират публично от народа и предлагат от политическите сили според някакви, явно изкривени, виждания за най-добрите съдници, ами да бъдат една представителна извадка на народа, което ще рече, че те трябва да се избират по някакъв случаен начин, гарантиращ равномерно представителство на всички слоеве от населението (а не на партии) в правосъдието. Тези хора трябва да бъдат много повече от сегашните СЗ при нас, и да служат за много по-кратко време — месец, да речем — което ще осигури и едно по-широко участие на народа в правосъдието (а не само в четенето на съдебната хроника по вестниците). Ако всеки има поне веднъж в живота си право да бъде СЗ, то и законите, навярно, ще се спазват по-добре. Всяка по-горна инстанция трябва да има повече СЗ, а най-горната да се набира от някакво Съдебно Заседателно Събрание (за кратко ЗС), като се разрешава и всенародно гласуване (посредством някакви фонокарти, Интернет, и прочее). И съвсем ясно, че няма никакъв резон в това те да бъдат четен брой, още повече 12 (както е на Запад), и всяка страна да може да отхвърли някого — какъвто му е късмета на обвиняемия (на даденото ниво), такива ще бъдат и съдниците му. Логично е да се приеме техния брой да бъде, от долните нива нагоре: 3, 5, 7, и 9, като при особено тежки случаи ЗС може да е в състав и от 99 души, само за гласуването. Да не говорим за това, че правознание, например, трябва да бъде един от учебните предмети в училище (сигурно по-важен в живота на всеки от творчеството на някой наш поет или писател, примерно). Само че такива реформи не могат да настъпят в правораздаването докато те не настъпят в основите на демократичната система, която продължава да бъде партийна или пристрастна и да не изразява волята народна, но по тези въпроси автора е дискутирал много в други материали.      Да вземем сега адвокатите — те защитават, преди всичко, своите хонорари, но не и истината, защото срещу заплащане може да се докаже какво ли не. Съдебните процеси, от римско време, са били предимно място за изява на адвокатите, а не място за доказване на истината, и всеки знае, че процеса се печели, най-често, от по-добрия адвокат, което ще рече, че побеждава не истината, ами компетентността (да се изкривява истината, или "да се тегли чергата към себе си"). Юридически компетентни лица, ако и доколкото те са необходими в един съдебен процес, могат да бъдат използувани, но не като хора, които говорят вместо дадена страна (освен ако лицето е в някаква степен възпрепятствано), а като юридически съветници, консултанти, или експерти, така както се използуват специалисти и от други области. След като човек, завършил задължителното си образование и научил се на "четмо и писмо", може се движи свободно в обществото, да пресича улиците или да кара кола, да се наема на работа, и прочее все опасни, в една или друга степен дейности, където всеки може да го излъже или измами (особено в демократични условия, т.е. в обстановка на по-големи лични свободи), то всеки такъв човек трябва да може лично да се защити или да обвини някого, когато това се налага. Той, разбира се, няма да е професионалист, но поне ще бъде непосредствен и по-малко престорен от адвокатите, т.е. при такъв човек да се установи истината ще бъде по-лесно, отколкото при сегашното положение. А щом и действителните съдници, или СЗ, също не са юристи (с изключение на председателя им) то това няма да бъде нещо ненормално. В крайна сметка, законите са сложни, и стават все по-сложни, защото юристите искат това, а не защото то толкова се налага, понеже чувството за справедливост или вина е практически вродено в човека и са достатъчни буквално десетина "Божи заповеди", за да знае той как да се държи в обществото. Добавете към това и правознанието (законознанието), за което говорихме, добавете възможното опростяване на нещата (за което ще говорим после), разните компютъризирани справочници, юридическото лице (председателя на журито, който е редно да има право на вето при противозаконни процедури), и се оказва, че професионализма е просто изкуствено натрапен, за да може юристите да си пазят хляба! Не че не ги разбираме тях, и не че, ако хората не искаха да се съдят, нямаше да има поне дваж по-малко дела, но докато народа не вземе малко да "свие сармите" на това привилегировано съсловие, нещата няма да се оправят. Както съдиите не са истински съдии, така и адвокатите не защитават истината и мястото и на едните и на другите трябва да бъде само помощно, второстепенно.      Но ако адвокатите не работят на хонорар, то как ще работят те, ще запита някой. Ами, така както работят към 90% от служителите, т.е. срещу някакво фиксирано заплащане. Всички адвокати могат да бъдат назначавани централизирано чрез някакъв случаен избор (отчитайки профилираността им); може и някой да си избере някого, но не защото му плаща повече. Вникнете малко в нещата: въпросът не е така плосък, като дали да се плаща за една дейност (след като всяка работа струва нещо), или да не се плаща за нея, а дали да се плаща в момента на ползуване на услугата, когато такава заинтересованост на работника изкривява естеството на работа (примерно, лекарите искат да има повече болни и операции, за да получават повече пари; адвокатите искат да има повече дела, по същата причина). Ако преди един век подобна мисъл би била утопия, то днес, когато има социално осигуряване, всенародно образование, трудово-правни консултации, и прочее, няма никакви принципиални трудности да съществува и правно осигуряване, нали? Така че всичко е въпрос на желание — желание, но изявено от народа.      И още нещо: поради неизбежния стремеж на хората да опростяват всичко, в системата на правосъдието се приемат някои очевидни абсурди, като това, че съда е непогрешим (ако по-горна инстанция не отмени някое решение, но всеки служител в една система е призван да я защитава, така че това рядко се случва), или че решението трябва да бъде винаги бинарно, т.е. виновен или невинен, или че законите трябва да се спазват буквално, независимо, че народа, ако има кой да го попита в случая, би казал нещо друго, и други подобни. Ясно е, че по-горните инстанции, особено ЗС, или всенародно гласуване, трябва да може да тълкува законите както прецени за добре, и дори да не ги прилага в някои случаи (без да ги променя). Ясно е също, че при едно нормално (а не единодушно) гласуване ще има хора както "за", така и "против", или въздържали се, така че може да има и степен на увереност при вземане на решението, която трябва, най-малкото, да се оповестява. Всеки съд може да сгреши и дори това е една доста честа практика! То и целия народ може да сгреши, и това не е като да не се е случвало и да не се случва доста често, но акцента в случая не е на безгрешността, а на конкретното народно виждане в дадения момент и на даденото място, което може и да се промени в последствие.      Трябва да е ясно, че не е възможно да се напише програма, която да взема точни решения при огромен (за да не кажем безкраен) брой варианти на поведение, без наличие на някакъв интелект вземащ решение на място, докато системата на правораздаване се опитва да прави тъкмо това невъзможно нещо, и затова грешките са съизмерими със ситуацията при отсъствие на такава програма (т.е. ако съдехме както в древността — не по закони, а по съвест)*. Ако най-доброто решение, като правило, е компромисното, то нека и правораздаването да е един добър компромис между безпристрастност и човещина, а не да се спуска като нещо дадено от бога. Самите юристи, очевидно, са доволни от ролята си на богове, и те сами няма да се откажат от това си място, но ако съдят обикновени хора от народа, ако те се сменят често (така че да се редуват всички) и нямат основания за преструвки и правене на кариера, нещата, навярно, биха били по-добри.      [ * Да припомним по-късното дело с българските медици в Либия, където по целия свят, беше ясно, че не може те да са били виновни в някакво умишлено действие (просто защото са монстри, злодеи, гяури, и прочее), но те бяха осъдени по напълно законен, според законите им, начин. Това не е съдебна грешка, относто съдебната процедура, това е чисто и просто криво правосъдие, или обратното. Разбира се, някой може да възрази, че и целия либийски народ да ги съдеше, то резултата пак щеше да бъде същия, така че, все едно, в случая щеше да се вземе погрешно решение и, като така, нямаме основание да даваме този случай за пример. Да, ама не е все едно дали можем (т.е. целия либийски народ) да се прикрием зад закона и да сме с чиста съвест, или ще трябва все някога да отговаряме пред Бога, който и да е той, или пред хората около нас (и по света), или пред съвестта ни, когато дойде време да се замислим за себе си (защото такова време все някога идва)! Такива морализаторски разсъждения може в днешно време да изглеждат пресилени и смешни, но хората си ги правят, или най-малкото, законите, власт-имащите и религията изискват от нас да спазваме някакъв морал. Изобщо, от това, че съвестта на хората, особено на големи групи, поради силна пристрастност, често греши, не бива да решаваме, че можем да минем изобщо без нея. ]      То, ако се замисли човек, единственото рационално зърно в правораздаването е системата на прокуратурата, т.е. на защита на интересите на държавата, зад които се крият тези на народа. Но и там има "кусури" защото когато прокуратурата възбужда дело тя се чувства призвана да осъди нарушителя колкото се може по-строго, като въпросите на елементарна човечност често остават на заден план. В този смисъл може да се предложи и в това съдебно звено да има трима или петима души от СЗ, или от някаква алтернативна групировка, но случайно избирани и непрофесионалисти, които да "удържат топката", за да не се стига до груби случаи. Да напомним отново, че ние не сме против професионализма на юристите, а против водещата им роля и възможността за користно облагодетелствуване, като считаме също, че всяка от страните трябва да се защитава сама, и едва ако това е трудно осъществимо или невъзможно, тогава да се замества от юрист. Такива особени случаи биха били, например: физически или психически дефекти на лицето; то не може да се яви защото е починало или тежко болно; ако делото е възбудено от прокуратурата, но пострадалия или роднините му не желаят сами да участвуват в делото като обвинители; ответник по дадено дело е държавата (и не можем да искаме в такива случаи на подсъдимата скамейка да застава, примерно, Президента); и прочее, но когато физическо лице може да бъде определено, дори и при дела от и срещу фирми, те трябва да се представят от лицето, което според закона ги представя (Председателя на фирмата), а не от специално назначен юрист (който не е явна страна по делото), той може да присъствува и участвува в делото, но задкулисно и когато ответника или ищеца му даде думата. Е, да приключим с това с общите недостатъци на системата на правосъдие и да преминем към един конкретен въпрос, разработен от автора. 2. Унификация на оценката за щети и вина      Законите трябва да се опростяват доколкото това е възможно, защото и те се подчиняват на закона на Паркинсон, че всяка работа се разраства дотолкова, че да запълни времето определено за нея, или да уплътни времето на лицата, които я извършват. По-точно, тук става въпрос за това, че всяка система се стреми да стане по-сложна, с надеждата по този начин да стане по-добра, но от дадено място нататък тя става само по-сложна, а после започва да функционира и по-лошо, тъкмо поради своята сложност. Може би на зората на древното законодателство законите и да са вършели работа, поне защото са били много по-малко от сега, или пък съдиите да са били с доста по-висок морал от днешния. Може и да е така, макар че на нас не ни се вярва много; най-вероятно за автора звучи тезата, че законодателството е било поредната утопия, с която обществото се е залъгвало и продължава да го прави и днес. Е, човечеството не може без утопии, пък и е вярно, че въпроса не е толкова в суровостта на наказанието, колкото в неговата неизбежност, която зависи не от законите, а от органите за принуда и различните системи за следене (на всичко, което може да се следи) и за манипулиране на обществото (в негов интерес), така че поне да предложим някакъв начин за унификация и опростяване на оценката за вината, която при гражданското законодателство се свежда основно до материални щети.      Става въпрос за това, че мерната единица, която е националната валута, е възможно най-несигурната, защото в бизнеса не се залага само на една ценност, има пазар на валути, има ценни метали, има недвижима собственост, и прочее. Освен това никой бизнес няма такива амбиции, като системата на правосъдието, да съществува не само векове, ами хилядолетия. Разбира се, че не може да има точно измерване, при смяна на "аршина", а той се мени не само при висока инфлация, но и при едно стабилно обществено развитие, където при нормалните 4-5 процента лихва и/или инфлация след 20-тина години, или по-малко от едно поколение (което вече е към 27 години), всички цени се удвояват. Това, очевидно, създава работа на юристите, но ние считаме, че тази изкуствено създадена работа може и трябва да се премахне.      И така, с какво да мерим, ако не с пари? Ами, с нещо, което не се променя, т.е. което се променя с времето, но което може да се използува за измерване на жизнения стандарт, така че като изразим всичко останало чрез това нещо, то цените ще остават постоянни! Ако в древен Рим такова решение и да не би било възможно, то поне от век насам във всяка що-годе развита страна (че дори и в такава като нас) съществува понятието минимална работна заплата (МРЗ), към която се привързват всички социални плащания. (Е, те се привързват в "нормалните" страни, докато при нас може и да не са добре "вързани", защото, поне в смисъл на социално осигуряване, се счита, че една МРЗ са две МРЗ**, но нека приемем, че това е поредната "грешка на растежа" и, рано или късно, нещата ще се нормализират.) Само дето ние предлагаме да използуваме не МРЗ, ами минималната годишна заплата  (за кратко МЗ), съответно усреднена след изтичането на годината, защото повечето щети ще бъдат съизмерими с годишната заплата, а при малки можем да имаме най-много до две десетични цифри. При ситуацията в момента 1 МРЗ = 100 лв, или 1 МЗ = 1,200 лв, като е ясно, че за щети по-малки от 12 лв. никой не се съди, а повечето дела касаят щети от порядъка на стотици и хиляди, евентуално 10-ки хиляди лева (т.е. няколко до няколко 10-ки МЗ), но може да има и по-големи суми, при дела между фирми или особено богати лица.      [ ** Тогава, но подобна е ситуацията и в 2008 г. ]      Следователно, най-естественото и просто решение е всички закони да се прередактират (това става доста лесно, при наличие на компютърни бази, както стоят нещата вече и у нас), като всички глоби се изразят чрез МЗ и части от нея до втория знак. След това може всеки един закон да се преразгледа и коригира, както и често става. Но в пълнота на въпроса нещата са по-сложни, защото ние искаме само това да е единствената мерна единица, засега поне в гражданското законодателство, където става дума предимно за щети, а не за човешки животи, които не могат да се възстановят. Това ще рече, че ако някъде пише "... и еди-колко си години затвор" то и това трябва също да се изрази чрез МЗ. Най-простото приемане, на първа редакция, е 1 МЗ = 1/2 година затвор (всъщност, посоката в началото е обратна, т.е. 1 г. затвор = 2.0 МЗ), а при ново разглеждане нещата може да се уточнят. Може да се въведе и някакво степенуване на затворите (да речем: такива, при които 1 МЗ се брои за 0.4, 0.5, 0.6, или 0.7 години). При това, обаче, винаги когато става дума за възмездяване на щети, които могат да бъдат възмездени, трябва да се даде възможност на човека да го направи (като, евентуално, се стигне и до конфискация на допустимото от закона лично имущество), и чак ако не може, то тогава той да лежи в затвора, който не само, че няма да върне разходите на ощетената страна, но и ще добави нови за държавата. Така че и по тази причина е правилно основната (и единствена) мерна единица да е МЗ, а не години затвор.      Но това значи, че и самото изплащане ще става тъкмо в МЗ, а не в левове, т.е. то, разбира се, ще става в левове, но те веднага ще се обръща в МЗ (с точност до третия знак след точката) към момента на внасяне на сумата, така че се избягва всякаква необходимост от пресмятане на лихви и преразглеждане на дела поради промени в стандарта на живота (висока инфлация, примерно). Този подход с пълна сила може да се приложи и към всички видове плащания в страната, и най-малкото при делата по издръжки. Единственото, което се иска в случая от дадена държава, е тя коректно да поддържа МРЗ, нещо, което тя и е длъжна да прави, ако държи на доброто си име. Нещо повече, така формулирани законите могат да бъдат с една, действително, между-държавна сфера на валидност, защото законодателствата на различните страни, така или иначе, се стремят да се уеднаквят, особено в рамките на Обединена Европа, и това ще бъде най-правилната основа за обединение на страни с различен стандарт на живота. Би могло да се възрази, че по-правилно е да се използува една средна заплата (доходи), но това е относително понятие, с което може да се спекулира, докато минималната се оповестява официално, и не подлежи на задкулисно пресмятане.      Малко по-сложен, но не и непреодолим, е въпроса с наказателното право, където присъдите се свеждат основно до години лишаване от свобода, по простата причина, че един човешки живот е безценен и не може да се върне (аналогично и леки, средни, или тежки телесни повреди). Е, то е така, но ... дали, все пак, е така, защото когато казваме "безценен" ние нямаме, разбира се, предвид, че той няма цена, а че цената му е много голяма. Но в редица случаи се налага да имаме някаква оценка, за това неоценимо нещо, наречено живот; налага се не защото това ще върне живота, а просто защото трябва да има и количествена оценка. Ако не се задълбаваме особено в моралните аспекти на въпроса, защото при капитализма всичко, и работната сила, се купува и продава, и, следователно, има някаква цена, то спокойно можем да приемем, че това не е пълно възмездяване, а мярка за наказанието на виновния, или частично обезщетение за пострадалия или неговите наследници. Дори само за да имаме единна мярка това би било удобно и полезно, а тук предполагаме, че това е и едно обезщетение (та нали и с половин вековно закъснение немците плащат днес обезщетения на останалите живи жертви на нацизма). Единната мярка е първото условие за опростяване и унификация на нещата, още повече при една достатъчно сложна система, като тази на правораздаването.      Е добре, да приемем, че убедихме читателя колко е необходима една такава универсална мярка, която е ясно, че трябва да се изрази пак чрез МЗ, но на каква база да стане това? Тук, отново, би могло да се предложи това да е средната (годишна) заплата или доходи за страната, но нашата цел е да предлагаме не утопия, а нещо реално, и, разбира се, е съвсем нереално да се приеме, че един среден нарушител (убиец, например) може да изплати стойността на човешкия живот (или част от нея, ако е само телесна повреда) за времето оставащо на жертвата /пострадалия до средната продължителност на живот (примерно 80 години), при едни средни доходи равни на около 2.5 МЗ, ако той е със същите средни доходи, и трябва също някак-си да живее. Тогава или трябва да се върнем към миналите векове, когато за погубен живот се е вземал живот, а за телесни повреди, например, да му отсичали на виновния, ръка, крак, или каквото и да било (което няма дори частично да обезщети пострадалия), или трябва да променим "аршина". Ние отново считаме, че най-правилната мярка е пак: по една МЗ, за годините оставащи на жертвата до средната продължителност на живот (първоначално приемаме 80), но не по-малко от 1/10 от това време (т.е. 8 години)!      С други думи, ясно е, че не е редно да имаме различна оценка за различни жертви, защото пред правосъдието всички трябва да са равни, и че тази мярка трябва да са минималните, а не средни доходи. Това, обаче, се оказва оправдано и по други причини. Ако средния човек печели средните си доходи, то той не прави това през целия си живот (80 г.), а някъде около 30-35 години, което е пак около 2.5 пъти по-малко от цялата продължителност, така че мярката: за една година — една МЗ, е съвсем подходяща. При това положение, тъй като нито обезщетението е пълно, нито се предполага то да бъде достъпно за "средния престъпник", нито пък е възпитателно той да се размине само с пари, се налага основната част от наказанието да се обръща в затвор, като се изисква заплащане (ако лицето е в състояние) само на една до две МЗ (това ще бъде доуточнено в следващата точка) на пострадалия, плюс разноските по делото. Ясно е, че когато се прецени, че лицето представлява опасност за обществото, то може (и трябва) да бъде задържано в специални изправителни заведения, през време на следствието и прочее, но това са подробности за всеки конкретен случай; лечебните заведения, все едно, не се разглеждат като затвор, макар че имат подобен ефект за лицето; нашата единна мярка, не отменя необходимостта от изолация на виновния, но тя се измерва чрез МЗ, а изолация може да се прилага и не само поради вина, а и при установена опасност за обществото.      Да видим тогава с няколко примера какво се получава. Да речем, убийство на 30 годишен гражданин. Тогава наказанието трябва да бъде 50 МЗ, пресметнати като затвор това дава 25 години, но ако виновния може да изплати нещо, чрез компенсация с имуществото му, този срок ще се намали, освен това първоначално определените години не отговарят на действително излежаваните (по редица съображения), така че това дава към 15-тина години реален затвор. Това е твърде много според днешните виждания, но не е като да не се прилага в сумата страни, а и тук се натъкваме на въпроса за персоналното модифициране на присъдата, с което ще се занимаем в следващата точка. Но ако жертвата е 75 годишна, например, то наказанието ще е 8 МЗ, или някакво обезщетение за наследниците плюс 2-3 години затвор. Вижда се, че една такава силна зависимост от възрастта е нещо ново за правораздаването, но в нея има доста логика, а и повечето жертви са основно под и около средната възраст, което им определя 20-тина години затвор; освен това възрастта, макар и неявно, се взема под внимание при определяне на присъдата (чрез използуване на "от ... до ..." в законите); и свръх това, ако е убийство с цел грабеж, то ограбеното се иска да се върне (а ако е наследено се отнема), така че и това добавя още някоя и друга МЗ присъда, което показва че идеята ни е съвсем приемлива.      Да вземем сега телесни повреди, тежки — 50% от стойността на останалия живот — това ще даде половината от присъдата в предишния случай (съобразно възрастта). Или изнасилване — оценено от съда на около 10% (т.е. без тежки физически наранявания), но пострадалата е на 20 години и това ще даде 1/10 от 60 МЗ или 6 МЗ, като пострадалата има всички шансове да получи прилично обезщетение, както и виновния да полежи 1-2 години. Или пътно-транспортно произшествие — сметките могат да бъдат аналогични, но с някакъв коефициент на вина, който може да е в границите от 1 до 4%, примерно, защото се приема, че това не е предумишлено убийство, но не може съвсем без наказание; аналогично при самозащита, и при други подобни неволни деяния.      Тук вече се вижда, че ние предлагаме и някакъв набор от коефициенти, по които се умножава наказанието, така че да запазим универсалния подход за определяне на вината, изхождайки от възрастта на пострадалия. Тези коефициенти могат да бъдат следните: а) степен на пострадалост — от 0.01 до 1 при смърт; по-малко от един процент не считаме за удачно, но за всяка от категориите случаи отразени в законите се определят свои граници; б) вина на причинителя — аналогично от 0.01 до 1 при предумишлено деяние (в частен случай убийство); в) жестокост — от 0.5 до 1.5, като 1-цата е за неизявена жестокост, а 0.5 е за някаква хуманност, според общоприетото разбиране (т.е. има, или би трябвало да има, разлика между убийство чрез приспивателно, или с оръжие, но на място, или след мъчение и побой); г) убеденост на журито — от 0.5 до 1, като ако е по-малко от 0.5, се определя и коефициента за обратното твърдение (примерно, невинен); такъв коефициент е крайно време да се въведе, защото бинарната оценка може да даде (и дава) много голяма разлика, а поне 1/4 от случаите се базират на вторични доказателства, където, съвсем очевидно, не може да има пълна убеденост; д) модификатор на СЗ — коефициент в границите от 2/3 до 4/3, т.е. позволяващ двукратно изменение на наказанието, но центриран около единицата, с който журито при по-горните съдебни инстанции (ако и където това е разрешено от закона) може да налага своето виждане, намалявайки или увеличавайки предвиденото наказание според своята съвест; а може би и някои други.      Това ще сведе квалификацията на деянията до едно запълване на таблици, но по този начин нещата ще бъдат облекчени и по-удобни за прилагане от всеки (включително и от компютърни системи, което е въпрос на недалечно бъдеще, поне при най-долната съдебна инстанция), като използуването на компютърни таблици ще позволява всички оценки да се извършват моментално. При едно правилно гласуване от мнозина СЗ с различни мнения (според изложеното в предишната точка) уточняването на нужния процент ще става автоматично на компютъра, или може да се провежда гласуване за установяване на нужния процент чрез бинарно деление на позволения интервал на коефициента. Така хем ще се отчита влиянието на различни, специфични за конкретния случай параметри, хем законите могат да се пишат универсално; досегашното "от — до" е много грубо и в редица случаи погрешно; освен това е важно — за редица статистики и анализи — да се знаят оценките по всеки от параметрите, а не само "падналото от небето" крайно решение на журито. Наред с това единната оценка на щетите или вината позволява и съвсем естествено пропорционално поделяне на наказанието, когато имаме няколко подсъдими /обвиняеми, за което се изисква, след определяне на общата сума в МЗ, да се гласува и за частта от вината на всеки от обвиняемите. Това ще намали личното наказание при няколко съучастници, но ако щетите и компенсациите са правилно изчислени това е справедливо, и, освен това, то ще стимулира нарушителите да разкрият и други лица взели участие, но още не известни на правосъдието (т.е. и "натопяването" ще се извършва коректно).      Изобщо казано, нашият подход не е съвсем нов, като подобни методи отдавна се прилагат в редица научни дейности, при съставяне на различни програми и планиране на много активности, но той е нов в системата на правораздаването! А е нов, защото служителите на тази система държат повече на подчертаването на своето високо положение, отколкото на прозрачността на техните действия; на божествената загадъчност, отколкото на разумното разглеждане; на непогрешимостта, отколкото на гризящото съмнение; и прочее. В редица страни те даже още ходят с перуки, за да подчертаят своята "нечовешка" природа, но ние сме длъжни да обясним, че перука на английски се нарича wig, което пък идва от ... добре известната "фига" или смокинята, или по-точно от един неин лист, тъй като още от времето на Адам хората са прикривали срамните си места със смокинови листа; или, най-малкото, са считали, че така се разкрасяват. Авторът счита, че единствено правото съдене може да разкраси един служител на тази система, а всичко друго е само фиглярство (на руски), или фокусничене и мошеничество. 3. Персонална модификация на наказанието в зависимост от възможностите на виновния      Ако в предишната точка и да имаше някакви сметки, то те бяха само обикновена аритметика, която, така или иначе, се прави, или се е правила при създаване на законите. Тук вече ще изложим нещо, което засяга математиката от горните класове (IХ-Х), но което, все пак, не е висша математика, и при това се налага от живота, защото дори някой и да си мисли, че съда е абстрактна структура и не се състои от хора, ами от "наместници на Бога", то е съвсем ясно, че обвиняемия или подсъдимия е обикновен човек, но наред с това различните подсъдими имат различни възможности, така че едно и също наказание не е едно и също по отношение на различни лица. С други думи ние искаме да предложим някакъв личен филтър, който да модифицира щетите или обезщетението S (в МЗ), до някакво лично наказание N (също в МЗ, но от там сведено и до години лишаване от свобода), поне на базата на един персонален фактор, а именно: неговия жизнен стандарт, изразен чрез доходите му. Доколкото, обаче, при капитализма всичко се изразява в пари, то този единствен фактор е практически универсален.      Идеята ни отново е проста, но ефектна и приложима за всякакъв диапазон на нарушения и за всякакви доходи на подсъдимия. Тя се свежда грубо до това, че прекалено големите наказания, които нито могат да се изплатят, нито да се излежат, просто трябва да се намалят, за да станат поносими. В нашето законодателство няма този парадокс някой да бъде осъден на 273 години затвор, примерно, но има друго неправилно положение — че той се осъжда само за най-голямото провинение. Докато ние считаме, че трябва да се прави разлика между оценката за вината и личното наказание (самото изплащане и/или излежаване). Оценката S трябва да бъде съгласно изложеното в предишната точка, а личното наказание N, трябва да бъде съобразено с възможностите на виновния. Като универсална мярка за възможностите му ние приемаме неговите средни годишни доходи  (за кратко ЛД), изчислени на базата на последните пет години, като се приеме (т.е. узакони), че всеки е в състояние да изплати до един ЛД, но не повече от два ЛД, в по-специални случаи, или по желание на някоя от страните, като останалото се заменя с години лишаване от свобода. Така получаваме съвсем естествен преход между двата вида досега използувани мерни единици (пари и затвор), като многото пари автоматично се обръщат в затвор, но самото понятие "много" зависи от виновния!      Остава най-важното — да обясним как точно ще става модификацията на наказанието. Е, ясно е, че тя трябва да бъде такава, че да намалява големите наказания, или да сплесква кривата на наказанията в посока на големите стойности, но по какъв начин? Ами, най-естествения начин е да се използува някаква експонента, което е естествено, защото тази крива е масово срещана в природата, при нашите органи за възприятия (реагира се на "пъти" изменение, а не на проценти), и се използува доста широко в редица технически и научните ситуации. Понеже далеч не всички читатели (още повече юристите) са на "ти" с подобни математически въпроси, то нека подчертаем, че това е най-гладката математическа крива (има безброй много производни и те са все същите!), така че тя не е "паднала от небето", а е измислена (в точния математичен смисъл), защото практиката я изисква. При това няма пречки да се прилага и простонародния начин за определяне на понятието гладкост — ако човек прекара пръст по нея, то тя се кривù, но няма никакви "бабунки".      Е добре, стигнахме до експонентата, но ние ще използуваме и обратната ù функция, наречена логаритъм, за който всички поне са чували, и то десетичен, като по-естествен за хората. Нашата цел е така да сплескаме кривата на наказанията, че при значение 10,000 МЗ да останат 1,000 МЗ, т.е. да я намалим там 10 пъти, но единицата (1 МЗ) да оставим на местото ù! Тук навлизаме във все по-трудна материя, но ще се постараем да я обясним просто, макар че тя и да остане не съвсем ясна, това не е страшно, защото става дума само за една обосновка, и съвсем не е нужно тя да се включва в законовите документи — просто е дадена формула, която трябва да се прилага. Та, ако сега минем в логаритмичен мащаб, логаритъма от експонента става права линия, така че трябва да прекараме една права през точката (0;0), понеже log 10 1 = lg 1 = 0 (логаритъм от единица винаги е нула, независимо от базата, която тук е 10), и през точката (4;1), понеже lg 10,000 = 4, а lg 10 = 1, и ние искаме тъкмо 10 пъти намаление в тази точка. Тази права ще има ъглов коефициент на наклона 1/4 и следователно нейното уравнение, ако се върнем в нормалния мащаб, ще бъде: lg y = 1/4 lg x. Ако сега махнем логаритъма трябва да антилогаритмуваме, или да вземем 10 (базата) на степен всяка от двете страни, което дава 10lg y = 101/4 lg x, но 10lg y = y, като на това число y трябва да разделим, за да получим искания ефект. Така че при щети S, за наказанието N по изменената крива ще получим S / (101/4 lg S) = S*10 -1/4 lg S, което при S = 1 [МЗ] ще даде, наистина, lg 1, което е 0, и после 10 на нулева степен, което е 1, и S разделено на 1 си е пак същото. Но ако вземем S=10,000, то lg 10,000 = 4, по 1/4 дава 1, 10 на първа степен е 10, така че S ще се раздели на 10 и това ще даде 1,000; съответно при S=1,000 ще получим (след пресмятане) 177.828, което ще бъде модифицираното наказание, съответствуващо на щети 1,000 МЗ; при S=100, ще имаме N = 31.623; а за 10 МЗ — ще имаме N = 5.623 МЗ.      Само че кривата ще е такава, ако сплескването запазва точката 1 МЗ, но ние казахме, че искаме това да е не минималната заплата, а личните годишни доходи, т.е. ЛД, които ще означим с D. Ами, в такъв случай, това, което трябва да направим е да изменим така логаритъма, че той да става нула при S = D (т.е. при S = D аргумента на логаритъма да е 1), и съответно да дава 10 при S=10,000*D, а това ще рече, че трябва в аргумента на логаритъма да вземем S/D (но първото S, по което умножаваме си остава същото, защото продължаваме да мерим щетите). Така получаваме формулата за наказанието N = S / (101/4 lg (S/D)) = S*10 -1/4 lg (S/D). Преди да приведем една табличка с някои от значенията на кривата N да обърнем внимание на един не много желателен ефект в случая: щом като при големи S кривата ще се сплесква или намалява, то при малки значения на S тя ще нараства, така че при щети от порядъка на 1/100 МЗ (или 12 лв. сега) ще трябва наказанието да е 30-тина пъти по-голямо. Това следва както от разсъжденията в логаритмичния мащаб, където имаме права линия, така и от характера на експонентата (и логаритъма) които монотонно растат (или намаляват). Но това не е страшно защото има тривиално решение: прилагаме нашия филтър само за значения над личните доходи D, а при по-малки значения наказанието е точно равно на изчислените щети. Преходът между наклонена права и извиването ù по експонента става при S = D, като тъкмо това беше и нашата цел — да коригираме само непоносимо големите наказания за провинилия се. Състоянието на нещата в табличен вид е показано на Таб.1. N[МЗ]за S→ и D↓ 0.01 0.10 0.50 1.0 2.5 5.0 10.0 50.0 100.0 500.0 1000.0 0.5 0.01 0.10 0.50 0.841 1.672 2.812 4.729 15.811 26.591 88.914 149.535 1.0 0.01 0.10 0.50 1.0 1.988 3.344 5.623 18.803 31.623 105.737 177.828 2.5 0.01 0.10 0.50 1.0 2.5 4.204 7.071 23.644 39.764 132.957 223.607 5.0 0.01 0.10 0.50 1.0 2.5 5.0 8.409 28.117 47.287 158.114 265.915 10.0 0.01 0.10 0.50 1.0 2.5 5.0 10.0 33.437 56.234 188.03 316.228 50.0 0.01 0.10 0.50 1.0 2.5 5.0 10.0 50.0 84.09 281.171 472.871 100.0 0.01 0.10 0.50 1.0 2.5 5.0 10.0 50.0 100.0 334.37 562.341 500.0 0.01 0.10 0.50 1.0 2.5 5.0 10.0 50.0 100.0 500.0 840.896 1000.0 0.01 0.10 0.50 1.0 2.5 5.0 10.0 50.0 100.0 500.0 1000.0 Табл.1. ФОРМИРАНЕ НА НАКАЗАНИЕТО СПОРЕД ДОХОДИТЕ НА ВИНОВНИЯ (В МЗ)      Както се вижда от тази таблица формулата може да се прилага в неограничен диапазон, включително и при вина на фирми, когато доходите на фирмата за година могат да бъдат стотици и хиляди МЗ, като и тук се приема, че на изплащане подлежат наказания до 1, и не повече от 2, но, обърнете внимание, вече не МЗ, а ЛД на лицето или фирмата, което е съвсем логично! Останалото наказание подлежи на излежаване в затвор по споменатия коефициент: половин година затвор за едно МЗ. Това ще рече, че общото наказание N при по-богати лица /фирми е по-голямо отколкото при по-бедните, но това е правилно, защото при по-добър живот човек има по-малко основания да извършва нарушения; освен това ако сме под 1 ЛД наказанието е точно равно на щетите, само че дали ще сме под или над 1 ЛД зависи от възможностите на виновния.      Да вземем за пример два реда — тези за ЛД равни на 1 МЗ и за 10 МЗ. При 1 МЗ: ако вината е за 5 МЗ се получава наказание от 3.34 МЗ, като една МЗ се плаща, а останалите 2.34 МЗ дават 1.17 г. затвор; при 10 МЗ се плаща пак 1 МЗ и от останалите 4.62 МЗ се получават 2.31 г. затвор; при 50 МЗ (получени, да речем за "стандартно" убийство на 30 годишна жертва) имаме 18.8 МЗ наказание, от което като се плати 1 МЗ, остават към 9 години затвор (който не е редно още да се намалява — за добро поведение, или като се извадят почивните дни, или при поредна амнистия, и пр.); а при 100 МЗ (едно жестоко убийство на млад човек спокойно би могло да даде толкова) коригираното наказание е 31.62 МЗ, като в затвора ще се лежи 15-тина години; и така нататък. Докато при ЛД (или D) = 10 МЗ имаме: всички щети до 10 МЗ се изплащат (и покриват изцяло); при 50 МЗ имаме коригирано наказание от 33.44 МЗ, но като се платят 10 (а може и 20 МЗ, ако това е финансово нарушение), то в затвора ще се лежи към 12 (или съответно към 7) години; а при 100 МЗ наказанието вече става 56.23 МЗ и като се платят 10 МЗ, то в затвора ще се лежи към 23 години.      Освен това коригирането ще бъде различно, ако има няколко съучастника, защото тогава вината им ще е по-малка и ще се заплаща и/или излежава по-пълно. Примерно ако цитираното убийство даващо 50 МЗ се подели между двама виновни, да речем с 60 и 40 процента, то тогава минаваме на щети по 30 и 20 МЗ, които (не е отразено в таблицата) ще дадат наказания, при един, този път среден доход, от 2.5 МЗ, съответно: 16.1 и 11.9 МЗ, така че като си изплатят по 2.5 МЗ, се оказва, че първия ще лежи 6.8, а втория 4.7 г. в затвора; в същото време, ако беше само един човек със същите средни доходи, то за 50 МЗ получаваме наказание от 23.64 МЗ, и ако си плати пак 2.5 МЗ (но само веднъж, а при двама души става два пъти повече), то му остават 10.57 години затвор, което е повече от всеки от двамата предишни, но по-малко от тяхната сума. В следващата таблица (Таб.2) е дадено по-подробно съотношението: пари [МЗ] и затвор [г.], в зависимост от S и D. N п./з. за S→ и D↓ 0.01 0.10 0.50 1.0 2.5 5.0 10.0 50.0 100.0 500.0 1000.0 0.667 0.01 0.10 0.50 0.667 0.667 0.667 0.667 0.667 0.667 0.667 0.667 0.0 0.0 0.0 0.118 0.565 1.177 2.207 8.163 13.95 47.44 80.02 1.0 0.01 0.10 0.50 1.0 1.0 1.0 1.0 1.0 1.0 1.0 1.0 0.0 0.0 0.0 0.0 0.494 1.172 2.312 8.902 15.31 52.37 88.41 2.5 0.01 0.10 0.50 1.0 2.5 2.5 2.5 2.5 2.5 2.5 2.5 0.0 0.0 0.0 0.0 0.0 0.852 2.286 10.572 18.63 65.23 110.5 5.0 0.01 0.10 0.50 1.0 2.5 5 5 5 5 5 5 0.0 0.0 0.0 0.0 0.0 0.0 1.704 11.559 21.14 76.56 130.5 10.0 0.01 0.10 0.50 1.0 2.5 5 10 10 10 10 10 0.0 0.0 0.0 0.0 0.0 0.0 0.0 11.719 23.11 89.01 153.1 Табл.2. ОБИЧАЙНА РАЗБИВКА НА НАКАЗАНИЕТО НА ПАРИ (I РЕД) И ЗАТВОР (II РЕД)      Между другото, предложената формула може да се запише и по друг начин, чрез използуване на нецели степени, нещо, в което всеки добър ученик по математика може да се убеди, т.е.      N = S / (101/4 lg (S/D)) = S*10 -1/4 lg (S/D) = S*(S/D) -1/4 = S 3/4*D 1/4 но това с нищо не променя нещата, защото нецелите степени, така или иначе, се пресмятат чрез логаритми. Този вид изглежда малко по-прост като запис, но е твърде загадъчен, ако искаме да постигнем смисъла му, затова и обяснявахме първоначалния вид. Нещо повече, вместо 10-тичните логаритми спокойно можем да пишем и натурални (при база Неперовото число e), но тогава трябва да вдигаме същото това e на степен, а не 10-ката, в което пък можем да се убедим ако тръгнем в горната формула от дясно на ляво и заменим преди третото "=" 10 lg с e ln. В крайна сметка, това са еквивалентни форми (като боб и фасул, да речем), така че да не се отвличаме повече.      Друг момент е въпросът с конфискацията на имуществото, което може да му бъде конфискувано, ако виновния има такова. Това се прави преди персоналната корекция на наказанието, така че ако чрез имущество той намали общата сума на щетите S, това ще се отрази и на присъдата му. Може би трябва да се конкретизира и определянето на ЛД — това трябва да се прави на база семейства, защото не всеки си печели сам доходите. Ако, обаче, лицето е отделно семейство, но без постоянни доходи, то те трябва да се приемат за 2/3 МЗ (като това трябва да е и минималното допустимо значение въобще), защото такава е тенденцията на Запад за различните социалните плащания. Ако пък отсъствуват данни (примерно: бил е в затвора, или в чужбина и не може да представи документ за доходи, и пр.), то тогава трябва да се приеме 1 МЗ. Също така не разяснихме добре кога да се заплатят парите (в МЗ) — дали преди или след влизане в затвора, ако има такова. Считаме, че това трябва да стане до 5 години, но с оглед на редица причини не е удачно да се вадят от тях годините на лишаване от свобода (това няма значение за фирмени дела, а и за физически лица също не е особен проблем, ако човека може да намери парите — било то чрез теглене от влог, продажба на имущество, събиране на наем докато не живее в жилището си, вземане на заем, и пр.), така че те текат от приключване на делото. През това време лицето може да е на свобода (и тогава си отделя от заплатата) или в затвора, но ако след изтичането им той не е изплатил още сумата, то се налага да си я излежава и нея.      Ето, това е един от начините за подобряване работата на съдилищата, за постигане на реална оценка за щетите (или доста близка до реалната, при нанасяне на физически повреди и смърт), но и за справедливо наказание, съобразено с възможностите на лицето, а освен това и за една лесна унификация на законодателството в целия свят. Начини има, стига да се изяви желание за подобрение.      10.2001     СОЦИАЛНИ ЗЛИНИ (Социално Есе)      Резюме:      Тук разглеждаме някои основни бичове на обществото, като: войните, насилието, тероризма, корупцията, и други, но не за да си чешим езиците (както правят медиите), а с цел да разкрием техните причини, и от там да стигнем до правилните методи за борба с тях (които, в редица случаи, се различават от общоприетите). Проблемите съществуват откакто има човешко общество (и ще съществуват заедно с него, защото не можем да отделим злото от доброто), но е важно да се движим в правилната посока, защото вече, както се казва, "ножа допря до кокала" (а той допря защото станахме твърде много хора на земната топка, а и твърде силни), и ако не успеем да ги разрешим до половин-един век, то лошо ни се пише. Подходът на разглеждането ни е философски и психологичен, но и популярен, така че няма нищо недостъпно за широката публика (ако тя вземе да прояви желание да се замисли). В края, по стар навик, има и поетично приложение (на английски). СЪДЪРЖАНИЕ (на тази брошура)      0. Предварителни Бележки      1. Войните      2. Организираната Престъпност      3. Тероризмът      4. Наркоманията      5. Корупцията      6. Бедността      7. Разединението      APPENDIX: Homo Sapience 0. Предварителни бележки      Сигурно няма да "открием Америка", като заявим, че основните причини за нашите страдания, т.е. поправимите от нас, или тези, които стоят извън безразличието към нас на света, в който живеем (като този свят някои читатели, ако желаят, могат да си го заменят с Бога), се коренят само в човешките недостатъци, наричани още пороци или грехове, както и в лошата социална уредба (която е следствие от нашите недостатъци). Това е известно от древните източни философии (от "сутрешните" страни — Morgenländer —, както казват немците), но докато в древността човека е бил доста по-слаб от днешния, то и щетите нанасяни ни от самите нас са били по-малки, или поне съизмерими с тези, които ни нанася природата, така че ситуацията е била що годе поносима, ама сега вече не е така. Защото видяхме (е, някои не са видяли лично, но сигурно не са съмняват), че ХХ-ия век беше най-кръвопролитния в човешката история, а съдейки по началото на ХХI-ия, не ни очаква нищо по-добро! Още преди хиляди години някои мъдреци са осъзнали, че не се ли промени човека, то в никакъв рай няма да влезем, и затова (а и по други причини) са възникнали религиите. Така че тя тази психична промяна на човека е нужна, но тук няма да се занимаваме с морални нравоучения (по повод на които автора е стигнал до извода за необходимостта от възникване на някаква атеистична религия, но за това — на друго място), а ще разгледаме някои конкретни злини и ще предложим (където може) конкретни "лекарства", без да търсим тотално решение, защото трудностите са част от живота ни и е наивно да се надяваме(противно на медиите, които са готови да хвалят, или пък да оплюват, всяко управление, на което служат), че някога ще влезем в рая. Но преди това някои общи забележки, или закони на живото, на човека, и на обществото, без съзнаването на които можем само да преливаме от пусто в празно. Те са доста общи, навярно и метафизични, но това не е научен трактат, а популярно разглеждане, така че и интуитивното познание може да ни върши работа.      Първо за силата, понеже, искаме или не, ние живеем в един свят на силните — This is a man's world, както се пее в една песничка — и в този свят дори и правото се определя чрез силата. С нашето право нещата са ясни, защото то идва от "правата" или дясна (според руснаците) ръка, но и при немците Rechtsanwalt е адвокат, където първата му част е пак дясното, а втората е производна от walten, което е господствам (от там е и нашия владика и владеенето), така че това е човека, който със сила налага правото; такова виждане има и в арабския, където правото било "хагг" или "хак" (от там и известния в миналото "диш хак", зъбния данък), но звученето на думата е като удар с тояга по главата. Е, щом като силата решава, то е естествено да очакваме всичко живо да се противи на въздействието, но важния закон, на който искаме да акцентираме е, че при живото противодействието не е равно на действието, т.е. закона на Нютон тук не важи, и по-точно: на силно въздействие обикновено съответствува слаба реакция, а на слабо — силна! Подобно поведение се наблюдава и при растенията, но ние няма да се занимаваме с тях, а с животните, и най-вече хората, където такава неадекватна реакция е съвсем оправдана, защото тя води до отбягване на въздействието, когато то е слабо (по-силно отхвърляне), или до пестене на сили, когато въздействието е силно и все едно не можем да му се противопоставим. Примерно: ако ни ударят един шамар, ние можем и да утепим човека за едното нищо, а така е и при законите, където за една открадната кокошка, да речем, глобата е колкото за десет, докато при убийство, дори и многократно, виновния често дори остава жив. Това е разумна реакция, но лошото е, че само такава реакция не е достатъчно разумна за човека (като homo sapience), освен това ние, като правило, гледаме все да засилваме реакцията (защото екшъна е това, което ни прави кеф), и не се усещаме òвреме да я намалим, което, очевидно, води до ескалация на насилието.      Друг важен момент е, че разумността на нашите действия е нещо много съмнително и ние, обикновено, действаме разумно, чак след като сме изчерпали всичките неразумни начини за постигане на целта, защото интелекта за нас е един още недоразвит инстинкт, но и това ни е малко и в добавка се проявява и закон за подтискане на разума в голями групи хора. Това ще рече, че не само мнението на групата е доста по-лошо от това на най-умните в нея (усреднявайки глупостта), но е по-глупаво и от средното, т.е. глупостта се налага, тя превалира, господствува, и тълпите действуват емоционално, като малките деца! Това, че не слушаме по-умните, си има своето обяснение (защото не можем да ги разберем и няма кой да ни гарантира, че те наистина са по-умни), но поне да се опитвахме да търсим някаква среда, но, уви, тъкмо средата ние никога не търсим и предпочитаме тоталните или крайни решения. А има и друг нюанс: когато засилваме дадено възприятие или чувство, то, поради зациклеността на всичко в нашия свят, почти винаги отиваме на другата крайност (но движейки се в същата посока), ала това е само една илюзия за подобряване на нещата, защото пак имаме крайно възприятие, докато разумното решение би било да станем безразлични в това отношение, което е точно равновесната точка в една центрирана модална скала (да речем, 0º на термометър от -50º до +50º, сгънат в кръг, но така че той и да работи).      И още нещо важно, този път за обществото като цяло: то все още е твърде неорганизирано, и при аналогия с живото е горе-долу на нивото на ... амебата. В смисъл, че в един многоклетъчен организъм всеки орган "знае" за какво е създаден и си изпълнява задълженията, докато в никое днешно общество това не е така. По-рано е имало различни опити за разумно регулиране (касти, аристокрация), но сега и тях ги отрекохме. Ама, ще каже някой, но нали всички хора, уж, са равни? И не ни ли стига тоталитарната номенклатура, ами сега и касти да си правим? Е, не става въпрос за това, но идеята си остава, организация няма, ние я имитираме с употреба на сила или принуда (от глад, примерно при капитализма, вместо камшика на робовладелеца), но това не кара хората да работят един за друг, а един срещу друг (с надеждата, че в хаоса нещата ще се организират сами). Ясно е, че в древните начини за организация има минуси, но те не са в самото предопределение, а в необвързаното с конкретната личност разпределение на дейностите, докато самата идея е разумна. А при днешния капитализъм се получава така, че колкото повече той се развива, толкова по-разединено живеят хората; хаосът може да е някакъв регулатор но в света на неживата материя (поради липсата на друг начин), ала в обществото това не води до нищо хубаво.      Така, и след това всъпително философствуване нека разгледаме по-конкретно някои от съвременните бичове или напасти. 1. Войните      Тук ще започнем с това, че войната, въпреки че латинците са я наричали "крайното средство" (ultima ratio), си остава едва ли не първото средство за разрешаване на международните конфликти, и чак след това вече се сяда на масата за преговори, ама от позицията на силата. Това, очевидно, не е разрешение на проблемите, а по-скоро едно ... кръвопускане, както рязането на вените в миналото, и със същото наивно обяснение по аналогия със, хъм, с мъжа, при който като му затвърдее един определен орган, и докато не пусне "нещо" не му олеква, та у тук така. Смело може да се твърди, че за всяка война има други, и то стотици пъти по-безкръвни начини, като да речем: спортни състезания, интелектуални двубои, икономическо съревнование, или пък, ако толкова много искаме да има жертви, то би могло да има и истински битки, но с 1/1,000 от състава на армиите и оръжието, или с еднаква численост (примерно по сто души). Но работата е в това, че докато няма убити, и то толкова, че народите да се стреснат и ужасят, то хората не мирясват. Изобщо, за всяка война си има икономически (понякога и идеологически или религиозни) причини, което е много добре известно, но има още и психологически причини, които се коренят в човешката натура, която е такава, че обича силата. С икономическите причини си му има "колая", и това е непълното владеене, пропорционално на вложените капитали, което е аналог на една търговска компания с дялове или акции, и слава Богу (и да се надяваме, че е така), че богатите страни най-после, след две световни войни, стигнаха до този извод. С други думи, вместо войни може да има просто икономическо съревнование; за силните страни това е едно разумно решение (вместо те да се избиват взаимно), а за слабите страни — е, ами че то изобщо не е работа, когато една страна е слаба, да почва да се бие със силните, нали? А пък за религиозни войни изобщо би трябвало да се срамуваме да говорим, защото всеки човек и народ има правото да си се лъжи с каквото му харесва; религията е преди всичко морал, а войната, както и да я погледнем, е неморална.      Но остава психологическата причина, че хората просто искат да се бият, да упражняват надмощие — това е мъжкото начало в действие. В това отношение единственото спасение, изглежда, е в мъжките спортове, а пък, ако толкова се налага, то да върнем и ... гладиаторските битки на Древен Рим, защото гладиаторите далеч не винаги са били принуждавани да се бият, а в повечето случаи това е било тяхното виждане за живота, тяхната професия. Дори при първа възможност бихме могли да помислим (в световен мащаб) и за някакъв остров (да речем Исландия, а в бъдеще и планета — Марс, примерно, след като бога на войната се казва така), където всички желаещи да могат да си формират отбори, или по страни, или както искат, и да си се трепят на поразия (ако компютърните игри не им стигат). Смешно или не, но такава изолация е нужна, защото може много хора да искат такива силни усещания, но поне 3/4 от населението не ги иска, и не е редно малцинството да му се натрапва.      Във всеки случай сегашната стратегия на заплаха от силата и обединяване във все по-силни военни блокове не е решение. Силата може да подчинява, но тя не убеждава, и като мине известно време, то войните пак започват (вижте Балканите, преди почти век и сега, вижте Близкия Изток от създаването на Израел, и прочее). А военните блокове и не решават икономическите причини, само удовлетворяват психологическите, но като разпалват чат-пат нови войни, защото: за какво са армии които не воюват? И после, много хубаво е в света да не се произвежда ядрено оръжие, ама така ли става? Това, което става е, че по-слабите страни не притежават (понеже силните не им позволяват да имат) ядрено оръжие, но тези дето са най-силните си го притежават, и няма никакво основание да се предполага, че те са по-честните или по-умерените, защото тъкмо те го използуват (поне за САЩ сигурно няма да отричате). И колкото са по-големи блоковете, толкова са по-големи и нещастията при сблъсъци. Ако идеята на такова окрупняване е някога да се стигне до един единствен голям блок, с което да се отрече съществуването на блоковете, то добре, ама целта не е и такава. Целта на военния блок, накратко, е да има войни, но по-малки, локални. Единствено икономическото съревнование (мултинационалите и търговците) могат да ни оправят, независимо, че и тогава пак слабите ще са губещи, но поне няма да има кръвопролития.      И още една забележка: понеже тук важи закона за неадекватната реакция, то всяка страна се стреми колкото се може повече да засилва отговора си, което и води до ескалация на битките, докато някоя страна не се види принудена да приложи слаба реакция (като се предаде). По силата на казаното в началото трябва да е ясно, че за приложение на слабо въздействие без принуда, или за безразличие, се иска доста разум, и в този смисъл студената война от миналия век между Запада и Изтока беше едно разумно решение, а още по-разумно беше обръщането на политиката на Запада от тази на "тоягата", към тази на "моркова" (има се предвид английското "stick and carrot approach", което е много хубава поговорка за това, как можеш да накараш едно магаре да върви, когато то се инати). И както се видя, едно такова интелигентно (но слабо по въздействие) решение, т.е. да ни подадат ръка, се оказа по-силно и от студената и от "топлата" войни, защото за нула време бившия Соц-Лагер се разпадна. Е, тук не се мина без Горбачовизма, но той стана възможен след като Запада вече беше почнал да ни пробутва "моркова" (или бучката захар). Така че и без войни проблемите, разбира се, могат да се решават. 2. Организираната престъпност      То и обикновената (хубава дума, а?) престъпност е социално зло, но с нея, криво-ляво, се справяме. Явно е, че тук се прилага закона за неадекватната реакция (на обществото срещу престъпността), като най-често принудата е силна, но понякога и слаба (при наказание за убийство, както споменахме). И понеже държавата е най-силната (т.е. прокуратурата и полицията), а престъпниците работят за себе си, то решение се намира, макар понякога да се налагат и жестоки закони. То, уж, е ясно, че не силата на наказанието, а неговата неизбежност, е важното нещо, но предвид на някои психологически моменти — човек се вълнува от голямата печалба (респ., загуба), а не от вероятността за това, а и неизбежността на наказанието е нещо съмнително — то се оказва, че и силата на наказанието има значение за престъпника (не за народа). Но и тук си струва да обърнем внимание на човешкия "навик" да се борим със следствията, а не с причините, защото при тоталитаризма, определено, престъпността беше по-ниска, и то не само, защото милицията биеше (и полицията го прави понякога), а и защото нямаше почва за финансови злоупотреби, понеже когато човек почнеше да харчи много пари това биеше на очи и го хващаха, ама сега не е така. Или друг пример: откакто се появиха банкоматите кражбите на пари навярно понамаляха, защото няма много какво да се открадне, но затова пък се крадат вещи.      Но да си минем към темата за организираната престъпност, където вече само с по-голямата сила позакъсахме. И въобще, какво е това организирана престъпност, и защо я има? Защото, ако гледаме само организацията, то и преди хиляди години е имало разни банди по друмовете, но днешните банди са по-други, и това, което ги прави по-различни е това, че те станаха един вид държава в държавата! За разлика от обикновената престъпност организираната работи не толкова за себе си, колкото за народа, колкото и парадоксално да ни се вижда това, или поне за една голяма част от него. Това е логично, поне от гледна точка на широкия размах, защото крупното предприятие не може да съществува, ако няма кой да му купува стоките или услугите. Примерно проституцията — тя съществува от векове и почти винаги е била забранена, ама хората си я искат, и ето как някаква организация идва на сцената. Или сухия закон в САЩ (то дори и "дивите" руснаци не са стигали чак до такъв абсурд, човек и бира или вино да не може да си купи, ама американците "им скриха топката", но тук не говорим за недостатъците на днешните демокрации, така че да не се отвличаме). Защото, както е казал шопа: "Онò що си трèбе, онò си го сàка!". Така че, колкото и неприятно, и на което и да е правителство, да е да си го признае, но съществуването на организирана престъпност е доказателство за слабостта на държавата и за лошото ù управление (непознаване, или несъобразяване с желанията на масите).      Когато народа (или част от него) иска нещо, дето е ясно, че не е хубаво (нито морално) има два начина за разрешение на нещата: или това се забранява, или пък се взема под контрола на държавата. При това под контрол се разбира както държавата "да си пълни гушата" (примерно акцизите за цигари и алкохол, или патента за проституция), така и просто засилване на контрола (като регистрация на оръжията, че и превозните средства, ако щете, защото най-напред те не са се регистрирали; или пък продажбата на опиати за медицински цели). И този контрол е, комай, единственото умерено разрешение на въпроса, щом някои искат, а пък други не искат, но това дето хората го искат е опасно и за другите. Така че в доста скоро време ще се въведе и задължително за всеки вземане на отпечатъци от пръстите (а не само на престъпно регистрираните), както и на генетични секрети, зъбни снимки, и всичко което стане нужно — да речем, всеки може да бъде задължен да си носи своя уникален номер (ЕГН при нас) на видно място (на токата на колана, или, ха, ха, дори на челото, като татуировка), евентуално кодиран (но да може да се прочете поне от органите на реда при специално осветяване). Това, очевидно, ни води към една полицейска държава, даже нещо повече, към полицейски свят, но това е единствената алтернатива на грубата и безкомпромисна забрана! Също, както се видя, вече и парите човек не може съвсем свободно да си ги харчи, защото при по-големи суми се иска доказателство за произхода им, така че трябва по малко да свикваме с това, че до голяма степен ще се връщаме към редица тоталитарни порядки, само че вече под диктата на НАТО, или Валутния Борд, или нещо подобно. След като не можем да осъзнаем, че свободата е нож с две остриета, и повече свободи значи и повече опасности за обществото, то ще трябва всичко да се регистрира и следи. Освен това да не забравяме още и че от свободата печели ... ами силния, разбира се, а не слабия! 3. Тероризмът      Това също не е нов елемент в човешките общества, макар че в последно време той много се разрастна, защото, въпреки силните охранни мерки, стана по-лесно да се стреля отдалеч и да се залагат различни взривове. На пръв поглед това е разновидност на организираната престъпност (защото те често са свързани), но според целите не е така, понеже тероризма не допълва управлението на държавата, а има за цел да го саботира или свали. Тук строгите мерки са по-скоро прах в очите на "популиса", защото: как ще накажеш един камикадзе? Той вече си е сложил главата в торбата, в името на идеала си, и смъртното наказание не го плаши. За него това е въпрос на приоритети на ценности. Единствената успешна борба с тероризма може да бъде като се отстранят причините за това, а те най-често са на верска или етническа основа. Понякога причините са и социални (бедните или угнетените негодуват срещу държавния терор) и по-рано се говореше за анархизъм (не само в Русия, макар че там си имаха традиции), но идеята за създаването на анархия или терор сред населението не е в това, че анархията е най-добрия регулатор ("анархия мать порядка"), а в това, че терора е най-лесната война! Той само на пръв поглед е много жесток, защото се случва в мирно време, и неочаквано, но иначе е доста по-безкръвен от една гражданска война, така че не се ли разбере това и не се ли борим с причините, то до никъде няма да стигнем. Това до което ще стигнем чрез ескалация на сигурността е да вземем да слагаме охрана не само на обществените места и в държавните служби, а и по жилищата, да опашем всеки район с ровове, бодлива тел, и кордон от полиция или армия, но това само ще ни усложни живота (ще живеем в мирно време като при война), без да ни помогне много.      Като разновидност на тероризма е и международния тероризъм, с който пък се борим в своята (или по-скоро, държавна) глупост чрез войни, но това също не е решение на въпроса. Има ли голямо недоволство сред народа, дори и в полицейска държава, а още повече в условия на демокрация, винаги ще се намерят начини за саботажи и терор. Това уж е добре известно, но никоя държава не го показва, понеже сме свикнали с приложението на силата и го правим и тогава, когато това не е добре. А още не сме видяли всичко, до което може да се стигне в близко бъдеще, защото терористите още не са взели да използуват ядрено, бактериологично (или, може би, някакво генетично) оръжие, но през ХХI век май ще имаме такава възможност! Защото вече не само оръжията станаха много по-мощни, но и масите станаха много по-безчувствени, и ако няма някой "екшън" на яве изобщо не се замисляме за нищо (а пък като стане такъв, и като се замислим, то измисляме не това, което трябва). 4. Наркоманията      И този социален бич не е от вчера, защото наркотици са се отглеждали по изтока (и юга) от хилядолетия, но тогава само старчоците са припалвали от време на време по някоя лулица, а сега това е приоритет предимно на младите. В основата на нещата тук стои ... ескейпизма, желанието за бягство от действителността, което е едно чисто човешко качество (въобръжението, изкуството, религиите, и прочее), така че и да искаме с него не можем да се преборим, но защо сега той стана масов, а по-рано, и при тоталитаризма, не беше така? Ами много просто: човек бяга от действителността, когато тя не му харесва, а това може да е в два случая, или когато живота му е много труден (но и тогава това по-рядко се случва, защото трудностите в живота са просто нужни), или когато живота е толкова скучен, че човек няма цел в живота, и това е причината сега. Уж при демокрацията живота е по-интересен, уж човек има много повече възможности за изява, ама на — младежта не мисли така! А това трябва да ни накара нас пък да се замислим, защото много добре знаете, че вече само с марихуаната нещата не се изчерпват, а се стига до съвсем тежки случаи.      Според автора тук има два момента, на които трябва да се акцентира. Единият е, че наркотиците не са за младите, а за възрастните, по простата причина, че стария човек има какво да си спомня, а и няма много какво да направи повече в този живот, а и освен това на него и по-малко му вреди. А вторият момент е, че забранения плод е по-сладък, и един тинейджър ще опита само защото знае че не бива (за да види какво ще стане, за да се почувствува самостоятелен, и тъй нататък). Но нито първото се разяснява добре на младите, нито по втория въпрос се прави нещо. И нека тук отново припомним една авторова сентенция, че най-лошото нещо на лошите неща е, че в тях има нещо хубаво (иначе те нямаше да владеят умовете на хората)! Та може би в скандинавските страни хората процедират по-добре (т.е. по-умерено) като разрешават продажбата на обикновени (сравнително безвредни) наркотици (и сигурно над дадена възраст); а освен това трябва да се прави и добро картотекиране на наркоманите използуващи по-силни средства. Иначе със забраната пак до никъде няма да я докараме, защото и това е поле за организираната престъпност. Е, разбира се, че и обществото като цяло, въпреки гъстонаселеността ни, трябва да се стреми да дава цели в живота, ако ще измислени (като "светлото комунистическо бъдеще"), защото той, живота, сам по себе си няма смисъл (ако, по някакъв начин, в името на нещо, не надскочим собствената си личност). 5. Корупцията      Това е въпрос, по който много се спекулира по всяко време, но пак не се гледа в корена на нещата, защото корупцията е един ... стремеж на системата да достигне нужната степен на зрелост! Всички знаете много добре, че повечето зеленчуци и плодове се консумират когато узреят добре, а така е и с капитализма. Изобщо, запитвали ли сте се някога защо яденето се ... вкисва? Ами, защото си иска киселото, за да се запази! Така и корупцията смазва системата, за да работи тя по-добре, това е допълнение към нея, което просто е нужно на масите, иначе нямаше да го има. Вярно е, че не е хубаво да се подкупват държавни чиновници, защото те свикват да си вършат работата само срещу някакъв подкуп (а същото важи и за келнерите, и въобще в сферата на обслужването), но от това губи ... държавата (или фирмата), а не гражданите, които биха искали само да знаят по-точно какъв е приетия бакшиш (и в някои туристически справочници той дори се дава). С други думи тук борбата може да бъде само срещу големите подкупи, а с "нормалните" такива най-простото е те да се интегрират в системата (като се уредят срочни услуги, които да се вършат срещу по-голямо заплащане, и това масово се прави). Когато хората стигнат до извода, че трябва да работят основно заради удоволствието от работата и нуждата от нея за другите — а това все някога ще стане, на фона на растящата безработица — то и корупцията ще почне да зачезва; както и ако няма условия за харчене на незаконно придобити доходи (към което също, малко по малко, се стремим). 6. Бедността      Както всички сте чували, бедността не е порок, но е голяма свинщина, особено в постиндустриалното общество. И свинщината е още по-голяма, когато за това няма никакви разумни причини, както е сега при нас (защото ние закъсахме не поради лоши лидери, не заради природни бедствия, нито пък в резултат на големи размирици и граждански войни, а само поради некадърен преход към демокрация, изразяващ се във връщане назад към "зеления" капитализъм). Според западните схващания човек е търсещо същество (wanting animal по английски) със следните пет нива на желания, почвайки с най-важното, а именно: храна, подслон, продължение на рода (най-вече секс), изява или кариера, и личностно усъвършенстване. Не е толкова важно как ще ги наречем, но е ясно, че всеки човек трябва да има осигурени първите три като насъщно необходими, а разликата между хората да може да става само по останалите две. Не е важно и как ще се задоволяват основните степени (може да е с купонна система, може да е някаква задължителна повинност, или като на всеки се плаща колкото да могат да се купуват основните неща, или със социални помощи, или специални магазини за бедни, и прочее), но важното е, че това е функция на държавата! При това тя трябва да се изпълнява без унижението на просията, а просто като гражданско право, което още никъде не е реализирано така, понеже всеки трябва поне да си поиска. Но пък не е толкова трудно това да става автоматично, примерно на базата на данъците, които може да се събират централизирано, и доходите на всички да са ясни; това хем ще осигури добро събиране на данъците, хем добро подпомагане когато се слезе под облагаемата база. Нещата може да се детайлизират (и автора го прави другаде), но тенденцията на развитие на капитализма е такава, че това е неизбежно (ако искате го наречете комунизъм или социализъм, а ако не щете — недейте), и тъй като парите като разменно средство все повече се елиминират на Запад, то и без нашето разглеждане сигурно ще се стигне пак до там.      Но като говорим за гражданско право (на сносно съществуване, според стандарта в момента), не е лошо да погледнем и в корена на злото, който е в това, че пари при пари отиват, или че богатствата се укрупняват, а ако някои фирми се и делят, това е за по-лесно управление (за да носят пак по-големи печалби), така че ... ами, излиза, че при капитализма, където основното нещо са капиталите, без тях не може да се успее, независимо от усилия или способности! Това е много важно да се знае, защото по този въпрос много се спекулира, а ако допуснем че способния би могъл сам да успее (т.е. да забогатее, защото тук морални ценности няма, а има само груби сметки), то тогава все ще се намери някой богат, който да купи нашия способен човек, за да работи за него (както и става, разбира се), и това ще е изгодно и за способния и за богатия, така че способния още от самото начало ще е такъв само под крилото на богатия. Това е елементарна уловка, но тъй като хората нито са самокритични, нито желаят да мислят, то много лесно се хващат на нея. Да де, ама, след задоволяване на основните потребности, тъкмо способния (в нещо свое) трябва да може да успее, а не да се продава и работи за други идеи. При развития капитализъм хората са се нагодили криво-ляво към този момент (чрез разни начини на спонсориране), но това не е разумното решение, защото всеки се ражда различно богат.      Е, значи тогава несправедливостта започва още с раждането на всеки, по простата причина, че има ... наследяване на собствеността! Ако се замисли човек, то таково нещо няма при никои животни, и само власт-имащите са тези, които пречат за правилното решение на нещата, защото едно нещо е някакво минимално наследяване на: жилище, кола, и дребна собственост, а съвсем друго е едни да се раждат много богати (така че, ако не прахосват само парите си, то трябва да ги влагат в нещо служещо за експлоатация на другите, нещо дето да множи парите им), а пък други доста бедни. Този въпрос също изисква по-подробно разглеждане, но тук ще споменем само по-важните моменти, които са в това, че трябва да има някакъв установен минимум на достатъчно богатство за съвсем сносен живот дори без човека да работи, но когато се наследяват суми или активи над този минимум те да се облага драстично (да речем, да остават само 10% от парите) и всичко останало да отива в полза на държавата и/или общината. Освен това тези натрупани средства (акции на предприятия, земя, и прочее) трябва не само да остават в държавата, а да се разпределят периодично и по случаен начин сред всички граждани (ха, ха, и сред селяните също). Това ще подобри жребийния елемент на нашия свят, както и подобава в едно добро общество, и няма да пречи на бизнеса, защото става дума само за наследяване, а не за експроприация приживе (и ако някой толкова иска да знае при кого ще отидат парите му, то никой не му пречи да ги прехвърли на когото си иска, с уговорката, че приемащата страна си плати съответния данък, ако трябва). 7. Разединението      Това също не е порок, но може да донесе много нещастия на хората, защото идеята на всяко общество е да накара хората да работят един за друг, а не против, както вече споменахме в началото. По принцип няма нищо лошо в един здрав индивидуализъм, но общество основано само на противодействие между егоистични интереси не може добре да просперира, така че и тук трябва да се търси добра равновесна точка. Когато страната е, общо взето, богата това особено много не пречи, но далеч не всяка страна е такава и ние поне не сме от богатите. Но и в богатите страни хората се обединяват в разни съдружия, клубове, и прочее (дори повече от нас, защото могат да си го позволят), пък и думата ни е не толкова за явните сдружения, колкото за отчитане при нашите постъпки на съществуването и на другите около нас, за любовта към ближния си. Това е въпрос на рефлектиране на мислите на другите (примерно: аз мисля, че той мисли, че ... и тъй нататък), което може да е на няколко нива, но поне едно-две са винаги необходими, иначе нещата не вървят добре. Вземете за пример проституцията, където на хората им се иска това да е възможно, но никой не иска собствената му дъщеря (или пък син) да се занимава с това, но така обществото се разделя поне на добри и лоши. Или пък сега, при платена здравна помощ, всеки лекар гледа да има повече болни и с удоволствие ще им измисля болести; или пък платено образование, което корумпира образователната система. Не че трябва да се откажем от конкуренцията, но не е редно да се отказваме и от морала.      И още нещо, понеже разединението ние сами си го правим, без да има разумни причини за това, поради така трудно отдаващата ни се толерантност. Етимологично в тази дума за Запада има някаква тяжест, която ни пречи, но е крайно време да се научим да се понасяме въпреки разликите (стига това да не е социално опасно), защото вече живеем бая на гъсто и просто иначе не може. Пък и разумната реакция на засилващ се дразнител (както говорихме в началото) не е в минаването на другия полюс, а в безразличието, което тук значи приемане на съществуването на дадено явление при други хора (примерно на хомосексуализма) без да го одобряваме за нас, а не да заставаме на нож срещу такива явления. Тук проблемите идват и от религиите (като пазители на морала), които твърде рядко са толерантни, но е редно по-често да мислим за социалната цена на налагането на нашето виждане, както и за правото и на другите да си имат свои истини, или дори да се лъжат както си искат. Колкото и дребничко да ни са вижда това наше прегрешение, то смело може да се каже, че най-големия грях на съвременния човек (като изключим явно антисоциалните явления) е неговата нетолерантност.      Е, има и други социални злини, като неразумната гордост (по руски гордыня), например, която също изглежда нещо дребно, но пречи много в обществото, но тя може да се кооптира с нетолерантността, а е и време да приключим нашето разглеждане.      04. 2004 APPENDIX Homo Sapience      Homo, Homo, sapience,      All you need is happyence,      But to live in paradise      You have to be just more wise!          Or, to put it like refrain:          Try to show that you have brains!      Not to be like, say, Einstein* —      That is not what I've in mind —,      But it will be simply great,      If you'll learn to tolerate.          Or, to put it like refrain:          Try to show that you have brains!      [ * You have to read "ei" here as the Germans read it, i.e. as 'ay', like in "mine". ]      Toil to rate the others' wishes —      Not like yours, but every species      Have the right to ... fool themselves,      And to boast, and ring the bells.          Or, to put it like refrain:          Try to show that you have brains!      Well, it might be otherwise      (But I don't think that is nice),      You may live to be ... moron —      If you like it, just go on!          Or, to put it like refrain:          You may just have little brains.      You may think you are the Lord,      What you want you may afford,      You have taste and you have style,      And you can't be bad or vile.          Or, to put it like refrain:          You may just have little brains.      So, my dear Homo sappy,      Two ways to the being happy:      One is to improve yourself      Live with others, make it well,          Or — and this's the last refrain —          Live to show that you've not brains,          Being vulgar, mean cretin**.      [ ** And here read it French-like, 'kreten'. ]      April 2004     НЕУМЕНИЕТО НИ ДА РУШИМ (Социално Есе)        Резюме:      Това е есе за нашето съвременно консумативно общество, което създава всякакви изкуствени неща, но после ги изхвърля без да ги разруши както трябва. То започва с някои философски размишления за света в който живеем (но философски идеи и обобщения пронизват и останалата част на материала), после разглежда редица конкретни случаи на неумение да разложим отслужилите своето обекти или тези (такива като: революциите и войните, остарелите морални норми в обществото, моралното износване на стоките, боклуците от всякакъв вид, а и други неща), при което пътьом предлага и някои насоки, в които трябва да се работи. Тъй като това е една късна разработка на автора, то редица неща само се споменават без да се обосновават, така че ако за някои читатели материала се окаже твърде информативен, то те имат два начина на действие: или да се откажат да го четат по-нататък, или да потърсят други мои разглеждания за пояснения. Що се касае до конкретната тема, то от времето на техническата революция, момент който може приблизително да се инициира с Манифеста на Карл Маркс, ние се откъсваме от природата твърде силно, без да сме подготвили по някакъв начин организмите си за това, което води до редица катаклизми, но и към нерешени тенденции на замърсяване с боклуци в какви ли не области, просто поради нарушаване на природните цикли, което в крайна сметка пак води до катаклизми. Накрая е поместено и поетично приложение на английски. СЪДЪРЖАНИЕ (на тази брошура)      0. Предварителни Бележки      1. Революциите И Войните      2. Моралните Норми      3. Моралното Износване На Нещата      4. Боклукът      5. Хората      6. Информацията      7. Заключение      APPENDIX: Crashing's Not Easy   0. Предварителни бележки      В древните будистки книги се твърди, че нашия свят е нещо три пъти "не", а именно: че в него нищо не е съвършено (което в редица случаи е същото като незавършено — сравнете просто думите ни "свършен" и "съвършен"), нищо не е постоянно, и нищо не е независимо (или изолирано от другите неща), което, разбира се, е един доста по-сериозен поглед на нещата отколкото при християнското сътворение (но пък то затова по-рано е съществувала теософия, т.е. от една страна Бога-Theos, а от друга страна философия или мировозрение). От Древна Гърция, на свой ред при нас са дошли два основни техни девиза или жизнени правила: този да се търси умереност във всичко (даже и в умереността, бих добавил аз), с вариацията "бързай бавно", известна най-вече през латинския език, както и лозунга че "всичко тече, всичко се променя" (което съвпада с непостоянството при будизма). Освен това тезата за диалектическата връзка на нещата — аз бих казал по-скоро за "диалактиката" (от лактанидите, млечните нишки) или "диаластиката" (като едно топче закачено на някакви поне два ластика) — това е нещо, на което се базира и несъвършенството, и вечната динамика, а и свързаността, а също и древно-гръцкото виждане за умереността, т.е. търсенето на средата). Е, разбира се, че за да има динамика и движение трябва да се добави и цикъл или кръг (който при добавяне на още едно измерение се превръща в спирала или в соленоид), т.е. винаги трябва да се осъществява някакво връщане в някакво старо състояние (с евентуални модификации или неголеми разлики). И това са в общи линии основните древни мъдрости, но ние, хората, по цялата Земя, най-упорито отказваме да ги добавим към базисните правила на нашето поведение или мироглед; ние сме готови да вярваме на всякакви религиозни или не измислици, само не и взаимо-обвързаността на нещата в диалектически връзки и на "великия" цикъл, или на "великата" среда (medi /metha нещата, които са хубави, бих добавил, като ... мед, защото този корен е много древен, той е свързан с медовината, която напитка се е приготвяла в течение на хилядолетия в различни краища на света).      И тъй като ние не искаме да търсим умереност, и не си и помисляме дори да затваряме цикъла — тъй като искаме просто да стигнем върха, а след нас, не знам, може би и потоп да настава? — то и става така, че ... ха, ха, ами оказва се, че ние пак правим това, което трябва, затваряме цикъла, и се "умерваме" доколкото можем, само че във времето! И как става това, ли? Ами, много просто: един ден така, а друг ден иначе; два месеца, примерно, плюскаме, а после 40 дни постим; или пет години имаме демокрация, а после 10 години тирания (в Древна Гърция, където диктаторите са се наричали Тирани); или 3 години (или даже 30) водим война, а после 20 години (точно толкова, че да порасне новото поколение) живеем в мирни условия; или — в днешно време — имаме такива морални норми, че една уважаваща себе си жена няма право и лицето си да покаже на улицата, а после, след някакви-си 20-тина години, тя може вече, хм, и оная си работа да показва по Интернета, примерно казано; или брачната институция е толкова свещена, че само римския Папа може да разреши разтуряне на брака (ако успееш да се добереш до него и имаш достатъчно пари за подкуп, който и не се нарича така), а после един брак не може да издържи средно и пет години; и други подобни примери.      Е, ще каже някой, значи излиза, че ние все пак правим това, което трябва, и без да сме толкова мъдри. Да де, така е, но с каква цена? С цената на ненужен разход на "биологична материя". Но това бяха общи приказки, на които ние ще се базираме (даже и неявно) тук-таме в хода на изложението, така че те ни бяха нужни, но моята цел в случая е да стигна до нашето неумение да разрушаваме всякакви неща, да ги разлагаме и отстраняваме, защото то това е цикъла, когато създадем едно нещо, после да го разрушим, за да го направим отново, както, да речем, израства зърното (а ако го оставим на полето, то и няма да порасне толкова много на другата година). Не че ние не се опитваме да рушим, или че не искаме да правим това, напротив, Дядо Господ (или природата — както повече Ви харесва) се е постарал да заложи инстинкта за разрушение дълбоко в нас (а и в животните), защото то това е обвързаност на нещата, всяко нещо носи в себе си своето отрицание, по някакъв начин. Така че ние "умираме" да рушим, особено децата, по простата причина, че за тях това е съзидание, т.е. те вършат така най-много "работа", или вдигат много шум, произвеждат най-голям ефект със своите действия, именно когато хвърлят някоя играчка или просто счупят нещо. Но също и възрастните, които и сега, а и в древността, си падат (и са си падали, и ще си падат и за в бъдеще, очевидно) много по екшъните. Това е ясно, но ако ние не умеем да разрушим дадено нещо както трябва, то екшъните протичат наяве, построеното се руши, хората се избиват един друг, и ние просто плащаме висока цена (щом акъла ни е малко, и то като колективен разум, а не у един отделен човек). Затова аз ще се опитам сега да укажа някои от основните, или поне актуални в момента, ситуации, когато не рушим правилно, и пътьом ще набележа (не мога да съм достатъчно точен, даже и да искам, по такива глобални въпроси) някои от възможните насоки за действие в нужното направление.      Не че аз особено вярвам, че света ще ме послуша, по пък ако не споделя каквото имам с него, то той, положително, няма да може да ме послуша, нали така? Но аз не храня особени надежди и затова, че за моите 60 години стигнах до извода, че света не бива да става много умен — както той и не иска това — защото живота се живее толкова по-лесно, колкото по-малко го разбираш! По тази причина най-щастливи са младите, особено децата, и мъдростта е по-скоро за утешение на старите (но това е, както се казва, "от друга опера"). В този дух е и твърдението (мисля, че на Спиноза), че човек само затова се счита за свободен, понеже осъзнава своите действия, но не и причините, които ги предизвикват. Аналогично, съществува една древна индуска поема "Бхагавад Гита", където бога Кришна, който е вариант (т.е. превъплъщение) на Вишну (който от своя страна, според мен, е "Вършителя", тъй да се каже "поддръжката" на създадения от Брама свят, в който основното разрушение се изпълнява от бог Шива, който, хм, често ни ... шиба по главата с някоя тояга, ще Ви кажа, може би с помощта и на красивата "кална" богиня Кали, на подземното царство). Та в тази поема основната поука (съвета на Кришна) е такъв: всеки да действува съгласно това, което е заложено в него, съответно, хората да се избиват един друг, щом това толкова се налага. Което е така, ама не съвсем, защото тогава хората са били значително по-слаби от днес, когато един отделен човек съвсем спокойно може да взриви някоя атомна бомба, а че и да си я носи в раницата; или някой-си тинейджер може да вземе да си купи автоматичен пистолет и да застреля колкото може хора от класа си в училище, започвайки от учителя, и, евентуално, свършвайки със себе си (което, обаче, няма да върне живота на убитите). Така че: глупостта е нужна на света, тя е свещена, както умните хора още от дълбока древност са били разбрали (защото, от една страна, и умния и глупака много си приличат, по това, че и двамата не са съвсем нормални, т.е. не са като останалите, а от друга страна, глупостта е неунищожима, и щом като е така, то по-добре да се съобразяваме с нея), но и по-умните хора трябва да направят това, което могат (защото то е в тяхната "карма", не е ли така?), а пък масите ако искат могат да го вземат под предвид, или напротив. Е, това е положението, който иска нека да чете по-нататък, а на когото това вече е омръзнало нека си гледа видео и да се откачи от този умник, който е готов само да поучава (защото на него вече само горната му глава стои както трябва, а?). 1. Революциите и войните      Революцията, или превъртането, преобръщането на нещата, е очевиден пример за грубо или жестоко затваряне на цикъла. Ако той се затвореше по-меко, то биха могли да се избегнат твърде много жертви, което е добре известно на управляващите, и те, действително, доста често затварят цикъла много меко. Така например, в редица страни робството, или крепостничеството, или зависимостта на някои колонии, е ставало с декрети на монарси, т.е. отгоре, а не отдолу. Но това никога не е ставало преди появата на някои безпорядъци и размирици, и преди да е ставало ясно, че ако не се позволи на хората това, което те искат, то, както вече казахме, ще трябва пак да им се разреши това, но след нови безпорядъци, битки и кръвопролития. Вече класически пример за меко и плавно разрушение ни дава "великия Горби", който успя така плавно и безкръвно да свали комунизма, че заслужава всякакви почести и награди, но малцина са хората, които успяха да разберат това, защото неговите съпартийци, навярно, са го оплюли за това, че той предаде комунизма, а пък противниците му го оплюваха за това, че той искаше пак комунистите да управляват страната. Както и да е, този въпрос аз го разглеждам в цяла книга, така че нека не се отвличаме повече, но бих могъл да приведа и друг пример на "нежно" разделяне — това на Чехословакия на Чехия и Словакия, където всичко беше урегулирано от рано, и то от хубава дата, от Нова Година.      Така че революциите и войните, поне гражданските, положително могат да бъдат избегнати — а и при днешната икономическа криза ние имаме хубав пример за удачно (е, в определени граници, разбира се) избягване на световни войни (за сметка на локални такива, с арабите, с не съвсем бели хора, тъй да се каже), защото кризата от 1928 година, бавно и постепенно, е довела до идването на "хита"-Хитлер на власт, и оттам и до Втората Световна война. Значи, когато искаме — можем, но тогава защо не искаме пò отрано, преди кръвопролитията? Ами, много просто, защото е много сложно да се определи колко по-рано трябва да се реагира (тъй като хората винаги са недоволни от нещо, и ако им се разрешава всичко, то ще цари просто анархия — както и става в днешно време в редица области). С други думи, страдащите трябва първо сами да си поискат това, което искат, а управляващите трябва да преценят дали да им го дават или не. Така че революции, или поне "нежни" такива, или назряване на революционни ситуации, винаги е имало, и винаги ще има.      Ами войните? Е, този въпрос автора също го е разглеждал, но даже и да не беше правил това, то е ясно, че винаги съществуват мирни пътища за уреждане на споровете, стига хората да искат мирно решение. Защото при войните има няколко момента. Първо (но не обезателно на първо място, а?) има икономически причини, които могат, а и трябва да се решават с икономически средства (както сега, малко по малко, и се опитваме, с помощта на международни капитали, т.е. която страна или фирма инвестира повече в дадена по-слаба страна, то тя и ще владее, де факто, определена част от тази страна); в този смисъл е полезно да споделя с Вас моите лингвистични проучвания, които водят до това, че още римляните (ако не и други народи преди тях) са считали финансите за ... ами за фина работа, разбира се, за нещо ефирно, изтънчено като края (fin /fine в латинските езици), или как плавник на риба (fin, но този път на английски). След това има психологически причини, това че хората просто искат да се бият, на тях им харесва силата и силните, такива хора направо са им мили — защото такива, в същност, са и всичките милитаристи (militarist, military, и т.н.), а корена "мил-" е много стар, това е мляскащия звук на удоволствие, и оттук на Запад е тяхното мляко-milk, меките-mild неща, и други, а и на арабски "млех" означавало добре, хубаво. И най-накрая (но не на последно място) е желанието за разрушение, желание не само от страна на хората, а и от страна на ситуацията (и, в този случай, желанието е в кавички), защото когато много сгради и имущество се разрушават, то се намира работа за хората, те се организират, избягват поне за известно време войните — това е един наивен или още импулсен режим на работа, но сред "човеците" нещата стават точно по този начин (щом не можем да намерим средата, нито да разрушим каквото трябва по правилен начин).      Опитайте се да си представите такава ситуация, при която всичко, поне от римско време до сега, се е запазило, дори е известно къде точно всеки е оставил костите си в земята. Ами тогава би трябвало да строим небостъргачите си, навярно, само над 3,000 метра, или на морското дъно, и където и да отидехме щяхме да стъпваме по нечии кости, даже когато се намираме сред природата. Така че, поради взаимната обвързаност на нещата, излиза, че когато страната А руши нещо в страната Б, то тя, в някаква степен ù помага (така както когато вълците изяждат зайците излиза, че по този начин те подобряват породата на зайците — или че когато, хм, убиваме в къщи хлебарките си, а и когато ги морим с разни химически препарати, ние само ги караме да мутират и да стават по-устойчиви, което, по всичко личи, наистина е така). В този смисъл, дори и да успеем да разрешим предишните аспекти на войните, ние ще трябва сериозно да се заемем и с периодично планирано разрушение на своите собствени "активи", тъй да се каже, защото то по този начин и възникват икономическите кризи, защото продължаваме по инерция да създаваме нещо, когато отдавна е дошло времето да спрем и даже да го разрушим, да се преориентираме към нещо друго, или просто нещо да изменим, тъй като иначе живота ни става скучен и ние започваме да се караме и биеме само защото ни е скучно и нямаме за какво да се бием! И не мислете, че това са безсмислени философствания, защото съществува една древна китайска поговорка, която ние възприемаме като благословия, като добро пожелание, но която е известна под названието "проклятието на китаеца", и която гласи: "Дано да живееш в интересни времена!" Е, нашите времена, още от началото на ХХІ век, са действително страшно интересни, луд екшън. 2. Моралните норми      Моята проста дефиниция на морала е следната: това е съвкупност от правила призвани да обединят хората в пространството и във времето. При това акцента тук е по-скоро на времето, т.е. между миналото, през настоящето, и до бъдещето, между старите и младите, между поколенията, защото в пространството ние някак-си се справяме чрез правото на силния (както и при животните). (В латинския думата морал е mores и при това в мн. число, и според мен в нея се крие ... мърморенето на морето, или на този, който поучава, но може би морето е просто символ на множеството — сравнете с английското more като много — и това означава просто много неща, норми, които трябва да се спазват.) Аз лично имам чувството, че младите хора, тези които са на 20-30, а че и на 40 години, имат чувството (този път те), че морала това са само празни дърдорения на "престарелите", обаче това не е така и без морал не може (защото ако можеше, то него и нямаше да го има, нали?). Не мога да кажа, че те нямам никакви основания за такова чувство, защото в днешно време се рушат твърде много морални норми, но те се рушат за да възникне нещо ново, а не за да се отрече морала, нека да правим тази малка разлика! Те се рушат и защото при хората, е, ами нещо е сбъркано, в гена ни, защото когато хората имат имат добър морал и държат на него, то те държат до такава степен, че започват да избиват един друг заради него, което вече, определено, показва, че те и нямат нужния морал. Така че сега, дайте да опитаме обратното, дайте да живеем без морал (защото сигурно всички са чували поговорката, че пътищата към ада са осеяни с благи намерения), и да видим дали няма да излезе така по-добре (когато искаме по-лошото). В определена степен това е вярно, но първо: в определена степен, умерено, а не тотално отрицание; и второ: когато отричаме някоя социална норма ние трябва преди това да имаме друга готова (алтернатива) към която да се насочим, за да не се окажем "между два стола та на земята" (както ние, българите, и се оказахме от момента в който стъпихме на пътя към демокрацията, но тъй като вече и целия свят се обърка в последните 10-тина години, то на нас особено не ни личи).      Тези морални норми, обаче, не са чак толкова много, те обикновено могат да се преброят на пръстите на ръцете (10-те Божи заповеди в християнството, примерно), и, нещо повече, те интуитивно са ясни на хората, както е ясно и защо те не бива да се нарушават — защото нещата често се обръщат и както ние сме постъпвали с другите, то така после и те ще ни го връщат (така че ако отразяваме правилно света около нас, и ако той не се си противоречи сам достатъчно често, то ние и не бихме имали особени проблеми). При това положение, ако човек се замисли, би трябвало да е ясно и защо те (най-често) се нарушават — ами, основно, както се казва, от бабаитлък, т.е. защото се надяваме да минем между капките и по този начин да се възвисим в собствените си очи като много хитри, а и за да намажем ние повече от другите. Тези неща аз съм ги разглеждал в други мои работи, но тук темата ни е за лошото разрушение или отрицание на тези норми, когато те остареят (защото всичко все някога остарява, тъй като на този свят нищо не е съвършено, нищо не е постоянно, и нищо не е изолирано от другите неща, както вече споменах). Така че когато рушим нещо нашата първа работа би трябвало да е да си зададем въпроса: защо до сега това не е било така, т.е. какво точно се е изменило, защото е наивно да си мислим (а мнозина тъкмо така и мислят), че щом рушим нещо, то значи то изобщо е ненужно, погрешно, и, с две думи, хората преди нас са били големи глупаци, което не е така — т.е. хората са си все същите глупаци, и преди, и сега, а и за в бъдеще! Само че вместо да си задаваме тези естествени и разумни въпроси ние просто "умираме" да действаме "на юруш" и да рушим тотално, без да затваряме добре цикъла, и така постъпват не само непросветените народни маси, не, така постъпват и управляващите на най-високо държавно ниво, забравяйки за връзката ни с миналите поколения.      Така че много отречени днес неща са били съвсем оправдани на времето си и при конкретните условия. Примерно: робовладелският строй по-рано е бил най-доброто възможно решение, по-добро от родово-общинния (т.е. с по-добра експлоатация), а и когато американците доста по-късно решили да се бият за запазване на робството, те са си имали своето основание и там робите са се били за запазване на робството, а и решаващата битка накрая е била на косъм от обратния резултат; или комунизмът за своето време и място е бил съвсем необходим (тъй като капитализма тогава е бил още твърде груб и зелен и великите сили, вместо да вземат съвместни решения, са предпочитали да се избиват един друг), и, нещо повече, този строй изпълни една основна задача, той направи капитализма след него (със своя прецедент) значително по-добър. Или да вземем демокрацията и централизираното управление (монархия, диктатура, султанска държава или даже управлявана от християнската църква държава): ако демокрацията беше чак толкова хубава, то поне ние, в България, като непосредствени съседи на гърците, а и те самите, щяхме да имаме вече 25 века само демокрация, ама не би, защото тя има не по-малко недостатъци от централизираното управление (но и тези въпроси са дискутирани на дълго и на широко на други места, така че да не се отвличаме). Или още еманципацията: ако човек са замисли, то е повече от ясно, даже и на жените, че те са по-лабилни от мъжете, по-емоционални, не са така логични, и тъй нататък, и е по-добре мъжете да командуват в семействата (защото все някой трябва да стои по-отгоре, при двама души демократическото гласуване просто не върши работа); а от друга страна семействата хилядолетия наред са били явна необходимост за отглеждане на потомството (тогава не е имало детски надбавки, нито достъпно за всички образование, нито облекчаващи къщната работа прибори, и прочее), така че всичко си е стояло здраво на местата.      Ако се запитаме защо по-рано са съществували по-ограничителни морални норми отколкото сега — в края на цивилизацията, разбира се (но да не се отвличаме) — то е ясно, че по-лесно ще ни се отдаде да умерим нещата, и ще се опитваме да действуваме логично. Защото, да вземем сега секса: ако успеем по някакъв начин (както французите вече горе-долу два века) да правим разлика между семейство и секс, то няма никакви проблеми, но ние като маса не можем така и затова е трябвало извънбрачния секс да бъде забранен; а и, съвсем ясно, тогава не е имало този популационен бум, с който сега се сблъскваме, така че ако вместо с раждане и отглеждане на потомството се занимаваме със секс от първа младост и до дълбока старост от това всички ще печелят по нещо, и затова сега нещата са така, както са, а не защото е морално всеки да се копулира с когото си иска, то не е морално, но ние просто гледаме на нещата през пръсти, тъй като сега така е за предпочитане. Или още свързания с този въпрос за проституцията: естествено че не е морално да има леки жени, което се вижда от това, че никой не би искал неговата (или нейната) дъщеря да стане "компаньонка", но щом това е първата женска професия и от нея може добре да се печели, то днес се счита, че е по-добре държавата да печели, отколкото организираната престъпност, нали така?      И за да не каже някой, че само критикуваме, то ето и някои, най-общо формулирани, предложения, по поставените тук въпроси, т.е. как по-разумно и правилно да рушим старите норми. Примерно при демокрацията (пропускайки обяснения от цели книги) нещата може значително да се подобрят, ако ни се отдаде правилно да разделим управляващите на три категории: тактическо тяло, т.е. непосредствените управляващи, професионалисти бизнесмени, хора от public relations, икономисти, и прочее (стига да можем да дадем някакви що-годе добри критерии за управлението, защото то до голяма степен е изкуство), които трябва да се избират от някакви компетентни комисии или колегии (или в най-лошия случай, и на първо време, от партиите); после стратегическо тяло или представителна извадка на народа, избирана чрез някакъв случаен избор измежду целия народ (а не само от най-добрите, които могат в последствие да се окажат и най-лошите), като оценители, арбитри; и освен това още някакво морално или морализаторско тяло, още старейшини, мъдреци, състоящо се от хора избирани демократично, както от върховете, така и от низовете, и на няколко итерации (за да може да се избира и сред низовете), хора, на които ние се доверяваме, да ни учат на това кое е добро и кое лошо, но които не управляват.      После при еманципацията трябва преди всичко да се прави разлика между обществото, където жената, естествено, трябва да има равни права с мъжа — но с тази съществена забележка, че тези равни права могат само ... да докажат нейното неравенство с мъжа, нейните особености като индивид — и семейството или размножителната единица (защото това може да става и без семейства). Семейства — след като вече стана ясно, че те не могат да съществуват "докато смъртта ги раздели" — трябва да се сключват, ако това въобще се прави, само за определен срок (по подразбиране от 5 години), след което всяка от страните има право да преустанови семейството, или да поиска изменение в срока на продължение (да речем, още с 3 години). Освен това трябва още преди брака или формирането на размножителната единица да сме на ясно как ще протича после подялбата (нормално при лично владеене на имуществото) на вещите и преди всичко на децата, където всяко дете при своето раждане трябва да бъде зачислено на единия от родителите, примерно, по подразбиране момчетата да се дават на бащата, а момичетата на майката, ако става въпрос за първо дете и за двамата родители, а иначе на този от тях, който няма дете; повече от едно дете на родител, като правило, не бива да се разрешава, и трябва да е свързано с редица, най-вече финансови, затруднения за родителя. Така всички въпроси биха били решени и осъвременени (с още някои детайли, изложени на друго място).      А и за проституцията аз имам разумно предложение, така че тя от една страна да съществува, а от друга — да стане морална! Как е възможно това ли? Ами, много просто, като я поставим под лекарски и прочее надзор и тя не се осъществява заради материално (поне не за голямо) облагодетелствуване. Ето едно такова предложение като чернови вариант. Създават се "Самарянски дружества за сексуални услуги", с хора от двата пола (нещо като легални call girls /boys), където служителите работят при средна заплата за страната в момента, плюс безплатна храна, дрехи, медицинско обслужване, и пенсиониране по първа категория. Така че, когато някой младеж чувствува, че не само през цялото време му стои, но и му се иска да помага на жените (защото то това е въпрос на призвание, нали?), то той се кандидатира там, и ако съответната комисия го одобри, то го назначават на някакъв пробен срок, а после и на срочен договор (не по-дълъг от 3 години, а още по-добре за една година). Аналогично и с момичетата. Когато на хората им омръзне — защото това не е секс с желан партньор, а един вид благотворителност — всеки може да напусне работата, или да се устрои "на повикване" (при установени норми на заплащане). Може да се получават само дребни подаръци (да речем, на стойност до 2 минимални дневни заплати) за сеанс, но не повече от 5 (или 10) такива заплати за цял месец; клиентите от своя страна плащат еднаква не много висока такса. Няма проблеми ако някой иска да си съдържа и любовница (или обратното, любовник), стига да ù плаща заплата и всички осигуровки. И не си мислете, че това са кой знае какви фантастични измислици, тъй като в някои религии са съществували сексуални задължения на определени празници за несемейни индивиди. 3. Моралното износване на нещата      От времето на споменатата техническа революция ние взехме да изхвърляме сумата неща на боклука, без да сме ги износили достатъчно. То е ясно, че по този начин се разкриват нови работни места, но работата на тези хора е съвсем излишна, тя задоволява капризи, ако си признаем откровено. Защото ако една стока, която може да се ползува 10 години без основен ремонт, а с нужния ремонт към 15, че и 20 години, се използува само 2-3 години, то това значи, че, при средна продължителност на човешкия живот към 70 години, тъкмо когато децата влизат в тинейджърската възраст и тях вече трябва да ги пращаме ... в газовите камери, или нещо в този дух! Е, стоките не са хора, но и те си имат своята "душа", както казват старите хора, човек свиква с тях, те не са за него бездушни неща (или поне по-рано е било така), а е и кощунствено да се изхвърлят здрави неща, така че нашето консумативно общество е просто общество на изхвърлянето, което, както и да го въртим и сучем, не е хубаво нещо. А аз ще Ви кажа и следното: както човек се отнася към вещите си, така той се отнася и към природата край него, а и към хората, ако е "добър стопанин" към едното, той е добър и към другото!      Но добре, така да бъде, това беше само моралния аспект, който положително не е хубав, но поне не е толкова вреден за природата, докато изхвърлянето на изкуствени неща на боклука, на неща извадени от природния цикъл (цикли), ù нанася вече явен ущърб, а в крайна сметка и на нас (защото тя, природата, все някак-си ще се оправи и без хората и нашата цивилизация, както и го е правила милиони години). То, изобщо, при капитализма, се изхвърлят сумата неща, тъй като има различни ненужно развили се цикли, ту на недостиг, ту на излишък, но едно нещо е да изхвърляш селско-стопанска продукция, или да изливаш в реките мляко, друго нещо е да трупаш някъде ръждясващи стари леки коли, или перални машини, хладилници, и прочее. Докато света е разделен на богати и бедни страни, както е сега, то това не е така страшно, такива като България поемат всички излишни но годни стоки като стоки втора ръка и са много доволни, но всичко това е засега и тенденцията е към някакво изравняване, първо в рамките на общностите (САЩ, Европейския Съюз, ОНД с Русия, Арабските страни, и прочее), а после и в целия свят, защото ако една общност не е затворена а открита към другите около нея, ако тя поддържа връзки и търговски отношения — ами то това е като скачените съдове, в тях в скоро време всичко се изравнява. Бедни и богати хора ще има още доста дълго време, докато съществува капитализма, но страните ще се изравнят не по-късно от средата на ХХІ век (с изключение на някой твърде неблагоприятни климатични райони). Така че: какво ще правим след това, т.е. какво да правим сега?      Е, аз имам няколко предложения, но първо мисля, че трябва да се узакони (и свикне с това) едно понятие за срок на служба на всяка стока за дълготрайно ползуване. В това няма нищо сложно, тъй като за всяка стока е ясно, в общи линии, колко време тя издържа, просто вече ще се изисква това да се указва от фирмата-производител, в съответствие с нужните нормативи, като трябва да съществуват и съответни контролни органи (за да не вземе някой да предлага, да речем, хладилници със срок на служба 6 месеца). За много стоки това ще бъде просто още една формалност (като основанието за произход на стоката, примерно), но за някои скъпо-струващи и обемисти стоки, и във всички случаи за леките коли и по-обемистите транспортни средства, този срок ще трябва да се спазва, иначе ще се налага да се плащат такси на държавата. Аз ще предложа три неща, които може да се прилагат като и/или. Едното от тях е заплащане на данък до края на срока на служба на стоката, независимо от това дали човек я ползува или я е изхвърлил на боклука (или още си я "къта", ако има къде), което се свежда до това, че ако една лека кола трябва да служи 12 години, то ако някой си купи нова след 3 години, то той ще трябва да плаща данък за старата още 9 години. В случай, че стоката бъде продадена (с официален документ), или, съответно, закупена от магазина като компенсация, то тя се зачислява на магазина и той трябва да плаща данъка за нея от деня на покупката и до изтичане на срока, освен ако успее официално да я продаде като втора ръка стока, и тогава данъка преминава към новия собственик. Нещо повече, за редица стоки, за които до сега не са се събирали данъци (като хладилници, съдомиялни или перални машини, и прочее), такива ще се появят; ако хората си купят нови такива стоки преди изтичане на срока на служба на старите; трябва да има и съответни нормативи за това на колко души (или стаи в жилището) се счита нормално да има една такава стока (примерно, телевизор или компютър може да има във всяка стая, или за всеки човек). Съвсем не е сложно да има и някакъв начин за потвърждение ако стоката вече е повредена, в който случай, естествено, този данък няма да се плаща. Е, трябва да се поддържат някои бази данни, но при днешните компютри това вече не е никакъв проблем, още повече, че става дума за 5-10 такива стоки (на човек).      Второто предложение това е акциз за нови модели стоки за дълготрайна употреба, който трябва да бъде в рамките на 10 до 30% от стойността на стоката (за леки коли около 30, за хладилници — 20, а за телевизори — 10%, примерно) и да остава в сила в течение на първите няколко години на бума (от 3 до 5 години). От това пак ще печели непосредствено държавата, и аз не виждам коя държава ще бъде против още един допълнителен акциз, а ще губят само около 10% от клиентите, които са по-заможни и не могат да почакат докато стоката поевтинее (и сама по себе си, не само поради снемането на този акциз). Тъй като такива стоки се произвеждат само от големи компании, регистрирани за ДДС, то няма никакви проблеми за събиране на акциза от държавата. А третото нещо това е задължаване на фирмите продаващи такива стоки да изкупуват обратно старите аналогични стоки от клиентите, като им приспадат от 10 до 20 процента от стойността на стоката, при което трябва да има и правила определящи какво значи "аналогични" стоки (защото човек може да си купи холна гарнитура състояща се от диван с две кресла и малка масичка, а да има при себе си само диван с две кресла, или някакъв друг вариант). Т.е. всяка фирма ще трябва да отиде при човека и да огледа какво той има, като определи колко ще му приспадне, но не по-малко от 10%, и купувача трябва да може да си избере този, който му приспада най-много, но всичко това независимо дали фирмата ще използува някак-си изкупените обратно стоки, или ще ги изгори, примерно (ако това е холна гарнитура), а така също и да поеме заплащането на данъците за старата стока, ако такива все още трябва да се заплащат.      Е, това може да оскъпи новите стоки, на затова пък старите ще се използуват по-често; това може да доведе и до някаква по-голяма социализация на обществото, т.е. да страдат повече по-богатите, но това е явна тенденция (освен ако човек специално не си затваря очите — т.е. тенденцията е в това, че света върви към социализъм, независимо от това, че обикновено не се използува тази дума). На пръв поглед това ще повиши безработицата, но дългосрочно погледнато аз не мисля така, защото ще трябват повече работници в сервизите, при използуването на отпадъците, ако стоките се изхвърлят, и прочее, така че всичко да се нагласи, при добро регулиране от горе. По този начин може малко да се забави прогреса, в някои области (на стоки за широко потребление), но, Боже Господи, на къде сме се забързали? Много бързия прогрес може да доведе само до достатъчно бързо разрушение след това, или поне до създаване на условия за бързо и силно разрушение, които, ако не бъдат удовлетворени — е, ами ще настъпи още по-драстично разрушение. Така че ако забавим малко консумацията, за сметка на това ще можем да насочим нашите усилия към по-актуални неща, за които все не ни стигат време и инвестиции (към нови енергийни източници, по-здравословно хранене, по-добра медицина, по-добро и по-индивидуално образование, и прочее). Това ще направи и живота ни по-спокоен, защото: то на какво прилича (примерно), за по-малко от век вече да се сменя и фотографията, и техниката на звукозапис, и телефонията, и какво ли още не — ами, нали по този начин човек просто не знае на какво да се учи, и кое ще е по-добре за него утре! Нима не ни е ясно, че от много бързане и припряност ние можем само да се спънем и да паднем (в поредната икономическа криза)?      А искам да напомня още и това, че на този свят (а навярно и на "оня") има само два начина за непрекъснато движение в една и съща посока (което ние и се опитваме да правим, не е ли така, да се движим все напред и още по-напред по отношение на жизнения стандарт), и те са следните, изразявайки се с езика на математиката, като математически криви: или по кръг (т.е. в цикъл, по спирала и прочее), или по експонента, т.е. все по-нагоре и със все по-нарастваща скорост, но така че винаги да може да нарастваме още по-бързо и с такова нарастване на скоростта и ускорението. Обаче тя, експонентата, е измислена математическа крива, в природата "все повече" и до безкрайност за един дълъг период от време не става, идва време на пропадане и затваряне на цикъла. Така че някакво ограничаване на консумативните ни апетити, при това с меки или финансови средства, не би ни навредило никак (in the long run). Човек живее щастливо когато среща някакво съпротивление при задоволяване на желанията си, а не когато може да намери всичко наготово в магазина. Ние се нахвърляме лакомо да консумираме, защото от това печели бизнеса, а не защото това е полезно за нашите организми. Но стига толкова емоции, тъй като следващата точка се явява в известна степен следствие от тази.      На края ще добавим още един, четвърти, вариант за повишаване на използваемостта на произведените и още годни стоки, който се прилага в редица страни, но не и в бедните, или поне не у нас. Става дума за благотворителни базари, които се организират основно под егидата на някаква църква и при които всеки, който има нещо излишно но все още здраво (като: телевизор, хладилник, креват, костюм или други дрехи, тенджери, градински инвентар, и прочее) го предлага безплатно на местната управа /църква, там се организират временни комисии за оценка на нещата (достатъчно евтино, и само за по-ценните предмети), после те се продават, а парите остават за организатора, който прави нещо за хората от квартала. Наред с това има и 2-3 дни в годината (навярно свързани с някои църковни празници) когато всеки, който има излишни неща в къщи, ги изнася навън и на когото каквото му хареса просто си го взема; така вещите остават няколко дни и каквото остане след това се кара на боклука. Ако ние (като слабо религиозен народ) толкова не знаем кога да провеждаме такива безплатни базари аз мога да предложа, примерно: 4.4, 8.8, и 12.12 — много хубави дати, ще Ви кажа. Единственото, от което се опасявам, е това, че при нас от ранни зори ще наизлязат "малцинствата" и ще почнат да обикалят навсякъде и да събират по-ценните неща, за да ги продават после, така че ще се наложи гражданите (е, и селяните също, нали?) да следят за това да няма неетични постъпки. 4. Боклукът      Сигурно няма да "открия Америка" заявявайки, че в днешно време нашия боклук нараства със значително по-бързи темпове от галопиращата световна популация, защото ако населението се удвоява средно за 35 години (което, между впрочем, значи за един век точно 8 пъти), то боклука ни, априори, се удвоява в най-добрия случай за 20 години (но аз се боя, че това става средно за 15 години). При това нараства, да го наречем така, "боклука на благоденствието", това, което ни налага "модерния" начин на живот, а не действителните хранителни отпадъци от бита, както беше по-рано, и които сега, по моя груба преценка, са едва някъде към 20% (по тегло) от всичко, което изхвърляме. Говорейки по-подробно аз намирам, че сега боклука се разпределя горе-долу така: 20% това са стари метални и прочее стоки за дълготрайна употреба (леки коли, перални, електрически печки, телевизори, и прочее), които човек изхвърля рядко, но затова пък бият на очи и стоят дълго време и изискват много усилия за тяхното унищожение; 20% това са отпадъци от строителството или ремонта (мазилка, тапети, плочки за баня, паркет, тоалетни чинии, ако искате — а и да не искате —, и други), които не могат да се използуват за нищо; 10% е натрошено стъкло (бутилки, буркани, счупени стъкла от прозорци), които уж се събират отделно, но съвсем несериозно и непълно, поне у нас; 10% са пластмаси (основно бутилки), които обемно, обаче, може да съставят и половината от всичко, защото са пълни с въздух, който после зариваме в земята; 10% е дърво (дървени части на прозорци, стари мебели, някои щайги за зеленчуци, и прочее), които биха могли да се изгарят, но никой не прави това; 10% са други промишлени стоки като тъкани (т.е. дрехи, дюшеци, и подобни неща), пластмасови прибори и други, които изглежда не могат да се използуват за нищо; и 20% това е истинския битов боклук.      Сега, въпросът, разбира се, не е нов, и нещо се прави по него, но това далеч не е достатъчно. Моите предложения в случая се свеждат до два типа мерки: от една страна боклука да се събира диференцирано, така че това, което може да се използува пак, да бъде използувано, но при това положение събирането на много отпадъци вече не е рентабилно, така че то трябва да се направи такова (поне заради това, за да може после те по-лесно да бъдат унищожавани); и от друга страна да се намали производството на ненужни опаковки (амбалаж) или реклами, без които, съвсем определено, може да се мине. Другояче казано, има два начина на човек да му е чисто в къщи: или като редовно си чисти, или като по-малко цапа, нали така? Дайте да разгледаме нещата малко по-подробно.      За използуването на боклука: тези 20% битови отпадъци са били и ще си останат винаги собствено боклук, с тях няма да се занимаваме (би могло да се иска разделяне на това, което загнива и се превръща в торове, от това, което не може, но мисля, че даже ако на нас някой ни плаща за това, то повечето хора пак няма да го правят). Строителните отпадъци, обаче, които съставят 1/5 от боклука и въобще няма надежда да вземат да намаляват в скоро време (защото на хората им се иска да си модернизират от време на време домове), трябва да се събират отделно и да се надробяват и използуват за запълване на някои ниски места или пропасти, или за насипи, или за нещо подобно, но във всеки случай те не може да се изгарят или претопяват. Старите прибори и устройства, като леки коли, перални машини и прочее, които са горе-долу пак толкова по тегло, първо трябва да намалеят във връзка с предложените в предишната точка мерки, и след това трябва да се използува всичко което е възможно от тях, а останалото да се добави (в общи линии) към строителните отпадъци. Стъкларията трябва да се събира също така, но да се раздели на бяло и цветно стъкло, както това се прави в някои страни, и да може да се вижда какво се пуска в тези контейнери. Пластмасата, ех, ами че за нея нищо не се прави, а се очаква в най-скоро време целия стъклен амбалаж да се обърне в пластмасов и тогава и тази част ще достигне към 20% и при това със все въздуха; значи тук или трябва бутилките някак-си да се сплескват преди пускането им, или да се събират достатъчно често и в големи контейнери (също прозрачни, за да е ясно какво има в тях), или тогава трябва да се направи събирането им рентабилно. Това "рентабилизиране" на нещата не е ново явление, то понякога се прави, и изисква държавата да изплаща по-високи (може би до 2-3 пъти) цени, отколкото са действителните, но това трябва да е държавата, за да има добър контрол, понеже иначе някой нашенец може да вземе и да организира производство на празни бутилки за предаване като вторични суровини. После предметите, които горят, просто трябва да се изгарят, друг начин няма, а ако това не е изгодно на хората, то трябва пак да има някакви завишени изкупни цени — ако можете предложете нещо по-добро, но да се зарива дърво в земята е направо глупаво. А тъканите и някои други неща, които също могат да горят, може да се унищожават пак по този начин.      Сега за опаковките: ами защо те трябва винаги да са лъскави (т.е. да са с някаква пластмаса или фолио) и повече от необходимото? Заради търговията, нали? Същото и по отношение на рекламните листовки. В това отношение бизнесът няма да направи нищо за да подобри положението, защото опаковките му излизат доста евтини, така че трябва пак някаква друга инстанция да се намеси, например държавата, като разясни от една страна на хората азбучната истина (която аз разправям вече 20-тина година, но кой да ме слуша?), че всяка реклама се заплаща от клиента — защото иначе просто няма от кого! Наред с това трябва да има и някакво финансово натоварване на клиентите и производителите, за да проявяват те чувство за мярка по отношение на опаковките, където радикалното решение е производството на основната част от пластмасовия и хартиен амбалаж да стане приоритет на държавата и да се облага с акциз. Аз лично прекрасно си спомням времето, когато ходехме да купуваме киселото мляко с тенджерки (и то беше истинско и гъсто и го загребваха с голяма лъжица), или че хората си носеха цигарите в табакери, а не купуваха всеки ден твърди кутийки с цигари (които после и изхвърляха), и че олиото го наливаха в бутилки, захарта се разтегляше, и още сумата други стоки. Вярно е, че опакованите стоки са по-удобни за продажба, но в днешно време мисля, че няма нищо друго, което да се използува по-малко от една опаковка, която, ако не друго, е просто излишно, тя не е от природата, т.е. тя е извън природните цикли. Докато не направим (ако можем) такива цикли (например, бактерии, които да изяждат пластмасата), аз най-настоятелно съветвам да се отказваме от ненужните опаковки за еднократна употреба, и ако е необходимо да се въведат акцизи за почти всички опаковки, защото това наше отношение към света около нас не е на добър стопанин, то е на прахосник (или, да го кажа по италиански, тъй като там то звучи бая комично за нас, perdigiorno, "пердиджорно", където "джорно" значи ден). 5. Хората      Ама, какво иска да каже този автор, нима сега ще излезе, че и хората трябва да унищожаваме, и че и това не правим както трябва? Ами, в известен смисъл, да, и това не знаем как да правим. Но въпросът не е само в това, че е по-добре хората, след като напуснат този свят, да бъдат изгаряни, вместо да бъдат погребвани в земята. Въпросът не е само в това, но и този въпрос още не е разрешен за всички, а зависи от някои религиозни традиции, докато според мен единственото съображение, поради което човек би могъл да предпочете погребение е това, че ако някога стане възможно някакво възкресение (не от Господ Бог, той, щом е Бог, все някак-си трябва да се справи с тази задача), то, теоретически, това може би ще стане от някаква костна клетка, а когато човек е разложен на атоми, то просто няма да има начин. Добре, но ако това е така, то нека всеки си запази по косъмче, по изрезка от нокътя, а, ако иска, може и ... да се изплюе в някое парче дунапрен, и да остави това в някой сейф на банка, и по този начин въпросът ще бъде разрешен (засега). Но аз лично не мисля, че много хора ще поискат да ги възкресят след сумата време, защото, то, когато човек остарее, вече и в днешно време му става трудно да живее с младите, а какво остава за след 5-10 века, примерно; или поне аз не желая да ме възкресяват след като се спомина. Но във всеки случай гробищата в редица градове вече порядъчно се препълниха, заемат навярно към 10 процента от площта на градовете, разстилат се по земята, вместо да бъдат поне на 3-4 етажа, и то при положение, че рядко ще срещнете гроб с повече от един век давност, а какво ще бъде ако продължаваме в този дух още 2-3 века?      Но, както казах, въпросът не е само в това, а че не знаем кога и по какъв начин да се избавим от някои хора! Например, при съдебно осъждане на нарушителите и изпращането им в затвора все още се счита, поне в САЩ, но аз мисля, че и във всяка друга страна, че е важно човека да разбере грешката си, и вменяем ли е той (т.е. нормален ли е) или не, докато това далеч не е така — ако ме питате мен — защото смисъла на наказанието е двояк: от една страна, за назидание на евентуалните бъдещи престъпници, и от друга страна, за да не може този индивид да пречи на другите хора (понеже е опасан за тях). Аз не казвам, че няма никакво значение разбира ли човек своите грешки или не, но при тежките престъпление това практически няма значение за обществото, важното е той да бъде изолиран и строго наказан. Но ако това е така, то тогава и непълнолетните, и невменяемите, и съвсем нормалните хора (доколкото един умишлен убиец може да бъде нормален), подлежат на едно и също наказание, и независимо от това дали го разбират и приемат. Освен това на мен ми се струва (който разполага с по-точна информация нека да ме коригира), че в днешно време в затворите и изправителните заведения, включвайки и надзирателите им, се намират някъде към 5% от населението (или един човек на 20), тъй като в редица случаи на осъдените им се налагало да чакат, за да влязат в затвора, което ми се струва далеч не малка цифра; и по-рано хората там нещо са работели, а сега, при тази безработица навсякъде, каква работа да им се намери, така че те просто си седят там, тях ги хранят, обличат, лекуват, обучават, и т.н., и в редица случаи си живеят може би по-добре от мнозина обикновени свободни граждани. Накратко, искам да кажа, че издръжката на затворниците ни излиза бая скъпа, само и само, преди всичко, за да можем да се бием по гърдите, че сме много хуманни.      Не че трябва да разстрелваме всички, но: първо, смъртното наказание е просто необходимо, защото то а това, което възпира престъпниците, или още, ако става въпрос за терористи, то те изобщо никога няма да се поправят, така че е абсолютен лукс да ги оставяме живи; второ, затворниците трябва нещо да работят или да живеят при сурови условия и на отдалечени територии (на острови, ако има), така че не само да се окупуват, но и да носят някакви приходи на държавата, защото е доста нахално да искаме от добрите и съвестни граждани да работят и за тези, дето са в затворите; трето, при сравнително леки престъпления, да речем при финансови, осъдените трябва да имат някаква възможност да отработват своите наказания, вместо да лежат в затвора, като им се удържа до 50% от доходите, ако трябва, а и след излизане от затвора, ако е било нужно да се остане там известно време, пак да им се удържа допълнителен "затворнически" данък, докато не погасят своите финансови задължения, ако могат, към обществото; четвърто, всеки осъден — а въобще и всеки пълнолетен гражданин — трябва да има законното право да избере смъртта, ако иска, а обществото трябва да му я предложи по един организиран, законен, безплатен, и безболезнен начин; пето, има много случаи на леки закононарушения и неморални постъпки, при които трябва да се намери някакъв начин за публично осъждане на човека и за насочването му по правия път, а не само тогава, когато вече е извършено престъпление, т.е. трябва да съществуват някакви морални органи, чийто дълг е да се интересуват как човека живее, какво не му харесва, какво иска и възможно ли е това, а хората трябва да чувстват средата, в която живеят, а не сами да се борят с несправедливостите, с други думи, светът трябва да стане по-морален (както и е било сумата време); шесто, трябва да има органи (щом не сме тоталитарна държава), които трябва да изучават и се борят с причините за правонарушенията, а не само с последствията; а навярно и други неща.      Не вземем ли мерки по тези въпроси тероризма, и престъпността сред подрастващите, ще продължават да растат, при това без никакви разумни основания, т.е. не защото хората нямат какво да ядат и къде да спят, а тъкмо поради обратната причина, защото всичко им е уредено, освен това, че те са по-големи индивидуалисти от другите хора и считат, че само те са правите. Тъй като, добър или лош, този свят е най-добрия от всички възможни — иначе щеше да се установи някакъв друг.      Има, обаче, и друг въпрос, не толкова пагубен за обществото, но достатъчно важен и още нерешен, който възниква пак поради това, че не можем да се отървем от някои вече не особено активно участващи в живота на обществото хора, без да ги изключваме от останалите, а просто като ги пратим, тъй да се каже, в "резервен коловоз". Става въпрос за пенсионирането, което е доста нов проблем — възникнал този път не точно по времето на Маркс, а по-скоро по времето на ... Ото фон Бисмарк, защото се оказва, че той е бил този, който е въвел социалните осигуровки в Европа (или поне в Германия) —, тъй като по-рано не е имало трудови пенсии за прослужени години, а само в някои изключителни случаи (за висши държавни служители, за вдовици на падналите в битки за отечеството, за сираци, и при други подобни ситуации), т.е. за 5, максимум 10%, от населението, а останалите хора са работели докато са можели, т.е. докато "хвърлят топа". Та този въпрос така и си стои повдигнат, и никой дори и не се опитва да го разреши както трябва, защото в последните десетилетия само се придвижва нагоре възрастта за излизане на пенсия, в известна степен синхронно с нарастващата продължителност на живот, но това не е решение на въпроса (а финансово урегулиране на фондовете), тъй като и на едно дете от предучилищна възраст е ясно, че един 50-годишен човек, да не говорим за по-възрастните (или за жените — защото те живеят по-дълго от мъжете, но пък и "сдават багажа" по-рано), естествено, не е така работоспособен както един 20-годишен; вярно е, че съществува опит и майсторство, но спада производителността на труда и нараства уморяемостта, а то и кой знае какво майсторство в днешно време не трябва, при тази повсеместна автоматизация. Е, при това положение, кой друг да предложи нещо разумно, ако не моя милост?      Ето Ви най-простото предложение: след 50 години да се разрешава работа, като правило, само на половин ден, освен при специално решение на предприятието за всеки конкретен човек, провеждано всяка година. Това е разумно решение, защото то е компромисно, не е или така - или иначе, и ако започне да се прилага то присъствието на застарели хора в предприятията ще намалее, грубо казано, на половина, при това и те ще са доволни (защото те не е като да не искат да вършат нещо, да бъдат полезни, те просто вече не са така fit, даже и ако ходеха на фитнес — нещо което те, почти сигурно, не правят), а и младите ще имат повече простор за развитие. Обаче това решава работата за тези до към 60 години, а сега се качваме и над 65 години, и след още 10-тина годинки ще стигнем и до 70-годишна възраст за пенсиониране, което е вече цяло бедствие. И даже и за тези хора това не е добро решение, защото човек първо иска да напусне работа, а после започва да мисли с какво да се заеме! А и няма плавност, стъпалото е само едно, на половина.      Следващото ми предложение е значително по-приемливо и почти с нищо не е по-сложно. То се свежда до това, че има 8 степени на понижение на работното време с по 1/8 (т.е. 12.5%), които стават през 5 години, започвайки от 50-тата годишнина, или както следва: при навършване на 50 години всеки работник започва да работи с 1/8 по-малко време (може да е всеки ден, а може и да се натрупва намалението за последния ден на седмицата), след 55 години вече се работи с 2/8 = 1/4 време по-малко (което е ясно, че ще се усеща), след 60 години — с 3/8 (грубо казано с 1/3) по-малко, след 65 — вече на половин ден, след 70 човек работи (ако още го държат на работа, разбира се) само 3/8 от времето, след 75 — само 1/4, след 80 — символичното 1/8 от работното време (през ден по два часа, примерно), и едва след 85 години, и докато човек иска, вече даже и да ходи на работа, то нищо не му се плаща. Но за да може да се достигне едно практически идеално равновесие между това работи ли човек или не, т.е. това да зависи от предприятието, но и от самия човек, трябва да се реши и въпроса с получаването на някаква пенсия ако той не работи, нали така? Възможността да се работи, при положение, че човек вече получава пенсия, не е ново явление и много хора така и правят, но ако те са излезли в пенсия достатъчно рано (примерно, работили са в армията), докато сега това ще става на 50 години (до което време, ако няма доста силна безработица, и ако висшето образование се брои за трудов стаж, човек ща има поне 25 години трудов стаж, или съвсем достатъчно за една прилична пенсия) и за всички, което е правилно да наричаме първоначално пенсиониране; после, след всеки 5 години, ще може да се добавя още трудов стаж, отчитайки и частта от работното време, ако такъв се появи (но без да се преизчислява за миналите години). При съвременните компютърни системи няма никакви проблеми тези изчисления да се правят в текущ порядък и моментално за всички, което даже ще подобри контрола по събирането на данъците. Така човек ще получава, примерно, 3/4 заплата за 3/4 работно време, но и 1/4 от пенсията, която му се полага към момента, и когато частта на заплатата намалява, то ще расте частта на пенсията, и не само като процент, но и като трудов стаж, така че някъде към 65 години на човека ще му стане все едно дали ще получава заплата и пенсия, или само пенсия (в смисъл, че ако още и работи, той ще получава с 15-тина процента повече пари, а и пенсията му ще нараства още малко, но затова пък ще губи поне толкова процента от доходите си, защото в къщи се живее доста по-евтино, отколкото навън сред хората). Е, аз просто не виждам недостатъци. 6. Информацията      Последното нещо, което аз по-скоро само ще засегна, е какво да правим с информационната лавина, където ние пак сме извън някакъв цикъл, защото само добавяме, но не изтриваме, докато естественото (природно) решение е нещата по някакъв начин да се губят и да остава само малко, но което си струва да се запази. В тази връзка си спомням един битувал сред програмистите афоризъм, че църквата затова и съществува толкова дълго, защото знае как да съхранява, забранява, и разпространява информацията. А ние днес не знаем, аз имам предвид като запазена на електронен носител, защото книгите поне стареят и ако не се преиздават то ще изчезнат след известно време. Особено тревожен е проблемът с Интернета, където единствения успокояващ факт е това, че той е още толкова нов, та не ни се е налагало да се замисляме (но когато ни се наложи, то ще можем ли?). Ние не само че нямаме никакъв метод за постепенна загуба на това, което не се използува, но и не разделяме нещата, не ги слагаме на полички и в различни библиотеки, а хвърляме всичко на една купчина, или WWW-паяжина, мрежа (е, разбира се, по езици, но това има значение само за българския, например, или унгарския, естонския, и други подобни, но има световни езици, на които говорят милиарди хора и там деление просто няма; освен това делението не е точно по езици, а по страни и/или азбуки).      Казано по друг начин, ние засега само се кефим, че имаме толкова много "гиги" и "тери" място, че можем да записваме всичко — защото ние, действително, можем да съхраним цялата текстова информация на човечеството, тъй да се кажа, всяка казана дума от когото и да било, или от всички хора на Земята! И обърнете внимание на думата "текстова", като знаци, защото ако една снимка, например, е някъде към 2 MB (1000 х 1000 точки-пиксели и по 2 байта за цвета), то същия обем ще имат и ... събраните съчинения на Шекспир, или Библията, или Марк Твен, или когото Вие предпочитате (само Ленин ще насъбере някъде за 2-3 снимки място, и Агата Кристи, или Сименон, може би, за към 4), тъй като толкова знака дават също и 1000 страници по 2000 знака на тях. Проблеми може да има засега с аналоговата информация (представена по цифров начин), като звук, картинки, и преди всичко "мърдащи" картинки ("мувис"-movies), но и там обемите на хранилищата растат с бесни темпове (докато не стигнем почти до атомно равнище, навярно).      Така мимоходом възниква и друг проблем, за който аз давам и съответното решение; този проблем е, че ние нямаме ... думи за повече от гига (10^12) неща, а решението ще разберете сега, но най-напред малко обяснения за предишните названия. Кило-то идва от прилепването в купчини (както при думите: клей или клъстер); мега-та е от рода на магазините и magazine-те; гига-та е оттам, откъдето са и гръцките гиганти; а тера-та очевидно е от земята-terra. Е тогава да продължим в този дух: след това (още 1000 пъти по-голямо нещо) идва соли /soli — от слънчевата-solar система; после (пак по 1000) гала /gala — от галактиката; после (още веднъж по 1000) хипи /hypi (за руснаците, може би, гипи) — от хиперпространството (каквото и да е то, или поне от много голямото hyper нещо); и накрая (пак по 1000) идва универсалната вселена, което би трябвало да даде уни /uni, но аз мисля, че ще звучи по-добре като гуни /guni. За пълнота на разглеждането, но без особено обмисляне на нещата, тъй като се съмнявам, че толкова силно издребняване ще е необходимо, ще дам и намаляващите (пак през 1000 пъти) единици, които са: мили, микро, нано, пико; плюс още новите: фифи, сиси, тютю, ноно. 7. Заключение      Ако резюмираме основните моменти на това есе можем да кажем, че ние, хората, никога не сме умеели да разрушаваме правилно това, което е необходимо да се разруши, а се опитваме да рушим това, което можем, защото страстта за разрушение е скрита дълбоко в гена ни. До преди век и нещо с тези проблеми криво-ляво сме се справяли (по далеч не винаги законни начини, е редно да се добави, щом като живеем в правова държава), независимо от жестокостите или убийствата, защото на фона на това, което природата ни е поднасяла (като епидемии и други катаклизми) ние самите особено много не сме си вредили. Обаче със значителното нарастване на силата на човека и дистанцирането на разрушението от неговото лично присъствие на место се оказва, че вече нямаме право да рушим така на юруш; както и че с въвеждането на изкуствените материали, които не влизат в природните цикли, става нужно принудително да затваряме тези цикли, губейки допълнително сили и време за ненужно (на пръв поглед) разрушение, понеже прилагаме и ненужно (от гледна точка на природата) съзидание. Отдавна е време да започнем да се връщаме към природата, да се научим да се вписваме в нея, и да изменяме не нея, а самите нас, щом сме се заели да правим промени на своя глава.      08. 2011 APPENDIX Crashing's Not Easy      Why the children want to crash,      And throw things, and break, and smash?      Well, they want just to create,      And for them destruction's great.      Why men like to fight in wars,      To combat and scatter blows?      Well, for them to ruin is      Often their masterpiece.      But the children are excused      For to build they are not used.      Wheºre grown men are much worse      For they like to shatter first.      All in all, in every deed      Some destruction you will need,      And if even you are God      You must wield the crushing rod.      Year, but if the case is such,      You first ponder and then touch,      Do it caºrefully, calm,      Don't spread horror but give balm.      Otherwise, or if for fun      You've done it, — the case's not done.      For, flown certain proper time,      And your work costs not a dime.      That's because the things react,      They regroup and build new packs,      And in turn make you regret      Silly brandishing the bat.      And especially that's true      When to folks you something do,      For they can accumulate      And return, but when it's late.      So you hit and you are hit      Growing clever not a bit.      Hence, you better don't give blows      To avoid much ahs and ohs.      July 2011     ЗА ЖЕНАТА И МЪЖА I. Жената      Жената е най-добрия приятел на мъжа, по-добър, очевидно, от домашните любимци! Това не означава, че реверсивното твърдение не е вярно, но в началото ние ще говорим за жената, така че нека се задоволим засега с тази частична истина, а доколкото в нашето разглеждане ще прибягваме до аналогии и с животни, можем да я наричаме и просто женска, като се опитаме да установим някои основни характеристики на женския индивид при хората (т.е. на древния Ин, Инь, Ing, или Yin — зависи от езика). Типичните качества са групови и това не пречи да има твърде много изключения от правилата в редица конкретни случаи, но, както е известно, изключенията само потвърждават правилата (със своята изключителност), и, ако щете, можем да говорим за мъжки качества при жените и обратно (нещо, което е масово явление), но пикантния момент е, че тези изключения се проявяват най-често при хомосексуалистите, където те просто са длъжни да се проявят (без, обаче, сексуалната ориентация да е задължителна за тяхната поява). Всеки от двата пола в своето индивидуално развитие се изгражда на базата на един вид неутрален или "детски" пол, а и след дадена възраст преминава отново в такъв, така че е резонно да запазва в себе си и качества от противоположния пол; в този смисъл е полезно да считаме, че неутралния пол е такъв, при който фигурират качества и от двата пола, но няма изявено надмощие на един от тях, а не, че не фигурират нито дамски нито мъжки качества. Ние не само ще укажем тези моменти, но и ще ги мотивираме на базата на основната цел за продължение и развитие на вида (което, всъщност, са две различни неща, на които ще се спрем по-късно), като покажем тяхната неизбежна необходимост (т.е. другояче животът не би могъл да съществува при наличието на два полярно различни типа индивиди). Качествата които ще формулираме важат предимно в сферата на продължението на рода или в секса и семейството, като в други дейности те може да не се проявят, както и да се видоизменят дори до техните противоположности, което, обаче, не значи, че те не са верни; тези качества лежат в основата на действията на жената и мъжа, или ги мотивират, макар че тяхната проява може да се подтисне под влияние на други фактори. Много от твърденията ще звучат шокиращо, но пък нали това е и основната "прелест" на цинизма, че в търсене на истината той разкрива много масово разпространени заблуди, при което неминуемо шокира масите.      1. Доколкото основното предназначение на жената е да продължава човешкия род то тя, неизбежно, е консервативния елемент в този процес, защото "консервирам" е синоним на запазвам, или продължавам съществуването. Кратка лингвистична справка с английския ни води до разпространеното за жената название birth box, което ще рече "кутийка за раждане", и дори самото название woman на английски трябва да е упростено записване на съчетанието womb + man, където първата дума значи утроба ("b"-то не се чете), и би трябвало да се пише wommen, но второто "m" е изчезнало*. Аналогичен е произходът и на славянската дума "женщина", или нашата "жена", които идват от гръцкото "гинека" (γιναικα), което пък е свързано с корена "ген" (или "джин" на арабски), и означава "дух, идея за нещо", т.е. за живота. Така, а консервативен индивид ще рече, че женската иска все същите житейски неща — храна, подслон, удоволствия от живота — и то в интерес на потомството (което ще рече за себе си, защото според нея тя олицетворява потомството), и не трябва да се трактува в смисъл, че тя ги иска да бъдат съвсем същите по вид, защото основното качество на живота е неговото разнообразие и изменение. С други думи, жената е консервативна в своята цел за продължение на рода, но не и в начините, по които я осъществява! Така се получава, че консервативната женска съвсем не е консервативна по отношение на спокойствието на другите около нея, ами е направо революционна в желанията си — както количествени (най-вече), така и качествени — и по този начин е причина за повечето предизвикани от човека бури и катаклизми в обществото. От тук води началото си прословутата фраза: cherchez la femme, или "търсете жената" (тогава, когато няма други разумни причини за дадено събитие). Аналогичен смисъл се крие и в библейската притча за ябълката на познанието, където жената е тази, която става причина за всички последвали човечеството нещастия. Не само Троянската война в древността, която според преданията се е водила заради някоя-си Елена, а и повечето войни, поради своите икономически причини, са породени от грижи за потомството, или за машинката за раждане. Всички стремежи към лесен и богат живот идват пак от консервативното женско схващане, че това, именно, е смисъла на живота (не че то не е така и за доста мъже, но те имат други стимули и леснотията бързо им омръзва, докато на жената може да омръзне само малката степен на нейните желания). Но най-консервативното качество при жените е толкова важно, че ние му отделяме следващата точка.      [ * Нека не задълбаваме в точна етимология на woman, защото тя, освен че е спорна, а и не дава нищо полезно, понеже през някакво старо wifmon ни препраща към тяхното wife за жена, където въпроса за скритите в думата идеи пак си остава, и щом е така, то за славянското ухо wifmon звучи почти като, с извинение, "виме", което не е по-ласкателно за жените. ]      2. От двата пола женският е най-егоистичния, защото живота е основан на борбата за надмощие на всеки индивид над другите и против другите. Продължението на индивидуалния род стои над продължението на вида, доколкото това зависи от женската; никоя жена няма да предпочете живота на чуждите деца, примерно, пред този на своите, нито ще признае (без бой, дето се вика), че чуждите деца са по-добри от нейните, когато те действително са такива (с уговорката за изключенията). Ако жената даваше живот на хиляди деца (като пчелата майка, например), тя нямаше да бъде толкова егоистична и щеше да гледа на всички останали деца като на свои, т.е. щеше да се грижи преди всичко за вида, но с две-три деца на нея не ù остава нищо друго. Съпътствуващи егоизма са пристрастността и необективността на жената, при това необективност възвисена на такова ниво, че за нея съществува специален термин наречен "майчина любов". А тази любов е точно толкова несправедлива, колкото и живота, който живеем! Доколкото нашият живот е низ от случайности, или игра на гените, за която човек не може да носи отговорност, той е и вопиющо несправедлив към хората, защото те биват хвалени или наказвани за неща зависещи, не толкова от тях самите, колкото от генетично заложеното в тях, и ако и жените не бяха също така несправедливи към чуждото и пристрастни към своето, за да компенсират житейските несгоди, то поне 90% от децата в семействата щяха да живеят като в приюти за бездомни, защото поне толкова от тях са обикновени средни (или дори бавноразвиващи се и некадърни) деца и, следователно, няма никакви основания за проява на особена любов към тях. Разбира се и мъжете доста често са пристрастни към своите деца, но това, обикновено, не се разпростира в несправедливост към чуждите и не граничи с омраза към тях, нито пък принизява необходимостта от наказания на децата им, а се базира на логиката (че ако не могат да научат всички деца на нещо хубаво, то поне своите могат).      Всички помисли на жената, обективно погледнато, произлизат от груб егоизъм и убеденост, че тя е по-добра и по-красива от другите жени, че нейните деца са най-добрите, че нейния мъж е най- -умния, -богатия, -силния, и прочее (или поне е длъжен да бъде такъв), като това стига до крайността на завист и омраза към всичко чуждо. Смело може да се твърди, че една истинска жена се мотивира в своите постъпки преди всичко от завистта към другите и от омразата към тях! Ако тя иска нещо, то е защото някоя друга вече го има, а пък с нищо не е по-добра от нея (според самата нея). Дори притежанието на някой мъж е за нея предмет на лична гордост, че тя е съумяла да го привлече и не го е дала на някоя друга; известната ревност е преди всичко женско качество (макар да се среща и при мъжете), защото двама мъже много по-лесно биха си поделили една жена, ако това се наложи, отколкото две жени един мъж (то и от физиологична гледна точка последното е по-трудно). Егоизмът на жената е ненадминат и това е много консервативно качество, което би могло да има отрицателно въздействие при една разумна форма на организация в обществото (доколкото такава форма може да съществува), но той е необходим за продължението на рода! Единственият начин да се преборим с това (ако то, въобще, е необходимо) е изкуственото извънутробно раждане, което би дало възможност за изравняване в пристрастността на отношението към потомството от страна на мъжа и на жената. Нищо чудно и това да стана след век-два, но дотогава жената ще си остане най-егоистичния, най-злобния, най-несправедливия, и най-анархичния социален индивид, което е следствие от нейния консерватизъм в жизнените цели (както и от липсата на едно много важно мъжко качество, до което ще стигнем при мъжа). Това не е нито хубаво, нито лошо — то е просто природна (или Божия, ако така повече Ви харесва) даденост на двуполовия начин на живот и се наблюдава добре и при животните, като например: женската кучка най-много лае (а и хапе), и тази злобност важи и за други бозайници; женската богомолка (вид насекомо) изяжда мъжкия екземпляр след оплождането за да си набави нужните ù хормони; женската похотливост сред хората и животните надминава мъжката (а сексуалния нагон си е една егоистична проява), и прочее.      3. Друго важно женско качество е нейната максимална близост до извора на живота, или до ... животното, т.е. нейната животинска природа. Мъжът също, като мислещо животно, се явява някакво животно, но в него, все пак, има и нещо интелектуално, нещо от Бога, което не присъствува при животните, докато жената е най-животинската човешка разновидност, и това не е игра на думи, а отдавна забелязана (и фиксирана във всички религии) особеност. Това обяснява и защо жената е по-жестоката, по-безскрупулната, по-похотливата, по-дивата и примитивна част от човечеството, което също не е нито лошо нито хубаво, а просто необходимост! Ако жената не изяжда мъжа след акта, като богомолката, например, или не го слага в казана за да си осигури кърма за детето, след като е заченала от него, това не значи, че тя не може лесно да го "натири", след като той остарее, или обеднее, или изпадне в немилост, или след като тя го разлюби, т.е. след като той е изпълнил предназначението си (а и болшинството от разводите и делата за издръжка в днешно време се възбуждат от страна на жената, а не от мъжа, и то във века на еманципацията, когато жените печелят не по-малко от мъжете). Това в повечето случаи е нормална реакция, поради грижа за потомството, но понякога се стига и до така наречения "инстинкт на квачката", която в стремежа си да стопли пиленцата под себе си смачква чат-пат по някое. Вярно е, че и мъжа може понякога да постъпи по женски, но при него, освен че това е рядкост, самата реакция има и по-цивилизован характер, като от любов тя преминава, най-често, към някаква степен на безразличие, докато при жената правилото е: от любов — към омраза, което е и най-примитивната животинска реакция на нарастващ емоционален дразнител (вижте "За сътворението"), така че извода си остава в сила за типичната или средна жена.      4. Друго женско качество, което също е следствие от нейния консерватизъм в продължението на рода е нейната посредственост и несъвършенство. Продължението на живота е най-важната цел в природата и тя не може да бъде поверена на нещо изключително, защото никой (дори и "дядо Господ") не може да предскаже до къде би довела една изключителност докато не мине известно време, а тогава вече ще бъде късно да се оправят нещата! Посредствеността е задължително условие за машинката за раждане и това е неизбежно следствие от една добре организирана система за репродуциране. При хората тази черта е доста прикрита (поради интелекта на мъжете, предположително, които са предпочели да разпространяват някои приятни за жените измислици или комплименти), но сред животните е очевидно, че мъжкия екземпляр е този, който трябва да е (и той е) по-красив и привлекателен с нещо, например: при елените — с рогата, при канарчетата — с песента, при пауните — с опашката, при биковете (че и при хората) — със силата, и прочее. Та сравнете жената за дълъг период, да речем, от 15 до 75 години, с мъжкия екземпляр за всяка възраст — само някъде между 15 и 25 години би могло да се каже, че жената е по-красивата, но това е основно поради еротични съобръжения, и то по въпроса може да се спори, докато един мъж е красив и на 40, и на 50, и на 70 години, просто като съвършено природно творение!      Женската е най-често безлика и посредствена: и по външен вид, и по интелект, и по сила, и по какво ли не, но тази посредственост, от друга страна, понеже тя означава "по средата", е тъкмо това което ù трябва за да издържа най-лесно на нормални жизнени условия (а и на някои екстремални), за да може да фиксира в потомството съществените характеристики на тези мъжкари, които оцелеят в живота, защото, както при животните, така и при хората, женските са по-издържливите екземпляри. Това са експериментално и статистически потвърдени факти. Ако на някои им е угодно да пребивават в заблуда по въпроса, това си е тяхно право, но този феномен си има и лесно обяснение на базата на факта, че женската е тази, която избира, т.е. която играе активната роля при продължението на рода, докато мъжкия прави това, което женската иска от него! Цинично или не, но мъжа е послушната (и глупава, ако щете) фигура по отношение на продължението на рода, а жената е посредствения екземпляр, който си избира изключителния индивид (както си избира едно хубаво цвете, с което да се закичи), и това е съвсем целесъобразно изискване.      Посредствеността на жената се изразява преди всичко в това, че тя е един несъвършен или незавършен индивид (което лингвистично е от същия корен), в смисъл на своите физически, психични и интелектуални качества. Дори самата жена чувствува това, след като от хилядолетия прибягва до всякакви начини за разкрасяване или "дозавършване" (поне това значи английската дума, която пък е френска, за гримиране, т.е. make up — "компенсирам, допълвам"), а това че и някои мъже също го правят — е, то се обяснява с женските им качества (особено в юношеска възраст на неоформеност на индивида), за което говорихме в началото. Жената не може да съществува без мъжа, защото на нея ще ù липсва целта за нейното съществуване, докато мъжа спокойно би могъл да се оправи и без жената, и при набавяне на жизнено необходими продукти, и при запълване на своето време с някои творчески или игрови дейности. Доколкото жената е родилната кутийка на мъжа тя е и негов придатък и няма самостоятелно съществуване, т.е. тя е непълна и несъвършена! Но пък, от друга страна, тя е напълно съвършена родилна кутийка, което би могло да се перефразира и така: жената е съвършена в своето несъвършенство като самостоятелен индивид! При това може и да не намесваме мъжкия интелект, за да не ограничаваме валидността на разглеждане и за животните, а и защото човека не е от тези, които много-много обичат да си служат с интелекта, ако има как да минат без него.      Е, за да не бъде обвинен авторът, че излага все компроментиращи жената положения, нека кажем и нещо хубаво за нея (поне според него) — една красива дефиниция, по-добра от тази за машинката за раждане, а именно: "жената е пощенската кутия на мъжа към потомството му". Въпреки че женската анатомия има някакъв процеп (само дето той е по-еластичен от този на истинските пощенски кутии), и нейната "кутийка" даже е първоначално добре запечатана (за да се предпази от метеорологични и други условия преди употреба), то смисълът на горната сентенция не е в геометричната аналогия, а преди всичко в посредническата роля на жената, защото мъжа не може сам да изпрати "писмото" си (при все че разполага със специална "писалка" за да го "напише"), както и в междинното място, което жената заема между него и децата — междинно и по интелект, и по други способности. Точно това посредствено положение на жената е от значение за отглеждане на потомството, поне докато то е доста малко, нещо което нито удовлетворява търсещата личност на мъжа, нито му иде "отръки", както се казва. А и, генетично погледнато, мъжът е този, който определя най-важния показател на потомството — неговия пол — и който, най-често, има доминантни гени (макар и тук да има доста изключения). Така че ролята на посредник е необходима (след като не се размножаваме чрез пъпкуване или клонингуване) и определена доза специализация също е нужна, защото ако всеки човешки индивид беше двуполов, то най-честите сношения биха имали авторефлективен характер, а това би намалило много така необходимото в природата разнообразие. II. Мъжът      В нашата последователност на разглеждане описанието на особеностите на мъжкия индивид (древния Ян, Jang, или Yang) се свежда предимно до отрицание на тези на женския, но, все пак, тези концепции се нуждаят от известно развитие.      1. За разлика от женската, мъжкият е преди всичко търсеща личност, която, с много рискови моменти, има за цел да осигури, не продължението, а развитието на вида, т.е. неговата модификация съобразно с изменението на външните условия. Вземайки предвид, че производителността на мъжа е такава, че дори при "конвенционалния" начин на размножение един мъжки екземпляр може да създаде стотици и хиляди деца, а при изкуствено осеменяване вече стигаме и до милиони, се оказва, че и нуждата от мъже е поне стотина пъти по-малка. При животните последното важи с пълна сила и там един мъжкар обслужва десетина женски, като ловците и еколозите считат за оправдано мъжкарите да намаляват и още. В древните периоди от човешката история положението би трябвало да е било такова и при редица дивашки племена, поради суровите условия за живот и многобройните битки между тях, но в днешно време в цивилизованите страни е забранено многоженството (най-вероятно по инициатива на мъжете, за да се обоснове необходимостта от толкова мъже, колкото и жени), но това не е съвсем целесъобразно за потомството. Както и да е, към това ще се върнем в следващия раздел, а сега да продължим с мъжката личност.      Най-характерната проява на търсещото мъжко начало е страстта към играта и това, всъщност, е основната жизнена цел на мъжа, благодарение на която се осъществява не тривиално продължение на рода, ами развитие. За мъжа всичко в живота е игра, включително и самия живот! На английски думата game означава лов, но още и игра, защото лова е играта за мъжете, или поне е било така в течение на много векове от човешката история, докато не са били измислени игралните автомати и компютърните игри; в чешкия език имат думата herna, която означава ... не мъжки тоалет, както някои биха могли да си помислят (от немския Herr), а игрална зала, но това е пак място за мъже; и на руски думата "охота" е не само лов, а и силно желание, ала от гледна точка на мъжете (защото надали сте виждали някога жени да ходят на лов). А какво е войната за мъжа, ако не една опасна игра (или поне тя е била игра до към ХVIII век, когато вече започва да изчезва разликата между фронт и тил, поради неосъзнатата гъстонаселеност на човечеството — нещо, за което говорим във "За популацията")? А какво е кариерата за мъжа, ако не една интересна обществена игра? Ами борсата? А колко са жените (в продуктивна възраст, а не тогава, когато вече никой "не ги бръсне" за жени), които ще видите да играят табла, бридж, белот, или шахмат — е, толкова, колкото да подчертаят изключителността на тези дейности за тях! А нима науката не е също една игра с тайните на природата? И други примери.      2. Противно на егоизма на женската тук е налице явният колективизъм на мъжкаря, особено при хората, където мъжете са тези, които обичат да се събират на големи групи, било то в бойни отряди, било на спортни състезания, било в клубове и кафета. Мъжът, най-често, е този, който е по-способен на безкористни прояви, на джентълменство, на справедливост (или fair play, както вече му казваме), и за когото е измислено понятието чест или honour (тъй като много добре знаете, че за жените тази дума има съвсем друго значение). Дори на война той убива поради необходимост, а не от злоба и омраза (или поне в повечето случаи е така). Това не е трудно да се обясни с мотивировката за постъпките на мъжа, която е той да се изяви с нещо хубаво пред другите, с нещо което се цени от другите, или, най-малкото, което да му е интересно, независимо от потребностите за продължение на рода (или от личната изгода). Дори когато мъжът се проявява като егоист, той го прави от колективистки подбуди, в името на семейството или на групата, към която се числи, докато жената, дори когато проявява колективизъм, го прави от егоистични подбуди, за да запази своето потомство. Това не е апотеоз за мъжа, а реализъм. А може да се формулира и по-силна мисъл, а именно: жената създава любов тръгвайки от омраза, а мъжа — омраза от любов! Но какво да се прави — неизповедими са пътищата Господни, или пътят към ада е осеян все с благи намерения, или човек иска едно, върши друго, а пък се получава трето, защото нито е опознал себе си, както са искали древно-гръцките мъдреци, нито пък може да промени нещо в генетичните дадености заложени в него, освен да се подчини на повелението на пола, което изисква жената да запазва рода, а мъжа да го допълва и подобрява (ако остане жив). Това е едно изискване за минимална необходима мутация в рода, което действува с мудността на хилядолетията, но, все пак, то действува.      3. Докато жената е по-близо до животното, то мъжа е по-близо до Бога, или до разума (ако не използуваме хипотезата за Бога). Това е пряко следствие от другите качества на мъжа и най-вече от неговия интелект, този недоразвит човешки инстинкт (за който се говори в есето "За интелекта"), докато при една средна жена трудно може да се очаква особен интелект (поне по-висок от средния), защото на нея не ù трябва интелект за продължението на рода (секса може да е всичко друго, но не и интелектуално занимание!). Самата проява на интелект, всъщност, е нещо изключително и съвършено (до което ще стигнем след малко), и е нормално той да е притежание основно на мъжете; фактът, че има и доста умни жени не означава, че това е често явление, а напротив, и то се обяснява в повечето случаи с други недостатъци на дадената жена (най-често физически), които я карат да търси компенсация в умствената сфера, защото умна и красива жена е едно, хъм, вопиющо противоречие (поне докато тя е все още жена в сексуалния смисъл на думата), и това е причината, поради която такива жени са на особена почит (защото търсенето се определя от предлагането)! В същото време умните мъже никога не са се търсили особено, докато силните, или богатите, или красивите (поне докато са такива) са доста търсени, а това ще рече, че интелекта е често явление сред мъжете (ала не е съвсем безнадеждно положението и за умните мъже, ако те освен това са, примерно, и богати). Това състояние на нещата, обаче, е съвсем логично от гледна точка на разделението на дейностите между мъжа и жената, като жената си остава по-близко до животното, от където сме дошли, а мъжа се стреми да бъде по-близо до божествения разум, накъдето, малко по малко, се движим.      4. Мъжът, не само поради своите дадености, а и поради непрекъснатия стремеж за изява пред другите, е най-съвършения и изключителен от двата пола. Това е, може би основното съображение, поради което в Християнската религия (а и в други религии) образа на Бога (или на върховния Бог) е винаги образ на мъж, при все че е по-естествено това да беше жена, защото жената създава или поражда (както Гея, в гръцката митология). Вярно е, че всеки човек е убеден, че жената дава живота, но никоя религия не може да спечели привърженици, ако основния ù Бог не е с образа на съвършения, изключителен и всемогъщ мъжки индивид. Това, очевидно, е свързано с небезизвестния култ към фалоса, който датира от хилядолетия, но можете ли да си представите, ако вместо този култ имаше такъв към съответния (казва се хомологичен) женски орган? Е, автора няма чак толкова развинтена фантазия и не може да си представи такъв култ. Така че, колкото и да е странно, но хората, все пак, имат усет за красота и хармония! Но това, че мъжа е съвършения индивид, не значи, че мъжете са съвършени във всяко едно отношение, нито пък, че това съвършенство винаги е нещо хубаво (защото има и съвършени пияници, например). Все пак правилото е, че мъжа постига някакво съвършенство в дадена област (за да се опита, макар и неосъзнато, да го предаде на потомството си), докато единственото съвършенство на жената е в нейната посредственост, както по-рано отбелязахме.      Но това съвършенство си носи и последиците, защото мъжките индивиди, бидейки по-разнообразни по набора от качествата си, са и по-податливи на външни фактори като: неблагоприятни метеорологични условия, по-голяма уязвимост от различни болести, включително и психични, по интензивна обмяна на веществата, утежнена и от по-големите им габарити, по-рисково естество на работата им, по сравнение с тази на жените, и прочее. С две думи, това означава, че именно мъжете са слабия пол, противно на разпространените заблуди (пак от мъжете, за да "ударят някоя четка" на жените), като "слаб" трябва да се разбира в смисъл на усреднена характеристика за мъжете. В същото време рекордните постижения, например, в спорта, науката, изкуствата, и прочее, принадлежат все на мъжете, т.е. на някои мъже, докато за неекстремални прояви жените са определено по-добрите и затова те са тези, които се занимават с редица монотонни, непривлекателни, или неизискващи особено изкуство дейности. Казано по друг начин, мъжете са по-специализираните индивиди, които биха могли да внесат нещо ново в генетичния код на вида и затова са достатъчни малко мъже (но много "пощенски кутийки").      5. Ала има и още един съществен елемент при мъжете, който, определено, отсъствува при жените (и затова там не го споменахме) и това е чувството за мярка! То е тясно свързано с разума, или дори с мъдростта, защото в нашия противоречив свят най-важното нещо е да се намери удачната равновесна точка, нещо което е било известно още в Древна Гърция (че и по-рано) — лозунга "Нищо прекомерно!". Това е вид инстинкт, който има някакъв аналог при жените — тъй наречената "женска интуиция", която е пак на инстинктивна база (но това е само аналог, без да съответствува на чувството за мярка, защото жените, като правило, го нямат) — и този инстинкт е много важен за постигане на правилни, т.е. добре балансирани, действия (защото до крайности и един олигофрен може да стигне). Навярно е интересно тук да разясним защо мъжът (като правило) има чувство за мярка, а жената няма такова (и затова тя е най-похотливата, -жестоката, и прочее "най")? Ами, отговорът е свързан пряко с ролите в секса, където е известно, че жената ... винаги може (да речем 15-20 коитуса на ден, моля за извинение, не биха я затруднили особено), докато мъжа — понякога може, ала понякога не! Това че мъжа може и да не може, волю-неволю, го кара (още от малък) да свиква да търси мярката и в съвсем други неща; това не става осмислено, но става навик, инстинкт, а жената няма такъв вътрешен подтик и затова знае само да иска (било мъже, било дрехи, било то да недоволствува от всичко). И ако след всичко изложено се оказва, че за мъжа се казаха предимно хубави неща, докато за жената — все неприятни работи — е, добре де, ами Вие какво очаквахте от един циник? III. Двойката родители      Последният раздел е посветен на съюза между тези два диаметрално противоположни типа индивиди при двуполовите същества, или на двойката родители, на техните взаимоотношения при установяване на динамичното равновесие между тях в интерес на продължението и развитието на вида. В есето "За човечеството" ние изясняваме, че обществото още няма нервна система, и единствената здрава естествена връзка между индивидите в него е родителската двойка (може да казваме и брачна, но наличието на църковен или юридически брак не е задължително). Такива двойки съществуват при всички двуполови животни (а също и там, където има някакъв вид организация, като при пчелите, например), но не е необходимо да подразбираме непременно по един индивид от двата пола — просто половите клетки които се оплождат (ако се стигне до там, разбира се, но това е което се подразбира) са винаги две различни, а как се е получила тази ситуация не е съществено. Тази двойка, обаче, е най-устойчивата единица в човешкото общество, и това, че самата дума "индивид" (individuum) на латински означава "неделим", не бива да ни въвежда в заблуждение, че най-малката неделима единица е и минималната устойчива такава. Въпросите, които възникват в случая са основно следните.      1. Установяване на надмощието на единия от половете, или: кой "командува парада"? Нека оставим настрана насекомите и другите бозайници и се заемем с хората. Най-общо погледнато съществуват два варианта на управление: на единия от половете, или пък някакво, както се казва, вертикално поделяне на функциите, т.е. на сферите на управление на всеки от тях. При положение, че единият командува остава различието кой именно е той, а и при поделяне на функциите пак е необходим някакъв общ или супервайзорски контрол върху това разделение, така че този вариант е и по-трудния за осъществяване, като изисква решение и на въпроса кой ще е супервайзора. При класическия вариант на един мъж и една жена се изключва всяка друга възможност за гласуване, или изграждане на управително тяло. Освен всичко това самото управление е редно да се раздели на два типа, а именно на: стратегия, или определяне на генералната линия, и тактика, или пряко управление на действията, така както и в едно демократично управление има орган за стратегично планиране или за определяне на изискванията (Парламента) и управленчески органи (Правителството). Но тя, съвременната демокрация, е една пълна бъркотия (вижте "За демокрацията"), понеже Парламента е не само стратегически орган, а и законодателен, което ще рече, че извършва и редица тактически дейности (съставянето на закони изисква голям професионализъм), както и Министерствата може по принцип да са тактически органи, ама без изборните Министри (които най-често нищо не разбират от предметната област), така че е по-добре да вземем за пример една голяма компания, в която едни държат парите и като така определят стратегията ù, а други управляват самото производство (търговия, и прочее). В този смисъл може да се каже, че има един скрит или задкулисен управител, както и един, който извършва самото управление — и такъв е случая и с брачните двойки. Стратегията в случая, очевидно, се определя от продължението на рода, а тактиката — от развитието му! Това недвусмислено прави жената стратега на семейството, а мъжа — тактика!      Исторически погледнато, на ранните периоди от човешкото общество е съществувал матриархат, а после повсеместно се е установил патриархат, което се обвързва с нашите изводи, защото на зората на човешкото съществуване е било по-важно да се осъществява стратегията за продължението на рода, докато после вече това е било сравнително лесно, но пък на преден план е излязла необходимостта от провеждане на правилна тактика за подобряване на човешката раса (или рода, народа). Казано по друг начин: матриархатът е съществувал, когато живота е бил доста труден, докато после, когато той става по-лесен, се утвърждава патриархата! Доколкото е абсурдно да се твърди, че живота в днешно време е по-тежък, отколкото е бил през първобитно-общинния строй, е ясно, че, както сега, така и в недалечно бъдеще, патриархата е най-добрия начин за управление в семействата, но това не означава, че жената престава да бъде стратега, или скрития ръководител, или "шията", както казват някои — просто сега тактиката е по-важната и затова на власт идва тактика-мъж. Също така това не пречи на мъжа, изпълняващ ролята и на супервайзор, да определи някаква сфера на дейност, в която жената да бъде господаря, например, отглеждането на потомството в младенческа възраст (или домакинската работа). Пък и не е задължително управлението непременно да е йерархично, може всяко ниво да модифицира функциите на другото (хетерархия). Управлението, въобще, не е лесна работа, така че който се бои от това, то и, евентуално, да не сключва брак.      2. Другият момент е количественото съотношение между двата пола: дали да бъде едно към едно, или едно към много (и кой ще е едното), или пък много към много — реално погледнато всичките варианти са възможни (и понякога се прилагат), така че ще ги разгледаме последователно.      а) Нека започнем с класическия и утвърден в целия цивилизован свят вариант "едно към едно". Това, че едно нещо е широко разпространено, разбира се, не може да бъде критерий за неговата целесъобразност (така както в продължение на векове в медицината се е прилагало масово кръвопускането, било то профилактично — с вид глисти, наречени пиявици, било лечебно — чрез разрязване на кръвоносен съд, без то да е ни най-малко научно обосновано днес), така че нека се абстрахираме от приетото в момента и разгледаме плюсовете и минусите на това предложение. От гледна точка на мъжа това е един доста добър вариант, защото на всеки мъж се пада по една жена, а това е по-добре от нищо! Същото важи и за жената, макар че тя би предпочела, може би, да имаше 4-5 мъже, но пък секса не е единствения момент в продължението на рода, а освен това тъй наречения "султански харем" е къде-къде по-неизгоден за нея, така че тя би могла да се примири с това положение. От гледна точка на природата, или на необходимостта за продължение и развитие на рода, това е един добър вариант, особено като се съчетае с възможността за разводи и с еманципацията (за която ще говорим след малко). Така че, едно на друго, общоприетият вариант в този случай е достатъчно добър за да се използува и за в бъдеще.      б) Следващият вариант е един мъж на много жени, или "султанския харем", който е най-неизгодния вариант за средно взетия мъж (т.е. ако не е султан, или няма достатъчно пари за да си купи десетина жени), защото особеността на случая е, че той не се прилага добре с две-три жени — те най-много да си изподерат очите, и да трябва човек да си купува други — докато при десетина и повече, жените, в желанието си да се мразят една друга, се объркват и се научават да се спогаждат, понеже султана, все едно, рядко ги спохожда! Най-успешно този подход е бил приложен при библейския цар Соломон, който, както казват, имал хиляда жени и все някак-си се оправял с тях. Ако един мъж няма пари за жени, а оттам и за продължение на рода, то никой не му пречи да отиде във войската и по този начин да намали леко изобилието от мъже в страната; или пък му остава хомогенния секс за разтуха. Но ако този начин е добър поне за богатите мъже, то той е най-неизгодния за жените, защото рядко ги ползуват (по-рано, чат-пат, по някой евнух е помагал по малко, но това е било само заместител, нещо като безкофеиново кафе, например — има подобен вкус, но ефекта не е същия). От гледна точка на продължението и развитието на вида това би било добре, ако беше очевидно, че богатите мъже са и най-расовите, само че не е така, тъй че и в този смисъл това не е приемлив вариант. Възможна е и известна модификация като по някакъв начин (примерно чрез безболезнена смърт) се намали броя на мъжките екземпляри, а още по-добре ако чрез своевременно установяване на пола на бъдещото дете (към първия-втория месец на бременността) и последващ безболезнен аборт се поддържа съотношение на мъже към жени от едно към десет. Ако това се извършва случайно, природата ще бъде горе-долу задоволена, мъжете, понеже са малко, ще останат доволни, но жените пак ще са в най-неизгодното положение, даже по-зле от харема (защото няма да има евнуси). Така че, едно на друго, не е зле, че този вариант е вече отхвърлен от съвременното общество, защото той има повече недостатъци отколкото предимства.      в) Третият вариант е реципрочен на предишния и той е "харем от мъже", ако можем така да го наречем. За мъжа в това няма нищо хубаво, макар че е възможно да се прилага метода на time sharing, или разделяне на времето за обслужване на женската между мъжкарите — при положение, че техния брой и продължителността на ... нейния цикъл са взаимно прости числа (ако се изразим математически — за да не се окаже, че един и същ мъж винаги е губещия), а може да се прилага и някакво групиране в постоянни или променливи групи мъже. За жената такъв вариант е доста добър, но следва да се отбележи, че тук е за предпочитане групата да не надхвърля 4-5 мъже, за да няма големи усложнения и кръвопролития между тях. От гледна точка на природните изисквания, обаче, това си е чист преразход на "посадъчен материал", а природата обича елегантните решения! Тук пак е възможна модификация с намаляване на процента на жените, което ще направи този метод най-добрия за всички жени, но другите минуси си остават. Така че, едно на друго, този вариант е най-лошия от изложените досега и изглежда затова и не се прилага в днешно време, но дали няма да възникне някаква необходимост от него в бъдеще не може да се каже със сигурност.      г) Четвъртият вариант на "много към много" има няколко разновидности, понеже едното "много" може да не е равно на другото, но доколкото това не внася особени изменения в разглеждането ще се спрем на еднаква (или почти) численост на мъжете и жените. Такива общини съществуват в някои религии (мормоните, ако автора не греши), така че това не е чиста абстракция, а освен това така се облегчава и въпроса за надмощието, като може да съществува някакво управляващо тяло на общината. От гледна точка на мъжа, както и на жената, това е достатъчно добър вариант, като за продължението и развитието на вида той пък е и най-добрия от всички. Този метод може да се прилага, например, при две съвременни семейства, и не е като да не се случва понякога. Съществува и вариант подходящ за голям панелен блок, или за един вход от него, при който долните три етажа се заемат от три детски възрасти (като се започне от детската градина), после следва етажа с общата кухня и трапезария (където може да има и малки сепарета — защо не?), а отгоре следват скромни апартаменти за всеки мъж или жена. По този начин, всъщност, стигаме до някаква модификация на Платоновата република, където всички деца трябвало да бъдат общи и достояние на нацията. При "панелния" вариант може лесно да се разполага и със стаи за гости, така че приликата с Платоновия идеал става пълна. Така може да се осъществи най-после и мечтата на французина, а именно: вървейки по улицата, да може с основание да погали всяко срещнато дете — защото откъде да знае дали то не е негово собствено? Въпреки комичността на положението в случая няма нищо неестествено, освен че то още не е прието, но то може да стане реалност след век-два, на фона на развиващата се еманципация и евентуалното извънутробно раждане в бъдеще.      Ако основните характеристики на мъжкия и женския индивиди се изменят и уеднаквят, остават в сила само изискванията за развитие и подобрение на вида, които идват да заменят класическата форма на принадлежност на децата към майките и грижите за собственото потомство (за децата този вариант би бил по-лош, но нищо не пречи на някоя майка да си гледа и своето дете, стига да намери време за това). При едно достатъчно развито общество има всички основания да се предполага, че минималната единица (в момента семейството) ще се разраства, като обхваща все по-голяма част от обществото (макар че тя може и да намалее до един родител, накъдето, май вървим), и по този начин създаде предпоставки за по-голяма организация в него, понеже целта на всяка система е да се организира по-добре.      3. Нека накрая се спрем и на въпроса за еманципацията на жената, който е един, все още, криворазбран процес. Оригинално тази дума означава освобождение или изскубване на жената (от игото на мъжа) и това е правилната трактовка, ала жените не са от тези дето ще вземат много да се замислят, а и често губят чувство за мярка (доколкото то им се намира), така че няма защо да се сърдят когато някой (като автора) ги нарече ... еманципатки (че даже някои казват, че трябвало да бъде еманципатици, но автора не застъпва чак толкова крайно виждане). А това, между впрочем, е съвсем правилно граматическо образуване на женски род от думата "еманципат" (emancipat, ако такава дума съществуваше), откъдето е дошла и еманципацията (да напомним, че на латински окончанието -ti се чете "-ци"; аналогично на демократ, -ка, и -ция). Та тези Emanze (според немците), в по-лошия случай (който те не смеят да си признаят, ама си го мислят) считат, че това е движение за установяване на надмощие на жената или матриархат, което ние обяснихме наскоро, че е с нищо немотивиран абсурд, а в по-добрия случай разбират това като равенство на жената с мъжа, а да се търси равенство там, където природата е създала най-голямото различие (Ян — Ин), може да хрумне в главата само на една типична жена, тъй като това противоречи на здравия разум! Може да се говори за равенство пред закона, или за равнопоставеност на жената, което е едно голямо постижение на ХХ-ия век, макар че то разклати силно редица установени норми в обществото, но пък то беше неизбежно, изхождайки от многото социални промени и повишението на жизнения стандарт по света. Обаче нека сме наясно, че една истинска равнопоставеност на жената може най-много да доведе до ... доказване на нейното неравенство с мъжа!      Изобщо погледнато, ако ще говорим за равенство, то това означава още, например: че и жената трябва да подлежи на военна служба, щом мъжа подлежи; че и мъжа трябва да се научи да кърми, или пък жената да се откаже (то последното вече стана масово явление); че и мъжа трябва да се научи да ражда, щом жената го прави (то, според радио Ереван, това още не било станало, ама опитите продължавали), или, което е по-лесното, и жената да се откаже да го прави (което хич не е химера при възможността за извънутробно раждане); че при разводи децата не трябва да се дават като правило на майката (както е още от римското право), а само момичетата на нея, докато момчетата — на бащата (ако са на възраст над три годинки, примерно), като маиките си плащат издръжките на общо основание с бащите; че и жените трябва да спортуват мъжките спортове заедно с мъжете; и други подобни. Повечето от тези неща са възможни дори в момента, а някои други — в близко бъдеще, но работата е, че от това жените само ще изгубят женските си предимства и удоволствията от материнството, докато е много съмнително дали ще спечелят нещо, освен нови задължения, по-трудни за тях поради все още нетрансформираната им женска натура. Така че въпросът тук много прилича на нашата поговорка за жабата, която видяла, че подковават вола, та и тя вдигнала крак.      Засега еманципацията доведе само до активно включване на жената в обществения живот (тя, демокрацията, поначало си е едно "женско" управление, но за това в съответното есе) и производството (докато по-рано нейната работа не се е виждала), както и до разпадане на семействата (все още не окончателно, но с явна тенденция натам), че и до по-често проявяван хомосексуализъм (защото щом жената няма нужда от мъж, то и той може някак-си да мине без нея), а и до редица парадокси тук-там, но май с нищо не допринесе за едно реално облекчаване на живота на жената, което би трябвало да е целта на занятието. А на всичкото отгоре, при наличието на равенство (или дори при приказките за него), се оказва, че и емоционалната привързаност (считай, любовта) значително намалява, защото тя се базира предимно на различия, противоположности, допълване! Има се предвид не роднинската "филия", която е едно наложено от обстоятелствата чувство на принадлежност към дадена група, а истинската симпатия, любов, обич, love, искане или желание, гръцкото αγαπη, и прочее, която никога не възниква между равни — по простата причина, че човек иска най-много това, което няма; тя обикновено е свързана със секса, но не винаги, а и там, или поне в класическия (и досега смятан за единствено приличен) случай, нещата също не свеждат до "има — няма", "1" или "0". Равенството, ако не доведе до някакво колективно чувство (а напоследък ние нещо взехме да не харесваме колективните и другарски изяви), най-много да доведе до съперничество и борба за надмощие (което не е, и никога не би могло да бъде цел на някаква хетерополова група, за да не кажем семейство или брачна двойка); а дори и в най-колективната група пак неизбежно възниква борба за надмощие. Така че, ако искаме да заличим разликите между двата пола, ще трябва да се оправяме и без любовта и симпатията, като вече и секса не може да ни помогне (като заместител на по-силните емоции), защото и там има неравенство.      Е, ситуацията не е съвсем безнадеждна и може да се очаква (надеждата крепи човека), че като премине първоначалното опиянение от излишната свобода, жените ще се усетят докъде трябва да стигнат и дали печелят нещо от приравняването си с мъжете, защото, както бе изложено по-горе, семейството все още е необходимо (докато обществото не е предложило по-добра минимална единица), както и патриархата също е най-добрата форма на управление в него. Важното е да се осъзнае, че намесата в "божиите работи" по продължение на рода може да предизвика къде-къде по-големи катаклизми отколкото замърсяването на околната среда и тук трябва да се пипа много внимателно, а още по-добре изобщо да не се пипа, като се ограничим само с облекчаване на болезнените моменти в живота и оставим кесаревото кесарю, мъжкото на мъжа, и женското на жената.     ЗА ЧОВЕЧЕСТВОТО      Човечеството е съвкупността от хората населяващи нашата планета, но дали поради досадна грешка на Бога, поради божествена мъдрост, или случайна необходимост, тази съвкупност е прекалено разединена. Хората са разпръснати по земното кълбо почти както космическия прах е разсеян в междузвездното пространство — тук-там има малко повече отколкото на друго място, между тях има някакви сили на привличане и отблъскване, аналогично на гравитационните, има някакво ниво на организация и структуриране, както във всяка материя, има динамика и развитие, но всичко това е далеч недостатъчно за да говорим за някакъв организъм. Връзките между неделимите единици, наречени индивиди (individuum на латински), са в съвсем зачатъчно състояние, и хората са един вид интелигентни терминали — способни на самостоятелни действия, но свързани по някакъв безжичен начин в обществото — само че най-често те работят в "автономен режим", а ако в тялото на едно животно всеки орган работи сам за себе си, то този организъм няма да просъществува дълго време, или, най-малкото, непрекъснато ще дефектира. Точно това, всъщност, и прави нашето общество, започвайки от момента на "слизането от дървото" и до края на кървавия ХХ-ти век, защото човечеството, уви, още не се е научило да живее като цялостен организъм!      Не е необходима особена гениалност за да се забележи, че универсалността на човека е нож с две остриета, на които ние непрекъснато се порязваме. Универсалният механизъм е удобен когато той трябва да извършва различни дейности, но той е максимално неефективен по отношение на почти всяка от тях! Това би трябвало да е очевидно и ние говорихме по този въпрос в есето "За сътворението" (в раздела за човека), така че един малко по-умен Бог би трябвало да намери някакъв начин за предопределение на функциите на отделните индивиди още от момента на раждането им. Това предопределение би трябвало да бъде в известни граници, допускащи взаимозаменяемост и конкуренция, но не на всеки със всеки, докато в човешкото общество единствено в областта на възпроизводство съществува строго деление на два класа, така че двама мъже, например, колкото и да се напрягат, не могат да създадат потомство. Без някакво фиксиране на функциите на всеки индивид в обществото не може да има единно функциониране на всички в рамките на общността, не може да има организъм, не може да има съвършенство. А това ни навява на мисълта, че човечеството е още твърде ново нещо за природата (или Бога, ако така пò Ви харесва) и нещата тепърва ще се развиват и подобряват, като се породят и предадат по наследство някакви по-съществени различия между индивидите (надхвърлящи расовите или имуществени такива), които да доведат и до по-голяма хармония в бъдеще. Но нека се спрем последователно на: обществото (с неговите недостатъци), и цивилизацията (която се мъчи да ги преодолее). I. Обществото      Обществото, разкъсвано от егоистичните интереси на неговите членове, няма редица атрибути на цялостен организъм, поради което то и не се различава много от съвкупността от даден вид животни — вълци, зайци, риби, скакалци, и прочее — или, по-точно, притежава качества от всяка една такава съвкупност (доколкото човек е универсално животно). По-конкретно обществото няма      1. Специализация. Това ще рече, че обществото няма присъща нему диференциация на дейностите, при която всеки индивид още от раждането си да знае какви са неговите специфични права и задължения и към каква група той принадлежи, т.е. кой ще бъде в обслужващата сфера, кой в техническото производство, кой в селското стопанство, кой ще създава и разпространява изкуството, кой ще управлява масите, кой ще се занимава с наука, кой със спорт, а кой с отглеждане и възпитание на потомството, и тъй нататък. Ако използуваме пак същия пример със секса, там всичко е точно и ясно, макар че различия или изключения безспорно има, но те не се отразяват съществено върху прираста на населението (което е целта в този случай). Идеалното решение тук предполага някаква класификация на психофизиологични типове, като степента на принадлежност към всеки от тях трябва да се проверява периодично (през 5 или 10 години, например) с оправдали себе си тестове. Ако днес това изглежда все още в сферата на фантастиката, след един век то може и да стане реалност, най-малкото на базата на някаква по-задълбочена статистика, така както зодиите, които, при все че са предимно "черна магия", в редица случаи са показателни, защото са художествена преработка на някои неточни статистики проведени в древността (да припомним, че съзвездията съвсем не приличат на стилизираните си означения, което ще рече, че не характерите се определят от съзвездията, а съзвездията са наречени така заради характерите на родените под техния знак хора!).      Тази идея, както виждаме, съвсем не е нова, и ако човечеството си постави за задача да я разреши (поне с достатъчна точност) няма никакви принципни трудности, защото вече сме наясно, че гените, така или иначе, служат тъкмо за да установят границите на възможностите за развитие на всеки индивид. При това положение задачата се свежда до едно прецизно разшифроване на зашифрованата генетична информация, което би дало неизмерими перспективи за личностно усъвършенствуване. Такива тестове трябва да се използуват при започване на всяко образование и да се имат предвид при назначаване на работа, като имат предимно препоръчителен характер, докато не се убедим в тяхната вярност в продължение на дълъг период от време. Това, разбира се, би облекчило много и здравеопазването, или по-точно профилактиката на болестите, както и профилактиката на престъпността (в каквато насока са правени редица опити, но от това, че те са се оказали неудачни, не следва, че насоката е неправилна). Специализацията на индивидите не означава непременно разлики във външния вид (защото човек рядко си служи пряко със своите крайници в трудовата дейност), а в склонността на индивида към даден вид дейност. Цялата тънкост е тези тестове да могат да работят добре от най-ранна детска възраст, ако не и още през утробното развитие.      По-нататък обществото няма      2. Организация. Това означава, че в човешкото общество не е ясно кой кого трябва да управлява. При животните въпросът се решава лесно чрез прилагане на правото на силния, но при хората, понеже силата има най-различни аспекти — физическа, морална, икономическа, интелектуална, и прочее — нещата стоят доста зле и стават причина за всички кръвопролития в човешката история. Този въпрос няма изгледи да се разреши в скоро време, поради облагите на властта, и, естествено, неговото радикално решение се състои само в отнемане на привилегиите на властта и превръщането ù в определен вид трудова дейност, както всяка друга. Известни наченки на решение, обаче, има, защото мениджмънта е тъкмо наука за управлението (доколкото той, въобще, може да се разглежда като наука), но докато мениджъра е зависим от капитала и получава допълнителни облаги от самата власт (освен заплатата си), той и няма да бъде истински мениджър. Едно такова разглеждане няма нищо общо с аристократичните, или расистките, или други подобни схващания за "богоизбрана" класа или нация, които проповядват предопределено веднъж завинаги и предавано по наследство деление на хората на управляващи и управлявани; нито пък предполага привилегированост на едната група пред другата. Това не противоречи и на демократичните тенденции благата на властта да се разпределят от тези, които не се ползуват пряко от тях (т.е. управляваните да избират управляващите ги), но изисква разпределянето на властта, между хора способни да вършат тази дейност.      Доколкото този въпрос засега остава в областта на фантастиката нищо не ни пречи и да предложим едно подобно решение, а именно: цялото тактическо управление, т.е. при дадени закони и определени стратегически цели, да се предаде в "ръцете" на изкуствения разум, който няма основания да бъде егоистично пристрастен. В такъв случай всеки член на обществото ще знае от рождение, че той (или тя) не е роден да управлява, и като така няма да му остане нищо друго освен да слуша и да изпълнява — просто както всичко гениално, нали? Така или иначе, обаче, не може да съществува организъм, в който въпроса за надмощието на един или друг орган да не е предварително разрешен. Ако използуваме една метафора от зоологията можем да кажем, че човешкото общество като цяло практически няма нервна система и наподобява медузата или червея, при които има известни наченки на организираност, защото те могат да се движат в дадена определена посока, но тя най-често е случайно избрана, или пък това е посоката на най-малкото съпротивление! Отделни по-малки групи хора, като племена, нации, или държави, имат по-голяма степен на организираност, могат да си поставят цели и да ги изпълняват, но цялото общество все още не се е научило да го прави, по простата причина, че то няма предопределена от природата му организация или структура. Това е изключително съществен момент и докато той не получи някакво разрешение човешкото общество (така както и всяка друга животинска общност) ще поддържа приликата с медузата, но няма да прояви нещо наистина човешко.      И нека напомним, че управлението не е задължително да бъде непременно йерархично, като може да съществува и хетерархия, и разделение на властта според характера на областта за управление, и някакво редуване във времето, и общо гласуване по редица въпроси, и случаен избор чрез жребий, и други варианти. Важното е това да бъде решено веднъж за винаги в обществото, а не: мине се не мине век-два и хайде да правим революции (т.е. "превъртане" или обръщане на обществото нагоре с краката; от този корен идва и думата "револвер" или барабанлия пистолет). Революцията е най-грубия начин за промяна в обществото и тя говори само за некадърността на съществуващата система, като не дава никакви гаранции за разумността на новия ред, нито пък предлага разумен преход към него! Съвременната демокрация основно "хвърля прах в очите" на хората с хвалбите си, но тя е само едно временно решение, което, хем не е ново (а от 25 века), хем е някакъв компромис на класическата гръцка демокрация с централизираното или диктаторско управление (вижте "За демокрацията"). Фактът, че сега се връщаме към нещо отпреди толкова време говори, че то е имало много недостатъци, така че въпроса изобщо не е разрешен, а стои открит! И все пак той се решава по-лесно в рамките на дадена държава, докато за човечеството като цяло хаоса е почти същия какъвто е бил и по времето на Вавилон.      После обществото няма още и      3. Разумност. Има се предвид, че разумността в поведението на обществото, поне досега, е била по-ниска от средното ниво на съставящите го индивиди (което е едно априорно и трудно доказуемо твърдение, но пък е съвсем правдоподобно), и, очевидно, значително по-слаба от най-умните му членове! С други думи можем да твърдим, че обществото удовлетворява закона за намаление на разумността, или увеличение на хаоса, поради който многото хора вземат, като правило, по-"тъпото" решение! При това този закон зависи съществено от броя на хората, като по-малка група такива може и да вземе правилно решение, но асимптотично, с увеличаване на общността до стотици и хиляди (още повече до милиони), нейната хетерогенност води до постепенното заглушаване на гласа на разума, или неговото "зашумяване", казано на технически език. Ако тръгнем в обратната посока, т.е. към намаляване на групата от хора, ще забележим също едно намаление на разумността на техните решения при много малки групи (от един-двама души), но това е поради ниското средно ниво на разумност на индивидите, а не поради влиянието на групата. Това ни води до извода, че съществува някаква оптимална численост от индивиди, които могат да вземат правилни решения, и тази бройка обикновено съвпада със, хъм, ... броя на пръстите на ръцете (евентуално, и на краката)! Това правило можем да наречем закон за малките числа и той е лесно обясним с възможностите на човешката психика, поради които човек може да се сработи добре само с малък брой хора (или колкото по-добро ниво на познанства искаме да разглеждаме, в толкова по-малък кръг трябва да го търсим). Прочее, това е добре известно и затова повечето комисии се избират именно в състав не надвишаващ 10 - 15 души. Обществото, за съжаление, далеч надхвърля това оптимално число и поради това разумността на неговите решения е нещо практически недостижимо.      Ако потърсим причините за това подтискане на разума от масите ще стигнем пак до корена на злото, т.е. до автономността на индивида, който, за да може да проявява свободна воля, трябва да има някаква убеденост в своите решения. Убедеността, обаче, може да се получи, или по пътя на разума, или по пътя на неоправданото самочувствие (т.е. на отсъствието на разум), ако не намесваме инстинктите (или "зова на дивото"), които съществуват и при животните, а ние разглеждаме, все пак, човешкото общество. Това е съвсем елементарно и, очевидно, правилно решение от гледна точка на Създателя, но ако разглеждаме нещата на ниво индивиди, докато на ниво общество това създава големи проблеми. И наистина, ако по-елементарните хора, ненадарени с някакви особени мисловни способности, съзнаваха своята неспособност за правилни решения те биха страдали постоянно от комплекс за непълноценност, и затова когато някой не може да обоснове логично своите действия (или да постигне логиката на чуждите), той просто постъпва така както намери за добре и отрича логичните съображения. Това не е неоправдано в общия случай, защото логиката на обикновения човек е често неточна, така че дори и той да залагаше само на нея, грешките съвсем нямаше да бъдат рядкост. Така или иначе, обаче, колкото човек е по-прост, толкова по-твърдо той отстоява своите заблуди, защото те са си негови собствени и държи на тях (вижте още "За демокрацията"), и поради тази причина простолюдието винаги заглушава своите велики личности. По всичко изглежда, че това е непреодолимо противоречие и всяко решение може да бъде само компромисно, но такова решение е необходимо за да стане обществото нещо повече от ято скакалци, например, защото ако има някаква човешка черта, която да го отличава с нещо от животинските видове, това би трябвало да бъде разумността на поведение, а разумния критерий, естествено, трябва да бъде минималното ниво на страдания и жестокости в живота на хората. От гледна точка на природата това също би било разумно, защото целта на живота е да продължава живота, и ако това може да стане с по-малко загуби на белтъчна материя, то това е едно по-икономично решение, и, следователно, за предпочитане. II. Цивилизацията      Цивилизацията, в своето развитие, непрекъснато се е стремяла да преодолее изложените в предишната точка "нямания" в обществото, т.е. отсъствието на специализация, организация, и разумност в него, които са следствия от липсата на предопределеност на индивидите, като се е опитвала и опитва да приближи съвкупността от хора към някакъв цялостен организъм (и нека поясним, че в тази глава ще използуваме един събирателен смисъл на думата "цивилизация", т.е. всичките досегашни цивилизации). Това, разбира се, не ù се е отдавало, било то поради слабото ниво на познание до което сме достигнали, било поради трудно разрешимите противоречия между обществото и индивида, заложени във всеки човек. Опитите, обаче, продължават и ще продължават докато съществува това гордо двукрако същество, нарекло себе си разумно, защото живота е един случаен експеримент във Вселената, чийто единствен смисъл е да се види дали ... трябва да се правят други експерименти.      Така например, стремейки се към организма, цивилизацията налага необходимостта от образование, и то не само като начин за познание на света, а и като средство за специализация (т.е. ограничение) на индивидите с оглед на по-задълбочени познания в дадена област. Цивилизацията налага и потребността от някаква организация в обществото, която да имитира нервната система на организмите и да накара индивидите да правят не само това, което искат, а и това, което е полезно за всички. От дълбока древност, обаче, е бил известен радикалният начин на организация, който и съществува сред животните, а именно: правото на силния, или централизацията на управлението в едни ръце, или йерархичната форма на управление; както са били известни и недостатъците на този начин, и затова са се търсили други форми, които да не са толкова военни. Това, всъщност, дава и названието на самата дума "цивилизация", което ще рече някакво цивилно управление, със специализация и разделение на властите, там където това е възможно. Цивилизацията налага също и разумност в обществото, която да бъде, доколкото е възможно, по-голяма от зашумената разумност на тълпата, и да съдържа опита и изводите на най-големите умове на своето време. За тази цел тя открива и разпространява религията, която, използувайки някаква форма на заблуда, успява да накара масите да надскочат малко собствената си кожа и да се почувствуват част от мирозданието. Благодарение на цивилизацията се развиват и изкуствата, които предлагат едно по-интелектуално занимание за хората и средство за отбягване на чисто животинските им инстинкти, както и за разкрасяване на техния живот. Развиват се и науките като една квинтесенция на човешкия разум, и спорта, като култ към физическата красота и съвършенство, и така нататък.      Цивилизацията, изобщо казано, е единственото нещо, което успява да направи човешкото общество нещо по различно от съвкупността от всички животни от даден вид, само дето тя има още твърде много недостатъци, за да я приемем за добра! Ако се върнем към етимологията на думата трябва да признаем, че и до ден днешен няма нито една наистина цивилна форма на управление, защото няма нито една държава или общност, в които да не присъствуват армия и някакви сили за вътрешен ред, които съвсем не са цивилни структури, а военни. Освен това взаимоотношенията между държавите продължават да се определят от позицията на силата, независимо че тази сила не винаги е непременно военна, а може да бъде и икономическа, например. Идеалната цивилизация, очевидно, трябва да бъде една световна държава, с нейното неизменно управление поддържащо статуквото (или застоя), което да се извършва с достатъчно разум (не задължително човешки), в която да има прецизна специализация на дейностите според генетичните дадености на хората, и която да се стреми към едно равновесие за всички биологични видове и хармония с неживата материя. Основните усилия, обаче, на съвременната демократична форма на управление са не в посока на единството на човечеството, а в посока на неговото раздробяване на автономни единици, съчетано с опити за минимизиране на тяхното противопоставяне, т.е. не към структуриране, а към по-голяма степен на свобода на групите (държавите) и индивидите, което не е движение в правилната насока! Това е обяснимо с факта, че демократичните свободи се пропагандират предимно от силните и развити страни, както и от управляващите в дадена страна, при което те, неизбежно, защитават интересите на своите общности, а не на цялото човешко общество.      След тези по-общи разсъждения за цивилизацията ще се спрем на някои добре очертани предметни области от нейната дейност, като разгледаме конкретните им проблеми и евентуалните пътища за решаването им. Много от тезите може да изглеждат фантастични, от гледна точка на всекидневието ни, но при такива глобални проблеми нямаме право да се ограничаваме с текущата реалност, а трябва да приложим един по-всеобхватен и изхождащ от целта поглед към естеството на нещата. Ще започнем със съвременната      1. Медицина. Тя е доста далеч от нейната цел: да премахне страданията на човешкия организъм, като му предложи един умерен начин на износване или остаряване и като разкрие всички негови заложби. Такава трябва да е етимологията на самата дума, чийто корен на латински е medi, което значи "среда", и трябва да е формиран под влияние на древно-гръцкото схващане за умереност във всичко. При все че съвременната медицина е неизмеримо по-напред от нивото ù от преди два века, примерно, тя все още не предлага най-разумния начин на живот, според особеностите на индивида, разбира се. Основната сила на медицината днес се базира на силата на лекарствата, но тази сила е нож с две остриета, и въпросът не е: как да се преборим с болестите, а как да не ги допускаме, или как да накараме организма сам да се справя с тях, ако вече сме се разболели. Повечето победи на медицината се състоят в това да премахне болестите наложени от цивилизацията, или, най-малкото, получили голямо разпространение по нейна вина! Масовите епидемии, с които през последните два века успяхме да се справим, са възникнали някъде по времето на Вавилон, поради неразумното струпване на големи човешки маси на едно място, и сигурно не са били така разпространени по времето на пещерния човек, например. Съвременният СПИН също получава особено разпространение във века на масовите комуникации и безразборни сексуални връзки (при все че вътрешно-племенния секс пък си е имал други недостатъци). А какво да кажем за сърдечно-съдовите заболявания и злокачествените тумори, които са причина за повече от половината от смъртните случаи? По рано хората са мрели от едно порязване на пръста, например, но пък днес умират просто от това, че живеят в градовете, а не сред природата! Зловредното влияние на цивилизацията върху здравето на хората е съвсем съизмеримо с положителния принос на медицината, така че, едно на друго, хората все още масово не могат да доживеят положения им век живот. (Между впрочем, руската дума "человек", според най-честата народна етимология, била получена от комбинация на думите "чело", която може и да не съществува в съвременния руски, но присъствува в славянските езици, където е дошла от латинския, защото я има в италианския и в музиката, а руския език стои доста близко до латинския по словесното си богатство и граматика, плюс думата "век", което ще рече: "на всяко чело — по един век".)      Средната продължителност на живота, безспорно, се повиши много през ХХ век, предимно благодарение на направо фантастичното намаление на детската смъртност в цивилизованите страни, както и на значителното подобрение на условията за труд, и това са големи успехи за медицината, които не бива да пренебрегваме. В същото време, обаче, докато хирургията реже един повреден орган а не го лекува или заменя, медицината ще бъде много далече от целта. А нали на гущера може да му порасне откъснатата опашка — значи някакви скрити механизми съществуват и в нашите гени и ние също би трябвало да можем да направим така, че да ни порасне нова ръка или крак! Същото може да се каже и за стоматологията, която още не се е научила как да накара организма ни да произведе нов зъб на мястото на болния или падналия — след като това става веднъж в живота, значи може да стане и втори път! Никотинът и алкохолът са всеизвестни отрови за организма, но медицината още не е намерила техните заместители, т.е. нещо толкова безвредно (почти не влияещо на психиката, за разлика от сумата модерни медикаменти), но което има почти мигновено въздействие; при това въздействието е широко-спектърно, което ще рече, че ако искаме да спим, една цигара (или чашка ракия) ще ни приспи, но имаме ли да вършим важна работа, то същата доза ще повиши работоспособността ни — защото това са естествени продукти, които карат организма ни сам да се справя със ситуацията, а не блокират усилията му, както правят повечето лекарства! Дълголетниците (над 100 години) в днешно време надали са повече (процентно) отколкото преди 10 - 20 века и те са такива не защото се ползуват от услугите на медицината, а независимо от нея, или дори въпреки нея. Основните заслуги на медицината днес са в масовото продължение на живота на населението, но това засега само увеличава пренаселеността на земното кълбо (вижте "За популацията"), а и в редица случаи (особено към края на живота си) човек просто по-дълго се мъчи, което поставя на дневен ред въпроса "За вредата от ползата".      2. Правото, или правораздаването е своего рода недоразумение на цивилизацията, защото неговата цел трябва да бъде изработването и прилагането на еднакви за всички правила с оглед на опазване на обществото от вредни за него елементи, както и предотвратяване на престъпленията, обаче наблюдавайки нелепостта на съвременното правосъдие човек неволно стига до извода, че древните монарси, които са съдели без никакви закони, в редица случаи са вземали по-справедливи решения, от тези, които се наблюдават в сегашните съдебни процеси. Когато човек извършва някакво закононарушение или престъпление то е не защото той не знае кое е право и кое не — той може да не знае буквата на закона, но положително знае духа му (иначе, поне в днешно време, законите щяха да се изучават още преди децата да се научат на четмо и писмо) — ами защото се надява да "мине между капките", т.е. да надхитри другите, и тогава правораздаването само "налива вода в тази мелница", като при това облагодетелствува съдебната система! Ако някой съди лично, то той поне представя (или излага) себе си в резултат на това, а ако съди според предварително съставени закони, то, значи, той и не съди, а само си получава заплатата за съблюдаване на дадена (добре заплатена) процедура.      То, разбира се, е ясно защо се е стигнало до това откъсване на съдията от самото решение — всички хора са егоисти (или грешници, ако използуваме религиозната терминология), и като така е по-добре да се реши какво ще бъде наказанието, преди да се знае конкретното нарушение, отколкото наказанието да се преценява само на базата на нарушението при дадената ситуация и личност на нарушителя. Логически погледнато това е правилно разсъждение (т.е. идеята е разбираема и правилна), но то просто не е претворено както трябва в действителността, защото ако съдията не трябва да е пристрастен към делото, тогава той и не трябва да знае кого съди, както и обратното — подсъдимия не трябва да знае кой го съди! Темида само на картинките се рисува с превръзка на очите, но да сте видели някой съдия с превръзка на очите и маска на лицето? Най-много да си сложи перука от по-голяма суетност, но не за да остане неизвестен. Освен това ако ще се търси правдата, то тя не трябва да е зависима от материалното облагодетелствуване. Но какво тогава търсят в съда платените адвокати (и то платени тъкмо от заинтересованата страна и във връзка с конкретното дело)? И още: ако всеки конкретен случай не може да се включи предварително в законите, а се предвиждат само типови ситуации на нарушения докато вината в конкретния случай се определя по време на съдебния процес, то решаващата дума трябва да принадлежи на някаква случайна извадка от народа, а не на платени служители. Но дори в страните, чието законодателство избира съдебни заседатели за всяко дело от средата на народа, те могат да се отхвърлят от всяка от страните, а това вече не е случаен избор а пародия; или пък се търси единодушно решение (при делата за убийства в САЩ, например), а това не е естествена ситуация, и тя води до принудително решение. Реално погледнато излиза, че единственият положителен елемент в съвременното правораздаване е концепцията за прокуратурата като защитник на интересите на народа, защото там меркантилните съображения са сведени до минимум.      Прочее, пътищата за подобряване на нещата са ясни, така че нека укажем първо какво може да се направи в най-близко бъдеще — това е въвеждането на някакво условно безплатно, т.е. предварително заплащано, съдебно осигуряване, така както съществува здравно и трудово, и адвокатите и на двете страни да се определят от съдебната инстанция по някаква установена процедура. Ако адвокатите са само един вид "преводачи" от естествения език на този на законите (add + voce, на лат., или voice на анг., т.е. някакъв "рупор"), а не средство за лично облагодетелствуване на всяка от страните (както е ситуация при гражданските дела в монента), това ще е съвсем правилно решение (а и за наказателните дела също). Самият факт, който ще бъде потвърден от всеки адвокат (да не говорим за хората от народа), че делото се печели от по-добрия адвокат, означава, че целта на процедурата не е установяването на истината, а личната борба (с цел облагодетелствуване) на адвокатите, както и на всяка от страните. Ако предлаганото тук все още не е въведено като практика, то е само защото законите се изработват от юристи, а те не са толкова глупави, че сами да си "прережат клона", на който седят! Освен това съдиите трябва да се наричат просто председатели на съда (или разпоредители, ако щете), защото те самите не съдят, а само следят съблюдаването на правилата. Наред с тези мерки трябва във всички случаи, където е възможно, съдебната процедура да се упрости и замени само със съдии, но без адвокати, и дори с някакви компютърни системи (което вече почва да се прави в някои страни) — става въпрос за актове за глоби, бракоразводни дела, и дори финансови и други граждански дела като първа инстанция. Последната инстанция, така или иначе, трябва да бъде някакво народно съдилище, където да се избират съответния брой (7, 11, 15, или 21, примерно) съдебни заседатели от достатъчно голям пул, но в деня на процеса и по случаен начин, които именно да се произнасят по всяка точка от формулираните от председателя обвинения, а решението, което трябва да се запазва анонимно, да се взема като при гласуване, и/или чрез усредняване на гласовете (съпроводено с евентуалното им претегляне при наличие на няколко опции).      Бъдещата тенденция трябва да бъде към все по-голямо изхвърляне на човека от съдебните процеси и използуване на някакъв изкуствен и безпристрастен разум поне на нисшите инстанции. Председателят на съдебното заседание, ако и където той е човек, трябва да се отдели максимално от страните, като те нито се виждат, нито се чуват, нито се познават, а комуникират чрез някакви терминали в различни помещения, и дори трябва да не се допуска използуване на истинските имена, а на условни означения като обвиняем, обвинител, свидетел_N1 и т.н. При по-висшите инстанции, където решенията трябва да се вземат от случайно избрани съдебни заседатели, те също не трябва да са известни на страните по делото и да останат анонимни. При особено тежки дела трябва да се предвиди като последна инстанция и някаква компютеризирана процедура за всенародно гласуване (според пунктовете на обвинението) чрез фонокарти, или по терминална мрежа. Това са неща, които ще бъдат реализуеми повсеместно след около половин век, стига цивилизацията да си даде сметка дали съдилищата да останат само зрелищно мероприятие за народа, от което всяка от страните, а и самите служители на правосъдието, да извличат лични облаги, или са длъжни да станат органи за едно безпристрастно осъждане на противообществените прояви и престъпленията.      Другият вариант пък е провеждането на истински съд, но без закони и наказания — за по-леки нарушения  — нещо, което наричахме "другарски" съдилища при тоталитаризма (не че те вършеха особена работа, поради тоталното проникване в тях на ръководните идеи на Партията и деформираната извадка на народа, или манипулираното мнение на народа). Във всеки случай това не е някаква фиктивна идея и също може да се провежда чрез терминали, така че лицето да остава анонимно, както и съдиите му. По този начин ще имаме някакъв вариант на изповядване, което се използува векове наред от някои църкви, и, следователно, е психологически напълно оправдано за нарушителя, а пък що се касае до ролята на изповядващите, можем да бъдем сигурни, че ще се намерят много желаещи да бъдат включени в този кръг, защото хората са твърде любопитни (не любознателни) и всичко, което представлява някаква тайна, ще е привлекателно за тях. Отново никакви пречки, освен желанието на народа.      3. Управлението на обществото е основния камък, в който от хилядолетия насам цивилизацията се препъва, защото е ясно, че не може без силна централна власт, нито без обратна връзка от страна на народа, но всички форми си имат, както своите предимства, така и своите недостатъци. Ясно е, че трябва да се намери някакъв среден или компромисен вариант, защото иначе средата ... пак се постига, но във времето, т.е. чрез непрекъсната смяна на една форма с друга (нещо, което много прилича на старческия тремор на мускулите)! Съвременната демокрация е един такъв компромисен вариант, но тя има твърде много недостатъци, на които, обаче, тук няма да се спираме, защото са разгледани обширно в есето "За демокрацията". Бъдещото управление на обществото ще бъде, все едно, някаква форма на демокрация, но при нея не бива да се изключва и известна доза изкуствен разум. Прочее, да преминем към      4. Образованието, което е едно огромно постижение на цивилизацията, но което има два противоположни аспекта, а именно: разширяване на познанията ни за света, в който живеем, както и ограничаване на разглеждането в дадена тясна предметна област, с оглед на нейното по-задълбочено изучаване! Това не е парадокс, а елементарно следствие от ограничеността на нашите възможности. Да припомним, че придобилата отдавна негативно значение дума "схоластика" идва от латинската (и старо гръцка) дума за училище (школо, или school на английски, или Schule немски) и ще рече просто нещо, което се научава в училище; вярно е, че първите училища са били в манастирите, но пренебрежението към такъв род знания идва съвсем не от позициите на атеизма, а от разбирането за ненужността и ограничеността на много образователни дисциплини, и подчертава, че не винаги "ученото" е правото. Във всеки случай непредубедената детска психика в редица случаи мисли по-разумно отколкото завършилите дадено образование, и колкото по-висше е образованието, толкова по-ограничени или професионално деформирани стават хората в способността си да мислят, докато съвсем не са редки случаите на самообразовали се хора с много широки и верни познания за живота. Не мога да се сдържа да не приведа тук известния афоризъм на Оскар Уайлд, който казва, че: "Това, което трябва да се научи, не може да се научи, а това, което може да се научи, то и не си струва да се учи!". (Има се предвид, че това, което човек иска да знае — например: кой билет от лотарията да си купи за да спечели, или за кое момиче да се ожени за да бъде щастлив, или към коя партия да се присъедини за да успее в живота, и прочее — все едно не може да се научи, а това, което може да се научи, то вече е известно и, следователно, не си струва труда човек да си пълни главата с него.) В този смисъл няма никаква опасност (ако някой се е развълнувал по този въпрос) образованието да вземе да направи хората много умни (учени — да, но то не е съвсем същото), което, общо взето, е правилно, защото в едно общество трябва да се поддържа някакво разумно съотношение на по-умните, или мъдри хора, към по-посредствените, па ако ще и с висше образование в дадена тясна област.      Това, което се научава в училище или в университета са предимно някои фактически данни даващи възможност на студента да се приобщи към дадена професионална група, или към определено "стадо", защото тъкмо това показва разбора на английската дума studend, която се е получила от сливането на stud + end, като едно от значенията на първата дума е стадо специално от коне (което е общо-славянска и тевтонска дума и от там е днешното немско Stute като кобила). С други думи, студентът е като едно младо жребче (или кобилка), което още не се е научило да тича заедно със стадото и затова е някъде в края му; но втората дума може да е и само окончание, понеже на латински той е studiosus. Или още: ако вземем да преведем немското studieren като "стадирам" то хич няма да сбъркаме! А това което трябва на хората е способността да мислят правилно, ала мисленето е една загадка и мистерия за нас (вижте "За интелекта") и ние не можем да постигнем до край тайните му, а само се опитваме (най-вече чрез изучаване на математиката в училище). Поради това целта на образованието става да ни "напомпа" с някои факти, така че да можем да разбираме даден професионален жаргон, и да послужи като средство за селекция според даденостите на всеки; така и трябва да се гледа на всяка форма на обучение, дори на задължителното. Проверка на мисловните способности, където е възможно, се прави, и ще се прави, но обучение по мислене, уви, липсва, защото не е ясно как да го проведем.      5. Науката е същността на цивилизацията, защото само знанието може да направи живота ни по-интересен и щастлив! Тя очевидно е свързана с образованието — и чрез двуякия смисъл на знанията ни, и посредством образователния характер на дейността на хората на науката (с оглед на осигуряване на средства за тяхната работа). И все пак науката е постигане на нещо ново, а не просто приложение на вече известни истини, като този стремеж към истината заради самата истина, или както още се казва: към спекулативно познание, е една, действително, божествена човешка черта (независимо дали признаваме Бога, или Го отричаме). Известен негативен момент в науката настъпи основно през ХХ век, който момент е свързан с прекалено бързото ù, т.е. революционно, развитие (защото, естествено, еволюционното движение е за предпочитане, поради по-малкото катаклизми), но нещата постепенно ще се нормализират предвид на безкрайната сложност на нашия свят, с която неизбежно се сблъскваме при задълбаването във всяка една посока. Огромният обем знания започва да конфликтира с творческия характер на научната дейност, като тя става един вид промишленост, а това от своя страна намалява нейната привлекателност, така че може да се предполага, че нарасналия процент научни работници постепенно ще спадне до някакво разумно ниво от 2-3%, което и ще усмири нейните експлозивни темпове на развитие.      Във всички случаи, обаче, нямаме право да виним науката за човешките недостатъци и неумението ни да се ползуваме от предоставените ни нови възможности. Естествено е едно дете, което за първи път хваща нощ в ръцете си да вземе да се пореже на него, така че няма нищо чудно в това, че човечеството се "порязва" на всяко ново и епохално научно откритие. В крайна сметка, вариантите са два: или човечеството ще оздравее и ще се научи да си служи с новата придобивка, или пък ще се разболее и ще си отиде от този свят, само че то ще бъде поради вродени дефекти на човека или на обществото, а не на самото научно откритие. Вярно е, че науката е един от най-опасните аспекти на цивилизацията (момент застъпван от всички религии), но пък тя е и един от най-сигурните пътища за постигане на цивилизовано общество, така че: искаме ли цивилизация, не можем без наука.      6. Промишлеността неизбежно съпътствува цивилизацията тъй като предоставя начини за повишаване на ефективността на човешкия труд във всяка рутинна дейност. Тя освобождава повече време от преки задължения към обществото, като дава възможност за по-щастлив живот на хората, само че тази възможност далеч не винаги се използува от тези, които работят в дадената промишленост, но това също не е вина на промишлеността, а на общественото устройство. Както и всичко прекомерно, когато се заложи твърде много на промишленото производство, може да се стигне до не особено положително състояние, което да обезличи човешкия труд и да превърне хората в един вид впрегатен добитък към техниката, което се наблюдаваше често през ХХ век. Това е добре известно и се опитваме да се борим с него, но изкушението на лесните успехи е твърде голямо за да му устоим. Поради това вече и храната ни е почти изцяло изкуствена, и дрехите ни, и развлеченията ни, и прочее. Промишлеността обърка цялата природа защото доста дълго време си мислехме, че "номера" е да се вдига много шум и прах (оттам и нашия лаф: "работя та пушек се вдига"; също както и думата industry се разлага на: in + dust + ry, което ще рече точно "нещо в праха"), като промишлените методи навлязоха и в науката, и в изкуството (ако можем така да наречем масово предлаганите по медиите сурогати), и в спорта, че и в секса и порнографията, и къде ли още не. Все пак вече започнахме да си даваме сметка, че само ефективността не е всичко, и можем да се надяваме, че за в бъдеще ще се научим да използуваме серийно произвежданите неща само като заместители, с оглед на печелене на време и средства, но не и като нещо задоволяващо търсещата природа на човека. Животът ще покаже дали нещата ще се подобрят, или ще се влошат още (преди да се подобрят).      7. Търговията и пазара, са много съществено завоевание на цивилизацията, при все че някакъв вид размяна на стоки е съществувала и сред първобитните племена. Установяването на благородните метали като единен еквивалент за оценка на всички резултати от човешката дейност е от изключително значение за свеждане на много-координатното пространство на ценностите до една единствена координата. Това далеч не винаги е добра оценка, но тя дава възможност за сравнение и обмен, а въвеждането на измислени и надарени с някаква стойност парични единици вече облекчава и самия процес на обмяна. Облекчението е относително, защото в действителност се налага съществуването и на междинен пазар на валута и ценности, но на него няма смисъл да се спираме тъй като той има същите общи характеристики на всеки пазар. Парите са някакъв вид заместител на ценности, или "менте", както казваме ние, но това виждане е битувало от хилядолетия, защото на английски, например, думата mint означава едновременно растението мента, както и монетен двор. Доколкото пазарът е мястото, където се извършва самия обмен, е нормално той постепенно да започне да диктува и какво да се произвежда (с оглед на обмяната с нещо друго). Това е естествено развитие на нещата, но то далеч не е най-правилното и разумно решение, защото прилага хаотични методи на контрол, а хаоса никога не може да бъде добро решение в обществото! Така че пазарът е едно временно решение, поради липсата на по-добро, но това не значи, че той е правилното решение.      Нека разгледаме това по-подробно, като изхождаме от интересите на производителите и купувачите. Третата група на търговците (и на брокерите), не е нужно да намесваме за простота, защото те, стоейки между двете гореуказани, изпълняват спрямо всяка от тях ролята на другата, така че не внасят нещо принципиално ново. Дребните производители определено губят от пазара, защото не е по техните възможности да го анализират и предскажат; то и крупните производители не могат да го предскажат точно, а само в общи линии (защото ако можеха, то цялата търговия щеше да се сведе до точен анализ на данните, и на съвременното ниво на техника това щеше да бъде само един вид двубой между компютърни програми, а не привлекателно интелектуално занимание), но тъкмо това дава поле за тяхната изява. Тъй като дребния производител не може да се пребори ефективно с пазара неговото спасение е: или да се обедини с други събратя по съдба, за да достигне някаква "критична маса", когато вече да не е така зависим от него, или пък да работи за някой крупен купувач (търговец). Това, обаче, са все начини на подтискане на пазара, а не за неговото използуване. С други думи, пазарът е изгоден само за такъв производител (търговец), който е достатъчно крупен (един от десетината най-големи в бранша и региона), за да му влияе!      Аналогична е ситуацията и с купувача — ако той е дребен, почти винаги ще губи, защото при последваща проверка няма начин да не установи, че: или е можел да купи същата стока по-евтино, или е можел за същите пари да купи по-хубава стока (или и двете), или пък, ако се е стремял да проучи по-добре пазара за да не се "мине", е можел да си спести това време (а и нервите) като направи груб или случаен избор откъде да я купи (защото при един наситен пазар всички аналогични стоки са приблизително еднакви)! Единствено крупният купувач (едра фирма или търговец) може да спечели от пазара. Шумно рекламираната пазарна икономика е една чиста заблуда, разпространявана от крупния бизнес, т.е. "четки" за дребните "рибки"! Пазарът е най-неефективния начин за регулиране на производството, и той има единствено това предимство, че е по-адаптивен, от централизираното планиране, но понеже последното също си има своите присъщи недостатъци, излиза че всяко решение може да бъде само компромисно! Сегашното компромисно решение не е добро, а идеалното решение е някаква форма на единно планиране на производството за първите десет (примерно) най-крупни единици в отрасъла, на базата на динамично следене на потребителското търсене, но от отделна структура, различна от самите производствени единици, която да им дава указания, в някакви граници, за количеството и асортимента на типовата продукция в зависимост от техните икономически показатели, като им определя и пазарни райони, но без да изключва нужната конкуренция между тях. Не че това е лесно, но това е пътя за в бъдеще.      8. Собствеността, най-вече върху средствата за производство, е основен въпрос, който цивилизацията все още не е успяла да разреши задоволително. Ясно е, че и тук решението може да бъде само компромисно, защото винаги е имало неща, които не всеки един може да притежава, така както и винаги ще има неща, които всеки един трябва да притежава, но по въпроса много се спекулира, така че нека кажем и ние няколко думи. Основният спор между капитализма и социализма (или комунизма) е изобщо неправилно поставен, защото няма значение дали собствеността върху средствата за производство е частна или обща, а дали тя е лична, т.е. дали този, който работи, притежава това, с което работи! От тази гледна точка разликата между тези два начина на организация на обществото изчезва, защото и в развитите капиталистически страни (а и през миналите строеве, като робовладелския или феодалния) само около 3 до 5 % от населението притежават тези средства за производство (но пък тези няколко процента и не работят пряко с тях).      Собствеността, от край време, е служила основно като средство за упражняване на надмощие на едни хора над други и за избор на управляващи (нещо което комунистите наричат, и то не без основания, робство на капитала), което отново ни връща към недостатъците на обществото, разисквани в раздел I-ви. При разумен подбор на управляващите (основан на лични генетични дадености, удачни тестове, и статистика от личните им успехи) по естествен начин ще изчезне и въпроса за собствеността върху средствата за производство и ще остане само разделението на лична собственост (жилище, средство за транспорт, и пр.) и нелична (или нужна за обществото). Но това не значи, че неличната собственост ще бъде свободна, или безстопанствена, не само защото така тя ще се похаби, но и защото човек не може да работи добре за другите (като част от обществения организъм) без някаква степен на принуда, или експлоатация! Доколкото този въпрос се разглежда и в есето "За справедливостта" (както и в "За бъдещето"), то няма повече да се разпростираме, но ще отбележим, че общество без някаква експлоатация е просто немислимо!      9. Армията и полицията, както вече изтъкнахме, не са цивилни средства, но, доколкото чистите неща в природата са рядкост, то и няма период в историята на цивилизацията, когато да се е разминало без тях. По всичко личи, че така ще бъде и за в бъдеще, при все че армията в една всенародна държава може да се превърне в някаква сила за бързо реагиране при природни бедствия (и/или евентуални космически нашествия). Полицията, обаче, ще си остане, защото общество без каквито и да е забрани е немислимо, и, следователно, винаги ще има хора, които да искат да ги нарушават (което, между впрочем, си личи и от римското виждане за полицията-police като производна от града-polis).      10. Изкуството е също основна характеристика на всяка цивилизация, защото то предлага (алтернативен на религията) начин за разкрасяване на житейското ни съществуване, или вид ескейпизъм. Доколкото, обаче, авторът не е човек на изкуството, не му остава нищо друго освен да му се възхищава (е, ако то не е масово, разбира се).      11. Религията е задължителен елемент на цивилизацията защото хората са слаби същества и винаги ще имат нужда от заблуда и опора (или нужния за тях "опиум"). Тук има много неща, които могат да се дискутират, но ние ще ги прескочим сега, тъй като има специално есе посветено на религията.      12. Медиите са един вид алтернатива на официалната религия и/или пропаганда! Тяхната сила се прояви основно през ХХ век, поради възможностите за масова информация, но трябва винаги да се има предвид, че те са си средство за масова манипулация на общественото мнение (макар и в интерес на самото това общество), поради простата причина, че трябва да се използуват всички начини за противодействие на закона за намаление на разумността в групата, за който говорихме в началото. (Вместо манипулация бихме могли да използуваме и думата "инсинуация", която говори за навиране на нещо в каквито "синуси" намерим, и ако погледнем в италианския, то там думата за преподавател е insegnante, четено "инсеньянте", което стои доста близо до insinuante, при все че това не е съвсем правилно етимологично, защото техния преподавател идва от знака-segno, но може би тази връзка се прави от хората.) И тук постигнатото решение далеч не е най-доброто, най-малкото защото медиите, финансирани от крупния бизнес, защитават, разбира се, неговите интереси, а не тези на масите (но пък и масите не винаги осъзнават добре интересите си, за тяхно съжаление).      И така, цивилизацията допълва човешкото общество, като се стреми да го направи по-хуманно и щастливо, само че рядко успява защото трудно вкарва разума в действие. Човешкото общество засега не може да се прояви като цялостен организъм, а още по-малко — като разумен такъв. Но какво да се прави като такъв е материала, с който сме принудени да работим — ненадеждното, жестоко и егоистично животно, което може и да постъпва разумно, понякога, но не и преди да е изчерпало всички неразумни начини за постигане на целта!? След като вече сме се появили на този свят, обаче, ние просто нямаме друга алтернатива, освен да изживеем живота си. Дано всяко следващо поколение прави това малко по-цивилизовано от предишното.     ЗА ИНТЕЛЕКТА I. Определение      Точна дефиниция на интелекта е принципиално невъзможна, тъй като това е всеобхватно базисно понятие, за което се предполага, че всеки има някаква интуитивна представа (така както не се дефинира що е това Бог, или материя, например), така че ние по-скоро ще припомним в началото каква е тази представа. Но нека първо обърнем внимание, че думата "интелект" се използува в най-различни контексти, които често си противоречат, а пък в други случаи са силно ограничаващи, защото ние сме склонни да приписваме интелект само на човека (а оттам и на Бога, във всички религии), докато редица животни, както и изкуствени системи, също могат да проявяват интелектуално поведение в редица ситуации. Така че най-доброто, което можем да очакваме е някаква евристична дефиниция, коята да отразява най-същественото, но без да твърдим, че тя е изчерпателна и непротиворечива, като по-важно за нас ще бъде да не изпуснем някоя интелектуална проява, отколкото да изключим това, за което не е нужен особен интелект.      Във втората половина на ХХ-ия век този въпрос придоби особено значение поради опитите, някои от тях поразително успешни, за изкуствено моделиране на човешкия интелект. На мнозина може би е известен критерият на Тюринг за това, кога имаме една интелектуална система (компютър, робот, или човек), който се свежда до това, че човек беседва по някакъв информационен канал (компютърен терминал) с някого, без да знае с кого и без да го вижда или чува директно, и ако след едно приемливо време той не може да каже със сигурност (или пък сгреши) дали разговаря с човек или с машина, то той има пред себе си един интелект. Тук акцентът е, от една страна, на субективността на оценката, а от друга — на независимостта от елементната база (живи клетки или електронни елементи). Това е правилен подход, но той не ни казва нищо за същността на интелекта (освен че няма друг начин за неговото определяне). Интуитивната представа, обикновено, е за такава дейност, която изглежда доста сложна, така че дори не всеки човек може да я върши.      Нещо подобно твърди и етимологията на думата, защото "интелект" трябва да идва от гръцката дума entelecheia (εντελεχεια), която е термин въведен и използуван в древността от Аристотел като едно от названията на енергията и означава: активност, действуваща и ефикасна енергия, ефективност на дадена активност, или просто нещо във възможност. С други думи, интелектът е нещо скрито (във вътъка на нещата), нещо, което не може да се види, докато не се прояви по някакъв начин, някакъв работен принцип на материята (т.е. не нещо задължително свързано с човека), който я кара да функционира правилно. Но дори и по времето на Аристотел тази дума не е паднала от небето, и, макар че е образувана около думата "енергия" (ενεργεια) като нещо активно, и като нещо различно от динамиката, тя все пак е далечко от енергията и в старо-гръцкия може да се намери εντελεω като цял, пълен, недокоснат, εντελεια като пълнота, или εντελετεω като вдъхновявам, възбуждам! Е, не че хората много обичат да се вдъхновяват от интелекта (на тях им дай по-скоро екшъни и трилъри), но това е смисълът влаган в думата от векове; а като вземем предвид, че и самото тяло (по-скоро корена теле-) също се крие в нея, т.е. като махнем предлога εν = in (който е много древен), стигаме до идеята за вмъкване или свързване на частите в едно цяло, или за връзките между нещата.      При това положение има резон в съчетаването на прилагателното "интелигентен" с дейността на един шофьор или футболист, например, при все че това не е някаква уморителна умствена дейност. И въпросът не е в сложността на процедурите или разсъжденията, а в тяхната оригиналност или новост, в точната оценка на ситуацията и извършването на най-адекватното действие, така че е напълно възможно играта на един елитен футболист да е по-интелигентна от решаването на едно интегрално уравнение, да речем. Аналогичен е въпросът и с всички големи майстори в областта на изкуството, болшинството от които положително изпитват трудности при решаването на задачи от горните (че и средните) класове на училището, но тяхната дейност е интелигентна, ако щете само поради това, че такива задачи ги решават практически всички ученици с някакъв среден успех, докато творческата дейност на тези майстори може в най-добрия случай да бъде само подражавана! Това ще рече, че интелекта се състои преди всичко в създаването на нещо ново при дадена ситуация, а не в приложението на известни, дори и трудни, правила. Това ново нещо е било само във възможност, докато те не са го претворили в действителност.      Ако попитате, обаче, тези хора какво е това ново нещо, каква е тайната на техния успех, те няма да Ви отговорят не само защото не желаят да им "вземате хляба", а защото те самите, най-често, не знаят какво е то. Когато за извършване на дадена дейност съществува някакво описание, процедура, рецепта, или алгоритъм на действие, то тя обикновено не се смята за особено интелектуална, но ако добри правила не съществуват тя е достойна за възхвала и преклонение, и това е причината, която е накарала древните гърци да измислят метафората за музите, които нашепвали на ухото на твореца какво да направи. Интересен в това отношение е отговорът на скулптура Роден как той правел своите статуи — той казвал: "Вземам парче камък и отсичам всичко излишно."! Така че интелектът е бил и си остава преди всичко една загадка, макар че в редица случаи могат да се предложат различни правила и методи на обучение. В днешно време всичко се учи, но това не означава че големите творци са станали такива защото са научили тайните на занаята по време на обучението си — то им е било нужно най-вече за да разшири кръгозора им и да добави нови методи и средства към палитрата им, но не и да промени това, което те вече са имали в главите си.      И понеже споменахме веднъж алгоритмите на творчество, то нека обърнем внимание и на един объркващ парадокс, който се състои в това, че дейностите, най-често считани за много интелектуални, се оказват доста лесни за изкуствено моделиране, докато тези, които са по-елементарни и достъпни дори и за редица животни, се оказват най-трудните! Играта на шах, която се играе от хората вече хилядолетия, обикновено се разглежда като типичен пример за сложна интелектуална дейност, но въпреки това съвременните компютри, при все че са още в "детската" си възраст (около половин век), вече успяха да бият, не кой да е, и не един среден шахматист, а световния шампион по шахмат, развенчавайки мита за ненадминатостта на човешкия интелект. А от друга страна редица елементарни човешки дейности извършвани с гола ръка и практически без умствено натоварване, както и самата грациозна походка на някои животни, са все още доста трудно осъществими за редица роботи и по всяка вероятност създаването на достатъчна прилика с човека не е въпрос на близко бъдеще. Това е така защото там, където процедурата лесно се алгоритмизира, съвременната техника е достатъчно мощна за да твори чудеса, докато простите механични движения и привидно елементарните съждения на ниво здрав разум са много по-трудни за реализация. Аналогично на шаха можем да споменем също и компютърната анимация и музика, които се развиват от някакви си двадесетина години, но вече имат много впечатляващи резултати (ние не говорим за това, което човек може да прави с помощта на компютрите, а за самостоятелна дейност на компютърни програми).      На базата на гореизложеното вече можем да даден някаква работна дефиниция на понятието интелект, като: евристична преработка на информацията, която позволява откриването на нови зависимости и провеждането на адаптивно поведение в непредвидени ситуации. Евристичността означава непълнота или неточност на решението, както и изпускане на вярно решение, а адаптивността предполага някакво нагаждане към средата и обучение. Интелектът е просто неясен начин за преработка на информацията, а дали това се извършва съзнателно или не (и какво е това "компютърно съзнание"?) и дали е волеви или произволен акт, не е съществено. Презумпцията за някаква декомпозиция на целите е налице, но тя се подразбира от новостта на ситуацията и от опипващия начин на работа на интелектуалната система. Няма никаква необходимост от разглеждане на материалната среда в която става тази преработка на информацията, защото важна е идеята а не материалната ù реализация. (А, между впрочем, и самата дума "идея", т.е. латинската idea, се базира на корена ... Deo, което е старо-гръцкия Θεοσ, или Бог, т.е. в идеята задължително има нещо божествено.) Това е достатъчно като въведение, а в следващия раздел ще задълбочим малко вижданията си за интелектуалната преработка на информацията и ще я разделим на два основни класа. II. Разум и интелект      Разумът и интелектът често се разглеждат като синоними, но е редно да правим и разлика между тях, защото докато интелекта е нещо във възможност, то разума е способността за приложение на вече известни алгоритми. Самата дума "разум" идва от латинското ratio, което означава отношение или деление, и смисъла на приложението му за интелектуална дейност идва от трудната процедура на деление (има се предвид с римски цифри), която в древността е била позната на по-малко от един човек на хиляда, може би (а днес е дори още по-непозната защото римските цифри вече не се използуват в аритметиката). Фонетично тук се крие делението или правенето на ... резки (както и при нашия разум, или при френския raison = резон; още, да речем, в стария рабош като сметало, и други), което заслужава да се спомене (понеже разума ни обикновено щрака), макар че това е доста грубо разглеждане. Друг синоним на разума е логиката, която пък е от латино-гръцкия logos, което означава някакъв запис, или поне в този смисъл се използува днес в английския (logo е емблема, символ за нещо; logistic е материално-техническо снабдяване, т.е. записване за това какво има в наличност), и тогава логиката е възможността за преработка на някакви записи, символи, думи, и прочее (спомнете си библейското "В началото бе слово ..."), с оглед разкриване на тяхната същност. В този смисъл е по-добре под разум да разбираме способността за сложна интелектуална дейност, за която, обаче, има някакви известни правила или алгоритми, докато интелекта не се изчерпва само с това, а предполага и възможност за получаване на нови решения с помощта на сравнения на ситуации и генериране на идеи.      По точно в изкуствения интелект се говори за аналитични и синтетични методи на решение. Аналитичните методи се наричат още и дискретни или цифрови (символни) и се базират на някакво разлагане на информацията и анализ на данните и връзките между тях, което да позволи приложението на един или друг частен подход за решение; това са собствено разумните или логични методи. Синтетичните методи пък означават някакво разпознаване на ситуацията като единно цяло без подробен анализ (било то на изписване на букви и други изображения, или на игрова, военна и оперативна обстановка, или на музикални произведения, и прочее), и се наричат още аналогови; те не дават толкова точно решение, но могат да бъдат доста бързи и се усвояват по-лесно от хората. Тези понятия доста често се преплитат като може аналогови процедури да се реализират на цифрови машини, или логически алгоритми да се изпълняват по аналогов начин, и това става както в компютърните системи, така и при хората, защото има различни типове психики със своите предпочитани дейности. Важното е да се разбере, че това са два типа преработка на информацията, а не един, макар че в съвременните компютри засега съществува тенденцията да се използува цифрова преработка навсякъде, но това е въпрос на ефективна елементна база, и може да е моментно явление.      Думата "аналогов" пак води началото си от Древна Гърция и ще рече нещо различно от "лого"-то, защото "а"-то в началото на думата (от дълбока древност, но поне от старо-гръцкия, най-често) е префикс за отрицание; обучението по аналогии (ситуации или още казуси), обаче, е основен метод в най-различни науки. Така е в примера с шофьора и футболиста, във военното дело, в юриспруденцията, медицината, литературата и другите изкуства, и къде ли още не, което означава, че ние нямаме никакво право да пренебрегваме този метод на решение на интелектуални задачи. Иначе ще излезе, че цялата интелектуална дейност се свежда до решаване на задачи от висшата математика, или до игра на шах, където компютрите вече са по-добри от хората, и дори ще трябва да изключим от сферата на разумните "човеци" всички тъй наречени интелектуалци или хора на изкуството, както и упражняващите други хуманитарни дейности, само защото те не могат (а те наистина твърде често не могат) да разсъждават логично. Така че трябва да разглеждаме и двата вида преработка на информацията в съвкупност, когато говорим за интелекта — било то човешки, било машинен, било животински, или пък извънземен.      И наистина, някои хора са силни в запомняне на фактите, а други на правилата, и това е добре известно, макар че такова деление не е особено показателно, защото и едното и другото са все аналитични или дискретни информационни същности. Но има хора с различно развито въображение и различна емоционална натовареност, както и такива, които предпочитат действия по аналогии. Доскоро на това се гледаше като на различни особености на функциониране на мозъка, докато в 70-те години на ХХ век не беше установено, че те са свързани с различни части на мозъка, но не на съзнание или подсъзнание (което е едно функционално, а не материално деление), или на кора и подкорие, а на нещо далеч по-диференцирано — на ляво и дясно полукълба на мозъка! Лявото полукълбо (освен че управлява двигателната активност на дясната половина на тялото — нервните влакна "търсят" всяка възможност да се удължават и пресичат едно с друго, защото тъкмо там се изграждат възлите или синапсите, които именно са запомнящите единици) отговаря за рационално-логичната или още семиотична (символна) преработка на информацията, която е най-често вербална (словесна) или знакова. В лявото полукълбо се намира центърът на речта, а тя, колкото и да е поливалентна, размита, и неточна по сравнение с математическите правила и формули, е едно дискретно преобразуване на информацията. Там е семиотичната машина на човека и там се извършва декомпозицията на целите, планирането, логическите разсъждения, и прочее. Доколкото хората са предимно десняци, то и по отношение на координацията на движенията ни лявата част на мозъка е, като правило, по-развита и важна.      Дясното полукълбо, от друга страна, е аналоговата машина, която реализира основно преработката на чувствените образи и при повечето хора работи предимно по време на сън. Там се осъществява асоциативното разпознаване, разсъждението по аналогии, спонтанната ситуативна класификация, и прочее, които са пълни с грешки, ако човек е успявал да "улови" мозъка си за редица несъобразности по време на сън, но те са много по бързи и интересни. Интелектуалците, навярно, имат способността да използуват дясното си полукълбо и по време на бодърствуване, което усилва тяхното въображение, докато пък логическата проверка на лявото им полукълбо е по-слаба и недоразвита. При всеки човек мозъка си има своя специфика, но главното е, че ние имаме в главите си, по същество, два типа компютри, които действуват съвместно, като тази дуалност е основата на нашето мислене и на човешкия интелект! Нашият мозък не е просто една многопроцесорна система от еднотипни процесори (макар че при някои индивиди и това се реализира, в смисъл, че има хора които могат да вършат по няколко умствени дейности едновременно), а съвкупност от различни по начина на функционирането си машини. Опитите на изкуствения интелект засега се свеждат основно до моделиране на дейностите на лявото ни полукълбо, макар че не е като да не съществуват идеите за персептрона и за невронните мрежи, които трябва да помогнат за реализирането и на "десния" ни компютър, но за това ще трябва да почакаме още половин-един век, може би. Във всеки случай това неясно нещо във възможност може да се постигне и по изкуствен начин, още повече, че природата (или Бога) вече е успяла да го реализира по най-елементарния начин — чрез милиони и милиони проби и грешки. III. Недоразвит инстинкт      Това че разполагаме с толкова съвършени изчислителни устройства в главите си, обаче, съвсем не означава, че ние ги използуваме както трябва. По точно казано: човек постъпва разумно едва тогава, когато е изчерпал всички неразумни методи за постигане на целта! Интелектът е сякаш "последната дупка на кавала", на която се "свири" когато другите "дупки" с нещо не ни задоволяват. В този смисъл той е правилно да се разглежда като един още недоразвит инстинкт, до който хората рядко прибягват дори в индивидуалната си дейност, да не говорим за колективните решения в обществото, където зашумяването на средата е толкова голямо, че подтиска разумните гласове (вижте "За човечеството"). Доколкото това, човек да разполага с нещо хубаво и да не го използува както трябва, изглежда доста странен феномен то нека се спрем по-подробно на причините за нашето неинтелектуално поведение.      1. Интелектуалните решения изискват много време и процеса на мислене е значително по-бавен от инстинктивните действия, поради което хората твърде често постъпват като животните. Тук става въпрос предимно за аналитичните или рационални решения, но те продължават да се разглеждат като собствено интелектуални и точно там човек предполага че има превъзходство над животните, само дето последните много често постъпват по разумно от него и дори "по-хуманно". Всъщност, може да се каже, че човек е просто едно универсално животно, което за сметка на своята универсалност е и по-неспособно от всяко друго специализирано животно в която и да е конкретна дейност, и затова се мъчи да компенсира своето несъвършенство чрез този нов инстинкт (по-скоро, че човека е станал универсален, в процеса на еволюцията, защото е бил достатъчно некадърен и безпомощен в редица дейности). Така че, в най-добрия случай, човек се мъчи да автоматизира своите познания и техника на работа до скоростта (и нивото) на инстинкта, като, ако това му се отдаде, с течение на времето той вече придобива някаква интуиция, което ще рече несъзнателна интелектуална дейност, извършвана спонтанно и без видима мисловна активност. Така става при решаване на училищни задачи, при шофиране, и при изпълнение на преките му задължения, но това е, по-скоро, приложение на предишна мисловна дейност, сведена в момента на действието до автоматизъм (както, например, ако човек се замисля когато ходи кой крак да вдигне и как да премести центъра на тежестта си, то той често ще се спъва и ще пада). Но такива, вече рефлекторни, дейности могат да се извършват в познати ситуации, а при сложни житейски проблеми се налага човек да мисли на място, само дето това е много уморително и бавно за него, а и оперативната обстановка не винаги го позволява.      2. Човек освен глава, обаче, има и тяло, което ще рече че той е преди всичко емоционален и след това рационален. Човек е висше животно (и това не трябва да ни шокира защото е вярно), а основната цел на всяко животно е да прекара приятно живота си, така че тук имаме едно диалектическо противоречие в целите на съществуването. Роботите не са емоционални (поне засега) защото не сме решили, че това ще им е от полза, но моделирането на емоциите не е по-сложно от моделирането на интелекта, и след като при нас емоциите пречат е естествено да не ги прилагаме при изкуствения интелект. Но емоционалната натовареност на човешките разсъждения не означава просто вземане на пристрастни решения удовлетворяващи само нашите интереси, понеже и интелекта е призван да наложи предимството на дадения индивид или група над другите и това е естествено. Нещо повече, може да се твърди, че на този свят човек най-често страда не защото не си гледа интереса, а защото не може да определи правилно интереса си (понеже си го гледа прекалено много)! Пристрастността при човешкото мислене се изразява в нарушаване на самата логика на разсъжденията и замяната ù с това, към което индивида е емоционално по-благосклонен, или, в най-леките случаи, във филтриране на входните данни от гледна точка на (често неосъзнатите) индивидуални предпочитания. Човек е до такава степен егоцентричен, че много рядко може да разсъждава логически, по простата причина, че априори приема за вярно това, което иска да докаже по логичен път. Така постъпват и политикът, и юристът, и пациентът, и влюбеният, и прочее, и като че ли действително разумно поведение може да се наблюдава само при работа с абстрактни математически категории.      За противоречието между разум и емоции, разбира се, е говорено много, но същността е в това, че то съвсем не е задължително да бъде антагонистично и целия "номер" е в това кой кого ще командува. Съвсем нормално е да очакваме, че ако интелекта командува емоциите от това ще спечелят и самите емоции (наред с интелекта), но доколкото човек не е създаден изведнъж, а е продукт на еволюцията на животните, то емоциите заемат по-базисно положение от интелекта. Това, всъщност, е перифразиране на тезата за недоразвития инстинкт, защото когато той се развие достатъчно (и ако се развие, разбира се) той ще трябва да поеме цялото ръководство като използува емоциите само като "консултанти" или "арбитри" при оценка на решенията. В близките няколко века (а по-реално — хилядолетия), обаче, нямаме основания за големи надежди защото и в днешно време за поне 95% от хората доводите на интелекта продължават да звучат сухо и неубедително и те предпочитат действието (екшъна) пред размисъла, защото то носи повече непосредствени емоции, което означава, че те още не са се научили да изпитват емоционално удоволствие от самия процес на мислене.      3. Евристичността на интелектуалните решения означава, че тяхната вярност не винаги е гарантирана, а проверката им в редица случаи е невъзможна, било то поради огромната размерност, било поради основния критерий за истинност (поне в социалната сфера) — проверката на бъдещето. По общо погледнато, най-резултатната стратегия, използувана повсеместно от природата (или Бога, ако непременно желаете да я персонифицирате), е пълния с най-много грешки метод на пробите и грешките (или пълно претърсване в пространството на състоянията), който, обаче, може да се прилага успешно, ако се разполага с неограничено време и ресурси. Човек не е Бог, но той също може да прилага някаква ограничена форма на тази стратегия, ако съзнава своето положение на прашинка от човешката общност и история и се възползува от натрупаните милиони грешки за изминалите векове. Само дето всеки индивид предпочита да си прави свои собствени грешки (понеже това е много по-лесно от преработката на цялата достъпна информация) и особено се гордее с тази си "независимост". Е, в редица случаи това се оказва правилно, тъй като обстоятелствата на предишните грешки сигурно са били по-различни. Във всеки случай нашите решения са евристични и нашите критерии за истинност са относителни, така че точното решение не винаги се гарантира.      Но ако точното евристично решение не е винаги гарантирано, то за сметка на това е възможно да бъде намерено някакво приемливо решение за сравнително кратко време. По подобен начин работят и компютърните програми за игра на шах (а, естествено, и самите гросмайстори), които никога не разглеждат всички възможни ходове, а се ограничават с определена дълбочина на дървото на състоянията, както се казва. Според ориентировъчни изчисления броят на възможните ходове в една средно дълга шахматна партия е число записано с единица последвана от 120 нули (т.е. 10 на 120 степен, 10120), което е едно наистина невъобразимо число, защото броя на всичките атоми във Вселената се записвал като единица последвана само от 80-тина нули. Така че евристиката е неизбежна при сложните задачи и всичко е въпрос на приемлив баланс между пълнота на разглеждане и време за получаване на решението. Но какво е интелекта, ако не също така един баланс между противоречиви изисквания? Тъкмо този баланс, обаче, това намиране на средата, както са казвали още древните гърци, е най-трудното нещо за човека.      4. Друга причина за неразумното човешко поведение е вербализоваността на нашите разсъждения, или ограничаващото влияние на езика. Ние особено се гордеем с нашата членоразделна реч, способна да даде добро описание на природата, но това което тя дава е най-вече една виртуална (т.е. привидна) действителност, която е по-скоро заблуждаваща и двусмислена, отколкото точна. Никой не може да убеди едно куче, например, че за него е по-добре да се храни с боб, соя, ядки и прочее, защото то не разбира човешката реч и като така си предпочита винаги мръвката, докато хората могат да бъдат убедени в това (и според хиндуизма употребата на всяко месо е неправилна, включително и на яйца и хайвер, защото това били бъдещите малки на животните). Нашето обществено устройство се крепи на човешката реч, защото никой политик не би могъл да ръководи масите, ако не може да приказва добре, т.е. да манипулира народа. Ние просто харесваме заблудата, която думите предлагат, и не желаем да я заменим с нищо друго; привидната реалност на литературата е по-привлекателна от някои други изкуства, защото техния език (на живописта, например) е по-беден. Между другото, не е известно кой българин пръв е решил, че нашия говор трябва да се нарича "реч" (и дали е бил българин), но той трябва да е имал чувство за хумор, защото на английски еднакво звучащата дума ... retch значи "повдига ми се, гади ми се", т.е. "повръщане"! Това, разбира се, е един лингвистичен куриоз и не е пряко свързан с нашето разглеждане, но е показателен за ненужността от много суперлативи във връзка със (считания за логичен) говорен център на мозъка, който, всъщност, прави каквото може, при ограниченията наложени от езика.      Естествените езици са особено неточни и боравят с много размити понятия, което е основната причина поради която различни хора могат на базата на едни и същи данни да стигнат до коренно противоположни изводи! Бедата ни не е в това, че можем да говорим, а в това че си вярваме на казаното! Ако можехме да използуваме някакъв семантичен език, който да отразява по-правилно смисъла на понятията, както сега се опитва изкуствения интелект, или ако поне бяхме усвоили масово телепатията, а не само като някакво феноменално изключение от единици на милион (и то не винаги и не за всякакви мисловни образи), сигурно щяхме да бъдем и по-разумни и по-правдиви. Редица животни имат своите, примитивни според нашите представи, езици, но те са достатъчно добри за да изразят нужните им емоции (понеже техния разум е съвсем зачатъчен и на по-подчинено ниво от емоциите, отколкото нашия).      Има основания да се надяваме, че под влияние на логиката естествените езици ще стават все по-точни, макар че това е много бавен процес. Ние, например, все още използуваме двойното отрицание (примерно във фразата "аз не знам нищо ново", което ще рече "аз знам нещо ново", ако искаме да бъдем точни) докато англичаните са се отказали от него преди повече от век. Но това не значи, че те са много по-напред, защото пък още не са се научили да правят разлика между буквата "о" и числото "0", и в редица случаи наричат числата "фигурки". Засега като че ли единственият прогрес е навлизането, вече и в българския език, на съчетанието "и/или", защото нашето всекидневно "или" означава тъй нареченото "изключващо или", т.е. логическа функция, която е вярна само ако двете неща са различни (т.е. или едното или другото), докато изписването с наклонена черта е вярно винаги когато и двете неща не са едновременно неверни. Във всеки случай важно е да се разбере, че нашият език колкото ни помага, толкова ни и пречи при опитите ни да разкрием същността на нещата, и интелекта не се състои непременно в способността ни да говорим. Така че най-добре би било ако можехме да бъдем интелигентни без да говорим, отколкото обратното (което се случва най-често).      5. Не без значение за рядкостта на интелектуалните прояви при човека е и фактът, че интелекта няма пряка връзка с продължението на рода, което е нашата глобалната жизнена цел, от гледна точка на природата, защото при продължението на рода трябва всичко друго, но не и много акъл! Разумът продължава да играе второстепенна роля във всички по-значими обществени прояви (вижте "За човечеството"), които са свързани, така или иначе, с осъществяването на по-добри условия за размножение на дадена обществена група (макар и това да не се съзнава от нейните членове). От гледна точка на размножението човекът не е интелектуална а размножителна машина, където мъжа е сеяча, а жената е земята-утроба. На някои това може да им харесва (особено самия процес на размножението, абстрахирано от резултата), а на някои — не особено (ако размножителния им апарат вече малко се е поизносил, или пък още не е съвсем завършен), но положително не по-често от веднъж на хиляда пъти човек се отдава на това занимание по разумни съображения.      Във всеки случай дори и в нашия просветен век, и в богатите и развити страни, интелектът се цени основно като спомагателен елемент от другия пол, защото жените търсят красивите, и/или богатите, и/или силните мъже, докато мъжете търсят ... пак същото, но с изключение на силата (защото силата на жената, както е известно, е в нейната слабост). Интелектът обикновено не пречи, когато е притежание на мъжа, но той е просто един пикантен нюанс (нещо като комбинацията между бялата и черната раса, например, която действува приятно възбуждащо), докато при жените той се цени не според заслугите му, а заради неговата рядкост (нещо като яйце на птеродактил, да речем). А в обществото се гледа на умните хора в най-добрия случай със съжаление, защото, виждате ли, на тях не им остава нищо друго, с което да се прославят. Може би на някоя друга планета нещата да не стоят така, при изкуствения разум сигурно няма да е така, но при хората това е природна даденост.      6. Най-накрая ще се спрем и на отсъствието на организираност в човешкото общество като цяло, което прави просто излишен особения интелект на неговите членове. И наистина, какъв е смисълът от доста оптимално решение за даден индивид или малка група, след като тяхното взаимодействие все още се осъществява по най-примитивен начин (вижте "За човечеството" и "За насилието"), и разумното решение няма шансове да бъде приложено на практика? Централната нервна система на животните се усъвършенствува в борбата им за оцеляване, а щом човек вече е оцелял, та чак е пренаселил "горката" ни планета до безумие, за какво му е по-нататъшно усъвършенствуване? Границите на нашите най-големи мечтания за обществена хармония не излизат извън рамките на демокрацията, пазарната икономика, и "разумната" въоръженост, докато демокрацията противоречи на здравия разум (вижте "За демокрацията"), пазара е една очевидна заблуда (вижте "За човечеството"), а въоръжеността е разумна само от позицията на по-силния. Докато обществото не съумее да изгради някаква по-добра организация от тази на медузата, например, където решенията на централния мисловен орган да се претворяват в практиката без съпротива на масите, и по-добра специализация от тази на разрушителните проби, или на преуспяване на по-способните (като че ли сме на някакво състезание и слънцето не грее еднакво за всички), то и няма особена нужда от по-съвършена форма на човешкия интелект. С други думи: докато противоречията между индивидите не се сведат до възможния минимум хората ще продължават да постъпват неразумно или по животински. Ами това е в общи линии: целта определя средствата!      Доколкото творчеството е до голяма степен свързано с интелекта е редно да кажем няколко изречения и за него. Всяка интелектуална дейност е, като правило, творческа, макар че обратното доста често не е вярно. Може би е добре да определим творческата дейност като такава, при която удоволствието е в процеса, а не толкова в резултата, макар че резултата, ако е добър, също не е за пренебрегване. Антиподната дейност е рутинната, при която удоволствието е след приключването ù, в резултатите от нея (в заплащането, например), докато самия процес твърде често не е привлекателен за индивида. Естествено възможни са различни степени на компромис между тези две крайности, както и изменение на характера на дейността с течение на времето; освен това такова деление е специфично за всеки. В този смисъл може дадена творческа дейност да не е свързана с необходимостта от особен интелект и един пример за това е ... секса, който положително се практикува не заради резултата (тъкмо той най-често е нежелателен) а заради процеса! Но това наистина е творческа дейност (поне докато партньора не омръзне много), защото човек всеки път открива нещо ново в него, а за повечето хора това е и единствената творческа дейност. Разбира се, в живота всеки се стреми да остави поне едно дете след себе си, но това търсене на резултата идва вече след удоволствието от процеса и по-скоро за лично оправдание; човек е търсещо животно и той постоянно се стреми към нещо — ако не към друго то поне към вечен живот чрез потомството си.      И така, интелектът за повечето хора все още е нещо, в чиято необходимост те не са убедени. А те не са убедени защото той не им носи особено удоволствие, както секса, например. Тези които получават удоволствие от самия интелектуален процес са по своему щастливи, защото това им помага в редица житейски ситуации, пък и едно удоволствие в повече съвсем не е за изпускане. Едва когато това стане масова практика (и ако то стане), тогава ще можем да твърдим, че човек е мислещо животно, а не само способно да разсъждава (защото той е способен и ... да уринира, например, но не свързва названието си с тази "способност"). Ако все пак това не стане — е, значи експериментът се е оказал неудачен.     ЗА РЕЛИГИЯТА I. Опора за масите      Всеизвестна е сентенцията, че религията е опиум за народите, само че огромното болшинство от хората има предубедено схващане по въпроса, поради (с нищо не оправданото) допускане, че опиума е нещо лошо, защото от това трябва да следва, че и религията не може да бъде нещо хубаво, а пък масите, като правило, не виждат нищо лошо в религията (или поне в тяхната религия). Такова разсъждение е логично но неправилно, защото опиума съвсем не е задължително да е нещо лошо (иначе той нямаше да се прилага в съвременната, а и в древната, медицина), и освен това всичко зависи от дозата и конкретния случай (или заболяване). Хората търсят религията именно в трудните моменти на живота — при големи нещастия и смърт — и точно тогава те имат нужда от този психически и морален опиум, за да носят по лесно тежкото бреме на индивидуалния си живот. Разбира се, религията е добре дошла и в щастливите моменти на живота им, като бракосъчетания, раждания, красиви религиозни празници и карнавали, защото голямата радост и голямата скръб имат аналогично объркващо въздействие върху техния всекидневен живот; но дори и да не е винаги така (защото няма нищо объркващо в един Великден, или Курбан-Байрам, или някой друг църковен празник), то никой не е луд да се лишава от хубавите традиции, и дори сам ги търси, тъй като за многовековното си съществуване различните религии са имали възможността да разработят много сполучливи сценарии за всенародни празници.      Така че, ако се отърсим от предубеждението за опиума, бихме могли дори да допълним горната мисъл като пледираме, че: религията е точно този опиум, от който народите имат нужда! Ако това не беше така религиите просто нямаше да съществуват от хилядолетия, защото никой не може да наложи на човека (поне за едно по-дълго време) нещо, което той не желае. Ако някои свещеници не разбират нещата по този начин, това е само едно доказателство за тяхната ограниченост на мислене (нещо твърде свойствено за служителите на култа, където догматичното мислене е норма на поведение). Религията е за масите това, което са приказките за децата, независимо дали те са красиви или страшни, защото обикновените хора не са много по-различни от децата в техните наивни схващания и в желанието им да избягат по някакъв начин от действителността, която далеч не винаги им харесва. В този смисъл религията е един вид ескейпизъм, или бягство от действителността, и никой не може да отнеме на хората възможността за такова временно "изключване", а и няма такова право.      Комунистическата пропаганда, поради това че тя си беше една нова религия (на което ще се спрем към края на това есе), макар че не признаваше това, налагаше разбирането, че религиите (т.е. другите религии) са нещо натрапено на хората, което не им е нужно, и, следователно, е вредно. Това, обаче, просто не е вярно в общия случай, защото хората сами търсят някаква религия, а това което им се натрапва (и не им харесва) е общоприетата религия и нейното задължително изучаване в училищата (тъй като задължителните неща рядко се харесват на хората), и поради това още в епохата на Възраждането се появяват редица противници на религията. Тези противници са били големи хуманисти и велики личности, и тяхното противопоставяне е било нормално и необходимо за да се откъсне, или отдели, религията от управлението, да се премахне излишния догматизъм в мисленето (защото той, както всичко прекомерно, е вреден), да се демократизира и децентрализира обществото, но не и да се изхвърли изцяло религията от социалната сфера на живота. И както виждаме и днес тя не е изхвърлена. Религията съществува, и ще съществува, като една жизнена потребност за човечеството, но тя се променя, и ще се променя, с разширяване на човешкото познание за света. Религиозните догми се чупят, и за всеки догматик това означава отричане на религията, обаче това, всъщност, е едно непрекъснато развитие от наивните и конкретни представи за Бога (или боговете) с човешки облик към едно по-абстрактно разбиране за неограничената в пространството и времето природа и за нищожността и слабостта на човека.      Религията е една необходима заблуда — очевидно заблуда, защото няма никакви доказателства за съществуването на Бога (на което ще се спрем в раздел III, а вижте също и "За сътворението"), и очевидно необходима, защото хората я търсят от векове. Истината, освен че е недостъпна за хората (и слава Богу, защото ако някога можехме да постигнем цялата истина за Вселената, то какво щяхме да правим после?) и нашето движение във времето е един безкраен процес на разкриване на нови частични истини от безкрайната абсолютна истина за света, но е също и много трудно поносима (защото хората, както казахме, са като децата). Религията е една заблуда, но и всичко в нашия живот е заблуда: успеха, щастието, любовта, познанието, героизма, смисъла на живота, алкохола, секса, изкуството, и прочее и прочее. Християнската религия казва, че "всичко е суета", което има същия смисъл (макар и тя да не го нарича заблуда) и предлага като единствена алтернатива вярата в Бога и задгробния живот). Единственото, което можем да направим при това положение, е да си изберем някаква по-красива заблуда и да бъдем щастливи в заблудата си!      Много е наивно да се мисли, че когато човек знае, че се заблуждава в нещо, то той е недоволен — човек е недоволен само когато нещо не му харесва, а истинността е последния момент който го интересува, и то само ако все едно е недоволен. Повечето деца някъде до петата година разбират много добре, че няма Дядо Мраз, но това не им пречи да се радват на подаръците си на този празник. Всеки нормален човек съзнава, че е невъзможно да претърси всичките налични жени или мъже (според случая), за да си избере другар /-ка в живота, или предмет на своята любов, но това не му пречи да се влюбва, ако не в първия срещнат, то поне в един от първите 5-6 обекта, които опознае малко по-добре. Всеки читател знае, че художествените книги (и филми) са една измислица (макар и ние да сме малко объркани, от една страна от съществувалия доста време "критически реализъм", и от друга — поради това, че говорим за литература, докато англичаните си го казват направо fiction, т.е. "измислица"), но това не му пречи да ги чете с удоволствие, ако му харесват. В този смисъл съзнаването на факта, че религията е също една измислица и съществуването на Бога е недоказуемо, изобщо не означава, че религията не е нужна на хората, нито пък им пречи да вярват в нея (т.е. да се заблуждават).      С оглед на тези разсъждения вече е време да дадем едно определение за религията, но такова, което да бъде максимално широко и неограничаващо, за да включва както всички съществували и съществуващи религиозни вярвания, така и евентуалните бъдещи религии. За тази цел е полезно да потърсим и някои етимологични връзки, защото това, което е залегнало лингвистично в езиците, е нещо дълбоко прочувствано (или "несъзнателно осъзнато") от хората през вековете. Самата дума "религия" е латинска и означава нещо, на което човек се осланя, или търси подкрепа, като на английски (защото автора не знае латински и счита, че английския е съвременния "латински", т.е. световен, език) глагола rely (on) означава тъкмо: разчитам, облягам се (на нещо). Английската дума за свещеник е pater, което е латинска дума, която пък идва от древния санскрит, където patera значи: греда, подпора, но този корен присъствува и в българския под формата на ... патерицата. Нашата дума "свещеник" значи просто светъл или свети човек, докато латинското "Папа" (или Pope) означава баща (разбирай на човечеството), както и руската дума "папа" (защото руския език стои доста близко до латинския по словесното си богатство, само дето окончанията на думите са славянски). Интересна е връзката и на английското God (също и немското Gott) с корена "добър", т.е. good (на немски gut), защото Бог е доброто същество; както и на "дявол", което е дошло в английския от съчетанието "the Evil" или "злото". И така нататък.      Така че нашата дефиниция за религията е следната: цялостна социална система от схващания и ритуали, която се базира изключително на вярата, и има за цел да подкрепя и насърчава хората във всекидневната им дейност и особено в трудните моменти, като дава смисъл на иначе безсмисления от гледна точка на индивида живот. За опората, която религията предлага, говорихме достатъчно, за смисъла на живота (или за неговото безсмислие) има доста разсъждения в есето "За сътворението" (поради случайността на нашия свят), а и в следващия раздел ще се занимаем по-подробно с целта на религията, така че тук остава да кажем няколко думи за вярата. Всъщност, очевидно е, че в религията твърденията се възприемат не защото те са верни или правилни, а най-напред на вяра, и чак след това, ако и където това е възможно (че дори и където не е) те се аргументират по някакъв логичен начин, но post factum. Нещо повече, не само, че се вярва на нещо не поради неговата вярност, ами точно обратното — поради неговата недоказуемост, или както гласи стигналата до нас от римски времена крилата фраза: Credo quia absurdum, т.е. "Вярвам, защото е абсурдно"! За мнозина това звучи като парадокс, но то си е чиста истина (е, не абсолютна, разбира се), защото това, което е вероятно или възможно, то или се случва, или може да се докаже по пътя на логиката или експеримента, а това, за което няма начин да се докаже (но пък трябва да се приеме или втълпи на масите), може да се приеме само по пътя на вярата и без разсъждения. С други думи, това, което е за вярване, т.е. възможно, вероятно, доказуемо, то не е необходимо да се приема на вяра (т.е. то не е "за вярване"), докато това, което не е за вярване, защото противоречи на логиката и/или експеримента, то и трябва да се приеме на вяра (т.е. то "е" за вярване) — доста объркана словесна еквилибристика, но пък такива са човешките езици и логиката на обикновения човек, така че няма как да избягаме от подобни каверзни ситуации. II. Морал      Всяка религия има своя дълбоко морална цел, и тя е това, което оправдава съществуването ù. Фундаменталните понятия за доброто и злото, въведени в употреба още от първобитните шамани, са насъщна необходимост в човешкото общество, не защото човек е толкова глупав, че не знае кое е добре за него и кое не е, а защото егоистичните цели на всеки индивид се противопоставят на общите цели на групата хора, и, следователно, трябва да има някой, който да формулира някакви по-общи правила за съвместно съжителство, и този някой трябва и да ги налага — било то със сила, било то със заблуда. В природата няма добро или зло, и тези понятия не са необходими за животните, защото те нямат способността да изграждат в себе си що-годе добри модели на действителността, а живеят просто ден за ден, без възможност да предвиждат нещата по-далеч от един годишен сезон, например. Няма добродетелни котки, или вълци, или зайци, или скакалци, ако щете, но това не им пречи ни най-малко в живота, защото те нямат способността да формулират въпроса за неговия смисъл, докато човешката способност за познание (ето откъде идва и притчата за ябълката на познанието в райската градина) е един нож с две остриета. Възможността за познание е нещо по-съвършено в биологично отношение, но тя налага и нови проблеми за съществата, които са надарени с нея, защото ако едно животно убива само за да се защити или нахрани, то човек го прави по най-различни абстрактни причини. Така това социално животно, наречено мислещо, става много силно и опасно, не само за другите животни, но и за събратята си — ergo, то трябва тепърва да се учи как да живее заедно, така че кръвопролитията (или загубите на белтъчна материя, казано по-цинично) да бъдат възможно минимални. Затова, именно, и съществува морала.      Ако се опитаме да дадем една кратка и неограничаваща, но достатъчно изчерпателна, дефиниция на понятието "морал" бихме могли да стигнем до следното: система от правила призвани да обединят хората във времето и пространството. Съвместното съжителствуване на едно и също място може да се постигне сравнително лесно (най-често с употребата на сила), но пред времето, без морални норми, човечеството просто се спъва! Група хора необединени в пространството е прието да се наричат "диваци" (защото те могат да си прегризат гърлата като глутница вълци, било то за някоя "женска", било за някой "кокал", било само за да покажат че са "герои"), докато група хора необединени във времето, обикновено, се наричат "варвари", сиреч безбожници (защото те не знаят как да постъпят за да оставят след себе си добър спомен, нито са убедени, че трябва да оставят такъв изобщо).      За постигане на една житейска хармония на човека със себеподобните си и с околната среда всички средства са позволени! Поради това е съвсем естествено измислянето и на задгробния живот (или на прераждането на душите), и цялостното проникване на религията (поне ако е господствуваща) във всички сфери на живота, и понятието за греховността на човека, и догматичността на религиозния морал, подкрепян от апарата на инквизицията или, най-малкото, на някаква цензура, както и върлата непримиримост към ересите (т.е. грешните теории), и утопичността на религиозното щастие в противовес на реалните земни радости, и неизбежния застой в развитието (защото щастието, най-често, е в застоя), и прочее общи характеристики на една религия. Религиите са за масите, и, поради тази причина, те са убежище за слабите, защото обикновения човек е слаб — както да се противопостави на злото, така и да обхване в ума си безкрайното време и пространство.      За непредубедения и мислещ човек е съвсем ясно, че злото и доброто не са абстрактни, а относителни категории и във всеки конкретен случай те могат да имат различно значение, но такава постановка на нещата не решава въпроса! Човек трябва да знае, например, че канибализма е много лошо нещо, жесток грях, независимо, че може да има някои случаи, когато той да е едно разумно (от гледна точка на продължението на рода, да речем) решение —само че те са толкова редки, и толкова спорни, че не е по силите на всеки да преценява, както се казва, на място, ами трябва някаква догма, или Божа заповед.      Толерантността към чуждите възгледи е, безспорно, много хубаво и полезно за всяко общество схващане, но това е изискване, което много трудно се постига в нашия пълен с антагонизъм свят, така че, въпреки старанията на някои религии, няма такава, която да е била винаги толерантна към другите (дори да имаше такава, тя щеше да изгуби своите вярващи, защото хората са тези, които променят религиите). А това ще рече, че религиите са положително явление в човешкото общество, що се касае до причините за появата им, или до намеренията им, но в същото време те са играли изключително реакционна роля през всички епохи, когато се е стигало до ефекта или резултата! Това, обаче, е неизбежно, и най-доброто, което може да направи една религия е да констатира, че "пътя към ада е осеян със благи намерения". В днешно време почти всички религии се стремят към все по-голяма толерантност, но това е основно, поради факта, че в религиозните чувства на съвременния човек се забелязва известен упадък и по-голямата толерантност създава база за конвергенция на редица, считани по-рано за еретични, течения в дадена религия, а също защото в сегашния комуникативен свят хората са принудени да живеят в по-голямо съгласие и изискват това и от религиите. Ако по този начин религията задържи своето водещо място като морализатор на обществото, то това трябва само да се приветствува! Във всеки случай не бива да си мислим, че религията е изпълнила своето предназначение и като така ще изчезне от лицето на земята, независимо от следващия раздел, където ние развенчаваме някои от псевдонаучните или йезуитски тези за съществуването на християнския Бог. III. Съществуване на Бога      Доказателства за съществуване на Бога няма, а и не може да има, ако сме наясно по въпроса що е това Бог! Ако дефинираме Бога като такова всесилно и неунищожимо Същество (или "субстанция", ако това повече Ви харесва), което съществува навсякъде и винаги, което не зависи от реалния свят, в който живеем и чийто закони непрекъснато постигаме, и което дори е първопричина за създаването на този свят, не може да не стигнем до заключението, че нашето познание за това Същество зависи единствено от Неговото желание да ни позволи това удоволствие. Ако Бог иска да стои настрана от хората и да ги остави, след като ги е снабдил със свободна воля, сами да постигат смисъла на доброто и злото, Той винаги ще намери начин така да се скрие, че ние да не можем да Го намерим или докажем съществуването Му, нито по експериментален, нито по рационален път. Ако пък Той реши да се открие на някого, то този някой ще Го намери навсякъде: и в камъка, и в дървото, и в звяра, и в мухата, ако щете, и в човека, и в своята мисъл, и ще бъде категорично убеден в съществуването Му, независимо от твърденията на околните. Затова и християнската религия твърди, че "който търси — намира". Цялата работа тук е в това, че Бог е не просто много по- силен, умен и добър от хората, а е безкрайно, т.е. несъизмеримо, по-такъв, и Той съществува вечно и навсякъде. За да може човек да Го познае или постигне само със свои собствени усилия, той трябва да е поне с Неговите възможности; да, ама човек не е Бог, така че това е невъзможно, или, казано по латински, това е едно contradictio in adjecto, т.е. противоречие в определението.      Това съвсем не е нова теза, а известна от преди около 25 века и се нарича агностицизъм. Ние, обаче, сме малко объркани от тази постановка на нещата, защото комунистическата пропаганда твърдеше, че агностицизма е теория за непознаваемостта на реалния свят, а не на Бога. В някои религии Бог се отъждествява с истината за всичко, или с абсолютната истина, както сега казваме, подразбирайки цялото познание за Вселената, но това е просто друг начин за назоваване на природните закони, или идеята за нещата. Така или иначе, ако твърдим, че Бог е наистина Бог, то Неговото съществуване, или отсъствие, не може да бъде доказано от нас по никакъв начин, защото ние сме несъвършени и греховни същества и когато си мислим че сме открили Бога, ние можем спокойно да се заблуждаваме, както и когато си мислим, че Него изобщо Го няма. Казано на съвременен език Бог е едно същество от друго измерение, и ние просто не можем да Го видим, докато Той — може (стига да поиска). От което следва, че съществуването на Бога е въпрос на вкус, или на вяра, и който иска може да счита, че Той съществува, а който иска — че не съществува. Нашето желание, обаче, не се отразява ни най-малко на Неговото съществуване или отсъствие, защото ние сме тези, които се нуждаят от Него, а не Той от нас! Съществуването на Бога е просто хипотеза, и ако имаме нужда от нея можем да я приемем, но ако можем да се оправим и без нея няма защо да я намесваме; точните и естествените науки се справят много добре и без нея, докато в социалната област тя доста често е нужна, поради наивността на масите, и затова се използува.      Тези разсъждения ни бяха необходими, за да знаем как да възприемаме изложените по-долу "доказателства" за наличието на християнския Бог, като кавичките са нужни, ако разбираме, че доказателства, все едно, не могат да съществуват. Това са примери за йезуитска логика, което е някаква смесица от логика и вяра (там където логиката отказва), но не бива да ги осъждаме особено строго, защото те са предназначени за масите, а хората, като правило, прилагат подобни нелогични разсъждения доста често, за да оправдаят своите виждания по някакъв, уж обективен, начин. Ето някои от най-разпространените тези за съществуването на Бога.      1. Бог е първопричината за света, в който живеем. Всичко на този свят е създадено от някого, защото не може да възникне следствие без да има причина за това. Една къща не може да се построи сама, нито един меч да се изкове сам, нито човек да се роди без акта на зачатието и прочее, така че трябва да има причина и за това, което не става по наша воля — поникването на дървото в гората, появата на дивите животни, създаването на скалите, и моретата, и реките, и звездите в небето, и тъй нататък — и, следователно, те трябва да са създадени от някого. Но никой човек не може да създаде едно цвете, например, ако не разполага с неговото семе, или да сътвори звезда в небето, или да спре изгряването на Слънцето, следователно всичко това е създадено от някакво всемогъщо Същество, което живее вечно във времето, знае всичко, което е било, и което ще бъде, защото познава причинно-следствените връзки на нещата, намира се навсякъде, където пожелае, и управлява целия наш свят или цялата Вселена, защото Той я е създал. Той не посява семето за всяка тревичка защото Той е казал как тази тревичка трябва да посява семето си, или как всяко животно трябва да се държи и как да се размножава, така че да насели този красив свят. Той е създал и човека и го е направил да прилича на Него, но не го е ограничил да прави само добро, защото иначе човек не би имал свобода на волята, това божествено качество, а го е оставил да се мъчи на този свят за да постигне щастие в бъдещия живот, когато дойде при Него, вече без тленната си материална обвивка, а само като една идея, душа, или еманация на Божественото начало. Бог е истината за всичко, защото нищо не може да възникне без идеята за него, а идеята е нематериална, при все че тя може да се претворява в материални форми. Бог съществува, защото колкото и много да знаем ние пак не можем да постигнем божествената същност на света, а света съществува, следователно е бил създаден. Ако ние си мислим, че някои неща се случват просто защото се случват, или случайно, то ние си мислим така само защото не можем да постигнем Божествената мъдрост, но ние се заблуждаваме и грешим. И така нататък.      Всички тези разсъждения са чисто умозрителни и се оборват лесно също по един логичен начин: ако Бог е създал някога материалния свят като е приложил Своята свободна воля, и ако всяко нещо трябва да има своя Създател, то Кой е създал Създателя? Въобще тезата за начало и за смисъл избежно поставя въпроса за началото и за смисъла на това начало и налага нуждата от някаква йерархия от богове, което пак не отговаря на въпросите! Както, между впрочем, отделянето на материята от идеята за нея неизбежно поставя въпроса за първичността на едното от двете, но доколкото те съществуват заедно (като яйцето и кокошката), то такова разделение не води до никъде. Началото на мирозданието трябва да се разглежда само като някаква условна точка за отчитане на времето, а не като някакво истинско начало, така както и търсенето на смисъл или цел, там където те не е задължително да присъствуват, не може да ги открие, а само да ги измисли. Прочее по тези въпроси вижте също и есето "За сътворението".      2. Природата се подчинява на естествени закони и, следователно, те трябва да са създадени от някого. Това е известна модификация на предишната точка, само че тя е доста по-съвременна и логична и затова я разглеждаме отделно. Тя не предполага представата за Бога като някое непослушно дете, което е направило някоя пакост (примерно, вързало е тенекия за опашката на котката) и се е скрило за да си "гледа сеира", а като един истински творец, който е създал нещо завършено (картина, или механизъм, или нещо подобно) и го е предоставил на хората да се ползуват от него. Тази теза не ограничава изобщо научното търсене и познанието за света, в който Бог не е задължително да се намесва, след като веднъж го е създал. Тя просто ни натрапва с нищо необоснованата връзка между природните и човешките закони, и ако последните се създават от някого и записват на нещо, то, значи, и природните трябва да са създадени от някого и записани по някакъв начин в материята. Уловката, обаче, е пак същата: щом нещо съществува, то и трябва да е създадено от някого. Вярно е, че не може да има причина без някакво следствие, но кой ни дава право на базата на следствието да измисляме и причината за него? Пък и кой може да ни гарантира, че причината е една единствена, та да изберем именно нея? Случайността на нашия свят може и да е "закодирана" в него (от някого или нещо), но може да е и единственото възможно решение, при което нямаме никаква нужда от хипотезата за Бога. Освен това тази теза пак принизява ролята на Бога, или противоречи на Неговото определение, защото ако Бог е създал всичките природни закони, то значи и Той трябва да им се подчинява, което ще рече, че Той няма свободна воля или не е никакъв Бог.      3. Целесъобразността на нашия свят може да се обясни само с наличието на неговия Създател. Тревичката расте за да бъде изядена от някое животно (и за да насища въздуха с кислород, ако искаме да сме по-задълбочени в разглеждането); листата на дърветата опадват през зимата за да не замръзнат, и за да предпазят корените от измръзване, и за да обогатят почвата с хранителни вещества; кравата съществува за да ни дава мляко, свинята — месо, кокошката — яйца, и т.н.; Слънцето изгрява за да топли, Луната — за да ни свети през нощта, реката тече за да пием от нея, моретата съществуват за да се въди риба в тях и пр.; секса съществува за да се плодят и размножават хората и животните; човек е създаден за да радва Бога; и други подобни неща. Нищо не става просто така в природата, ами с някаква определена цел, и ако ние не можем да я постигнем, то това не значи, че такава цел няма. Ако света не беше създаден от Бога, то той нямаше да бъде така целесъобразен. Науките не противоречат на съществуването на Бога, а служат само за да ни обяснят Божествените цели, които Той си е поставил, и които, иначе, слабите "човеци" не биха могли да разберат. Бог ни е дал разума за да можем да Го постигнем, понятието за добро и зло — за да се стремим към доброто, и свободната ни воля — за да се доближим до Него. Дори мухата съществува за да храни паяците и птичките (и, може би, за да ни научи да живеем по-хигиенично), червея — за да разрохква и обогатява почвата, а смъртта — за да се научим да ценим живота и за да можем да отидем после в рая или в ада, според това, което сме заслужили на този свят. Но защо тогава да не добавим, че и носа съществува за да се държат очилата на него, кутрето — за да има с какво да си ... бъркаме в носа, а пък ръцете — за да можем да се забършем изотзад (защото не можем, хъм, да се облизваме като котките и кучетата)? Животът е резултат от благоприятни събития и безброй много проби и грешки (вижте пак "За сътворението"), и всякакви опити да му припишем цел или смисъл са най-малкото комични.      4. Бог съществува за да ни научи кое е добро и кое — лошо. Това е нравствената аргументация за Неговото съществуване, но и тук нещата вървят отзад напред, или доказваме едно нещо само защото така ни се иска. Щом човек не знае кое е добро и кое е лошо за него, а той наистина доста често не знае, значи трябва някаква всемогъща сила да дойде да го научи. Но ако понятието за добро и лошо не е съществувало преди "дядо Господ" да ни го разясни, то значи светът, който Той е създал (с лошото в него), съвсем не е добър, или самият Господ съвсем не е добро Същество. Приказките за свободната воля на човека, поради която Господ е оставил и злото на този свят, защото, виждате ли, ако няма зло, то няма и да има от какво човек да избира и ще постъпва винаги добре, са много хубави на теория, но съвсем не оправдават човешките нещастия, и, в крайна сметка, след като е Бог да беше измислил някакъв начин, че хем да има свободна воля, хем да има зло, хем пък човек да не твори зло, а само добро! Какво от това, че по този начин нямаше да има за награда вечното блаженство (или вечните наказания) на "онзи свят" — тогава човек просто щеше да живее и на този свят като в рая. Разбира се, че това е несъстоятелна теза. Ако пък доброто и злото са съществували и преди появата на Бога и създаването на нашия свят, то тогава Бог няма никакъв принос по въпроса. Излиза, че нещата си се разрешават лесно, ако изобщо не намесваме тези понятия в материалния свят, който си е такъв какъвто си е, а пък доброто и злото са относителни, както и всичко останало, или са странични продукти на съществуването на материята. Моралът от това няма да пострада, а ще стане това, което той, така или иначе, е — правила за мирно съжителство на много индивиди. Само дето ще се разминем с хипотезата за Бога, а целта на занятието беше да я потвърдим.      5. Бог е Спасителя на човечеството. Въпреки нещастията на този свят, Бог е този който спасява безсмъртните души на хората, и Той дори е отделил частица от Себе си, като е породил Своя син Христос изцяло в човешки облик и с човешка плът, за да може Той да изпита всички човешки страдания и да може после чрез Своята смърт да победи смъртта. Бог е създал не само реалния свят, но и рая и ада, и по този начин е дал възможност на човека да се приобщи по-пълно към Божествената същност. Дори да оставим настрана с нищо неоправданата хипотеза за съществуването на Христос, защото няма никакви исторически доказателства за реалното Му съществуване, още повече достоверни свидетели на момента на зачатието, или възкресението Му, след установена от компетентна лекарска комисия физическа смърт, но нямаме и никакви основания да считаме, че "онзи свят" е с нещо по-добър от този. Човекът е крайно същество и съвсем не е ясно дали един вечен живот (ако е възможен) ще е нещо хубаво, или безкрайна скука, защото щастието може и да се състои преди всички в застоя (тъй като всеки преходен период е нещо, общо взето, лошо — както видяхме на примера на нашия мирен преход към демокрацията, който все не свършва), но не и вечния застой, без никаква възможност за промяна (освен за тези в Чистилището, след което идва пак вечна скука). Там където няма никакви очаквания и надежди за промяна няма и никакво поле за изява на свободната воля. С други думи, както и да си кривим душата, "оня свят" си е едно вечно заточение! Ако Бог беше наистина добър и всемогъщ Той би измислил някой безболезнен начин на унищожение на душата (или изтриване на паметта ù, ако толкоз не Му се изхвърля нещо хубаво), вместо вечни мъчения (или блаженства със същия ефект). Така че: както този свят е лош, така и "онзи" е лош, така и връзката между двата е, едва ли не, най-лошата, и това не е никакво спасение на човечеството, защото и две хиляди години след Христос човечеството продължава да се избива както и по-рано, даже в значително по-големи мащаби. Вместо да "разваляме имиджа" на Бога по този начин по-добре изобщо да не Го намесваме в нашите човешките глупости. IV. Атеизъм      След като констатирахме, че агностицизма е нещо вярно, и съществуването на Бога е въпрос на вкус, не бива да прескачаме и другия полюс в изповядването на религиите — атеизма — още повече, че той е свързан с тяхното бъдещо развитие или "мутиране". Атеистът твърди, че няма Бог, но това също не може да се докаже, както и противното, и в този смисъл атеиста е също вярващ! Това може да звучи парадоксално за болшинството от хората, включително и за самите атеисти, но то си е чиста истина. Нещо повече, вярващите и атеистите не са съвсем симетрично противопоставени, като истинските вярващи са именно атеистите, защото съществуването на Бога, все пак, може да бъде доказано, ако Той съществува и реши да ни се открие, докато отсъствието на Бога просто не може да се докаже (ако Него Го няма)! Това вече трябва да е ясно, защото за всяко нещо е много по-лесно да се докаже неговото наличие (ако присъствува поне в един частен случай), отколкото отсъствието му (навсякъде и винаги), по който повод народа ни казва: "върви доказвай, че не си камила". В повечето случаи не остава никакъв друг алгоритъм за доказателство на отсъствието освен, тъй нареченото, пълно претърсване, а това в нашия случай е невъзможно, защото трябва да "претърсим" всяка една точка на безкрайното пространство и време, като при това изобщо нямаме представа как изглежда това, което търсим!      Нека сега се опитаме да прогнозираме бъдещето развитие на религиите, като изходим, разбира се, от някаква обща тенденция в хронологичната поява и развитието им. Тази тенденция не е толкова трудно да се забележи и тя е: от конкретното — към абстрактното! Всички първобитни религии са изобразявали по някакъв начин своите богове, като техния облик е бил догматично установен и, разбира се, подобен на човека или на някои животни. Хиндуизма също има човекоподобни богове, но някои имат вече по шест крайника, и се заговорва за милиони светове или Вселени, които могат да се появяват от диханието на един бог и да се разрушават от друг, като божествена вече става истината. При фараоните и древните гърци, както и в еврейската религия боговете са все още твърде човешки. Но ето, че при християнството се появяват три бога: Отец, Син и свети Дух, като въпросът тук не е в броя им, а в абстрактния образ на Духа, който се изобразява като гълъбче не защото прилича на него, а за да се изобрази някак-си. Седем века след Христа възниква и исляма, който казва за Бога само, че Той съществува, но как изглежда — никой не може да каже, поради което в джамиите може да има орнаменти, и то най-често отвън, но стените им са голи, за да не са отвличат молещите се с разни картинки. По времето на Мохамед не е имало научна фантастика и затова той не нарича Аллах същество от ІV-тото измерение, но смисъла на този Бог е такъв. Разпространилият се масово през ХIХ и ХХ век (макар и идващ от Древна Гърция) атеизъм изобщо се отказва от Божествения облик и го заменя с безличното "природа" (или субстанция — при Спиноза). Вярно е, че при атеистите Бога изчезва съвсем, както и светците и чудесата, но остава една негова квинтесенция, или идеята за Бога, под формата на природните закони, т.е. остава най-важното, това което не може да бъде унищожено.      Ако някой още да се чуди защо исляма бележи значителен прогрес, особено през ХХ-ия век, то значи не си дава сметка как бурното развитие на науката постепенно прави несъстоятелни строгите християнски догми и конкретните образи на Бога. Хората все още са като децата и имат нужда от приказки, но те вече искат нещо по-съвременно, някоя научно-фантастична приказка, т.е. някоя религия, която оставя много място за собствената им фантазия и мисъл. Християнската религия също се променя, доколкото това ù се отдава, като дивергира в най-различни ереси от около ХV век насам, докато се стигне до съвременното положение, където в Америка през ХХ век се появяват и редица, тъй наречени, автокефални църкви, т.е. църкви създадени от един човек, който сам си е главата на църквата (че и "опашката" ù, защото не може да се каже, че те имат много последователи). Оказва се, че иконите не са задължителни за вярващите, но и ежедневните молитви също не са нещо неотменимо. Важното е човек да си дава сметка, че не е сам на тази планета, и че живота на нея не свършва с неговия живот!      От конкретното към абстрактното е естествената еволюция на религиите, но това е и пътя, който изминават повечето науки, защото това е и пътя на нашето познание за света. Заключителният момент в това отношение засега е атеизма, но той още не е достатъчно развит и няма редица от ритуалите, които има всяка уважаваща себе си религия и затова той още не се възприема от масите като такава, ала бъдещето е неограничено (освен, ако ние самите не си го ограничим), така че не бива да го отхвърляме прибързано като вяра.      А междувременно една нова религия се появи през двадесетия век и докато хората спорят дали тя е религия, дали е хубава, и прочее, тя успя да си пробие път по целия свят. Става дума за комунизма, или по-точно за Ленинизма, който има всички белези на една атеистична религия. Тя се породи от Марксовия "призрак на комунизма", но започна да съществува като религия по времето на Ленин в младата Съветска държава, премина през периоди на гонения и преследвания, създаде свои мъченици, успя да се утвърди като официална религия на една огромна територия от земното кълбо, и сега обикаля из "третия" свят като търси подходяща почва за развитието си. Тя няма богове, но има природни закони, които са не по-малко неумолими от боговете; няма чудеса, но има чудесата на науката, които са не по-малко удивителни от тези на боговете; няма молитви, но има желания, стремежи и идеали, които имат не по-слабо въздействие върху масите. Вярно е, че в ритуално отношение има още много да се желае, но пък и нейното активно съществуване е едва към 80 години, а какво се дори два-три века за една религия? Тя сега не е господствуваща религия в екс-комунистическите държави, но това не означава, че тя не владее още "умовете и сърцата" на хората (изтъркан шаблон, ала, общо взето, верен), защото краха на комунистическата система беше просто един сигнал за отделянето ù от държавата, така както е станало през Възраждането с християнската религия в целия западен свят. Тя има морал, има утопичност, има понятие за грях, има задгробен живот ("светлото бъдеще"), има цел — щастието на народа, предизвиква застой (както и всяка религия), а застоя е особено важен когато една цивилизация (като съвременната) си отива, тя е достатъчно толерантна към другите (т.е. истинските) религии, проповядва аскетичен начин на живот на този свят, и е едно реално убежище за слабите или слаборазвити страни и народи. Тя си имаше дори и цензуриращи органи и инквизиция, както при всяка друга управляваща религия.      Дали и доколко тя ще просъществува — бъдещето ще покаже. Но доста неща в нея могат да се запазят, дори петолъчката, защото това е много разпространен и стар символ и съществува и на американското знаме (при все че американците бягат от комунизма "като дявол от тамян", ама то е защото те са богата страна и никой там не иска да бъде беден), освен това Пентагона (т.е. петоъгълника) е, всъщност, една "петолъчка с отрязани лъчи" (или обратното — петолъчката е надстройка на петоъгълника). Червеният цвят с нищо не е по-лош от синия, например, а пък партийните домове никой не е казал, че трябва да бъдат само в "Сталински" стил (или "комунистическа готика"), и могат да се строят и като космически станции, ако щете. Бъдещето на човечеството е един много по-осезаем идеал от задгробния живот, защото всеки човек, така или иначе, се стреми да остави нещо след себе си (най-малкото някое и друго дете), а пълната абстрактност на бога-природа никога не заплашва с демодиране поради промяна на вкусовете. Най-ценното благо за човека е неговия труд и това е неоспорима истина, а най-голямото щастие (за всеки достатъчно разумен индивид, който може да "надскочи" своята тленна обвивка) е щастието на другите, защото това е взаимното и споделено щастие, а то е нещо, което може да го надживее, като остави следа сред другите хора. Противоречието между вяра, която всяка религия изисква, и разум, който самата човешка същност изисква, съвсем не е чак толкова трудно преодолимо (както противоречието между половете, например, или между поколенията), защото вярата може да се обоснове по пътя на разума, а разума да съществува на базата на вярата (в него). Нещо повече, именно симбиозата между вяра и разум при комунистическата атеистична религия, или при някоя нейна наследничка, включвайки противоречието в себе си, може да направи тази религия жизнена и дълготрайна. А фактът, че тя не предявява никакви расови, имуществени, полови, интелектуални, и прочее разлики (освен, може би, необходимостта изповядващите я да не са значително по-богати от другите, но това е лесно преодолимо) я прави и съвсем общодостъпна за всеки слаб, но що-годе разумен, човек.      Така че религията е опиум за народите, но докато те не покажат, че нямат нужда от този опиум, тя ще заема едно централно място в социалния живот на хората. А, съдейки по всеядността и наивността, с които масите поглъщат рекламите, които им се предлагат, има всички основания да се предполага, че те винаги ще имат нужда от религия. Религията е вредна когато се сблъскат жестоко две различни религии и започнат да водят войни (например, защото едните чупели яйцето от острата, а другите — от тъпата  му страна), но иначе известна доза заблуда за живота е жизнено необходима на хората за да могат те да го живеят, и, в този смисъл, всяка една религия върши добра работа, защото човек никога няма да се откаже от заблудата, ако тя му харесва. Докато едно общество е разделено на противопоставящи се структури с различни интереси (а това ще бъде така винаги, защото хората са създадени различни по вкусове, интереси, и способности, и тъкмо това разнообразие е най-ценното нещо на този свят), дотогава то ще има нужда от нещо обединяващо и сплотяващо неговите членове. Докато човек има нужда от опора и цел в живота той ще има нужда и от религия. А той винаги ще има такава нужда, защото не е Бог.     ЗА НАСИЛИЕТО I. Необходимост от насилие      Насилието е необходим елемент в "играта" наричана живот! Това е тривиална истина, не само защото хилядолетното съществуване на човечеството го доказва, а и защото единствения начин да се преборим с него е ... друга форма на насилие, било то: някаква полиция или армия, нелегална мафия, революция, религиозна война, съдебно следствие и прочее. При това, разбира се, съвсем не е без значение характерът на новото насилие, което може да бъде и по-хуманно (в общоприетия смисъл на думата), но то трябва да бъде по-силно, доколкото може да се говори за някакъв обективен критерий за измерването му, като човешки животи, или процент от един живот като мярка за нанесени тежки физически или морални щети; или иначе то трябва да се изразява в някакъв друг аспект. Особено трудно е свеждането към скалата с човешките животи когато въздействието е морално, или на морален терор, при което се променят обичайните човешки действия поради страх от бъдещо насилие, при което даденото въздействие, при все че има предпазващ ефект, е вид насилие над личността, и в този случай големината на общото въздействие се определя от широките слоеве, към които то е насочено, докато силата му във всеки единичен случай може да е само 1-2% от условното значение на един живот. Във всеки случай едно такова зацикляне в борбата срещу насилието посредством друго насилие (още повече, че друг начин и не съществува), е естествено явление.      Насилието може да мени формите си, като всяка нова форма обикновено се различава по някакъв параметър, или по сферата на действието си, т.е. по обхвата на личностите, спрямо които се прилага. При това не само че точна количествена оценка не е възможна, поради относителния характер на мерната единица, но и почти винаги отсъствува, тъй наречената, "контролна група", с която да се сравни новата форма на насилие със старата, ако тя продължаваше да съществува при контролната група, а повторението на нещата във времето никога не става при съвсем същите условия. Така например, не може със сигурност да се твърди, че комунистическия терор в бившия Съветски Съюз (или която и да било друга екс-комунистическа страна, с условното изключение на Германия), е бил по-лошо насилие от съвременната демокрация, с неизбежно съпътствуващите я: национални, етнически, религиозни, и криминални кръвопролития на същата територия и за същия период от време — защото не са съществували два еднакви по всички параметри Съюза, които да се сравнят за един по-голям период (сто години, да речем) и като се оценят жертвите да се извади заключение за по-хуманния характер на едната или другата форма! Всички възможни сравнения на различни територии, с различно население, и в различни периоди от време, са неизбежно необективни и могат да служат само на пристрастни политически сили да докажат каквото си искат (и то на базата на едни и същи факти).      Така или иначе, насилието е присъствувало винаги в човешката история и няма никакви основания да се предполага, че някога то ще изчезне, независимо дали това ни харесва или не — така както, да речем, не можем да направим маслини без костилки (а ако и да съществуват цитрусови без семки, то те не могат самостоятелно да дадат живот). Това е неизбежно, също както не е възможен живот без смърт, ако щете. Но преди да се задълбочим във въпроса, нека най-напред дадем една достатъчно обща и неограничителна дефиниция на понятието "насилие", като: много остра форма на принуда, водеща до сериозни физически и морални последици, включително и до летален изход, и имаща за цел да накара отделни индивиди или групи такива да постъпват противно на тяхното желание. Важното тук е нежеланието на субектите да имат изискуемото поведение, и сериозните последици за тях в противен случай, защото не можем да считаме за насилие, ако някой, примерно, бъде събуден въпреки нежеланието му да става (дори и ако му се излее чаша вода на главата). В същото време, обаче, ние не слагаме никакви изисквания за характеризиране на обекта, който предизвиква насилието над субекта (нещо, на което ще се върнем накрая).      По-интересната, и неочаквана за мнозина, страна на въпроса възниква с твърдението, че насилието е една разумна реакция, както от страна на обекта упражняващ насилието при дадена ситуация, така и от страна на субекта на насилието, прилагащ или ново насилие към обекта, или подчиняващ се на принудата, въпреки привидната хаотичност и неразумност на реакцията (доколкото, въобще, може да се говори за разумно поведение при човека, което ще разясним след малко). Тук е мястото да споменем едно основно качество на организираната животинска материя и това е неадекватността на реакцията, защото при нея не важи закона на Нютон за равното и противоположно противодействие (вижте още "За сътворението"). Неадекватна, обаче, е слабо твърдение, защото тя може да бъде по-силна или по-слаба, и ние ще се опитаме да конкретизираме този закон като проследим едно динамично засилващо се въздействие върху живата материя (било то амеба, крайник на жаба, отделен човек, или социална група). При много слабо въздействие още няма никаква реакция до достигане на някакво прагово значение, после реакция се появява и тя най-често е по-силна от въздействието, като със засилването му се засилва още и реакцията, но това продължава до достигане на някакъв момент на максимум, след което при по-нататъшно засилване на въздействието реакцията започва да отслабва и след известно време неминуемо престава, защото субекта на въздействие просто е изчерпал своите енергетични и прочее възможности за реакция (докато обекта се предполага, че е с неограничена, или поне много голяма, сила, за да може да оказва въздействие върху субекта, още повече насилие, от което тук се интересуваме).      Този експеримент е условен, но е очевидно, че е общоприложим, независимо от вида на въздействието и субекта. Животинската материя, особено един цялостен организъм, при слаби въздействия има силни реакции (например, ако дръпнем котката за опашката, тя ще ни одере), при по-силни въздействия постепенно става адекватна на дразнителя (на тоягата, според поговорката), и при много силни — просто се отказва да противодействува (т.е. котката ще се свие и най-много да почне да мяука жално). Но това, което важи за котката, важи с пълна сила и за човека, независимо дали яде бой или се е порязал (най-малкото порязване най-много боли, а болката е вид ответна реакция при висшите животни, която определя и следващите им реакции). В социалната сфера няма нужда да ходим далеч за примери и бихме могли да си припомним вълната от стачки на работниците от просветата у нас (като относително по-интелигентни) веднага след ноемврийския преврат, а и в по-късните демократични времена, от което разглеждане се вижда, че при по-слабите трудности, скоро след преврата, стачките бяха най-масови, а при наистина трудните моменти в по-късните години, при значително по-ниски средни работни заплати по отношение на жизнения минимум, учителите стачкуваха все по-малко, докато накрая съвсем се отказаха да го правят активно. Кривата на тази реакция може да бъде различна, но нейния характер е все един и същ, и той се изразява в това, че при по-слаби въздействия възникват по-силни реакции и обратно!      Известна слаба аналогия може да се наблюдава и при реакцията на растителната материя, например на огъване от силен вятър, но в момента на вятъра реакцията по нищо не се отличава от тази на тънка метална пръчка, което се дължи на еластичността. Разликата, обаче, между метала и дървото се проявява във времето (като клона просто става по-жилав), и най-вече в бъдещите поколения, след като се наложи някакво генетично изменение, докато една метална пръчка никога няма да стане по-здрава от само себе си. Това ще рече, че някакви зародиши на неадекватна реакция (а от там и на разумност, както ще видим след малко) има и при растителната материя, но този въпрос сега не ни интересува и можем да го оставим на специалистите, като се върнем към реакцията на животното.      Е добре, ще каже някой, може и да е така, но какво разумно има в такава реакция, и от чия гледна точка? Ами много просто: гледната точка е съхранението и продължаването на живота, а разумното е именно в това съхранение, защото при слабо въздействие по-силната реакция по-ефективно помага на живото тяло да се освободи от въздействието, докато когато въздействието стане такова, че на него не може, или не е разумно, да се противодействува, то реакцията отслабва, с надеждата въздействието да престане, но дори и да не стане така, все пак, реакцията безсмислено изтощава клетката, организма, или социалната общност. Дори от гледна точка на обекта на въздействие (ако той е разумен) и на ефективността на самото въздействие е по-разумно то да бъде по-силно от необходимото, за да има нужния ефект на възпиране на реакцията. Така че парадоксалният характер на реакцията на живото на принуда, или крайната форма на принуда — насилието — е една по-разумна форма, както на въздействие, така и на реакция, от тази на неживата материя, където противодействието е точно равно на въздействието.      Друг е въпросът дали това е максималната степен на разумност, която може да прояви една организирана материя, особено в социалната област, и, положително, съществува и по-разумна реакция, която се състои в по-ранното положение на екстремума на кривата, т.е. в предвиждането на неприятните последици за живото от силния дразнител без да има нужда той да става наистина силен! За съжаление, обаче, това "вразумяване" е много бавен процес и продължава векове и хилядолетия като практически не е ограничено във времето, защото винаги може се мисли за по-добра оценка на момента на прекратяване или намаляване на реакцията, като се стигне дори преди праговото въздействие, което би имало за резултат пълното отсъствие на необходимостта от насилие. Така или иначе, насилието е оправдано, ако то предотврати необходимостта от по-голямо насилие, и това е единственото оправдание за насилието! Тази теза може и да не е изказвана по този начин но тя, положително, е била известна от хилядолетия и е фиксирана във всички законови актове в днешно време, защото наказанието никога не е равно на прегрешението. Не само при убийство, където не е по силите на човек да върне живота на някого, но дори и при открадната кокошка, например, където се плаща глоба поне колкото за десет кокошки, се получава пак, че при по-леките случаи наказанията са по-тежки, а при по-тежките — те са по-леки, и при най-тежките случаи на отнемане на нечий живот престъпника най-често остава жив. А какво е едно съдебно решение, ако не реакция на едно престъпление, и какво е един престъпен акт, ако не реакция на установените за дадено място и време закони?      Но, така или иначе, насилието съществува и то се "лекува" с друга форма на насилие, като на малкото насилие се отвръща с голямо, за да се спре разпространението му, а на голямото насилие се отвръща с по-малко (ако се реагира относително разумно), защото ескалацията на насилието не води до нищо хубаво, както отдавна е забелязано, а само изтегля момента на екстремума към по-големи насилия. Можем да наречем този закон за краткост "закон за необходимото насилие" (или по-общо, "закон за необходимото въздействие"), което достатъчно точно отговаря на същността на гореизложеното. А нима основното послание на Христовата религия, която казва, че когато те ударят по едната буза трябва да се обърнеш за да те ударят и по другата, е нещо по-друго освен избягване на безсмислено насилие поради осъзнаването на горния закон? Христовото послание е необходимо именно защото то противоречи на нормалната човешка реакция, която не е достатъчно разумна! II. Прояви на насилието      Сега вече е време да се спрем и на някои конкретни проявления на насилието в обществото, за да не звучи нашето разглеждане абстрактно, но това не е класификация на формите насилие, защото някои от тях се съдържат в други или ги предизвикват, а просто един преглед на по-важните моменти, който има за цел да покаже действието на закона за необходимото насилие (или ненужността от насилие, ако социалните общности можеха да предложат някаква по-разумна алтернатива).      1. Първото с което ще започнем е войната. Тя е най-масовата форма на насилието, но интересна е всеобщата заблуда (случайна или умишлена?), че, поне от римско време насам, войната се е считала за крайното, или най-мощното, средство (ultima ratio, по латински), докато тя почти винаги е била първото средство, защото надали някога се е сядало на масата на преговорите преди да са се провели някакви бойни действия, като единствените изключения са когато са били вземани решения на базата на чужди поражения, а това ще рече, че изключения, всъщност, няма! В духа на казаното преди за разумността на насилието излиза, че войната, все пак, е разумно средство за доказателство на нечие предимство, и че при нея се извършват масови насилия, за да се предотвратят многогодишни насилия в следващите периоди, но лошото е, че това средство далеч не е достатъчно разумно, защото могат да се предложат най-различни други средства за постигане на целта.      Като примери можем да дадем следните: спортни състезания (футбол или друга игра на топка, фехтовка, конни състезания, атлетичен многобой, и пр.); интелектуални двубои (шахмат или шашки, да речем); хазартни игри, които във всички времена са символизирали намесата на по-висши сили; магии и гадаения, които в миналото често са се прилагали (но нито са били утвърдени общоприложими и за двете страни "стандарти", нито пък те са успявали да предотвратят сраженията, а само са създавали някаква психическа нагласа за тях); представителни битки на еднакви по численост (примерно по сто души) бойни подразделения от двете страни в условия на реална война, т.е. на живот и смърт; такива битки, но само на един процент от войсковите части; ако щете гладиаторски битки, и прочее. Войните пък по икономически причини биха могли да се водят с икономически средства (както сега се опитваме, но не ни се отдава много), а тези по религиозни причини — чрез религиозни диспути, парадни шествия, изповеди или беседи на свещеници, и прочее. Още по-малко смисъл би имало от гражданските войни, ако можеше да се постигне едно обобщено за страната виждане за проблемите, а не да се действува като две глутници вълци в общо ловно поле. Основният недостатък на споменатите разумни методи е, че това биха били слаби насилия и, като така, не биха изпълнили предназначението си! Макар че, разбира се, тези въздействия нямаше да са слаби, ако масите проявяваха малко повече разум и предусещаха безсмислието от по-силни въздействия.      И, все пак, във войните до преди век-два е имало много по-голяма доза разум, отколкото в сегашните, защото все още е съществувала разлика между фронт и тил, а особено в Древна Гърция войниците са се биели само на бойното поле (както сега се провеждат спортните състезания), като предварително се е знаело къде именно ще се бият, така че тогава войните много и не са се различавали от едни сегашни автомобилни надбягвания, например. През ХХ-ия век, обаче, силата на човека нарасна неимоверно много и той, естествено, има нужда от много по-големи насилия, за да може с тяхна помощ да се постигне тъй необходимата слаба реакция — за съжаление такива са фактите! Освен всичко останало сега държавната организация е много по-силна, така че сегашните войни са като битките на динозаврите — пролива се много повече кръв отколкото когато се бият два комара, примерно. Иначе хората не са поумнели и не се канят! Презумпцията за достатъчната въоръженост е хубаво нещо от гледна точка на силните държави (защото те все едно са силни и знаят какво става при споменатите динозаври), но малките или изостанали в промишлено и военно отношение държави продължават да търсят някакви хитри (а често и подли) методи за постигане на надмощие, което с ограничение на въоръженията няма да им се отдаде. Например, много хубаво е държавите да не притежават ядрено оръжие, но то е хубаво от гледна точка на тези, които вече го притежават, а кой ще убеди слабия, че за него е по-добре да си остане по-слаб от силния?      Много лесно е да се издигат твърдения, че насилието е ненужно и безсмислено и че, примерно, съвсем не е имало нужда да се опожарява Дрезден, да умира значителна част от населението на многомилионен град като Санкт Петербург, да се хвърля атомна бомба над Хирошима, и прочее. Само, че кой може да докаже, че такова чудовищно насилие не е било необходимо за да спре по-големи насилия, докато не се стигне до такава ескалация на страданията, че всички нации да постигнат, поне за малко, максимата на Христос за обръщане и на другата буза? Нима благодарение на Втората световна война светът не живее вече половин век (дал Господ и повече) без (поне) световни войни, и нима ако не беше хвърлена бомбата над Хирошима нямаше досега да бъде хвърлена някъде другаде такава, или по-мощна, бомба? Жестоко, наистина, но необходимо насилие, защото хората продължават да се бият по гърдите, че са разумни същества, докато те са само същества способни да мислят, само че го правят чак тогава, когато са изчерпали всички останали неразумни методи за постигане на целта (принос, може би, на автора към дефиницията за homo sapience). Много хубаво би било ако американците, примерно (като най-могъща страна в света), бяха решили да отделят десетина години по 5-6% от доходите си за помощи за безработните милиони немски работници през 30-те години на ХХ век, или за бедствуващото население на изостаналата азиатска страна наречена Съветски Съюз през 20-те години, и други подобни, ама те не го направиха. Много хубаво би било ако капитализма от началото на този ХХ-ти век беше малко по-добър и не създаваше условия за зараждане на фашистката и комунистическата идеологии, ама той не беше. И понеже човечеството няма възможността да прояви повече разум от една медуза (вижте "За човечеството"), то и реагира според закона за необходимото насилие. Това е положението, значи.      2. Друга типична проява на насилието е станалия "модерен" през ХХ век термин "геноцид", но той не е изобретение на века, а съществува от хилядолетия, само че по-рано се е прилагал предимно на ниво семейство или род, докато днес се прилага в по-широки мащаби или на ниво нация. Иначе нищо ново под слънцето. Необходимостта от упражняване на този род насилие идва от възможността за генетично предаване на качествата на субекта в поколенията и от условията, които това създава за останалия жив субект да упражни на свой ред насилие над предишния обект, което въздействие, естествено, ще бъде по-силно от първоначалното, ако първоначалното не е било достатъчно силно. Просто и ясно нали — всяка крушка си има опашка! Това не е оправдание, защото нищо не може да оправдае геноцида (дори предишен геноцид) — това е само обяснение. А като си помисли човек колко тривиално е било решението, което биха могли да приложат евреите, при желание, за да предотвратят геноцида над тях още в зародиш (защото те са разполагали с хиляди години за да стигнат до това решение, понеже са били преследвани още от библейски времена), просто да му се доплаче за това тъпичко същество наречено мислещо.      А решението, наистина, е просто, защото геноцида е насочен срещу гена и, следователно, ако този ген е трудно да се открие, то и геноцида няма да има почва за съществуване! С други думи, изходът е в постепенната асимилация на еврейската народност или, най-малкото, в отказването им от концепцията за "богоизбрания народ", което би премахнало из основи необходимостта от прилагане на насилие над тях. Нищо сложно или жестоко — просто евреите не е трябвало да се противопоставят с всички сили на кръвосмешението с другите народи където са живеели. Така, например, е станало с тракийците по нашите земи в дълбока древност, а типичния съвременен пример за равноправно расово измесване, струва ми се, е Бразилия. Това не е загуба на гена, а по-широко разпространение на по-плодородна почва, което е и за предпочитане за генетичното заздравяване на народностите, защото отдавна е известно, че при по-далечни роднински връзки се раждат по-здрави деца, но в Талмуда (който автора не познава, но е чувал) са описани много бракове между преки роднини. Така че, действително, и най-умният си е малко прост, макар и това да не е пряко по темата ни.      Но може да се погледне и под друг ъгъл на нещата, защото концепцията за богоизбраната раса е своего рода насилие над околните, само че слабо (морално), и бидейки такова то, естествено, налага необходимостта от по-силно противодействие, каквото и се е прилагало спрямо евреите в много страни през различни векове, но "върха" се достига при фашизма, който прилага вече неприкрит геноцид. Реално погледнато, обаче, фашистите не измислят нищо ново, а само "обръщат тоягата", заявявайки, че в такъв случай и те са богоизбрани, защото са арийци. Прочее, ясно е, че геноцида (дори и най-хуманния) е вреден за човешкото общество като цяло, защото намалява тъй необходимото ни разнообразие.      3. Друг вид насилие се появява при религиозния и идеологически фанатизъм. Доколкото вярата или убедеността са нещо, което елементарно може да се промени за по-малко и от едно поколение тук необходимото насилие е, общо взето, по-слабо отколкото при предишните случаи, но то неизбежно присъствува в историята на всички религии и държавни идеологии. Заслужава да се отбележи, че и в този случай има лесно разрешение на споровете (ако имаше повече колективен разум), защото всяка религия по своему е прогресивна (е, и регресивна също), така че няма особена разлика коя именно човек ще споделя (също както и при избора на партньор при създаването на семейство) и разликата е само въпрос на вкус, т.е. нещо второстепенно и, следователно, няма разумна необходимост от силно принудително въздействие! И наистина не би имало нужда от принуда, ако субектите лесно сменяха религиите си, или ако свещениците бяха осъзнали необходимостта от религиозна поносимост. Малко по малко, това се осъзнава в днешно време, и в редица страни мирно съжителствуват най-различни вероизповедания, но до това състояние се е стигало винаги след много ненужни кръвопролития и далеч не навсякъде. Аналогичен е въпросът и с различните идеологии защото, макар че религията има за цел щастието, а идеологията — спокойствието, в страната, те си приличат като различни форми на заблуда (вижте "За религията"), и поради нежеланието на масите да приемат лесно нови заблуди се налага да се задействува закона за необходимото насилие, за да може после нещата в страната да вървят гладко. Казано по друг начин: необходимото насилие би могло да бъде по-слабо, ако човешкия инат не беше по-силен!      4. Друг вид необходимо насилие е гражданският терор, но той е пряко следствие от религиозни или идеологически причини, макар че понякога може да е породен и от други вътрешни размирици. Капризният момент тук е, че често този терор става по-силен от необходимото, при което той, освен че постига първоначално ефекта на слаба реакция, дава възможност и за натрупване на народно недоволство, при което в последствие се получава, че силното въздействие изиграва ролята на слабо, като поражда след време доста силна реакция. Това е много тънък момент и, тъй като народно недоволство съществува винаги при смяна на някаква линия на ръководство с друга, не може да се каже еднозначно къде е точната среда на насилието. В смисъл, че както у нас е имало на времето си Крумовски закони, или в младия Съветски Съюз е имало ЧК, така и в много други страни е имало прекалено неадекватни на престъпленията наказания, и такива съществуват и днес по света, защото трябва да е налице "нечовешки" интелект, който да определи нужното ниво човешко насилие, т.е. това е практически невъзможно. Донякъде нещата в този аспект се свързват със садизма, за който ще споменем след малко, защото се създават условия за масова проява на узаконени жестокости, но, трябва да подчертаем, че терора се появява най-често като реакция на управлението на неподчинението на народа, така че вината за терора трябва да се носи както от управляващите, така и управляваните!      5. Следващият вид необходимо насилие е анархизмът*. Може би привържениците на това движение да си мислят, че те действуват така, защото, според тях, анархията е най-добрия регулатор (или поне един от добрите регулатори) на човешкото общество, или че "анархията е майката на реда", защото реда се поражда от хаоса, и прочее, но те просто се заблуждават. (Между другото, това е много стара теза, защото английската, т.е. латинска, дума cause или "причина" е етимологично свързана с думата chaos или "хаос", която пък е от гръцки произход, и тази връзка отразява наивните представи на древните гърци от преди около 25 века.) И те имат основание да се заблуждават защото прословутата идея за пазарно стопанство експлоатира тъкмо тази мисъл, но нашите, меко казано, неудачни опити от първите демократични години, както и световния опит в това отношение, ясно показват, че залагането само на една идея, без нейната противодействуваща, не води до нищо хубаво! Хаосът не е добър регулатор дори в света на молуските, камо ли в човешкото общество; той може да действува в света на атомите и субатомните сили, или в другата посока — на ниво галактики — но при хората не хаоса е това, което води до някакъв ред (като правило, разбира се). Анархизмът има ефект не заради хаоса, който той предизвиква, а заради приложението на необходимото насилие върху малко, и често съвсем невинни, субекти, и още в условията на мирно съжителство, когато това уж е недопустимо. По този начин с малко сили се постига силно въздействие, или казано по друг начин: анархизмът е най-безкръвната война! Това е причината за съществуването и разпространение на тези методи и в днешно време по целия свят. Анархистът не е като садиста, той убива хора, които не познава, но просто като субекти на неговото въздействие, и "добрите" анархисти, обикновено, си имат своите виждания за хуманно убийство, колкото и шокиращо да изглежда това.      [ * Тук имаме предвид провеждането на атентати, взривове, саботажи, и прочее, целящи създаването на социални безредици, призвани да решат проблемите, понеже правителството явно не може да се справи. Наред с това съществува и друго виждане, което идва от времето на Френската Революция и е просто отрицание на "архията" или властта (в каквато и да е форма), понеже хората, виждате ли, били достатъчно умни (или щели да станат), за да разберат какво трябва да се прави и да го правят, без никой да ги принуждава, но (за автора) това е очевидна утопия, защото дори и да няма възражения от страна на народа, то не може без планиране. ]      Казано по друг начин, анархизмът е нещо аналогично на стачките, само дето е с много по-жестоки резултати, но целящо преди всичко да привлече вниманието на националната и международна общественост върху неразрешените проблеми, и това насилие в случая е минималното необходимо за да се получи нужното силно въздействие. Не бива да се бърка анархизма с организираната престъпност или тероризма, които може и да използуват същите методи, но имат съвсем други цели. Анархизмът е оръжието на слабите и то се използува когато съществуващата в страната атмосфера на терор спрямо някои нейни граждани не позволява използуването на други (мирни) средства. Ако при това положение, с цената на пет жертви, няколко души успеят да ангажират пет хиляди полицаи в тяхното преследване, и да привлекат вниманието на пет милиона души върху сериозни проблеми на обществото, то значи целта е постигната! В този смисъл, силното въздействие тук цели не директно разрешаване на противоречията, както е при една война, примерно, а самото поставяне на въпросите за разрешение (освен когато атентата е насочен към конкретна политическа личност, когато пак не разрешава изцяло проблемите, а само способствува за смяна на курса на ръководство). И пак: това не е оправдание на анархизма, а обяснение за неговата поява. И отново: анархизмът е възможно най-разумната реакция на слабите, когато обществото не им предлага по-разумно решение! Необходимостта от анархизъм ще изчезне от само себе си, ако обществения разум достигне някакво ниво на организираност надвишаващо това на медузата.      6. Друг вид насилие в обществото е организираната престъпност (или мафията), която е просто едно допълнение към авторизираните инстанции за поддържане на реда и сигурността в страната, макар и тя да действува против тези инстанции в борбата за установяване на надмощие! Нещо повече, тя действува и посредством тези органи за сигурност, така както е налице и обратния процес. Тя отговаря на интересите (макар и непризнати) на една немалка част от населението като ги обслужва, защото полицията не може да го направи, нито пък има такива цели. Щом полицията забранява наркотиците (или алкохола, например, или проституцията), а населението, макар и да ги отрича официално, ги търси, то кой друг да им ги предложи ако не някоя силна организация, или мафия? Забраненият плод винаги е по-сладък от този, който е общодостъпен, така че, докато има забрани, ще има и хора, които да ги нарушават. Това, разбира се, не значи, че забрани не трябва да има — такива винаги ще има в едно общество, защото всяка организирана група хора се стреми да защити своите ценности и отрече чуждите, а и трудно можем да си представим толкова либерално общество, което да разреши канибализма, примерно, или пък да не се стреми да опази младите или децата от грешките на младостта, и прочее. При все това би могло обществото да бъде достатъчно морално, така че да няма почва за организираната престъпност, и това е нещо към което можем винаги да се стремим (може би, защото никога не можем да го достигнем?). Освен премахването на причините за тази престъпност остава още само един начин — необходимото насилие на официалните наказателни органи да бъде такова, че реакцията на организираната престъпност да бъде достатъчно слаба (например, тя да не може да се организира). Законността и хуманността тук почти нищо не могат да направят — въпросът е: чие насилие ще бъде по-силно, за да предизвика по-слаба реакция!      7. Накрая ще се спрем малко и на жестокостта и садизма, които са не толкова форми на необходимо насилие, колкото примери за криворазбрано насилие, при което се прилага не минимално необходимото, а значително по-голямо насилие, което предизвиква акумулиране на реакцията сред субекта, или сред негови близки, като води до последствия, които не са слаби реакции. По този начин се стига до феномена едно силно въздействие да се прояви като слабо, което не е характерно за нормалните човешки действия, ала и садизма не е постъпка на психически нормални личности. Жестокостта не е просто насилие, а излишък от насилие, чиято проява се предизвиква от хора с психични отклонения (макар че трудно може да се твърди, че тези отклонения са редки, защото много деца, примерно, обичат да измъчват животните, но това е обяснимо с още малките им познания за света и с неизградената им психика). Това, че жестокостта е неизбежно свързана с насилието във всичките му проявления, обуславя възможността за появата ù при всяка от горните точки, но все пак трябва да се прави разлика между двете понятия в наличието или отсъствието на емоционална обвързаност за обекта упражняващ насилието. В този смисъл жестокостта, и садизма като нейна крайна форма, са най-често индивидуални актове, докато насилието се упражнява почти винаги групово и мотивирано. И нека подчертаем, че ако насилието е неизбежно и необходимо в нашата дейност, то жестокостта е изобщо излишна и може да се избегне! Минималното ядро в дефиницията на хуманизма се състои тъкмо в това, че ако, по редица причини, някакво насилие трябва да се упражни, то трябва да се прилага без каквато и да било жестокост. Противно на твърденията на хуманистите, обаче, това е така не защото хората трябва да постъпват като хора (тъй като човечността е твърде размито и необосновано понятие и от тези позиции ние, примерно, отдавна би трябвало да се откажем да ядем животните), а защото нехуманните действия не се съгласуват добре със закона за необходимото насилие.      Някъде от Фройд насам получи особено разпространение тезата, че неудовлетворяването на някои (най-често скрити) подбуди и желания само влошава положението, тъй като води до натрупването и до последващото им засилено проявление, и като така е по-добре да се предлага някакъв отдушник на страстите (било то еротични, било садистични, било някакви други). Това, разбира се, е вярно в общи линии, но в определена степен, и утрирането на тази теза също не води до нищо хубаво, както малко по малко започваме вече "да загряваме". Прекаленият либерализъм не води до много големи свободи за индивидите, тъй като се засилват противоречията между тях щом те не са разумно ограничени, и вече се вижда, че масово предлаганата виртуална жестокост не е съвсем безвредна, защото води до привикване и до неизбежното желание да се опита наистина. Ситуацията е много сходна с тази с алкохола и наркотиците, и е логично в скоро време да се вземат и подобни мерки, т.е. да се приложи необходимото насилие от страна на обществото, което да ограничи условията за формиране на жестокост и садизъм. Така че пак си дойдохме на думата за насилието. III. Заключителни бележки      Преди да завършим е редно да обърнем внимание и на тази особеност в нашата дефиниция за насилие, че тя не изисква обекта упражняващ насилието (или, въобще, въздействието) да бъде непременно организирана материя. Така например, за реакцията на затиснатите от лавина в планината, и за тези, които едва са успели да се спасят, е без значение дали лавината е паднала от само себе си (т.е. по силата на природни закони), или я е предизвикал някой човек, страничен или някой от пострадалата група; това може и да има значение при съдебно разбирателство, но не и за поведението на хора в лавиноопасни райони през зимата. Аналогична е ситуацията и при други видове "насилие" от страна на природата, като: земетресения, пожари, изригвания на вулкани, заразни епидемии, замърсявания на околната среда, изчезвания на животински видове, и прочее. Ние можем да слагаме кавички при насилието когато обекта не е одушевен, но това не променя характера на реакцията на субекта, т.е. тя е слаба при силни въздействия (или поне би трябвало да е такава), като се изразява основно в отбягването им, или в предвиждането на силните въздействия, още преди те да са се проявили. За привържениците на хипотезата за Бога (вижте "За сътворението") няма никакви пречки да се надари природата с някакъв Божествен разум и горните примери да се считат като Божие възмездие, но ние нямаме нужда от това. Важното е нашата реакция да е неадекватна на дразнителя, и дори разумно неадекватна, доколкото това е възможно.      И още нещо: всяко въздействие, насилието също, е фактор за нашето обучение. Ако не е необходимо насилие за да ни накара да постъпваме разумно, то тогава да не чакаме това насилие да се реализира изобщо: било то да не се бием със силен противник, било то да не създаваме почва за анархични прояви, или за геноцид, или за религиозна непримиримост, било то да не строим високи къщи в земетръсен район, или да избягваме големите стълпотворения от хора на едно място като източник на различни зарази, било то да съблюдаваме някаква морална и физическа хигиена, за да се предпазим от СПИН, и други примери. Колкото и да се обяснява на едно дете, че трябва да се пази от печката, то няма да усвои това докато тя не го "накаже". В същото време, след като човек все се уморява от тежка физическа работа, значи е време да измисли нещо за да я направи по-лека, защото болката в мускулите е едно слабо "насилие" и хората му отвръщат с по-силна реакция, като не се съгласяват да вършат неприятната работа вечно, а се стремят да изобретят съответна техника за целта. Така че насилието е не само необходим елемент в живота, но и живота разчита на него в своето развитие, и човешкото същество, оставено без някаква форма на принуда, започва да беснее и да се чуди какво да направи (нещо, което се забелязва особено ясно при малките деца и домашните животни), така че по някакъв начин да си получи лечебната доза наказание, която да го предпази от по-крайни прояви на насилие! Цялата тънкост в случая е да реагираме интелигентно на различните форми на принуда или насилие.      Оказва се, обаче, че по отношение на разумната реакция социалната общност стои по-долу от отделния индивид, в смисъл че много по-лесно ще срещнете човек, който да реагира разумно, отколкото народ, който да го прави, а на човечеството като цяло това практически не се отдава! Този феномен на социалната общност се разглежда в есето "За човечеството", но той се свежда основно до това, че обществото все още има съвсем примитивна нервна система (особено едно свободно общество), аналогична на тази при молуските и мекотелите, докато човешкия индивид има и нервна система и възможност за разумни разсъждения (макар и да не се ползува особено от тези си дадености в сложните житейски ситуации). Поради това се получава така, че една по-голяма група хора не е по-умна от случайно избран индивид със среден интелект, макар и той да е част от нея, така че реакцията на социалните общности, най-често, е като тази на медузата. Искаме или не да е така, но трябва да се съобразяваме с фактите. Много хубаво би било да си мислим, че след пет-десет века човечеството като цяло най-после ще прескочи това унизително за "венеца на природата" ниво, но това е малко вероятно. Нищо, обаче, не ни пречи да се надяваме на това.     ЗА СПРАВЕДЛИВОСТТА      Че този свят е жесток и несправедлив човек разбира още в мига, в който се появява на него, излизайки от топлата и уютна майчина утроба, и затова първата му работа е да нададе див рев на недоволство. С по-нататъшното му развитие нещата стават още по-зле като единственото му "избавление" идва чак тогава, когато той напусне живота и остане да съществува само като една идея в спомените на другите. Такава е действителността в нашия свят, а доколкото никой не е доказал, че някъде съществува по-добра, то се налага да се примиряваме с нея и да се опитваме да я харесваме. Е, това не е чак толкова трудно, и хората се научават да се радват на живота, ала това не означава, че така той става по-справедлив за тях или пък те престават да се стараят да го подобрят. Стремежът на човечеството да направи живота си по-справедлив е неизменния човешки идеал, който наистина е идеал защото никога не може да бъде реализиран на практика, но пък винаги можем да се стремим асимптотично към него. Тук ще се спрем на някои от по-важните въпроси свързани със справедливостта. I. Между правдата и справедливостта      1. Една кратка лингвистична екскурзия ни казва, че правото е, всъщност, правото на силния, или на дясната ръка, защото така е не само в руския, а и в немския, английския, и прочее. Като че ли само на български не правим асоциацията на правото с дясното, т.е. със силата, но това се разбира интуитивно от всички народи. Така че право е това, което е в интерес на по-силните, било то физически, финансово, интелектуално, или с някакви закрепени по рождение наследствени права. Строго погледнато силният изобщо не е прав — той е просто силен, но като няма друг ефективен начин да се разбере кой е прав и кой не е, се приема, че силния е прав, и с това въпроса се приключва. В света на животните, а и при хората, това не е лишено от смисъл, защото силния, ако не друго, то поне може да наложи своето право чрез силата си (а и не е изключено той да е действително прав). Нещо повече, от позициите на природата, т.е. на селекцията на най-добрия екземпляр и вид, това право е напълно обосновано. Затова, дори и да не сме от силните, сме длъжни да приемем едно такова схващане за правилно.      Справедливостта пък е допълнението на правото, или правото на слабите, т.е. на останалите индивиди като извадим от тях силните (и точно това казва и английската дума left, която значи както ляво, така и останалото). От гледна точка на еволюцията и селекцията на най-добрите това може и да не е правилно, но пренебрегването на справедливостта води до намаляване на разнообразието в природата, което ще рече, че природата също има има интерес от съблюдаването на това право. Това е особено актуално в човешкото общество, защото разнообразието на типове и характери е най-интересното нещо в живота. Силният гледа своите лични интереси, а те не винаги съвпадат с тези на слабите, но в редица случаи се оказва, че благосъстоянието на слабите влияе на свой ред и на това на силните, т.е. пренебрегването на интересите на слабите не е в интерес и на силните! С други думи, нещата са взаимообвързани и подценяването на едната страна се отразява неблагоприятно и на другата. Това е било известно от дълбока древност, така че въпроса за управляващите (силните в обществото) никога не е стоял като: дали да се отчитат интересите и на слабите, а до каква степен могат те да се отчитат — защото слабото, нямайки друга възможност, твърде често е и подло и недостойно, което е още латинско виждане, понеже и днес в италианския sinistro значи както ляв, така и вреден, мрачен (а в английския sinister е зловещ) —, т.е. всичко се свежда до нивото на компромис на противоречивите интереси. Поради тази причина обществото непрекъснато се е колебаело между правдата и справедливостта.      В тази връзка нашият народ има поговорката: "Имаш крава — пиеш мляко, нямаш крава — гледаш!". Дали ще говорим за мляко, хляб, луканка, прилична кола, собствена плантация, или бензиностанция, или космическа совалка, например, не променя същината на нещата — правото е да се ползуваш сам от това, което имаш, но справедливостта изисква и други да се ползуват от твоята собственост, защото в обществото всички хора се правят по един и същ начин и се раждат равни. Това, че когато един човек дойде на този свят, намира за себе си някои неща в повече отколкото друг, не е израз на неговите лични способности (сила, в някакъв смисъл), и като така има резон в това и "който няма крава пак да пие мляко". Дори когато нечии преимущества са резултат на личните му способности, то и тогава може да се пледира за равенство в разпределението на благата, защото самите му способности, разбира се, не са резултат на някакъв особен "майсторлък" на баща му при зачеването, или на майка му при износването на плода, а още по-малко на него самия някъде още на стадия на оплождането и създаването на зиготата (защото то оттам и започва да се развива организма му). Всички усилия на индивида за постигане на надмощие над другите спокойно могат да се разглеждат като резултат на природни дадености, които пък са просто игра на случая, така че ако благата трябва да се разпределят според това твърдение, то те трябва да се разпределят съвсем случайно. Е, чак до такива крайности не стигат нито десните (поборниците на правдата), нито левите (поборниците на справедливостта), защото това не се съгласува добре с ничии интереси (макар че то, обективно погледнато, е вярно), и предпочитат всеки да "дърпа чергата" към себе си.      Така се получава, че нито десните, нито левите, могат да надскочат своите интереси и да погледнат обективно на нещата, но пък живота се развива в резултат на противоречията между различните интереси, които именно определят текущото равновесно състояние за обществото. И двете страни обикновено не са прави (което ще рече, че и двете са прави, ако гледаме оптимистично на нещата)! Така например е правилно само този, който може да си плати (т.е. родителите му) образованието, само той да има право на образование, но пък не е справедливо, след като всички хора се раждат равни, някои да нямат възможността да се учат. Обаче не е правилно и тези които нямат способности да се учат, да плащат образованието на тези които имат такива способности но нямат средства (защото средствата в тези случаи се вземат от всички, т.е. и от неспособните); но също така не е правилно ако някой е достатъчно "тъпичък" и не издържи конкурса да не може да се учи, ако има възможността да си плати, защото нали тъкмо затова той и се учи, за да стане "по-умничък"? Както се вижда нещата са доста оплетени и човек лесно се забърква в тях и по тази причина в съвременните (че и древните) общества се вземат мерки и в двете насоки: от една страна се осигурява някакво достъпно (не срещу заплащане) образование за способните и надарени деца (защото те като се изучат ще получават, общо взето, по-малко отколкото ако не си губят времето за учене, или най-малкото ще работят по-плодотворно за обществото или работодателя, така че ще имат възможност да върнат това, което е похарчено за тях), но от друга страна се разрешава (и това се посреща с удоволствие от учебните заведения) на всеки, независимо от способностите му, да си плати (т.е. купи) образованието. С известни нюанси (проценти на платено и неплатено обучение за различните нива, видове учебни заведения и специалности, различна форма на възвръщане на средствата, и пр.) това е стара стратегия, и тогава когато обществото може да си позволи по-големи инвестиции в тази насока то винаги се стреми да го направи, защото това носи полза както за управляващите (силните), така и за масите.      Аналогично стои въпросът и със здравеопазването и социалното осигуряване в днешно време, защото здрав и спокоен народ е също така обществено изгоден (т.е. и за силните и за слабите); както и народ имащ някакви елементарни познания за света, получавани от едно средно образование. Ако в минали епохи това не се е реализирало, то е било въпрос основно на обществено благосъстояние, или на възможности, а не на неразбиране от страна на силните. Идеите за социализма (т.е. за социалната справедливост) не пречат на десните поборници на правдата, ако се подходи правилно към въпроса. Отреченият днес комунистически социализъм не е подходящ за силно развитите страни поради своята крайност, но това не значи, че той е неподходящ за бедните страни, или пък че е бил неоправдан и ненужен етап в развитието на тези страни! Тези идеи са се породили още в Древна Гърция, в едно развито робовладелческо общество, и те неизбежно ще присъствуват във всяка държава, като от тяхното правилно (тук право и справедливо) решение зависи целостта и сигурността в нея. От политическа гледна точка това изисква едно сближение във вижданията между десните и левите партии, но тъкмо такова неантагонистично противоречие се наблюдава във всяка устойчива държава днес, а и през вековете.      2. Малко по-сложно стоят нещата в областта на управлението и необходимата принуда за извършване на обществено полезен труд, или, казано по друг начин, в експлоатацията на масите, т.е. в извличането на всичко, което те могат да дадат, в "изваждането на душите им", тъй като думата етимологично се извежда от: ex-, което значи изваждане или изхвърляне, и корена plua- (или ploi-), който значи "много". Масите може и да не харесват тази дума, но е ясно, че в едно общество всеки трябва да дава каквото може от себе си, а кой друг да го накара ако не силните? Няма общество без принуда, а и не може да има (в идеалния случай всеки трябва сам да се принуждава), но тя може да бъде от различен характер. В робовладелското общество тя е била физическа; във феодалното — на собствеността на земята и "басните" за синята кръв на аристокрацията, или на църквата като наместник на Бога; при капитализма това е принудата на капитала (или по-точно на отсъствието му сред масите). Правдата изисква слабия да работи, а справедливостта изисква всеки да работи. Но нали човек трябва да бъде накаран по някакъв начин да наруши своето dolce far niente ("сладко безделие")? Все едно, всички не могат да управляват, пък и то също е работа, така че силни днес са не толкова тези, които управляват, а тези които "дърпат конците"! Силният днес, пък и винаги, може да се познае по това, че той има възможността да прави каквото си иска (е, в дадени граници), докато слабите са принудени да правят каквото им наредят силните. Но силата в капиталистическото общество е силата на капитала и това определя разделението между експлоататорите и експлоатираните.      Официалната пропаганда винаги измества акцента на социалните противоречия и в днешно време в развитите страни се говори много за тъй наречената средна класа, но тя е просто необходима на силните в обществото, за да може масите да купуват произвежданите изобилно стоки и да пълнят джобове на силните. Абсолютното богатство на гражданите, обаче, не решава въпроса за несправедливото разпределение на благата, защото относително експлоатираните пак си остават онеправдани, така че повишаването на жизненото равнище само способствува за постигане на някаква справедливост, ала не я гарантира. Единствено разумът, т.е правилното разбиране на интересите, както на управляващите, така и на масите, може да доведе до правилно разбиране по въпроса!      Като намесваме интелекта би могло да се очаква, че след като той може да помогне за намиране на правилния баланс между правдата и справедливостта, то той и трябва да ръководи обществото, т.е. силата да се състои в наличието на интелект. Да ама ... не, поне засега, защото интелекта е един още недостатъчно развит инстинкт и хората съвсем не са убедени, че той трябва да ги командува; масите много по-лесно приемат измислиците за Бога и църквата като Негов наместник на Земята, например, отколкото това, че разума, който е бавен и неубедителен в решенията, и противоречи на инстинкта за размножение, и не се вързва с неорганизираността и раздробеността на човечеството (вижте "За интелекта"), може да бъде по-добър от съществуващото (каквото и да е то) положение. Освен това интелектът има това предимство, което се оказва недостатък в случая, че не се предава в поколенията и една интелектуална сила ще бъде много непостоянна субстанция за да може да вземе някога властта (а и да я удържи, ако някой ù я "набута" в ръцете). По-реално е да допуснем, че някакъв изкуствен (макар и създаден от човека) разум ще може да управлява някога, отколкото да повярваме в възникването на интелектуална олигархия в бъдеще. Не и преди обществото да намери начин да се сплоти като един организъм, ако това въобще някога може да се постигне. Но нека с това приключим тези разсъждения и преминем към следващия въпрос. II. В търсене на ескейпизма      Щом като на всеки е ясно, че този свят е несправедлив, то и всеки се опитва да намери подходящ за себе си начин за бягство от него в някакъв измислен свят на заблудата. Човек е слабо същество и не може да живее без заблуди — било то приказки за децата, било очаквания на "голямата любов" при възрастните, било надежда правдата да възтържествува (при което, обикновено, не се има предвид правото, дори не и справедливостта, а някаква чисто егоистична интерпретация на действителността), било то политическа, военна, или спортна победа, било литературата и другите изкуства, или успокояващи медикаменти, или сънищата, или алкохола и наркоманията, или сексуалната утеха, или интересите на клана и мафията, или вярата в своя Бог и в задгробния живот или прераждането, и тъй нататък. Животните (и то само висшите бозайници) избягват от действителността единствено чрез сънищата си, докато хората са олицетворение на ескейпизма. В предговора ние казваме, че по отношение на търсенето на истината хората могат да се разделят на три групи, а именно: такива, които търсят истината; такива, които търсят лъжата; и такива, които изобщо не се интересуват от истинността на твърденията. Тези, които търсят лъжата очевидно са ескейписти; тези, които търсят каквото намерят, независимо дали то е истина или лъжа, също са ескейписти, защото те просто прилагат някакъв друг критерий (личното удоволствие); но дори и тези, които търсят истината, пак са ескейписти, защото за тях света на истината е по-добър от реалния, където истината много трудно може да бъде намерена и в повечето случаи е спорна. Но такова деление образува пълна група събития, т.е. изчерпва всички хора, от което следва, че всички ние сме ескейписти.      Тази констатация положително е била интуитивно ясна на мислещите хора още от зората на цивилизацията, защото всички нейни усилия се свеждат до предлагането на народа на една или друга форма на заблуда. Така е възникнала религията като опиум за народите (вижте "За религията"); така се обосновава нуждата от аристокрацията; така съществува и се рекламира пазарната икономика, което си е една очевидна заблуда, защото пазара е изгоден само за този, който може да му влияе и да го формира по някакъв начин; това целят и приказките за патриотизъм и саможертва в името на общността (не че тази заблуда не е необходима за дадената общност, но да се вярва, че е приятно да умреш за родината си е чиста заблуда); подобно е положението и с морала въобще, който втълпява на хората явни заблуди, с оглед на разумното им за обществото поведение (само че не с помощта на разума, а именно по пътя на заблудата); на заблуда се основава и демократичния избор, който противоречи на здравия разум и е най-добрия биберон за народите (вижте "За демокрацията"); и други социални феномени. В това отношение, изглежда, нищо и не може да се направи, защото самия живот, като резултат на редица случайни и нецеленасочени процеси, просто не може да има някакъв смисъл, но хората категорично отказват да се съгласят с подобно виждане. Признавайки смисъл в живота ние автоматично избягваме от нашия реален свят, а търсейки смисъла му неизбежно стигаме до бездна от противоречия и никакви доказателства. Църквата, обикновено, се задоволява с твърдението, че "пътищата Божии са неизповедими", а всяка една идеология и политическа платформа измисля някакви свои цели, с които да аргументира правото си на съществуване, защото когато се работи с човешки материал не може без заблуди!      Дори науките, и то точните, като най-рационалния раздел на познанието, също се ползуват масово от редица опростявания, приемания, хипотези, и абстракции, за да могат да познават реалния свят, което, по същество, е едно отбягване от реалната действителност към такава, където нашите допускания са в сила винаги. Най-малкото ние приемаме, че нашия свят е детерминиран и като повторим един експеримент то и резултата ще бъде същия, макар че още древните се били наясно, че "не можеш да влезеш два пъти в една и съща река", защото тя (т.е. времето) тече неспирно. Но без детерминираност не могат да работят нито техническите ни устройства и апарати, нито научните ни теории, а без абстракции (сами по себе си вид ескейпизъм) не може да се развива никоя точна наука, особено математиката, чиито методи пък се използуват във всички останали науки.      Целият наш процес на познание се бойкотира непрестанно от проблема за декомпозицията, който се свежда до това, че за да познаем нещо от действителността трябва да го отделим от нея, да отрежем някои от връзките на явлението с останалата материя (защото те са безброй много), но при това никога не можем да бъдем сигурни, че не сме отрязали тъкмо нещо съществено. Това се онагледява от старата притча за тримата мъдреци и слона, които били много мъдри, но и много стари и отдавна ослепели, и разпознавали предметите чрез опипване. Веднъж по време на едно от техните странствания по света ги завели при един слон (каквото животно те не били срещали дотогава) и всеки започнал да го изучава като използувал тази му част, която бил хванал. После те споделили своите умозаключения и първия казал, че слона е като голяма бъчва, която трябва вътре да има пружина и се движи като подскача с нея (тъй като той опипвал крака му); втория възразил, че това са глупости, защото слона е като голяма змия дебела колкото човешко бедро, която се храни чрез всмукване, а се движи като изкарва въздуха от другия край (тъй като той опипвал хобота му); а пък третия се изсмял и казал, че те изобщо нищо не разбират, защото слона е като голяма кожена чиния и лети във въздуха (тъй като той опипвал ухото му). В редица случаи нашите опити за познание на дадено явление са също толкова комични и противоречиви, защото всяка частна наука изучава различни негови аспекти. Но какво да се прави: без декомпозиция няма познание!      Но най-несправедливата характеристика на нашия свят за човека на науката, а в редица случаи и за всеки един от нас, е принципиалната невъзможност да докажем правотата на дадена теза, с малки изключения! Лесно се доказва, че едно нещо не е вярно в общия случай, като открием поне един частен случай когато то не е вярно, което се използува от дълбока древност, предимно в математиката, и се нарича метод на допускане на противното (reductio ad absurdum) — доказва се, че противното на дадено твърдение не е вярно, от което следва, че даденото твърдение е вярно. Обратното обаче, доказателството на едно вярно твърдение (ако не можем да използуваме предишния метод, или някаква форма на индукция) е практически обречено на неуспех, защото то най-често е свързано с пълно претърсване на всички възможни състояния, които обикновено са безкраен брой, и то във всички възможни моменти от времето. Научната интуиция често "беснее" пред невъзможността да докаже в общия случай нещо, което във всеки наблюдаван частен случай е вярно. В такъв случай човек може да се заблуждава ако приеме твърдението за вярно (защото няма доказателство), но той може да се заблуждава и ако не го приеме за вярно (защото то, все пак, изглежда да е вярно), така че всеки приема предпочитаната от него форма на бягство от коварната действителност.      С този феномен са се сблъсквали юристите, че и обикновените хора, отдавна, и затова нашия народ често използува поговорката: "Върви доказвай, че не си камила!", когато трябва да убедиш другите, че не си направил дадено нещо (защото никога не си го правил). Съдопроизводството си "измива ръцете" със свидетелските показания, но няма никаква гаранция, че те са верни, поради което, например, стотина хиляди невинни жени (предимно) са били изгорени на кладите по подозрение, че са вещици. При това инквизицията е била дори с чиста съвест, защото тя е прилагала един "разумен" метод за доказателство на подозрението: ако обвиняемата, с помощта на разни демони и духове, е можела да се спаси от кладата, то значи тя наистина е била вещица, т.е. съществувала е възможност за едностранно доказателство! Това, че никоя жена не се е спасила по този начин, не било никакво логическо опровержение, като се вземе предвид необичайната наивност на хората по това време, които са вярвали на всичко (както са я видяли да излита яхнала метла от комина, например, така и на кладата мнозина виждали духа ù да излита прегърнат от някой демон), а и никой не е знаел какво точно е това вещица (защото, ако е имало друг някакъв начин за откриване на съществените "вещически" характеристики, то той навярно е щял и да се използува). Това е една безупречна йезуитска логика, а пък ако обвиняемата не е можела да се спаси, както винаги е ставало, то значи и не е била вещица (само дето не са слагали на кладата този, който я е обвинил, защото човека може пък и да е сбъркал нещо — човешко е все пак), освен това тя по този начин си е осигурявала "директен билет" за рая (което за тези времена не е било за пренебрегване). Обаче не си мислете, че в днешно време подобни съдебни грешки не се случват — историята на съдопроизводството направо "бъка" от такива несправедливи решения, основани на свидетелски показания. Но какво да се прави — живота е несправедлив! III. В утвърждаване на егото      В нашия свят човек не може да не гледа интересите си, или своето его, но доколкото всеки от нас е свързан с другите той трябва да проявява и някакво ниво на рефлексия като отчита и чуждите интереси, защото иначе може да се окаже, че той просто "реже клона на който седи". Комунистическата идеология подхождаше доста ограничено към въпроса (най-вече поради ограничеността на масите, изглежда) делейки хората на две категории — на егоисти и колективисти — като проповядваше, че егоистите са "лошите". Понякога се използува и термина филантроп (т.е. "обичащ хората", от гръцки) в смисъла на колективист, но всички знаем до какви комични резултати може да доведе необмислената филантропия. Ако отстъпиш място на някоя жена в трамвая, защото ти се е видяла по-стара, тя може да вземе и да ти се обиди. Ако прекалено угаждаш на децата си и гледаш всичко най-хубаво да е за тях, това, естествено, ги разглезва (по този повод англичаните имат поговорката, че "Пестиш ли пръчката — разваляш детето!"); но освен това тези "добри" родители са такива само спрямо своите деца, което е пак вид егоизъм. Масово разпространената от векове благотворителност в редица случаи не дава добри резултати, защото така някои се научават вечно да просят и да се оплакват; освен това си е чиста заблуда да мислим, че тези които дават го правят от любов към ближния си — те го правят от желание да се извисят: първо в своите очи, а след това в тези на другите (защото анонимната благотворителност не е популярна). И много други примери, които показват, че когато човек мисли за другите, той: или не мисли правилно, или се заблуждава (защото, всъщност, мисли за себе си), или и двете — понеже в този егоистичен свят просто не може да не мислим за себе си.      По правилният подход е да говорим за индивидуализъм, като разбираме желанието за изява и надмощие над другите, което, обаче, не означава, че от това другите не може да имат полза. Колкото и странно да изглежда, човек твърде често иска да прави добро на другите (поне ако не може да се наложи над тях с лошо), защото всеки иска да се хареса на ближните си, като в този смисъл най-висшата проява на индивидуализма е неговото рефлектиране в положителното мнение на околните за индивида — само че човек прави добро не защото е добър, а защото е индивидуалист! Цялата тънкост е в това да оценим правилно желанията на другите и да ги съпоставим с нашите, т.е. да намерим нужното сечение в личните и колективните интереси, без да накърняваме особено своите. Известна е поговорката: "Не прави на другия това, което не искаш да правят на теб!", но това е един пример за неправилна рефлексия, защото би трябвало да се каже така: "Не прави на другия това, което той не иска да му правиш!". Типичен пример за правилен индивидуализъм е сексуалният контакт, при който всеки партньор, изхождайки от своите интереси, се опитва да задоволи и тези на другия. В аналогичен тип "сношения" човек встъпва и във всекидневната си и трудова дейност, при което ако той гледа само своите (или само чуждите) интереси, се получават много грешки. Сексуалната аналогия, изглежда, е полезна в много житейски ситуации, както правилно я намира С.Н. Паркинсон в отношенията между фирмите, защото подобна е ситуацията и между началник и подчинен, и между деца и родители, и между колеги в работата, и между държавите в техните отношения, и прочее, където всеки гледа да "прецака" другия, но ако се престарае в това отношение най-много да "прецака" себе си. С други думи, в процеса на утвърждаване на своето его "номера" не е в това да не си гледаме интересите, а да познаем правилно интересите си!      Осъзнаването и зачитането на чуждите интереси наравно със своите е основния начин да направим поне обществото, в което живеем, справедливо. Малките деца реагират особено бурно когато тяхното желание да правят добро (защото то, изглежда, е вродено във всеки от нас, наред със желанието ни за надмощие над другите) не се посреща със задоволство от околните, но това става основно защото те още не знаят как да го направят, или си мислят, че техните егоистични желания са добри, или пък се сблъскват с индивиди, които вече са разбрали, че света не е справедлив и постъпват по същия несправедлив начин. Единственият път за изграждане на социален организъм, обаче, минава през правилното разбиране на личните интереси, и основната пречка по този път е неразумното човешко поведение. По тази причина историята е пълна с безбройни кръвопролития и нещастия, като ние сме в известна степен дори по-зле от животните, които, като ненадарени с разум, но с добри инстинкти, успяват по-добре от нас да поддържат равновесието между видовете и хармонията с природата. Дори в класическия пример на екосистемата зайци-вълци се вижда, че вълците, изяждайки по-слабите зайци, спомагат за тяхната селекция и размножение (защото: "Здрав секс — в здраво тяло!", тъй да се каже), както пък и зайците, развивайки своите крачни мускули, успяват да селекционират и поддържат една добра популация от жизнеспособни вълци. Докато хората (като много умни, може би?) убиват не за да се нахранят, а най-често от злоба, омраза, или просто неразбиране на интересите си. Само през ХХ век са дадени повече жертви във войните отколкото във всички предишни времена, основно защото силните страни (с развити икономики) не можаха да се спогодят като хора как да експлоатират по-изостаналите (като нас) страни.      В края на ХХ век се забеляза някакъв прогрес, със създаването на международните финансови институции, които свеждат всяко робство до икономическо, и разпределението на "плячката" — според вложените капитали. Тази тактика, както се вижда засега, дава добри резултати, защото хем развитите страни си осигуряват нови пазари, евтина работна ръка, и поле за капиталовложения, хем изостаналите страни получават различни помощи, ефективно управление, и други, нови за тях, житейски съблазни. Освен това по този начин, чрез уеднаквяване на стандартите и жизненото ниво (след известно време, разбира се), се отлага момента на краха на съвременната техническа цивилизация (вижте "За бъдещето"), което е едно явление от взаимен интерес за всички. Ето как индивидуализмът в междудържавните отношения може да се окаже по-добър от стария егоизъм от времената на "горещите" и "студени" войни. IV. За щастието и умереността      1. Щастието е въпрос на равновесие между желания и възможности, и в нашия несправедлив свят всеки има правото да се стреми към него. Тази дефиниция е удобна с това, че тя ни указва двата начина за постигането му: или като увеличим възможностите си, или като намалим желанията си (като се предполага, че желанията са винаги по-големи от възможностите ни). Умереният начин на живот изисква и умерени желания, а оттам и по-лесно постигане на щастието. По-ограничените хора, децата например, доста често са щастливи, защото техните желания не достигат такива върхове, както когато пораснат и започнат да се чудят какви нови желания да си измислят (особено ако разполагат с време и средства за да ги удовлетворяват). Понятието "щастие" има някакво сечение с ескейпизма, защото също е въпрос на някаква заблуда, но доколкото то е преди всичко резултат на компромис нека не смесваме нещата. Щастието е състояние на комфорт с околния свят, а не просто бягство от него и зависи от нашето вътрешно състояние: когато сме много гладни комат хляб може да ни направи щастливи, докато ако сме на двадесетина години и ни е "подгонил хормона", както са казва, спокойно можем да забравим обикновения глад и да търсим сексуалния контакт, а когато насъщните ни потребности са удовлетворени и само се чудим какви нови усещания да изпитаме може да потърсим или изкуството, или опиатите и наркотиците, или да търсим изява на някои наши перверзни желания за насилие над другите — всичко според вкусовете ни.      Начините за постигане на щастие, обаче, можем да формулираме и по следния начин: щастието се състои: или в някакво напълване, т.е увеличаване на капацитета ни, било то на знания, или хранителни вещества, или пари и друга собственост, или интересни социални контакти, и пр.; или в някакво ... изпразване, т.е. изразходване на средства когато си купим нещо, или извършване на дадена дейност чрез разход на физическа и/или интелектуална енергия, или трудна победа над някого, в резултат на което нашите желания временно намаляват. Процесът на напълване е по-бавния и по-уморителен и щастието от него не винаги е толкова силно, както при изпразването, където ефекта е почти мигновен, но и бързо преминаващ. Важното, обаче, е, че и двата противоположни процеса могат да носят щастие — както да събираш пари, така и да ги харчиш; както да се учиш, така и да използуваш знанията си; както да си напълниш стомаха, така и да се облекчиш след това; както да построиш нещо, така и да го разрушиш (този разрушителен инстинкт е особено развит при децата, защото разрушението е най-лесното съзидание!); а в крайна сметка и в секса е точно така (с този нюанс, че на мъжа е отнета една част от щастието, или пък жената е допълнително облагодетелствувана, защото при нея процесите на напълване и изпразване са съвместени във времето, или, най-малкото, това е нейния постоянен стремеж). Казаното може и да звучи цинично, но изглежда съвсем убедително. Така че, несправедливостта на нашия свят, все пак, се компенсира частично с възможността ни да намерим щастие в него.      2. Добре, но щом щастието е в умереността (на напълването и изпразването, ако щете), то какво е самата умереност, и какво ù е толкова хубавото, че да накара още древните гърци (а и по-древни народи) да издигнат лозунга: "Нищо прекомерно!" (с евентуалната модификация "Бързай бавно!")? Е, ясно че умереността, или още чувството за мярка, е умението да се намери средата между двойка крайности, при което е добре да си представяме, че някакво топче (или самите ние) е завързано между два ... ластика, т.е. че диалектиката е, един вид, "диаластика" или "диалактика" (от лактанидите, млечните нишки). Това, наистина, е велико изкуство, т.е. нещо което трудно се научава (ако, изобщо, може да се научи), във връзка с което е полезно да припомним древната източна молитва, направена популярна на Запад (а и при нас) основно чрез Курт Вонегут, а именно: "Боже, дай ми смелост — да променя това, което мога, сила — да понеса това, което не мога да променя, и мъдрост — да отлича едното от другото!". Така че: умереността е мъдрост, или мъдростта е умереност, в редица случаи. (Вижте също и при медицината от есето "За човечеството".)      Но тогава въпросът ни звучи по-конкретно, а именно: защо, след като умереността е въпрос на мъдрост, и всички знаят това (най-малкото са го чували много пъти), хората най-упорито се съпротивляват на умереността (особено жените — вижте главата за Мъжа, от есето "За жената и мъжа")? То може да е въпрос на изкуство да се намери точната среда, но хората, като правило, изобщо и не се опитват да я търсят, ами: като тръгнат от едната крайност и залитат направо към другата, като пияни, откъдето, като мине някое-друго време, се връщат пак към първата, после пак към втората, и така нататък, до безкрайност! Е, то това прави "играта" наречена живот да трае вечно, но пък и глупаво, че и жестоко, най-често, така че известна умереност, в повече от това, което проявяваме като правило, винаги е необходима — да, ама ние не щем да сме умерени и това си е! Та защо, а? Ами, защото като сме умерени, то най-често сме и посредствени, а пък ние не щем да сме такива, ние искаме да достигаме върховете — и то с пълно право, защото нищо велико на тоя свят не е постигнато с умереност, а само с упоритост и нахалство (да се "наврем" там, дето не ни щат). С други думи, ние искаме да сме екстремални във всичко, и лошото не е, че искаме да сме такива, а че и в това си желание не знаем мярка, защото малцина са хората, или случаите (2-3%, да речем), които могат да стигнат до върховете, респективно, при които може да се стигнат върхове. От гледна точка на "дядо Господ" такова едно "рипане" е хубаво (Той тъкмо това и иска, да седи и да Си гледа сеир), ама ние страдаме; това, някак-си, не е справедливо, но нищо не може да се направи (защото ние и не искаме). С годините човек малко помъдрява и става по-умерен, но и това не е съвсем вярно за мнозина, защото те стават такива не от поумняване, а защото способностите им вече не са както по-рано. V. За ползата и вредата от свободата      Свободата е нещо дето много го "либиме", което може да се види добре на Запад, чрез връзката между немското Liebe като любов, и ... френското libertè като свобода, които сигурно са от един корен. Ползата от свободата е ясна, тя е в създаването на равнопоставеност между различните индивиди, чиято цел, обаче, е да се докаже неравенството им (вижте пак "За жената и мъжа", при въпроса за еманципацията)! Така че от свободата има полза природата (или дядо Господ), а иначе по-силния индивид, защото така той по-лесно може да докаже надмощието си, докато за слабия — "файда йок"! В нашия свят на силните за слабите остава само един начин да станат силни — като се обединят, очевидно — ала те тъкмо това, най-често и не желаят. Те предпочитат да си затварят очите и да се мислят за равни (а не само -поставени), и това е въпрос с който се спекулира от векове и хилядолетия, докато за равенство може да се говори само в смисъл, че хората (и животните, изобщо живата материя) са резултат на еднакви първоначални действия по тяхното създаване и случайни фактори формиращи техните различия по равновероятен начин. А иначе те са различни, просто защото са такива на практика (в резултат на случайността, възпитанието, средата, и времето, в което растат и живеят). Неравенството на хората и животните, въобще неидентичността на възпроизводство при биологичната материя (дори когато "матрицата" и "шприц-формата" са едни и същи) е най-интересното свойство на живота, което обуславя и неговата силна адаптивна способност.      Така че свободата е относително понятие и още въпрос на равновесие или компромис в стремежа към нея (осъзната необходимост, според определението на "г-н" Ленин, с тази добавка, че я осъзнаваме чак когато я загубим), но вредата от прекаления стремеж към нея би трябвало да очевидна, защото тя само ни отслабва — добре известния лозунг "Разделяй за да владееш!" ("Поделяй и властвуй!", "Divide and conquer!"). Но коварният момент тук не е в това, че, поради обвързаността на нашия свят, свободата за един се свежда до противното за друг, или че свобода в едно нещо е нейното ограничение в нещо друго, нито в това, че свободата днес може да доведе до някакво робство утре, или че твърде често не можем да преценим дали печелим или губим от дадена свобода, и като се мине време са оказва, че на практика то не било свобода въобще, или други подобни. Не, коварният момент е, че най-много се борят за свобода тъкмо слабите, които най-често губят от нея, докато силните си траят и оставят слабите да си "чукат главите"; това се наблюдава при свободния пазар, при борбата за еманципация, при борбите за независимост, при стремежите за лична изява, и тъй нататък. Силният, за когото свободата е най-изгодна, не се стреми към нея на всяка цена, защото това за него е сравнително лесно, а и да не много свободен, той е силен, и все ще си наложи правото, докато слабия, който почти винаги само си хаби силите, той и иска да си ги хаби, защото — току виж се окажел по-силен, ако е свободен. Е, ако това не е осъзната необходимост, то е поне въпрос на ум и разум, защото знаете, че за най-умно животно считаме кучето, а то не бяга да живее в гората или пустинята, ами иска да ни служи и да се подчинява, не да е свободно. Така че неизбежно се натрапва извода, че хората, от много акъл, може и да са превъртели малко.      И така, животът не е справедлив, защото всеки индивид има интереси противоречащи на тези на другите, а в действията си всеки изхожда предимно от своите собствени. Ако потърсим корена на злото ще стигнем до констатацията, че той е в различията между индивидите. Ако хората бяха като роботи от една серия, те нямаше да имат основания за недоволства, и нямаше да имат противоречиви интереси (защото ако имаха, както имат еднакви възможности, щяха просто да се унищожат взаимно). В своите противоречиви интереси всеки се стреми да се изяви и докаже, че не е равен на другите, че е по своему уникален и неповторим, ала за тази цел той, обикновено, иска първо да има равенство. Поради взаимната оплетеност на нещата в безброй много диалектически връзки (като че ли стегнати с безброй много "ластици") и поради вроденото си чувство за справедливост (само че от гледна точка на своите интереси), хората считат, че този свят е несправедлив (и затова са си измислили друг, след смъртта, който да е справедлив). Но всяко хубаво нещо върви ръка за ръка и с нещо лошо (или, както казват англичаните: "Не можеш да запалиш свещта от двата края едновременно!"), така че се налага живота, който все пак, поне по липсата на друг, е нещо хубаво (или е най-добрия от възможните), да бъде и несправедлив от субективна гледна точка. Тъй като той, обаче, е несправедлив от гледна точка на всяко живо същество, то това е равносилно на твърдението, че той е справедлив, т.е. понятието справедливост губи своя смисъл!      Това е известна теза в древните източните философии (за разлика от създадения от Християнския Бог свят), понеже хората по-рано са тръгвали от интересите на цялата природа, а не само от тези на хората, още по-малко от тези на едно избрано племе. Будизмът, например, казва, че света е нещо три пъти "не", или по-точно: на този свят нищо не е съвършено, нищо не е постоянно, и нищо не е независимо! Е, такъв го е измислил "Дядо Господ"; Вие, ако можете, измислете по-добър.     ОЦЕЛЯВАНЕ ПО БЪЛГАРСКИ (Лично Проверено)      Резюме:      Всъщност, заглавието е малко подвеждащо, защото тук не става дума за това как българския народ оцелява при нашата некадърна демокрация (защото: какъвто демоса, такава и -крацията), а за това как би трябвало да го прави. Казано по друг начин, тук автора излага някои основни правила за живот при нисък жизнен стандарт, които важат и за други страни, но когато човек се чуди какво да прави парите си той може и да греши, докато ние, или поне голяма част от нашия народ, просто нямаме право на грешки, ако искаме да живеем що-годе сносно в условията на дясна (т.е. на силните) демокрация. Материалът е разнороден, но не е абстрактен, а се базира на проверени от автора методи и похвати, като изложението започва с общи указания за разумен начин на живот (които до голяма степен имат философски характер) и с основните стратегии за оцеляване, продължава с конкретни указания за прехрана в градски условия (защото на село прехраната е по-лесна, а и автора е градско чедо), и завършва с някои специфични умения. Вероятният кръг читатели е около 1/4 от населението, предимно пенсионери, безработни, домакини, и учащи се, като възможната икономия е пак горе-долу толкова (и то без престараване). Единственото изискване (освен време) е човек наистина да иска да икономисва, а не само да си мисли така, а на практика да се чуди какво да си купи, за да бъде модерен. Е, малко е вероятно точно българина да се окаже най-умен от всички народи (а и това не би било честно спрямо тях), но може и да опита, ако му се налага. Най-малкото, при спазване на някои от тези съвети, човек ще води и по-здравословен живот, а здравето вече се заплаща.      [Така, и понеже в редица случаи авторът не може да се въздържи да не направи някакъв коментар на "свещената глупост" народна, то по-отегчителните коментари ги слага в квадратни скоби, като тези.]   СЪДЪРЖАНИЕ (на тази брошура)      І. ОБЩИ УКАЗАНИЯ ЗА РАЗУМЕН ЖИВОТ         1. Древни Истини         2. Стратегии На Оцеляване      ІІ. ОЦЕЛЯВАНЕ В ГРАДСКИ УСЛОВИЯ         1. Икономии В Жилището         2. Храна И Приготвяне На Зимнина         3. Треви, Зеленина, И Диви Плодове         4. Как Да Не Ходим По Лекари      ІІІ. СПЕЦИФИЧНИ УМЕНИЯ         1. Бране На Диворастящи Гъби         2. Приготвяне На Вина От Диви Плодове         3. Приготвяне На Настойки      ПОСЛЕПИС      ПРИЛОЖЕНИЕ: Дивото Зове   I. ОБЩИ УКАЗАНИЯ ЗА РАЗУМЕН ЖИВОТ      Тук, в общи линии, не казваме неизвестни неща, но понеже те са доста общи намират широко приложение в редица жизнени ситуации, така че не ги пренебрегвайте (както това, обикновено, правят повечето хора). Разумният начин на живот не значи непременно по-добро оцеляване, но е пряко свързан с него, защото основното предназначение на човешкия разум е да направи живота ни по-добър. [Ако можете да се оправите и без много разум, нещо което много хора правят, то продължавайте в този дух докато можете — ако не за друго, то поне защото колкото и да отстоявам противното, то Вие, или поне по-голямата част от хората, най-напред действува, а после мисли (защото екшъна е по-интересен от скучните размишления); искам да кажа, че човешкият разум, така или иначе, е нещо до което човек прибягва едва след като е изчерпал всички неразумни начини за постигане на целта!] 1. Древни истини      Първите две са дошли до нас поне от 25 века, от Древна Гърция, но сигурно са по-древни и източни, а в третата подточка излагаме съвсем схематично някои основни положения на източната теософия.      1.1. Нищо прекомерно (или умереност във всичко)      Това е очевидно от диалектически съображения (да кажем още "диалактика", или "диаластика", т.е. теглене на ластика от duo-двете страни, в средата на които е вързано някакво топче), но то може да се онагледи и от мишена, в която се целим, където е ясно, че трябва да се целим в средата. По-интересното е защо, след като това е очевидно и отдавна се знае, то хората не го спазват? Ами, да спомена като по-различно едно лингвистично доказателство, а именно това, че средното е родствено с посредственото, а никой не иска да бъде посредствен, ние търсим във всичко върха (поне докато сме млади, ама то старите хора кой ги брои за хора в днешно време?). Но номера е, че средата, освен че тя дава тълпата, а в нея обикновено е по-лесно да се живее, движиш се някак-си по-леко, защитен си от другите, сроден си с тях, освен това тя е и по-лесно да се оцели (примера с мишената). Прочее, това всичко е ясно, така че да дадем някои примери, които са бая много.      Защото тук е и многото ядене, или пиене, или пушене, или "чукане", или каквото и да било то (включително и много умереност). А пък каквото човек сам си направи, както казва народа ни, никой не може да му го направи (както и бъркотията с демокрацията ни, нали?). Аз поне съм убеден (защото познавам такива хора), че дебеланковците са каквито са просто защото ядат много (между впрочем, думата "дебел", ако питате мен, би трябвало да е от de + belle, т.е. "не хубав"). То, разбира се, има такова нещо като склонност на характера, нарушен режим на обмяна на веществата, но, все пак, ако тези хора ядяха по-малко, то сигурно нямаше да са такива (още повече, щом знаят, че в нещо те не са съвсем като другите). И ако човек не иска да пълнее, то той трябва да яде по-калорична храна, според мен, а не обратното (т.е.: шоколади, скара, и прочее, както и правят спортистите); ако пък доста си е разтегнал стомаха и той си иска да го пълнят с нещо, то тогава да яде повече целулоза (плодове, ама с корите, че и семките), или пуканки и други въздушни неща за гризане, но и трудно смилаеми храни (примерно: сурови зърна ориз, или варива, или дребни пилешки кости — сигурно в това няма нищо вредно, защото костилки от маслини се гълтат за да смажат стомаха, освен това кучетата рядко дъвчат, а котките и нямат предни зъби). Тъй че в крайна сметка, както казах, неумереността пречи практически на всеки, но хората предпочитат да залитат на крайностите, а пък после да се лекуват, щом потрябва (примерно поради употреба на много цигари, алкохол, или наркотици).      Но въпросът не е само в това, което поемаме в себе си, а и в това, което правим около нас, в средата, в която живеем. Ясно е, за пример, че е най-добре да се живее на до 3-4 метра от земята (най-вече заради ... закона за свободното падане, предполагам, от който следва, че за една секунда човек изминава 5 метра, а за две вече стават цели 20 метра, или към 6 етажа; но и защото човек се уморява все да се катери до дома си — да не забравяме, че асансьори съществуват от 100-тина години, след изобретяването на електродвигателя, което става около 1900 г.). Знаем това, но въпреки всичко се бутаме в кошери или мравуняци, като си мислим, че ако те са луксозни, това променя нещата, ама то почти не ги променя. (A propos, аз, по редица съображения, от няколко години изобщо не ползувам асансьор до 5-ия етаж, където живея, и, право да Ви кажа, след първите месец-два на известно неудобство, се чувствувам много по-добре.) И да спомена още, със съответните предварителни извинения, че ако американците нямаха двата небостъргача-близнаци, то и нямаше да има какво да разрушават терористите! Като обърнете внимание, че този пример изобщо не е частен, напротив, това важи за всички места, където се събират много хора (стадиони, почивни комплекси, аеро- и други гари, големи храмове, и прочее), които и стават първа цел за терористични атаки — така както в древността големите градове са ставали основна "цел" на вирусите и микробите при епидемии, т.е. проблемите, по принцип, не са нови, но те си стоят неразрешени, поради неумереността на човешките желания. (А ако някой подметне, че строим нагоре защото станахме много хора и иначе не се побираме, то може да му се отвърне, че тъкмо това е проблема, че сме много хора на "кълбото", което също е въпрос на умереност — и тук дори няма нищо невъзможно или трудно, можете да бъдете сигурни.)      Изобщо, аз мисля, че може да се счита, че въпроса за умереността е въпрос на здрав разум, и обратното (здравия разум се свежда, преди всичко, до умереност). Няма нерешими проблеми човек да се стреми да бъде на върха в едно отношение, в пряката си професия, да иска да не бъде посредствен в нея, но пък във всичко останало да търси средата — и в храната, и в интересите, и в любовта или секса, и т.н. Това което ни пречи да бъдем умерени, освен младата възраст, с натрупването на която ние, по един естествен начин, ставаме умерени (защото старото, то, и да иска повече, може все по-малко), е, според мен, преди всичко в западното виждане за смисъла на живота като една непрестанна борба за катерене нагоре, докато източното виждане е, че човек е част от природата (ние сме във Бога-природа, а не Той е в нас), и като така трябва да се стремим не да се налагаме, а да се вписваме в нея! Не че не се опитваме да направим нещо по въпроса, опитваме си, но чак след като видим, че много сме я загазили (поради някаква неумереност — примерно, във въоръжаването).      А да спомена и един друг аспект на неумереността ни — култа към професионализъм, в каквото и да е, може би съчетан и с известна доза мързел. Примерно: не да спортуваме ние самите, а да гледаме как го правят другите; не да пеем и танцуваме ние, а да гледаме някое шоу; не да си наготвим ние нещо, а да го вземем готово или да отидем на ресторант или кръчма; не да си правим ние секса, а да гледаме порно; и т.н., и т.н. Моето лично мнение (може би поради вече напредваща възраст, твърде възможно е да е затова) е, че стремежа към професионализъм, там където не ни плащат за това, просто ни пречи да живеем интересен живот, докато по-рано не е било така (когато хората сами са си правели шоутата, както и манджите, и прочее). Е, вярно е, че се развиваме, ама май и деградираме по малко.      И да приключа тази точка за умереността с едно популярно (и мое) обяснение за това защо мъжа най-често е по-умерен (и по-разумен, както казах), докато жената, като правило, не е, както и малките деца. Ясно е, че това може да се обясни с по-голяма емоционалност, поне при децата, но при жената има и нещо друго, има нещо ... сексуално. Номерът е прост (но все пак не съм чул някой да го е казал така), това е, че мъжа не винаги ... може (и не питайте какво е това можене, защото в славянските езици то лежи в основата на името му: "маж может"!), той понякога може, а понякога не може, докато жената на практика винаги може. Така мъжът от малък, от пуберитета, ако не и от по-рано, свиква да бъде умерен за да успява в начинанията си, докато жената свиква само да иска (стига да има от кого); когато, обаче, тя излезе от продуктивна възраст, както и преди да навлезе в нея, тя съвсем успешно го конкурира.      1.2. Познай себе си      Този древен лозунг е не толкова въпрос на разум, колкото на доблест, защото причината, поради която хората не искат да опознават себе си, е, че няма да се харесат. Но пък това е необходимо, защото те са различни, и ако някой, примерно казано — и да ме извинят по-гнусливите от вас —, го предпочитат отзад, то защо да не е наясно по въпроса? От гледна точка на разума е логично познанието, почти без значение на естеството на въпроса, да е от полза за пълнолетния гражданин. Да, ама предимно за мъжете, че и за тях не винаги. А защо това не е така за жените автора се запита във връзка с библейското значение на думата "познание", която е така не само на руски (т.е. в славянските езици), а и на английски, и на други езици, и това сигурно идва някъде от старо-еврейския, ако не и от санскрита. Но не мислете, че това е само заради "петия крайник" на мъжа, с който той опознава една "пещеричка" при жената. Не, тук нещата положително имат и обикновения смисъл на знание като разумна оценка на дадена ситуация, което ни навежда на мисълта, че жената, като правило, разбира се, не говорим за изключенията (които потвърждават правилото — със своята изключителност), просто не обича реалистичните оценки поради по-висока емоционалност и пристрастност, или, всъщност, не е много разумна (което е добре известно). Така че е ясно, че жената няма да иска да се опознава, но и мъжа и той много не "изгаря" от желание за познание (примерно, че той е мъж в споменатия пряк смисъл, май, не по-често от един процент от времето — средно 15-тина минути в денонощие).      Казано малко по-различно, хората не желаят да се самоопознават защото се мислят за нещо голямо, защото гордостта им доста надвишава способностите им, като руснаците имат дори отделна дума за неразумната (или необоснована) гордост, "гордыня". Ама тази гордыня е тъкмо ... маймунската ни черта, добре известния навик на горилите, и то май най-вече на мъжките, да се изтъпанчат на някое по-открито място в джунглата, когато решат, че някой ги заплашва, и да почнат да се бият с юмруци по гърдите и да викат "урр" или нещо подобно (откъдето ние сме научили нашето "ура", англичаните тяхното war, французите и другите латинци тяхното guerre, поради което маймуната-gorilla и партизанина-guerilla са думи-близнаци)! А за това, че маймуната на всички езици звучи обидно навярно може да проверите и сами (нашата дума е турския maymun); дори (ако не греша нещо) в будизма човек се стреми да постъпва правилно, за да не вземе да се прероди после в маймуна, като ако стане на прасе (или хлебарка, да речем) това не е чак толкова лошо както да си маймуна. Така че ние се боим да опознаем маймунските си черти, но това изобщо не ги премахва.      И не само това крием ние от себе си, това което също не обичаме да си признаваме (и до която истина аз стигнах едва след като у нас се възцари демокрацията, защото комунистите не ни даваха да си показваме и простотията, тя не беше така на почит както е сега) е, че ние направо "умираме" някой да ... ни лъже или будалка! Сега това са всички медии, реклами, и политици (и тъй наречените public relations, или PR, кадри), които идват на мястото на църквата от скорошното минало (защото природата не търпи празни места — тя е, хъм, дама, и винаги намира с какво да си запълни възникналите ниши), в която връзка, мисля, че е съвсем ясно, че pastor-а е и пастир. Е, оказва се, че това, че искаме да бъдем лъгани, била известна латинска мисъл (значи, горе-долу, от 20-тина века), а именно: mundus vult decipi, където може би единствената помощ за да си я преведете е да спомена английското deceive като лъжа, мамя. Но все пак, от гледна точна на разумното познание, е добре човек да знае, че иска да го залъгват, отколкото не, струва ми се.      Наред с познаването на своите отличия, обаче, самоопознаването ни помага да опознаем и другите, защото ние имаме и много общи черти, а това вече е ясно, че е в полза на оцеляването. При това тук е редно да споменем и термина рефлексия, т.е. отражение на нещо в мислите ни, и по-точно да говорим за нива на рефлексия, където нулевото е само, че аз си мисля нещо (докато, според лафа, не се окаже, че просто си седя, нали?), първото ниво е, че аз си мисля, че той си мисли, и тъй нататък, но обикновено второто ниво е вече твърде високо за редовия член на дадена група. Обаче поне първото ниво е задължително, и то се използува от всички хора работещи с клиенти, при което навярно не би било излишно да дам и първия конкретен съвет: не си мислете, че можете да надхитрите една организация или система! Примерно, да надхитрите някой търговец, или магазин — не само защото те са професионалисти, а Вие сте един лаик, а по-скоро защото те имат повече информация от Вас, те следят продажбите, и дори и да не са добри в аритметиките (а те сигурно са по-добри от една домакиня), те чувстват какво да правят (както един шофьор кара колата по рефлекси, без да мисли). Така че, ако Ви предлагат нещо много изгодно, според Вас, то уважете предложението, ако то Ви е изгодно, но малко, не на "уруш", защото изсилите ли се да направите "големия удар" почти винаги ще сбъркате! Аналогично и с някоя банка, която ще се "утепи" да Ви предлага нови условия за влогове, ама с основната цел (освен да привлече нови клиенти) да Ви накара да прекратите съществуващ депозит и по този начин да загубите нещо (защото банките печелят само от разликите в някои маржини, както при чейджа, така че ако могат да Ви накарат да действате припряно и да сбъркате, това си е чиста печалба за тях). Или пък да търсите нещо упорито, примерно чушки за да правите туршии на есен — щом търсите, то ще Ви се предложи, но на доста по-скъпи цени (предлагането е според търсенето).      Прочее, на въпроса с туршиите ще се върнем по-късно, но нека сега отбележим, че нещата, разбира се, са свързани едно с друго, и тук се допираме и до въпроса за умереността, както и до следващия съвет: внимавайте особено когато сте част от системата (ама в условията на реален пазар Вие винаги сте част от нея)! В случая това значи, че ако променяте търсенето, то ще промените и цените, и не само, че няма, дългосрочно погледнато, много да си помогнете, а и ще навредите на другите. Ако нямате пазарно поведение — а българина още, за цели 20 години, не можа да се научи да реагира разумно на пазара — то само Вие ще загубите; той, пазара, ще намери начин да се оправи. Българина все още се опитва да се запасява под влиянието на страховата невроза, не купува когато е евтино, защото чака да стане още по-евтино, ама то вземе, че стане по-скъпо, и тогава той вече се юрва да купува и пак се прецаква. Той просто се научи да купува ... скъпо, което е един вид лудост. На пазара трябва да се купува когато ти предлагат нещо евтино, но да се намалява купуването когато цените се вдигат — според поговорката: дават ли ти еж, гонят ли те беж! Или примерно, някоя фирма забелязва, че има доста клиенти, и решава, че сега е момента да печели повече (защото когато тя губи никой от клиентите ù не отива да ù даде малко парици, нали?) и затова влошава условията (примерно, ако е банка, намалява процента — не може да не сте забелязали, че колкото е по-търсена една банка, толкова по ниски са процентите за влоговете ù), и въпреки това клиентите ù не намаляват ами се увеличават, и на нея не ù остава нищо друго освен да продължава в този дух докато може, т.е. докато клиентите най-после вземат да променят поведението си.      Нека развием още малко този въпрос. При ненормална реакция на клиентите се получава нещо като, за да дам по-нагледен пример, когато къпейки се под душа искате да стоплите водата и усилвате топлата, ама понеже сте нетърпеливи и забравяте за инертността на системата — още едно правило — то Вие все засилвате и засилвате, докато изведнъж потича вряла вода, когато започвате движение в обратна посока и стигате до ледена (като няма проблеми наред с Вас да се къпе и някой комшия отгоре или отдолу в блока и той също да влошава нещата). Пазара, очевидно, е инерционна система, така че не го бъркайте, ами чакайте първо той да си вземе мерките и тогава реагирайте Вие; ако някой търговец има много от една стока той ще я поевтини, и обратното, но пък и като се намалява цената то уважете човека /фирмата, защото всеки има нужда от редовни доходи (ако може да си ги осигури). Е, има и други неща за казване, но засега толкова.      1.3. Добрият лош свят      Тук ще кажем нещо за източната теософия, но имайте предвид, че нещата се излагат доста фрагментирано, защото тази философия е непозната у нас (оттам, до голяма степен, и на автора). Полезно е, обаче, човек да има някаква минимална представа от нея понеже, по всичко личи, тя може да се окаже по-жизнена от гръцко-латинската, да не говорим за християнството, което бая взе да губи позиции в последно време; освен това тя е тази, която е довела до гръцките виждания от време онò (при посредството на персийци и араби). Така например в будизма се твърди, че за нашия реален свят важат следните три "не"-та, а именно, че в него: нищо не постоянно, нищо не е съвършено, и нищо не е изолирано! Както виждате, библейското схващане за Сътворението, прилича на детска приказчица — може да я слушате, ако Ви харесва, но, пази Боже, да ù повярвате. Освен това източната теософия се нарича така, защото тя не е само философствувания и преливане от пусто в празно (примерно, дали материята е преди божествената идея, или обратното; или как изглежда Бог-Отец и, в частност, колко косъма има в брадата му), ами виждане и за света, и за живота, и за боговете (т.е. и религия, и морал, ама и наука, доколкото е можело да има науки в древността, боравейки основно с качествени категории, на ниво идеи, а не с точни количествени закони). Докато западната философия, казано по-начетено (цитирам срещната фраза на английски), "е прекалено умозрителна и неадекватно адресираща нерационалните измерения на живота"; т.е. тя не става за обикновения човек, така както християнската религия пък не издържа никаква логическа или научна проверка (а дори съвременните фантастични идеи за паралелните вселени били тръгнали от древните "Упанишади").      Но да се върнем на трите "не"-та. Това, че нищо не е постоянно, е древно-гръцката фраза: "Παντα ρει, παντα κινειται." (Всичко тече, всичко се изменя); това, че нищо не е изолирано (наред с непостоянството, динамиката) води до диалектическото единство; а това, че нищо не е съвършено се вижда в гръцката религия (там боговете се карат и бият като нас, хората; обаче християнската религия с нейния "добър Бог" изобщо не се връзва, тя е нещо изсмукано от пръстите). В будизма съществувал термин adavaita, значещ буквално, че нищо не може да се отдели или раздвои, всичко е едно цяло (ако щете: и материята и Бога-идея; или казаната по-горе теза, че ние сме в Бога, наред с целия Свят). Или да спомена един интересен будистки мит, за това как била създадена цялата Вселена: като еманация от ... червата на бог Татагата (чието име има лесно разбиване на две имена: на някакъв си Θεοσ /Theos като "Tata"-баща, плюс нещо, което всички искаме да ... хванем — да "гепим", немското get /got, където е и техния Бог-Gott, респективно God на английски); т.е. този Прабог просто "пуснал едно гълъбче", а? Ама в същото време звучи научно и не е далеч от теорията за първоначалния взрив (Big Bang)!      Иначе в будизма има основно три бога: Брама, Вишну (с Кришна като една негова инкарнация; още и Рама е пак той), и Шива. Но по-интересното е, че тези имена присъствуват в много думи по света, най-вече при славяните, където: Брама кара нещата да ... бръмчат, той е главния бог и е създал Света; Вишну е вършителя, той върти нещата, извършва поддръжката (тази функция изобщо я няма в християнската идея); а пък Шива — ха, ха — той ни шиба, когато не слушаме, той е разрушителя; аналогично и името на Буда (който не е Бог, както и Мохамед не е) означава, че той буди хората (е, опитва се да ни събуди, ама ние не щем), кара ни да мислим и да се осъзнаваме. Както и да е, нека не се отвличаме повече с имена, но искам да подчертая и още един съществен (за живота ни) извод, че всичко е справедливо! Това е така, защото всичко е свързано и противоречиво, и ако за един изглежда лошо, то за друг е добро, ergo, не е нито добро, нито лошо, а тъкмо добре отмерено, справедливо. Това хем ни кара да бъдем търпеливи (каквато е целта на всяка религия, но и на система от житейски правила), хем не ни пречи да се опитваме да променим нещо ако можем (защото нищо не е постоянно, нито пък съвършено). Това води и до известната (за нас от една книга на Курт Вонегут) молитва, която гласи: Боже, дай ми сили да понеса това, което не мога да променя, смелост, да променя това, което мога, и мъдрост, за да отлича едното от другото! Както виждате, това хем е молитва към Бога, хем е житейска философия.      От трите "не"-та стигаме и до следния кардинален извод, че нашия живот е най-добрия от всички възможни, т.е. нещата са се установили диалектически такива, каквито са, и ако би било възможно някак по-иначе, то щеше да е станало така, или, в общи линии, каквото се случва, то се случва обосновано и оправдано. Но щом всичко става така както може и трябва да стане, и всеки различен вариант би бил по-лош, то излизат някои бая спорни положения, например, че: атомната бомба над Хирошима е била единственото възможно решение; или идването на Хитлер на власт е било най-доброто решение; аналогично на Сталин; или че комунизма, àко и да го отрекохме, е бил най-доброто решение за времето и мястото му; и хиляди подобни случаи. И ако се замисли човек ще излезе, че май е точно така, само с известни оговорки, че не бива да изпадаме в детайли (примерно, бомбата можеше да я пуснат и над вулкана Фудзияма, Хитлер можеше да се казва Ханс Гробман, примерно, и да дойде на власт две години по-късно, и прочее). Това е и в духа на шопската поговорка, че: "онò що си трèбе, онò си го сака". То е и в унисон с предишната молитва, и изглежда логично. С други думи, при все че живота е много объркан и все ще се намери някой да ни ши-, е, да ни направи някоя мръсотия, де (а ако толкова няма кой, то ние и сами ще си напакостим), то той, живота, все пак, е максимално добър.      [Това е донякъде като твърдението, че демокрацията е лошо нещо, ама засега не сме установили нищо по-добро от нея; да де, ама е лошо нещо, докато, ако човек слушаше СДС-арите на времето, то като докарахме демокрацията и все едно, че вече хванахме "милия Бог", за ... — е, за каквото може да се хване един мъж, нали? А пък то тъкмо тогава ни започнаха проблемите. А и освен това демокрацията не е от нещата, на които не можем да влияем, и никой не ни караше да я правим толкова дясна, т.е. да се връщаме в грубия капитализъм от преди половин век, та сега да трябва да чакаме още горе-долу толкова (защото 20 години вече минаха и я докарахме само до "под кривата круша"), за да стигнем пак същия жизнен стандарт. Защото той, Запада, ни налага оправдани икономически изисквания за съвременния свят, такива, че да има динамика и развитие (то и "Изтока", т.е. руснаците начело с Горбачов, го видяха на времето, а и в други социалистически тогава страни), и които да са общи с техните, ама няма да вземат хората да ни отравят и социалните проблеми, я? Социалните въпроси са работа на всяка страна, съобразно със специфичните условия в нея, а пък това, че ние още не сме били разбрали "Що е социализъм и има ли той почва у нас?" — е, това си е наш проблем.]      Та да приключим с това, че живота е несъвършен — което, да сме наясно, е близнак със "свършен", т.е. той не е завършен, той продължава (а така е и в латинския, където perfect значи минал, но и перфектен, образцов), и затова са нужни Вишну и Шива — но и най-добрия от възможните (паралелните вселени). Остава само да добавим, че света (или Сътворението) е и случаен, за да имаме съвсем съвременно звучене (като не е невъзможно той да е създаден от каквито си искаме богове и пак с използуване на случайността, т.е. няма никакво основание — въпреки, че християнската църква се бои "като дявол от тамян" от идеята за случайността и/или еволюцията — да си мислим, че ние знаем как да правим случайни неща — като хвърляме монета, примерно — а нашия всемогъщ Бог не може такива елементарни работи; та той Бог ли е, или "лукова глава"?). Или, да цитирам основополагащата теза на теорията на вероятностите, че: случайността е необходима, и необходимостта случайна!      Ами, такъв е светът, и в него ни се налага да оцеляваме, и колкото по-бедни и слаби сме, толкова повече усилия трябва да полагаме, за да оцелеем, така че нека разгледаме сега основните стратегии за постигане на тази цел. 2. Стратегии на оцеляване      И те не са кой знае колко много, броят се на пръсти и в общи линии са известни също отдавна, но са от принципиално значение, така че не можем да ги прескочим.      2.1. Разделяй за да владееш (divide ed impera)      Надали има някой пълнолетен, който да не е чувал за прословутото латинско (а, значи, и старо-гръцко и още по-старо) правило "разделяй за да владееш" (още divide and conquer, поделяй и властвуй, и т.н. в други езици), което действува практически безотказно в редица случаи. То се състои в такова изгодно поделяне на някаква работа на части, така че по-простите неща да могат да се извършат по-лесно или с по-голяма полза, или пък самите части (ако са одушевени) да вземат да си пречат и по този начин да ни помогнат да задържим властта или увеличим дивидентите си.      Примерно, ако става въпрос за влагане на пари (респективно за купуване на акции), то не трябва да се трупа всичко на един куп, ами трябва да се поделя: от една страна според валути (съставяне на валутна кошница), от друга страна по банки (да не се "издъним" с всичките си авоари), и още по отношение на достъпността (ликвидността) на парите (или на срока на влоговете). Една примерна схема за влогове е горе-долу следната: половината (а може и 2/3) от парите си влагате в две-три банки, поделени в две-три валути (сега щатски долари и евро) за доста дълъг срок (нормално година, но може и две-три години), за да имате максимална печалба, като датите на влоговете се разминават на по-малки и равномерни периоди (три месеца е най-добре); после половината на останалата половина (около 1/4 до 1/5 от всичките Ви пари), влагате в основната ни валута (макар че и тук може поделяне на две-три валути) в други банки за кратък срок (обикновено месечен); и останалата четвърт (или 1/5) вече Ви стои на текуща сметка (или с карта, или пък на две сметки, защото разплащателната сметка е практически с нулев процент) в друга банка (за бърз достъп). Така можете периодично да добавяте или теглите от дългосрочните си влогове, и да имате бърза ликвидност за текущи разходи; единствените проблеми са да имате време да правите това (да речем, веднъж в месеца да ходите в банка), както и да можете да поделите общата сума на толкова много части (защото обикновено има минимален размер на влога). Но не се хващайте на "въдиците" на банките, че, примерно: няма нужда да правите 4 годишни влога през 3 месеца, след като можете да направите един 3-месечен и да имате до него същия достъп (защото процента ще е друг), или пък на това, че в момента за 3-месечен влог Ви дават същия процент както за годишен (защото това сигурно ще е временно явление и така никога няма да можете да си "оплетете кошницата"), и други уловки. Освен това трябва да имате готовност, ако банката вземе доста да променя процентите, да я напуснете и да отидете в друга, но, както казах, не панически, а когато изтече срока на даден депозит. Ако пък парите Ви са доста, то може да купувате и акции, или движима собственост (коли, каравани, яхти), или недвижима, както още [демокрацията Ви дава това право, нали?] и (поне акции от) банки, бензиностанции, острови в тропиците (може и парцели на Луната, но аз лично не Ви съветвам, защото няма да доживеете да ги използувате), или космически совалки.      Тази стратегия се прилага не само при влогове, нищо не Ви пречи и, примерно казано, вместо един сексуален партньор, както вече му казват, да си имате два-три, та като се скарате с единия да отидете при другия. Или да си имате две коли (едната за делник, другата за празник, а може и една каравана — хората на Запад точно така и правят), или пък няколко жилища (нашите политици често го правят), или няколко парчета земица (за градинка, за лозе, още да има за сина или дъщерята), и други подобни варианти. Изобщо, принципът е ясен, но трябва да е ясно също така и това, че той е измислен за големи сили /собственици; прилаган на дребно често само Ви губи времето, а и в редица случаи падате под прага на разумното му използуване. Докато крупният собственик печели основно само от него! (Сигурно не е от акъл или търговски умения, защото ако е крупен собственик то той елементарно ще си купи други способни хора, които да му вършат работата — това се нарича доказване чрез допускане на противното, ако не знаете. А че сумата силни хора — бизнесмени или политици, които най-често са и двете — твърдят, че способния винаги успявал — е, ами нали някой трябва да Ви залъгва с нещо за да се "натягате" да работите; едрите риби имат нужда от дребните, иначе какво ще ядат горките?)      Казано по друг начин, крупният собственик печели от едно нещо, и губи от нещо друго, но при едно прогресивно, като правило, в повечето случаи и периоди от време, развитие, бизнеса върви, така че, едно на друго, или интегрално погледнато, той (дори и да е некадърен) печели. Но куриозното в случая на крупната собственост (и това, което психологично я мотивира) е, че сумата хора, които са абсолютно сигурни, че, ама никога, няма да могат да имат нещо голямо (пари или друга крупна собственост), са първите, които скандират, че я искат, и се борят тя да е възможна; истинските богаташи си траят, те могат дори да имат и просоциалистически убеждения. И това е, което прави този принцип толкова стабилен: самите дребни рибки се изяждат една друга (защото им е толкова акъла).      2.2. Принцип на противотока      Това е по-скоро технически принцип, но мисля, че и той е бил известен от дълбока древност. Той твърди, че в редица случаи е изгодно да се движим срещу основния поток (тук на търсенето), или противно на тълпата. Примерно: да не търсим домати за затваряне когато всички търсят, или риба на Никулден, или яйца на Великден, или, да речем, елегантни мацки в западните страни, и прочее, а да търсим нещо друго, което ни се дава почти даром (да речем, жени с крушовидни тела в тези страни, или пък, ако сме някъде из Изтока, то там да търсим френски тип мадами). Това не е нещо особено трудно, и ако се вземе предвид, че в повечето случаи това е въпрос на вкус, или пък на време или място, то трябва да си коригираме вкусовете според търсенето и предлагането, или да чакаме да му дойде времето. (По отношение на евентуалното изместване на някои официални празници или традиции по този начин: ами аз не казвам, че не трябва да празнуваме Великден, или Нова Година, и прочее, а по-скоро, че можем да не се престараваме особено на тези дати, а и всяко нещо скоро омръзва (както по-рано ни бяха омръзнали манифестациите), но пък за сметка на това да си добавим някои нови, наши-си празници, когато никой няма да ни пречи да си търсим каквото искаме, и понеже ние ще празнуваме, а другите не, то това даже и ще ни хареса. Примерно аз предлагам (и съм предлагал на някои познати, ама те нещо не го "поемаха" за дълго) да празнуваме всички дати с еднакъв ден и месец — някои от тях все едно се празнуват официално, но повечето не (да речем: 4.4, 5.5, 6.6, и т.н.). Или да празнуваме рождени дни (или други важни за нас дати) всеки месец на дадения ден (или поне два пъти в годината); или като тръгнем от някаква дата все да добавяме едно число към нея (примерно 17, или 33, или каквото Ви хареса) и тогава пак да празнуваме; или просто да си избираме от време на време по някой ден за празник, или като имитация на менюто на известен празник; или нещо подобно.)      А що се отнася до търсенето от всички на неща, които не са в сезона си, то аз лично не мога да проумея защо хората масово купуват домати и краставици посред зима (да не говорим за тиквички, или пък ягоди, или нещо друго екзотично по това време), а не изчакат да му дойде времето, понеже е съвсем ясно, че тези извънсезонни стоки не са нормално израснали, те са я парникови, я мутантни, я и двете, и нямат вкуса на естествените (това е, май, като да търсиш 40-годишна девственица, само защото е рядкост). По-рано, понеже нямахме такива алтернативи, и не търсехме свежи домати през зимата, използувахме различни туршии и нищо лошо не ни ставаше (примерно, ракията пак си ни беше вкусна); и изобщо, аз не мисля, че щом нещо е възможно, то трябва да се прави винаги, такова поведение обикновено говори за недостатъчна зрялост на човека, освен ако той има оправданието, че няма какво да прави парите си. Така че в подобни случаи, когато основния поток не е в правилната посока (нещо не е здравословно, или е луксозно, или дори вредно — като наркотиците, примерно) е съвсем мотивирано да се движим в противоток; дори и да е само заради икономии, то и тогава това може да се окаже добре, понеже не е изключено новите вкусове да имат и някои други предимства (в следващия раздел ще дам някои примери за странни вкусове).      Обаче, ако се вземе предвид, че вкусовете на масите в повечето случаи са резултат на моментна заблуда или мода, както и това, че търсеното нещо, поне у нас, често е с влошено качество (защото хората много не отбират, а го разграбват бързо), докато при придвижването (промоцията) на някакъв нетипичен продукт на пазара той се прави по-старателно за да си завоюва пазара, а и се продава по-евтино, то май ще излезе, че ако човек може да се движи против масовото търсене, той в повечето случаи ще постъпва правилно! Но обърнете внимание, само докато се движи в противоток, защото ако един промовиран продукт започне да се търси, то той веднага или ще поскъпне, и/или ще му се влоши качеството, така че тогава трябва бързо да се върнете към старите вкусове. Е, може да Ви се стори неудобно постоянно да си променяте вкусовете, защото хората (а и животните) си обичат навиците, особено старите хора, понеже стереотипното поведение е по-лесно (не се мисли, и, следователно, поне по тази причина, не може да се сбърка), но пък и затова хората (както и животните) ги ловят тъкмо на стереотипи! Пазарът е динамичен, както и живота, и всеки един участник в него трябва да се стреми към възможно бърза и оптимална адаптация, иначе е бита карта, така че ето Ви поредния съвет: променяйте навиците си според условията.      И се оказва, че на това място е редно да кажем нещо и за рекламите. Те очевидно (въпреки моите вкусове) са полезни за бизнеса, а той е полезен за хората, така че, в общи линии, те са в интерес на хората, но, все пак, в определени граници, като в тази връзка аз бих издигнал лозунга, че: употребата на реклами води до затъпяване! Аз съм против тях, защото те противоречат на моите естетични разбирания и са прекалено вулгарни — но всеки народ си заслужава рекламите (както и управниците, между другото), и те, рекламите (и управниците), в различните страни, наистина, са твърде различни —, обаче те още и се заплащат от клиента (първо от фирмите, но, в крайна сметка, от купувачите, които възстановяват на фирмите разходите по реклами, донякъде така, както фирмите връщат данъка ДДС на държавата!), т.е. рекламите оскъпяват стоките, и като така не са добри за бедни страни, особено в условия на стагнация или криза (а то ние, май, така и не сме излезли от кризата откакто свалихме "бай Тошо"). В условията на една нормална икономика и заможно население, което се чуди за какво да си дава парите (или, като друг критерий за заможност, харчи за прехрана едва 10 до 20% от доходите си — а при нас цифрата сигурно е над 50%), те може и да не са толкова лоши, те разведряват живота, но не и в страни като нас. Обаче, всяко зло за добро, както се казва, така че (благодарение на диалектическото обвързване на нещата) и от рекламите може да се извлече някаква полза, ако човек има достатъчно акъл за ги използува по съответния начин. Имам предвид, че, тъй като се рекламират само стоки, които не се търсят (иначе никой не би се "хабил" да ги оскъпява, та да намалява търсенето им), и, както казах, те оскъпяват стоките, то, следователно, рекламите могат да служат като идеален индикатор за това, какво не трябва да се купува — просто и ясно, нали? Иначе казано, ако не знаем къде е основния поток, то това са рекламите, и, значи, противотока е против тях. Докато не започнем да реагираме по подобен адекватен начин на тези глупости, то и ще ни правят на гламави (след като това ни харесва), така че всичко е въпрос на избор.      2.3. Обединението дава силата      Този лозунг сигурно е бил ясен на ... маймуната още преди да слезе от дървото; ние си го имаме на Народното Събрание но не му обръщаме внимание (ама то затова го имаме като лозунг, защото и не му обръщаме внимание), имаме си и притчата за снопа пръчки и хан Кубрат, която била бая стара, защото тук е и ... фашизма, понеже fascis на латински значи сноп пръчки (които горят и викат "фъсс"), ама докато за Запада тези пръчки най-често горят и хората им се радват ("фасцинират" се, правят си фестивали, "фиести", или Fasching-и), за нас те са, може би, символ на налагане по задните части, не знам, но ние изобщо и не помисляме за обединение (особено в демократични времена). Е, то не винаги снопа пръчки е нещо добро, примерно фашизма се оказа един голям ... фишек, а? Но пък и да отиваме на другия край също не е някаква заслуга. А идеята за обединението наистина е много древна, защото ние живеем в свят на силните, и единствената възможност за слабия да стане силен е да се обедини с друг слабак като него и с подобни виждания за нещата. Тази (уж комунистическа) идея, под друга форма и с други думи, излиза, че присъствала и на ... американската едно-доларова банкнота (one dollar, където има една масонска пирамида), и там пише на латински "E Pluribus Unum", което сигурно значи: "да направим единство от множествеността".      Така че всичко е ясно, само дето не постъпваме правилно. Ние не обичаме са се съюзяваме не защото това е комунистически лозунг, не (защото ние отдавна сме си такива, векове преди комунизма), просто сме си дивичко племе — sorry, значи —, или, казано по-културно, нямаме развито социално чувство. Това може да си има своите предимства, понякога, защото ние имаме силен ген, и това може да е добре в глобален мащам (т.е. за света добре, ама за българите зле!), но на нас ни дай само да си пакостим един на друг. Обаче разединени хората по-трудно оцеляват, т.е. плащаме и ще плащаме висока социална цена. Това социално чувство, по мое виждане (но аз чух подобно мнение и от други) е не толкова въпрос на източно или западно виждане, колкото на деление север - юг; искам да кажа, че на север, където жизнените условия са по-тежки и оцеляването е по-трудно, там хората повече си помагат (да сте чували случайно нещо за: 15-годишната ескимоска война, или за великата алеутска битка, или за чукотско-ескимоската война — е, и аз не съм чувал, защото не ги е имало), докато на юг (да речем: гърци, италианци, испанци, грузинци, араби, персийци, индуси и цигани, и прочее), където човек може да се нахрани и просто като откъсне някой плод или убие някое животно, че и под открито небе може да преспи, там той много и не си помага един на друг, защото не е особено нужно. Е да де, ама ако ни е трудно да оцеляваме то и трябва да си помагаме.      А ние, откакто дойде демокрацията ни, още повече занемарихме социалните грижи и просто инстанциите, където човек може да свърши нещо важно за бита, примерно: да изяде една евтина шкембе чорба (или лучена супа на Запад), да преспи в евтино общежитие, да си изпере дрехите в някой обществен пункт, и прочее. Та ние нямаме вече дори и бани! Точно откогато някой купи централната минерална баня в София и тя престана да работи. Да не говорим за 10-кратното завишение на градския транспорт, или парното, или тока. [Сега един билет за транспорт в София е 1/2 евро, а в Европа е едно евро, ала минималната заплата у нас е 130 евро, в 2010 година, а в Европейската Общност вече няма да намерите страна, където тя да е под 500-600, а в нормалните западни страни е към 2000.] Но това са добре известни неща.      Ами дали нещо можем да направим сами? Е, по принцип можем, примерно: две-три съседски семейства си купуват една перална машина, поделят си цената според броя на хората във всяко семейство, ползуват я 4-5 години, докато се амортизира бързо, и така всеки пести към половината от цената ù (защото едно нещо се амортизира и без да се ползува, само като старее; специално пералнята се разсъхва ако не се ползва повече от седмица, а и се демодира като минат повече от 10 години; аз бих предложил така да се ползуват съвместно и жените, респективно мъжете, но то вече не останаха семейства, така че не знам дали да Ви го казвам или не); аналогично може да се постъпи и с леките коли (за тези, които ги имат), или (което знам, че се прави на Запад) няколко души да отиват с една кола на работа, като си делят разходите (при до двама души в колата тя, като правило, излиза доста по-скъпа от градския транспорт, едва третия човек я прави подходяща), но и не е работа да имаш кола и да я ползуваш само за да отидеш през лятото на море, или да ходиш с нея веднъж-дваж в месеца на село; и сигурно и други начини, но разбира се, че е по-правилното да има някакви общи помещения в мазетата на блоковете (и то обикновено има) и те да се използуват за перални, сушилни, може би за затваряне на консерви, и т.н. (само че те не се използуват у нас; ама в другите страни не е така).      2.4. Търсете алтернативата      Това не е някаква особена стратегия, но е хубаво да се има предвид при необходимост от бързо реагиране, т.е. човек трябва винаги да има "план Б", алтернативна стока, която да купи, като няма това, което търси, или то е доста скъпо в момента (примерно: месо, птици, и яйца; или ориз, фиде, и картофи; или зеле, тиквички, зелен боб; или олио, зехтин, мас, масло, маргарин; и прочее). Това уж го знаем, но въпреки това често си търсим упорито каквото сме решили, независимо от цената. И да поясня още, че самата дума "алтернатива" тръгва от латинското alter, което значи друг, но и стар (в различни езици, примерно на немски), т.е. новия вариант е просто един (добре забравен) стар. Това, от своя страна, пък ни казва, че тук често имаме цикличен процес, което и улеснява избора ни, защото просто се връщаме към нещо старо.      Е, да приемем, че с това изчерпахме общите житейски истини и стратегии, и да преминем към някои конкретни съвети. II. ОЦЕЛЯВАНЕ В ГРАДСКИ УСЛОВИЯ      Но да предупредим още от началото, че тук не става въпрос за това къде да преспите в някой град ако нямате пари за хотел, или как да пътувате гратис в трамвая, или как да изшмекерувате нещо, или да излъжете някого. Става въпрос преди всичко за някои похвати за икономии в дома, за изхранване и приготвяне на зимнина, както и за използуване на нетипични храни като диворастящи треви и плодове, защото, както споменах, когато човек е с нисък жизнен стандарт то прехраната е основния му проблем, а дори и в един град (и наблизо около него) може да се намери какво човек да събере, което да става за ядене (руснаците му викат на това "перейти на подножный корм, или есть то, что под ногами валяется", буквално събиране от земята, като прасетата; но това не значи че то няма да е нещо вкусно, или най-малкото полезно, както ще видите); накрая има и някои съвети за по-здравословен начин на живот. С други думи, приемаме, че читателите си имат жилище, да или не по отношение на работа или пенсия, но разполагат със свободно време и искат да спестят каквото могат (защото им се налага, или дори само за да си уплътнят времето), или пък, алтернативно погледнато, искат да се хранят с нещо натурално, а не от "химическо-хранителната" промишленост. 1. Икономии в жилището      По отношение на икономиите, и понеже напоследък това стана основен рекламен трик (търсене на ефтиното), нека предупредим читателите, че поне в 95% от случаите когато някой (с изключение на моя милост, разбира се) Ви говори за икономии, то това значи точно обратното, нови разходи! (Изобщо никоя реклама не трябва да се взема за вярна — поне докато не се докаже противното.) Примерно, много са хората които си "санират" жилищата отвън, така че да се вижда отдалеч, че те могат да си го позволят, докато комшията до /над /под тях не може. Е, ако просто имате излишни пари, които ако не похарчите за нещо дълготрайно най-много да ги изядете и изпиете, то, разбира се, дерзайте в санацията, ала не мислете, че пестите нещо, защото можете да си залепите вътрешни изолационни тапети, които са само 4 мм. дебели и вършат същата работа, и ще Ви излязат 10-тина пъти по-евтино (защото цената на квадратен метър външна санация е около 40 лв., а на тапета е май 2-3 лева, във всеки случай има ролки от 5 кв.м. за 10 лв., ако не греша). Освен това си направете и друга аритметика: като дадете към 1500 - 2000 лв за един такъв ремонт, и ако той Ви пести по 60 - 80 лв. на година (защото надали ще е повече, ще видите) то това прави изплащане за към 25 години (ако не и повече), а дотогава тя надали ще издържи, или ще искате нещо ново да направите, или Вие надали ще сте живи, или блока, не дай си Боже, вземе да се срути — изобщо, нищо не се планира за повече от 10 - 15 години напред.      Или аналогична икономия от 10-тина процента (под въпрос) от смяна на дограмата с алуминиева, която струва (грубо) за един прозорец повече отколкото парното за целия апартамент за година (или цялата остъклена площ ще откара малко над горната санация). Или прекарване на подово отопление (особено в топлофицирано жилище, където винаги нещо плащате, дори и да сте прерязали радиаторите си); и други подобни будалкания (примерно енерго-спестяващи крушки, които са 10-15 пъти по-скъпи, но никой не Ви гарантира че ще работят по-дълго от 2-3 обикновени, а спестяват по около 1 ст. на час — пресметнете: ако тя пести 50 вата, т.е. е 12 вата вместо 60, и ако цената на тока е 20 ст за киловат, а в момента тя е 17 ст. средно за денонощие, то излиза горе-долу толкова —, така че за 3 години в общи линии ще я изплатите ако я ползвате по час на ден, но ако я включвате само за по 15-20 мин. то отидоха пак 10-тина години; виж, ако струваше колкото 2 обикновени, човек ще пробва, ама то не е така). Но ако искате да живеете в по-модерно жилище и можете да си го позволите — е, това е друг въпрос.      Така, а сега за някои комунални разходи.      1.1. Парно отопление      Започваме с него, защото то е най скъпото (300 - 400 лв. на година за 2-стайно жилище от към 60 кв.м.). Тук е редно да тръгнем от това, че искаме или не то трябва да го плащаме, но самата методика на изчисляване на консумацията, узаконена с нормативни актове и неоспорвана от никого, е ... гнила, понеже не е съобразена с личните уреди за отчитане на консумация! Не е съобразена, защото има една голяма част (около 55%) от консумацията, която отива за сградна инсталация, обаче чисто и просто няма никакви други отоплителни уреди за греене на сградата, те са същите тези уреди (радиаторите и щранг лирите в банята), които загряват жилището и които дават отоплението на имота (не става въпрос за общите помещения, защото поне в блока при мен там отдавна няма радиатори и се отчитат нула квт.). Такова двойно отчитане би било много груба грешка но не е така — само методиката е неправилна — защото тока пък се смята по 0.076 лв. /квтч. (той всеки месец варира леко, не знам защо), докато иначе средната му цена в момента (на писането на материала) при мен е към 0.17 лв. /квтч. (така че, ако действителната консумация за имота е 45% от дадената, то 0.45 * 0.17 = 0.0765 лв., или пак толкова, по колкото те смятат цената на тока); сметките в общи линии излизат същите (а и разходите на тези, които се отопляват на ток, не излизат двойно по-евтини, сигурно), но това не е вярното пресмятане (то е като че ли нагодено, за да излизат разходите за различните начини на отопление почти еднакви).      Да де, но това саботира индивидуалното отчитане, защото ако половината от разходите (грубо казано) идват от кубатурата на жилището и не подлежат на лична промяна, а пък от останалата част за отопление на имота пак към половината (обикновено малко повече, но нейсе) отива за щранг-лирите, които не могат да се регулират лично, то излиза, че това, което може да се регулира, е едва 1/4 от общата консумация; казано по друг начин, това значи, че ако някой (като мен, примерно) пести около 40% (което съвсем не е малко, да Ви кажа, но аз просто живея сам и през зимата стоя все в кухнята и не топля двете стаи), то това ще се изрази в 10% икономия на общата консумация (което пък хич не е много). В пари това значи, че трудно някой може да спести (респективно да преразходи) повече от 50-тина лева на година за същото 2-стайно жилище. Като се има предвид, че при индивидуално отчитане трябва нещо да се плаща и на фирмата, която го върши (тя не е благотворителна организация, а Топлофикация не иска да се занимава с това), която сума засега е към 20 лв., то хората са прави да си поставят въпроса: защо тогава беше необходимо това индивидуално отчитане? И куриозното е, че и този път отговора е парадоксален (защото у нас нищо не е като в нормалните страни), именно, че това отчитане беше необходимо, за да ни накара да пестим, както и стана (защото иначе всеки щеше да си надува радиатора колкото може, за да не се мине).      Но това бяха неща по-скоро за информация (на тези, за които познанието е от полза). Сега някои по-конкретни (макар и не нови) съвети. Първо си уплътнете добре дограмата, от нея сигурно може да се спести към 5 до 10% (има разни видове уплътнители, а може прозорците още да се залепят и с тиксо, което на пролет да се отлепя — в "нерушимия Съюз на свободните републики" на времето дори се продаваха специални хартиени ленти, които се залепваха с брашнена кòла), и най-важното: не отваряйте прозорците! Във всеки случай аз изобщо не ги отварям, има отдушник в банята, има комин в едната стая, който също може да служи като отдушник, така че няма проблеми. Е, ако човек иска да си пуши в стаята, още повече в леглото, е по-сложно, но той може да се примири това да става в банята. И освен това дръжте една-две саксии с цветя с хубави листа (фикус, лимон, дафинов лист) във всяка стая, и така, поне когато грее слънце, ще имате пречистване на въздуха. И поддържайте постоянна температура към 18º в стаите, а там където спите дори и 16º, като ползувате спален чувал или топли одеяла; това значи още и, че няма полза от непрекъснато: врът напред, врът назад — така няма да спестите кой знае колко, а може и да загубите (ако забравите да го намалите като излизате), нито ще поддържате една и съща температура, а може да се получи и превъртане в другия край, т.е. Вие засилвате, защото е станало студено, ама и подстанцията си има автоматично регулиране, и също засилва топлоподаването, респективно с намаляването, изобщо: излишни главоболия. Единственото неудобство е, че 18º не е баш комфортна температура, но пък е здравословна! [Демокрацията, в някои случаи си има и предимства, когато ни кара да правим нещо полезно за нас, примерно да откажем цигарите, и други подобни.]. Ако сега си правите жилище, то, може би, е най-добре да си прекарате подово или стенно отопление, или местно парно на газ (както се прави по света), но ако сте в топлофицирано жилище си трайте и се нагаждайте към него. И си правете сметката, защото топлофикация дава, че един градус бил равен на 6% отопление, тъй че ако живеете при 18 R вместо нормално приетите 20 R ще пестите поне 10%, но ако можете да стоите при 15-16 R то вече ще намалите консумацията си с 1/4.      А, още нещо: ако от парното много няма накъде да избягаме, то топлата вода можем да си я икономисваме колкото си искаме. В момента един кубик затопляне (а като студена вода отделно) струва към 5 лв. и при средна консумация на човек по 2 кубика това прави 10 лв. месечно (и лете и зиме) на глава, така че от нея може да се пести. Е, не да не се къпете, но ако само се къпете веднъж седмично (по 30 л., или 3 кофи топла — гореща, поне при мен, тя никога не става — вода) това прави към 150 л. на човек, или (ако сложите малко и за препиране) то излиза 10 пъти по-малко. А дали може — ами аз го правя вече няколко години (мия си съдовете със студена вода). Макар че тук нещата зависят от комшиите и големината на семейството, т.е. ако при пускане на топлата вода след 1/2 - 1 литър тя вече стига поне 40º, то тогава тя може да се използува за миене на съдове, но когато трябва да източите поне 10 л., то — no passaran. Доколкото си спомням по едно време се говореше за поставяне на двойно-тарифни водомери за топла вода, които да я броят за такава само при температура над 36º (както било някъде по света), ама нещата не тръгнаха, защото сме България, така че сега си преценявайте сами. Но да спомена и това, че използуването, доколкото е възможно, на студената вода е и здравословно, особено за измиване на лицето и ръцете сутрин (дори правилното било да се миете и разтривате лицето си с търкалка, което аз лично го видях на времето си в "Немачко" в едно студентско общежитие). Така че и тук може да се извлече полза от неудобството, стига човек да я търси.      1.2. Електроенергия      Тя уж е по-малко от парното, но не много по-малко, ако я сметнете за година (както е редно), така че и тук може да се дадат някои съвети. Най-простият е: съобразявайте се с годишните времена, т.е. гответе повече ястия през зимата, особено във фурната (гювечи, сладкиши, погачи, и прочее — примерно печени картофи), понеже тя има голям обем и трудно се затопля; докато през лятото карайте повече на лека храна: таратори, сирене и домати, салами, което, все едно, се прави. Каквото и да готвите то, в крайна сметка, изразходваната за готвенето енергия отива в околната среда, тя сигурно не се поглъща от някаква химическа реакция с храната (поне аз така мисля). Естествено също, че е хубаво да икономисвате и чрез тенджера под налягане, или загряване на водата в средата на обема (най-просто с бързовар), или пък микровълнова печка за каквото е удобна. (Трябва да Ви кажа, че през лятото аз дори понякога си правя сутрешния чай на ... слънце, но то е по-скоро заради експеримента. Хубаво би било да се използуват и алтернативни енергийни източници, като вятърна енергия — поне за да топли, без да се поддържа някакъв волтаж — но засега не виждам реална полза от това у нас, или някаква система с огледало — параболично, според мен — за топлене от слънцето, но надали си струва "барута"; виж, слънчеви батерии е нещо, наистина, добро, особено ако са гъвкави и човек може да си ги залепва на прозорците през лятото — хем правят сянка, хем дават ток —, но за това ще трябва да почакаме да поевтинеят достатъчно.)      Също така да Ви кажа и, че през лятото най-големия консуматор в дома става ... хладилника! Аз лично замервах (с електромер), че среден хладилник от 250 л. и с фризер харчи средно (замервано за месец, за да се минимизират флуктуациите) към 0.7 квтч. дневно но през зимата, докато през лятото той достига до 1.4 квтч. или двойно; в ценови еквивалент сега това дава към 12 ст. през зимата (или ... 1/2 яйце) и 24 ст. през лятото (малко повече от едно яйце). Наред с това, обаче, хладилника и топли стаята. От което следва, че, ако сте сам (или дори двама души), то с оглед на икономии е добре да спирате хладилника поне през март - май и септември - ноември (защото тогава средната външна температура е към 5-10ºС, или колкото е в хладилника), през зимата (декември - февруари) го дръжте за да ви топли (и за удобство, и за да не отваряте тераси ако там ви е храната), а пък за лятото — ако искате го спирайте, ако ли не недейте (защото тогава той най Ви трябва).      1.3. Други комунални разходи      Друг разход в дома е телефона, където вече е ясно, че който може, то и трябва да си закрива стационарния телефон, но номера е, че системата е на изчакване: когато много хора си ги закрият, то те, повече от сигурно, ще поевтинеят (защото няма логика аз да плащам по 21 ст. на мин. за разговор в същия град, а като отида на 200 метра извън дома да мога да говоря с Щатите или Китай пак за толкова). [Е, то у нас кажи-речи във всяка демократична промяна няма логика, ама това е положението. За сведение, нека припомня на читателите, че в тоталитарните години се плащаше по 2 ст. за разговор, колкото и да е дълъг той (като нормалното беше 15-20 мин.), а в рамките на лимита от 50-тина разговора на месец и по една ст. на разговор; при това не си мислете, че цените са несъизмерими, защото тогава, примерно: едно яйце струваше 13 ст., кило свинско беше 5.60, един хляб беше 40 ст., и т.н. като средно се получава, че сега цените на хранителните продукти са около 1.5, максимум до 2 пъти, по-високи (ама съобщенията са 20-тина пъти по-скъпи).] Наред с телефона може да се споменат и писмата и градския транспорт, но там нещата са ясни: не пишете писма (Интернета върши повече работа), а за транспорта: намерете си фирма, която да Ви плаща транспорта (защото: и с карта лошо, и с билети лошо, а пък ако човек има кола, то е още по-лошо, в смисъл на скъпо).      Остава още кабелна телевизия и/или Интернет, където няма защо да Ви давам съвети (защото според мен няма свястна българска телевизия, но хората ги гледат всичките, особено най-тъпите по мое мнение; а пък Интернета е просто необходимост). Интересен момент има при водата, която е най-важната (защото я си представете, че трябва всяка сутрин да се редите на опашка през два блока до третия за да се измиете, да донесете две кофи вода за готвене, че и тоалетната да използувате — както е по къмпингите, например), а пък тя е най-евтината (към 5 пъти по-евтина от тока). Но може би има време, като почакаме 10-тина години и тя ще вземе да поскъпне двойно, а? 2. Храна и приготвяне на зимнина      Е, тук няма да взема да Ви давам рецепти за това каква зимнина да правите, не и за тази, която правите, може за някои нестандартни неща, но и за това в следващата точка. Тук първо ще кажа нещо за това кога да я правите. Ами когато можете, и когато намерите евтина суровина. Примерно домати могат да се затварят по всяко време на годината, и в редица случаи през юни - юли може да случите евтини домати, които са идеални за затваряне (примерно меки и сочни, не като сорта "консерва"); аналогично за чушки, зеле (с месец - два по-рано), или нещо друго. Това хората не е като да не го знаят, но има две причини, поради което не се прави: едната е, че не могат да се пренастроят бързо, спазват традицията, а другата е, че си мислят, че бурканите може да се развалят до зимата и да не им изтраят. За първото, обаче, говорихме, че е нужно колкото се може по-често да се борим с традиции, които ни излизат по-скъпи, а за развалянето изобщо не е вярно, защото стерилизирани буркани съвсем добре траят до 4-5 години. Нещо повече, дори е редно да се задържат консерви по 2-3 години (и аз лично така и правя), защото, като правило, не се случват две последователни години с еднакви цени (особено у нас, където стремежа на всеки производител е да "удари кьоравото", и като така, щом види, че миналата година нещо е било скъпо, той се юрва да сее най-много от него тази година, и то хем се народù повече — защото две съседни еднакви години в климатично отношение също не се случват —, хем всички мислят като него — движение с основния поток — и в резултат на това цените спаднат до два пъти; а следващата година пък не сеят и цените се вдигат).      Освен това, независимо, че вече се продават сумата извънсезонни стоки, то пак е по-добре човек да си затваря буркани защото от това ще пести дори до 4-5 пъти, а и разликата във вкуса (по мое мнение) не е в полза на извънсезонното. Примерно: цяло лято (поне от май някъде до юли) се намират евтини тиквички (по 50 - 60 ст., или, да речем по 2-3 яйца за килограм), които през зимата се продават по 3 лв., нали? А затварянето не струва скъпо, аз го измервах и получих, че за един голям буркан се харчи ток за около 5 ст., или цената на една капачка (то не е сложно и да се пресметне: ако варите в обикновена дълбока тенекия от сирене на един ред се събират 4 големи буркана, бързовара обикновено е 650 вт. или 2/3 квт., водата завира за около час и се стерилизира към 1/2 час, така че цялото време става 3/2 часа, или, както се учи в основното училище, 2/3 * 3/2 = 1 квтч., или към 20 ст.).      Това което правите с доматите или тиквичките може да се прави и с нарязани чушки с малко доматен сок (добавка практически за всяко ядене), със зелен боб (май предварително малко варен), с люти чушки с доматен сос (или опукани в олио и затворени без стерилизиране), с нещата за които ще говоря в следващата точка, с компоти, нетрайни мармалади, и прочее. Дори, ако решите да си спирате хладилника и по този начин да не пълните много фризера (защото, иначе, без спиране дори за ден, често забравяте какво сте сложили там, особено ако няколко души слагат и вадят неща, и то се разваля след година - две), то можете да стерилизирате храни и за скорошна употреба (както казах: само един ден работа на хладилника през лятото Ви струва колкото затварянето на 4 буркана!), или дори да осолявате някои зеленчуци (със сол и оцет; знам че някои си държат така магданоз и копър). Изобщо, сигурно има разни начини за запазване на храните, защото иначе, имайки предвид, че хладилниците са от към 1/2 век, хората отдавна да са измрели.      Така, за това, че в магазините трябва да купувате когато Ви предлагат, а не когато сте решили да търсите нещо, вече говорихме, както и да не се престаравате в каквото и да било. Също и не се ловете (е, поне се опитайте да не го правите) на разните рекламни уловки, че ще спечелите някаква награда, ако купувате стоките на дадена фирма, или ще трупате някакви точки (като тоталитарните лихвоточки за купуване на жилище, които още си ги пазя натрупани, ами нищо не ми дават за тях), или че само в този магазин са пуснали нещо евтино (почти сигурно е, че щом на едно място нещо е поевтиняло, то същото ще стане и на друго място, само дето може да мине малко време), и прочее — щом Ви предлагат да спечелите нещо в повече, то е ясно, че някой като Вас трябва да го заплати, а вероятността за печалба положително е по-малка от тотото, примерно. Още, предпочитайте да виждате основната съставка на продукта, а не само да се досещате за нея, поне у нас това е важно изискване — т.е. ако кюфтета и пресен салам (не дай Боже пастети) Ви излизат еднакви, то предпочитайте каймата (а ако са по-евтини от каймата, то значи са още по-голямо ментè; не че не може и каймата да е такова, но пък тогава си мелете месо). Вярно е, че за маслото не мога да Ви дам съвет (защото маргарините трябва да са към 4 пъти по-евтини от маслото — така е на Запад, така беше и у нас по-рано — а те хем са само към два пъти по-евтини, хем излиза че чрез тях купувате олио на три пъти по-високи цени — защото обикновено те са с 40% масленост, и ако 1/2 кг. такъв маргарин струва 1.25 лв., то значи с нормална 80% масленост трябва да е 2.5 лв., и съответно един кг. излиза 5 лв.; както и мастта трябва да е по-евтина от олиото, ама у нас не е така), но поне за майонеза мога да Ви кажа лесна рецепта, която сигурно я прави към 3 пъти по-евтина. Тя е следната: на едно средно яйце са слага към 100 мл. олио (с повече може да не стане), няколко зрънца лимонтозу, щипка сол, и се пуска пасатора за 1/2 минута (номера е това да става в бурканче, където в буркан 0.8 л. се слагат 4 яйца, и се оставят към 3 пръста място за да не излезе навън); аз дори предпочитам такава, защото е леко кисела, докато българските гърнят на олио (или пък някои фирми добавят нещо друго по-евтино, да речем кисело мляко и нишесте).      А сега да пофилософствувам малко за странните (нетипични за нас) вкусове, защото ако консумирате някои алтернативни стоки може да печелите от това. Примерно, навярно поне 90% от хората (а и аз бях от тях) си мислят, че ако не сложат домати на някое ядене то няма да стане вкусно, но не е така. Не е така, ако щете, само заради това, че доматите са дошли от Америка, и до преди 5 века хората са използували алтернативи; ама дори не толкова от рано, защото до преди два века домати са се сеели само тук-там и то с декоративни цели. Това, с което те могат да се заменят, е ясно, нещо друго кисело, като оцет, особено натурален плодов (и домашен, както ще обясня по някое време), или кисели плодове, което за нашия климат значи основно ... зелени джанки (иначе може и лимони и портокали). Друга странност е да слагате ябълки (стъргани или на резенчета) в някое ядене, или пък на туршия. Или да си правите стафиди от ... черници. И други подобни неща, за които ще говорим в следващата точка, но които не Ви струват нищо. 3. Треви, зеленина, и диви плодове      3.1. Коприва      Нея, разбира се, всички понякога я консумират, но боя се, че не достатъчно често, и не знаят как точно, така че да кажа някое изречение. За чорба (или на фурна с ориз), също и от други зелени неща, е важно да има достатъчно: олио, киселина, лук, сирене и/или кисело мляко, и счукани орехи. Коприва не можела да се стерилизира (не съм пробвал, но го вярвам), ала се суши лесно (за предпочитане нарязана грубо), като в този случай не е нужно тя да е едва покарала, може да е и по една-две педи висока, отрязва се с нож и ръкавици, после стръковете се събират на снопчета като се нарязват докато свършат листата, а стъблата се изхвърлят. Така изсушената коприва става за някоя чорбица през зимата, но като минат и 10 години дори (тя не ... ръждясва) може да се стрие с ръце и се направи на брашно. С добавка на такова брашно се правят хубави содени питки (аз съм чувал, че немците правели такъв хляб, но не съм пробвал лично), като аз слагам дори и орехи (за повече белтъчини), желателно и яйце, и за набухвател използувам сода за хляб и оцет (дори не се "хабя" за кисело мляко, макар че то не пречи). Нямате представа колко вкусно му е на човек такова нещо през зимата (2-3 пъти в месеца), понеже организма явно си знае какво му трябва. Няма проблеми такова брашно да добавяте и към други ястия, кайма, каши, и прочее. (Не забравяйте, че коприва ядат много животни, а селяните дават на кокошки, прасета, и на каквото там си гледат.)      3.2. Глухарче      Е, такова нещо вече българина не яде (да не е толкова беден, я?). Гърците ядат салата от глухарчета, немците го използуват са супи и каквото могат, само българина стои "над глухарчето"! Но не е като да не знае, че то е билка (следователно сигурно не е вредно), съдържа много витамин C, заздравява венците, и помага за храносмилането. Салата се прави като то просто се нарязва, заедно с лучец, може марулка, може някой стрък лапад или левурда (каквото зелено нещо се сети човек), но това ако е през март и е още съвсем младо (тогава и се бере чрез отрязване до корена, с дълъг нож, и се почиства като салатка); към април, или като цъфне, вече почва да нагарча, така че тогава може да се слага само по някой друг лист, или да се залива с гореща вода и като изстине да се добавя към салатата; още по-късно може да се попарва и да се изпива само отварата (с нужната солчица е направо вкусна, освен че е полезна). Чорба се прави по същия начин като тази от копривата, като за разнообразие човек може да ги редува, веднъж от коприва, веднъж от глухарче, а някой път и от двете (за яхния с ориз не е толкова добро). Няма, обаче, никакви проблеми да добавяте по една стиска към всяка супа (от пиле, теле, гъби, бобец, или каквото и да е) за зеленина; освен това съвсем добре се стерилизира (около 15 мин.) но за тази цел трябва да е още съвсем младо (ако попадне и някое-друго цветно топче вътре няма страшно). Може да се запази (както и копривата) сурово в буркан със сол и оцет, или във фризер. По принцип става и ... мед от глухарче, но за това ще говорим по-нататък (специално този мед не е нещо ненадминато по вкус, но е билка и като така аз мисля, че е по-добре някои билки да се използуват и без човек да има явна нужда от тях — за да не стане така, че да има нужда, т.е. за да не се разболява — защото билките са широко-спектърни средства, които може много да не помагат, но и не вредят).      3.3. Лапад      И тук аз не откривам Америка, защото лапада е още старо-гръцкия λαπαθον, където (според мен) има поне две асоциативни линии: едната е, че той става за ... лапане, за "набиване" в някаква дупка (има гръцка λαπαρα като стомах, има латинска labia като уста, и най-вече не тази, с която ядем, и други думи); другата е, че той е голям като лапа (немците са чули отнякъде тази дума, защото за тях Fusslappen е стъпало на крак; още Lappen е парцал, но там идеята е, че китката на ръката или на крака са накъсани — да не задълбаваме в подробности); освен това има руска лапша като юфка (която също е накъсана) и тази дума идвала от татарския (където laksha значело малки парчета тесто). Както и да е, лапада става за лапане и е алтернатива, или обратното, на спанака. Не всеки би го разпознал (има други подобни листа), но като пробвате веднъж-дваж и ще го научите (тя, дето се вика, и копривата може да се сбърка). Е, той действува леко разхлабващо на стомаха, но и това понякога е полезно. Как да го използувате ли? Ами, може като предишните зелени супи, но с повече сирене и да бъкне буквално само две минути; друг вариант е нещо готвено с лапад (също пиле, теле, пуйка, може би агне, и други хубави меса — не е за свинско); може и за баници (както и копривата, но е по-добре от нея) със сирене, мляко, яйце, може варен ориз; а може и за да си имате готова зелена маса (първо запържвате нарязан лук, после добавяте или не малко глухарче, коприва, див лук, млени пипери — черни, червени, люти, сладки — и накрая лапада и солта), от която да си гребвате 2-3 големи лъжици и да му чуквате отгоре по някое яйце. Може да се стерилизира, ако прецените, че си струва усилията, понеже го има много към 3 месеца на пролет (че и месец на есен); а може още и да се замрази във фризер, стига човек да го уважи.      3.4. Други зелени треви      Ами, има левурда (див чесън), но той е пò на високо, не в градовете, а има и див лук (също и чесън). Този последният е също като зеления лук (а чесъна като чесън), с кухи тръбовидни листа, но долу е като чесънчета, а не лукчета, само дето е много намален (с диаметър 2-3 мм), но се среща тук-таме из парковете (аналогично и чесъна) и може да се познае по това, че през зимата (той не мръзне), когато тревата навсякъде е избеляла, в някои места ще видите свежа зеленина. Въпросът тук не е в икономията, а в специфичния остър вкус и гарантираната чистота (т.е. няма нитрати, никой няма да взема да ги хвърля из парковете). (Аз дори успях да видя тази зима в един от нашите супермаркети да го продават като "див лук от Гърция", но, разбира се, на луди цени.) Има и някакво диво зеле, което практически няма вкус (но то е важно да не горчи, понеже тревата е горчива), и което някъде използували за баници (зелници) на пролет. Може да се бере (и яде, не забравяйте това) и ... игликата — листата ù; обаче цветовете се берат, там където ги има много, примерно по Родопите, за чай. Тя изскача първа на пролет (с кокичетата) и затова се нарича (на латински) примула, докато на нас ни прилича на игличка (може би за плетене, не знам), а пък на немците на ключенце (Schlüsselblume), съдържа много витамин C, изсъхва зелена и също може да се добавя към всяко ядене като полезна (макар и почти безвкусна) зеленина. Навярно има и други ядливи треви, но важното е, че всичко това (без левурдата) аз го намирам в жилищния комплекс, където живея, и в близкия парк.      3.5. Зеленина от дървета      Основното зелено дървесно нещо, което имам предвид, са липовите листа! Ясно е, че липата не е вредна, така че може да се бере, но за какво става? Ами като алтернатива на лозовите листа, за сарми, само дето трябва да търсите липи с широки листа (като длан на ръката), защото има и такива с дребни, и се берат обикновено от издънки при корена (или от малки дръвчета), понеже там листата са по-големи. Минавате на пролет и, ако са пораснали достатъчно, откъсвате парченце и сдъвквате за проба (защото ако сте окъснели те ще са жилави). Лесно се замразяват сгънати във фризера, но могат и да се стерилизират (с малко сол и 2-3 лъжици оцет), стига да не ги преварите и да вземат да се късат (но тогава можете да си ги запържите и изядете с някое яйце, защото това е чиста зеленина).      Е, други точно листа на дървета не се сещам да стават за ядене, но може би е редно да спомена и напитката от бъзов цвят (около 24. май), която доста хора знаят, но малцина правят. Рецептата леко варира, но в общи линии се свежда до това, че в една кофа се смесват: 20-25 средно големи цвята от бъз (от дървото, и без дълги дръжки), 0.5 кг. лимони смлени с мелничка за месо, 0.5 (до 0.6) кг. захар, 1 чаена лъж. лимонтозу, и 2.5 л. вода, като често се разбъркват и киснат така 3 до 3.5 дни (зависи от температурата, но не повече от 4 дни), след което сока се прецежда и налива в бутилки, които траят и без хладилник до към 2 месеца; после с джибрито се прави ІІ-ра реколта с добавка на: 0.25 кг. захар, 1/2 ч.л. лимонтозу, и 1.3 л. вода, което стои 4 дни, пак се прецежда и вече джибрито се изхвърля (макар че аз съм слагал от него на зелени супи, или коприва на фурна). Хубавото е, че цвета от бъзито може да се замрази във фризер и така да си правите още 2-3 пъти през годината. Освен тази безалкохолна напитка може да правите сиропи и от: вишни, малини, дренки, и т.н., за да си имате за през цялата година, с оглед на това изобщо да не купувате безалкохолни от магазините, защото те са само есенции и захарин (и затова са и най-рекламираните стоки), а ако искате натурални сокове то си ги изстисквайте сами.      Но има още нещо свежо, което може да се откъсне на пролет. Например ... цвят от акация. Единственият важен момент е, че трябва да дебнете, защото има само около една седмица време, към 20 - 25 май, когато можете да я берете (цветчетата бързо прецъфтяват), и е желателно преди това да е валял дъжд, та да я е почистил (е, ако случите и слънцето да грее, то в такова хубаво майско време просто е грехота човек да не се разходи из парка, и като се разхожда да не си набере и малко акацийка). За какво се използува? Ами, с една дума, за ядене. Някои берат цели цветни клонки и ги ... панират. Аз лично прилагам друга система, при която правя три неща: акациева настойка, за направата на която ще говоря по-късно (в специалните умения), добавка към месна кайма за кюфтета или сандвичи, и акациев мед (до който вече почти стигнахме). Значи така: избирате си една по-светла (да речем резедава — цвета е въпрос на естетическо удоволствие), средно голяма, и чиста наилонова торбичка (и още една външна, за да я заздравите) и отивате в парка, където търсите акация, която да се достига (за да не трябва да си носите и стълба, нали?); после берете само цветчетата, като ги ошмулвате от стръкчетата, докато напълните торбичката; после се връщате в къщи и изсипвате торбичката на вестник в една щайга, която поставяте на терасата (за да дадете възможност на всички заблудени мушици да се спасят от цветчетата); след няколко часа изсипвате цвета в голяма тенджера и го заливате с вода докато той се покрие, леко притиснат отгоре с чиния (в зависимост от торбичката ще Ви трябва между 1.5 и 2 л. вода — ако не е така то някъде сте сбъркали, да знаете), и държите всичко така два, но не повече от три, дни (в зависимост от външната температура, да не започва ферментация, а само цвета да си пусне аромата).      Така, след това първо отделяте 600 мл. от водата (прецедена), която отива за приготвяне на (един литър от) акациевката (която, между другото е и леко афродизиастична — нектар, нали разбирате); после слагате на котлона останалата в тенджерата смес да поври към 1/2 час, от която, като изстине малко, си пълните 4-5 детски бурканчета с цвета (но няма нужда от прекалено изцеждане), които стерилизирате (или алтернативно замразявате във фризера), плюс още към 200 г. за пряка консумация, който цвят се добавя към месна кайма (виждате ли, цвета на акацията, по едрина е почти като смляно месо, само дето е нежен на вкус и ароматен, нещо като алтернатива на стърган лук); и от останалата прецедена отвара правите акациев мед по по-долната рецепта. Това се нарича безотпадъчна технология.      3.6. Сладка от диви плодове и изкуствен (Ersatz) мед      Няма никакви проблеми да правите сладка от дребни диви плодове, като: горски ягоди, вишни (само им вадите костилките с някаква кукичка), малини, къпини, боровинки, и други. Но това обикновено се знае: слага се захар и вода и се вари (като ако плода е жилав може да се повари малко и без захар), а захарта е обикновено по равни части с плода, само че обемни а не тегловни (макар че аз предпочитам да сложа в началото по-малко захар и после да добавям още докато стане много сладко, а после да сложа лимонтозу, горе-долу по чаена лъжичка на килограм захар, за да го нагодя на вкус). Също в някои случаи може да се направи мармалад вместо сладко — примерно къпината е с едри семки, така че аз я варя малко без захар, пасирам я набързо (е, семките остават, но досега не ми се е случвало да ... поникнат къпини в стомаха ми), и после я доварявам със захар на мармалад (мармалада е с по-малко захар), но моя принос в случая е, че добавям и ... плод на бъз в съотношение 2:1 за къпината (бъза е също билка, става дума пак за дървото бъз, не за храста, който е подобен по полза но много горчи, в народната медицина се дава на кърмачки, счита се за кръвотворно; реално погледнато, това значи и славянското му име — че е добре за бозаенето).      Може да се прави мармалад още и от обикновени (да ги наречем полудиви) круши; много хубаво е сладко от стъргани дюли; също пелте от дюли (от семките и кожите, които иначе се изхвърлят); полезно е и сладко от стъргани моркови (заради витамина A; то се прави като дюлите, с евентуално варене малко без захар, но бързо се захаросва); много хубаво нещо е и рачела от тикви (чието име е някъде от Персия, но се вързва добре с нашия жаргон да "рачà" нещо, т.е. всеки "рачава" рачел; за тази цел обаче трябва плода да кисне във варно мляко, т.е. в силно разредена гасена вар, и най-добре е да се комбинира, освен тикви, още с ябълки, дюли, едри зърна грозде без семките, сливи, орехи, и може би още нещо); става сладко и от портокалови корички (навити на тръбички), но аз предпочитам да си правя от стъргани портокали, което е типичния английски marmalade (защото конфитюр от всичко друго се нарича jam); използуват се и зелени орехчета (ама изкисвани към три седмици във вода, и после белени); още от динени кори; и сумата други варианти. Всичко това човек може да си прави сам, и при това положение то излиза средно от 2 до 3 пъти по-евтино (у нас е така; на Запад може и да не е рентабилно човек да си губи времето с това, но у нас е оправдано, още повече когато нещо не се продава, като сладко от портокали, примерно, или пелте от дюли, някой от медовете, и т.н.).      А изкуственият (заместващ) мед се прави основно като боров мед, при което се процедира така: събират се връхчета на борчета с дължина между 5 и 10 см. (в началото на април) или цели малки шишарчици (по-късно, ако човек е пропуснал, но по-хубав е от връхчетата), берат се така, че да останат поне 3-4 връхчета там където ги късате (защото това са бъдещи клони, така, все едно, че прерязвате "ръцете" на дръвчетата), след това се варят само с вода към 5-6 часа, докато вземат да стават на каша като ги стиснете, и тогава се прецежда само сока и се изстискват връхчетата (може и да ги зашиете предварително в някакъв тензух), който сок после се вари със захар (на вкус, и колкото поеме), докато стане гъст (редно е да се сложи и лимонтозу). Този мед е много важно лекарство против кашлица, за малки и големи, също и за пушачи, но той е и много вкусен. По същата технология (с първоначално варене без захар, дори с малко накисване ден-два с вода, и после доваряване) се прави мед от акация, глухарче, ако щете и от нещо друго (може би от мента, не знам); може да се комбинира боров мед с някакъв друг, но аз предпочитам да ги правя отделно (най-малкото защото връхчетата трябва да врат много дълго).      3.7. Диворастящи плодове      Някои от тях не са съвсем диви, т.е. те могат да бъдат и култивирани, ама не са. Примерно: ябълки, круши, вишни, джанки (най-вече) из комплексите, но и някои други; основната им разлика от култивираните е, че не се пръскат срещу вредители и по тази причина са много червиви, но за някои неща (примерно за вина, до което ще стигнем накрая) това изобщо не пречи. Нека започна с най-обикновеното, с джанката. Тя, разбира се, че става за ракия, но въпросът е, че човек не може да вари ракия в къщи, на ток — тя е силно енергоемко мероприятие (затова аз и предпочитам да си правя настойки). Но тя става за ядене, и компоти, само че това е тривиално и всеки го знае. Това, което хората не знаят, а и да знаят не го правят, е че тя е идеална киселина като зелена, т.е. идеална алтернатива на домата, и е за предпочитане при зелени ястия (от треви като коприва, глухарче, и прочее, от тиквички, от зелен боб, при зеле, прясно или кисело, а и в други случаи — най-малкото комбинирана с малко домати).      Аз лично си сварявам една торбичка джанки в една тенджера към 1/2 час, докато се разварят и костилките почнат да се отделят, претривам ги през много едър гевгир или мрежичка (примерно, за пържене на картофи), и после ги стерилизирам (и 10 мин. стигат) в малки бурканчета — щом се прави доматено пюре, то защо аз да не си правя джанково такова? Но най-малкото си сварете и сложете в няколко кофички във фризера (не че не може да са с костилките, но обезкостени е по-фино), защото джанковата киселина е по-сладка от домата (на него се слага захар, а джанката си има сладостта, макар че пак може да добавите една лъжица захар); даже тази година аз опитах да държа такова пюре и без стерилизиране и извън хладилника — просто сложих таблетка аспирин в една бутилка с такова пюре (е, и с малко сол) и то се запази идеално повече от месец. Сумата народи знаят за джанките, у нас по селата хората навярно ги използуват, но нашия гражданин можеш да го накараш да върши нещо полезно за него само ако си плати за "гяволъка".      После идват вишните, за които е ясно, че стават за компоти, сладка, вина, сиропи, сладкиши, и какво ли не (особено ликьори); всъщност, на Запад хората предпочитат вишни пред черешите (на латински и двете неща са все ceresia, а на английски cherry, или Kirsche на немски), но у нас не е така, у нас вишните, ако ги намерите на пазара, са два пъти по-евтини от черешите, или ако не са то трябва да са доста сладки; българина, изобщо, не се интересува от вкуса, той харесва едно нещо да е сладко (типичен ориенталски вкус, където хората пият шербет от захар и вода и то в големи жеги — четете "1001 нощи" — докато правилното в такива случаи е да пиете нещо кисело, или да заръфате някой лимон). Та от вишни става много хубаво сладко, като им извадите костилките, може да го комбинирате и с ягоди (нарязани на парченца ако са големи — аз лично винаги предпочитам, ако е възможно, да правя комбинации от неща, които се срещат по едно и също време), може да си варите сиропи, а може да ги запазите сурови и с извадени костилки като ги засипете обилно със захар (пробвал съм го, ако почнат леко да ферментират то добавяте още захар докато не получите приблизително еднакво тегловно съотношение на плода и захарта), само гледайте да оставите малко място отгоре в буркана, и го дръжте за всеки случай в банята, да не Ви нацапа някъде; така вишните траят спокойно до зимата, когато може да ги използувате за сладкиши или кексове (плодови пити).      После да споменем черниците (както и, хъм, "белиците", макар че първите са по-хубави и витаминозни), които (прочетох го в една книга за Афганистан и го пробвах) могат, освен яденето в свеж вид (стига да не пиете много вода след тях, а то разслабват), да се сушат на силно слънце (върху тавичка, нищо че пускат много сок, все нещо остава и в тях), при което се получават един вид стафиди! После можете да ги добавяте (евентуално комбинирани с други плодове) в кексове, питки, или каквото решите; те, определено, не са по-хубави от гроздовите зърна, но почти сигурно са по-витаминозни).      След това идват ябълките, евентуално дюлите (ако намерите диви, но и да си купите пак не е голям разход). Имам предвид не само компотите, нито сладкото от стъргани дюли, или пелтето от семките на дюлите, или пък ябълковия пулп (сладко от ябълки не става хубаво, а за мармалади се смесва с нещо, обикновено с шипки), или пък ябълкови вина (и коняци, ако сте фирма, макар че и това не е типично за България), а това, че може да си правите и ... туршия от ябълки или дюли, е, поне да добавяте към кисело зеле (но може и отделно). Това също се знае от селяните, аз го пробвах, и такава туршия е съвсем приемлива, а в каквото и ядене да добавите кисела ябълка, то тя няма да развали яденето — може да му придаде странен вкус, но може да е и тъкмо това, което му липсва (защото не може да не сте чували за пуйка с ябълки; а и не виждам какво ще му е лошото на задушен заек с лук, моркови, и ябълки, примерно, или на телешка яхния с дюли, или нещо подобно — пробвайте!). Единственото нещо, което трябва да знаете, е че не се прави саламура само от сол, а от сол и оцет по равно, та дори и повече (две части) оцет и малко сол. Но за такива туршии обикновените киселци дето гният навсякъде през есента вършат много добра работа (съответно нарязани и очистени от семки и "животински" добавки).      Прочее, има и други плодове, които не са непременно диворастящи, те се намират по пазара, но са второ качество, и като така хората не ги купуват. Примерно обикновени ябълки за печене и сладкиши (на английски те се казват cooking apples, т.е. за готвене); по същия начин се намират (понякога) и портокали за "готвене" или киви, или лимони, пак за тази цел (което се познава по това, че са на половин цена на нормалните). Аз лично ползувам такива плодове безпроблемно за вина, но и за оцети, ама може и за готвене (примерно телешко с половин портокал, може и излязъл от оцет, както ще видите към края), или парченца лимон към ястие с пиле или риба, и други варианти. Ами свиквайте бе, госпожи и господа. Щом света го прави защо и ние да не можем? Аз ще добавя само едно лингвистично доказателство (всъщност, две) за това, че плод и зеленчук е нещо много близко: нашата дума овошка, която, очевидно, е плод (-но дърво) и руската дума овощи (обикновено в мн. число), която (за тях също очевидно) значи зеленчук (защото плодовете са фрукты); другото нещо е, че според мен тези "овощия" трябва да са същите като немския Obst, което значи плод, и което била стара тевтонска дума значеща просто нещо за ядене (нещо über /ober нас, нещо което можем да откъснем, ако питате мен; докато пък "овощите" ние може да ги свързваме с нещо като "о, вот", т.е. "виж, вкусна работа").      3.8. Домашни подправки      Освен това, което можем да "краднем" от природата, някои неща можем да си гледаме и на терасата. Лично аз (навярно от 20-тина години) вместо цветя си садя разни подправки, като: магданоз, целина, копър, анасон, джоджен, босилек, калофер (специфична подправка за варива, която не мръзне през зимата, и я оставям навън), люти чушлета (ама от най-лютите), чубрица, дивисил, от тази година и мащерка, и други неща (ако някой път реша да пробвам). Домати или чушки (тиквички, и прочее), може също да стават, но няма никакъв смисъл (ценово не можете да си покриете разходите по поливането), докато за подправки има сметка, те са винаги пресни (а и без нитрати), като в някои случаи Ви остават и да си сушите за зимата. (Наред с това за мен лично важен елемент е и късането им листенце по листенце, един вид като свещенодействие, при което се пека достатъчно време на слънце, за което иначе нямам търпение.) Ясно е, че целината и магданоза се садят всяка година, но през зимата оставям малко на топло на стълбището, защото те, ако изтраят до пролетта, пускат семенници (понеже са двугодишни); аналогично се сади и копъра и анасона, където копъра винаги се хваща, но явно е много вкусен за листните въшки, защото те яко го нападат, а пък анасона го отрязвам по някое време, като пусне дълго стъбло, и след месец той вече дава свежи издънки за есента (с копъра този номер не става). Ясно е също така, че в плитки сандъчета не може да стане "истинска" целина с глави, в редки случаи главичките достигат големината на джанка, но толкова по-нежни са стъблата и листенцата ù. И още нещо, с оглед на това да не оставям удобни места за листните въшки, а и от естетически съображения, аз късам всяко листенце в посока на корена (не ги режа) и правя това сравнително често, защото иначе долните листенца изсъхват; така стъблата се оголват и израстват нагоре, но пък са чисти от въшки (доколкото е възможно без специални препарати). А, за наторяване използувам отработен изсушен чай.      Е, засега толкова по отношение на зеленината, но вижте и лиричното приложение на края. 4. Как да не ходим по лекари      Доколкото лечението в условията на западната демокрация се счита за същия бизнес, както, примерно, дърводелството, а мнозина просто не могат да си позволят да се разболеят, то се считам за длъжен да споделя и някои мои елементарни (но действени) съвети. Нещата са изложени спорадично, тъй като не знам в какъв ред да ги подредя, но са лично проверени.      Общо-заздравяващи процедури са фрикциите със студена вода сутрин, но най-вече в края на къпане, след като сте се загрели добре с почти вряла вода, то след това веднага пускате само студена (като номера е това да се прави през зимата, с колкото е ледена водата). Това съм го правил сумата години с голям успех (то, всъщност, лежи в основата на сауната или парилката), но напоследък го занемарих поради икономии на топла вода (а ако не се загреете добре предварително не бива), но пък прилагам друг вариант, кварцовата лампа (така нареченото "домашно слънце", което е към педя на педя и се слага на масата). Това е широко известен метод за закаляване и профилактика през зимата, но надали 5% от хората у нас го правят, ама не защото ходят по солариуми (както е по света), не, просто го мислят за излишно, а пък то е изключително полезно. Аз лично практикувам следното: от 15 ноември до 15 март правя 5-10 мин. нагревки веднъж седмично, след къпане, от около 40 до 80 см. (защото нямам търпение да стоя по-отдалеч но по-дълго), обаче не забравям и гърлото (при отворени уста), и навсякъде, където мога; ако забележа, че почвам да настивам, или ме лови някой грип, то правя нагревки дори и всеки ден (най-много да ми се поолющи малко лицето). Добавете към това и силен шипков чай (с разни други билки) при по-хладно време, евентуално по някой и друг аспирин (по-рано и хинин), и кажи-речи това е всичко за лечение на настинки (народната медицина препоръчва и разтривки с ракия, и яко изпотяване след това, което също е много ефективно); в последните 4-5 години, обаче, навярно поради слабото парно, което поддържам, не ми се е налагало да вземам дори аспирин (така че току виж ми останала някоя опаковка от него и като се спомина).      Друго много добро общо укрепващо средство, при това прекрасно известно, е бягането, или по-скоро подскачането, jogging-а. Аз самият съм се смял на такива хора, ама като прехвърлих 50-те, и като взе да ме наболява едното коляно (и едната лакътна става), и трудно да слизам по стълбите, и 2-3 пъти в годината да ме пробожда нещо в сърдечната област (като че ли се къса нерв), и други някои леки оплаквания (от които не се умира, но не са приятни), и реших да взема мерки. Направих няколко неща едновременно, така че не мога точно да кажа кое от тях е най-важното, но едното беше че спрях да ползувам асансьор до 5-ти етаж (и в двете посоки, и със всякакъв багаж), а другото, че почнах да подскачам из коридора (някакви си 3 метра и на завой още метър, и обратно). И след няколко месеца вече се чувствувах доста по-добре, а след две години като че се подмладих; при това почнах само с 50 подскока най-напред, и вдигах с по 50 подскока на седмица, и отдавна съм на 1500, където спрях (защото не мисля да ходя на олимпиада). Искам да кажа, че важното е когато човек прехвърли 50-те да вземе да се замисли за здравето си и да взема мерки, само не да ходи по лекари (защото те, хората, все ще Ви намерят някоя болест — затова им се плаща); и важното са не рекордите, а дребните и неуморяващи натоварвания. А, наред с това правя и по 30-40 мижави лицеви опори (с извит гръб, ама все пак изпъвам ръцете) след къпане (също веднъж седмично), колкото да отбия номера, ама има "файда", чувствувам се по-бодър. Е, и спрях цигарите; както и увеличих калция, до което идвам сега.      Това за калция също не съм го измислил аз лично, само си припомних някои неща, поразмислих и пробвах, и съм доволен, та затова нека Ви споделя опита си. Защото: ами защо човек пие мляко (прясно или кисело) и яде сирене? Е, заради калция, който не знам точно колко процента е в млякото, но то съдържало към 7% соли, от които основните трябва да са калциевите. Кравите (и биковете, но те не са интересни в случая) сигурно го набавят от тревата, а кокошките (и петлите, които също не са интересни) си кълват камъчета (хем за мелене във воденичките, хем за да "опаковат" яйцата си). А хората какво да правят? Ами да ядат ... черупките на яйцата (след като не можем да пасем трева). Това аз съм го чувал от лекар, по-рано съм го правил, но го бях забравил. Обаче с възрастта [и демокрацията, защото сиренето, както казва народа, е с пари] човек има нужда от повече калций, който изгражда не само костите и зъбите (които затова ми и опадаха), но и кръвоносните съдове, така че предпазва от артерио-склероза. Е, аз се предпазвам от склероза, артрити, и каквото мога, чрез яйчени черупки, от 5-10 яйца месечно, които си пека на грила покрай сутрешния сандвич, и за 3-4 пъти те се опичат (но няма проблеми да ги събирате и печете на куп в някоя чинийка; както може да са и от варени яйца, но после пак печени; както може да ги чукате, или да ги хрускате като бисквитки, ако имате с какво). Това е средство, което препоръчвам на всички деца и възрастни хора, наред и независимо от млякото и сиренето (защото не съм чувал много калций да вреди); освен ако не предпочитате да отидете на лекар и, като му платите, той да Ви предпише някакво лекарство с основна съставка калций, ама което ще Ви струва, да речем, 20 лв. месечно.      Сега да кажа нещо и за цигарите, защото съм ги пушил дълго време (не особено активно, но стабилно, по 26 - 27 кутии на месец), и съм ги отказвал два пъти, така че поне начина за отказване да споделя, който си е мой (обаче не претендирам за авторство). Е, начина е гаден (но не мисля, че другите са по-добри, навярно само са по-бързи) и той е следния: постепенно свеждане до нула! Това ще рече, че си броя цигарите и почвам от 15 (да речем) на ден и така първата седмица; после 14 и 13 дневно (защото са близко) през следващата седмица; после 12 и 11 дневно една седмица; после 10; после 9; и т.н. докато стигнете до (мисля че) 2 цигари дневно; след което за 2-3 дни стигате до една и до нула (понеже цяла седмица на по една цигара дневно е ужасно мъчение), и внимавате особено докато минат 3 дни без цигари. Това е, само че ако имате булка да Ви ядосва през това време (към 3 месеца), то по добре се разведете, а ако се нервирате на работата си, то си вземете отпуск поне през последния месец.      Така, и накрая нещо за самото тютюнопушене, нещо нетрадиционно, но вярно (поне аз отстоявам това твърдение), а именно, че цигарите първо ... помагат, а после вредят, защото вече са приучили организма Ви да му се помага (в каквото и да било)! Не че това съвсем не се съзнава, това е идеята на английското fix-иране към наркотиците, но аз специално наблягам на първоначалната помощ, защото те имат много широко-спектърно въздействие, те не са дори като народната медицина (където с една билка се лекуват сумата болести). Цигарите действуват пряко противоположно, ако се замислите, защото, примерно, когато Ви се спи, то като запалите една цигара и се разсънвате; ама ако сте много неспокоен и не можете да заспите, то като запалите цигара и се успокоявате и заспивате, нали? Или когато сте гладен, но нямате време или ядене наблизо, то една цигара Ви убива апетита, ама като се нахраните, то цигарата ускорява храносмилането. Как може да си обясните това въздействие? Или да добавя още, че човек пуши най-много в два (крайни) случая: или когато има много работа (и трябва да се концентрира, ядосва се, не му стига времето), или когато няма практически никаква работа (блейка и се чуди какво да прави). Е, при това положение аз лично не виждам друг начин, освен цигарите да са психотропни (т.е. да въздействуват на психиката), като Ви помагат да правите това, което искате, т.е. подкрепят волята. Така че, ако не искате да Ви третират като малки деца, които не могат да правят сами това, което им се налага, то и не започвайте да пушите. Просто и ясно! Само дето хората са тъкмо като децата, те нямат воля — поне като гледате на какви елементарни рекламни уловки се хващат 90% от нас то това явно е така. Затова по-простият съвет е: или не пушете у нас (където една кутия цигари струва 1/3 от минималната дневна надница, с тенденция да достигне поне 1/2 такава надница), или вървете в нормална страна (където кутия цигари струва колкото 1/20, или 5%, от такава надница).      Е, това са моите съвети за по-добро здраве, наред с естествената храна, за който говорих и ще говоря, и те дори и да не помагат във всички случаи, то просто не виждам начин как могат да вредят. III. СПЕЦИФИЧНИ УМЕНИЯ      Това не са някакви сложни неща, за които се изисква особено образование, но и не са неща съвсем за "аджамии", искат си опит. Но при желание и малко упоритост няма проблеми всеки от Вас, който разполага със свободно време, да постигне успехи в тези начинания. 1. Бране на диворастящи гъби      Това е нещо, което за мен лично е традиционно умение в семейството, не съм го научил в демократично време, но сега ми помага, понеже гъбата хем е храна, хем е полезна — съдържа разни микро-елементи, които, по мое виждане, идват основно от ... макро-"елементите", които ги пускат кравите, конете, и други големи (главно тревопасни) животни. Това че се наемам да кажа нещо по въпроса не значи, че може да се научите да берете гъби само от тези 2-3 страници, не, за целта във всички случаи Ви трябва практика и човек, когото да питате при съмнение, защото гъбите, както знаете, биват и отровни. Освен това по въпроса има писани книги, така че първо прочетете някоя, после си потърсете консултант (в най-лошия случай ходете на пазара и питайте тези, които продават), или пък използувайте човек за проба — най-добре ... тъщата, или жената, но в краен случай може и някое куче (предполагам, че за жените би могъл да се използува също и зетя, или съпруга). Така, но това, което ще кажа тук, може да Ви помогне и като начален тласък, и като набор от експертни правила (които може не винаги правилно да сработват, но пък са прости и в повечето случаи помагат).      Не берете гъби, които не познавате добре, а когато усвоявате някои видове, то почнете само с 1-2 вида.      Не берете малки (за вида си) и неразвити екземпляри.      Научете добре първо отровните двойници, поне мухоморките.      Избягвайте гъби, които имат отровни двойници.      Избягвайте бели гъби (хората най-често се тровят с двойници на печурки).      Не давайте гъби на малки деца (поне до 5-6 години) без Вие да сте яли предишния ден.      Ако се съмнявате то пробвайте малко (може и сурова гъба) и чакайте до другия ден; за всеки случай имайте прясно мляко под ръка.      Сега да дадем някои кратки пояснения. Да познавате даден вид гъба значи Вие лично да сте я брали и яли на Ваша отговорност, не че сте я брали с някого и мислите, че е същата (тук е полезно да направите паралел с търсенето на някой адрес, когато някой Ви води, и когато сам го търсите — може да сте ходили няколко пъти и пак, като тръгнете сам, да не можете да го намерите). Освен това не разчитайте много на цвета на гъбата (той първо може да варира при самия сорт, второ може да варира заради мястото, трето поради сухото или влажно време); залагайте на по-сигурни белези като: торбичка (волва), пръстенче, реснички (какви, начин на захващане), шапка (има ли нещо по нея, каква е на пипане), големина, консистенция на месото, мляко (ако има такова), пробвайте понякога и на вкус или мирис, и други. После, доколкото всяка гъба тръгва от някакво малко топче и чак като порасне достига нормалните си размери, то не берете неразвити гъби, те могат лесно да се сбъркат (като бебетата).      За мухоморките и другите отровни гъби. Най-опасна е зелената, понеже действува с голямо закъснение, после има няколко бели, също класическата червена, но има и пантерка; зелената и белите са с торбички отдолу, другите нямат такива, обаче всичките мухоморки са с бяло месо, което изглежда хубаво и здраво (а може би и вкусно). Има още дяволска (манатарка), лъжлива печурка (трябва да мирише на карбол), и още 2-3 вида по-опасни (както и някой, които и да са отровни не са двойници на ядливи, така че хората не ги берат), като има и такива, които у нас се дават като отровни за презастраховка (отровна млечница и пърхутка). Белите печурки са няколко вида, и те имат мухоморски двойници, така че като начало се въздържайте от тях.      На деца не бива да се дават гъби не само защото може да са отровни, те може и да не са такива, но са трудно смилаема храна; освен това съм чувал за случаи на тровене не с отровни, а с отровени гъби, т.е. расли на места където е била хвърляна някаква отрова (примерно срещу вълци покрай някой краварник, където често и растат печурки). А за пробването е ясно, че от малко количество най-много да го повърнете, докато при ядене на корем вече идва лошото. И да добавим някъде, че всяка дива гъбка трябва да се срязва преди употреба поне на две през средата, а най-добре на 4, за да се види дали няма "някой" в нея, и ако да, то да се опитаме да изрежем лошите места.      А сега нека изброим възможно накратко някои видове, като почнем от тези, с които един начинаещ гъбар би могъл да започне.      Челядинка: дребна гъбка, много хора я знаят и берат, има специфичен пикантен вкус (руснаците я наричат чесночник, но не вярвайте много на техните вкусове, щом не правят разлика между горчиво и люто), няма отровен двойник, но има ядлив двойник, нещо, което не е типична челядинка (с по-гъсти реснички и стои по-отворена), макар че може да се сбърка и със зимна пънчушка (която също е ядлива). Расте рано на пролет, но и на есен, лесно се суши, и става за готвене.      Кафява печурка: единствената печурка, която няма с какво да се сбърка; на вкус не е като бялата горска, или ливадната, но все пак е печурка и става за готвене, пържене и печене; добра за начинаещи.      Сърнела: голяма, много красива, а и много вкусна гъба; най-добра за паниране, но по-затворените гъбки може и да се готвят; суши се също добре (цялата или на парчета).      Рижийка: най-вкусната от млечниците, става за пържене, печене, мариноване и осоляване (само с доста сол, без вода, но може и малко оцет, също и нарязани чесънчета и магданоз, и след 3-4 дни е готова за мезе); казва се, че има двойник, но това е само като се гледа отгоре, иначе човек бая трудно ще сбърка червено мляко (и позеленяване при счупено или проядено място) с бяло мляко.      Масловка: те са няколко вида, идеални са за мариноване (класическото руско мезе), но трябва кожичките им да се белят, като се берат основно малки гъби (до към кафена чашка); става още и за добавка към ядене или пържене, но няма особен вкус; може също да се прави и кайма от нея (по липса на манатарки). Има сродна с нея кравешка гъба, която е с по-едри тръбички и не е вкусна.      Брезова манатарка: два (или повече) вида, нямат двойници, стават за готвене, пържене, кайма, и сушене.      Порцеланова чернилка: за разлика от другите чернилки е много вкусна за супи, само че трябва да е още бяла отдолу; няма двойник.      Бяла лютива млечница: също без двойник (макар, че има и други млечници, примерно хлебната, която не се яде с хляб); вари се като се изхвърлят 2-3 води, но аз слагам много сол (поне една пълна супена лъжица на кило гъби) и не подменям водата, или пък се пече във фурна със сол и малко вода; после става за мариноване (с оцет, чесън, магданоз, и пр.) като мезе за водка, или пък за ... паниране (с "пияна" галета, която се прави като към разбито на гъста каша яйце с брашно се добавят няколко супени лъжици бира), което вече е мезе за бира и вино.      Виолетка: типичната такава гъба е синьо-виолетова цялата и няма никаква възможност да се сбърка с каквото и да било друго; става за мариноване и готвене, но е желателно първата вода да се изхвърли. Има есенен вариетет с почти бяла шапка и виолетово само пънче и то долу в основата, първата вода се изхвърля.      Пачи крак: няма официален двойник, но трябва да се гледа отдолу, много е вкусна, мирише на кайсия; става за всичко.      Кафява сърненка: расте високо в планините и става много голяма, отгоре е кафява с люспи, отдолу има бели иглички, не може да се сбърка с нищо друго, бере се с чували, изглежда груба на вид, но при пържене (на парченца) става добра, евентуално се суши и смила за брашно.      Оранжева сурогризка: ако е оранжева не може да се сбърка, но иначе (в други вариетети по цвят) прилича на мухоморка; много нежна и вкусна гъба за чорби и готвено.      Пърхутка: не е задължително да е гигантска (те се срещат основно по Средна Гора; на английски им викат "крайпътни топки", path-ball), и обикновените пърхутки стават, важното е да не са жълти или особено черни; много добра е за паниране.      Кладница: най-добрата зимна гъба, не съм чул някой да я бърка; расте по дънери и живи дървета; става за готвене (най-вече с ориз).      Гълъбки: сумата видове, нямат двойници (освен ако не тръгнете само по цвета), но не са нещо особено, някои леко нагарчат; може да се добавят по малко към други гъби за пържене.      Ястребка: расте по пънове на пролет, страшничка на вид, пъстра и оранжева, а отдолу с тръбички, но е добра за пържене, и няма двойник.      Има и други гъби, които нямат двойници (като: кифла, мръчкула, черешовка, други чернилки, и прочее), но те не са много качествени и затова няма да се занимаваме с тях.      А сега да дадем и някои, които може да се сбъркат, но пък са вкусни.      Майска (гергьовденка): няма двойник, но няма особен отличителен белег, освен че мирише на брашно и че расте само около месец май; най-добра е за каши, а също и за готвене.      Бяла печурка: те са няколко вида и нямат торбички (докато бялата мухоморка има); има една, която расте по горички и поляни, и отдолу става кафява, и когато е такава няма как да се сбърка с мухоморка (но ако е малка може), освен това тя има приятен вкус на сурови бадеми (и другите печурки имат, но не е толкова типичен); има също и ливадна, която става отдолу розова, а по-късно пак кафява (когато не може да се сбърка), обаче ако е розова може да се обърка с отровната лъжлива печурка, която е кърваво червена и мирише на карбол (но аз мисля, че не съм я срещал); а има още и лимонова, която е с жълти петна където е малко натисната; всичките печурки, но особено първата, могат да се ядат и сурови и стават за добавка към салати от домати и прочее.      Манатарка (меча гъба): това е истинската манатарка, която е голяма като камък (това трябва да значи латинското ù име, boletus, или поне при немското Steinpilz е така), и която няма двойник и става за всичко, но най-често се суши (понеже може, ала трябва яко да я хване слънцето в първия и втория ден; ако това е съмнително то я сушете във фурна, или пък затваряйте, или слагайте във фризер); понеже това е много ценна гъба и не се изхвърля лесно, то аз лично изрязвам всички по-лоши парчета, на някои махам ресните, ако са позастарели, и след сваряване я смилам на кайма, която може да се използува и самостоятелно (с добавка на разни неща като: картофи, кашкавал, яйце, подправки, и пр.), но е идеална и за добавка към месна кайма; освен това има и бронзова манатарка, която е в кафявата гама и също е хубава гъба; има и още няколко манатарки, две от които посиняват, като най-тъмната е дяволската (сатанинска) гъба, която е отровна (но май че не много опасно), обаче другата (синянка) става за ядене (поне за кайма, само леко нагарча).      Бяла сърнела: нежна и вкусна гъба, много добра за готвене, както и за паниране, но може да се сбърка с бяла мухоморка.      Булка: царицата на гъбите, със стегнато и плътно месо, която става за всичко (най-вече за готвене), но много прилича на червената мухоморка, само дето отдолу е жълта (ама когато е малка и като яйце лесно може да се сбърка).      Пънчушка: расте по пънове на куп, бере се с цели торби, има отровен двойник, но той е зеленикав отдолу и нагарча; става за пържене и за мариноване.      Коралки: те са няколко вида и имат двойници, от които се различават само по нюанси на цвета; стават за салати.      Бисерна: много опасна гъба (само за тъщи), която лесно се бърка с отровната пантерка (отличава се от нея по това, че месото ù почервенява когато се обели кожичката), така че по-добре не я берете.      Е, навярно стига толкова като начало. 2. Приготвяне на вина от диви плодове      И тук няма лично мой принос, аз само използувам добре известни (от хиляди години) неща. За разлика от гроздовите вина, обаче, където плода се изстисква, тук той се накисва (защото обикновено не може да се изстисква, или се събира достатъчно трудно и това би бил излишен разкош, и/или е много силен и ароматен); при това положение процеса на ферментация протича на два етапа: открита или бурна ферментация, и закрита или тиха такава; след направата на виното може да се прави и оцет. Класическата пропорция (понеже има много вариации) на съставките, и тази, която аз (в общи линии) прилагам, е следната: 1 кило плод, 1 кило захар, 3 литра вода, от което след преработката се получават 4 литра вино. Това, което аз променям малко е да засиля частта на плода, ако той е по-достъпен и обикновен (примерно: ябълки, круши), както и това, че застъпвам няколко реколти (не само за икономия на плода — понеже сам си го бера —, но и за по-доброто му използуване — примерно, шипката трудно си пуска силата) като добавям и по малко свеж плод (така че да поддържам същия обем вино и в следващите реколти); обикновено се казва, че се прави само и втора реколта, с добавка на половината от захарта и от водата, и после джибрито се изхвърля, докато аз нормално правя 3-4 реколти, а после още и оцет.      Бурната ферментация протича в открит съд, най-често кофа, или по-дълбок леген, като количеството при мен обикновено варира от 5 до 10 литра вино (малко повече с джибрито); няма нужда от по-големи съдове или бидони, защото те трябва да се вдигат и обръщат и така е най-лесно, а освен това използувам пластмасови бутилки от минерална вода за горните обеми при тихата ферментация, където има една особеност. Тя е, че при нея трябва да може да излиза отделения газ, но да не влиза въздух при виното (за да не стане на оцет), така че капачката се пробива с бургия (по-рано се използуваха големи стъклени бутилки и гумени тапи, но пластмасата е доста по-удобна) и се поставя тънка тръбичка, която да влиза плътно (няма нужда от залепване ако шлауха е еластичен — а ако той не е то не става добре), и която се потопява в съд с вода (бурканче от детски храни, с една дупка на капачката за шлауха, и една за отдушник); най-добри са тръбичките за кръводаряване, защото са прозрачни и много еластични. Класическата технология е бурната ферментация да трае 10-тина дни (от седмица до две, зависи от външната температура, но и от плода — примерно шипките трябва да се държат поне 20 дни), като през това време няколко пъти дневно (когато се сетите) сместа се бърка (трябва в съда да има специална бъркалка), и освен това чат-пат се пробва (топвате пръст и близвате) за да се установи момента на приключване на този етап, като най-напред сместа е много сладка, после сладостта намалява (захарта преминава в алкохол), и накрая започва да накиселява и спирате преди да стане много кисела.      После сместа се прецежда добре през тензух (даже на два ката) и се налива в подходяща бутилка (според очаквания обем вино), понеже не е добре да остава много въздух в съда, като стои така поне месец, макар че в редица случаи процеса в основни линии приключва за 2 седмици. Не е лишено от смисъл, обаче, след около седмица (при наливане на следващата реколта) да прелеете внимателно виното в друга такава бутилка (или в по-голяма, като го смесите със следващата реколта), понеже (колкото и да го прецеждате) то винаги дава утайки на дъното, а те способстват за по-нататъшно ферментиране до оцет; при преливане събирате утайката и я използувате за добавки към някои ястия. Аз лично съхранявам в този вид виното и за повече от година (ако ми остане), защото така хем няма опасност да се пукнат шишетата, в които го налея, хем то продължава да си работи и да вдига градус.      По отношение на въпроса: от какво става вино — ами, буквално от всичко! Правят се вина от: касис, малини, къпини, боровинки, трънки (трънкосливки), вишни, шипки, ябълки (стъргани), и какво ли не; лично аз съм правил и от: ягоди, портокали, киви, плод на бъз, джанки, круши, вишни, черници, обикновено полудиво грозде (по тази технология), като прилагам и различни смески от неща, които зреят едновременно (като: вишни и черници — от черните е по-добре —, къпини и плод от бъз, ябълки, круши, и шипки, и други варианти); сигурно биха станали хубави вина (ако плода Ви излезе евтин) и от: ананас, нар, пъпеш, и други; може също и нещо като медовина (не истинска, където се слага основно мед и хмел) от разни медове, примерно от акация, глухарче, боров мед (аз съм слагал понякога малко сироп или мед към последната реколта и това дава много хубав привкус). И не забравяйте, че след виното се прави и оцет, като към изцедените накрая джибри добавяте само вода (колкото да ги покрие), и ги държите така още 1.5 -2 месеца (пак с разбъркване и открити); такъв оцет е идеален за салати, за добавка към всяко ястие като заместител на доматите, но аз започнах да го използувам (особено този от къпини) и за добавяне към ... чая (и ако чаят е по-обикновен, то този оцет значително подобрява вкуса му).      Изобщо, това е едно интересно занимание за по-възрастни хора, а тези натурални вина — без никакви, както му викат англичаните, "презервативи" (т.е. preservatives) — са нещо съвсем различно от купешките, дори и от уж-домашните (където водата е повече от виното). Това са, що се вика, руйни вина, което ще рече "ройни", т.е. като поемете една глътка в устата си, и като я разклатите, виното почва да шупти, като че ли имате рояк пчели в устата. Това са натурални, естествени киселини, които нямат нищо общо с това, което се намира по магазините, а се различават доста и от истинските домашни вина, защото е ясно, че дивите плодове са по-ароматни и витаминозни от обикновеното грозде (но никой не Ви пречи да правите така и вино от грозде, което аз, както казах, пробвах — само дето ще Ви излезе по-евтино). Такива вина може да пиете като вино, леко или тежко, сладко или кисело, според както го искате а и както се получи, но може да ги подсилвате с малко водка, ако са доста силни на вкус (от малини, ягоди, бъзи, боровинки, и пр.), или пък да ги разреждате силно с вода (може и газирана) и да си правите полезни (не толкова сладки, но ароматни) безалкохолни напитки (дори само да дезинфекцирате малко чешмяната вода пак си струва).      Така, но да дам и няколко конкретни рецепти, според последните си най-добри комбинации. Пропорциите са за получаване на 5 л. вино (в първите реколти), така че за бурната ферментация Ви стига една обикновена 10 литрова кофа, а за тихата Ви стига 5 литрово шише.      # Вино от вишни и черници. Това е леко винце, което правя и на пелин като добавям малко (но съвсем малко) нещо за горчивина (или диви черешки, големи колкото зърна бахар, горчиво-сладникави и като узреят стават почти черни, или пък стрък кантарион, или равнец). Превалират вишните (към 2:1), а черниците (които са леко диуретични, но имат много витамин C) е желателно да са от черните. Правя следното:      І-ва реколта: 1.4 кг. плод (0.95 кг. вишни, 0.45 черници), 1.25 кг. захар, 3.7 л. вода, 1 стрък равнец; към 15-20 юни; стои открито 10 дни.      ІІ-ра реколта: + 0.8 кг. плод (0.55 вишни, 0.25 черници), 1.25 кг. захар, 3.7 л вода, равнеца се маха, слагат се 100 броя диви черешки; стои 7 дни.      ІІІ-та реколта: + 1 кг. плод (0.65 вишни, 0.35 черници), 1.25 кг. захар, 3.7 л вода, още 50 броя черешки, стои 6 дни.      Оцет: + 1.5 л. вода, стои 1.5 месеца.      # Вино от къпини и бъз:      І-ва реколта: 1.3 кг. плод (0.9 кг. къпини, 0.4 бъз), 1.25 кг. захар, 3.8 л. вода, към 5-10 авг., стои открито 7 дни.      ІІ-ра реколта: + 0.8 кг. плод (0.55 кг. къпини, 0.25 бъз), 1.25 кг. захар, 3.8 л. вода, стои 6 дни.      ІІІ-та реколта: + 0.95 кг. плод(0.65 кг. къпини, 0.3 бъз), 1.25 кг. захар, 3.8 л. вода, стои 6 дни.      ІV-та реколта: + 0.4 кг. плод (0.25 кг. къпини, 0.15 бъз), 0.7 кг. захар, 2.2 л. вода, стои 6 дни.      Оцет: + 1.5 л. вода, стои 1.5 - 2 месеца, става силен.      # Вино от шипки, ябълки, и цитрусови плодове:      І-ва реколта: 1.4 кг. плод (0.6 кг. шипки, 0.5 ябълки настъргани, 0.3 портокали също настъргани), 1.25 кг. захар, 3.8 л. вода, към 20 октомври, стои открито 15 дни.      ІІ-ра реколта: + 0.8 кг. плод (0.3 кг. шипки, 0.3 ябълки, 0.2 портокал), 1.25 кг. захар, 3.8 л. вода, стои 13 дни.      ІІІ-та реколта: + 0.95 кг. плод (0.2 кг. шипки, 0.2 ябълки, 0.2 портокал, 0.35 киви), 1.25 кг. захар, 3.7 л. вода, стои 10 дни.      ІV-та реколта: + 1.1 кг. плод (0.2 портокал, 0.9 киви), 1.25 кг. захар, 3.7 л. вода, стои 8 дни.      V-та реколта: + 0.35 кг. киви, 0.5 кг. акациев мед, 0.5 кг. захар, 2.2 л. вода, стои 7 дни.      Оцет: + 1.5 л. вода, стои 1.5 месеца, средно силен, портокала може да се добавя при готвене.      И последни добавки: аз изчаквам доста и почвам да пия от последната реколта, за да остане накрая най-хубавото (и най-трайното). Както и това, че е редно да си имате и други бутилки (от 1.5 л., 2, и 3 л.), за да може да прехвърляте като Ви остане по-малко, понеже не е хубаво да остава много въздух; а може да преизчислите и за 6 литрови бутилки (или за по-големи, но тогава трябва и кофата Ви да е доста голяма; по-лесно ще е да правите в две кофи). 3. Приготвяне на настойки      За приготвяне на настойки и ликьори специални умения, по същество, не са нужни, но помествам тази тема тук, за да си върви в пакет с вината. За да направите настойката трябва първо да сложите нещо ароматно да стои в чист спирт (поне 3 месеца), при което получавате концентрирана есенция (която трае години), с която се ароматизира водката получена от спирта; алтернативно, може да се извари някакъв плод, листа, или цвят, и да се използува получената отвара за разреждане на спирта (като така разреден той надали ще трае много дълго). Нормално е това да се прави на порции за 1/2 до 1 литър водка и тя да се изпива. Ако слагате и захар (примерно, накисвате обезкостени вишни само в захар; или пък я слагате после), то ще получите ликьор; по подобен начин се прави и ром (не съм правил, но мисля, че това става с карамелизирана захар), а сигурно може и уиски. Съществува и варианта на поставяне на нещо ароматно (някоя тревичка, или коричка от лимон, или ... люта чушка) и направо във водката, при което то стои там по-дълго (аз лично слагам стъбла на анасон, които, иначе, не стават за нищо, в купешка водка, и след два месеца става чудна анасонлийка, натурална, не като мастиката). (За сведение, настойката се нарича така, защото нещо стои в спирт; ако си мислите да я изливате в гърлото си, или в чашка, тогава може да я наричате наливка; а пък ако е добра за ... близане тогава французите я наричат liqueur, ликьор респективно, където близането на немски е lecken, а на английски е lick. Уискито на свой ред не е от това, че някой си нещо "искал", а идва от английския, където whisk е някаква метличка за пъдене на мухи, или бъркалка за яйца, изобщо, нещо за бързо замахване, оттам whisker е мустак на котка, т.е. това е като фразата "да ударим едно набързо"; ракията пък е арабска дума, raki, която идвала от техния arak значещ пот, т.е. това е продукта получен капка по капка при дестилацията; е, водката, разбира се, е просто водичка.)      Ако използувате медицински спирт от 95% (и най-добре търсете големи бутилки, от 1 л. = 0.8 кг.), и ако правите по 0.5 л. водка (както аз правя), то за да получите стандартните 38º накрая трябва да смесите точно 200 мл. спирт с 300 мл. вода (водата, естествено, е повече). Ако използувате есенция, то тя се брои към спирта (но това обикновено няма значение, тъй като нормално отива само 1 супена лъжица от нея); ако пък правите отвара, то тя дава водата (аз лично изварявам на порции и плода от който правя есенцията, понеже той е още доста силен). Методиката е следната: водата бъква в дълбок съд (трябва да има още два пъти по толкова място в него), като в нея се слага малко, може би 0.5 г. лимонтозу (20-30 зрънца), а понякога и 1 чаена лъжичка захар, след това се отмества от огъня и в нея се излива бързо и внимателно спирта (който веднага изшуптява нагоре и спада), където са сложени (желателно) и 10-15 капки глицерин (всичките добавки са за смекчаване, иначе водката доста дере гърлото, но спирта е достатъчно чист, това не е ментè).      Що се касае до вида (и вкуса) на питието, то може да правите настойки от каквото пожелаете. Аз съм правил есенции от: вишни, (стъргани) портокалови корички, лимонови корички (пак стъргани), диви (горчиви) черешки, плод на рябина (на български е офика и са дава като малко отровна, но е билка и руснаците я ядат, също правят и рябиновка), малини, горски ягоди, семенници на кипарис (като имитация на джин), малки зелени орехчета (нарязани), стъбла на анасон; после чрез отвара правя и от: стъбла и листа на джоджен, ягоди, споменатата по-горе акациевка, навярно ще може и от кори на ананас, или от мента, или от нарови зрънца, или (?) от кори на пъпеш, или от каквото Ви скимне (включително и от нищо, т.е. просто водка). Като се има предвид, че вече повечето алкохолни питиета (поне у нас) се правят от спирт (естествената ферментация излиза доста по-скъпа, като се добави към акцизите, т.е. обратното), то това не е нещо много по-различно от купешките продукти, освен два момента: единия е, че си ароматизирате питието както си искате, а другия е, че то Ви излиза три пъти (с тенденция да става и още) по-евтино от водката (не че това е нещо нередно и не плащате акцизите, не, те са включени в цената на спирта, който на производителите сигурно им струва 10-тина пъти по-евтино, но не плащате на фирмата, която използува или си прави спирта, и надали с по-добро качество). С което свършихме и тази тема.      Ами това е, уважаеми госпожи и господа (макар че аз така, като си пиша този материал, не мога да знам кои точно от Вас заслужават уважение и кои не, но се надявам, че няма да ми се разсърдите като броя всички Ви за уважавани), ако имате време и желание спокойно можете да икономисвате чрез изложените методи и трикове поне 1/4 от разходите си, защото: от туй 5-10 лв. на месец, от онуй повече, и току виж станали 50 - 100 лв. месечно (а да не забравяме, че ние, като най-бедна страна в Европейската Общност, имаме средна заплата в момента на написване на материала от 260 лв.). Пресметнато за година това ще откара и цяла хилядарка (защото аз лично живея на базата на "a dollar a day" за храна, плюс два пъти по толкова за комунални разходи). Ама това е за сам човек, а ако сте член от едно средно 3-членно семейство (не че останаха много семейства, но тогава от група хора, които живеят заедно в един апартамент и си поделят разходите за преживяване), то тогава ще пестите три пъти повече, защото ще пестите и за останалите. Ама като добавим и лекарствата (защото сега вече човек не влиза в аптеката ако не е готов да даде там поне толкова пари, колкото за литър водка, примерно, или колкото за кило сух шпек), то сумата нараства още. А за цигарите да не говорим, защото те отдавна станаха въпрос на лукс за българина — при средна консумация по кутия на ден и при цените в момента на писането това прави 100 лв. или към 40% от минималната работна заплата [не знам как си я мислят тази работа партиите и Правителствата]. Така че икономията води и до здравословен живот (аз, примерно, отдавна станах, както му казват някои, "вегетарианец по принуда"); макар че няма проблеми да погледнете на нещата и обратното: здравословния начин на живот води до икономии.      Виждате ли, човек има, крайно погледнато, две алтернативи: или да живее разумно (чети и здравословно), или пък да хаби организма си и после да дава пари за лечение (примерно: за фитнес клуб, или за психоаналитик, или за курс за отказване от наркотици). Или другояче погледнато: или да кара колело до работа си (както правят сумата хора в някои страни, но това е въпрос на традиции), или да си кара колицата, ама да си закрепи някое колело на покрива (да кара в обедната почивка, да речем). Или още: или да пали цигарите една след друга (и то пак добре ако са само от тютюн, а не от нещо друго) и после да ходи във фитнес клубове (или на лечение), или, примерно казано, да качва и слиза по 5 етажа 2-3 пъти дневно, да подскача в коридора си, и други варианти. Или пък още: или да си пийва със всяко ядене (естествено, че без закуската) по 100-тина грама някаква естествена киселина (не кòла, разбира се), или да взема хапчета за разни стомашни проблеми. Или да добавим: или да се храни с каквото намери по магазините и супермаркетите (т.е. продукти за раята, не за богатите), или да си намери човек, който да му готви (френските готвачи вече отдавна не са на мода, някой малаец, или китаец, или кубинец вършат по-добра работа) и да купува от магазините само основни продукти (брашно, захар, олио, месо, мляко), че и това по-добре от специални доставчици, не от суперите (както и правят по-заможните хора; или си гледат свои зеленчуци в парника, та да знаят какво слагат в почвата; и други подобни).      Е, вярно е, че човек на 20 - 30 години ще налита на лъскавото — я колица, я мацка, я вносно питие, или хубава цигарка, или скъп ресторант, или известен курорт, и прочее —, но нито всички са на толкова, нито това е правилно (правилното е, което е здравословно). На Запад хората (поне по-умните) отдавна отбягват технологично приготвяните храни и напитки (хамбургери, кòли, готови ястия, и др.), но ние тепърва започваме да ги ценим (àко и да не струват като качество); аналогично и с мутантните храни, които може и да излизат по-евтини в някои случаи, но тогава са и доста по-некачествени. Само че западняка се усеща, че трябва да търси природното, и вече във всяко модерно нещо (за ядене или пък не) се слага и по нещо естествено, което да оскъпи продукта, като по този начин го направи по-примамлив за купувача (защото хората просто имат бол пари и се чудят за какво да ги дават).      Виж, ако за някои от българите това също е така, то добре, да дерзаят, първо да се тровят по какъвто могат начин, а после да се лекуват с екстракти от натурални продукти (само не и чрез истински такива). Но основната част от българите не е от заможните, нито пък от младите, така че те може и трябва да търсят природното ("подножния корм"). Аз си давам сметката, че човек няма да отиде с колата си до парка за да си набере глухарче, примерно казано, но в такъв случай да го търси на пазара или в магазина (защото ако сега то не се продава на пазара, това е понеже то не се търси — макар че аз вече видях нещо такова гръцко —, докато коприва се търси и се продава). Така че номерът е хората да почнат да търсят здравословните неща, някой (медиен гуру, примерно) да вземе да им го каже, като ги позалъже с нещо, или пък, алтернативно, някой (или нещо) да ти принуди към това.      Ама при това положение то какво излиза? Ами излиза, че на българите пак им провървя — откакто дойде демокрацията основната част от населението е просто принудена да води колкото се може по-здравословен начин на живот. Не че хората го правят, не, де толкоз акъл, но като се има предвид, че от 20 години сме все в криза, е крайно време да почнат да го правят. [Докато по-рано какво беше: аз, примерно, си държах прозореца все открехнат, два пръста, ама цялата зима не го затварях, защото парното го надуваха та ми се късаха тапетите, в прекия смисъл, и като така не се минаваше зима да не ме хване барем веднъж грип.] С други думи, всяко зло за добро, и демократическата ни беднотия може да се използува. Ами използувайте я, госпожи и господа! ПОСЛЕПИС      П.П. 10.2012.      Тази брошура смятам да я допълвам от време на време, с по-нови неща почерпани от личен опит, но ще го правя на куп в края, за да може по-лесно да редактирам разните копия. Към общата І-ва част не би трябвало да добавям нещо важно, но все пак към стратегиите на оцеляване, принципа на противотока (І.2.2.), би могло да се добави едно конкретно указание кога е най-добре да се пазарува в някои магазини (това не може да бъде съвсем универсално, всеки магазин си има своя и променяща се стратегия), а именно: най-добре във вторник, евентуално в сряда, и вечерта, час и половина преди затваряне. Защо не е добре в края на седмицата, от четвъртък вечер, и до неделя включително, е ясно, но аз първоначално не разбирах защо и в понеделник пазара (и кооперативния също) е по-скъп, но като си поставих въпроса ми стана ясно, че това е защото през празниците хората са си изяли и изпили всичко, и в понеделник отиват да си купят поне хляб, мляко, а оттам и други работи; т.е. доста хора пазаруват в почивните дни, но и много хора ги мързи да ходят тогава, в най-голямата навалица, на пазар, така че почти всички, по една или друга причина, си изпразват хладилниците през почивните дни. А вечерно време преди затваряне е добре при холеми вериги магазини (макар че някои други може да го правят сутринта на следващия ден — трябва да проверите как стоят нещата за дадени магазини), понеже на някои стоки им изтича срока, и магазина решава, че е по-добре да ги пусне по-евтино два дни преди края, защото в последния ден вече надали някой ще ги купи (ще вземе нещо друго алтернативно, но по-свежо); това важи за зеленчуци, хляб, месо, изобщо за бързоразвалящи се продукти (не за олио или захар, примерно). Но във вторник (евентуално сряда) търговците може да решат да направят и някое примамливо намаление, за да имат сравнително редовен приток от купувачи и пари.      Все пак това не е винаги задължително (защото пазара няма глобални закономерности), и може 1-2 пъти под ред да не го направят, защото когато човек отиде в магазина, то той се е настроил да купува, и го прави. Други магазини, пък, имат навика да правят намаление според дните на месеца, и за нас това, обикновено, е периода от 21-о до към 28-о число — защото заплатите се дават в края на месеца (29 - 31), пенсиите от 7 до към 19, авансите са в средата на месеца, и просто тази седмица остава най-слабо натоварена. Но ако има някакви официални празници то тогава всички цени не само че се запазват високи, но стават и още по-високи. Освен всичко останало у нас цените са, като правило, както сигурно съм споменал, по-скъпи в по-неблагоприятни периоди, като: зима, горещо лято, засуха, дъждове, и прочее (тогава човек трябва да си отваря затворените бурканчета), а най-евтини са през пролетта и есента (но не за неща, които хората консервират по това време, разбира се). Във всеки случай, с подобни "трикове" на пазаруване, аз лично взех да купувам основно с около 30% по-евтино (средно за годината), и то съвсем валидни стоки, не развалящи се вече боклуци.      Към ІІ.1.1., оцеляване в градски условия, икономия от парно отопление, бих искал пак да подчертая, че цветята в къщи са много важни, защото тази есен, като захладя малко, реших да прибера каквото може да се простуди от терасата, и сложих в едната стая, където спя в момента, само три малки саксии: с индрише, мушкато, и още едно стръкче босилек. Както бях затворил от два дни прозореца въздуха вътре беше съвсем тежък и прашен, но два часа след цветята той вече беше съвсем приятен, така че сега моето "проветряване" се състои в ... откриване на пердето на прозореца, понеже вечер почти го закривам, за да не ме буди светлината много рано (разбирай, преди 9 часа сутринта), и така когато има слънце, хем въздуха се пречиства от цветята, хем се запазва стайната температура. Е, вярно е, че тези цветя са все с някакъв аромат, но аз не го чувствам, той може да е под прага на усещането, обаче въздуха се пречиства.      Към ІІ.2., оцеляване в градски условия, приготвяне на зимнина, може да се добави и този момент, че не е лишено от смисъл да затваряте някои неща по суровата система, без стерилизиране, а с повече сол и оцет, с малко аспирин (към една таблетка на кило зеленчук), и с един пръст олио отгоре, и така сумата неща траят, не по месец, ами за цял сезон (примерно, любимото ми джанково пюре стои през цялото лято и отворено, а и без олио, и нищо му няма; само може сместа отгоре да се втвърди, и ако е в шише с тесен отвор, да трябва първоначално да бъркате с някаква пръчица за да го пробиете, но като вземе да тече си е идеално).      Към ІІ.3.6, сладка и медове, бих искал да добавя, че меда от глухарче, като му добавя и листа индрише (които врат наравно с цветовете от глухарчето) става много вкусен (навярно заради индришето), и, очевидно, е и много полезен, при все че акациевия е по-ароматен, но аз си прави различни, за асортимент.      Може да се добави точка ІІ.3.9., производство на чай в домашни условия, което аз пробвах няколко години с жасмин, понеже го има доста често из парковете. Най-напред опитите ми не бяха успешни, но вече взех да си го харесвам, понеже почерпах някои идеи от Интернета, където става дума за иван-чай. Сега, иван-чая сигурно е по-добър, но около мен не виждах, при все че уж го познавам, и той бил медоносно растение, така че не може да е нещо вредно. Идеята при сушенето на чаевете е — най-общо казано — да се даде възможност на листата да ферментират, т.е. да се окислят, докато се сушат, и ако ферментират повече, то изработват повече кофеин, и стават по-черни и по-силни. Обаче ако се нарежат на ситно то те се слепват и почват да мухлясват (пробвал съм го, и оцет съм им слагал) ако не ги сушите бързо, но пък ако много бързо ги изсушите, то те изобщо няма да имат кофеин, а ще станат като билковите чаеве (само дето няма да имат техния аромат), поради което китайците си играели (по цели дни) да ги завиват — или по жилките, или против тях, или веднъж така, веднъж иначе —, и да ги ... пърлят в някакви тигани, или да ги държат на сянка, и после на слънце, и прочее трикове (за всеки сорт свои "номера").      Най-простата рецепта за приготвяне в домашни условия за жасмина е следната: берат се сутрин (преди обяд, и след скорошен дъжд) само връхните 4-5 листенца (може и повече, ако самата клонка е сочна и мека, зависи), преди да цъфнат, т.е. в началото на май (някоя цветна пъпка или малка клонка не пречат), пълни се една по-голяма наилонова торбичка, после в къщи тя се изсипва в леген или корито върху вестник на открито за 1-2 часа (за да избяга каквато буболечка сте "набрали" с него), после листата се оставят да стоят на сянка до вечерта, след което се омачкват не много силно и набутват в наилонови пликове на тънък слой (ако листата са сухички, то може да ги напръскате с малко вода), които се навиват като ... килим, на руло, завиват се с кърпа или се завързват и така стоят до сутринта; на другия ден преди обяд ги изваждате от пликовете и ... смилате с месомелачка, при което се получават едни малки топченца, зеленикави, които сушите или на слънце, или във фурната при към 80ºC, но тя трябва да е леко открехната и да работи в импулсен режим, т.е. да се загрява 1-2 минути, и да почива 10-20, така че да има време да протече някаква ферментация.      Това съм го пробвал, само дето не съм мачкал листата нарочно и не съм ги завивал в пликове, поради което, навярно, чаят не става много силен, на цвят е почти черен, но с зеленикав отенък, т.е. това е вид зелен чай, обаче съм го млял с мелничка за месо. Той е сравнително слаб, но има приятен аромат, и е от тези чаеве, дето, колкото повече ги пиеш, толкова повече ти се пие, и аз карах последната година на него двата най-летни месеца. При това, може би защото е по-слаб, го заливах с вода още от вечерта и оставях на място където може да го нагрее слънцето сутрин (ако се успя), и така той си пуска каквото може (като после кипне за 1-2 минути, но това не е задължително). Сигурно с иван-чай ще е по-добре (той се берял през юли - август), който може да излезе и по-силен. Във всеки случай пробвайте, това е приятна занимавка и каквото човек сам си направи, то повече му харесва.      По отношение на точка ІІ.4., как да не ходим по лекари, мога да потвърдя още веднъж, че джогинга, наистина, е голяма работа, а поне за всеки над 50 години той е задължителен, и моята система с веднъж седмично бягане в коридора е елементарна за приложение от всеки.      Към ІІІ.2., специфични умения, вина, мога да добавя, че обикновено полудиво грозде, действително, може да се слага след къпини, като се откъснат зрънцата и се измият, и става съвсем приемливо кисело винце, което практически нищо не Ви струва, след като на кило плод се слага кило захар и 3 литра вода, и това дава 4 литра вино; само грозде по този начин не е толкова ароматно. И още веднъж да подчертая, че получавания по този начин оцет, особено от къпини или малини, няма нищо общо с купешките оцети и действително е добър за добавка към чай, докато това, което можете да купите изобщо не върши работа (пробвах веднъж — получава се боклук).      Към ІІІ.3., приготвяне на настойки,  ми се иска да вметна, че като че ли най-приятни стават от: рябина, стъбла на анасон (които, иначе, не стават за нищо, но като покиснат половин година в спирт дават много фина есенция), малина, горска ягода, вишна (като на тези от плодове се слага и малко захар), но и другите си ги бива.      И по отношение на лекарствата, действително, през последните години не ми се събират и 5 таблетки аспирин на година (повече аспирин вече слагам за консервиране), а други лекарства никакви. Преценявайте сами дали това е здравословен начин на живот, или не е.      <B>П.П.> 10.2013.      Е, не съм решил всяка година да добавям по нещо към този материал, но сега така се получи. Добавките са основно към специалните умения (заради които, предполагам, някои читатели по Интернета избират тази брошура).      По отношение на иван-чая: най-после открих в парка при мен едно петънце от него и си набрах. Тъй като номера при чаевете е като при ... секса, в това да се продължи удоволствието, а тук ферментацията, поне до няколко дни, да не се сушат веднага, то моята технология (почерпана предимно от Интернета) е следната. Бере се сутрин, и най-добре към юни, оставя се малко да се проветри навън и да избягат възможните буболечки, след което се слага в найлонови торбички на сравнително тънък слой и завити на руло, но листата предварително начукани с дървен чук или точилка, за да се нарани малко листа и да почне ферментация. Така стоят до другия ден, но после ферментацията протича доста бързо и има опасност да загният, така че е хубаво 2-3 пъти да се изваждат, размесват, намачкват, евентуално пак чукват, и отново завиват в торбичките, като стоят общо към 30 часа, или, в известни граници, от 24 до 36 часа (ако стоят два дни вече им е много, и ако не ги размествате, то почват за загниват на места, а другаде не са започнали ферментацията). После се мелят в месомелачка, като е добре най-напред да влязат за 1-2 минути във фурната на 100-тина градуса, и се мелят още горещи. При добро слънце се сушат на него, но може малко да им се помогне във фурната на 60-80 градуса; този процес трябва да продължи около 2-3 дни, през което време чая още потъмнява. Самият иван-чай, като вземе да ферментира, започва да мирише сладникаво, нещо, може би, като бирена мая (поради което, аз мисля, че е бил открит първоначално, оставен окосен на някоя ливада). Той е по-истински чай, по жълто-червеникав, но, все пак, е заместител, не си мислете изобщо да се откажете да купувате истински чай, па ако ще и грузински. Но е като че ли по-освежаващ, има по-друг състав и е хубаво човек да пийва месец-два в годината и от него; но е и за по-хладно време, докато жасминовия чай ми е за лятото, той е доста зеленикав. И още нещо, чаят трябва да отлежи известно време (през което ферментира още малко и се засилва), така че почакайте поне месец преди да почнете да го пиете.      По отношение на вината: не е речено, че трябва винаги да смесвате няколко неща, и да правите по 3-4 реколти; класическият вариант е да се правят две реколти, примерно така: 1.6 кг. вишни, 1.6 кг. захар, 4.8 л. вода, евентуално малък стрък сух равнец (но да не се престараете), стоят 10-12 дни, разпенват се много бурно (особено ако не са твърде узрели); за втората реколта към същия плод добавяте 0.65 кг. захар (към 0.4 от плода) и 2 л. вода, стоят 7-8 дни. Трета реколта излиза или слаба, или много сладка, и по-добре не правете, за сметка на което оцета (който стои поне 1.5 месеца, и с към 1.2 л. вода) ще ви стане много силен. Аналогично правите и само от къпини (има места където те растат в изобилие, край реки, примерно, само дето много дерат), като слагате: 1.75 кг. къпини, 1.75 кг. захар, 5.25 л. вода, стоят 8-9 дни, плода почти се стопява, поради което за втора реколта слагате само 0.6 кг. захар и 1.8 л. вода, стоят пак толкова време; оцета (с към 1. л. вода) става направо фантастичен на вкус.      Нещо повече, аз взех да прилагам и безотпадъчни технологии, при които по някакъв начин ... изяждам всичкия плод (който може да се изяде) след виното, и даже след оцета. В смисъл че на вишните, примерно, им махам костилките (на ръка, те са меки и лесно се махат) след като станат на оцет, слагам си ги в един буркан, и те си стоят така 2-3 месеца, през лятото, и без хладилник (нали са в остатъчен собствен оцет), и ги използувам за добавка в каквото готвя — кисел плод, много оригинално. Къпините така не стават, тях се налага да изхвърля (каквото е останало от тях, защото те са само сок и семчици), но пък за зимното вино, от шипки, ябълки, после и портокали, си ги ям и като ги извадя от виното. По-точно, на първа реколта слагам колкото съм писал преди това шипки и настъргани ябълки, само че внимавам шипките да се цели, те може да са и сушени, от преди 4-5 години, пак стават, и като налея виното за тиха ферментация си отбирам шипките с ръчички а ябълките слагам (тъкмо ферментирали) в едно бурканче, и си ги изяждам до седмица (може и с добавка на захарчица). Втора реколта правя пак така с ябълки, но със същите шипки (те трябва да стоят колкото може повече, за да си отдадат силата), и после пак ги изяждам. Трета и четвърта реколта правя с добавяне на портокали, остъргани и обелени, и нарязани напреко на кръгчета, които после се разпадат, но могат да се "изловят", така че като минат в оцета си ги вадя по малко и добавям към каквото готвя; само шипките накрая се изхвърлят. Като добавям наред с тези кисели неща и джанково пюре, евентуално и малко обикновен оцет, или едно доматче, се получават много вкусни ястия.      Що се касае до концентрирания алкохол, то аз вече направо се чудя как по-рано съм пил нещо купешко (което сега почти винаги е някакво менте), докато така всяка седмица си пия нещо по-различно (и различно оцветено), като използувам всички възможни стъбла, които не стават за готвене, от каквото ми расте на терасата, като към копъра и анасона (да не говорим за акацията и плодовете) добавих още и: мащерка, кориандър, босилек, джоджен, и каквото още се сетя, и измесено, в различни пропорции, за разнообразие. А да не забравяме и тази подробност, че когато човек пие такъв медицински спирт (съответно разреден по описания начин), който не е особено смекчен на вкус, то той и не пие толкова много, докато хубавата водка направо ти влиза в гърлото, и се пие повече, разбира се, така че аз хем пия "подсилени" отвари от билки, хем намалявам алкохола, хем не ми омръзва, защото редувам разни неща.      А, може да излезе, че калция от черупките на яйцата е дори по-добър от този в млякото, защото някъде мярнах, че този калций от млякото не бил в добър за усвояване от организма вид и съдържал много лимфа (от която и се пълнее и прочее). То сега, разбира се, човек не може да вярва на никого и за нищо, защото всеки си прави някаква реклама, работи за този който му плаща труда, но във всеки случай този калций е лесен за употребление, човек свиква с него и той започвада му харесва, като не пречи на употребата на мляко и млечни продукти, само дето организма просто не ги изисква, защото си получава каквото му трябва по друг начин. И за да видите, че аз не говоря тук за нещо особено или неприятно, то нека ви споделя, по-скоро като смешен куриоз, едно старо лекарство, май основно против кашлица, наричано album graecum или "гръцкото бяло (нещо)", което се състояло от стрити ... кучешки изпражнения (които са белезникави, защото са богати на много калций) смесени с някакъв мед (а може би и още нещо като "ноу-хау" на фирмата). И хората са ги вземали тогава, а какво остава за едни чисти и препечени черупки от яйчица (най-често неоплодени). Така че спокойно мога да издигна лозунга: "Черупката на едно яйце са равнява на литър млекце!".      И защо пък да не ви каже нещо и за меда, който при мен излиза доста рядък, но в редица отношения е по-добър (по-ароматен, или по-полезен) от пчелния (чието основно предимство е, че се събира от различни цветя, т.е. има някакъв букет)? Имам предвид, защо пчелния мед е по-гъст и траен? Е, то ясно че заради восъка (с надеждата че той е основно пчелен, а не изкуствен), но какво е това пчелния восък? Ами, излиза че той бил един вид ... кир, или сгъстена пот, от пчеличките! Значи, работата е следната: когато в кошера стане бая топло, през лятото, като напече слънцето, то на някои пчелички "в критична възраст" им става твърде жежко, започват да се задъхват, да пърхат с криле, за да се разхладят (но пък движението ги и загрява, такаче това особено не помага), и тогава някои млади пчелички, като чуят този шум, бързо се втурват натам и почват да чешат "дъртата" по долната част на тялото, по коремчето, с лапичките си, които свършвали с някакви нокти, и така, малко по малко, събирали под ноктите си този кир-восък, който после овалвали на топчета и складирани в някакви депа, откъдето да го вземат, когато им потрябва. И тъй като меда стои в такива восъчни "съдове", то той неминуемо поема някои по-летливи съставки в себе си. Е да де, но менпонеже няма кой да ме чеше по "коремчето", медеца ми излиза бая рядък, нали така? Ама е много вкусен и полезен.      Е, господа, засега толкова. ПРИЛОЖЕНИЕ: Дивото зове      На всяко ядене отива      да сложиш мъничко коприва,      обаче аз, кат' личност ярка,      добавям мъничко глухарка.      И див лук скубвам 'га намеря,      листа липòви също бера,      а пък кога изскочи лапад      не му умувам, ами лапам.      Понякога листа иглика      за някой манджа са прилика,      и ябълки и дюли може      аз в тенджерата си да сложа.      Но най-голямата примамка      за мене е зелена джанка,      че се вместо домат прилага,      и е хем кисела, хем блага.      Освен това си сбирам гъбки —      големи, или като пъпки —,      двайс'тина вида знам поне      и хапвам си ги от сърце.      От плодовете пък вина      си правя аз със вещина:      от вишни, трънки, от малини,      от джанки даже, от къпини,      от ябълки и круши диви,      от портокали, шипки, киви,      от боровинки, касис, ананас,      или от що хареса се на Вас.      Така че Ви съветвам всички      да плюнете Вий на ръчички      и да събирате що Бог Ви дава,      че то не се живей във таз' държава.      12. 2008     Грижи за здравето*      [ * Това е само точка 2. от "Разни неща през 2016-а година", от "И Таз Добра!". ]      Е, това е просто мой "топик", тъй като аз, принуден от демокрацията у нас, която (не че специално, но така се получава) осъществява геноцид на интелигенцията, макар и по-цивилизовано, разбира се (без разни архипелази или "беленета", и без културни революции, а просто оставяйки ни да си умрем от собствена смърт в полу-гладно състояние). Така или иначе аз лично съм стигнал до редица изводи за това как може да се живее не само по-евтино, но и по-здравословно в градски условия. Аз съм излагал доста подробно тези неща в моето "Оцеляване", а и в други статии съм обяснявал какво да се яде и как да използуваме правилно пазара, но някои моменти са доста важни, и хората просто не искат да правят това (днес народа започна даже още по-малко да събира каквото може от природата защото в магазините вече има всичко), така че аз мисля, че известно повторение няма да навреди. А и това няма да бъде повторение, а акцентиране на по-важните моменти, с добавяне на нови аргументи, свеждащи се основно до личния ми опит, т.е. до проверка на практика.      Така, нека започна тук от глухарчето. Аз лично вече почти цело-годишно слагам листа от глухарче на всичко което готвя (тъй като вече не ми останаха зъби да го дъвча — гадната демокрация доведе то това, че всичките ми зъби изпопадаха, а по-рано, при тоталитаризма, те си бяха здрави и прави, така че вината на демокрацията с това е доказана, нали?). Аз използувам също и този див лук, който взеха да продават в някои магазини в саксийки (даже на едно място под названието "Хималайски", макар че аз си го бера в близкия парк). Тъй като един мой бивш колега дотолкова се пропи, че си докара вече и цироза, аз реших да погледна в една книжка за лечебните треви и се оказа, че глухарче прилагат основно за лечение на заболяванията на черния дроб. А този дроб, било то защото хората отдавна го нагъват даже суров, заради съдържащата се в него кръв, било то защото са разбрали някак-си, че той е много полезен за здравето, но това е залегнало в езиците, и аз по стар навик търся във връзките между думите доказателства за здравия разум на народите. В този случай в българския (руската дума "печень" ни говори само за запичането ù, това не е интересно) е известно турското, което трябва да е и арабско, название "джигер", което е просто нещо много "дживо", а по-точно (според Мирски) джигера прави ... джигита! И имайте предвид, че аз не преувеличавам, защото последната дума се извежда от арменското "джи", което значело кон, т.е. нещо много бързо, като ... джипа, за да придадем съвременно звучене на моите изводи.      Така, и това че глухарчето е много полезно е известно на всички народи, но на младите им дай разни снекове и коли, и прочее, а пък старите ги мързи да го берат. В същото време вече започнаха да продават някаква рукола, която има подобни листа и навярно е нещо подобно. Но работата е там, че, както намекнах, тези които имат пари не събират сами нищо от природата, а тези при които те са недостатъчно считат под достойнството си да събират треви по ливадите (так където са "акали" кучетата, според техните утвърждения, а това което съвременната химия "ака" в нашата храна те не забелязват, или пък не искат за забележат). Така че даже когато няма прясно глухарче аз си го осолявам (с оцет и сол и практически без вода), така също и този див лук, и го добавям към всяко ядене. Също така взех да използувам и остатъците от вишни (без костилките) от които си правя вино и да ги добавям като кисел плод; също и диви ябълки, дюли, корнишони (в ястията, не само на салата), и прочее. И никога не приключвам обеда си без да изпия 2-3 глътки естествено вино и не от грозде, а от диви плодове (примерно от: къпини, шипки и ябълки, вишни, черници, бъзи, и т.н.). Това, разбира се, е по-полезно от купешките вина, и тъй като за мен това е малко, то аз си правя и всякакви сладка, и медове (или сиропи), където особено ценя: мед от глухарче, мед от акация (това всичко от цветовете), сладко от вишни, от черници, от бъзи, и от много други. Всичко това са витамини, всичко е натурално, и освен всичко останало е и към 3 пъти по-евтино, а там има и естествена захар, не подстладители.      Също яйчените черупки съдържат чист калций, и затова са много необходими и за млади и за стари, и най-важното — заместват млякото! Значи аз вече от десетина години ям всички черупки и просто не изпитвам нужда от мляко, а то само по себе си и не е много вкусно ако е прясно (аз си спомням, че като дете не обичах да пия мляко). Аз ям извара, понякога сирене, но мляко, дори и кисело се случва да изям в годината не повече от 2-3 килограма. Черупките просто се събират, може от сурови, а може и от варени яйца, леко се запичат, и се хрускат (няма нужда да ги чукате, те няма да ви порежат). Средната консумация това е черупката от едно яйце за 5-6 дни. Елементарно бе, Уотсън, както се казва. И обърнете внимание, че калция е просто основен градивен елемент на организма, той е нужен не само за костите, той е нужен и за ставите, и за кръвоносните съдове, т.е. това е и лекарство против атеросклероза. На мен това прекрасно ми помага, а аз съм хилав, старичък, и имах проблеми с едната колянна става.      Така, и след това идва движението! Аз мисля че не само жената е движение (прословутото италианско la donna e mobile, което означава не точно това, а че тя е изменчива, обаче корена а същия), но и въобще живота е движение. Нужно е не само да се ходи, нужно е да се скача, да се джогира, тогава човек известно време е във въздуха, той лети, мускулите се напрягат. Но и да се ходи също. Аз лично не само че се качвам и слизат от 5-я етаж пеша, аз взех да бойкотирам изобщо градския транспорт и да ходя поне по 10-тина спирки пеша, и още толкова обратно, това са час и половина (но не по-малко от час) добър ход в едната посока, това е полезно, и това икономисва много, според цените сега, в 2016-а година, в България, това са около 8 яйца за един билет, а за мен това е цял дневен пансион, включително и пиенето, само един билет! Ето това е. И освен това аз джогирам само веднъж в седмицата, преди къпане, в коридора на апартамента, напред и назад, или под прав ъгъл, но сега, при моите 66 години, аз правя 2,000 подскока, към 20-тина минути (а когато започнах едва стигах до сто). И отдавна се отказах от пушенето, по икономически съображения, и се чувствувам вече както когато бях на 50 години (е, с изключение на "мацките", но те отдавна се отказаха от мен, щом като нямам пари). Това се нарича rejuvenation по английски или подмладяване по български, т.е. аз се превръщам почти в някоя ... Юнона, само че от мъжки пол. А, и правя още лицеви опори, когато започнах май че бяха 10, а сега аз правя, също веднъж в седмицата, преди джогирането, 40 (четиридесет) парчета. Е, докажете ми, че това не е правилно. Но все пак не са каня да повишавам повече натоварването, даже твърдо съм решил, че от 70 години ще почна да намалявам всичко — ами че аз няма да ходя на Олимпиади, я.      А пък ако питате мен, то полезно за здравето е и пиенето, особено за старите хора. Но ако е умерено, което за мен означава 60-90 грама водка, и 100-150 грама вино на ден. Виното е натурално, както казах, за храносмилане и заради витамините, а водката са всякакви настойки (или ликьори, само че аз практически не слагам захар), т.е. в определена степен също лекарства. Както съм отбелязвал на друго място, и както някои навярно знаят, на Запад, в Германия, например, където пише "Apothecke" се продават ликьори; също и италианците когато казват "cordiale" подразбират някаква водка или настойка. Моите настойки са, да речем, от: лимонова или портокалова коричка, анасон, дива вишня (зрънцата са с големината на бахар и са леко горчиви), малина, вишня, горска ягода, рябина (на български се дава като офика), от стъблата на копър и кориандър, и още от какво ли не (все още не съм правил, но мисля, че ще се получи удачно, от: ананасова кора, нар, боровинки, и прочее). И обърнете внимание на този факт, че аз използувам не спирт за пиене (какъвто при нас не се продава и който трябва да е по-мек), а обикновен аптечен етилов алкохол, 95%, който разреждам в нужното съотношение (3 части вода, 2 части спирт), като предварително водата или настойката се кипва. Това също си има своите предимства, тъй като там няма смекчаващи добавки (аз слагам само лимонтозу и половин чаена лъжичка захар на половин литър готова водка), а пък след като спирта се чувствува то това е дори по-добре, та нали човек иска да усети нещо в гърлото си, не просто да налива вътре (като бензин в резервоар, примерно). И при това аз я оцветявам със сладкарски боички, сменям вида ù всяка седмица, така че това е чисто удоволствие, това е тъй наричания night cap или нощен калпак.      Предвид на всичко това аз реших, че ще живея поне до 83 години, а още по-добре до 86, и направо идеално, ако до 88, защото това е много хубаво число (eighty-eight, звучи почти като "ей-ей"). А до 83 изчислих че ще живея защото най-после се пенсионирах с 16 само години трудов стаж, и някой месец отгоре, и щом като е така, то аз съм длъжен да я използувам още поне толкова години, и като добавите това към 66, то излиза че стигаме до 83-те години. Аз направо съм задължен да доживея толкова, защото моите пенсионни вноски по-рано, в тоталитарните времена, бяха 20% от брутния ми доход, а сега моята пенсия е към 17% (едва) от сегашния среден доход, което означава че остават още 2-3 процента и за самата пенсионна институция. А аз отивам нататък към 86 и 88 защото тези сметки са за средна работна заплата, а моята е била средно от порядъка на 1.2 от средната, което дава увеличение с 20%, или 20 години получаване на пенсия. Е, до 86 това е правилно, а пък 88 е просто моята молба към Всевишния. Обаче да оставям нещо на държавата аз считам за абсолютно необосновано, аз достатъчно се намъчих за 25 демократични години.      А, без малко да забравя, аз просто не боледувам от нищо! Така че ще се наложи да ... умра здрав, но тук нищо не може да се направи, щом това е чак толкова наложително. За последен път аз купих от аптеката лекарство (ако не броим по литър спирт всеки месец, което строго казано и не е лекарство) някъде преди 5 години, това беше кутийка аспирин, и като разбрах цената ù то се ужасих и реших повече и аспирин да не купувам, и той стои все още някъде при мен. Така че аз и лекарства не приемам, и по лекари не ходя, щом трябва за това да се плаща. Те такива ми ти работи във връзка с грижите за здравето.     ПРАВИЛНИЯТ ПЪТ КЪМ СТАРОСТТА (съвети към пенсионерите) — Социално Есе        Резюме:      Това е популярна статия за правилния начин на стареене, която включва някакво встъпление, конкретни глави за правилния поглед върху медицината и умереността, за заплахите от бързия преходен период (тук към старостта), за грижите за своето тяло и неговите органи (базирани на личния опит на автора), после за мозъка, и философски заключителни забележки. Тя е предназначена за хора над средната възраст, приблизително към 40 години, но се отнася основно за пенсионерите, разбира се. Не е забравено и традиционното поетично Приложение (на английски).     СЪДЪРЖАНИЕ (на тази брошура)      0. Въведение      1. Общ поглед върху медицината и лечението      2. Опасности на прехода към старостта      3. Грижи за тялото      4. Грижи за мозъка      5. Заключение      APPENDIX: Listen People Old And Young!   0. Въведение      Съществуват, в известен аспект, два типа знания, в която и да е област, но тук аз нямам предвид фактическо (както, обикновено, в хуманитарните дисциплини) и процедурно (както, в общия случай, в точните науки), а едно по-общо деление на реално, професионално знание, и някои разсъждения на нивото на здравия смисъл, които, обаче, могат да имат в днешно време голямо значение. Аз имам предвид, че разсъжденията на ниво здрав смисъл могат да дават понякога (даже смешни) грешки, но те са твърде бързи и в общия случай изглеждат справедливи в болшинството от случаите, и те трябва да присъстват в главите на хората, само дето не е така, доста често, защото това знание ни се вижда непрофесионално или дилетантско или аматьорско. Класическият (поне за мен) пример тук може да бъде въртенето на Слънцето около Земята или обратното, където за живота на Земята въртенето на Слънцето е доста добро приемане, независимо от това, че неговата погрешност е доказана от няколко века. Исторически погледнато във всички сфери на живота най-напред са се появявали някои неточни наблюдения и статистики (като ... зодиите, за които аз съм убеден, че те се базират на някои вероятни статистики, но те са поставени в невероятната среда на измислени притчи — понеже хората искат да бъдат лъгани). С това въведение аз искам да се извиня ако кажа някои недоказани действително неща, но когато те изглеждат много правдоподобни за мен то аз ги приемам за доказани. Тъй като аз не съм специалист нито по геронтология, нито по социални науки, нито по медицина, биология, химия, или някоя друга област, не, аз съм просто човек който е учил достатъчно (в сферата на точните науки), за да може да провежда логически правилни разсъждения; с други думи аз се считам за интелигентен лаик (както сам съм се нарекъл), което означава че съм интелигентен, положително, макар че някой може да каже още и че съм лаик, какъвто аз също съм.      Горе-долу еквивалентно (защото аз, като математик, знам че еквивалентността трябва да се докаже, а аз не доказвам тук нищо точно) на горе-приведеното деление е делението на знанието на количествено и качествено такова, или още на тактическо знание за това как точно едно нещо трябва да се направи, и на стратегическо знание на общи правила и изисквания за това какво трябва да се направи, кое е правилно и кое не е. Аз специално подчертавам неточността, защото има много случаи когато тя е даже за предпочитане пред точността, не само защото грешки често се случват, даже и в неща официално приети за доказани (което е често явление във всички социални сфери, където редица положения може да съществуват известно време и след това да бъдат обявени за погрешни), но така също и защото точното знание, вече поне от няколко века, не може да се побере в една (обикновена) глава, но във същото време съществуват неща, които човек трябва да знае, и да бъде в състояние да разсъждава по въпроси от дадена област самостоятелно и бързо (тъй като в съвременното свободно капиталистическо общество всеки се счита за свободен да лъже другите в името на лична парична изгода). Накратко казано това означава, че човек не трябва да вярва нито на лекари, нито на социални управници, а още по-малко на бизнеса и магазините, той може да вярва, изразявайки се шеговито, само на хора, на които може да вярва, и преди всичко на такива, които не печелят нищо от разпространението на техните съвети.      Да, обаче аз, на моите почти 70 години, и под измислен псевдоним, и не продаващ в действителност нищо (даже там, където аз се опитвам да продавам свои книги, аз искам символично заплащане от по-малко и около един автобусен билет — което значи приблизително един долар — за парче, и до края на 2018 аз не съм получил нито един цент за себе си). Което означава, че ако аз самият бих искал да получа някой съвет аз бих попитал, или пък послушал, именно такъв човек като мен, или най-малкото бих погледнал първо какво той казва, и тогава бих си правил своите заключения. Ала аз тъкмо това и правя, и искам Вие да направите, аз пиша своите съвети и оставям на Вас правото да ги приемете или не, което, разбира се, не означава, че Вие трябва първо да си правите оглушки, а да се опитате да бъдете непредубедени ако аз взема да противореча на редица общоприети обичаи. Така също аз често използувам етимологични доказателства (които и не са доказателства, от точна, математическа гледна точка, но пък аз и не Ви уча на висша математика), или философски и диалектически разсъждения, или свои собствени мисли, наблюдения, и експерименти, и всички тези методи дават някои идеи, които звучат доста правдоподобно от гледна точка на здравия смисъл. А не забравяйте още и това, че аз Ви говоря за години живот, хора, това не е майтап, в такива случаи всяко мнение трябва да бъде чуто и да му се обърне внимание.      ОК, и сега плана на материала. Най-напред аз ще Ви покажа какво е това правилна медицина според мен, и че това е етимологично скрито в редица думи, и щом като е така, то това е мнение на голям брой умни хора от дълбока древност; т.е. няма никакви основания да отхвърляте всичките тези съвети само защото съвременната медицина твори чудеса, понеже тя просто ... се опитва да компенсира нашия неправилен начин на живот, а такъв подход сам по себе си е неправилен, правилен е такъв подход, който ни насочва по пътя на разумния и правилен (или мъдър, или достоен) живот. После аз ще обърна Вашето внимание на опасността от прехода към старостта, поне защото всеки преходен период е по-лош от двете нива (предишното и следващото) и голям брой хора просто не могат да стигнат до следващото, но така също и защото самото стареене е влошаване на нашата способност за адаптация а прехода е вече вид адаптация, така както и целия наш живот. После в третата глава аз ще говоря за грижите за нашето тяло, които ние пренебрегваме докато сме млади, но когато престанем да сме такива е вече доста късно; аз ще кажа тук нещо и за моите модели на някои смъртоносни болести, и за органите на нашето тяло. После в четвъртата глава аз ще Ви дам някои мои съвети за мозъка, който е основната част на нашата индивидуалност, следователно това е управлението на тялото, това е което ни поддържа здрави на най-горно ниво. След това следва сумиращо заключение, но това е край само на прозаичната част на това есе. Тъй като, обаче, всички мои социални есета имат и поетични Приложения, то няма да липсва и тук (само че на английски, за универсалност) и си струва да бъде прочетено и самостоятелно, още повече като най-горен камък (cap-stone) на моето безсмъртно произведение (предполагам — тъй като, виждате ли, аз считам всички свои произведения за безсмъртни, понеже те са твърде уникални). 1. Общ поглед върху медицината и лечението      Тук аз най-напред ще Ви кажа какво означава старата гръцко-латинска medicine-медицина като наука, което е изцяло моя догадка, неизвестна (предполагам) на медиците, но аз просто не виждам как може да е иначе, макар че аз може тук също (по моя обичаен маниер, когато се опитвам да стигна сам до някои заключения, без задълбочено изучаване на материята) да преоткривам колелото, както се казва, и това може и да е известно на някои етимологични кръгове. По принцип всичко е просто — както почти всички мои идеи, аз съм популяризатор — и се свежда до твърдението, че тази дума идва от широко разпространения на Запад medi- metha- и прочее корен, който означава среда! Вземете поне следните думи: латинския medicator като лекар, геометричната медиана, английската medulla-гръбначен-мозък, известната медуза, латинското meditatio-медитация с някакво санскритско medha като мисъл или разсъждение, медиум /медии-те (с идеята за някакъв посредник), така също българския и славянски мед (мёд на руски), където е и английския mead като медовина, първото (навярно) алкохолно питие (което, също както и меда, в санскрита било madhu), гръцкия предлог meta-между, и много други. Виждате ли, medi- не е само среда, това е още и нещо сладко и приятно, което ни харесва (и по този причина руската медь или българската "мед" са получили това название, като лесен за обработка, ковък метал), тук е навярно и гръцкия metallon-метал, имайки предвид, че той е някакво средство за побеждаване на врага, медала като нещо към което всеки се стреми, и тъй нататък.      Аз няма да се впускам в задълбочени етимологични изследвания (тъй като съм говорил почти за всичко в моя неподражаем "Urrh, cum commentis", а така също и за втори път в моите "Letters to the posterity", които неща са само на английски), но идеята на медицината, с две думи, е в moderate-умерения начин на живот, който, бидейки умерен или среден (в някакъв смисъл), е така също и правилния начин! И лозунгът: нищо прекомерно, или фразата за златната среда, е най-важното послание на старо-гръцката цивилизация до нас (която, ако ме питате мен, не толкова е дала на Запада редица философски идеи и понятия, колкото е спряла древното източно, от арабите и персийците, оттам и от индийците, а може би и от китайците, влияние на Запад, предавайки някои неща, но не всичко в неговата пълнота). Докато какво върши съвременната медицина, основно? Ами, тя лекува последиците от неправилния начин на живот, както аз споменах в предишната точка, и прави човека зависим от голям брой медикаменти, за които, както също и за съвременната хранителна промишленост, най-доброто което може да се каже, е те да не са с нещо вредни за нас (и това основно се контролира по някакъв начин), но не придържане към някои традиционни в течение на векове или хилядолетия дейности, и същото и по отношение на храната. Премахването на някои наши лоши навици е необходимо нещо, аз не отричам това, но работата е в това, че те са предизвикани от нашия неправилен начин на живот, продиктувани от нашата съвременна (и загниваща, бих добавил) цивилизация.      Значи вижте, това не е сложно, но Вие трябва да знаете, че твърде често не се разбират и се отхвърлят тъкмо очевидните неща, така че въпроса тук е такъв: защо хората не искат да са умерени? Понеже не може да се каже, че та са наистина глупави, те най-малкото са чували това за модерацията-умереността, но си правят оглушки, и аз просто се запитах, защо това е така, и стигнах до отговора след известни размишления. Ами, въпросът за умереността е синонимен с посредствеността, а никой не иска в днешно време, или пък когато и да било, да бъде посредствен. ОК, това положително не е най-хубавото нещо на този свят, обаче това зависи. И от какво може да зависи? Хмм, в дадения случай от възрастта, защото едно нещо е когато човек е млад и се опитва да се придвижи напред, да стигне до някои върхове, да се отличи с нещо, не с умереност, разбира се, но съвсем друго нещо е когато човека бая се е състарил, стигнал е до пенсионна възраст, и все още не иска да бъде умерен, нали така? Защото позволете ми да се върна за малко към етимологията и да Ви напомня (или пък да Ви обърна внимание на) английската дума remedy, която значи лекарство, някаква компенсация, и след всичките мои обяснения вече трябва да е ясно, че тук се има предвид връщане (returning, поради префикса re-) към средата (medi- /middle), към нормата! И това, действително, е основното лекарство за пенсионерите, умереността, в каквото и да било отношение, защото тук става дума за живот, не за правене на кариера, и с неумерени действия на стари години човек може само да служи за посмешище на другите.      Нека поразсъждавам още малко за това, понеже човек трябва да бъде умерен даже и в умереността, не да стане наистина посредствен, но по някакъв начин по-оригинален с нещо, дори и с умереността си. И за тази цел човек трябва да започне да се движи противоположно на ... рекламите! Защото, какво Ви предлагат те, а? Ами те Ви предлагат един или друг начин за привикване (fixing) към нещо, което най-често е съвсем излишно за Вас. Правилното нещо е да се купува предимно основна храна, и колкото е възможно по-обикновена, и толкова естествена, колкото Вие можете да си позволите (тъй като това е въпрос на финансови възможности, в днешно време, естествената храна, която до преди по-малко от век е била единствената, сега струва към 3 пъти по-скъпо от разните там сурогати-заместители). И нещата, които хранителната промишленост ни предлага, са направени привлекателни и апетитни (без значени дали са за ядене или за пиене), Вие ги нагъвате без умора и не се чувствате сити, защото това е което тази промишленост иска, Вие да консумирате повече и повече от тези продукти, а това не е умереност. Е, може да се каже, че тези фирми се грижат хората да не дебелеят особено много, но на мен ми изглежда къде-къде по-вероятно това, че те мислят за своята полза, така че не позволявайте да Ви хванат на тази въдица. И, в крайна сметка, противодействието на рекламите, ако ме питате мен, е въпрос на здрав разум, и тъй като има основно две възрастови групи към които рекламите се адресират, едната е на откачалките-дечурлига, а другата е на ... пак откачените пенсионери, то човек трябва да взема мерки с възрастта да се съпротивлява на някои естествени тенденции.      Още, бих казал аз, умереността означава не само намаление на някои неща, дейности, които човек много харесва и затова губи чувство за мярка (като ядене или пиене, или гледане на ТВ, или каквото и да било), но в същото време и увеличаване на такива дейности, които човек не обича много да върши, но които са необходими за тялото и духа му (като движение, разсъждения, опити да направиш нещо сам, или въобще извършване на ненужни усилия да правиш неща, които можеш да си купиш, но ако ги извършиш сам е по-полезно за здравето). В добре развита страна, без парична принуда да правиш каквото и да било сам, за пенсионерите ще бъде по-трудно да водят здравословен начин на живот, но Вие трябва поне да се опитате (а в България това съвсем не е сложно), защото приспивателния ефект на масовата промишленост върху хората е противопоказан повече за старите хора, отколкото за другите, по причина на това, че стареенето е в основата си отсъствие на способност за адаптация към промените, и човек е длъжен да се съпротивлява на това, иначе той изпада в прострация, което значи приближение на смъртта.      А имайте предвид още и това,че древните народи са гледали на болестите като на своего рода наказание от страна на боговете заради лошия начин на живот, в което аз започвам на стари години все повече и повече да вярвам. Понеже, какво е това болестта? Ами това е отклонение от някакви норми, нали така, следователно тези норми може спокойно да се приемат за правилен начин на живот. И нормата, очевидно, трябва да бъде нещо умерено, в средата (между хората). И аз започнах да мисля за смъртта, която сполетя някои от моите роднини и добри познати и стигнах до извода, че те, положително, биха могли да поживеят повече, ако бяха правили това, и не бяха правили онова. Така че, защо трябва Вие да сте сред тези, които умират рано, предоставете тази възможност на другите хора. 2. Опасности на прехода към старостта      Всеки преходен период е лош с нещо, и прехода към старостта е лош с намаляването на нашите способности да вършим каквото и да било, ние си мислим, че можем да направим това, но то, за съжаление, не е съвсем така. Ако Вие сте повече или по-малко умерени по натура, или сте били принудени по-рано да мислите за своята старост, то тогава ще можете по-лесно да се справите с този преход, но иначе Вие сте длъжни да проявите особени грижи. И се оказва, че в това отношение мъжете, положително, са значително по-уязвими от жените, по редица причини. От една страна те са по-силни и, следователно, по- неумерени; от друга страна те по-силно страдат от намалението на техните способности, защото това е нещото, с което те основно се хвалят; и от трета страна този упадък идва при тях по-късно отколкото при жените, тогава когато те са по-малко способни към умереност и промени. Това трябва да е така, защото разликата в продължителността на живота при двата пола е достатъчно голяма, към 6-7 процента, което не може да бъде просто игнорирано, мъжете умират по-рано и в такъв случай за това трябва да има причини. И ето какви са те, от позицията на жените: те са по-умерени като организми, те са по-адаптивни (понасят чувствително по-значителни промени по време на раждането на децата, и се сблъскват с някакви изменения в своя живот всеки месец още от пубертета си), и те достигат своя връх (климакс) по-рано и имат достатъчно време за да се подготвят за старостта. Така че, мои колеги-мъже, вземайте някои мерки (ако моите читателки са съгласят да прескочат това аз бих предложил мъжете да излизат по-рано в пенсия, поне с 3 години).      После идва кривата на смъртността за двата пола, където аз видях една със следната форма, по вертикалата върви смъртността (брой на смъртните случаи) а по хоризонталата е възрастта, и тази крива от 0-та и приблизително до 100 години изглежда грубо казано като първите 3 чертички на латинската буква "w"(!), което означава, че най-напред тя пада доста бързо до към 14 години (наистина бързо до към 6 а после по-бавно), където достига своя минимум, после тя започва да расте достатъчно бавно почти до 80 (с малка чупка към 65, където тя започва да се вдига нагоре малко по-бързо), и след този максимум (както някъде в първите месеци след раждане) тя започва да пада надолу също доста бързо (така че при възраст от 100 години тя достига смъртност както приблизително за 3-годишно дете, и някъде към 120 се предполага, че навярно ще достигне най ниското си ниво като за 14 години).      Аз не знам дали Вие правилно ме разбрахте, а така също мога да си позволя и известни съмнение относно точността и всеобщността на тази крива, но като модел това ми се струва твърде правдоподобно, т.е. след някаква възраст хората като че ли престават да умират и живеят още дълги години. Аз вярвам в това, защото болестите прибират един след друг хората, и накрая трябва да останат такива, които са водили правилен начин на живот и нямат никакви специални болести (както и аз се считам за един от тези хора), и аз мисля, че всеки трябва да се опита да бъде един от тях. Освен това аз чух и един интересен виц за най-добрата билка. Значи това била такава билка, която, при положение, че сте доживели до 100 години, ще Ви позволи да доживеете и до 200, ако пиете отвари от нея. Това може би се подразбира като нещо невъзможно, но аз считам, че то е не само възможно, но и много вероятно, и си струва човек да опита; още повече, че аз мисля, че съм я открил тази лечебна билка, и тя е известна от хилядолетия, и е била високо ценена в древността, но в наше време хората са забравили за нея, поради силните лекарства (които по тази причина са също и вредни) на съвременната медицина. Аз ще говоря за това в следващата точка (и съм говорил немалко в моето "Оцеляване по български"), но за да не Ви държа под напрежение ще назова нейното име, това е обикновеното глухарче, което расте навсякъде.      Трябва да започнем да се замисляме малко по малко за този преход към старостта някъде към 45, но не по-късно от 50, защото до 40 на човек още не му са вярва, че той ще се състари (и аз самия не вярвах в това), но когато Вие стигнете до 55, а то и до 60, може вече да е късно, и това е по-задължително за мъжете, отколкото за жените, разбира се, поради това, че жените вече са получили своето напомняне в тяхната критична възраст към 40-те, и те са подготвени, но мъжете не са. И какво може да направи човек в такава ситуация? Ами, да започне да се умерва по всички възможни начини, и просто да започне да работи по-малко и да си търси някакво по-интересно занимание, ако това е възможно. В крайна сметка това е справедливо, защото човек няма такива големи лични потребности към 50, не както когато е бил на 20, и той (тя) вече получава по-голяма заплата отколкото на 20 години, така че, защо повече а не малко по-малко, щом трябва? По принцип човек има деца за които трябва да се мисли, но те до това време вече са пораснали достатъчно, така че това, което аз предлагам, е съвсем осъществимо, обаче никой не го прави. Все пак аз съм мислил за това и съм разработил едно просто и естествено предложение, което ще разясня в общи черти и тук.      Сега, става дума за, хайде да го нарека така, частично пенсиониране, т.е. след някаква възраст, аз мисля че 45 е добър избор, човек започва да работи малко по-малко, и да получава някаква мъничка част от неговата (или нейната, няма да го повтарям това) пенсия, и нека това да са 10 %. После след 5 години (или някъде там) той работи с още 10 % по-малко и получава следващите 10 % повече от пенсията си (тъй като до това време той ще има някаква пенсия, разбира се, и приблизително 20 или повече години трудов стаж в нормалния случай), и така нататък. Обаче, предвид на това, че работния ден обикновено е 8 часа, е по-добре да се направи това на 12.5 % (1/8 част) което ще даде с 1 час дневно по-малко — което е много хубаво, бих казал. Нещо повече, ако това намаление на работния ден продължава всеки 5 години, и започвайки от 45, това ще даде след 70 години само 2 часа на ден, или 25 % от заплатата, но вече 75 % от пенсията — чактисвате ли? Но това не е всичко, идеята е в това, че някъде след 60 години няма да има голяма разлика ще работи ли човек даже на намален работен ден, или ще си получава само пенсията, така че всеки ще може да вземе такова решение, което него по-добре го устройва. ( Това е така, защото, при този брой проценти и през 5 години всеки път, започвайки от 45, 4 пъти по 12.5 %, това прави на 60 точно половин работен ден и половин пенсия. И тогава ако приемем, че пенсията ще бъде грубо казано 50 % от неговата заплата, то това означава 1/2 + 1/2*1/2 = 3/4 = 75 % от обичайната му заплата, което според мен е идеално. )      Виждате ли, това не означава, че трябва да се ходи всеки ден на работа, дори и по за 3 часа, не, аз правя сметките така, защото това е по-удобно, но идеята е в това да се изключва постепенно по един работен ден, докато след 70 години на човека ще му се налага да работи само 2 дни по 5 часа, което, аз предполагам, всеки ще може да върши, в крайна сметка. Защото въпросът е в това да се отстрани големия скок, от пълен работен ден до нула, това е което вкарва хората в гроба, голямото стъпало, даже и ако е в благоприятна за човека посока, тъй като всеки свиква с работата, човек не знае какво да прави без тази дейност, и започва да търси някъде работа на непълен работен ден, или иначе изпада в непробудно пиянство, или чисто и просто си умира на бърза ръка, това е така, наистина! Аз не съм психолог, но такъв е обикновения модел, бързото изменение на навиците е това, което дезориентира организма, докато ако това става постепенно, това се приема с удоволствие; или, иначе казано, човек иска да се пенсионира за да започне най-после да работи по-малко, не да спре съвсем.      Господа, помислете сами над това, но аз си спомням, че когато бях ученик в училище, то през почти всяка ваканция аз хващах някаква болест (грип, обикновено) и това ми разваляше цялата почивка, само защото организма се демобилизира, сменя ритъма си. После аз съм безработен вече повече от четвърт век (по простата причина, че квалификацията ми е била твърде висока за нашия преходен период към демокрация, който все още не свършва, защото нашия жизнен стандарт все още е приблизително 3 пъти по-нисък от тоталитарното ниво, България е най-бедната държава в Евросъюза), и много добре знам, какво е това да седиш в къщи и нищо да не правиш и да търсиш каквато и да е дейност (която аз намерих, естествено, аз започнах да пиша различни публицистични материали, да извършвам етимологични изследвания, да се превеждам на още 2 езика, да пиша поезия, и т.н., но обикновено е къде-къде по-лесно човек да върши това, което е вършил дълги години). И един от моите колеги (асистент в нашия най-стар Университет) се пенсионира, преподава още 2-3 години на хонорар, и после изпадна в едно действително непробудно пиянство, и свърши жизнения си път няколко месеца преди 70-те години от остра цироза на черния дроб, наред с разни други болести.      После моето предложение има и още една хубава страна, това че в началото, когато намалението на работното време не е повече отколкото с 1/4 от общата дължина, човек ще върши практически същата работа, предполагам, защото ще се чувства по-отпочинал. А пък след 65 той ще е в състояние да продължава да работи и до 75 или повече но за все по-малко време на ден. И това ще бъде по-добре и за работодателя, но така не се прави поради лоши традиции, да Ви кажа. А не забравяйте още и това, че пенсиите са сравнително ново нещо, преди 1-2 века хората са работели докато могат да правят това, да речем селяните на полето, така че всеки сам си е регулирал своята активност, но сега не можем да правим така, или по-скоро можем — защото човек може сам да си организира нещо подобно на това, което аз предлагам тук, макар и без процентите от пенсията —, но на никого даже и на сън не му идват такива мисли в главата, защото се страхува, че работодателя му ще предпочете да го изключи от списъка на работниците, докато всичко е въпрос основно на обичаи и традиции. Само хора със собствен бизнес могат да си организират нещо подобно, но даже и те не го правят, и, като следствие от това, умират рано (преди достигане на 80-те, което, аз мисля, е подходяща възраст в наше време). Така че Вие всички, мои читатели, сте тези хора, които трябва да изявят подобно желание, и след няколко години това може да стане реалност. Според мен такава плаваща пенсионна възраст, където и да е след 50, ще бъде най-доброто решение за всички страни, и всеки ще може да си избира това, което той иска, което ще се окаже средно пак същото както и сега, но значително по-стъпаловидно и, следователно, по-добро за здравето на хората, както и от полза за работодателите. 3. Грижи за тялото      Аз ще започна тази точка с твърдението, че организма е организиран! Колко гениално, а? ( И аз мога да вмъкна тук още и думата ... оргазъм, защото от лингвистична гледна точки това трябва да е така, последното е някакво организирано чувство на щастие. ) Обаче тук аз имам предвид това, че всяка част на тялото ни, всеки орган, е в някаква степен организиран, той не е неодушевен, той си има свои цели и желания, и всеки трябва да гледа по този начин на своето тяло, да се опита да разбере всеки орган и да му помогне да си върши своята работа по-добре, защото иначе започват болестите. Ако Вие самите не сте по-умни от своите, да речем, мускули, или сърце, или стомах, или ... тестиси, или каквото ще да е, Вие не само не можете да си изживеете определената Ви порция време, но и ще износвате един орган от тялото, докато другите органи биха могли да са Ви полезни още 20 или повече години, а това е глупаво, така че се старайте да действате по-интелигентно.      След тези встъпителни думи за грижите за тялото аз ще Ви обясня предимно моя собствен опит, какво правя аз за един или друг орган, но нека първо споделя с Вас една моя скорошна догадка за най-сериозната (предполагам) болест в днешно време, рака-канцер, където аз просто настоявам, че съм стигнал до един нов (поне аз не съм чувал нищо подобно) модел за тази болест. Той е прост: ракът възниква когато някой орган започва да чувства, че той не функционира правилно и иска да се подобри, да даде всичко на което той е способен, тъй да се каже, поради ... морални угризения! Аз знам, че заслужавам Нобелова Награда, обаче аз нямам нужда от нея, нямам какво да правя толкова голяма сума пари в моята бедна страна. Макар че, ако трябва малко по-сериозно, то аз, действително, съм убеден в това, и сега ще Ви дам няколко примера, които са ми добре известни.      Майка ми почина твърде млада, без малко на 60 години от карцином на гръдта, и аз съм чувал от баща си, че тя имала проблеми с кърмата след моето раждане, но тогава не съм си правил никакви изводи. Обаче наскоро включих, че е било твърде вероятно някъде към 40-те и нещо нейните гърди да са започнали да правят опити да бъдат полезни с нещо, да се развиват, само че те не са знаели как да направят това и струва ли си въобще труда да правят нещо в този аспект. И, ако погледнем философски на нещата, то това е същия проблем с човечеството като цяло, защото ние искаме да сме по-добри, само че не знаем как, а и не искаме да се вслушваме в това, което някои умни хора казват, понеже те ни разправят скучни неща — както и аз самият тук, обяснявам Ви, че Вие трябва да сте умерени, да не търсите екшъни и трилъри, как пък не!      После баща ми умря "прилично" стар, почти на 80 години, но все едно без сериозни основания, защото причината този път беше канцер на стомаха, иначе той беше в добро здравословно състояние (както също и майка ми, тогава бяха изпробвани всички възможни средства на тъй наречената народна медицина, и тя се поддържаше, действително, в много добро здраве, с изключение на най-важния и неизлечим рак). И по-късно аз си спомних, че той имаше навика да пие по малко сода за хляб след ядене, защото имаше киселини в стомаха, което е съвсем безобидно нещо, обаче неговия стомах не е считал така на стари години, и е започнал да взема свои собствени мерки — защото той спомена на края, че отдавна не пиел повече такава сода. Този път аз си спомням всичко съвсем добре, той действително престана няколко години да пие от тази сода, и затова си е имало нужните причини, ако сега се замисля! А аз имам и още един пример, който сега свързвам с тази моя теория, имаше един приятел на мой приятел, който почина на около 65 години поради карцином на тестисите, а той беше женен няколко пъти, аз го бях виждал, и последната му жена, тя беше някъде с 20-тина години по-млада от него, и на възраст приблизително 60 години той имаше дъщеря абитуриентка (към 18 години). Така че, ха кажете сега, че неговите тестиси не са искали да му помогнат с нещо на стари години! Така че аз съм прав, мои стари момчета и момичета, рака е интелигентна болест.      Е, тези мои открития не са лекарства, те не лекуват, но това е познание, и аз, като бивш учен, знам че даже негативното знание също е вид знание, така че този модел може да бъде използван някак от лекарите (при условие, че те са такива в стария смисъл на тази дума, който аз Ви обясних, т.е. че те искат да помогнат на тялото да се пребори с болестите, а не да подтискат почти всичките функции на организма със силни медикаменти). А за другите болести аз нямам такива модели, но пък имам чувства за това, какво е хубаво и какво не е за органите на тялото, които се свеждат, в повечето случаи, до някакъв евтин и прост начин на живот, който аз от една страна съм принуден да водя, но от друга страна се радвам, че водя, така че в тази точка аз ще давам предимно себе си за пример за водене на правилен начин на живот, които неща съм ги публикувал в моето "Оцеляване по български" приблизително преди десет години. Ала, добре, може би аз най-напред да Ви разкажа за моето откритие на тази магическа билка, която ще Ви помогне след 80-те (нека да не са точно 100 години) да доживеете поне до 120 (ако не и до 150).      Така че аз използувам глухарчето от сумата време, защото то е някаква храна и тя нищо не струва, и другите народи го използват, ала само не и българите (с мотивировката, че ние не сме толкова бедни, та да ядем всякакви треви — което ние си въобразяваме именно затова, защото водим действително мизерен начин на живот). После заради този мой приятел, който успя за 2-3 години да си докара остра цироза, аз погледнах в една книга за билките и намерих, че глухарчето било използувано още от времето на Хипократ в случаи на болести на черния дроб, и по-късно случайно чух, че в някои арабски страни и преди много години местата, където то растяло, били специално охранявани (в пустинните области това навярно е било доста важно) и даже било култивирано. Както и да е, то е много необходимо в началото на годината и аз го събирам ежегодно приблизително от март до към май, и го запазвам в някакъв вид (да речем, със сол и оцет). И после направих едно свое етимологично изследване и си припомних турския и арабски "джигер" (те го пишат като ciger, но навярно по английски ще е jiger) като чер дроб, и после се намесват южно-азиатските джигити (jigit) като добри ездачи (само ji по арменски значело кон), и още българския "живот" (който на руски е жизнь, а пък техния живот значи корем), а и латинските vita & viva, и тъй нататък (ако щете и арабския "джихад" като нещо много бързо, после техния джин-jin-дух, и т.н. — търсете в моя Urrh), че и стария обичай (или вярване), че черния дроб трябва да се яде даже суров (на руски той може би затова се нарича печёнка, за да им напомня на хората да вземат да го запекат) като полезен за здравето — и ето, вижте, че и в английския също е скрита връзка между liver и life, т.е. на черния дроб със живота, ако човек се замисли —, което ни натрапва идеята, че глухарчето е добро за джигера-черния-дроб, а пък последния е практически в основата на живота-"джизнь"! И аз лично ям не само листата (аз си ги готвя, тъй като нямам зъби, слагам такива листа практически във всяко ядене), но си правя и много вкусен ерзац-мед (от цветчетата — в моето Оцеляване).      После е много хубава практика, ако ме питате мен, човек да си прави вина от диви плодове (като вишни, къпини, шипки и ябълки, и т.н. — пак Оцеляването), защото тези вина не са като гроздовите, те имат повече витамини, и аз не ги фиксирам с нищо, те са живи (и аз обикновено ги съхранявам в специални големи бутилки с тръбичка прекарана през капачката и влизаща в някакъв малък съд с вода, така че да може газовете от виното да излизат навън, но да не влиза кислород от въздуха вътре)! Това е хубава "медицина" за стомаха, а оттам и за всички вътрешности, предполагам, и аз изпивам дневно от 100 до 200 грама, и използувам дори и оцета, който се получава след виното като един вид ... лимонов сок (слагам си го в чая). Виждате ли, съществуват два начина за сурово консервиране на зеленчуци, т.е. за правене на туршии, и те са такива: или с добавяне на сол, или на оцет, а аз обикновено слагам и двете неща. Но това, което аз имам предвид е, че киселите неща са безвредни и даже полезни, докато много сол не е хубаво; изливайки нещо кисело във Вашия стомах Вие му помагате при храносмилането. И разбира се, че всеки може да си приготвя подобни вина, или тогава да изяви желание да купува такива неща, за да може пазара да започне да произвежда такива продукти. Ако Вие не можете да правите това, то можете да опитате да изпивате по супена лъжица (или по половинка) от някакъв естествен оцет след хранене (или в чаша с вода, може и подсладена), това няма да Ви навреди.      После идва необходимата за всички стари хора aqua vita, или "night cap" по английски (буквално нощна шапчица), което означава от 50 до 100 гр. (това е което аз правя, но аз съм кльощав, така че за някои от Вас и 150 може също да е подходящо) от някакъв концентриран алкохол на ден, което този път е добре за сърцето (и мускулите и за спокоен сън). Аз си правя сам тези напитки, използувайки купен от аптеката spiritus aethylicus (или още spiritus vini), изливайки малко от него върху кипяща вода (за да излетят най-леките фракции, предполагам), но аз използвам повече от дузина есенции или екстракти от разни билки и плодове (вижте пак в Оцеляването) и също си оцветявам течността, така че е чисто удоволствие човек да обърне в себе си едно такова "калпаче" вечерта, а навярно и тревите също лекуват (примерно, кориандър и копър /анасон, или лимонова коричка, или вишна, или рябина-офика, и т.н.). По тази причина или по друга, което аз също ще спомена, но истината е такава, че аз не използвам практически никакви медикаменти, даже аспирин (да речем, за последните 5 години аз съм взел навярно 5 таблетки, но може да са и по-малко, приблизително по четвърт таблетка, и нищо друго)! При това аз не мога да кажа, че съм здрав като камък, аз имах 2 пъти бъбречни кризи с някакви малки песъчинки, още 2-3 пъти навярно болки в сърцето (от лявата страна на гърдите във всеки случай), аз съм тънък като тревичка (хърба, както се казва), имам някои болки във ставите (особено в лявото коляно), аз нямам изобщо зъби (1.5 ако трябва да бъда точен, и никакви изкуствени протези), аз съм късоглед от малък и имам около 8 диоптъра, така че не съм macho-мъж, но пък навярно така и трябва, и аз нямам никакви вътрешни болести, което е важно (предполагам), защото всички участъкови лекари са обикновено интернисти. Което означава, че аз ще бъда принуден накрая да си умра здрав, но аз мисля, че то тъкмо така и трябва.      Сега, уважаеми читатели, аз съм принуден от нашата окалпазена демокрация да се поддържам в добро здравословно състояние (защото нямам пари за лекари), а Вие, ако живеете в богати страни, ще имате известни проблеми за да водите здравословен начин на живот, но пък тогава Вие просто не забравяйте, че това е все пак живот, в крайна сметка! Така че аз продължавам с изброяване на това, което аз правя, за да се поддържам здрав: аз не пуша (отказвах се два пъти, и не мога да кажа, че съжалявам за това), не използувам асансьор до 5-ия етаж (нагоре и надолу, със или без багаж), джогирам малко (веднъж в седмицата, в коридора на апартамента си, преди къпане, до 2,000 подскока и повече при моите почти 70 години), правя лицеви опори (към 30-тина, също веднъж в седмицата), не използувам практически никакъв градски транспорт и понякога ходя до 10-ина и повече спирки пеша (защото един автобусен билет струва малко повече от това, което аз изразходвам дневно за ядене и пиене — ако Вие можете да повярвате на това, но моята дневна пенсия излиза към 3, все още под 4, автобусни билетчета!). Така също, може да сте сигурни, аз не гледам практически никаква ТВ, никакви екшъни и трилъри, никаква съвременна популярна музика, никакви лотарии и залагания, никакви кръчми, и т.н., аз само слушам класическа музика, чета относително интелигентни книги на чужди езици (до което ще стигна по-късно), и работя по Интернета публикувайки на множество сайтове (е, тъй да бъде, пиша и хумористична поезия на 2-3 езика, когато пи писне от този живот, ако ми позволите да се изразя така). И аз считам, че водя здравословен начин на живот, или иначе Вие ми кажете къде греша.      Е, Вие, положително, няма да сте като мен, така че аз Ви разрешавам да гледате по малко ТВ, до 1.5 часа на ден, или до дузина в седмицата, но не повече, като правило. После Вие не бива да забравяте и необходимостта от движение, физическото натоварване на мускулите, защото, хайде да го кажа по такъв начин, те са направени за да функционират, ако Вие не ги натоварвате то те може да започнат да Ви болят, да Ви развалят съня, да Ви правят нервни, и така нататък; после движението е хубаво нещо, но това е основно уморяване на мускулите, докато подскоците са нещо друго, Вие летите известно време във въздуха, Вашият организъм се мобилизира, Вие мислите за приземяването, Вашите крака работят като пружини, те трябва да остават еластични, това е значително по-добре. Но обърнете внимание, ако обичате, на това, че въпроса пак е в противопоставянето на обичайните навици, в това да започнете да упражнявате някаква спортна активност не на млади години (когато всички са склонни да правят това), а тъкмо на стари години (когато това няма да Ви доведе до никакви високи рекорди, но ще подмладява тялото Ви)! Ако Вие се занимавате с някакъв спорт на млади години то Вашият организъм се развива по-бързо и усилено (ами погледнете спортистите, за мен те приличат на някакви ... чудовища, с преразвити мускули), най-малкото Вие развивате по-голямо сърце и мускули, и те изискват непрекъсната допълнителна активност, иначе мускулите провисват и само Ви пречат, а сърцето става заплашено от инфаркти. Докато ако Вие започнете да правите физически упражнения след 50 такава опасност няма, Вие никога няма да станете Аполон, но просто ще се чувствате по-млад; аз лично мога да Ви кажа, че ако погледна тялото си в огледалото виждам по-добре развита гръдна клетка (поради лицевите опори) и мускули на бедрата, след повече от декада упражнения, но нищо екстраординарно, аз просто стигнах до по-добра норма (тъй като винаги съм водил заседнал начин на живот)!      После цигарите са лоши с това, че те стават необходими за Вас, т.е. те най-напред помагат, и после Ви вредят (защото за всяко удоволствие трябва някога да се плаща); аз стигнах до това заключение не само защото бях пушач (макар че никога не съм надхвърлял 25 кутии на месец), а защото те имат диаметрално противоположен ефект върху Вас, в зависимост от желанието Ви! Примерно, когато се чувствате сънлив, но искате да бодърствате, то като изпушите една цигара Вие се ободрявате, обаче когато сте пренапрегнат и не можете да заспите, то тогава цигарата Ви успокоява и Вие задрямвате; същото и когато сте гладен или не, или когато сте уморен, не можете да се концентрирате, и при други подобни ситуации. Това означава, че цигарите Ви превръщат в малко дете, отслабват Вашата воля, но в същото време когато те Ви помагат да дадете повече от себе си, да се концентрирате когато някой орган има нужда от почивка, то Вие нанасяте щети на органите на тялото, ето това е. И имайки предвид моя модел на рака, то спокойно може да се окаже, че често използувания и принуден да се пренапряга орган, може да започне да се чувства задължен също да се понапъне малко и по този начин да започне да се развива извън нормата. Вярно е, че аз се отказах от пушенето когато бях безработен, и без капризна булка дето по цял ден да ме ядосва, но сигурно има и други средства, с които може да ги заменим (да речем, повече кафе, или повече физически упражнения, или по-добра диета, или само-хипноза, или повече секс, или ... лош характер, обръщайки злобата си върху другите, или пък ние трябва само малко да почакаме докато медицината измисли нещо ново, но цигарите са лош навик, и те очевидно са вредни.      В допълнение към това Вие трябва да се опитвате с всички сили да понижите до минимум всички лекарства, които приемате, без значение дали против главоболие, или за нещо по-сериозно, и когато това е нужно се опитвайте най-напред да прилагате най-простите, известни от хилядолетия, средства, защото когато грижата за нашето здраве а поставена на финансови и пазарни механизми то това вече не е истинска грижа, това може само да Ви направи зависим от фармацевтиката, докато Вие трябва да зависите преди всичко от Вашето собствено тяло (и дух). Примерно, аз използувам за практически всички кожни раздразнения само две "лекарства", или някакъв разтвор на спирт, или някакъв крем, или понякога и двете неща; не че презирам всякакви мазила или таблетки, но ги използувам изключително икономично (което значи по една опаковка приблизително за ... десетилетие). Така също по икономически причини аз поддържам в моя апартамент през зимата приблизително 16 градуса (което значи, че температурата може понякога да се качи до 18 градуса, но и да падне понякога до 14), което не бих казал, че е много комфортно, и аз работя на компютъра с някакви ръкавици, но пък за сметка на това е добро за здравето, така че аз не се нуждая даже от аспирин. Ако Вие сте чак толкова фрашкани с пари, че не знаете какво да правите с тях, то тогава се запишете в някакъв фитнес клуб (след 60 най-малкото), ходете редовно някъде да плувате, оборудвайте си една от стаите с фитнес устройства, плащайте веднъж в седмицата за някои сексуални услуги от млада девойка или младеж, изпробвайте старите методи на източната медицина, какво и да е, само не и съвременните лекарства, които се продават основно защото ако Вие платите на някой лекар, то той /тя се счита задължен да Ви предпише нещо, той е длъжен с нещо да си изкарва насъщния хляб. Или, казано по друг начин, помогни си сам, за да може и Господ да ти помогне.      После аз мога да кажа няколко думи и за излишните килограми, което изглежда се счита за модерна болест в богатите страни, където аз не мисля, че правилния път е консумацията на продуктите, които нашата хранителна промишленост предлага, защото производителите си имат своите финансови цели, да Ви накарат да купувате повече и повече от техните продукти, и с оглед на това Ви предлагат относително вкусна но не калорична храна, докато аз мисля, че такива хора трябва да ядат просто невкусна храна, само това може да ги накара да ядат по-малко, положително! И такива неща трябва да бъдат например: сурови зеленчуци, зърна от грах или боб, или ориз (това поне сигурно ще се смели в стомаха), нещо което запълва (с голямо количество целулоза), но така също и не много вкусно; във всеки случай, малко калории е едно нещо, а вкусна храна е съвсем друго. Но аз го казах това по-рано: противете се на рекламата, противете се на консумативното общество, не се стремете към високи рекорди а мислете за своя организъм и неговите органи, и се старайте да стигнете прага от 80 години, с колкото се може по-здраво тяло. За тази цел ще бъде по-добре, ако Вие се стараете да правите сам всичко, което можете да правите сам, само за това, за да си намерите някакво интересно занятие и да се движите и натоварвате целия Ваш организъм; анти-пазарния механизъм винаги е по-здравословно поведение, особено за стареещи хора. Това, което винаги Ви е нужно, е да си намирате ... преодолими трудности, защото те, от една страна натоварват и ангажират организма, а от друга страна Ви доставят удоволствие, че Вие и този път (пак) сте победили.      Това е правилно от психологична гледна точка, така че Вие пробвайте каквото желаете, гответе си храната, рисувайте, измисляйте стихове или разни истории, правете, да речем, грънци, или бродирайте, или отглеждайте растения и подправки (както аз правя, на моя балкон), или си ремонтирайте дома, или поне го поддържайте чист (което аз не правя, признавам), или каквото и да е, но сами, не да гледате какво правят другите (когато играят футбол, или пък правят секс). Желанието да се гледа какво правят другите, или да се купува това, което другите са произвели за Вас, е продиктувано от Вашия стремеж към ... перфектността, но старческата възраст съвсем не е перфектна (положително), нито самия живот е перфектен, пък и тъкмо несъвършенството е това, което прави някого интересен с нещо, и ние се нуждаем не от съвършенство а от нашата съпричастност, от личното ни участие. И в следващата точка аз ще разсъждавам за здравия дух, или anima sana, който трябва да се съдържа в corpore-тялото sano. 4. Грижи за мозъка      Това, положително, е изключително важно нещо, защото мозъка това е нашето управление, той организира всичко (което може да бъде организирано) в организма, и човек трябва да започне да мисли за това също някъде към 45 години, но не по-късно от 50, и да вземе нужните мерки, които аз ще сведа до едно единствено нещо, което ще поддържа мозъка Ви работещ, функциониращ, и при това той няма да се отегчава или заглавиква с глупости, както е при гледането на ТВ или реклами, или екшъни и трилъри, или футболни мачове, и така нататък. И каква може да е тази панацея, а? Ами, чуждите езици! Но не за това, че да може човек после да разговаря добре на тях, тъй като това би било трудничко на стари години, а просто да ги използува предимно за четене на книги, за сравнение на думи и изрази, за да намира за какво да си мисли, накратко, за да даде работа на мозъка си, която работа да не го приспива или заглавиква с някакво глупаво бръщолевене (blah-blah), а да го кара да се опитва да работи в действителност, което означава да образува нови невронни цикли, или да обновява старите, и такава работа е също интересна, тя не е досадна, и е наистина интелигентна, достойна за този орган.      Виждате ли, мозъкът се състои основно от дълги невронни опашки, които се пресичат една с друга и образуват тъй наречените синапси, през които протича обмен на химически йони, и по този начин, казано доста грубо, се образуват цикли свързващи някои входове с някои изходи, така че се появяват някакви фреймови структури (схеми, таблички, бланки), и всеки такъв фрейм това е мисловен образ на някакво понятие (или дума). Но тези фреймове трябва да се освежават от време на време, иначе те се разпадат и Вие започвате да забравяте, появяват се дупки в паметта, Вие си спомняте, че сте знаели нещо, но забравяте какво именно (както аз, за да дам пример, се чудих веднъж няколко часа, или може би ден-два, как беше Великден на английски, и с основание, понеже сигурно не беше "Great Day", там фрейма е съвсем друг — Easter ще рече някакъв eastern-източен празник; а пък, за сравнение, руската дума е Пасха, където се крие съвсем различен образ — който надали е известен на други хора освен на мен —, това ще рече, че е време да се извеждат животните ... на паша, или пастись по руски). По тази причина Вие се нуждаете от постоянна мисловна дейност, или иначе се превръщате в изкукуригал дърт морон, така че почивката тук не е в тоталната почивка, а в избора на по-лек, не толкова усилен режим на работа, и езиците имат това предимство, че те не изискват никакви специални математически или други знания (химически, физически, или някакви фактически познания, като в географията, литературата, биологията, философията, религията, и т.н.), но това е интелектуална дейност, безспорно. А ако Вие успеете да образувате нови фреймове, не само да възстановите старите, то това означава, че Вие сте почти млад. Дори още по-добре, ако Вие успеете да създадете нови функциониращи фреймове, то това означава, че Вие сте в състояние да правите връзки с другите фреймове (знания), така че Вие сте за предпочитане пред едно малко ... дете (или имбецил — ха, ха, старите имбецили са за предпочитане пред младите такива), например, чиито вериги от знания са доста къси.      Ала за знанията натрупани от старите хора е характерна и тази особеност, че те знаят много неща, но предимно интуитивно, т.е. те вече са забравили точните изводи (има някои дупки в канавата), но могат да правят в общия случай правилни изводи! Защото то това е интуицията, някакъв глобален поглед на материята, но без особени детайли, или иначе казано, наличието на някакво чувство, както е обикновено при жените. ОК, но какво от това? Никъде не е казано, че старите хора трябва да са в състояние да защитят, да речем, кандидатска дисертация (PhD) по теоретична физика, достатъчно е те да са в състояние да извършват смислени разсъждения за неща, които разбират. Но най-голямата ценност на езиците са техните идиоми, т.е. думи или изрази, които се използуват не в тяхното непосредствено значение (да речем, по английски: red herring, hot dog, и други, а по български: дървен философ, врели-некипели, в дън земя, дибидюс гол, и други), и /или пословици и /или маниер на разговора. Всеки език образува свое петно в мозъка (което може и да не е локализирано пространствено в едно място, то може да е разпръснато, предполагам, но такъв е израза), и ако Вие знаете няколко езика, то тогава тези петна започват да комуникират помежду си, което е тъкмо правилната работа за мозъчните клетки. Нещо повече, по този начин Вие можете непрекъснато да извличате нови знания, базирани на съпоставяне на различните фреймове, това е ... наслада за ума, бих казал, очевидно значително по-добро нещо от решаване на кръстословици, или гледане на сапунени сериали, или футболни мачове, повярвайте ми! И всичко това е достъпно за всеки, това което се иска е само да изявите желание някъде преди 50-те години, и Вие откривате един нов свят!      Да, това е наистина така, защото по този начин Вие се запознавате с един нов народ, Вие гледате на света чрез очите на нови хора, това винаги е интересно. Аз не казвам, че Вие не можете да започнете, примерно, между 40-те и 50-те, да учите някаква нова професия, или религия, или да смените общността и /или страната, но това, което аз предлагам, е по-лесно, защото днес всеки (аз мисля, че дори и в Руанда) изучава първи и втори езици, той не ги научава толкова добре, че да може да комуникира на тях, но някакви следи все пак остават. Или тогава човек има някои лични предпочитания или желания за чужди езици и /или страни, и след неговия (или нейния, аз казах, че няма да повтарям това всеки път) климакс вече е крайно време той да се замисли за това. Защото след 40-те и отгоре човек положително няма да започне да покорява тепърва света, но той е длъжен да покори своето собствено тяло и душа в подготовката му за срещата със Създателя, както се казва. ( Даже ако самият Създател може и да не съществува човек е длъжен да се подготви за тази среща, нали така, защото — ами ако Той все пак съществува? Но и да не става дума непременно за този "Господар", то човек трябва да остави след себе си добри спомени, така че той е длъжен да започне да гледа по съзерцателно на света, и чуждия език това е мирно знание, от някаква друга гледна точка, това може и да помогне някак. )      И сега аз искам да споделя с Вас още една моя догадка, за трите, точно, периоди в живота на всеки, която идея не е обезателно за Нобелова Награда, не, тя е, навярно, за някакъв Почетен Доктор (Doctor Honoris Causa) от някакъв Университет (примерно, The Second Coming, или Causa Magnifica, или Urbi at Orbi University — аз не съм много лош в измислянето на фиктивни имена, да Ви кажа), и аз мога спокойно да я споделя с Вас. Та според мен първата фаза в развитието на човека това е тъй наречената (от мен, разбира се) пост-утробна (post-uteral) фаза (или период), която продължава приблизително от 0 до 20, но може да я считаме като продължаваща и до 25 години, и тя се характеризира със събирането на повече знания, с цел човек да стане пълноправен участник в живота на този свят; имайте предвид още и това, че приблизително 26 години е дължината на едно поколение, т.е. новите поколения се появяват през толкова години. После втора по ред е размножителната (propagatory) фаза, която продължава до 45, но ние можем пак да я считаме за малко удължена чак до 50 години, в течение на която човек "произвежда" (средно) новото поколение и прави каквото може за придвижването си напред в процеса на правене на кариера и победа над света. След това идва последната фаза наречена (както намекнах по-горе) съзерцателна (contemplative), по време на която човек се опитва да подбели лицето си пред света, тъй да се каже, да се поизрисува малко, да остави добри спомени след себе си, да приеме необходимостта да напусне този свят (или да постигне смисъла на безсмисления живот), или в множество случаи (предполагам) да изразходва живота си колкото се може по безполезно (защото не знае как да го изразходва полезно).      Доколкото тук ние се интересуваме преди всичко от старостта аз мисля, че по време на тази съзерцателна фаза човек основно гледа другите и не действува сам, което му позволява да се позамисли за всичко. Да, но аз считам, че е много вероятно, че болшинството от хората (да речем, 95 %, или поне 90) предпочитат да не се замислят повече за живота и да го приемат такъв какъвто е, и да чакат неизбежното (сиреч смъртта) като лош късмет, докато човек обичащ да мисли (като мен) се опитва да постигне смисъла на безсмисления живот като нещо разумно, в края на краищата. Ако Вие сте от първата категория то може да не обръщате особено внимание на Вашия мозък (тъй като Вие и не го използувате много), но моето мнение е, че ако Вие поддържате мозъка си добре функциониращ, то Вие не само по-лесно ще разбирате и приемате света, но и ще можете по-добре да управлявате тялото си. Така че то зависи от човека, но аз мисля, че си струва да спомена и моето мнение за отсъствието на смисъл в живота (за индивида, разбира се), което е такова, че ако живота за всеки човек (или животно, дърво, камък, атом, и т.н.) имаше смисъл, то ние отдавна щяхме да сме го намерили (бидейки, особено през последните 1-2 века, действително всемогъщи), и тогава след този момент живота пак нямаше да има смисъл за нас! За мен това звучи донякъде успокояващо, а пък по отношение на смисъла на живота от гледна точка на някакъв Създател, то аз съм убеден, че такъв съществува, това е да видим какво ще стане по-нататък, това е много интересна игра!      ( Защото аз, като математик, съм чувал за, и съм се интересувал от, тъй наречените клетъчни автомати (cellular automata), които са съвсем обикновени клетки, очевидно без каквато и да била душа, даже и без тяло, тъй като те съществуват само теоретически, извън действителността, но те образуват много интересни картини, и някои от тях могат даже да се ... размножават, така че те, действително, са функции на някои структури, тук не мога да каже материя, понеже те са нематериални. Така че сложните структури могат да проявяват, след достигането на някакво ниво на сложност, характеристики на живи обекти, могат да имат, един вид, свои душ`и, смисъл на живота, такива неща. И тогава защо трябва човек да се опитва да намалява разнообразието в този свят, само защото той не може да види смисъла му, или да познае божиите намерения? А така също и за Бога, на която тема аз се каня да посветя още един материал, аз мога да кажа, че това е абсолютно необходимо понятие за обозначаване на обединението на материята като цяло, със идеята или информацията за нея, което понятие просто премахва въпроса за това, кое е първичното или управляващото, материята, или идеята или законите за нейното функциониране, те са практически неделими, всяко нещо зависи от другото. И още нещо, действително принципиалните въпроси, като Бога например, за нас обикновено ... нямат значение, те носят чисто академичен интерес, те не оказват влияние на нашия живот! ) 5. Заключение      Е, аз като че ли свърших този твърде необходим, според мен, материал, независимо от това, че мен не ме четат особено по сайтовете, или тогава ме четат едно хиляда пъти по-малко отколкото е необходимо (понеже след 2-3 години аз обикновено имам 10 или 10-ки хиляди читатели, докато съдейки по значението на моите произведения, от моя гледна точка, разбира се, аз би трябвало да имам 10 или 10-ки милиона читатели). Независимо от това аз изпълних дълга си и Ви обясних, че най-важния принцип за това да живеем дълго, е да правим това, което Вие обикновено не искате да правите, а именно: да водите скромен и обикновен живот, да се опитвате да се придържате към златната среда и да не се отклонявате чувствително от нея с нищо, да правите междинни стъпала когато сте принудени да измените много рязко своя живот, да мислите за всеки от органите на тялото си като за одушевен обект притежаващ някаква душа, да намирате преодолими трудности за да се поддържате, тъй да се каже, в боеспособно състояние, и да си намерите някаква интересна и не приспиваща дейност за Вашия мозък, така че да поддържате, както anima sana, така и corpore sano, някъде приблизително до към 80, когато можете да оставите самия Бог да избере конкретния момент в който Вие да изпуснете последното си дихание, надявайки се, че сте оставили след себе си добри спомени сред съвременниците си.      Аз, от своя страна съм решил, и то със "научна" мотивировка, че ще напусна този свят на 3-ия ден от 5-ия месец на 35-тата година на този век, и даже между 3 и 5 часа сутринта, след второто ... изпразване на пикочния мехур! Е как, добре ли Ви звучи? Ами, аз мисля, че звучи добре, защото аз ще бъда тогава почти точно на 85 години (което и не е чак толкова много, в крайна сметка), но ако по причина на някакви непредвидени обстоятелства съм допуснал някаква дребна грешчица — защото никой не е съвършен, както знаете, — то тогава по всяко време след тази дата, но не и по-рано; все пак, обаче, аз не мисля че е прилично човек да живее повече от 100 години в днешно време (може би след някой и друг век до 120, ала не сега).      После за съзерцателната фаза (защото поне за мен е така, аз сега основно гледам на лудостта на хората покрай мен, но преди всичко на варварщините на моите българи), аз настоявам на това название, понеже това е именно нещото, което човек трябва да прави, колкото по-умен той става. Ами Вие само погледнете нашия Господ, прави ли Той още нещо сега? В никакъв случай! Той е извършил Своето Сътворение и е оставил всичко след този момент, и, най-важното, Той не мисли, а и никога не е мислил, за каквото и да било размножение за Себе си. Тоест, ако някой е много умен той трябва да прекрати по-нататъшното размножение, защото, аз съдя по своя опит, човек може да оцени своя велик интелект само на фона на изобилстващи покрай него тъпанари, иначе няма как, и ако някой е достатъчно умен то той трябва да разбере, че е къде-къде по-интересно да гледа отколкото да действува, и това е именно това, което нашия Бог и прави, не е ли така?      Да, но ако човек вземе да се позамисли, то има един парадоксален или интересен момент при тези фази, или по-точно, че заключенията, до които човек може да стигне в съзерцателната фаза, не могат да бъдат генетически предадени на потомството, защото в този момент той обикновено е излязъл от фазата на размножението! Е как, схванахте ли? И тук яз виждам само три възможности. Едната е че нашия Бог е допуснал някаква мъничка грешчица (не че аз искам да Го критикувам Него, а само като възможност), в което аз не вярвам особено, понеже Бог (или съотв. Природата) не може да греши по принцип, по силата на това, че ако нещо някак-си се е установило и съществува, то значи това е единственото възможно решение при дадените обстоятелства (това е източното виждане за паралелните Вселени, или че всичко е справедливо, след като веднъж е станало реалност, и така нататък). Вторият и най-вероятен вариант е, че мъдростта натрупана през съзерцателната фаза не е действително необходима за потомството, тъй като всеки трябва да действа в съответствие със своето (несъвършено, непълно, глупаво, и т.н.) разбиране, за да позволи на живота да съществува (и да осигури обекти, на които някои изключително умни момчета и момичета да могат да гледат в съзерцателната им фаза), и че това, което им трябва на хората, са екшъни а не философствания (което, всъщност, е основния извод от една древна индуска поема, "Бхагавад Гита"). И третата и последна възможност е, че тъкмо на нас е оставено да извършваме това генетично предаване на мъдростта специално, когато ние сметнем това за нужно (което ние, фактически, можем да правим и сега, тъй като мъжете могат да правят това поне до към 60-тина, а пък жените биха могли да правят това ако е необходимо някъде към 40-те — поне по извън-утробен начин).      Така че ето как стоят нещата, всичко е справедливо, и 95 % от хората трябва да умрат преди заветния праг от около 80 години, за да може някакви-си 5 % умни хора, които знаят как да живеят правилно, да достигнат и прехвърлят тази възраст! Аз изпълних своя дълг, аз Ви отворих очите, обаче ако тази моя мъдрост Ви заслепява (или оглушава), то тогава е Ваше право да не ме слушате. Сбогом.      11, 2018 9. Appendix      [ With the remark that the char "º" is used below for making of additional syllable, similarly to the apostrophe ("'") used for missing of one. ] LISTEN PEOPLE, YOUNG AND OLD!      Listen heºre peopºle of all nations:      Life is chiefly act of adaptation!         Women, they all theºir life adapt,         Hence for the old age they are more apt;      Men, though, they fall fast in ruination.      Also movement is the core of all alive,      So that you don't stop to walk, run, jog, says I,         Theºre are some hidden mechanisms,         That keep fit thus all your organism,      Else you'll sooner make in-th' other world your dive.      Then if you want longer be as fit as fiddle,      You must stick in everything to-th' golden middle,         And if this will make you mediocre,         What of it, in old age worse things occur;      Mark, the moderation-'s answer of the riddle!      Plus this you must have beloved activity,      Watch what others do is deep naivety,         Do it with your hands, brain, legs, alone,         Else you will the old age curse and mourn;      Oºwn deeds give reasons for festivity.      Ah, and you must stay in opposition      To the very consumer position,         Else you will become senile addict         To things that must, frankly, make you sick;      What's against the soul is superstition!      And because, you know, exists statistics,      Which is not at all equilibristics,         When you sooner die this will allow         To some other live bit longer, wow!      I hope this will make you optimistic.      Sep, 2018     МАНИФЕСТ НА ИИИ (ИНИЦИАТИВА ЗА ИТЕРАТИВНИ ИЗБОРИ)      Историята на всички общества е история на селекция на народни лидери! Колкото и да е силна и богата една страна, ако тя не е добре организирана и ръководена, обществото не може да покаже това, на което то е способно, страната се разкъсва от вътрешни противоречия и става лесна плячка на други, по-добре организирани от нея. Толкова по-необходима е добрата организация, ако страната е бедна и слаба. Но в човешкото общество организацията се осъществява от хората и, следователно, тя се свежда преди всичко до намирането на най-способните ръководители и поставянето им начело на властта. В условията на диктатура това се осъществява отгоре, а в условията на демокрация — отдолу, но проблемът си остава, защото той е много трудно да бъде решен и обикновено се приема някакво решение, но без гаранции, че то е най-доброто. Нека разгледаме това по-подробно.      При диктатурата ръководителите се назначават от диктаторското тяло (било той един човек, или някакъв съвет), което е добре, ако това тяло е кадърно и честно, но тъй като това рядко се случва то добрите диктатури също са рядкост в историята, и което е по-лошо: като дойдат некадърните управници, те компенсират с излишък всичко добро направено от техните предшественици. При династийните и монархични форми на управление просто се приема, че избора на нов диктатор трябва да става от потеклото на стария, само защото "семето" е същото, но това, уви, нищо не гарантира. Единственият плюс при избора отгоре е, че се ограничава областта за търсене на управници измежду малко и свързани от някакви аристократични или други връзки лица получили по-добро образование и които могат да бъдат, повече или по-малко, опознати от диктатора, т.е. постига се някакво намаляване на пула за избор.      При демократичния избор (избора отдолу) нещата вървят добре само при относително малка група избиратели, които могат да познават добре лицата, които избират, но на ниво държава този избор се оказва почти толкова лош, колкото и другия, с единствения плюс, че лошия управник не може да се задържи дълго на власт и лесно може да бъде сменен с друг (най-често също толкова некадърен!). Колкото и да е малък този плюс той, все пак, е нещо, така че ние ще се опитаме да го запазим, т.е. ще разглеждаме демократичния модел, но нека не се заблуждаваме, че той засега работи добре, защото проблема на избора си остава! Това е проблемът, че когато човек избира някого, който да го управлява, той трябва да избере по-способния, но за това е нужно той самия да е достатъчно способен за да направи избора! С други думи, човек може да избере само такъв свой началник, който е толкова добър колкото него (или по-лош), обаче не и по-добър, защото той просто не може да го оцени! Нещата се влошават още повече защото мениджерското изкуство съвсем не е област, в която всеки се ориентира добре (както футбола, например), така че обикновения избирател просто няма шансове да е специалист в нея.      Прочее, това трябва да е очевидно, защото при всяка една дейност съществуват комисии за преценка на качествата на кандидатите и тези комисии са по-компетентни от самите кандидати, а при всенародния избор е точно обратното! Изборът отдолу може да работи само при много малка разлика в способностите на кандидата и комисията, което може да го приближи до компетентния избор отгоре. По тази причина човечеството от памтивека прилага най-простото правило на итеративния избор, където малки групи от хора избират някакви свои представители, които формират други групи, където се прилага същото правило, и така нататък докато се стигне до върха. Това е основен метод на работа във всяка една партия или група хора, където се прилага демократичния избор. Единствената причина, поради която това не се прави при всенародните избори е трудността за такава оценка, но само това е пътя, ако искаме да получим добро решение! Ние от Инициативата за Итеративни Избори (ИИИ), имаме конкретно предложение, което ще изложим по-долу, но нека първо се спрем на явните минуси на съществуващия демократичен избор, които умело се прикриват от всички традиционни партии, или по-точно от политиците по горните етажи на властта. 1. Недостатъци на демократичния избор           а) При преките всенародни избори хората гласуват, като правило, за партии, а не за личности! Това е обяснимо защото партиите са по-дълговечни и познаваеми от личностите, и защото негласно се предполага, че в самите партии се прилага итеративния избор, но нито това може винаги да се гарантира, нито пък партиите са само сбор от членуващите в тях. Партиите са места за кариера и лично облагодетелствуване, което ще рече, че партийните членове си имат свои интереси, различни от тези на хората, които те представляват. Освен това партийността противоречи на демокрацията, защото демокрацията изисква достъп до властта на широките народни слоеве, докато членовете на всички партии в една страна обикновено не надхвърлят 10% от нейното население, което ни дава основания да говорим за партокрация, или власт на партиите! Прочее това е достатъчно ясно, но всички партии взети заедно упорито премълчават тази теза (и това, изглежда, е единствената точка по която имат консенсус) и пледират, всяка по своему, че те са най-добрите представители на народа. Важното за нас в случая е да констатираме, че избора трябва да се провежда за личности, и чак след избора им, те може да се обединяват в някакви групи на единомишленици, но тези групи не бива да ги обезличават.           б) Изборът по върховете, естествено, означава непознаването им и води до необективност и изключване на вярното решение. Това следва от споменатия в началото проблем на избора, поради което се оказва, че лидерите по върховете трябва да се рекламират по същия начин, по който се рекламира една лека кола, или проститутка, например, като най-популярните личности съвсем не е задължително да са и най-добрите. Човек не може да избере някого по демократичен начин, ако този някой не се предложи, с което той може да демонстрира само високото мнение за себе си, но не и някакви други качества. А нали когато някой младеж реши да се жени той не отива в публичния дом да търси бъдещата си булка? Избирателите трябва да гласуват за хора от близкото си обкръжение, които те познават, а не за хора от политическия хайлайф — и това също е ясно, ако не са политиците да объркват нещата.           в) Народните избранници нямат никаква информация за своите избиратели, така че те, всъщност, и не знаят кого представляват, и като така просто прилагат своите лични (разбирай партийни) схващания, а не тези на избирателите! Единственото нещо което те знаят е от кой район са избрани, но това е чиста формалност, защото районирането изобщо не е важен белег за различаване на избирателите — такива показатели биха били, например: имуществените различия, възрастовите, етническите, професионалните, образователните, и прочее разлики. Освен това районирането няма никакво значение на ниво Народно Събрание, което е един национален орган. Ако се обърнем към първоизточника на демокрацията — Древна Атина — то там са се избирали представители на 50 рода, което за това време е бил съществен признак за различия между хората. Но щом народните избранници не знаят какви прослойки от населението те представляват, то те и не са никакви представители на народа! Ако те понякога се срещат със "своите" избиратели, то това съвсем не са именно тези хора, които са ги избрали (защото това не може да се докаже поради тайния избор), а хора които искат да се възползуват от положението на даден представител за да поставят някой въпрос нагоре, или пък си нямат друга работа и затова ходят на тези сбирки (но същия въпрос те биха поставили и пред представители на друга политическа сила).      По тези причини традиционните избори представляват процедура за узаконяване властта на политическата олигархия и за облегчаване на свързването ù с определени бизнес среди! Трудността за избор на хора от близкото обкръжение на всеки, просто заради техните способности или морални качества, тук се заменя с един изборен фарс, целящ "запушването на устата" на народа, че той е, ужким, този който избира. Само нашата ИИИ е единствено способна да се пребори с тази криворазбрана демокрация предлагайки следната 2. Нова процедура на демократични избори.      Основополагащо изискване на новата процедура е възможността всеки да гласува за всеки, не защото последния се е кандидатирал, а защото първия счита, че може да му довери защитата на своите интереси! При днешното ниво на развитие на компютърната техника това може да се осъществява съвсем успешно като всеки човек предлага до пет души, включително и себе си, ако се счита също за способен, или най-малкото има желание да участвува в управлението на страната. Редът на предлагане няма никакво значение, а самите лица се означават с уникален номер, който за страната ни е Единната Гражданска Регистрация (ЕГН), като в последващата обработка грешни ЕГН се изключват, а дублиращи се номера се броят еднократно.      На пръв поглед изглежда, че необходимостта на всеки да знае точното ЕГН на лицето, за което иска да гласува е доста сложно изискване, обаче то би било такова преди половин-един век, може би, но не и днес, защото всеки официален кандидат може наред с името си да оповестява и своето ЕГН (това не е адрес, че човек да се страхува да си го каже). Освен това всеки ще може да попита свои близки за техните ЕГН-та и ще си ги запише на някакво листче. В служебна обстановка няма никакви пречки когато човек си пише името (на вратата или в някакъв списък) да пише също и ЕГН-то си, което, все едно, фигурира официално в службата му. А защо да не си носи и някаква значка на ревера с името и ЕГН-то когато наближат някакви избори — може пък някой да вземе да си го хареса като го срещне на улицата? Няма проблеми да съществуват и официално достъпни бази данни (по Съветите или в предизборните клубове) на всички лица от даден регион или за страната, където по редица белези като: някое от имената, възраст или район на местоживеене, да може да се направи нужната селекция и да се научи ЕГН-то, ако това се счете за целесъобразно.      По този начин ние не отричаме изобщо партиите и възможността за избор по върховете, защото наред с близките си познати човек може да иска да гласува и направо за някой общоизвестен лидер (било той политик, било футболна звезда, или добър професионалист в някоя област). Важното е този избор да става на итерации, като при всеки следващ етап вече гласуват 10 до 20 пъти по-малко хора. В такъв случай три до четири итерации ще са достатъчни за избора за Парламент, и дори по-малко за местните Съвети. Трябва да е ясно, че при всяка следваща итерация гласуват само съответната бройка от първите в списък подреден по броя на гласовете получени за тях, но те могат да гласуват пак за когото си искат (засега), с изключение на последния път, така че някои хора може да влизат и при следващи итерации в кръга на избраните. При последната итерация, която трябва да съдържа около хиляда души, трябва да се даде възможност за тяхната лична среща и запознанство, като тук вече е нужно да се посочат хора само измежду тях (за да се избегнат случайни лица в последния момент или възможности за лесно купуване на гласове). И така, ние предлагаме следния вариант за гласуване в нашата страна.      2.1. Избори за Парламент      а) Първа итерация: от всичките гласоподаватели (към 6 млн.), всеки от които гласува за всеки от тези хора, до първите 300,000 от тях с най-много гласове, според получен подреден списък на избраниците, съдържащ само ЕГН и брой гласове за тях.      б) Втора итерация: от 300,000 избиратели до първите 20,000 с най-много гласове по същите правила.      в) Трета итерация: от 20,000 до 1,000, по същия начин, като този път избора се прави в районните избирателни бюра, поради намалелия брой лица.      г) Четвърта итерация: от 1000 души до нужната бройка в Парламента, която ние предлагаме да бъде сто души, като този път всеки гласува пак за 5 души но само измежду тези хиляда. Освен това преди този етап на избора трябва да има един месец време, през което тези хора да могат да се опознаят, като прекарат две седмици заедно (в някой курортен комплекс, примерно), при което да имат най-различни възможности за лични контакти и изяви на своите виждания за стратегията на управление в дадения момент. Тази хилядарка избраници може да се разглежда като едно разширено Народно Събрание и като естествена резерва за допълване на бъдещото при нужда. Тук вече може да се прояви разделение на хората според политическите им виждания, или някакви други признаци (възраст, образование и пр). Самото гласуване се провежда в централното избирателно бюро (или в Народното Събрание), като е желателно то да бъде и явно.      Относно кодирането на гласовете ние предлагаме то да се провежда на обикновени перфокарти (на същите, които се използуваха в изчислителните центрове до преди 10 - 20 години), като всеки може да си подготви своята карта когато пожелае в двумесечен срок в съответните бюра на местните Съвети като ползува там и някаква база данни за да бъде сигурен в ЕГН-тата на кандидатите си. В деня на избора в избирателните бюра трябва също да има такива машини, или да се ползуват тези в Съветите, а в бюрата само да се гласува. Наред с това трябва да се осигури и възможността всеки, ако желае това, да гласува предварително и явно, като остави една перфокарта за избора си и получи копие от нея, потвърдено с подписи (на служителя и негов) и печат на тази служба. Обърнете внимание, че при положение, че се гласува за личности, няма никакви основания човек да се страхува че познава някого си и му гласува доверие, още повече ако това не са хората по върховете, както се предполага да бъде на първите итерации!      Обработката на гласовете няма да бъде особено трудна (тя е трудоемка, но нали затова и съществуват компютрите — за да се "трудят" вместо нас), като ще се състои в един първоначален етап на прехвърляне на записите от всички перфокарти за даден район на магнитен носител (безразлично в какъв ред), и последващо запълване на един файл с две полета за всеки запис: ЕГН и брой гласове за това лице, който трябва да се поддържа нареден по ЕГН. След това на районно ниво тези файлове се смесват (обединяват) като се поддържат наредени по ЕГН. След смесването и на национално ниво този файл вече се сортира по полето за брой на гласовете и се отделя необходимата бройка от началото на списъка. ( При положение, че следващите няколко души след последния допуснат имат точно същия брой гласове като него, то се включват и те понеже точната бройка не е съществена. ) Остава след това тези частични избранници за всяко ниво да бъдат оповестявани за това, че те продължават избора. Няма проблеми за каквито и да било проверки на която и да било политическа сила по файловете и обработката им.      2.2. Избори за местни Съвети      Тук нещата са съвсем аналогични, само че итерациите ще са в други граници. Ако приемем, че една община наброява, да речем, 50,000 души, то на втория етап е достатъчно да се явят 3,000, а на третия — 200 души. Само дето в този случай при обработката трябва да се извършва и отсяване на лицата не регистрирани в района. Няма проблеми, обаче, тази обработка да се извършва и върху същите перфокарти за изборите за Парламент, тъй като те, все едно, се провеждат по райони, така че може да отпадне необходимостта от нови избори (поне за първата итерация). Освен това трябва да се отбележи, че няма нужда от общи избори на съдебни органи, защото масите, така или иначе, не ги познават, и този избор може да се извършва от съответните Съвети, където могат да се срещнат лично и запознаят, вместо да се прилага една формална процедура.      2.3. Избори за Президент      При итеративните избори няма никаква нужда от отделен избор на Президент /Вицепрезидент, защото това може да се извършват от самото Народно Събрание, но ако толкова искаме да разширим извадката, то може да се използуват хилядата души, които са гласували на последната итерация. Изобщо казано това разширено Събрание може да се използува и за най-различни други цели (анкетни, например), защото то ще е една доста добра представителна извадка на народа, нещо което отсъства при всички съвременни демократични избори. 3. Бъдеща еволюция на изборите      След като предлагания от ИИИ вариант на избори се приложи няколко пъти и народа осезаемо почувства неговите предимства ще се наложат и някои подобрения и ускорения на метода. Тук ще се спрем на пет по-важни момента.      а) Изборите ще станат явни и открити! Както вече споменахме, след като всеки гласува за хора от близкото си обкръжение той няма основания да се страхува от открито изказване на своя глас, което пък ще премахне и възможността за фалшифициране на изборите, защото най-лесно може да се изопачи това, което не се вижда, а това, което се знае, и лесно може да се докаже, никой и няма да се опитва да изопачава. Това, обаче, означава, че няма никаква нужда от един изборен ден с традиционната шумотевица, а всеки ще може да извърши своя избор в удобното за него време в течение на един разумен срок (от около един месец), като деня на избора ще служи само като краен срок за етапа. Явният избор ще изисква и въвеждане още на ЕГН-то и на самия гласоподавател (например като последно и предшествувано от символа "@"), но от своя страна ще даде възможност и за проявата на останалите плюсове, изложени по-долу.      б) Всеки ще може да гласува от къщи или от службата си, посредством компютърните мрежи, като при това прави всички необходими справки в базите данни на место. Това може да бъде осъществено с достатъчно голяма степен на защита и секретност чрез лични пароли (така както се прави, примерно, при теглене на пари от уличните автомати). Тогава вече ще може да се изисква при всяка следваща итерация да се избират лица само измежду гласоподавателите за даденото ниво защото ще може да се направи бърза справка дали дадено ЕГН е от допустимите, и ако не е така, то да се посочи някой друг. Възможно е също да се провеждат и повече итерации, така че намаляването на пула всеки път да става само около десет пъти (пет итерации общо), което ще повиши прецизността на изборите. В крайна сметка това означава, че избори ще могат да се правят дори всяка година, ако това се наложи, и няма да струват почти нищо на държавата.      в) Може, а и трябва, да бъде въведено тегло на гласовете за всяка итерация (след първата), защото тези (да речем 300 хиляди), които са избрани на предишното ниво имат съвсем различна представителност, т.е. брой на хората, които са гласували за тях! При едни явни избори, няма никакви проблеми освен петте ЕГН-та и това на гласоподавателя да се въведе и още едно поле при гласуване, определящо теглото на неговия глас, което да е единица на първо ниво и да се запълва автоматично в процеса на компютърната обработка, като за всяко избрано от даден човек лице в полето за бройката на гласувалите за лицето се добавя не единица, а това число. Тогава с пълно право ще може да се каже колко "струва" гласа на всеки един избирател на всеки епап от изборите, което при последната итерация ще покаже точно колко хора са избрали, пряко или косвено, даден Народен Представител (а не само колко души на последния етап са гласували за него). По този начин ще се постигне идеалния вариант на гласуване, при което ще може да се проследи, при нужда, цялото дърво на избора, както отгоре надолу (кой от кого е избран) така и от долу нагоре (кой, кои хора е избрал). И обърнете внимание, че тук става дума за всеки от стоте души в Народното Събрание поотделно, а не общо за кандидатите от листата на дадена партия, за която има подадени определен брой гласове (но в един район кандидатите са едни, а в друг — други).      г) Ще може да се правят всякакви статистически анализи на гласоподавателите. В предишния пункт ние загатнахме това, но нека акцентираме, че при национални избори въпроса е не "кой кого", а "кой от какви хора", т.е. възраст, образование, професия, етническа принадлежност, и прочее параметри, които могат да бъдат извлечени от едни по-пълни бази данни за страната. Това ще помогне на Представителите да провеждат максимално близка до интересите на истинските си избиратели политика, както и да се вслушват в тяхното мнение (чрез електронна поща, да речем), защото едно нещо е мнението на един човек, а съвсем друго е положението ако зад този човек стоят, примерно казано, 42 души!      д) Ще се сплоти обществото и повиши съзнателното му отношение към изборите. Когато всеки след първото ниво стане истински изразител на мнението на другите, и всеки преди последното бъде лишен от възможността за кариера и лично облагодетелствуване от изборите, то и всеки ще започне да се отнася сериозно към тях и ще се стреми да даде най-доброто от себе си. Хората, разбира се, са егоисти, но те не са слабоумни и всеки човек се стреми към надмощие ако може да го постигне, но в противен случай не му остава нищо друго освен да мисли за обществото, по простата причина, че той иска да се хареса на другите (които са доверили гласовете си на него). Нормално е да се предполага, че болшинството от хората когато разберат, че представят повече от десетина души, ще се опитат да проучат по някакъв начин (да речем, чрез стандартна анкета) вижданията на тези хора, за да може и при други избори те пак да им гласуват това доверие. А начините за това ще бъдат съвсем достъпни, защото ако днес (към 2000-та) в развитите страни около 10% от населението имат в домовете си или в службата достъп до Интернет, то след десет години тяхната част може да стане 1/4, а след 20-30 години това ще бъде нещо толкова достъпно, както днес е телевизора. Заключение      В повечето демократични страни населението гледа на политиците като на елитна прослойка недостъпна за масите и е готово да залага на тях, така както го прави на Тото, или на конни състезания. Но това е така поради отсъствието на съпричастност към тях, както и на последните към масите които са ги избрали. Единствено ИИИ намира правилния начин за свързване на обществото в едно цяло, където всеки носи своя дял от отговорността за съдбите на другите, и колкото по-нагоре се отива, толкова по-тежка става тази отговорност. Бъдещето на изборите е само в едни открити итеративни избори, основани на преки лични контакти и възможност за мнение за качествата на лицата за които се гласува. Изборите по върховете, особено на хора обвързани с тесни и обезличаващи ги партийни платформи, а не на конкретни личности, подронва основите на демокрацията. Народните Представители трябва да представляват наистина народа (или част от него), а не своите партии, и такава представителност може да се постигне само с помощта на ИИИ.      Подкрепете ИИИ, защото ние подкрепяме изпитания през вековете итеративен начин на постепенно избиране отдолу, единствено способен да се пребори успешно с проблема за избора.      Проявете разум, проявете съзнателност, проявете инициатива — изберете нашата Инициатива!      ИИИ дава итерацията, итерацията прави демокрацията!     МАНИФЕСТ НА ННН (НАСТЪПЛЕНИЕ НА НОВАТА НОМЕНКЛАТУРА)                 Историята на всички общества е история на борба за власт между обикновени хора и (Бого-) избрани, между патриции и плебеи, между народ и аристокрация! Това е така, защото, от една страна, управлението не е проста работа и не може да се извършва от некомпетентни и неподготвени за целта хора, но пък, от друга страна, колкото по-ограничен е човек, толкова по-малко той разбира това и толкова повече си мисли, че всичко знае и иска да има пръст в управлението (разбира се, за "да оплеска" нещата накрая). Аристокрацията има същественото предимство на хора израсли в културна среда и получили добро възпитание от най-ранна детска възраст, хора, за които смело може да се каже, че са всмукали добрите обноски още с майчиното си мляко. Фактът, че те, като правило, не са обременени от необходимостта да изкарват насъщния си с непривлекателен труд, както останалата част от населението, им дава възможност да живеят за свое лично удоволствие и творческа изява, защото личностната изява е и най-голямото удоволствие за богатите духом! В същото време аристократите нямат нужда да правят кариера на всяка цена, за да намерят своето място под слънцето, както това е необходимо за "плебеите"; те си имат добро място още по рождение и когато заемат важни постове в йерархията на управлението не им остава нищо друго освен да си вършат работата както трябва (защото нищо и не ги принуждава да я вършат, освен тяхната собствена съвест).      Казано по друг начин, практическото отсъствие на користни подбуди в управлението прави аристократа идеалния управител, а колкото по-осигурен е един управник, колкото по-малка е за него опасността да "изтърве кокала" и всички свързани с това привилегии, толкова по-незаинтересован е той от властта и по-кадърно е неговото управление! В тази връзка е полезно да припомним битуващото сред народа схващане, че умния човек, когато е обсаден от ята комари, изобщо не ги гони, защото тези, които вече са се насмукали достатъчно го пазят от новите и гладни пълчища. Наред с това не бива да забравяме и положението, че аристократа отрано знае какво ще е неговото място в управлението и получава съответното профилирано обучение, така че той е подготвен за дейността, която ще извършва, докато плебея-управник, най-често няма никакво мениджерско образование, както казваме днес.      Впрочем, всичко това е било известно на хората от дълбока древност и се е прилагало в социалното управление далеч преди появата на демокрацията, както и продължава да се прилага в почти половината свят векове след нейното масово разпространение. Небезизвестната тоталитарна номенклатура беше поредния опит за реализация на гореизброените плюсове на предварително определените управници. Основният недостатък на този метод е факта, че народа трябва по някакъв начин да бъде накаран да слуша аристокрацията, като начините за това са най-често само два: или чрез принуда, или чрез заблуда! Ако трябва да се измисли някаква абсолютно невероятна лъжа, която да постигне целта за безропотно подчинение на масите (като това, че аристокрацията има синя кръв вместо червена, както всички останали, или че сам Господ-Бог си е направил труда да ги избере за управници и това трябва да се предава от баща на първороден син и от него на неговия син и т.н. до края на света) — всяко средство е добро, щом постига резултата. Това което е лошо в случай е само, че тази цел не винаги се реализира. Но нека анализираме по-подробно ситуацията, за да видим какво, все пак, липсва на добрата идея, което пречи при повсеместната ù реализация, като по този начин формулираме 1. Идеята за Нова Номенклатура.      Ако човекът от народа бе достатъчно честен със себе си (което, за съжаление, твърде рядко се случва) той трябваше да си признае, че единствената причина, поради която аристокрацията не му харесва особено, е факта, че той самия не е от нея! И не само, че не е аристократ, ами и няма как да стане, след като не се е родил такъв (вярно е, че има някои изключения, но те са толкова редки, че само потвърждават правилото), а в същото време хората се стремят най-силно към това, което е най-трудно достижимо за тях и не желаят да се примирят с невъзможността да влязат в списъка на избраните. Този стремеж, по принцин, е нещо хубаво, защото дава възможност за мобилизация на силите в нужната посока, но в нашия случай това неосъществимо желание просто пречи за успешното управление на масите.      Хубавото на аристокрацията е социалната среда, в която тя расте и се възпитава, нейната материална осигуреност и желанието ù да направи нещо полезно за другите (защото нищо друго и не ù остава), докато лошото е ... нейната наследственост, която дразни очите на "плебоса", и именно осъзнаването и разграничаването на тези моменти образуват гръбнака на идеята за Нова Номенклатура! Ако намерим начин да "убием" наследствеността, като запазим привилегироваността на една група хора още от рождението им, ще получим само плюсове без минуси, защото считаме за известно (и многократно проверявано), че гениалните способности, в каквато и да било област, не се предават по наследство (нещо което много пречи на потомците на известните личности, защото предшествениците им ги засенчват през целия им живот). Ала възможна ли е аристокрация без наследственост, или това е само една химера? Категорично да — отговаряме ние от Настъплението на Новата Номенклатура (ННН) на първия въпрос, защото разсъждаваме научно и обосновано. Да, разбира се — казваме ние, защото сме реалисти и демократи — а ако други преди нас не са съзряли простото решение, то това е само защото те не са търсили там където трябва!      Но ако принадлежността към Новата Номенклатура няма да се предава по наследство, тогава как ще се предава тя? Отговорът е действително очевиден — чрез някакъв избор, който няма резон да бъде селекциониращ по зададени критерии, тъй като не е ясно какви трябва да са те, нито пък е възможно да се вземе правилно решение още в детската възраст на избранника (защото жизнената среда трябва да се определя доста отрано)! Тогава не ни остава нищо друго освен да приложим единствено правилния, в обстановка на неточна информация, избор — случайния избор, масово използуван и от самата природа (или Бога, ако предпочитате това понятие). Само случайността може да демократизира идеята за аристокрацията и да я направи привлекателна за народа! Само случайността може да даде шанс на всеки да бъде от (Бого-) избраните, както и да успокои и убеди масите в справедливостта на избора! Само случайността може, хем да направи "вълка сит", хем да остави "агнето цяло", а каква трябва да е точната процедура ще видим в следващата точка за 2. Избор на Новата Номенклатура.      Такъв избор трябва да се провежда всяка година, за да бъде той наистина демократичен и всяко едно дете да има равен шанс да влезе в кръга на избраните. Първото нещо, което трябва да се уточни, е бройката с която да нараства Новата Номенклатура (НН) годишно и приемайки, че основната сфера на нейната дейност ще бъде Парламента, ние предлагаме прираста за един парламентарен мандат да бъде между единичната и двукратна численост на Парламента. При условие, че по регламент изборите стават през четири години, това ще даде годишен прираст на НН от 1/4 до 1/2 от броя на хората в Парламента. Тези цифри ще бъдат допълнително обосновани в хода на изложението, като засега е достатъчно да кажем, че първоначално, докато не се натрупа достатъчно възрастна и работоспособна Нова Номенклатура, ще се придържаме към по-високата бройка, което пък при 200 души Парламент прави точно по сто души годишно.      Следващото нещо е да уточним възрастта на избранниците и ние се спираме на навършени две години, а поради ежегодността на изборите приемаме за улеснение, че става дума за деца, родени по всяко време на календарната година, която е била три години преди текущата. По-конкретно предлагаме това да става в най-тържествена обстановка на групи от по десет души веднъж седмично, например в събота вечер, започвайки от първата седмица на февруари като се теглят три групи числа, а именно: месец на раждане (като в изборната сфера се зареждат три групи от по 12 числа, за да не се върти тя почти празна), ден на раждане (слагат се 31 числа в сферата) и една група от три цифри — предпоследните от ЕГН, които трябва да идентифицират еднозначно лицето — които се теглят цифра по цифра и с връщане (пак при заредени три пакета цифри от 0 до 9). Годината на раждане се подразбира, защото е една и съща. Тъй като целта е да се избере реално и живо в момента дете, може да се наложи определена група числа да се тегли повторно, като изтеглените до момента числа, които са реални се запазват, а се теглят наново само тези, които не могат да бъдат удовлетворени (например: за 29 февруари при невисокосна година са тегли повторно само деня, но месеца се запазва; или пък изтеглените цифри от последната група не съответствуват на живо лице, или просто дават много голям номер, а за деня няма толкова родени деца — тогава се теглят отново само последните три цифри). При това, ако такава проверка по различни причини не може да бъде извършена в реално време, или пък бъде допусната някаква грешка, изборът се довършва в следващия пореден ден.      Това ще бъде едно изключително атрактивно мероприятие и ще се следи най-живо от цялата нация с интерес, може би, по-голям от финал на световно първенство по футбол (да не говорим за теглене на тираж на тотализатор или лотария), защото за пръв път в човешката история хората ще се намесят активно в "божиите" работи. Това, обаче, ще бъде една игра без загуби, за разлика от всички други тиражи, където човек трябва да си плати поне билетчето — тук всеки живороден гражданин вече е получил своето "билетче" и остава само да се провери дали то е печелившо, което ще го направи аристократ от нов тип (като ще промени из основи и живота на неговите родители), или е като на всички останали простосмъртни. Важно е да се разбере, че Новата Номенклатура се избира от най-ранна младенческа възраст, без разлика на пол, етническа принадлежност, вероизповедание, материално благосъстояние, и прочее, и е такава до края на своя живот, но само до тогава, като нищо не се предава по наследство на потомството на новите аристократи. Само по този начин достъпът до аристокрацията остава открит за всеки гражданин, като разширява основните демократични права с още едно — правото на всеки да стане аристократ! Но обърнете внимание, че това право не е свързано с никакви задължения за новоизбрания и той може да прави политическа кариера, ако желае, но може да прави и каквото си иска (като си запазва и правото да не прави нищо, ако към това по го тегли сърцето). Преди това, обаче, всеки представител на НН трябва първо да порасне и да се изучи, затова в следващата точка ще се спрем на 3. Възпитанието и израстването на Новата Номенклатура.      До средата на април (а може би и по-бързо) изборите на новото поколение НН ще бъдат вече завършени и към средата на годината — ние предлагаме от 1 юли — щастливите избранници ще могат да постъпят в определените за целта специални номенклатурни възпитателни учреждения. Тъй като най-напред децата са доста малки то до края на годината, в която те навършат шест години (т.е. още четири години) един от техните родители или настойници има правото да живее заедно с детето си, а след това обучението се провежда на базата на седмичен пансионат. Цялостната издръжка на аристократа (и придружаващия го родител, докато той има това право) се поема от тези заведения и, естествено, неговото отглеждане трябва да бъде, наистина, на световно ниво: с малки групи от максимум дванадесет ученика; индивидуални уроци навсякъде, където това се налага, дори обучение в чуждестранни учебни заведения при нужда; най-съвременна материална база; безплатни, не само храна и лекарства, но и учебници и учебни помагала, спортни съоръжения, международни комуникативни връзки, транспорт и екскурзии по целия свят и всичко, което и най-богатия родител не би пожалил за детето си.      Независимо от гореизложеното, до навършване на възраст за официално приобщаване към Новата Номенклатура, което предлагаме да става на 21 години, всеки избранник ще получава още и по една минимална работна заплата (МРЗ), като до навършване на паспортна възраст сумата се изплаща на родителите му, а след това лично на него/нея. С течение на годините тази материална издръжка няма да престава приживе и дори ще нараства още. Тъй като всяка аристократична система има своята йерархия то и НН трябва да има някакви нива на деление и (докато в бъдеще самите аристократи не решат нещо по-добро) ние предлагаме работното название нюаристи от трети до първи ранг (което звучи достатъчно добре на всички западни езици). По конкретно: до 21 години ще говорим за бъдещи нюаристи и те ще се осигуряват само с една МРЗ; след официалното обявяване на младите нюаристи от трети ранг тяхната осигуровка нараства на 2 МРЗ; после, при достигане на втори ранг, те получават по 3 МРЗ; а при първи ранг — 4 МРЗ. При какви условия и кога ще става повишението по аристократичната стълбичка (както и дали ще има някои промени в изложените цифри) ще решат самите нюаристи, като засега ние предлагаме първото повишение до втори ранг да става не по-рано от 40 годишна възраст и при поне 10 години стаж в демократичните органи на управление, а за първи ранг — поне 55 навършени години и 20 години стаж в тези органи, като може да фигурира и клаузата "за особени заслуги". Това което трябва да се фиксира отсега са само границите и ние определяме за долна граница 2 МРЗ (1 за бъдещите) и за горна — 5 МРЗ, които никога не бива да се надхвърлят. Нека подчертаем, че това е един вид пенсия за всеки нюарист между 1 и 5 МРЗ, но не лимитира доходите им!      И така, прави се всичко възможно на новите аристократи да бъдат спестени всякакви грижи за прехрана, прилично жилище, служебна кариера или уважението на околните към тях, като се предполага, че оставени да правят това, което искат, те ще правят това, което най-добре им се отдава! След завършване на тяхното образование, обаче, никой не изисква от тях какъвто и да е обществено полезен труд и те могат да водят живота на всички аристократи по света. Някои могат да станат учени, други спортисти, трети ловци или изследователи; може да има и занаятчии, ако това им иде отръки, или пък лекари, космонавти, бизнесмени, естрадни певци, и прочее. Разбира се, може да се предполага, че около 1/4 от тях ще се отдадат на обществена дейност (поне над определена възраст), ако не за друго, то защото, така или иначе, те са вечно пред очите на хората като част от хайлайфа, затова в следващата точка ще разгледаме какво ще бъде 4. Участието на нюаристите в управлението на страната.      Тъй като ние от ННН считаме, че нюаристите трябва да бъдат част от органите на управление, то предлагаме, вместо да се формират отделни камери или специални институции и след това да се определя как те ще взаимодействуват със съществуващите, да има просто заделена квота за Новата Номенклатура във всеки от ръководните органи, а именно: местните Съвети, Парламента и съдебните органи, и тази квота да е винаги 1/3 от общия брой (с точност до закръгляването)! Тази бройка, обаче, трябва да се разбира като максимална, като НН обявява до един месец преди съответните избори колко точно места се заемат от номенклатурата, и ако тя не успее да запълни цялата си квота то останалите бройки се добавят към избираните по общоприетия демократичен начин. Важното е, че повече от своята квота НН не може да заема по номенклатурен начин, но никой не пречи на който и да било нюарист да бъде избиран и като представител на някоя политическа сила по стандартния демократичен начин, защото няма никакви основания да считаме принадлежността към НН за някакво лишаване от общите граждански права. При изборите за Президент, разбира се, не може да поставим квота и затова предлагаме НН да участвува в тях като обикновена политическа сила и представи своя двойка кандидати.      За разлика от повечето демократични институции, обаче, ние не страдаме от мания за популизъм и, след като за заеманите постове не се изисква никакво специално (демократично, може би?) образование, считаме че трябва да има поне някакви разумни възрастови ограничения като гаранция за натрупан житейски опит, защото управлението, все пак, не е като спорта, науката, или репродуктивната (сиреч, размножителна) дейност, където върховите постижения се постигат най-често преди достигане средата на човешкия жизнен път (т.е. до към 35 - 40 години), а тъкмо обратното! Затова ние изскваме като допълнително условие за заемане на номенклатурните места и следните възрастови (долна и горна) граници: от 30 до 50 години — за местните Съвети; от 40 до 60 години — за Парламента и изборните Съдии, и от 50 до 70 години — за Президента (също Главния Прокурор и някои други възлови постове). Това са достатъчно широки диапазони за кариера във всеки от изброените органи на управление, които предполагат естествена приемственост в длъжностите и в същото време, препятствайки политическата дейност преди 30 годишна възраст, дават възможност на всеки нюарист, ако има съответните способности, да се изяви в някаква друга конкретна дейност (такава, за която се изисква образование), и едва когато не намери такава област, или вече достигне своя таван в избраната преди това, или пък натрупа достатъчно опит и осъзнае, че социалното управление е неговото призвание, или когато, най-сетне, с достигането на средната възраст и постепенното му охлаждане към необмислени младежки постъпки, постигне и един среден (за народа си) мироглед и разбиране за живота, едва тогава да се обърне към политиката.      След излагането на точните квоти и възрастови граници вече е време да визираме отново темповете на пораждане на Новата Номенклатура, които приехме да бъдат между 1/4 и 1/2 от Парламента годишно. И така, ако вземем едно средно положение от 1/3 и припомним, че и квотата на НН е 1/3 от Парламента, ще получим, че всяка година ще имаме възпроизводство на четиригодишната квота, но ако приемем, че само около 1/4 от нюаристите ще се заемат с политика на посочените възрасти, ще успяваме за един мандат да наберем точно необходимата бройка. Ако след това приемем, че аристократите (както и другите Народни Представители) ще остават средно по 2-3 мандата, ще стигнем до едно дву- до три- кратно покритие, което (според нас) е идеалната конкуренция. Нека напомним, че в страните с класическа аристокрация не повече от (навярно) 1/10 от аристократите се заемат с политика, но в нашия случай на специално формирана такава прослойка от населението можем да очакваме този процент да нарасне. Във всеки случай възпроизводството на НН (в указаните граници) ще бъде в ръцете на самата номенклатура, нещо което при традиционната аристокрация засега никъде не е постигано (а и е доста трудно, да не кажем невъзможно, да бъде постигнато). 5. Издръжка на апарата на Новата Номенклатура      Финансирането на новата за страната ни институция трябва да стане чрез създаване на една Фондация "Нова Номенклатура", която ще се попълва първоначално (и при нужда) от Държавния Бюджет, от редица благотворителни организации и частни лица (можем да бъдем сигурни, че такива ще се намерят), както и от самите нюаристи. Тъй като всеки член на новата номенклатура няма възможност да предаде някакво свое имение или предприятие на бъдещи номенклатурни наследници по родова линия, не му остава нищо друго освен да предава своето наследство на тази Фондация. Тук не става въпрос за дребно имущество, вещи и лично жилище, които остават на семейството му съгласно съществуващите в страната закони, а за действителни реални ценности, които един аристократ може да натрупа за годините на своята (предположително) високо-платена дейност. Във всеки случай ние предлагаме като част от моралния кодекс на нюаристите да фигурира и завещаване на всяка по-значителна собственост на самата институция, на която, всъщност, той я и дължи (наред с късмета си, разбира се). Освен това, всеки доход надхвърлящ една граница от, да речем, 10 МРЗ (няма никакви законови ограничения до колко може да печели такъв човек месечно, а само до колко да бъде неговата аристократична пенсия) предлагаме да бъдат превеждани доброволно от него на Фондацията, с оглед постигане на пълната ù самоиздръжка след време.      Преди, обаче, Фондацията да натрупа достатъчно средства, за нея трябва да бъдат заделени помещения за обучение, средства за спортуване, почивка, транспорт, и прочее и прочее, които няма как "да паднат от небето". Но дори и в най-неизгодния за народа случай (ако всичко се стовари на неговия гръб), при положение, че годишно за нашата страна се избират само 100 бъдеши нюаристи, чак след 50 години ще може да се очаква техния брой да нарасне до 5,000 души, така че даже и да не се премине дотогава към пълна самоиздръжка на институцията (което е практически невероятно) то тяхната бройка ще съставлява около 1/1,000 от трудоспособното ни население (към 5 млн.) или всеки българин ще "носи на гърба си" още и едно промиля от едно дете, примерно, което е направо смешно като допълнително натоварване, докато предимствата на Новата Номенклатура са огромни!      Но ние не напразно споменахме преди малко цифрата 50 години, защото след толкова време от избора на първия бъдещ нюарист ще трябва да се проведе, да го наречем, Велик Събор на Новата Номенклатура, на който ще бъдат евентуално коригирани цифрите на прираст (но разбира се, в границите), ще се промени, може би, самото название нюаристи и ще се пререшат при нужда въпросите с финансирането на Фондацията. Тогава, считаме ние от ННН, ще трябва да бъде изработен и някакъв официален Морален Кодекс на нюариста. Тогава, но не по-рано, управлението на НН ще бъде наистина предадено в нейните ръце, защото едва тогава ще може да се счита, че Новата Номенклатура, участвувала вече 10-тина години в управлението на страната (Парламента) и 20-тина години в местните органи на властта, най-после ще достигне своето пълнолетие. В заключение на нашия Манифест на Настъплението на Новата Номенклатура трябва да отбележим, че основната законова промяна, за да може след време да породим своя аристокрация от един наистина нов тип, се състои в определянето на номенклатурната квота от 1/3 от бъдещите органи на управление, която да бъде заемана тогава когато по възрастови причини това стане възможно. Наред с това, разбира се, трябва да се решат и финансовите въпроси с основаването и първоначалната издръжка на Фондацията "Нова Номенклатура", което, положително, не би съставило трудности, докато емоциите за народа ще започнат веднага и увереността в научно-обоснованото управление (и въобще селекция в обществото) ще влее свежа струя в нашето демократично управление! Да не говорим за световния принос на нашата малка нация към всички страни, които, по една или друга причина, са успели да унищожат своята аристокрация, или пък за които още не са назрели благоприятни икономически и прочее условия за нейното формиране.      Към научно осмисляне на понятието номенклатурни кадри, като специално отглеждани и възпитавани, избирани от съдбата и покровителствувани от хората, кадърни народни управници!      Към нова и по-пълна демократизация на обществото чрез официалното признаване на правото на всеки гражданин да бъде аристократ от нов тип!      Напред към бъдещото Настъпление на Новата Номенклатура!     МАНИФЕСТ НА ФФФ (ФОРМАЦИЯ ЗА ФОРСИРАНЕ НА ФЕМИНИЗМА)      Историята на всички общества е история на борба между изключителното и посредственото! При това в тази борба най-често побеждава посредственото, защото то именно е по средата, то е това, което желаят широките народни маси, и което те могат да разберат и приемат. Изключителното, от друга страна, е подкрепяно и разбирано само от едно малцинство, и изобщо не е ясно дали то е добро или лошо, докато на този въпрос не отговори бъдещето (най-често пак нееднозначно), тъй като не съществува обективен критерий за това. С други думи, няма никакви гаранции за пренебрегване на посредственото болшинство в името на някакво, неизвестно накъде водещо, изключително малцинство! В областта на политиката това означава, че ръководните длъжности трябва да бъдат заемани именно от посредствени личности, изразяващи най-пълно въжделенията на усреднените народни слоеве, а "трябва" означава, че ако не е така, то тези личности просто не се задържат дълго на политическата сцена! Тази теза сигурно е известна, но досега тя не е била излагана аргументирано. Единствено ние от Формацията за Форсиране на Феминизма (ФФФ) имаме логическо обосновано мнение по въпроса, което и излагаме тук. 1. Избори на централни и местни органи на управление      Приемайки като основополагащ гореизложения принцип на посредствеността ние предлагаме следните етапи.      1.1. Предварителна (предизборна) селекция на кандидатите според определени показатели, фиксирани, разбира се, в избирателния закон. Тук става въпрос за параметри като: пол, материално положение, образование, физически характеристики, и прочее, които ще детайлизираме по-долу. За съжаление не можем да предложим никаква интелектуална селекция, тъй като (поне засега) тя не може да бъде обективна, защото ако е трудно човек да се покаже по-умен (изобщо по-способен в дадено отношение), то той лесно може да се направи на по-глупав, така че рискуваме да вкараме в управленческите органи редица изключително способни хора (които добре са се престрували на посредствени), но бъдещите постижение на психологията навярно ще ни помогнат в това отношение. И така, нека формулираме един филтър за посредственост на кандидатите като условия, на които те задължително трябва да отговарят за да се кандидатират, а именно:      а) Жени — всички кандидати за ръководни длъжности трябва да бъдат само жени! Очевидно е, че от двата пола жените са най-посредствения пол, ако не за друго, то поне защото те са натоварени с основната задача за продължението на рода, а Бог или природата (ненужното да се зачертае) не би поверил/-а най-важната жизнена функция на един изключителен индивид, при положение че изключителността му след време може да се окаже погрешна — в този най-отговорен случай може да се залага само на средното! Прочее, считаме за широко известно, че по най-различни показатели (сила, интелект, физически качества и пр.) жените, като правило, са посредствени и това е причината всяко изключение от това правило да се цени високо и да ни прави особено впечатление. Ако досега жените не са заемали своето подобаващо място в политиката, то е само поради неразбиране на принципа на посредствеността в управлението и основната задача на ФФФ е да се пребори с тази неразумна аномалия.      б) Лични доходи в размер на повече от една и по-малко от три минимални работни заплати (МРЗ) за последната календарна година. Това е един приемлив и достатъчно широк критерий за посредствени доходи, който при това остава винаги актуален, тъй като МРЗ постоянно се коригира.      в) Средно, полувисше или висше (но само едно) образование. Основната причина за включване на висшето образование тук е световната тенденция към девалвация на образователния ценз, която неминуемо води към едно "средно" висше образование. В този смисъл е възможно след време да се пледира за премахване на средното образование като вече под средното ниво, но по-високо от едно висше образование, така или иначе, не бива да се допуска.      г) Възраст — от 35 г. (навършени) до 45 г. (ненавършени) към момента на избора. Освен че средата на този интервал е по средата на продължителност на човешкия живот (около 80 год., поне за жените), такъв относително тесен възрастов интервал изключва възможността за участие в повече от три (а обикновено два) мандата, което е твърде съществено за обновлението на ръководните длъжности във всяка една партия.      д) Ръст — от 155 см (включително) до 165 см (изключително), измервани боси към деня на избора. Това изискване, разбира се, е продиктувано от посредствеността на избора, но то отговаря също така и на общоприети естетически критерии.      е) Тегло — от 55 кг. (включително) до 65 кг. (изключително), към деня на избора — съображенията са същите. Тук заслужава да се отбележи, че ръста и теглото трябва да се удостоверяват чрез официално замерване от авторитетна комисия при условия на всенародна гласност от един до три дни преди избора, като тези, които не отговарят на изискванията отпадат като кандидати, макар и в последния момент. Съществуват брожения за налагане на условието този избор, който ще се показва и по телевизията, да се провежда topless за кандидатките, и ние не можем да отречем определена доза разумност в това, тъй като народа има право да познава колкото се може по-добре своите избранички, но засега не го считаме за задължително. Аналогично още не е включена селекция по гръдна обиколка (например, от 1.2 до 1.4 от обиколката на кръста), понеже в условията на масово прилагано изкуствено хранене на бебетата, от една страна, и на големите успехи на козметичната медицина, от друга, това не е особено показателно за посредствеността. В крайна сметка, винаги може да се узакони някоя добавка към закона, ако в последствие това се окаже нужно.      Както вече споменахме това са изисквания само към кандидатите за ръководни длъжности в страната (Народни Представители или общински Съветници) и не налагат промени в партийните структури. Не е необходимо и е погрешно, да се прави извода, че във всяка партия могат да влизат само жени, или че те трябва да бъдат само между 55 и 65 кг. и пр.; или пък опошленото схващане, че всеки партиен член (независимо към коя партия принадлежи) трябва да се представя винаги гол до кръста на партийните сбирки — при неблагоприятни метеорологични условия това може да бъде и пагубно за здравето! С други думи, във всяка една партия може да има, както членове мъже, така и "членки", но само жените отговарящи на гореизложените изисквания могат да се кандидатират за участие в управлението на страната. Ако тези изисквания доведат до постепенно оттегляне на мъжете от политиката (така както появата на автомобилите на времето си е довела до постепенно изместване на файтоните от позицията им на превозни средства) — е, добре, ние не възразяваме срещу това; ние ще го приветстваме, но не го изискваме! Ако такова време настъпи, значи такова е естественото развитие на нещата и то просто трябва да се приеме.      1.2. Същински избори за централни и местни органи на управление. Изхождайки от принципа на посредствеността в управлението ние считаме, че е необходимо да се отрежат всички възможни случаи, когато за една партия (коалиция) е очевидно, че тя не изразява мнението на средата от народа, т.е. на около 1/4 до 1/2 от гласоподавателите. Тези ситуации са три, а именно:      а) Долен праг за участие — ние предлагаме 10% от местата в Парламента, защото ако една партия не събере поне толкова проценти тя в никакъв случай не може да изразява интересите на средния гражданин и, следователно, трябва да отпадне от управлението.      б) Горен праг за участие — ние предлагаме 60% от местата в Парламента, защото ако една партия спечели повече от това то тя получава очевидно надмощие в Парламента (или общинските Съвети) и подтиска всякаква опозиция! В този случай трябва да се анулират изборите, защото освен нарушение на принципа на посредствеността се накърняват и основите на демокрацията.      в) Корелационен праг за участие — имаме предвид разликата в местата между първата и втората партии с най-много гласове отнесени към всичките места в Парламента, в проценти. Ако те са много близки, то не се знае коя партия е по-посредствената, защото разликата е в границите на грешката, като ние считаме, че този процент трябва да бъде поне три и при по-малка разлика отново да се анулират самите избори (така например при 100 души Парламент, ако едната партия спечели 37 от местата, а другата — всякакъв брой между 35 и 39 включително, изборите се анулират). За местните Съвети, обаче, този праг не се прилага, най-вече поради малката бройка на местата в тях.      Прочее, това са очевидни изисквания, като долния праг, така или иначе, съществува в повечето Парламенти, горния води до диктатура, а при нарушаване на корелационния се стига до ситуацията на "два остри камъка", за които нашия народ отдавна е казал, че те заедно "брашно не мелят". По важно е да се уточни, че тъй като тук често може да се стига до анулиране на изборите, то те се провеждат до три пъти, след което (при неудовлетворяване на някое от условията) органите остават в стария си състав за още 6 месеца, когато отново се провеждат избори.      Доколкото при изборите за Парламент се избират, всъщност, само жени, то имаме всички основания да го наречем Женско Събрание, защото това отговаря точно на действителността; аналогично и местните Съвети стават Женски Съвети. Нека, обаче, изрично подчертаем, че в Женското Събрание жените само вземат решения, т.е утвърждават или избират, докато изработването на самите законопроекти се извършва от различните Комисии към него, които се формират от добри професионалисти (юристи), а не от посредствени политици, и в тях, разбира се, могат да участвуват и мъже (като това дори е за предпочитане). По този начин съкровеното желание на жената да взема решения по предложения на мъжа, т.е. след като той вече е направил всичко, което зависи от разума, за да сведе нещата до обикновен избор измежду трудноразличими и несъществени алтернативи (нещо като избора на вратовръзката, например), и което намира израз в почти всяко семейство (а още повече при извънсемейните връзки), става реалност и в политиката, при това на най-високо ниво!      Та нали не напразно народът казва, че мъжа е този, който трябва да предложи, а жената да откаже (или приеме, съответно); също, че мъжа е "главата", но жената — "шията". Казано по друг начин, настъпва едно естествено разделение на процеса на разработка и анализ на законите, от една страна, извършван от компетентни професионалисти, т.е. от изключителни личности, от процеса на вземане на решение от народа или от негови предварително избрани посредствени (т.е. средни) представители, от друга. Така че няма опасност, както цинично пророкуват някои врагове на ФФФ, да се затворят ... мъжките тоалетни в Женското Събрание.      Нищо по-различно не може да се каже за Женските Съвети, където работата е преди всичко административна и, като така, още по-пригодена за извършване от посредствения и трудолюбив пол; както и че и там също може да има различни мъжки звена, които да мислят по-задълбочено или да извършват творческата и тактическа работа, ако това се налага. 2. Избори за Президент      Противно на повечето очаквания тук предлагаме нещо диаметрално противоположно, защото и ситуацията, в този случай, е противоположна! Президентската институция е предимно консолидираща и представителна, тъй като Президента не утвърждава закони а просто ръководи (доколкото законите и Женското Събрание му позволяват това). Той трябва, фигуративно казано, да разтървава жените, когато те вземат "да се хванат за косите", трябва да е човек с авторитет, чар, обаяние, излъчващ сила и власт, мъж какъвто всяка жена (или поне тези от Женското Събрание) би пожелала да слуша, и затова той няма право да бъде посредствен! Иначе етапите на избора са аналогични.      2.1. Предварителна селекция за Президент      От изложеното току-що следва, че Президентския филтър трябва да е филтър за изключителност, такъв, че да подбере един патриарх, или "баща на нацията", и условията, на които той трябва да отговаря, са следните:      а) Мъж, защото само мъж Президент може да балансира сексуално управлението на страната, само мъж Президент може да усмири Женското Събрание, само мъж може да командува с твърда ръка, само мъж може да обявява и прекратява войни, когато това се наложи! Останалите подточки, всъщност, уточняват какъв трябва да бъде този Мъж (с главна буква!).      б) Лични доходи повече от 4 МРЗ за последната календарна година. Президента не бива да бъде посредствен, а пък бедността никога не е била на почит (най-вече сред жените), така че остава само той да бъде достатъчно заможен.      в) Образование — повече от (едно) висше, като за предпочитане е някаква докторатура.      г) Възраст — поне 55 (навършени) години, защото иначе просто не би могъл да бъде наречен "патриарх". Нека напомним, че аналогично изискване се прилага в редица страни, макар и най-често негласно.      д) Женен и с поне две дъщери към момента на изборите — съвсем естествено е един мъж, който ще трябва да се справя с цяло Женско Събрание, да покаже, че може да се оправя поне със три жени.      е) Ръст — над 175 см (бос) — очевидно изискване.      ж) Тегло — над 75 кг към момента на изборите. Претегляне (по бански) ще се извършва аналогично от един до три дни преди изборите и ще бъде показвано по националната телевизия — зрелищността никога не е пречила на политиката, а само е помагала!      2.2. Същински избори за Президент      Тъй като той ще работи основно с Женското Събрание, ние предлагаме неговия избор да става чрез непряко гласуване в Женското Събрание (няма проблеми за евентуално пряко всенародно гласуване, но това само ще оскъпи процедурата, без да я направи нито по-разумна, нито по-зрелищна). Изборът приключва: или от първи път, ако някой кандидат спечели поне 50% от гласовете; или (в противен случай) се провеждат неограничен брой гласувания докато не бъдат набрани поне 1/3 от гласовете, като при това разликата между първия и втория кандидат е поне 3%.      Във връзка с тезата "Президентът — баща на нацията", е нужно да му бъдат гласуват и прилични пълномощия, например: той трябва да може да поставя задачи на Женското Събрание (какви закони да се приемат или актуализират) и да иска отчет за тяхното изпълнение; да може да наказва и дори освобождава от длъжност, когато пожелае, членките на Женското Събрание или Съветите (като те се заместват със съответните резерви от листата на същите политически сили), но не повече от 1/3 от общия им брой във всяка такава структура за един негов мандат; да има право на вето по всички въпроси и при неограничен брой разглеждания (т.е. да не може да бъде прокаран никакъв закон ако Президента не го санкционира, поне с мълчанието си); да бъде Върховен Главнокомандуващ на въоръжените сили; и прочее. Надмощието на Женското Събрание може да се упражни само чрез смяна на Президента, но такова изключително събитие е допустимо след двукратно гласуване "за" взето с квалифицирано мнозинство (от 2/3) и в интервал от поне една и не повече от две седмици между гласуванията. 3. Други избори      3.1. Избори на съдебни органи      Изхождайки от принципа на посредствеността, понеже прилагането на законите е още по-рутинна задача от тяхното гласуване (и в близко бъдеще би могла дори да се повери на някакви компютърни системи), и като така е напълно от компетенцията на жените, би трябвало и Съдиите да се избират по аналогичен начин на Съветите. Но пък от друга страна в цялата човешка история практически няма случаи на жени съдии (нито в старите религиозни книги има описани такива), което е обяснимо с тяхната изключителна пристрастност и емоционалност, водещи до необективност в оценката на фактите, така че би трябвало жените изобщо да бъдат изключени от съдебната система (както и е било дълго време). Е, ние предлагаме едно "Соломоново" решение задоволяващо и двете страни, а именно: изборите за съдебни органи да не подлежат на феминизация и да се провеждат според досегашните правила.      3.2. Избор на Правителството      При все че Министрите не се избират по демократичен начин от народа, защото те трябва да бъдат компетентни професионалисти и да вършат тактическото управление на страната, ние считаме за необходимо да очертаем основните изисквания в случая. Министрите е редно да бъдат мъже, но това може да остане само препоръка, като се допускат и жени Министри, защото тези длъжности са до голяма степен и стратегически (ако считаме, че истинските тактици са служителите в министерствата), така че и тук е приложимо "Соломоновото" решение. Тези хора трябва да се предлагат от политическите сили, с право на вето от страна на Президента, и само да се утвърждават от Женското Събрание, но то трябва да може да отмени или сезира всяко тяхно решение, ако го счете за погрешно. В заключение е справедливо да отбележим, че участието на жени в управлението не е новост, нито в световен мащаб, нито за нашата страна, като във фолклора на редица народи намира отражение женската мъдрост при решаване на редица трудни положения, говори се за "женска интуиция" (като понятие заместващо мъжкия разум, и в редица случаи дори по-успешно), и прочее, но досега всичко това е ставало хаотично, случайно, и немотивирано. Единствено ние от ФФФ за пръв път предлагаме логическа обосновка на това положение и намираме точното място на жената в управлението.      При това, обаче, ние не сме за еманципация на жената — нито в масово разпространения у нас смисъл на това движение като "равенство", тъй като не може да става дума за равенство там където съществува най-голямото различие при индивидите (между половете), нито в правилния смисъл на "освобождение" (което е точния превод на думата) на жената от господството на мъжа, защото това господство, най-често, е в интерес на самата жена! Нито пък пледираме за утвърждаване на другата крайност — матриархата, като господство на жената над мъжа, защото мъжете и без това са по-неиздържливия пол и остава само да им се отнеме и правото да командуват, за да загубят те изобщо желание за пълноценен живот.      Поради това ние говорим за феминизация, като разбираме поделяне на дейностите, а именно: борческото, творческото, рискованото, изключителното — на мъжа, а рутинното, посредственото, всекидневно необходимото, съдбоносното за потомството и народа — на жената. Мъжа предлага, а жената приема; мъжа командува, но жената избира (кой да я командува); или, другояче казано: Формацията за Форсиране на Феминизма подчертава изключителното значение на посредствеността на жената, което именно я прави идеалния политик!      Силата на жената е в нейната слабост, слабостта на мъжа е в силата му, силата на ФФФ е в разумния компромис между двете!      Без ФФФ няма феминизация, без феминизация няма сексуално равновесие и стабилност в политиката, без стабилност в политиката обществото няма бъдеще, ergo: без ФФФ няма бъдеще!      Форсирайте феминизацията чрез нашата Формация!     МАНИФЕСТ НА ССС (СДРУЖЕНИЕ ЗА СИЛА И СПОРТСМЕНСТВО)      Историята на всички общества е история на демонстрация на сила и борба за надмощие на силния над слабия! Поне от времената на Вавилон е било известно, че почти винаги е много трудно (да не кажем невъзможно) да се докаже кой е правия и кой "кривия", понеже няма обективни критерии за истинност в социалната сфера, така че абсолютната (или Божествена, ако така повече Ви харесва) истина остава най-често дълбоко скрита за човека, и каквото и положение да приемем за вярно минава време и то се оказва погрешно в светлината на новите знания, обаче и това схващане след време отново се оказва погрешно и човек просто не знае на какво да вярва, а на какво — не. Но ако не е ясно кой е правия, то винаги може да се определи кой е силния и затова от дълбока древност е било прието правилото, че прав е силния!      Тази "формула" направо няма грешка, и затова никой и не си прави труда в съдбоносни моменти да доказва кой е правия, а само кой е силния, след което последния се приема за прав и с това въпроса е решен. Правото на силния е основен природен закон във Вселената, и единственото нещо, което човек може да направи, е да се примири с него и го приеме, като прави всичко възможно то поне да се прилага справедливо, т.е. да съществуват условия за осъществяване на честна проверка за това кой е по-силния. Силата съществува за да бъде уважавана (тя и няма друго оправдание за съществуването си) и нашата грижа е само да определим точно кой е силния, за да го слушаме и да живеем щастливо! Сдружението за Сила и Спортсменство (ССС) застъпва именно тази теза, като я издига в ранг на основоопределяща в политиката. Ако досега при управлението на всяка страна са били допускани грешки, това е било защото политиците все още не са знаели за целите и задачите на нашето Сдружение! Нека сега да поправим този пропуск. 1. Изисквания към политиците      От казаното до тук вече трябва да е ясно, че ние издигаме силата и честната игра направо в култ, така както е било още в Древна Гърция, когато в години на Олимпиади са били прекратявани дори военните действия, защото ако войните са били проверка само на военната сила, то в Олимпийските игри са се проверявали силите в най-различни спортове; ако при войните загубите са били огромни, то в спорта губи само една нищожна част от населението, а печелят всички, или "цял един народ", ако цитираме видния наш революционер Васил Левски! Ако прав е не правия (защото не се знае кой е той) а силния, то единствено чрез спортсменска игра (т.е. честна, справедлива, или fair play, както се казва вече и у нас), може лесно и атрактивно да се докаже неговата сила. Ако демокрацията дава зрелища и буди емоции сред народа, нейният естествен завършек е в спортсменската битка. Ако бъдещето на социалното управление е в демокрацията, то бъдещето на демокрацията е в реализацията на целите на нашето движение, или в единната спортсменизация на политиката! Щом демокрацията идва от Древна Гърция, то натам и трябва да обърнем взора си, ако искаме да я подобрим и подкрепим. Ето какви трябва да бъдат основните изсквания към политиците за да гарантираме това.      а) Мъже и само мъже, защото така е било в древността, защото само мъже могат да водят честна игра (чувал ли е някой за женски дуели или рицарски турнири — за да защитят честта или каузата на някой мъж, може би?), защото само мъжете се гордеят със своята сила и я приемат за тяхна правота! Ние не сме против жените в политиката изобщо, но сме против жените в най-висшата политика, където трябва да се доказва правотата на едно или друго мнение и да се "коват" нови закони. Жената си има своето място в живота, разбира се, но мъжа е този, който трябва да ù дава тон, а не обратното, иначе излиза, че "слагаме каруцата преди коня", според англичаните, и тогава държавната колесница не върви както трябва. Прочее, кесаревото кесарю и мъжкото на мъжа!      б) Възраст от 20 до 45 години, защото това са достатъчно широки граници за активна спортна дейност и е нереално да се предполага, че един 55 годишен мъж ще вземе да излезе по-силен от 25 годишния в каквато и да е спортна дисциплина, и, следователно, за такива политици няма място в управлението на страната! Това може и да е жестоко към редица заслужили държавни мъже, но в спорта (и политиката) печели по-силния, това не е място за почетни жестове, така че на такива хора не им остава нищо друго освен да гледат отстрани и да се радват на младото поколение.      в) Спортсмени, или честни играчи, в смисъл, че те не трябва да имат някакви забрани за нечестна игра (което е въпрос на законово уреждане), а ако са имали подобни провинения, то трябва да е изтекло законно определеното време на забрана за участие в управлението на страната — това трябва да бъде нещо като "свидетелство за честна игра", което да се издава от специално определени държавни инстанции. Основното, макар и неконкретизирано точно от закона изискване, си остава необходимостта от някакво доказателство за активна спортна дейност: разни звания като Майстор на Спорта, национални, световни и олимпийски рекорди, медали, купи и свидетелства от редица спортни състезания. Не всеки спортист може да стане политик (това не е достижимо, защото ние сме за масов спорт, а в политиката не трябват толкова много хора), но всеки политик трябва да бъде спортист, и при това известен!      Така, а доколкото в светлината на основополагащите принципи на нашето Сдружение някои от съществуващите демократични инстанции се изпълват с ново съдържание, ние предлагаме и нови, по-удачни за целта названия, а именно: Олимпиамент, вместо Парламента и Локалмент, вместо местните Съвети. И наистина, както в древността Олимп е било мястото, където са седели боговете, така и днес в Олимпиамента трябва да се решават съдбините на страната, а въпросите от компетенцията на локалните органи за управление — в Локалмента. Като събирателно название на тези два вида органи ние предлагаме най-естественото — Спортаменти, защото това са все места, където функционират видни спортисти. И обърнете внимание, че тази мнемоника не само отразява тяхната нова същност, а и отрича старата им, която идва от parlare (или "говоря", на италиански), докато ние от ССС си поставяме амбицията в новите органи на управление, не да се говори, а да се върши работа! Как по-конкретно ще става това ще разясним в следващата точка. 2. Дейност на Спортаментите      2.1. Спорове и дебати      Не можем да си представим каквото и да било управление без спорове от един или друг характер, защото истината изкристализира само в резултат на сблъсъка между различни виждания, но ние не считаме, че тези спорове трябва да бъдат само някакви словесни еквилибристики или ухапвания (за сведение на читателите латинската дума discussion или "дискусия" е получена от "дис"+ "кус" и означава просто ръзкъсване на проблема на хапки или късове). Къде-къде по-достойно за една висока трибуна е да се дебатира, или да се водят битки (баталии), в които правотата да се доказва, чрез победата на по-силната страна в условия на честна игра. Щом някой има свое (или колективно) виждане по въпроса, което се отличава от виждането на друга някоя страна, и щом е готов да спори, че то е правилното, нека го защити в двубой!      Та нали така се е процедирало векове наред и затова са били измислени дуелите или просто битките между противниците (отново още от древни времена), че и войните като крайно средство. Може ли да се вярва на някой оратор повече, отколкото на мъж, който е готов да се бие (и дори да жертва живота си) за да защити становището си? Но ние не сме жестоки и не искаме човешки жертви (когато те могат да се избегнат)! Лошото на дуелите от миналите векове не са били самите дуели, а техния смъртен изход, но като се вземат съответните мерки за безопасност (както е във всички съвременни спортове), остава само възможността за проверка на правотата и убедеността на политика. Това е нашето становище и то, очевидно, е правилно, като изпитано във вековете човешка история. Дори етимологично погледнато думата "спор" е тясно свързана с думата "спорт", което ще рече, че хората отдавна са били подсъзнателно на ясно, че всички спорове трябва да се решават чрез спортове! По-долу предлагаме конкретната процедура.      Когато лицето X обиди лицето Y и не пожелае да му се извини (т.е. това не е станало случайно), то лицето Y има правото и моралното задължение да го извика на двубой, като ако го направи, то X пък избира в какъв спорт ще се състезават. Всичко е просто и ясно, като остава само да се уточнят и узаконят някои подробности. Преди всичко трябва да се изработи точен списък на спортните дисциплини, по които може да се провеждат такива дуели в Спортаментите, като те трябва да бъдат зрелищни и убедителни, т.е. да е ясно кой е победителя, а не това да става чрез усредняване на спорни мнения на членове на твърде професионално жури. Ние само ще споменем, че художествената гимнастика, например, не може да има място тук (а тя, освен това, е и женски спорт); различните акробатични упражнения на спортни уреди също не са подходящи; за шахмата изобщо не можем да говорим, защото той не проверява силата, а интелекта, но в коя държава управлява интелекта (?) — риторичен въпрос, защото ако такава държава съществуваше, значи скоро там хората щяха да започнат да бъдат командувани от компютрите, а нас, лично, такава перспектива хич не ни устройва; алпинизма, скоковете с парашут, делтапланеризма и парапланеризма, пещерното дело, ски скоковете от трамплин, и прочее, също отпадат. Що се касае до колективните спортове, то те могат да бъдат прилагани само при колективни спорове или при официални празници и други особени случаи.      Остават, обаче, огромно разнообразие от подходящи батални спортове, като различни видове борба, бокс, фехтовка (където победа по точки би трябвало да се изключи), някои рицарски битки, може би, и пр., а също така и различни "надигравания", като вдигане на тежести, мятане на копия, гюллета и други, надбягвания, надплувания, надскачания, конни състезания, мотоциклетни гонки и прочее "над-", за всеки от които спортове трябва да има специални регламенти за победа (или спепен на надмощие), които да изключват равния резултат като изход, тъй като в политиката и спорта се търси само победата! При това Спортаментите, разбира се, ще трябва да разполагат с редица зали, намиращи се най-често по стадионите, и със самите стадиони също, но това са лесно реализуеми формалности, като на първо време, може да се използват съществуващите спортни съоръжения.      Следващият въпрос за законово уреждане е създаването на специални Комисии към Спортаментите като аналог на съдийската институция в спортните игри, които ние предлагаме да се наричат Комисии по Спортсменска Етика (КСЕ). Тези комисии трябва да имат определени права и задължения и само чрез заявка към тях трябва да се санкционират и планират всички политически спорове, които след това трябва да бъдат официално регистрирани и запазвани в архивите. Никой политик няма право дори да удари един шамар на свой противник, освен чрез специално определена за целта бяла копринена ръкавица, която той е длъжен да носи винаги на работа (на заседанията на Спортаментите, или при официалните двубои), втъкната в малкото джобче на сакото му вместо кърпичка! Всички обиди и предизвикателства трябва да бъдат нанасяни стилно, а не чрез обидни думи (както е в съществуващите Парламенти), иначе КСЕ може да глобява лицето със суми от порядъка на 1/10 до 1/2 от месечната му заплата. При по тежки случаи на нарушения тези Комисии трябва да могат да налагат и временно изключване (до три месеца) от Спортамента с лишаване от заплата за периода, като при повторно налагане на същото наказание лицето да се изключва постоянно и да му се вписва забрана за участие до четири години в управлението на страната.      Ако не може съвсем да се избегне употребата на политически квалификации като: "шарлатанин", "мошеник", "продажник", "некадърник", и прочее, то трябва поне да се даде възможност на всяка политическа сила да отхвърли (или потвърди) подобни прозвища чрез честен двубой, като ако обидата не е персонална а партийна, могат да се използват и груповите спортове, като футбол, баскетбол, волейбол, водна топка, и пр., без да забравяме един особено подходящ, но непопулярен у нас мъжки спорт като ръгбито.      Нещо повече, тъй като някои политически разногласия могат да предизвикват вечни спорове (като, например, въпроса: какво да направиш, ако децата ти искат мляко а пък ти си нямаш крава: дали само да гледаш; или да се наемеш да я подоиш и ти, макар и да не е твоя; или да запретнеш ръкави и след десетина години труд да спестиш пари за кравица, и, макар още и да нямаш пари за фураж, да увеличиш шансовете за закупуване на своя крава, та ако не децата ти, то поне внуците ти да пият мляко колкото си искат; или пък въобще да се откажеш от мечтата за кравата, а да си харчиш парите за да купуваш по малко мляко, от тези дето си имат крава и те дерат колкото си искат за разреденото им мляко, и пр.) — та, ако има такива вечни спорове, то трябва да има и някакви ограничения за броя на битките, които могат да се водят в Олимпиамента по въпросите.      Ние от ССС предлагаме да има следните ограничения за обиди към дадено лице или политическа сила в рамките на един мандат: само една битка с дадено оръжие (т.е. в даден спорт) по даден въпрос; и до три битки по един и същ въпрос но в различни спортове (а дали той е един и същ, независимо от различните начини на поставянето му, се определя от КСЕ), като при две спечелени от едната страна битки трета не се води. В същото време, обаче, ако спора вече е приключен с решение от предишни двубои, трябва да се налагат съответни глоби за ново предизвикателство; но при всеки нов мандат, разбира се, въпросът може да се повдига наново. Локалментите разискват само въпроси от локално значение и нямат право да спорят по глобални такива (например, за кравата).      И така: джентълменски двубои по всички въпроси, спортни битки и защищаване честта на личности или политически сили по всяко време докато не се изчерпа разумния лимит на споровете — това е правилното и обективно решение на ССС! Но обърнете внимание, че ние никъде не изискваме двубоите да стават лично от оскърбените или оскърбяващи личности, това е въпрос на чест и решение за всяка от страните. Предполага се, че избиращата страна ще предпочете спорта, в който е силна, но никой не може да изисква другата страна да участвува лично в двубоя, тя може да излъчи и друг човек за свой защитник — защото: какъв интерес имат избирателите да гледат, да речем, борба свободен стил между световен шампион по тази борба, от една страна, и жокей, или боксьор категория "перо", или дори олимпийски първенец, но по плуване или бягане на 100 метра, от друга? Народът може да иска зрелища, но истински зрелища, не циркаджийски истории! Така че всеки може да играе вместо всеки, когато иска да защити честта или веруюто на свой съмишленик, само трябва да заяви това предварително пред съответната КСЕ. Възможно е, също, оскърбяващата страна да избере специално спорта на оскърбеното лице, за да го предизвика да се бие лично, но пък самото оскърбяващо лице може да реши да не участвува лично, а чрез свой застъпник. Освен това, независимо от съответните арбитри в лицето на КСЕ, всяка страна може да си има и свои секунданти, но те нямат решаващ глас.      Що се касае до самия повод за битката (защото хората все търсят повод за да оправдаят с нещо неприязънта си към други лица или чужди идеи), нека укажем, че за препоръчване е изобщо да не се търси повод, поне за лични двубои, а да се използува копринената ръкавица за едно леко потупване с нея по носа на противника на публично място — било то на някое състезание, било в кулоарите или бюфета, било по време на заседание, но във всеки случай в официална служебна обстановка, отколкото да се отправят недоказуеми словесни обвинения, недостойни за видни държавни мъже! Дори и когато обвиненията могат да бъдат съдебно доказани, ние предпочитаме правото на силата, пред силата на правото (най-малкото защото ако нямаше сила, то нямаше да има и какво да узаконява правото). Е, разбира се, всички двубои без повод се считат за един тип и, следователно, не може да се води повече от една битка по въпроса, но пък "всеки със всеки" е доста голямо число, така че няма опасност на народа да му стане някога скучно.      2.2. Приемане на закони      Доколкото основната дейност на Олимпиамента, все пак, е приемането на закони, то ние сме длъжни да изложим нашето виждане и по този въпрос, защото съществуващата (по целия свят) процедура на гласуване е, ей Богу, не само незадоволителна, ами направо погрешна! Тя дава лошо решение, защото избора само от три варианта е силно ограничен (представете си ако в училище се пишеха само три вида бележки на учениците, а именно: "знае", "не знае" и "не знам дали знае", без каквато и да била възможност да се прецени степента на знание — тук полезността на закона), но тя дава и грешно решение, защото това, което трябва да се разбере при гласуването е каква е силата, която стои зад решението, а не бройката на хората, т.е. какво е качеството, а не количеството!      С други думи, тук трябва някакво плавно решение и то такова, което да оценява силата и волята на спортистите. Нашето предложение удовлетворява тези изисквания и освен това е значително по зрелищно от обикновеното гласуване. Това чисто спортсменско решение е ... тегленето на въже! Предоставяме на всеки да размисли и се убеди сам в неговите предимства. Разбира се, можем по старому да говорим за гласуване вместо за "изтегляне" на решението, при все че и двата израза са допустими. А пък ако при някои уморителни гласувания (особено, ако има редица поправки и допълнения, за всяка от които се извършва отделно теглене) се наложат временни прекъсвания на заседанията за подкрепяне на политиците, то това си е напълно в реда на нещата, защото силния дух обитава в силното (и добре нахранено) тяло. За народа, обаче, винаги остава с нищо незаменимото зрелище на този вид гласуване — атмосферата на борбата и силата! 3. Избори      ССС не налага други промени в съществуващите избори за Олимпиамент, Локалмент и Президент, освен указаните в т.1. изисквания към всички висши политици, а именно: да са мъже между 20 и 45 години и да нямат в момента някаква забрана за нечестна игра, като при това могат да представят убедителни доказателства за активна спортна дейност. Формалното преименуване на тези институции беше обяснено по-рано. Ние считаме, че всички избори трябва да бъдат преки и всенародни, доколкото това лежи в основите на истинската демокрация. Нека укажем също, че самата предизборна агитация в случая ще бъде значително облекчена поради широката известност на кандидатите, което ще спести доста средства от бюджета на страната.      Нещо повече, с оглед на повече емоции за народа може да има редица извънредни предизборни спортни състезания, събраните средства от които ще отиват за издръжка (а може би и самоиздръжка) на Спортаментите. Вместо предизборни митинги, на които народа да слуша разни речи и да вика "У-ууу" или "У-раа" (според предпочитанията на всеки*), ние предлагаме силно емоционални спортни състезания, които, освен като триумф на силата и спортсменството, ще дадат и добра политическа ориентация за вижданията на спортистите (така или иначе, кумири за мнозина мъже и съкровени желания за редица жени) и ще помогнат на обикновения човек да направи своя избор по един приятен за него начин. Чрез проникване на спорта в политиката ние ще направим и самите избори едно спортно състезание, в което побеждава по-силния и по-смелия — не този, който обещава повече, а този, който дава повече (положителни емоции) на народа; не този, който мисли за своята лична изгода и облагодетелстване, а за идеалите на чистия спорт и е стимулиран само от желанието за победа. Това, разбира се, не пречи на политиците да печелят актив (и други облаги) от тези спортни битки, но нали затова съществуват наградите в спорта — за да поощряват и отличават най-добрите!      [ * Изглежда, че в това и се състоеше основната разлика между нашите две водещи политически сили в първото десетилетие на демокрацията: БСП-то или партията на бившите комунисти, наричащи се вече социалисти, и казващи "мили хора" като модификация на старото "ура" (за Партията, Правителството, и т.н.), от една страна, и СДС-то или Союза на Демократичните Сили (считащи, че други демократи освен тях просто няма), обичащи да викат "у-уу" и "долу" и да са "анти" на всичко. ]      Специално при изборите за Президент трябва да се тегли първоначално жребий за спортната дисциплина, в която ще се състезават кандидатите за предстоящите избори, както и за категорията им (някоя от по-тежките, разбира се). При един удачен регламент за наистина мъжки спортове като: борба (свободна, класическа, източни), бокс, вдигане на тежести, и други, може да се очакват много интересни предизборни битки ангажиращи вниманието на цялото население към политическата арена. Единствено при това положение нашият Президент ще седи като Зевс-гръмовержец на трона си и ще бъде слушан и уважаван от всички, което неизбежно ще окаже своето благотворно влияние върху демократичното развитие на страната ни. 4. Заключителни бележки      Нека в заключение обърнем внимание на това, как здравия фундамент на силата и спорстменството в политиката поставя лесно всичко на местата си и разрешава сумата нерешени проблеми, като например: за некоректните спорове, тъй като най-убедителната защита на неубедителни позиции е само борбата за тяхното отстояване; за неразумната пристрастност към идеи, чията вярност никой не може да докаже, а и да го направи, след определено време, все едно, ще се окаже, че е сгрешил; за предимствата на смелите и динамични позиции на силата и младостта, а не на опита на старото поколение, защото ако разчитахме само на опита и мъдростта, досега да си живеехме още в пещерите; за правилното гласуване чрез силата и убедеността на Народните Представители при теглене на въжето, а не чрез просто преброяване на гласовете, които всички се считат за равни; за култа към спорта и спортсменството, като един от начините за подобряване на нашия живот; и най-сетне, ако ще да е само заради съчетаване на полезното за страната с приятното за народа!      Но най-важното е, че ние не добавяме нови минуси към демократичната идея, защото ако за управлението на страната не е нужен някакъв ценз (понеже такъв и не се изисква), то значи нашите изисквания за сила и спортсменство не могат да влошат управленческите механизми! Няма никакви съображения, поради които един известен спортист трябва да се окаже по-лош съдник за доброто или злото (което е работата на Народните Представители), от някой ограничен в своята тясна област юрист, или лекар, или икономист, инженер, и прочее, но има голяма убедителност в аргумента за силата, а още по-голяма — в честната игра — и въпреки това такова изискване не съществува в никой Парламент! Само ССС намира правилния ценз за политика, както и правилното място за спортиста, защото и единия и другия живеят за лична изява и за да доставят емоции на народа! Ами, в такъв случай: нека емоциите са повече и по-красиви!      Ако политиката има за цел да направи нашето общество по-добро, то спорта има целта да направи нашето тяло по-добро. Отдавна човечеството е стигнало до истината, че здрав дух може да обитава само в здраво тяло, от дълго време то е на ясно, че здраво общество може да има само при здрави управленчески институции, но за първи път ние от ССС стигнахме до извода как да постигнем това! При това ние не търсихме нещо ново, а просто гледахме както трябва в човешката история, като взехме най-доброто от нея и го въплътихме в демокрацията. По този начин ние създадохме една по-добра, или една нова демокрация!      Чрез ССС към подходяща селекция на държавните мъже и подобряване на техния облик!      Към истински политически битки и двубои само чрез Сдружението за Сила и Спортсменство!      Подкрепете силата, подкрепете спортсменството, подкрепете ССС!     МАНИФЕСТ НА ЦЦЦ (ЦИВИЛИЗОВАНА ЦЕНТРАЛИЗАЦИЯ И ЦИРКОВЕ)      Историята на всички общества е история на компромис между хляба и цирковете за народа! Това е формулирано най-точно в крилатата римска фраза: "panem et circenses", която ние не съвсем точно превеждаме като "хляб и зрелища". За осигуряване на хляба трябва стабилно, централизирано, най-често диктаторско или поне еднопартийно, управление, докато за предлагане на циркове на народа в областта на социалното управление е измислена демокрацията, или избора отдолу, който създава възможности за надприказване на различните партии и за смяна на тези, които са се заседели доста дълго на трона. Истината в този случай, както и в редица други ситуации, е в задоволителната степен на компромис между двете крайности, защото добрата централизация изисква пълно подчинение на народа на властващите, за да се осигури спокойния живот в страната, тъй като целта на всяко управление е да се запази статуквото, но никой не може да се подчинява достатъчно добре ако има правото да критикува и да сменя тези, които го командуват. От друга страна, само възможността за участие на широките народни маси в управленческите процеси, споровете и борбата на различните виждания, реализирани в демократичните форми на управление, могат да предложат така необходимите за народа политически циркове, които наред с това осигуряват и бърза и лесна промяна на линията на управление при нужда.      Както се вижда, това са противоречиви изисквания, и съвременната демокрация успява да се задържи дълго в редица страни, защото тя самата не е тази класическа старогръцка демокрация (която, понеже е била чиста демокрация, или е осигурявала основно само цирковете, не е изтрайвала повече от десетина години в Древна Атина и е била сменяна от поредна тирания). Въпреки всичко, обаче, съвременните компромисни демократични управления, макар и да съдържат наченки на силна централизирана власт, залагат основно на демокрацията, и поради това осигуряването на хляба продължава да куца, като колкото по-бедна е една страна толкова по-осезаемо народа чувства нуждата и от истинска стабилна власт, а не само от циркове. Но за да се оцени правилно нашето предложение, нека първо се спрем на 1. Основните недомислици на демокрацията.      1.1. Опозицията и народът пречат на управляващите в процеса на управление, като най-често искат неща, които, ако самите те трябваше да претворяват в дела, много добре биха осъзнали тяхната неоправданост, а това пък кара водещата партия рядко да се вслушва в техните гласове! Това е психологически добре обяснимо, защото по един начин мисли човек когато самият той трябва да реализира това, което предлага, и по съвсем друг начин този, който просто иска да си каже мнението, но знае, че, все едно, никой няма да го послуша. Точно това дава цирковете, разбира се, но тези циркове пречат на управлението, когато престанат да бъдат само циркове, а позволяват и възможност за влияние върху управлението. След като веднъж една партия е победила в изборите тя трябва да се остави да управлява сама; може да ù се дават съвети и да се предявявят искания, но не и да се очаква тя да се вслушва в тях! И точно тогава управляващите повече ще се вслушват в циркаджилъците, защото те хем ще са им интересни, хем ще могат да минат за техни мнения (докато за народа е важно той да е сит и спокоен, а не кой именно е предложил нещо разумно). Управляващата партия трябва да носи цялата отговорност за своето управление; тя ще има възможността да чуе гласа народен когато дойдат изборите, но не бива да ù се пречи по време на нейния мандат.      1.2. Управляващите подтискат свободните изяви на управляваните, защото се страхуват (и то оправдано), че народа и опозицията ще започнат да търсят начини да попречат на провежданата линия на управление и дори да сменят предсрочно управляващите. Когато някой не е убеден, че другия ще го слуша и уважава, той се опитва или да го излъже, или да прикрие фактите, и когато това не му се отдаде, то управлението става неефективно и започва да буксува. Аналогична ситуация се наблюдава в съвременните семейства, където, понеже решаващите страни са точно две, е очевидно необходимо еднозначно определяне на решаващия глас, и ако то отсъствува (както и става в днешно време), то семейството започва да се разпада. Подобна е участта и на редица демократични режими, особено на тъй наречения двуполюсен модел, когато се появяват "два остри камъка", за които народа казва, че те "не мелят брашното", защото най-честата реакция е просто да се прави обратното на това, което другата страна иска (за да се види кой е по-силния). Ако управляващите са убедени, че никой няма да им попречи да си изкарат мандата те ще се стремят (или поне по-умните от тях) да удовлетворят желанията на опозицията и на народа, за да бъдат отново избрани и следващия път. Както се вижда, едновременното действие на победилите и победените в изборите, на една и съща арена наречена Парламент, води само до неприятности, като нито хляба се осигурява добре, нито цирковете са си циркове.      1.3. Истинската демокрация остава на улиците, тъй като в повечето случаи основните предимства на демокрацията се проявяват под влияние на най-различни извънпарламентарни сдружения, били те: движения за опазване на околната среда, за защита на животните, за свобода на хомосексуализма, разни женски дружинки, пацифистки движения, обединения на пенсионерите, или на някои малцинства, и прочее, както и на редица видни личности, или пък на извънредно създадени временни сдружения, но не и в резултат на дебатите в Парламента. Не че Парламентът съвсем не предлага циркове на народа, но истинските циркове стават по улиците, и дори ако си представим, че е възможно задоволяването на всички желания на масите, преди още те да бъдат изказани, то пак ще се намерят недоволни поне от това, че няма да има на какво да възразяват! Следователно всички циркаджилъци трябва да се съберат на едно място, в специално определено учреждение, до което всички желаещи да имат достъп, а не само официалната опозиция от Парламента.      1.4. Във всички Парламенти отсъствува правилото за два мандата за политически партии, което е важен динамичен елемент в съвременната демокрация. Такова правило съществува за Президента, но той е само един човек, а не съществува за самите партии, като при това положение дадена партия може да печели изборите и пет мандата подред, и народа да бъде управляван от все едни и същи хора, защото никой няма да се откаже от поста си доброволно, ако неговата партия продължава да води. При демокрацията няма най-добра партия, защото ако имаше такава, то не би трябвало тя да се подменя (както и става при тоталитарните режими), така че всяко по-дълго заседяване на власт неизбежно засилва централизацията, но намалява зрелищността за народа. Нужен е, следователно, някакъв таван за продължителност на управление на всяка една партия (коалиция), което ще доведе и до по-честата подмяна на самите политици, понеже, както в семейството, така и в политиката, разнообразието е основното нещо, което прави живота поносим.      От казаното вече става ясно, че съвременната демокрация представлява една безразборна смесица от централизация и циркове, при която никой не си прави труда да определи някакви граници, където свършва едното и започва другото, поради което цирковете пречат на управлението и обратно, а демокрацията съществува, защото не може страна без управление, и досега не е било известно нещо което да я направи по-добра. Ние от Цивилизованата Централизация и Цирковете (ЦЦЦ) се наемаме да поправим този пропуск, като предлагаме 2. Нови демократични структури.      Тези структури са основно две, които са чисто въплъщение на двете начала в управлението, като първата от тях се нарича      2.1. Говермент.      Това е самото управление и няма нужда да измисляме друго название след като тази дума е добре известна в западните езици. Говерментът е Правителството в съвременните демокрации, но наред с управленческите функции на Министерския Съвет, който е част от Говермента, тук влизат също и Местните Съвети, като регионални управленчески органи, Законодателната Палата, като аналог на законодателните функции на традиционните Парламенти, както и Президентството, с представителни и консолидиращи функции. Тези структури и техните права се определят от Конституцията на страната, а тяхното запълване с конкретни личности става по решение на Представителния Съвет (ПС) на партията спечелила изборите. Този Съвет се състои от 100 души Народни Представители (НП) от водещата партия в изборите, които се определят като се сумират гласовете само на първата партия, разделят се на сто и така се определя квотата за едно представителско място в ПС. После според тази квота за всеки район се изчислява едно число равно на броя на местата в ПС от района, като гласовете за тази партия се разделят на квотата. Това число не е цяло и затова първо се избира минималния брой НП според цялата част на това число и след това всички райони се подреждат в намаляващ ред на дробната част на същото число и се избира по един човек от всеки район от началото на списъка в този ред до набиране на нужния общ брой от сто души, което гарантира едно справедливо закръгляване в полза на най-големите части. Изборът отдолу стига до определянето на политическата сила и нейните представители, а оттук нататък вече започва разумния избор отгоре според решението на тази сила.      Водещата партия определя различните Министри, но те не са толкова важни личности, както е прието да си мислим, а само помощници в процеса на управление, което казва и самата дума, която е производна от корена ... "мини-", разбира се, т.е. нещо малко (като специално на английски minister значи още дребен свещеник или клисар, посланик, и въобще служител на някаква централизирана структура; е, той не е чак толкова дребен служител понеже има и по-дребни, добавени — от add като събирам или ad- като представка — към него хора, които администрират). Представителният Съвет на управляващата партия назначава също и членовете на Законодателната Палата съобразно определени професионални критерии, утвърждава Местните Съвети според листите на партията по райони, както и избира и Президента и Вицепрезидента, и това е върховния орган на страната след започване на дадения мандат, който може да извършва всякакви смени в Говермента или да сезира (отменя) решения на отделни негови звена. Това, естествено, не означава, че в Говермента не могат да влизат представители и на други партии или безпартийни, ако те са добри професионалисти, но ПС е инстанцията, която трябва да ги утвърди и си носи отговорността в случаи на евентуални грешки.      Представителният Съвет не е постоянно действащ орган и той избира един Координационен Съвет (КС) от 12 души от редовете си като постоянно функциониращ такъв и с права да предизвиква свикване на целия ПС при нужда, тъй като повечето НП от управляващата партия заемат някакви постове в Говермента. Приемането на законите, се извършва от ПС, като всеки проектозакон може да бъде подложен на предварително обсъждане. Заседанията на ПС се провеждат, като правило, при закрити врати, като решенията се вземат с обикновено или квалифицирано мнозинство (според случая) и се оповестяват официално. Същото важи и за отделните звена на Говермента. Мандатът на Говермента и на Представителния Съвет е съгласно приетото в Конституцията (като ние считаме 4 години за подходящ срок) и той не може да бъде продължаван, но може да бъде прекратен предсрочно по решение на ПС взето с квалифицирано мнозинство от 2/3 от членовете му и тогава трябва първо да се проведат нови избори в съкратени срокове (до три месеца) и чак след това да се предаде властта. Представителният Съвет може да се свика и по инициатива на поне 1/4 от членовете му, но само той олицетворява цялото управление и носи цялата отговорност. Всякакви публични дебати пречещи на управлението са изключени от Говермента, тъй като той целенасочено е отделен от цирковете и изявата на народната воля, за което съществува друга структура наречена      2.2. Циркамент.      Както следва от названието му това е структура за предоставяне на демократични циркове на народа, за спорове и за изява на народната воля. Нашата презумпция е, че всяко сравнително масово движение трябва да има някакво представителство в Циркамента, с оглед хората да могат да се изкажат и претенциите им да се протоколират и бъдат представени на Говермента, ако получат положителна резолюция в някое от звената на Циркамента. Това, разбира се, не означава, че Правителството трябва да им обърне внимание, но пък и всяко "необръщане" на внимание може да се стовари после на гърба на управляващата партия, така че точно това е нужната степен на компромис и на разделяне между управление и циркове. С оглед на справедливо представяне на всички слоеве от населението в Циркамента той се състои от три отделни Камери, а именно:      а) Камера на Представителите (КП). Тази Камера е твърде близка до традиционните Парламенти, или по-точно до тяхната опозиционна част, т.е., това е официалната опозиция, като в нея влизат също 100 души но от всички останали партии като изключим водещата (която окупира Говермента), и освен това тези партии имат достатъчно набрани гласове за да прескочат някакъв долен праг (също традиционно изискване). Този праг според ЦЦЦ трябва да бъде пет процента от гласовете за Циркамента, което, всъщност, съответствува на около 3% при другите Парламенти (защото нормално поне 1/3 от НП са от първата партия, която тук отсъствува). След като се изхвърлят тези партии които не прескачат прага се сумират гласовете на тези за КП и се делят аналогично на 100 за определяне на квотата на всяка от тях, като се заделя първо цялата част, а после и добавката в реда на намаляване на дробните части. Конкретните представители се избират според листите по райони, пак най-напред целите бройки, а след това и добавките според десетичните остатъци. Между другото по този начин е редно да се определи и един списък от десетина резерви (като се продължи обхождането на дробните части и, евентуално, се почне пак отначало), с които да се допълва КП при нужда.      б) Камера на Антипредставителите (КА). Тази Камера е вече нов елемент, който няма аналог в традиционните Парламенти. Тя се състои също от 100 души, като тук са представени тези политически партии, които не са набрали нужния брой гласове за да влязат в КП, като и тук съществува долен праг от пет процента. Сметките са напълно аналогични на предишната подточка, като вече се изключват всички партии до последната представена в КП включително, само че, тъй като тази Камера и без това е на малцинствените партии, то те се представят обратно пропорционално на гласовете си, така че тези с най-малко гласове да се "чуват" най-добре. Това е един типично цирков елемент и той положително ще доставя много емоции на народа по време на дебатите в тази Камера. По точно казано, тази обратна пропорционалност означава, че след определяне точната бройка на мандатите по партии тези мандати се зачитат точно в обратен ред като първата партия получава бройката Представители на последната в КА и обратно, втората — на предпоследната, и тъй нататък.      в) Камера на Извънпарламентаристите (КИ). Тази Камера също е съвсем нетрадиционна и се състои пак от 100 души. В нея влизат по трима души от всяка от непредставените никъде другаде политически сили от участвалите в изборите, както и от всяка друга организация пожелала да бъде включена (стига да е регистрирана според закона за организациите с идеална цел), която може да бъде представена в момента. Нека поясним това: тъй като тук могат да бъдат представени най-много 33 организации това ще рече, че ако те са повече от тази бройка, просто се тегли жребий кои от тях да влязат, като всяка сила вече си излъчва по 3-ма души, които да я представят (първите в листите, ако те са от участвалите в изборите), и освен това тези хора избират един от тях за Председател (и за да допълнят бройката до 100), като тази сила, от която е Председателя предлага още един на негово място. Поддържа се и списък на чакащите за включване, като на всеки шест месеца тези сили се актуализират (евентуално се избира и нов Председател) като се подменят максимум десет сили (ако има поне толкова на опашката), като както определянето на тези, които трябва да излязат от играта, така и на тези, които трябва да влязат, става по случаен начин — чрез жребий! Това е съвсем справедливо защото в КИ са представени сили с практически нулево значение за управлението (но със значение за цирковете), и няма никакви други съображения за по-голямата ценност за демокрацията на която и да било от тях, като в този смисъл наредбата в опашката не дава никакъв приоритет за включване. При това всяка излязла сила може отново да застане на опашката при желание. И, естествено, че ако няма 33 такива сили, то КИ ще бъде с непълен брой.      Камерата на Извърпраламентаристите разрешава задоволително и въпроса с индивидуалните кандидати (ИК), тъй като те могат да си регистрират лесно някакви сдружения с идеална цел (примерно: "Иван Иванов и Поддръжници") и просто да се запишат в списъка на чакащите, дори и да не са участвали в изборите, при което ще имат съвсем реални шансове да бъдат представени (и то от трима души) в Циркамента, за поне 6 месеца. Може, обаче, да се предложи и алтернативен вариан на КИ, при който тя да се състои от до 30 партии по 3-ма души и до 9 индивидуални кандидати, плюс Председател, като се поддържат два отделни списъка на чакащите — за партии и за ИК — като се подменят до 10 партии и до 3 ИК. Но, все пак, нека отбележим, че презумпцията за индивидуалните кандидати е по-скоро една поредна демократична недомислица, защото те се избират по райони, а не за цялата страна, където много по-лесно една известна личност би могла да събере нужния брой гласове. Освен това, какъв е смисълът един ИК да спечели в три района, примерно; или пък, ако се избира от цялата страна, то да спечели пет мандата, да речем? Прочее, ясно е, че те съществуват само за да прикрият политическата сила, която стои зад тях, поради което ЦЦЦ счита, че те и не трябва да съществуват, а съответните лица да вземат участие в управлението, ако желаят и ако могат, по някакъв друг (по-лесен) начин.      Както се вижда Циркамента е един истински демократичен цирк, където са представени: както традиционната опозиция — в Камерата на Представителите; така и типичните малцинства, които участвуват в изборите но не стигат до класическите Парламенти, при това максимално атрактивно — в Камерата на Антипредставителите; а така също и всички извънпарламентарни сили, които отсъствуват в традиционните Парламенти и обикалят улиците с надеждата да привлекат вниманието на населението и управлението — в Камерата на Извънпарламентаристите. Тези Камери са наредени по старшинство (по реда на изброяването), и всеки човек от народа може да иска достъп до Циркамента, но отдолу нагоре, т.е. първо до КИ. Ако КИ излезе с Резолюция, че неговото мнение заслужава внимание, той може да иска достъп и до КА, и по аналогичен начин и до КП. Разбира се всяка Камера може и да откаже достъпа на това лице, или да отхвърли неговата теза като безсмислена или неактуална. Аналогичен е начина на кореспонденция на тези Камери и с Говермента, като само КП има право на достъп до него, и то пак не непосредствено, а чрез кореспонденция, на която, както споменахме и по-рано, Говермента съвсем не е задължен да обърне внимание. Ето как и управлението може да бъде управление, и цирковете — циркове!      В Приложението е даден един подробен пример за разпределението на местата в гореуказаните демократични структури според изискванията на ЦЦЦ. Тук остана да разгледаме още една структура, който има временно участие в управлението и която се нарича      2.3. Общо Събрание.      Общото Събрание (ОС) се свиква в началото на всеки мандат за срок от две седмици, който може да бъде продължаван още до два пъти за същия срок. При навременно проведени избори ОС може да се свика дори и един месец преди изтичане на мандата на стария Говермент. В него влизат 100-те души от Представител-ния Съвет на водещата партия, както и 100-те души от Камерата на Представителите от Циркамента. То може да се произнася само по въпроси за промени в Конституцията, водещи до промени в състава на демократичните органи на управление, за евентуални корекции в продължителността на мандата с оглед на закръгляване, но по-малко от плюс /минус една година, или за преразпределение на някои власти. Всички решения на ОС се вземат с квалифицирано мнозинство от 2/3 и докато то не приключи своята работа стария Говермент продължава да функционира. В нормалния случай тези две седмици са просто един период за опознаване на бъдещите управници, за анализ на изминаващото управление, и за предаване на работата в съответните структури от една партия на друга. Възможно е също да се приеме ОС да се събира след изтичане на една година пак по за две седмици на всеки 6 месеца, за анализ и отчет, като след втората година да има право да се произнася и за предсрочно прекратяване на мандата и насрочване на нови избори. 3. Демократични избори      Изборът за Говермента и Циркамента е всенароден, с бюлетини и листи на кандидатите, така както е в традиционните демокрации. Новият момент тук, е така наречения, отсрочен мандат, което означава, че ако една партия /коалиция заема два поредни пъти Говермента и ако спечели и трети път тя получава само правото в някой от следващите два избора да премине с едно място напред, докато в момента се връща с едно място назад, като се счита за втора сила и като така получава сигурно надмощие в КП на Циркамента! Разбира се, това преминаване напред при следващ избор има смисъл само от второ място на първо, защото тази класация няма как да промени процента на гласувалите за партията и, следователно, не оказва влияние на КП, но това може да се окаже много съществено понякога, когато не ù достига някакъв си процент до първото място. Този отсрочен мандат е съвсем справедливо решение, което удовлетворява изискването за максимум два мандата за всяка партия, като в същото време не ощетява никого, но ако вместо партия имаме коалиция, то това правило се прилага за цялата коалиция, така че ако до следващите избори дори една политическа сила излезе от нея, то и всички останали също губят отсрочения си мандат. Освен това нека укажем, че тъй като това състояние остава в сила само до два поредни избора, и се завоюва също за толкова, то няма как повече от една партия /коалиция да се ползуват едновременно от него.      Тъй като Местните Съвети са част от Говермента то няма нужда от отделни избори за тях, а те и без това са административни звена, или поне би трябвало да бъдат такива. Ако нашата страна беше разделена на автономни области или щати, с някакви отделни териториални органи и закони, тогава би могло във всеки щат да се провеждат и избори за местни органи на управление, но при нас такава нужда няма. Определянето на Законодателната Палата като професионален юридически орган за законопроизводство решава и въпроса с професионалната некомпетентност на политическите лидери, защото този който управлява съвсем не е нужно да може и да съставя закони. Законите се изработват от Палатата, а се приемат от ПС на Говермента, което не изключва (дори предполага) възможността Камерата на Представителите на Циркамента да се произнесе по всеки законопроект, ако ПС или КС реши да им го прати за мнение. КП от своя страна може да реши да запознае и другите Камери с даден законопроект, но Циркамента не решава нищо, а работи по указания на Говермента и в определени от него срокове. Изборът на Президент престава да бъде един пореден цирк за народа, защото неговата длъжност е особено важна за държавата, а професионалните му качества могат да бъдат най-добре оценени от неговите колеги от партията, която оглавява Говермента, и затова той се избира от Представителното Събрание на победилата партия. Така се изключва и възможността за съществуване на Президент от опозиционна партия, което може само да отслаби дадено управление и да предизвика предсрочни избори.      Като правило ЦЦЦ предлага всички мандати да започват от 01.01. на година кратна на 4, като изборите се провеждат три месеца преди това време (т.е. през октомври), и дори Общото Събрание да се свиква в началото на декември. Предизборната борба започва нормално 6 месеца преди поредните избори (или от 1 април), и всякаква временна забрана на политически партии, ако такава е била наложена от Говермента, се отменя за да протекат изборите справедливо, а после следващия Говермент може пак да наложи такава, ако счете това за необходимо, но само с решение на Представителното Събрание, взето с квалифицирано мнозинство. Дори и в обстановка на военно положение, или при предсрочно прекратяване на мандата (пак по решение на ПС), изборите трябва да протекат нормално, като в такива случаи се разрешава предизборния период да бъде съкратен, но до не по-малко от три месеца.      Военно положение може да обявява първоначално само Президента но за срок до 14 дни, което може да бъде продължено още веднъж. При военна опасност или сериозни вътрешни размирици ПС има правото да продължи това положение и до края на мандата (т.е. след изборите и до поемане на властта от новия Говермент). Прочее, всички тези неща трябва да бъдат фиксирани в Конституцията на страната, като се спазят основните идеи на ЦЦЦ. Редно е да се определи също и заплащането на различните структури, като ние предлагаме следната градация: КИ на Циркамента да получава само по една минимална работна заплата (МРЗ) месечно, КА — по 2 МРЗ, КП — по 3 МРЗ, а служителите на Говермента и ПС — от 4 до 7 МРЗ.      Цивилизованата Централизация прилича донякъде на познатия ни демократичен централизъм, само че при него имаше само централизъм и нямаше реална демокрация, защото нямаше партийни борби и истински избори. При нашето предложение има както силна централна власт (която може да забранява временно политически партии, демонстрации, и прочее изяви на публично недоволство водещи до размирици в страната), така и истински свободни демократични избори, при което в Циркамента са представени не само спечелилите изборите партии, а и всички останали партии и слоеве на населението. Разбира се, всички нямат равни права за намеса в управлението на страната, но нали тъкмо за това се провеждат изборите — за да се определи коя политическа сила какви права ще има през поредния мандат! А правилото за отсрочения мандат е просто необходимост за всички демократични форми на управление, само дето още не се прилага никъде.      Искаме ли адаптивно и динамично управление трябва да изберем някаква форма на демокрация, искаме ли стабилна и силна демокрация трябва да изберем някакъв начин за централизация, искаме ли зрелища и емоции за народа трябва да му дадем възможност за свободна изява и циркове. Цивилизованата Централизация и Цирковете удовлетворява всички тези изисквания.      ЦЦЦ запазва всичко ценно от демокрацията като я централизира и засилва, но по един цивилизован, а не тоталитарен начин. Цивилизованото общество изисква цивилизована демокрация, а цивилизованата демокрация е ЦЦЦ.      Демокрацията постоянно се развива и подобрява, или мутира и еволюира. Най-новата мутация в областта на демокрацията е ЦЦЦ.      Ако цените цирковете, ако цените централизацията, ако цените цивилизацията, значи цените Цивилизованата Централизация и Цирковете!       КРАЙ НА ТРЕТИЯ ТОМ