КОМУНИЗМЪТ КАТО РЕЛИГИЯ (ПОПУЛЯРНА СТУДИЯ) Христо МИРСКИ, 1998      [ Тъй като това е цяла книга, то привеждаме идеята за оформяне на корицата. Тя по принцип трябва да изглежда по следния начин: в :червен фон; отпред под заглавието има картинка; отзад на цялата страница — също.        На картинката отпред: лявата част е ъгъл на стая, с подпряно червено знаме на стената, на малка масичка или табуретка пред него стои портрета на Ленин в инкрустирана (със сърпове и чукове, ако това може да се изобрази) рамка и с две горящи свещи отстрани; пред портрета, от дясно, е коленичил на малко килимче (по-скоро рогозка или сламеник) един войник-будьоновец със сведена глава (лицето не се вижда), свалил шапката си (с червена звезда), която стои от ляво до него, към главата; от дясно е положена пушка със затъкнат щик на нея; позата на войника е като при молитва на мусулманин, който е с боси (и мръсни, ако това се вижда) крака и с кръпка на гащите му, а обувките му, раздърпани и окъсани, стоят отляво до краката му; всичко излъчва фанатизъм и мизерия.        На картинката отзад: на фона на корицата е нарисувана дланта на разтворена лява човешка ръка (с палеца отляво) с разперени пръсти, в средата на която има червена петолъчка с петоъгълна дупка в средата и около нея по една "гарга" (или ъгълче за отмятане, с леко удължена дясна част — вижте т.IV.3) между лъчите в ляво долу, дясно долу, и най-отдолу (т.е. общо 3 гаргички). ]       СЪДЪРЖАНИЕ НА РАЗДЕЛИТЕ      Въведение      І. Прилики на комунизма с другите религии      ІІ. Различия между комунизма и другите религии      ІІІ. Минало и бъдеще на комунистическата религия      ІV. Пентаизмът — религията на бъдещето      Приложение: Етимологично изследване (multilingua)             ВЪВЕДЕНИЕ      Въпреки многократните разисквания за вредата или ползата от комунизма, разисквания, които обикновено не водят до безспорни изводи, защото всяко нещо зависи от времето и мястото, всяко лекарство — от дозата, всяко управление — от обекта на управление, всяка демокрация — от демоса, и прочее, изглежда че настоящото разглеждане е необходимо за нашия народ, или поне за мислещата част от него. Необходимо е не толкова за да открие нови виновници за кризата или катастрофата в България, колкото да хвърли правилна светлина по въпроса, защото кризата, както се оказа, започна след отказването ни от комунизма, а пряко доказателство за ползата или вредата от него ние, така или иначе, нямаме, понеже нямаме тъй наречената "контролна група", както казват медиците, която винаги трябва да присъствува при изпитание на едно лекарство, за да може да се направи някакво сравнение, т.е. ние нямахме две Българии: едната — комунистическа, а другата — не, за да сравним резултатите. Немците имаха две Германии и въпреки това и там може да се спори, защото те не бяха еднакво природно надарени, нито еднакво големи, нито еднакво пострадали от войната, а и източната издържаше донякъде Социалистическия Лагер, по простата причина, че от един общ впряг най-много страдат силните кончета (а печелят слабите — такива като нас, например). Ние нямаме такова доказателство и можем да се сравняваме, или със събратята си по съдба: бившите комунистически страни, като Чехия, Словакия, Полша, Унгария, и прочее — което сравнение не е в наша полза — или с териториалните ни съседи от некомунистически тип, като Гърция и Турция — което сравнение сега също не е в наша полза. Разбира се можем да се сравняваме и с "тежките" случаи като Сърбия, Чечения, и други райони, където хората се изпопребиха, а ние още не сме (макар че и това си има своите причини — донякъде робската психика на българина наследена от петвековното османско робство), но пък в такъв случай защо да не се сравняваме с Руанда, например, та да спечелим още по-голям актив?      Нашата цел сега, обаче, не е да разискваме по тези въпроси, а да внесем известна яснота по отношение на феномена "комунизъм", който притежава всички съществени характеристики на една религия, но трудността при осъзнаването на този факт идва от близостта ни във времето, тъй като на едно социално явление, изглежда, трябва да се гледа винаги от известно разстояние, така както за да се обхване добре една художествена картина човек трябва да се отдръпне малко назад от нея. Другата трудност за осмислянето на споменатия факт идва от ограниченото ни схващане за това що е религия, в смисъл дали тя е моно- или поли- теична, дали при нея има прераждане на душата или не, дали изисква жертвоприношения или не (на хора или само на животни), дали мъртъвците трябва да бъдат погребвани (с дрехи или не), или хвърляни в морето, или изгаряни на клади, или балсамирани и поставяни в някакви постройки (било то гробници, пирамиди или нещо друго), дали мъжете приживе трябва да се обрязват или не, дали сексуалните контакти са разрешени само между двама съпрузи, или между повече (повече мъже, или повече жени, или повече и от двата вида), и прочее и прочее. Но всичко това е само някаква класификация на съществуващите религии, която, като правило, включва само това, което е вече известно, и най-често изключва онова, което е още ново и неподредено на местото му!      Подобен случай бихме имали, ако решим да дефинираме колата, например, като: устройство за превоз на хора, задвижвано от двигател с вътрешно горене, което има четири колела и изолира пътника от околната среда. Това е ограничаваща дефиниция защото колата може да не се движи от такъв двигател, а от някакъв друг, а може да се движи и с педали, или да се тегли от някоя външна сила (както и само да се търкаля по нанадолнището), може изобщо да не изолира пътника от средата, а пък колелата могат да бъдат всякакъв мислим брой, включително и нула (ако се движи на въздушна възглавница, например, или пък плува във водата). Единственото нещо което можем да изискваме от колата е тя да може да се движи в пространството (а може и във времето, поне в научната фантастика), и нека в този смисъл напомним, че в много езици сумата думи на "кар-" и със смисъл на някакво движение, такива като: карам, каруца, караван, английското car, картинга, руския каравай (т.е кравай, като нещо което може да се търкаля), немското kehren (завивам), и прочее идват от Древна Гърция (а корена е и по-стар) и по-точно от митологичния Икар (който дори не се е движел по земята, а се е опитвал да лети във въздуха), като тази връзка с Икар се потвърждава и от фирмените названия Ikarus и Karossa.      Ами, тогава не ни остава нищо друго освен да започнем нашето разглеждане. І. ПРИЛИКИ НА КОМУНИЗМА С ДРУГИТЕ РЕЛИГИИ      0. Дефиниция на понятието "религия"      И така нека се опитаме да дадем някаква работна дефиниция на понятието "религия", като: цялостна социална система от схващания и ритуали, която се базира изключително на вярата и има за цел да подкрепя и насърчава хората във всекидневната им дейност и особено в трудните им моменти, давайки смисъл на иначе безсмисления от гледна точка на индивида живот. Това е достатъчно общо и всеобхватно определение, което не изключва никоя от съществуващите религии и дава възможност за приобщаване и на нови такива. Във всеки случай по-точна дефиниция би ни ограничавала, така както говори и разборът на подобните думи: о + предел + ям, о + гранич + авам, de + fine = make_it_finite, de + limit = set_limits и прочее, които идват от разбирането за неограничената сложност на живота и необходимостта да отрежем нещо от него, за да можем да го вземем и изучим. По-нататък ще разгледаме повече от дузина основни характеристики на комунизма като религия, които взети поотделно не са достатъчни за подобно твърдение, но техния комулативен ефект напълно аргументира нашата теза. Наред с присъствието им в някоя от религиите ще разглеждаме и проявата им в комунистическия социализъм, а паралелите с националния социализъм, както и на някои от тях с други видове обществено устройство оставяме на въображението на читателя.      1. Вяра вместо разум      Това е най-съществената черта на всяка религия, но тя далеч не е единствената, разбира се. Без да дискутираме кое от двете е по-важно ще отбележим, че единственото, което разума може да направи в тази насока, е да докаже по разумен път, че Бог трябва да съществува, като "трябва" е нужно да се разбира в смисъл, че ако Бог не съществува, то той трябва да бъде измислен, защото човек просто иска да има някакъв Бог, за да има нещо, в което той да вярва и на което да се уповава, а това означава, всъщност, и самата дума религия (на английски тя идва от глагола rely on, което значи "разчитам, облягам се на")! Аналогично етимологично потвърждение на казаното се крие и в думата pater, която на английски означава свещеник, но която идва още от древния санскрит, където означава "греда, подпора", а това е и значението на вече рядко употребяваната наша дума "патерица" (значенията може и да се различават, по окончанията, но е важен образа, защото в санскрита pater или "пътер" е баща, а в латинския patera е жертвена чаша). При желание може да се разгледат и други подобни думи, като: "папа", т.е. баща, отец, при когото човек отива за защита (и който дава и "папото", което било и латински жаргон); руския "батюшка" като название на свещеника; самата дума "свещеник", която идва от "свети човек", при когото се отива за утеха и на когото може да се вярва; английския God (респ. немския Gott), който кореспондира с good и ще рече "Доброто" (така както дявола, е вариация на тема the evel и ще рече "Злото"), и прочее. Във всеки случай религията за хората е това, което са приказките за децата! При нея нещата се възприемат не защото са верни, а тъкмо по обратната причина, или поне това гласи крилата фраза, дошла до нас от римско време, че "аз вярвам, защото не е за вярване" (или credo quia absurdum, по латински), и това е ... логично, защото това, което е вероятно, което се случва или може да се докаже, то и се доказва, чрез примери или логически изводи, а това, за което няма никакви доказателства може да бъде прието само по пътя на вярата.      При комунистическата религия се вярваше в победата на комунизма, в "светлото бъдеще" на човечеството, в това, че "човек за човека е приятел и брат", и прочее. Но след като детето непременно си иска приказката (дори не е задължително тя да е хубава, може да има и разни страхотии в нея), то с какво "комунистическата приказка" за светлото бъдеще беше по-лоша от мита за демократичната панацея, например, след като и едното и другото могат да се приемат само на вяра, а при практическата им проверка се оказват все някакви заблуди? В крайна сметка, важно е да има вяра, а не доказателства, като ако нещо не се потвърждава от живота, винаги може да се намери някакво оправдание, както ако болния, например, въпреки денонощните му молитви, все пак не оздравее, това не значи, че няма Бог, или че дори и Бог вече не може да му помогне (което, между другото, ще рече, че Бог изобщо не е никакъв Бог), ами че болния не се е молил достатъчно добре или е объркал нещо думите на молитвата! Обърнете внимание, обаче, че колкото действителността е по-лоша, толкова по-често хората вярват на приказките (а и какво друго им остава?), и не е виновна вярата (за това че хората вярват), а действителността (за това, че ги принуждава да вярват)! И нека припомним, че "призрака на комунизма" не бе тръгнал по света от Русия, а от самия център на Западна Европа, но в по-богатите и развити страни (като Германия, Франция, Англия, Америка, Швеция, и пр.) много малко хора повярваха в приказката за светлото бъдеще, докато в по-измъчените и гладни страни като Русия, България, Монголия, Куба, и прочее, хората нямаха друг изход. Накратко: вярата и разума са двата полюса на човешката мотивация и там, където единия не успее, успява другия!      2. Съществуване на по-добър свят      Всяка религия предлага на хората нещо по-добро от съществуващия свят, който отдавна е известно, че е лош и несправедлив, като използува понятието за "отвъдното", което идва за да възмести страданията на хората на този свят. Няма значение какви са нашите представи за онзи свят: дали той е горе в небесните сфери или в дън земята, дали е в някаква друга Вселена, дали е пак на нашата Земя, но в друго време и духът ни е под друг облик, дали е при боговете (било то при единния и "триличен" Бог, или при някакъв безличен Аллах — произнасяно просто като един възглас на възхищение и почуда, откъдето и трябва да идва името му), или пък духовете, при все че общуват с божествата, все пак живеят отделно от последните (например, предпочитат да се навъртат около местата, където са живели, или където са били погребани или убити). Всички религии, обаче, са единни по въпроса, че онзи свят е максимално различен от този и то точно по най-съществените неща, а именно: докато този свят е краен, другия е безкраен; докато личния ни живот на този свят може да повлияе на онзи, то "живота" ни на онзи свят не влияе на този, защото времето има само една посока; докато този свят е лош и несправедлив, то онзи е добър и заслужен; и това което отива да "живее" там не е нашето сегашно тяло, което е само обвивка на духа ни или на най-същественото от нас, ами самата ни същност, най-важната информация за нас, макар и в друг облик.      Това, което за всяка религия е задгробния живот (или поредната инкарнация на душата), за комунистическата религия беше "светлото комунистическо бъдеще". Реално погледнато, обаче, това е едно доста по-съвременно и прогресивно схващане, което изисква по-малко предварителна вяра, защото човек може и да се запита дали ада съществува и дали там е толкова горещо (или, ако е толкова горещо, как духовете изтрайват; или пък, ако и да могат вечно да траят, как най-сетне не вземат да свикнат с тази жега и тя да им стане безразлична); или дали е толкова хубаво да се пие всеки ден все една и съща амброзия (явно някакъв допинг, но сигурно е по-лоша от уискито); или човек (пардон, духа му) да участвува всекидневно в най-различни "агитки" с хорова декламация и възхвала на Бога; и прочее, но това, че нашите деца ще живеят в бъдещето всеки го вярва и е естествено той да иска то да бъде по-добро от настоящето (особено от ХХ век, поне що се касае до "грандиозните" ни масови убийства). А какво са нашите деца и внуци, ако не нашата инкарнация, или нашия дух, или нашите гени, казано на по-съвременен език? Макар че това е съвременен език, но с употреба на стари термини, защото: ген, генетика, γυναικα ("гинека") или жена по гръцки, джина от арабските приказки, затворен в бутилката, напитката gin, като вселяваща немирен дух в човека, турското cingibi ("джингиби"), което означава гъвкав или неуловим, а ако щете и растението женшен, което на английски е ginseng ("джинсенг") и преведено от китайски значи "човешко подобие" (а още по-точно "човешка сянка", ако разбием думата на срички), и прочее са все вариации на тема дух или spiritus.      3. Предмет на култа и храмове      Представата за Бога /боговете като предмет на култа еволюира в различните религии: от описанията на техните различни инкарнации при хиндуизма, през многото богове в гръцката митология, през християнската Света Троица, през мусулманския Аллах, който просто съществува, винаги е съществувал и винаги ще съществува, и това е всичко, което може да се каже за него, докато се стигне до комунизма от средата на ХIХ век, когато Бог съвсем изчезва, като създател на материалния свят (победен от науката), но следа от него остава във всяка човешка душа под формата на комунистическо съзнание. И обърнете внимание, че комунистическата теза за отсъствието на Бога, и мусулманското виждане за това, че никой не знае как изглежда Бог (той е нещо като същество от четвъртото измерение, ако това е по-понятно за читателите на научна фантастика), и древно-гръцкото схващане за агностицизма, като твърдение, за това, че никои не може, нито да докаже, нито да отхвърли тезата за съществуването на Бога и, следователно, тя е въпрос на приемане или на вяра, и "геометричните" (т.е. аксиоматични) доказателства на Бен Спиноза за съществуването и редица свойства на Бога, който някъде към третата му книга се оказва просто друго название на природата, и понятието използвано от великите мислители от епохата на Възраждането, че съществуването на Бога е въпрос на хипотеза, която човек може да използува, ако има нужда от нея, но може и да не използува — всичко това са все аналогични и практически еквивалентни твърдения. Да поясним, че съществуването или не на Бога не може да бъде доказано от човека, просто по дефиниция, защото доколкото Бог е неунищожимо и всесилно Същество (или субстанция, както казва Спиноза), то това Същество може да се "скрие" от човека, както и когато То си иска, така че този, който си мисли че Бог няма, може да се лъже, така както и този, който си мисли обратното! А можем да приведем още и един цитат, намерен в литературното наследство на Михаил Енде ("Момо", и други книги) на самотен лист хартия, където пишело: "Ако съществуването на Бога може да бъде доказано, значи Бог няма!".      Всичко това идва да покаже, че комунистическото отрицание на Бога, като догматично понятие, не означава, че при комунизма отсъствува идеята за Бога! Доколкото е известно на читателите, и великият наш поет-революционер Христо Ботев също говори за някакъв-си бог, който после се оказва неговата съвест; по същия начин и в математиката съществува понятието "безкрайност" като математически еквивалент на вечното и безкрайното, за разлика от крайните величини, с които боравим. Аналогично: в оптиката се твърди, че светлината винаги избира най-прекия път, което може да се използува и като "доказателство" за съществуването на Бога, който идва да посочи на светлинния лъч (каквото и да е той), кой, именно, е този най-пряк път, защото лъча не може да го знае преди да го е изминал, а той го изминава след като вече го е избрал; или принципа на неопределеност в квантовата физика, който твърди, че не може едновременно да се знае точното място и скоростта на една частица, и ако знаем едното, то не е по силите ни да разберем другото; че и основополагащия принцип на теорията на вероятностите, че "необходимостта е случайна, а случайността е необходима", също дава възможност за въвличане на идеята за Бога, който да конкретизира свойствата на частния случай, а не само в съвкупност. Изобщо, широко поле за любителите на хипотезата за Бога, както и за техните противници, но нашата цел в случая беше да покажем, че отсъствието на Бога (и дори неговото отрицание) може да бъде само въпрос на дефиниция (или на вкус)!      Ако, обаче, при комунизма няма бог, то има светци и писания за тях, а така също и безброй икони (т.е. картини, бюстове и паметници), както и култови учреждения (Партийни Домове), където религията да се изповядва. Даже, ако ситуацията е такава, че човек не може да носи със себе си храма, той може да си постеле килимчето, да се обърне на изток (т.е. към източника на живота) и да слее душата си с Бога или светеца, което в нашия случай ще рече, че комуниста може да извади червеното знаме, да го закачи в някой ъгъл на стаята, който да нарече "Красный уголок", да сложи до него портрета на вожда и да устреми мислите си към светлото бъдеще, когато всички ще бъдем като братя (или, може би, дори не като братя, защото те, братята, най-много се карат и си завиждат, тъй като имат какво да делят, но пък тогава просто като комунисти). Не закъсняха да се появят и "свети мощи" на видни комунисти и специални места (Мавзолеи), където те да се съхраняват и пред които народа да се покланя в най-тържествени случаи (както се правеше пред Мавзолея на Ленин при сватби във "великата и нерушима" страна, която вече се разруши). Само с тази малка забележка, че иронията не се отнася за комунистите, защото те просто използуваха това, което всички религии по света използуват, а именно човешката наивност и нелогичност, така че: който се смее, на себе си се смее!      4. Фанатизъм при служене на култа      Човек, общо взето, обича често да поставя едно понятие над друго и да счита, че само неговата истина е вярна, и в този смисъл, може би, най-големия грях на съвременния човек е неговата нетолерантност! Много религии признават съществуването и на други богове, но то е само за да подчертаят превъзходството на техните! Хората никога не се уморяват да постявят една идея над всичко останало, и в нашето заслепление ние не виждаме, че дори лозунга "човек над всичко" е вече остарял (да не говорим за "България над всичко", примерно) и би трябвало да го заменим с "природата над всичко", което или не дава нищо ново (ако считаме, че природата е другото име на Бога), или пък е nonsense (ако го разбираме като "всичко над всичко"). Но като говорим за комунистическия фанатизъм, не бива да си мислим, че той беше разпространен само сред "служителите на култа", нещо повече, през последните години именно сред тях той не беше особено разпространен (в смисъл, че те самите не вярваха много на комунистическите идеали, а на някои по-практични неща, като кариера, или лични облаги), така че тъкмо обикновения народ пострада най-много от своя фанатизъм, защото той не получаваше никакви допълнителни облаги и, следователно, служеше само на идеята! И разбира се, най-лошото за ХХ-ия век беше сблъсъка на двете фанатични религии — фашизма и комунизма — който беше направо пореден кръстоносен поход, само че, поради значително нарасналата сила на човечеството през последния век, този поход беше и най-кървавия и разрушителен. Както и да го погледне човек фанатизмът, действително, е най-вредното зърно във всяка религия (дотолкова, доколкото всяка крайност е вредна), но най-податливи на крайности са тъкмо широките народни маси, а не относително просветените свещеници или култови работници!      Това, че тъкмо служителите на култа не са от най-вярващите, обаче, не е нов момент и при редица други религии, като мнозина от тези хора, някои най-искрено, а други престорено, си задават кардинални въпроси от рода на това дали, наистина, техния Бог съществува, и ако Той беше толкова всемогъщ и добър, защо оставя хората да страдат поради Неговите собствени недостатъци (сиреч лошо свършена работа през някой от прословутите Му шест дни на съзидателен труд, или голям мързел през следващите хилядолетия). Но дори и при най-големите си съмнения за верността на писаното в светите писания, култовите работници остават убедени, че за народа (т.е. за непосветените, миряните, или лаиците) тези, може би, измислици са наистина необходими! Та нали ако детето не искаше да слуша измислици, то неговите родители и нямаше да му разказват такива; ако болния не искаше да му казват, че бързо ще се оправи и че му няма нищо сериозно, то лекаря нямаше и да го лъже; ако самият народ не искаше да му казват, че именно неговия път е единствено правилния и не може да има съмнения по въпроса (при все че човек никога не може да бъде напълно сигурен дали едно нещо е добро, докато то не стане, а и след това пак нищо не са знае, защото трябва да мине още доста време, за да се оценят нещата), то управниците нямаше и да го заблуждават по въпроса. Което пък ще рече, че най-лошият фанатизъм беше не този на самите комунисти (а още по-малко на тези от горните етажи на властта), а на обикновения народ, който и караше на времето инквизицията да гори вещиците, демократичните американци да прилагат масово съда на Линча, и едни хора от народа да предават свои роднини или познати като врагове на комунизма. И не е лошо всички, които са готови винаги да критикуват комунистическия фанатизъм да се замислят първо каква беше причината за появата на комунизма (очевидно лошия капитализъм в дадения момент), и кои бяха неговите най-фанатични последователи (широките народни маси, разбира се).      5. Тотално проникване на религията във всички сфери на живота      Това е причината за да наречем комунизма тоталитарен строй, но такава е и всяка религия докато някой не се наеме да й "стегне юздите", както е било столетия наред по целия свят докато не са били подхванати масови борби за откъсване на църквата от държавата и обществения живот. При комунизма, в известен смисъл, църквата наистина се откъсна от държавата, защото държавата стана вече "Партията и Правителството" и като така пое и всички функции на църквата, докато официалната църква стана един вид ерес за комунистическата религия. Нещо повече, вместо първо причастие се появиха чавдарчета, после пионерчета и т.н., вместо различните страни в трудовия процес се появи "хермафродита" наречен "партийно, профсъюзно и комсомолско ръководство", дори вместо християнското погребение се появи паметник с петолъчка и нов ритуал на "комунистическо опяване" (вярно, само за тези дето искаха, но роднините на държавните служители избягваха да не искат). И ако тези и други нововъведения не успяха добре да се утвърдят (защото вече успяхме да ги отречем изцяло), то е не защото те бяха по-лоши от другите (към които сега се връщаме), а просто защото бяха по-нови, тъй като една традиция най-често съществува не защото е по-добра или по-лоша от някакъв друг вариант, а защото съществува като традиция (както, например, мнозина съпрузи търпят дълги години жените си, не защото последните са много добри или не остаряват, а само защото са им свикнали; но същото могат да кажат и жените, разбира се)!      Лошото при поредните отрицания на отрицанието е не самото отрицание, а неговата тоталност (макар и това, общо взето, да е неизбежен момент) и тогава се получава ситуацията, за която нашия народ казва, че "покрай сухото гори и суровото". Между впрочем, за дълбочината на проникване на комунистическата религия, както и за тоталността на отрицанието, може да се съди прекрасно по следтоталитарния период на "покръстване" и приемане на нови (или връщане към старите) ценности, при който някои народи буквално за миг се отрекоха от ненужното и при това се оказа, че под комунистическата религия за тях е имало доста други (пак религиозни, но в традиционния смисъл) идеи и ценности. Тези народи сега вървят спокойно и уверено напред. Други народи, между които е и българския, се оказаха в голямо затруднение защото дълбочината на проникване не беше малка и, което е по-лошо, под нея в душата на българина се оказа, че няма почти нищо (т.е. нищо ценно, за което човек да живее и да се бори). Такива народи сега, или се избиват един друг, или още се доразделят на "бойни единици", или тепърва започват до осъзнават простата истина, че не бива да се отрича една религия без да е налице друга по-желана!      Говорейки за тоталното проникване на комунистическата религия не можем да не споменем и нейното влияние върху всички изкуства, които бяха, както се казва, ангажирани, или служещи на "голямата идея", но тази тема е многократно разисквана, затова ще се задоволим само да припомним, че и всяка една религия също дирижира изкуствата, които трябва да бъдат непременно морално издържани (според нейните канони), но това, ей Богу, датира още от времето на Омир, защото и тогава се е считало, че всяко художествено произведение (било то скулптура, трагедия, комедия, музикално изпълнение, и прочее) трябва по някакъв начин да отразява и живота на боговете; дори и публичните речи, важните битки, народните веселия, Олимпиадите, и другите спортни игри също са били съпоставяни някак с митологията. Сигурно и децата на предучилищна възраст знаят, че Олимпиадите са наречени така във връзка с планината Олимп в Гърция, където се е считало, че обитават боговете. И трябва ли при това положение да се чудим, че и комунистическата религия искаше същото от творците, артистите, спортистите, че и от научните работници (където уж би трябвало да има най-малко място за сляпа вяра и поклонение)? Нещо повече, като първата научна религия (т.е. научно разработена такава) комунизмът имаше и своя икономика, което не важи за другите религии в такава степен (там свещениците се задоволяваха само да вземат своя десятък от всичко произведено, но нямаха нито теория, нито практика на икономическата наука, което е обяснимо, разбира се, с отсъствието на такава наука по времето на старите религии).      6. Облик на служителя на култа      Тази точка донякъде е свързана с предишната, ако приемем, че облика на служителя на култа е резултат от тоталното проникване на религията, но пък от друга страна редица нерелигиозни институции също имат някакви установени морални норми и външен вид (например, армия, правосъдие, и пр.), така че ние я обособяваме като отделна. Характерен за всяка религия е аскетизмът, или отказването от светските блага, в името на по-ценните идеали на култа. Разбира се, аскетизмът на служителите не значи, че те са "бедни като църковни мишки", както се казва, но че те не използуват за себе си и за лично облагодетелствуване наличните ценности, с които апарата на религията разполага (църкви, храмове, Партийни домове), а за служене на Бога и "работа с масите"! Това ще рече, че не може да има някаква религия с влияние, която да няма материални ценности с голяма стойност (защото ако тя има влияние сред народа, значи това влияние се потвърждава и чрез различни дарения или такси, които се обръщат най-често в ценни предмети), и това важи с пълна сила и за комунизма, където най-голямата постройка на всеки град, при това точно в центъра му, беше импозантен Партиен Дом (с главни букви, очевидно) и всички Конгреси на Партията протичаха с много шум и тържественост (точно както и църковните празници). Но това не значи, че самите свещеници живеят в богати домове и палати (по сравнение с тези на местните търговци или банкери, например), или че тънат в някакъв разкош. Напротив, подобни случаи на охолен живот сред свещенослужителите винаги са били критикувани от всички (дори от самите свещеници), така че те са само изключения от правилото, и такова беше положението и при комунистическите "свещеници" (докато, ако се върнем пак на сравнението с търговците, то там изключение ще бъде, именно, бедният търговец).      Моралният Кодекс на комуниста беше, действително, много сроден с този на другите свещеници и се свеждаше основно до твърдението, че всичко на този свят е суета и от нея нищо няма да остане в бъдещето, освен това, което е насочено към служене на култа, и затова няма никакъв смисъл човек да се обгражда с материални блага, както вечно правят "миряните", а да мисли за спасението на душата си в бъдещето. При това не бива да се бърка почитта и уважението, с които култовите служители се ползуваха, както и различните дарове и облегчения, които те получаваха (най-вече от външни организации), с техните преки заплати и личните им доходи! Много са религиите, където служителите им получават безплатно жилище, прислуга и транспорт (а същото важи и за редица фирми), но с напускането на поста тези привилегии изчезват, и точно същата беше ситуацията и при комунистическите кадри.      Но обликът на служителя на култа, естествено, е не само морален, а и физически или външен, и той също, като правило, е доста по-различен от този на обикновените хора. Най-често това се постига с лишаване от специфични личностни физически характеристики (като коса и мустаци, например) и с добавяне на специални "работни дрехи" или униформено облекло, които да бъдат хем скромни, хем да подчертават техния сан. Комунистическите "свещеници" може и да не носеха специални дрехи, но можеха да бъдат отдалеч познати по своята, тип "комсомолска", прическа. Интересно е да припомним една характерна за всички религии подробност, а именно, че техните служители, като правило, се остригват почти "нула номер" (за да подчертаят аскетичния си начин на живот) и това е отразено лингвистично още някъде от времената на Вавилон. Във всеки случай думата "монах" на английски е monk, която (макар и да идва от гръцкото μοναχοσ) добре кореспондира с думата ... monkey (маймуна), а релацията на monkey с нашите "май+мунки", прави връзка през древния санскрит и района на Индия (защото нито у нас, нито в Англия се въдят маймунки; пък и от какъв зор англичаните ще изпускат цяла сричка, след като правилното е да я има, тъй като на турски думата е maymun, а и на гръцки е μαιμον). С други думи монасите са се подстригвали или са ходели с капюшони и в очите на простолюдието те са приличали на маймуни; а като още едно потвърждение нека споменем и тъй наречения Орден на Капуцините, а капуцин е точно вид маймуни. Но хайде, за монашеския облик все пак има някаква мотивировка, докато в редица съвременни или древни модни прически няма никакъв резон освен ексхибиционистичните прояви на младите (най-вече) и отсъствието на разумност в постъпките им.      7. Общо ползуване на благата или съществуване на комуни      Комуните, откъдето идва и самото название на комунистите, не са нов елемент за никоя религия. Още от дълбока древност хората са разбрали, че нашия свят е свят на силните, и единственото спасение за слабите е и те да станат силни за да оцелеят, но пък най-лесния начин за постигане на сила е обединението на много единици или индивиди в една по-мощна и дееспособна единица с общи цели и задачи, както и с общо притежание на материалните ценности, без който живота е невъзможен. На пръв поглед това може да изглежда доста назадничаво, или връщане към първобитното общество, но правотата на такова решение е безспорна, пък и, в крайна сметка, цялото човешко развитие е едно непрестанно връщане към някакво старо положение, което хем е необходимо за да има развитие (а не някаква експлозия), хем дава възможност за преоценка на плюсовете и минусите на дадено старо решение, защото на този свят плюсовете и минусите вървят ръка за ръка (или, ако щете, можем да изкажем максимата, че: "най-лошото на лошите идеи е, че в тях има и нещо хубаво — и затова те вълнуват хората; както и обратното, т.е. че най-хубавото на хубавите идеи е, че в тях има и нещо лошо — и затова нещата се движат, а не стоят на едно място!").      Така че комуните бяха естествено разрешение на въпроса при комунистите и те се прилагаха както в селското стопанство — колхозите (за които руснаците имаха шеговития лаф: "колхоз — дело добровольное, не хочешь — заставим!"), така и в промишлеността, и при поддържането на партийния апарат, и прочее. Една от основните грешки на българина при разбиране на демокрацията и свободния пазар беше в подценяването на критичната маса на производствените или идеологични единици, което ни се стовари като Дамоклев меч на главите, защото при прехода към общество с по-голяма свобода и автономия ние не тръгнахме от позицията на тогавашното укрупняване, ами от силата на отделния индивид, което, откровено казано, си беше чиста лудост (но какво да се прави, като разни "дисидентски чавки" ни бяха "изкълвали акъля"?). Свободата, макар и по този въпрос да е говорено много, е твърде относително понятие и човек може, и можеше, да се чувствува много по-свободно, в редица отношения, в една комуна, отколкото се чувствува сега в условията на неочаквана бедност и мизерия, защото целта на всяка държава е да накара хората да работят един за друг (проблем възникнал още с появата на първите професии), а не един срещу друг.      Ако комуната стои на единия полюс, то анархията е на другия, и ние, избягвайки от далеч не реална комуна (както, например, е твърдял още Платон в древността, където и всички деца трябвало да бъдат достояние на общността, а не на семействата), залитнахме на другия полюс само и само за да осъзнаем нуждата от принудително лишаване от неумерените свободи, но вече под диктата на развитите западни икономики в лицето на Валутния Борд, който лиши и нашия лев от неговата свобода, и работещите от правата им да искат по-високи заплати (т.е. жизнен стандарт поне от времето на комунистическото управление), и дребните ни фирмици от възможността да се преборят с това чудовище наречено пазар. Защото небезизвестния Ото фон Бисмарк, който в никакъв случай не е бил комунист, бил казал на времето си, че "свободния пазар винаги ще бъде оръжие в ръцете на по-силните икономики", нещо, в което вече се убедихме от горчив опит! Накракто, въпросът съвсем не беше в избягване на комуните, защото света, все едно, се движи към тях (тъй наречените мултинационални компании, или Европейската Общност, НАТО, различни общества и обединения), а в създаване на по-разумни и мотивиращи индивида групи, обединени около по-действени идеологии, което е било основна цел на всички религии, и което оправдава тяхното съществуване и до ден днешен, въпреки многото им минуси.      8. Догматичност и непримиримост към ересите и другите религии      Колкото е лесно да се приеме едно нещо на вяра и без ръзсъждение, толкова е и опасно да се пребивава дълго време в тесни догматични рамки, но за всяка религия това е неизбежно зло, в смисъл, че религията е догматична просто защото иначе щеше да е много лесно да се подкопае самата вяра! Да припомним, че там където цари вярата, няма начин за логическа или експериментална проверка за това дали едно твърдение е истина или не. Поради това на времето си Светата Инквизиция, за да запази някаква видимост за експеримент, а и поради неясната природа на вещиците изобщо, е прилагала правилото, че ако осъденото лице е вещица, то тя ще успее, сама, или с помощта на други феи или духове, да избяга от мъченията, което ще докаже, че тя е вещица, т.е. ще има поне едностранна проверка, а ако не е вещица — ех, ще си отиде женицата, но какво да се прави, като няма друг начин за проверка; вярно е, че това е една "разрушителна проба", но пък ако тя е невинна, то поне на "оня свят" мястото й в рая ще бъде "в кърпа вързано", така че тя би трябвало да бъде даже доволна. След като няма начин да се провери дали църквата е права, значи трябва нещо да се приеме на вяра, и е съвсем естествено да се приеме, че точно тя е правата! Това не значи, че нищо не може да се доказва и проверява, напротив, може да се проверява дали дадено твърдение може да се извлече на базата на светите книги, разните папски були и решения на църковните събори, но само това, а не нещо повече.      Такава беше ситуацията и при комунизма, където и в науката, и в техниката, и в спорта, и в изкуството, и в производството — навсякъде трябваше да се цитират решенията на поредния Партиен Конгрес, както и какво са казали Маркс, Ленин, или живия в момента вожд по даден въпрос. Несигурността на критериите за истинност са подменяше с пълното им отсъствие по силата на догмата за непогрешимост на върха! От висотата на изминалия етап е много лесно да се твърди, че това беше погрешно (още повече, че то наистина беше погрешно), но това се налагаше от самата природа на комунизма като религия, където основоопределяща е вярата, а не разума; от самото централизираното управление, където не се ръзсъждава, а се изпълнява (но да не би да не е така в армията?), а може да се разсъждава, когато и ако това е възможно (например, на партиино събрание или Конгрес, ако на човека "му стиска").      В същото време, обаче, е нужно да добавим, че много от бедите на догматичните решения идват от плиткоумието на служителите на култа, а не поради невъзможността да се провери дали дадено ново твърдение оборва основни догми и като така е ерес, защото ако нещата се разгледат по-задълбочено и безпристрастно се оказва, че в редица случаи ереса може да се примири с догмата! Така например се твърди, че Джордано Бруно е изгорял на кладата съвсем напразно, тъй като движението на Земята около Слънцето не противоречи на съществуването на Бога (защото Бог би могъл да направи Вселената такава каквато Той си пожелае и би могъл да не обяснява на хората истината преднамерено, защото знае, че те са слаби и крайни същества, пък и, след като все едно всичко е относително, това не е от особено значение за тях). За съжаление, обаче, една от неприятните последици от догматизма е че самите служители на култа стават и първите жертви на догматизма (макар и жертви не в смисъл на човешки животи, а просто като заблудени), защото той, естествено, води до загуба на разсъдъчните способности (след като те и не се прилагат на практика).      В този смисъл служителите на комунистическия култ, не видяха, че най-важна беше идеята, вярата, социалната справедливост, националната цялост и разумността на тази нова религия, а пък "ересите" на частната собственост, многопартийността, демокрацията, либерализма, и прочее не са най-страшното, ако се подходи правилно към проблемите, защото, например: собствеността на акции от отделни фирми не променя основния собственик (нормално към 60 % от всяко предприятие е в едни ръце, защото иначе то става неуправляемо, а че някой-си притежавал 1/10,000 или дори милионна част от дадено голямо предприятие изобщо не влияе на политиката на неговото ръководство); обществената собственост по принцип не изключва възможността за конкуренция (която, действително, прави производството по-неефективно, но затова пък по-адаптивно); съществуването на няколко партии, които се сменят на принципа на люлката — една греда подпряна в средата и двама души (тук партии) седнали в краищата й (а може да има и трети в средата), така че когато единия падне долу, то другия да се издига нагоре, а после обратното (ала не защото този, който се е вдигнал отгоре, е с нещо по-добър, а защото онзи, дето е долу, е по-лошия в момента!) — е достатъчно добър модел на управление, и лошото в него е само докато политиците свикнат с мисълта, че те са като артистите в театъра (или клоуните в цирка, ако щете) и ако си удрят шамари то това може да става доста шумно, но не и да ги боли, или пък, което е по-лошо, от това да страда народа или страната; демокрацията, така или иначе, е въпрос на законова уредба и разумен компромис с централизираното управление (както показва световния опит и нашия демократичен път от последните години) и изобщо не е някаква ерес за комунизма; либералността е въпрос на исторически момент, а в последно време вървим към все по-големи свободи, така че няма проблеми да се легализират и браковете между хомосексуалисти (все едно земното кълбо достатъчно се пренасели и щом хората си нямат други грижи и така им е по-интересно, то защо не?), в смисъл, че и това не засяга устоите на комунизма като религия (а въпреки това имаше времена, когато комунистите пращаха на принудителен труд за минижупи или забраняваха слушането на The Beatles); и тъй нататък.      9. Съществуване на апарат за инквизиции      Ако приемем на вяра, че една религия е права, то без апарат за принуда би се стигнало до най-несправедливото нещо на този свят — да не можеш да наложиш справедливостта! А още повече такъв апарат е нужен, ако религията не е права (защото, ако наистина доброто винаги побеждава, то тя никога няма да се наложи, ама тя си е наша религия)! Това е било разбрано от служителите на всички религии от дълбока древност и е предизвикало преследването на еретиците и кладите, показните процеси и инквизицията, религиозните убийства и отлъчването от църквата, и други подобни. По-съвременните комунистически и националистически религии използуват и по-съвременни методи, като концентрационни лагери и/или газови камери, а като по-лека (и палеативна) мярка — изселване, забрана на образование, 5-10 годишни затвори, и пр., но тази страна на тоталитарните режими е достатъчно осветена от редица автори, така че няма смисъл да се спираме и тук.      Необходимо е, обаче, да обърнем внимание на една съществена особеност на комунистическата инквизиция, която я отличава от другите, и това е факта, че комунистическата религия, не поставяше никакви пречки за всеки да се приобщи към нея (без разлика на раса, пол, възраст, образование, материално положение, и пр.), нещо което не е вярно за националистическата, например (защото никой евреин не можеше да стане ариец — без заблуда или прикриване, разбира се), нито пък можеше някой аристократ по времето на френската революция да престане да бъде такъв и по този начин да са спаси от гилотината (едно изобретение, с което французите особено са се гордеели на времето си считайки го за много хуманно, така както сега някои считат неутронната бомба). В този смисъл голяма част от жертвите на комунистическата инквизиция са в значителна степен (макар и да не е прието да се говори така, но в това има доста истина) жертви на своите лични качества (било то упорство в егоистичните си стремежи, омраза към голтаците с партиен билет, високомерие, или най-малкото нежелание да се подчинят на силните в момента, което, най-често, е проява на неразумност). Във всеки случай смело може да се твърди, че насилствен апарат за принуда и подчинение на централната власт е имало във всички исторически времена, като дори и "най-големите" демократи (или поне тези с най-високо самочувствие на такива) на съвременния етап, т.е. американците, си имат своите ФБР и ЦРУ, своите показни процеси и политически убийства, както и извънредни положения за борба с расови вълнения при нужда (те дори няколко години са се били на времето, за да докажат, че и негрите са хора — нещо, което от преди векове е било ясно на хората във всички цивилизовани страни).      Много хубаво би било човечеството най-после да стане достатъчно цивилизовано и да спре използуването на груба сила и принуда в управлението на страните, защото такъв е и смисъла на думата "цивилизация", т.е. управление на цивилни и, следователно, не чрез сила, а културно и по метода на убеждението, просвещението, помощта и прочее, но уви — поне засега, няма нито една цивилизована страна (в този смисъл) в света, защото няма нито една страна, която да няма някакъв репресивен апарат за поддържане на вътрешния ред, както и армия за "поддържане на международни контакти", при нужда! За съжаление това е истината, а всичко останало е утопия! Така че въпросът за наличието на апарат за инквизиция се определя, на първо място от населението, след това от идеологията, която той защитава, и на последно място от разумността на служителите в този апарат. На населението се влияе най-трудно; ако идеологията е тотална, или ако това е някаква властваща религия, то такъв апарат не може да не присъствува; а що се касае до служителите му, то за това просто трябва време (за да се промени постепенно народа, а оттам и служителите на култа, защото те, все пак, са хора от народа), нещо което ясно се вижда при сравнение на този апарат през различните периоди (десетилетия, да речем) от комунистическото господство (било то у нас, било в бившия СССР, или където пò Ви харесва).      10. Цензура, секретност, и борба с познанието      С оглед на поддържане на вярата, неизменността на догмата, както и от някои морални съображения (които след малко ще разясним), всяка религия счита за свой дълг да пази и цензурира информацията, с която разполага. Това е неизбежно и датира още от древните източни религии, минава през различните християнски вероизповедания, през мусулманството и стига чак до най-новата комунистическа религия. Когато религията властвува навсякъде в обществото, то всяко знание трябва първо да мине през нея, за да се провери дали не е някаква ерес, като дори и да не е ерес е важно да се прецени дали то ще бъде от полза за масите, или напротив. Дълбокият и, може би, парадоксален за мнозина днес смисъл на библейската притча за ябълката на познанието изобщо не е в нейната сексуална окраска, а тъкмо в твърдението, че познанието не е угодно на Бога (защото не е полезно за хората, разбира се)! Това е така поради самата човешка природа, за която познанието, като правило, не носи щастие, нещо което съвсем недвусмислено се доказва от целия ХХ-ти век, за който може да се спори дали е прогресивен или не, но милионите убити говорят за всичко друго, но не и за щастие.      Разбира се всяко крайно твърдение е опасно и, може би, трябва да поясним, че по-правилно би било да се каже, че всяко познание може да е както полезно за човека, така и вредно за него, или че само преждевременното познание е вредно, но такава сентенция не ни казва нищо определено, защото сега пък не е ясно какво значи "преждевременно" и какво — не. И тъкмо за да стане това ясно идва и необходимостта от цензура! Никоя грижовна майка няма да разреши на 4‑5 годишното си дете да си играе с кибрит и запалки, или да гледа филми на ужасите и мазохизма, нито ще го пусне още само да пътува из града, например; никоя уважаваща себе си религия няма да разреши сред народа да се разпространяват материали, които не са получили нейното одобрение! Ако нещо може да се направи по въпроса, това е да се търсят по-образовани и културни цензори, а още по-добре е ако народа стане достатъчно образован, че да може сам да се цензурира посредством някакви демократични институции, и в това отношение комунистическата религия имаше на какво да се научи. Ако народът, незапознат с латинския, негодува срещу думата цензура, то тя може да се преименува (а тя и не се наричаше така); ако секретността се състои само в това хората да не разберат, че сме много изостанали (както, май, беше при нашенските органи за секретност от тоталитарно време), то значи няма особена нужда от нея, а от някакви други мерки; ако дадено познание (например за ядреното разцепване) не е от полза за човечеството като цяло, значи трябва по някакъв начин да се пречи на неговото разпространение (в случая на конкретни технологии за производство на ядрено оръжие; и да не забравяме, че комунистите изобщо не бяха от тези, които първи започнаха да разработват секретни планове за производство на ядрено оръжие, нито от тези, които първи взеха да го употребяват). С една дума, лоша е не самата цензура и секретност, а лошата и неуместна цензура и секретност!      Забраненият плод обикновено е по-сладък, което е известно от библейски времена, затова понякога чрез известна цензура или забрана за разпространение на някаква информация може да се накара народа да научи нещо по един приятен и интересен начин, просто като се гледа през пръсти и се допуска изтичане на информация (което често е и неизбежно). Така е било с въртенето на Земята, когато било минало известно време от откритието на Галилей, така се провеждаше и борбата с дисидентите (на латински decido значи падам, провалям се, т.е. това са хора отпаднали от средата на тези, насядали около държавната софра, и много недоволни от това) през 70-те и особено 80-те години на ХХ-ия век, а горбачовската перестройка въобще отмени ненужната секретност, когато започна да пропагандира гласността. Но парадоксът е в това, че десетина години след перестройката, народът започна много по-малко да се интересува от това, което е било скрито по-рано, отколкото тогава, когато такива неща никъде не можеше официално да се прочетат, и в известна степен дори и преди Горбачов, по време на борбата с дисидентите (не по времето на Сталин, разбира се), народът бавно и полека започна да се движи към някакво умерено разбиране за социализма, тъй както и самия социализъм вече не беше същия, както, да речем, през първите години от своето съществуване. В този смисъл може да се говори за някаква поносимост към дисидентите, обусловена от разбирането за тяхното положително влияние за развитието на обществото, но не със силата на техните идеи, а предвид на слабото противодействие на официалните постановки, понеже масло в огъня трябва да се капи по малко, за да се предотврати възникването на големи пожари, защото когато масите почнат да отричат нещо устаряло, то те, както е известно от диалектиката на отрицанието, се хвърлят направо на другия полюс, тъй като златната среда, уви, е много трудно достижима за хората. А средата винаги е нужна, което добре се вижда и от сравнението със сексуалната свобода, която не води до по-силни чувства, т.е. до преди век-два не голите крака, а само едно женско глезенче, и то в чорапче, е възбуждало мъжете повече отколкото сега, извинете за сравнението, голите бюстове на дамите от рекламите за платени любовни услуги.      Не е лишено от смисъл да добавим към казаното и това, че отсъствието на специални органи за цензура не означава отсъствие на цензура изобщо, защото тогава се прилага, така наречената вулгарна (или простонародна) цензура, при която това, което не се харесва на народа не получава разпространение; както още и цензурата на капитала (т.е. разпространява се това, за което някой може да плати)! Никой, обаче, не може да бъде сигурен, че това което се харесва на народа или на крупния бизнес, наистина е полезно за народа (вземете за пример наркотиците) и тогава се налага да се използуват някакви други комисии, които да се произнесат по въпроса. Така например, от Фройд насам по целия Запад, а вече и у нас, цъфти и се разпространява (само дето не може "да върже") вълната на хомосексуализма, но това не значи, че не е имало оживени дискусии (някои от които още продължават) в редица Парламенти и сред компетентни научни комисии, в резултат на които се е приело, че е по-добре да се легализира нещо безвредно (за околните), отколкото то да се забранява (за да се повиши интереса към него); а и освен това в днешния гъстонаселен свят това е един от начините за подобряване на контрола над раждаемостта (въпрос, който, според автора, ще бъде централен през ХХI век, ако не се самоунищожим, разбира се). Аналогично стои въпросът и с еротиката, която, съвсем естествено, не може да замести секса, но от нея добре се печели и затова сега тя се счита за легална. Така че недоволство от цензурата може да изказва само този, за когото тя е неизгодна, но това далеч не винаги е народа като цяло.      11. Утопичност на религиите      Всяка религия, в опитите си да промени човешката природа, неизбежно става утопична! Колкото и да е силна една идея, щом тя започва със "ако ...", то тя не може да бъде реализирана "докато ...". В това отношение комунизмът не правеше изключение, защото човек не може да не изхожда от своите лични интереси, а от тези на другите (дори може да се каже, че основната причина, поради която човешките същества най-много страдат на този свят е, не че те не си гледат интересите, а че не си знаят интересите); никой не може да знае точно какво е добре за другия (то най-често самият "друг" и той не знае, но все пак има възможност овреме да се усети, ако е сбъркал посоката); в редица езици присъствува като поговорка библейската фраза, че пътя към ада е усеян с благи намерения, т.е. че добрите намерения рядко водят до добри резултати. В същото време, обаче, утопиите съществуват откакто свят светува, защото човек не може да се откаже от всякакви идеали само и само защото те са нереализуеми! Идеалите са нужни на хората, като ориентири в движението им във времето, и изобщо не се бъркат от факта, че те не са самата действителност, или казано по друг начин: не може да съществува действителност без идеали и утопии, най-малкото за да се прави разлика между едното и другото.      В първите моменти на краха на комунистическия социализъм мнозина комунисти си мислеха (или поне претендираха, че си мислят така), че им отнемат идеята, обаче това си беше чиста демагогия защото една идея просто не може да бъде отнета, понеже тя не съществува в действителност (т.е съществува само като идея)! В този смисъл дори самият крах на реалния комунизъм (т.е. на световната комунистическа система, защото някои може и да спорят, че това още не беше комунизъм) не само не отне утопичната комунистическа идея, а напротив — отдели идеята от нейната реализация, за да я запази за бъдещето! Казано накратко: самата утопичност на комунистическата идея (за разлика от капитализма, например, който си е чиста реалност, тъй като в него въобще няма никаква идея), е едно от най-силните доказателства за твърдението, че комунизма е религия! Дори, ако човек се понапъни малко да помисли, и в нашумялата напоследък демокрация също няма никаква идея по същата причина, защото демокрацията е само въпрос на законова уредба и спазване на законите (но в условията на всестранно проникване на информационните медии — затова, между другото, на Запад иронично наричат съвременния човек homo mediaticus — неспазването на законите за по-дълъг период от време е направо невъзможно). Доколкото, обаче, идеята не се бърка от реалността и обратно, то няма никакви проблеми за мирното съжителствуване на комунистическата религия и демократичната действителност!      12. Убежище за слабите      Тук е мястото да припомним добре известния от епохата на Ренесанса лозунг, че "религията е опиум за народите", който си остава в сила и днес просто защото е верен! Религията, както споменахме в началото, е нещо, на което човек се опира когато е загубил всякаква утеха и е в безнадеждно положение, и тъкмо тогава на болния се дава опиум за да избегне той болките (причинени от действителността). Така че това си е съвсем нормално и удачно сравнение, или казано по-точно: религията е точно този опиум, от който народите имат нужда (а ако някои служители на култа не разбират това, толкова по-зле за тях)! С други думи, това е тъкмо убежището на слабите, но "човеците" са слаби, както бил казал Господ, и защо тогава те да не търсят утеха? В този смисъл и комунистическата религия беше убежище за слабия и изнемощял от две национални катастрофи, беден и малък балкански народец, наречен български. Това е и основната причина, поради която той повярва в тази нова религия, в която не повярва, нито англичанина, нито французина, нито немеца, нито американеца, и прочее и прочее. А това ще рече, че вярата пуска корени там, където живота е тежък и хората сами търсят някаква вяра, тъй че май има шансове в днешните демократични времена и българите най-после да станат наистина вярващи, след като се убедят, че и капитализма също е лош (или както казват, че отговорило радио Ереван на въпроса: "Има ли живот на луната?" — "И там няма!").      В същото време не бива да бъркаме отричането от комунистите на всяка (друга) религия с твърдението, че комунизма е също религия, защото първото е просто едно неизбежно изискване (както вече говорихме). Няма на света религия, която, макар и да признава другите религии и богове, да не твърди, че тя именно е най-добрата и нейните богове и светци са най-истинските. И нека не си мислим, че ако комунистите казват че няма Бог, а има природа, то това особено променя нещата (както бе дискутирано в т.3). Изобщо, нека не си мислим, че атеистите са безверници, защото съгласно принципа на агностицизма, атеистите просто вярват, че няма Бог, ergo те са вярващи! А що се касае до нетолерантността на комунистическите свещенослужители, то никоя религия не може да се похвали, че не е стигала до крайности (при това до значително по-големи от тези на комунистите) в преследването на друговерците (дори ислама, като една доста умерена и толерантна религия, според редица твърдения, си има своите религиозни войни, а пък да не говорим за кървавите християнски кръстоносни походи, Вартоломееви нощи, и пр.). Безверникът, или безбожникът, както по-често се казва, е този, който не вярва в нищо и живее само ден за ден и само за себе си, без да мисли за бъдещето, докато това в никакъв случай не важи за комунистите. А това, че те не търсеха убежище в другите религии — ами добре, та те си имаха свое убежище, където да подкрепят духа си! В известен смисъл те също бяха слаби (щом вярваха), но в същото време бяха и по-силни от християните или мусулманите, да речем, защото вярваха в най-правдоподобното.      13. Пречка за прогреса и застой в развитието на обществото и личността      На базата на всичко казано досега е ясно, че всяка религия, щом възразява против разума и познанието, ще спъва прогреса (след като не е ясно дали той ще донесе щастие). По същия начин, обаче, всяка религия спира и регреса, т.е. предизвиква застой в обществото. Но нима не е било такова положението на повсеместен (или тотален) застой след масовото разпространение на християнството в целия западен свят, и то не за година-две, нито за десет-двадесет, даже не и за век-два, а за повече от десет века — очевидно признат от всички, многовековен застой за милиони хора (нещо като зимния сън на мечките), дал възможност после, след изтичането на този период, новото време да бъде наречено Възраждане (или нещо като възкръсване от мъртвите, Renaissance на френски)? Но пък, ако се замисли човек (или дори без много да мисли, а само като гледа с какво бясно темпо се променят сега* нещата у нас, та няколко Парламента не можаха да си изкарат докрай мандатите), то неминуемо би трябвало да стигне до извода, че не напразно се е запазило до нас възклицанието: "О, миг, поспри, ти си тъй чудесен!", защото това, което е добро то и се запазва (обикновено, в условията на демокрация, но, макар и по-трудно, и в условия на диктатура и тирания също), докато това, което много бурно се променя, то значи не е добро (защото ако беше добро, то не би се променяло така устремно, нали?)!      И нима не беше точно така и през станалите нарицателни "години на застоя" в комунистическите държави? Във всеки случай, застоя е неизбежен за всяка властваща религия, защото тоталитарното, или най-малкото централизирано управление е и най-ефективното управление, а целта на всяко управление, било то в животното или в машината (както казва кибернетиката) е просто запазване на състоянието, или статуквото! Което ще рече, че не само няма нищо чудно в това, че комунизма предизвикваше застой (защото всяка религия има същата цел), но че би било чудно ако не беше така, и че, изобщо погледнато, този строй много добре се справи със задачата за постигане на застоя. Но има още нещо, което е съществено в случая и то е, че няма еднозначен отговор на въпроса, дали застоя е нещо положително или отрицателно, като всичко зависи от разглеждания случай и поставените критерии (сравнете, например, със застоя в надпреварата за въоръжаване, или в развитието на някаква болест, или на приближаването на старостта, съответно на края на цивилизацията, в какъвто момент се намираме сега, тъй като цивилизациите се раждат и умират като всичко живо). Респективно и прогреса може да е нещо хубаво, а може да е и много лошо, но такава е диалектиката на развитието.      Сроден с въпроса за развитието на обществото е и този за развитието на личността, при което всяка религия (отново), като социална система сплотяваща хората не само териториално, но и във времето, неизбежно, подтиска развитието на конкретната личност в интерес на обществото (защото личността си отива, а общността е това, което остава). Това е многократно дискутиран въпрос и единственото, което може да се направи, е винаги да се търси необходимото равновесно положение между личностните и обществените интереси, но за тази цел трябва по някакъв начин личността да се освободи от всекидневните и неизбежни грижи за своето оцеляване и да се заеме със своето развитие и усъвършенствуване. Това следва от схващането, че човек е вечно "търсещо същество" (wanting animal по английски, и виждате, че хората не се притесняват да се наричат животни) и има пет йерархични нива, към чието удовлетворяване той се стреми, които, от долу нагоре, са следните: прехрана, подслон, продължение на рода (което от гледна точка на индивида се свежда основно до секса), личностна изява (т.е. кариера, или намиране на подходящо място под слънцето — или под луната, за мусулманите), и най-сетне развитие и самоусъвършенствуване. Авторът не счита, че комунистическите идеолози са били запознати точно с тази градация, но изводите са същите, а именно: задоволяване на долните три нива (които се признават като насъщно необходими) за всички, и разнообразие между индивидите само по горните две нива. А доколкото задоволяването е винаги въпрос на равновсие между желания и възможности, то има два принципно различни начина на постигането му: или като се ограничат желанията, или като се увеличат възможностите!      Не бива да си кривим душата прикривайки факта, че комунистите предпочитаха предимно да ограничават желанията, но то беше породено от техните възможности, защото: по-лесно беше да се каже, че човек не бива да бъде кариерист, или пък, ако толкова иска, то нека прави кариера, но първо в партийните редици; по-лесно беше магазините да са зле снабдени, та човек да е доволен когато случайно (за големите празници) намери и нещо по-хубаво; по-лесно бе човек съвсем да се откаже от стремежа към материално облагодетелствуване, като начин за подсигуряване на личната му изява, и като така да се изяви в това, което Партията и Правителството му оставят като възможно, отколкото да са осигурят на всеки достатъчно средства за личностна изява; и прочее. Но пък, от друга страна, капитализмът изобщо не се грижи за човека, освен тогава, когато богатите са принудени да се грижат за своите богатства, а ако при това се оказва, че те се грижели и за по-бедните (за да няма излишни кръвопролития, защото когато човек няма какво да яде той е способен на всичко), или за изграждане на една по-широка прослойка от "средни" граждани (които да имат достатъчно пари, за да могат да ги харчат в интерес на богатите) — е, толкова по-добре. Така или иначе, по-големите възможности за изява на личността при капитализма (и то само при добре развития), отколкото по време на комунистическото управление, се обясняват не с някакви по-добри качества на строя, или със специални грижи за развитието на личността, а само с по-развитите икономики на водещите капиталистически страни (които и затова се наричат водещи)!      14. Основна цел — щастието на народа      Всяка религия е създадена и съществува за да предложи някакво щастие на народа и нейните основни символи (християнския кръст, мусулманския полумесец, фашистката свастика, червената петолъчка на комунистите, и прочее) са все символи на щастието. Танците около огъня, изпълнявани на разни магьосници и шамани в първобитните племена, древногръцките мистерии или религиозни тайнства, църковните ритуали, шествия и карнавали на която и да е от религиите, както и комунистическите или национал-социалистически масови митинги са измислени преди всичко за да доставят някакво развлечение на народа и да способствуват за неговото щастие по пътя на внушението (или заблудата, което е практически същото). За разлика от здравия разум, обаче, който изисква смяна на идеята, когато тя се разминава с действителността, религиозният фанатизъм изисква смяна на действителността с нейн химеричен аналог!      Хиндуизмът, например, след като констатира (и то преди сумата векове), че горчивия многовековен опит на човечеството поставя под въпрос смисъла на материалния прогрес, решава че човек просто трябва да смени материалната действителност с нематериална (а това, според тях, ставало най-лесно като се повтаря няколкостотин пъти "Рама-Рама ...", или нещо подобно) и по този начин, чрез съзерцание (медитация) можела да се постигне "абсолютната истина" (или чистата любов към Бога). До подобни халюцинации са стигали и редица христиански последователи след продължителни диети на хляб и вода, евентуално съпроводени с телесни изтезания. Аналогичен смисъл на комфорт със собствената си съвест има и прословутата християнската повеля, че след като те ударят от едната страна трябва да си обърнеш и другата, защото света достатъчно се е бил напатил от ескалацията на насилието (и то още преди двадесет века, а какво да кажем днес?) и ако можеш да преглътнеш обидата, после на теб самия ще ти е по-добре.      Същата "трансцендентална Вселена" преследваше и комунизмът като религия — създаване на такава среда, в която човек за човека да е приятел и брат, и където, ако не ние, то поне децата ни ще бъдат щастливи. Това си беше чиста проба манипулация, но в интерес на народа и неговото щастие, като върховния вожд постъпваше така както би постъпил и добрия лекар, който не казва на своя пациент истината за неговото състояние и по този начин му влияе положително (освен всичко останало внушението е и всепризнат метод за лечение). Лъжата или заблудата, а още по-добре самозаблудата, е основно средство за постигане на щастие сред вярващите и, макар и странно от гледна точка на разума, то действително доста често помага, така че нека подчертаем, че не е важно дали ни манипулират (защото и днешните ни демократични органи също го правят и то доста умело), а в чий интерес става това!      15. Религиозен морал      Всяка религия е неизбежно морална, като предявява такива изисквания към вярващите, които могат да се нарекат: правила за добро съжителство. Обикновено човек знае кое е добро за него в даден момент, но като крайно същество той не може да обхване нито всички останали индивиди (а по-точно и цялата природа или околна среда), нито всички минали и бъдещи поколения, така че това е и основната морална повеля на религията: да накара индивида да се почувствува като част от цялото общество, или като прашинка от битието носеща се по реката на времето! Навярно на това място би трябвало да дадем попътно и една неограничаваща дефиниция на понятието "морал", като: система от правила призвани да обединят хората във времето и в пространството. Ако сега малко конкретизираме нещата ще се получи, че обединение в пространството хората, така или иначе, могат да постигат (най-малкото със сила), но пред времето без религията (или без някакви примитивни морални норми) човечеството просто немее! Група хора необединени в пространството е прието да се наричат "диваци" (защото те могат да си прегризят гърлата като глутница вълци — било то за някоя женска, било за някой кокал, или просто да се покажат "герои"), докато група хора необединени във времето, обикновено, се наричат "варвари", сиреч безбожници (защото те не знаят как да постъпят, за да оставят след себе си добър спомен, нито са убедени, че трябва изобщо да оставят някакъв спомен).      Съвсем очевидно е, че като религия комунизма правеше всичко възможно да сплоти хората в пространството и времето, обединени от общата цел за построяване на комунизма (по възможност в целия свят). Дали това ставаше чрез световна революция (или като се използува някой съществуващ военен конфликт или световна война), или чрез постепенна еволюция, зависеше от конкретния исторически момент. Това обединение, обаче, не поставяше никакви вродени различия между хората, така че комунизъм би могъл да възникне и на Луната, ако условията там се окажат подходящи. Но нима християнските мисионери на времето си не са обиколили наистина света (че и сега при пръв удобен случай не се възползуват от тази възможност)? А след като една социална система включва в себе си и морала, то нищо не й пречи да стане властваща (щом това ù се разрешава), така както в редица времена и страни, столетия наред, са царували религиозни управления, така че комунизма не е никакъв прецедент в това отношение.      Нека с това приключим многобройните прилики на комунизма с конвенционалните религии и продължим по-нататък нашето разглеждане.             * Някъде към 1996 година, когато е писана тази брошура.       II. РАЗЛИЧИЯ МЕЖДУ КОМУНИЗМА И ДРУГИТЕ РЕЛИГИИ      Нашата основна цел беше да покажем сходствата на комунизма с другите религии, защото разликите се виждат лесно, но за пълнота на изложението ще се спрем и на по-важните различия.      1. Няма Бог      При комунизма, както вече казахме, няма Бог в конвенционалния смисъл на думата, т.е. като същество създадено по образ и подобие на човека (независимо дали с две или четири ръце, или на какви превъплъщения е способно, или по какъв начин се размножава — било то чрез дихание, чрез пораждане от някоя част на тялото, или като Светия Дух, чрез божествена "засевка" в човешки организъм), но все пак съществува идеята за нещо присъствуващо винаги и навсякъде, неунищожимо и неделимо, което ръководи света, от най-малките частици до космическите галактики и черни дупки, чрез редица природни закони (за повечето от които не знаем нито как, нито къде са записани), и което осъществява връзката между миналото и бъдещето. Но, в крайна сметка, каква е разликата дали ще говорим за "словото", или за идеята, или природните закони, или битовете информация, след като всичко това е едната страна на нещата, а другата е материята или битието? За да съществува материя трябва да има и информация за това как тя да бъде свързана, да функционира и се развива във времето, а за да има информация, то трябва да има и материален носител, за да може тя да се записва и предава. Това са двете страни на нашия свят, а с какви символи ще ги означаваме и как ще ги кръщаваме няма принципно значение.      2. Няма чудеса      Природата (като комунистически бог) не се нуждае от чудеса за да убеди човека, че съществува! Традиционните религии имат нужда от някакви чудеса, за да накарат хората да повярват, че техните богове са истински, защото могат да правят това, което не е по силите на никой човек (например, да променят външния си вид като се превъплъщават в други образи, да даряват живот, защото да го отнемат могат и хората, да ходят по водата, или да летят във въздуха, и пр.). Комунистическият бог, като един тоталитарен бог, не само може да бъде навсякъде, да вижда и чува всичко, което пожелае, да награждава или наказва всеки, когото поиска, но той просто е навсякъде и във всичко, тъй като природата съдържа цялата материя! За вечно търсещия човешки дух няма нужда от измислици, защото реалността е по-чудна от всичко, което човек може да измисли, и затова комунистическата религия няма нужда от чудеса за лековерни. Вярно е, че това е едно доста дръзко допускане (че хората не са лековерни), но да не забравяме все пак, че комунизма е от около век и половина, ислама — от преди 13 века, християнството — от преди 20, а други религии са от още по-отдавна, и всестранната просветеност на народа в днешно време е значително по-широка от нивото преди векове, така че ако комунистите вярваха в чудеса, това пък щеше да накара хората да не вярват на тях самите!      3. Няма молитви      Ако Бог е наистина всевиждащ и всеприсъствуващ (а ако Той не е такъв, то значи не е никакъв Бог) Той трябва много добре да знае кой вярва в него и кой не (ако това изобщо Го интересува), от което следва, че Бог изобщо не се нуждае от молитвите, които се отправят към Него! В тази констатация няма нищо апокрифно, и ако тя не се популяризира особено сред вярващите това е за тяхно лично добро. Така или иначе, молитвите са само за вярващия по две причини: първо, като самовнушение, за успокоение на душата, и просто като начин човек да отдели малко време за да помисли и за това, кое е добро и кое е лошо; и второ, за да убеди и другите около себе си, че той е примерен вярващ, и като така, на него може да се вярва, т.е. от чиста показност! В този смисъл, ако човек не се интересува много от мнението на другите той може да си се моли и в къщи (пред разпятието, или червеното знаме, ако щете), а ако отправя мислите си към Бога всяка вечер преди да заспи, той може изобщо да не се моли в определените часове (а за ислама, например, тези официални часове на молитви просто пречат на нормалния ритъм на съвременния живот). Доколкото комунистическата религия си имаше редица средства за осъществяване на показността на вярващите (като: партийни събрания, митинги, манифестации, Ленински съботници, и пр.), както и достатъчно средства за внушение и политическа обработка на съзнанието, се оказа, че молитвите станаха съвсем излишни! Налице бе, разбира се, и психологичния фактор, че човек трудно може да се моли на някаква абстрактна субстанция или природа, защото трябва някак да се обръща към нея, и затова молитвите бяха заменени с гореспоменатите речи и събрания.      Може би има и други неща, които присъствуват в традиционните религии а отсъствуват от комунистическата, но това не е от принципно значение, както и не е недомислие на идеолозите на комунизма, а идва от сравнително малкото време на съществуване на тази религия, което е недостатъчно за да се установят добри традиции. Така например, би могло да се поработи още по въпроса за традиционната униформа и външен вид на комунистическите култови работници, може би чрез някакъв грим или мушка на челото, или на дясната (лявата) ръка и пр.; би трябвало да се разработят наистина добри ритуали за раждания, сватби, погребения и други значителни моменти в живота на хората; би трябвало да се измисли и нещо подобно на светото причастие (някаква "временна капсулка", например, като малка червена таблетка лекарство, но която да се счита, че спомага за осъществяване на връзката на човека с миналите и бъдещите поколения); а също и други обряди свързани с годишните периоди, които да способстват за опазване на околната среда и на човешкото здраве, и които да заменят традиционните пости, червени яйца, курбан-байрами, и пр. (защо да няма, примерно, някакви празненства на "Превръщането на Материята", карнавал на "Слизането на Маймуната от Дървото", празник на "Откриването на Колелото", "Шествие на Гените", и прочее?); би трябвало да се разработи и узакони някакъв стандарт на култови Партийни домове (тъй наречения Сталински стил или комунистическа готика, като вариация на разпространената на Запад готика, бе доста добър като начало, но това трябваше да се канонизира, като се установи, да кажем, сградата да има винаги пет крила или купола, разположени като лъчите на петолъчката, във всяко крило да има по една централна петоъгълна зала, и пр.); нужно бе да се доразвият и обогатят символите, като се измисли и специално приветствие (защо не с разперване на петте пръста на ръката, защото да показваш всекиму юмрук най-малкото не е културно), и прочее и прочее. Както вече бе споменато, вярата не пречи на разума и обратно, и е наивно да се мисли, че съвременния културен човек не би приел някакви интересни и красиви обряди (като обрядите на другите религии) без непременно да вярва в тях, а просто като символи, карнавали, шествия и други подобни, но това вече е въпрос на бъдеща еволюция на тази нова религия.       ІІІ. МИНАЛО И БЪДЕЩЕ НА КОМУНИСТИЧЕСКАТА РЕЛИГИЯ            В тази глава е редно да погледнем на комунистическата религия, както се казва, в динамиката на нейното развитие. Но първо трябва да уточним, че тя не възниква по време на теоретическото създаване на комунизма от Маркс, който прави само едно предсказание, че, искаме или не, но призрака на комунизма си броди по света и ако приемем това за сведение бихме могли да си спестим доста излишни обществени конфликти! Този Марксов комунизъм няма нищо общо с религията, за която говорихме, защото при него отсъствуват повечето от разискваните в глава първа характеристики, например: той не се базира на вярата; не говори за комунистическото бъдеще като за нещо далечно и недостижимо, а като зависещо от развитието на производителните сили в световен мащаб (нещо, което вече е практически достигнато в редица западни страни, само дето там не му казват така, а в най-добрия случай използуват думата социализъм, като по-мека); изобщо не е мислил за предмети на култа, за Партийни домове и Мавзолеи; нито за фанатичността на комунистите; нито за тоталитарността на тази идеология и проникването й дори в спорта, науката и пр.; не е мислил за "комсомолски" прически (той и за комсомолци не е мислил), а си е ходел с голяма брада и такава коса, каквато му е харесвала; за апарат на инквизиция не е и ставало дума, защото той не се е наемал да управлява държава (а да предсказва развитието на обществото); нито за цензура; нито за убежище на слабите, и прочее. Ако Маркс не е казвал какво ще настане след комунизма, това не значи, че той е искал да има застой в обществото. Така че от изброените по-рано признаци на религиите остава само това, че той не е имал нищо против хората да бъдат щастливи и, разбира се, е искал най-ценното от морала на народа да се съхрани и при комунизма!      1. Ленинизмът — начало на комунистическата религия      Ленинизмът, или "насилственият комунизъм" (още революционен, диктаторски, принудителен, и други подобни) е това, което поставя началото на комунистическата религия. Наивно е да се твърди, че Ленин е съзнавал, че поставя началото на нова религия — той може само да се е стремял към по-голямо влияние сред масите — но, така или иначе, смело може да се твърди, че той е първия "комунистически Папа", както и първия комунистически светец и мъченик. ( Изобщо казано, такова нещо често се случва, като много малко са, например, бащите, които могат да се похвалят, че са направили своите деца целенасочено и осъзнато — те, може би, са искали само да ощастливят своята любима, ако се изразим културно ). С появата на първата комунистическа държава, обаче, в условията на жестока реакция от страна на всички останали (но много по-развити) капиталистически страни, на територия и с население достатъчно за една световна империя, с лични амбиции (незадоволителните резултати постигнати от брат му в опитите за някакво движение по пътя на прогреса в тази, да не си кривим душата, изостанала империя само с терористични средства), на "горкия човечец" не му е оставало нищо друго освен да приложи всичко най-добро от хилядолетната история на световните диктатури в управлението на големи човешки маси! Но какво да се прави като народа не ще да прави това, което е за негово добро? Щом като едно дете не слуша (а поведението на цели народи малко се отличава от поведението на децата, между другото), значи то трябва да си получи наказанието, нали? А за да няма само наказания, то трябва да има и разни приказки (както сега ни разказват какви ли не демократични измислици), т.е. вяра или религия (и да напомним тук, че фашисткото приветствие "Хайл", т.е. Heil, е корена на думата heilig, което значи свещен). За съжаление това е така, защото човек може да бъде накаран да върши нещо, което не иска (но което трябва да се прави), само по два начина: или чрез принуда, или чрез заблуда (а най-добре и по двата едновременно)!      Така че нищо не става на този свят необосновано, или по-точно, според тезата на теорията на вероятностите: "случайността е необходима, а необходимостта — случайна"! Ако политическата и икономическа ситуация в Русия преди един век, и особено по време на Първата Световна война, не е била толкова тежка за народа, то Ленин и нямаше да вземе властта (а същото може да се каже и за Хитлер в Германия, и за много други аналогични случаи — между впрочем, този прякор значи, че Хитлер е просто, ... ами: хит, шлагер, върха, а иначе името му било, май, Хъкългрубер, което звучи бая грубо, а?). Ако руският народ не беше много по-изостанал в икономическо и социално отношение от Западна Европа, то Ленин и нямаше да има нужда да измисля нова религия, след като времето на религиите отдавна бе отминало (по-точно: беше отминало времето на управляващите, или сраснали с държавата тоталитарни религии). Ако идеите и методите на Ленин не бяха, все пак, единствено правилното за времето и мястото решение, то нямаше да дойде и следващия "железен светец" наречен Сталин (понеже неговия прякор пък идва от руската "сталь", т.е. стоманата), който просто да ги продължи и приложи твърдо, решително, и до край! Защото сталинизмът беше, всъщност, един последователен ленинизъм, започнал да набира скорост някъде по времето на НЕП-а, когато се е видяло, че тази нова политика може съвсем спокойно да провали протичащия (действително) грандиозен социален експеримент (както и стана 60-тина години по-късно, когато бе приложен аналогичен експеримент по времето на Горбачов, но тогава условията бяха по-други и това можеше, или вече трябваше, да се позволи)! Разбира се, на всички е ясно, че сталинизма е бил, и се е запомнил, с доста повече от последователен ленинизъм, превръщайки се в жестока единолична диктатура, и ние не се наемаме тук да оправдаваме комунизма, за това, че е позволил появата на еднолична власт, но в 20-те и 30-те години на ХХ век много комунисти действително са вярвали, че НЕП-а е сериозно отстъпление от комунизма (макар че той е бил едно нужно отстъпление от крайностите — но нима един народ може да се откаже от крайностите?)      Та ето как се наложи да има вяра вместо разум (защото марксизма си беше просто разумен); ето как се появиха приказките за светлото бъдеще (където, ако не ние, то поне децата ни, ще могат да ядат до насита); ето как се появиха високите и импозантни култови постройки, целия този фанатизъм, тоталното следене, не само на постъпките, но и на мислите на хората, и прочее. Историческото развитие често се повтаря; така стана и в този случай. Религията възникна, защото хората имаха нужда от нова религия, за да се осъществи тази коренна промяна на съзнанието, която пък трябваше да се осъществи, защото богатите западни страни тогава самите те още са биеха, тъй като не можеха да се спогодят кой кого да командува (или, иначе казано, не бяха стигнали до днешните международни финансови институции построени на принципа на акционерните дружества, където печалбите се разпределят според вложения капитал, както и подобава при капитализма, а не според диктата на една страна)! Но вместо някакво подобно относително разумно решение Запада беше решил "да даде смисъл на живота" на голямата Съветска страна, като, създавайки повече трудности за нея, я караше да се справя сама с тях! Ето така възникна тази нова религия.      Трябваше да минат цели две световни войни с милиони жертви и да се изтъркули почти един век от времето на конвейера на Форд, когато човечеството изведнъж се оказа много силно поради възможността за лесна мултипликация в промишлеността, за да успеят богатите страни най-после да поумнеят дотолкова, че да сменят "политиката на тоягата с тази на моркова" (превод на английското "stick and carrot approach", което е по-точно от нашата поговорка за двата края на тоягата, защото: и с тънкия край да те удрят, и с дебелия — все боли). Така или иначе, но иронията на ситуацията е, че едва когато Запада прекрати студената война и реши, вместо да обръща гръб, да вземе да подаде ръка на Съветския Съюз и неговите сателити, чак тогава той успя да победи комунистите, или поне да ги разедини и да форсира следващия етап! Макар че това, че нас много лесно ни хванаха на въдицата, или "захапахме моркова" (или бучката захар) изобщо не говори добре за нас, но пък не можем да виним господата от Запада за това, че ни надхитриха съвсем по джентълменски. Като ни е бил малко акъла, то сега ще трябва да ни е яка гърбината!      2. Горбачовизмът — начало на отделяне на религията от държавата      Когато една властваща и тотално проникнала във всички сфери на живота религия започва да губи позиции, защото държавата изпитва сериозни трудности, се налага някаква "хирургическа намеса" за да се спаси религията, като по-ценна. Трудностите в държавното управление бяха, преди всичко, последици от застоя, който всяка религия предизвиква, и такова е било положението и в периода на Възраждането, когато продължителната летаргия на целия западен свят започнала вече да пречи на социалния организъм, който съхнел и вехнел като светците от иконите. Аналогична беше ситуацията и по времето на Горбачов, когато хората просто живуркаха някак-си, но без дръзновени цели и желания, защото пречките за личностна изява на гражданите им пречеха да работят добре и за обществото! При това сравнение на горбачовизма с Възраждането прави впечатление значителната разлика в периодите на срастване с държавното управление при християнската и при комунистическата религии, но това е лесно обяснимо с много по-динамичния двадесети век, съпоставен с периода на ранното Средновековие, и няма никакви основания да се предполага, че комунистическата религия бе отхвърлена твърде бързо (във всеки случай е още рано за подобни твърдения). В това отношение може доста да се говори, но истината е тази, че комунистическия лагер просто чакаше някаква свежа струя, нещо ново и различно, така че смяната от страна на Запада на политиката на тоягата с тази на моркова започна веднага да се допълва от аналогични действия и от страна на СССР. Поносимостта към дисидентите известно време вършеше работа, защото създаваше емоции за народа (забранения плод е по-сладък), но това беше доста слаб полъх и трябваше да дойде "великия Горби" за да задуха "бурния вятър на промените", защото по-добре буря, отколкото ураган или тайфун! А хирургическата намеса, за която говорихме, беше разделянето на "сиамските близнаци" — Партията и Правителството! И Горби сложи "хирургическата престилка".      Но при това е важно да подчертаем, че такава операция не е нова за човечеството и на времето тя е била изпълнена от цяла плеяда мислители от епохата на Възраждането. Разликата е, че, тъй като комунизма беше една наистина тотална религия, то тази операция трябваше да се извърши лично от "комунистическия Папа", защото иначе би била немислима. Друг е въпросът дали самия Горбачов е съзнавал, че неговите действия предизвикват едно планирано разрушение на системата (т.е. бавно, за да се избегнат по-големи катаклизми, но закономерно и неумолимо разрушение), или е вярвал, че служителите на култа ще успеят да овладеят положението и комунистическата религия ще си остане водеща религия в държавата? Но въпросът за силата на вярата на висшите служители на даден култ е доста сложен, така че нека го оставим настрана, още повече, че важни са не целите, а резултатите, а те са добре известни. Добре известни, обаче, не означава правилно разбрани, защото вярващите го оплюха, че е предал вярата им, а друговерците му се надсмяха за това, че се е оказал некадърен да спаси системата (макар че те изобщо и не искаха някой да я спасява). А истината е, че именно той спаси вярата, като я отдели от корумпираното тяло на системата, спаси религията отделяйки я от държавата! Ще мине немалко време преди това да се осъзнае добре от масите, но новите условия на (неморален и безверен) капитализъм, на (неразумна и криворазбрана) демокрация, на (жестока и несправедлива) пазарна икономика, малко по малко, внасят яснота по въпроса, защото новата вяра не е възникнала на празно място, нито пък ще остави празно място след себе си.      Нека сме наясно, че вярата, идеята, религията са неунищожими, защото те са нематериални! Това което бе отречено е комунистическата държава от Ленински (и особено Сталински) тип, но не самата комунистическа религия, която господствуваше в тези държави! Затова и констатацията, че Ленинския комунизъм е изпълнил предназначението си (да създаде нова религия, подходяща за средните и слабо развити страни на съвременния етап на залез на световния капитализъм) е вярна, а не демагогия, но действително е трудно да се убеди човек, който дълго време е правил едно нещо, че то вече не е необходимо, защото той, неизбежно, си мисли, че това значи, че и всичко което е правил до тогава е било безсмислено, но живота е една вечна динамика, и всичко в него (дори нашите грешки, и особено те) си има своето място! И нека не забравяме, че основното предназначение (погледнато в световен мащаб) на ленинизма (а ако щете и на фашизма) бе в това да направи капитализма по-добър и поносим за народа (така както основното предназначение на вълка, например, е да селекционира по-добра порода зайци, а на зайците — по-жизнеспособнини вълци, защото всичко на този свят е взаимообвързано), и с тази си задача този строй се справи добре, защото сегашния капитализъм (в развитите страни, а не в такива като нас, които, вместо да се придвижат напред към нещо по-добро, предпочетоха просто да се върнат едно 50-тина година назад във времето*) е много по-различен и по-хубав от капитализма, предизвикал появата на новата комунистическа религия!      3. Бъдеще на комунистическата религия      Бъдещето на тази религия ще бъде като бъдещето на всяка нова религия и трябва да мине през следните два основни етапа, а именно на: отделяне на идеята от реализацията, или анализ; и въплъщение на идеята в нова модификация, или синтез на по-добри дъщерни религии, като тези етапи могат да се повтарят циклично и да пораждат най-различни модификации, както прави християнската религия вече столетия. Строго погледнато това важи не само за развитието на една религия, а въобще за всяка социална система, но е вярно и в нашия случай. В момента тече етапа на анализ и до синтез на нова "ерес" още не се е стигнало, най-вече защото съществуването на грубия, или "зелен" капитализъм е още доста кратко за да накара масите да търсят нещо по-добро, но бъдещето ще покаже, защото най-доброто убеждение е личното преживяване. Младото поколение не вярва на разказите за: световни кризи на капитализма**, крахове на борси, дългогодишни периоди на масова безработица (по-дълги от големите суши в някои райони на Африка, които обикновено траят само по 3-4 години), разрушителни войни, поради неспособността на уж цивилизовани държави да намерят някакво разумно решение, и прочее, докато не ги изпита на гърба си. Когато това стане ще възникне и новата ерес, естествено, ако религията продължи да съществува. Но доколкото идеите са неунищожими (те само чакат подходящи условия за да възникнат отново) има всички шансове да очакваме някаква комунистическа "мутация" да завладее света преди още да настъпи края на цивилизацията на световния капитализъм.      А това, че сегашната цивилизация върви към своя край може да се установи по загубата на основна цел в живота за болшинството от населението в развитите страни. Ако се върнем отново към разсъжденията в т.I.13 за петте нива на човешки стремежи, ще видим, че в тези страни хората вече са постигнали и четвъртото ниво на личностна изява или кариера, и живеят само за задоволяване на петото, т.е. за своето развитие и усъвършенствуване. Иронията на ситуацията, обаче, е такава, че с достигане на това ниво основното болшинство от хората достигат и своя таван (заложен генетично в тях) и всестранното усъвършенствуване на личността за тях се изразява предимно в усъвършенствуване на начините за достигане на физически усещания (т.е. вкусови, сексуални, аудиовизуални и пр.), както и в засилване на емоциите (оттам и масовото разпространение на наркоманията именно сред младите), или с други думи, за повечето хора новото качество се изразява само в по-голямо количество от старите качества! А би трябвало да се цели достигането на нови нива на удоволствие, примерно: съпричастност към световното изкуство и култура (не масовата култура, разбира се, като екшъните и трилърите), физическо развитие на личността (а не само човек да си седи пред телевизора и да гледа как други бягат или скачат), лично художествено и/или научно творчество, изучаване на чужди езици, отглеждане на рози и хризантеми, ако щете, и други подобни неща. Когато управляващата класа достигне това най-висше ниво тя (като правило) започва да деградира, а тъй като при съвременния капитализъм съществува и широка средна класа (необходима за да има кой да купува стоките, които се произвеждат непрестанно, с цел да се увеличават приходите на много богатите, но които са само 2-3% от населението), то се оказва че тази постепенна деградация (упадък, разложение, или както щете го наречете) става съвсем масово явление. Ето така, бавно и полека, световният капитализъм си отива и единственото нещо, което може да се направи по въпроса е да се отдалечи момента на края!      Но поредната ирония на развитието е в това, че на сегашния етап именно жертвите на комунистическата религия са тези, които отлагат краха на капитализма, било то като даваме възможност (а и работа) на богатите страни да ни учат как да живеем, било като ставаме нов голям пазар за техните стоки, било като ги караме да ни усмиряват защото ние самите сме доста "по-диви" от тези цивилизовани страни, но по този начин ние задържаме развитието (т.е. залеза на цивилизацията). С една дума, както в началото на ХХ век развитите страни даваха смисъл на живота на Съветската империя, а после и на много от сателитите ù, като им обръщаха гръб и ги караха сами да се извадят от тресавището, в което (по редица, най-вече обективни, причини) бяха затънали, така и сега, след разпадането на световната комунистическа система, жителите на предишните комунистически страни са тези, които дават смисъл на живота на много от жителите на развитите страни. Нещо повече, тъй като сегашната цивилизация се разпростира на няколко континента, то тя не може да си отиде, докато всички страни не достигнат еднакво ниво на разложение (т.е. на развитие, ако така повече Ви харесва), а пък опита от последните демократични години ясно показва, че от някакво прилично задоволяване до нивото на личностната изява, до което бяха стигнали всички екс-комунистически страни, сега в горе-долу половината от тях се стигна до слизане с едно две нива надолу (дори и, хъм, секса вече масово се подменя с тъй наречената еротика, по най-прозаични комерчески причини) и доста повече от половината от населението им упорито се бори за своето оцеляване. Ако това не е помощ за спасението на цивилизацията, то какво тогава е помощ? Ако това не е резултат от прехода ни към демокрация, то значи нищо не виждаме, нито пък разбираме! Е, а дали ние имаме полза от това положение, или някой друг, е съвсем различен въпрос, но какво да се прави — такава е диалектиката на развитието.      В резултат на тази диалектика изостаналите екс-комунистически страни успяха да създадат една нова, съвременна, религия, която, може би, ще продължи съществуването си и в бъдеще, под някаква нова форма. Една такава форма предлагаме във следващата глава, която, всъщност, е нещо като утопия или science fiction, но като се има предвид, че нашето бъдещето, от гледна точка на настоящето, си е една фантастика, то, ако към него можем да добавим и епитета "научна", от това то само ще спечели! Пък и, от друга страна, след толкова дълги и уморителни разсъждения, читателят напълно е заслужил известна разтуха, така че — защо да не му предложим и малко научна фантастика?       * Когато това беше писано беше ясно, съгласно някои западни прогнози, а и съгласно пресмятанията на автора, че ние ще достигнем предишното ниво на жизнен стандарт някъде след 35 - 50 години, т.е. към 2030 година, горе-долу. Днес, в 2010 година е ясно, че прогнозата в общи линии е вярна, защото ние все още живеем към 3-4 пъти по-зле отколкото по времето на нашия Тодор Живков; това че някакви-си 10% живеят по-добре отколкото по-рано, и още 20-25% живеят еднакво зле (или добре — на когото както му харесва), не променя положението.       ** Сега вече повярва, надявам се.       ІV. ПЕНТАИЗМЪТ — РЕЛИГИЯ НА БЪДЕЩЕТО      1. Същност на пентаизма      Пентаизмът е религия на атеистите, в която е преодоляно присъствуващото при всички останали религии противоречие между вярата и разума по един естествен начин, а именно — чрез тяхното неразривно обединeние! Ние призоваваме всеки споделящ нашите убеждения да вярва, че разума съществува и, следователно, всичко може да се докаже по разумен път, така че утехата, която нашите вярващи търсят да бъде в разума, който от своя страна може да обоснове и необходимостта от вярата; или обратното — във вярата, която може да постулира съществуването на разума. Според нас вярата и разума не само не си противоречат, но и се допълват, като там, където вярата е малко, разума идва на помощ, а там, където не достига разум, вярата помага! В този смисъл пентаизмът е най-разумната религия и най-религиозното учение. Няма проблеми за всеки желаещ да се приобщи към нас, било то по силата на разума (че нашата религия е най-добрата), било по силата на вярата (че тя е най-разумната), било чрез някакво диалектическо единство на тези противоположности, или чрез някой друг от Пътищата на Познанието (вижте по-долу).      Пентаистите вярват в причинно-следствените връзки на нещата и знаят, че сегашното им състояние не е възможно без съществуването на предекзистентното минало, в което те са едно нереализирано постекзистентно бъдеще, така както тяхното сегашно съществуване представлява едно предекзистентно минало за тяхното постекзистентно бъдеще. Предекзистентното минало, както и постекзистентното бъдеще са нематериални и неунищожими! Няма проблеми човек да си представя предекзистентното минало като някаква история, като низ от реални и материални събития, но това е само една представа за него, един вид запис, но не и самото то, което е само същност или идея без материален носител. Това е нещо като видова, родова, социална, класова, интелектуална, и прочее памет, но само като такава, без да е такава! Аналогично, постекзистентното ни бъдеще е следствие от нашето настояще и от предекзистентното ни минало и се влиее пряко от тях, но по един нематериален начин! Постекзистентното бъдеще на всеки възниква с началото на неговото настояще и съществува вечно, като след изтичане на настоящето му остава неизменно под формата на предекзистентно минало за другите поколения докато траят, или вярата, или разума, или и двете. Разбира се, ние можем да си представяме нашето постекзистентно бъдеще като някаква актуализирана генетична информация, по която то може да бъде възкресено като наше настояще в бъдещето, но само като представа или идея за това, без да е точно това. Миналото е това откъдето ние идваме, а бъдещето е това заради което живеем. Няма бъдеще без настояще, и настояще без минало, защото следствието изисква своята причина независимо от материята и начина на нейното предаване, но няма и минало или настояще без бъдеще, защото причината поражда своето следствие. Съществуването на постекзистентното бъдеще на индивида, обаче, не означава, че то съдържа нещо ценно (неговото единствено съдържание би могло да бъде само означението, че в него няма нищо, или тъй нареченото "празно множество"). Човек може да познае предекзистентното си минало, но не може да узнае постекзистентното си бъдеще. Предекзистентното минало и постекзистентното бъдеще са само вид информация!      Пентаистите са атеисти и вярват че няма бог, но не могат да докажат това! Ако те можеха да докажат, че бог съществува, то значи той не съществува, защото нямаше да бъде бог, ако можеше да бъде постигнат от същества ограничени във времето и пространството като хората; а пък ако можеха да докажат, че бог няма, то тяхното доказателство нищо нямаше да значи, защото той би могъл да се е скрил много добре и затова те да са доказали, че го няма. Ако се приеме, че бог има, това не противоречи на нищо, защото той може, да бъде, както "доказан" от хората, така и обратното; ако пък се приеме, че бог няма, това също не противоречи на нищо, защото като бог, той изобщо не се влияе от нашето допускане. Затова пентаистите са и вярващи, като вярват, че има бог, което пак не може да се докаже! Така се получава, че и двете твърдения излизат възможни! Това донякъде прилича на известния парадокс на Бертран Ръсел за бръснаря, който гласи следното: в едно село имало един бръснар, който бръснел всеки, който не можел да се бръсне сам; пита се, самия бръснар от кои е — дали от тези, дето не могат да се бръснат и ходят на бръснар, защото бръснейки се сам излиза, че него го бръсне бръснаря, или от тези дето могат да се бръснат и затова се бръснат сами, защото той, всъщност, се бръсне сам?      Доколкото бог няма, то няма никакво значение как ще го наричаме, и затова пентаистите понякога го наричат бог, друг път — природа, трети път — субстанция, или закони, сили, и прочее. Той присъствува навсякъде във времето и пространството, той е безкрайно делим, но винаги се явява като цял и неделим (човек може да си го представя като магнита, но това е само една представа за него, а не и неговата същност). Той е нематериален, но ръководи материята, представлявайки идея за материята. Бог е цялата информация за обектите, явленията и връзките между тях, както статично, така и динамично във времето. Той е обективен и независим от нашето настояще, предекзистентно минало и постекзистентно бъдеще, но влияе на всяко от тях. Той не се нуждае от нашето познание или признание за него, от нашите молитви, вяра, мисли, разум; ние сме тези, които се нуждаем от него, или от познанието на различните му аспекти. Пентаистичният бог е неунищожим, и дори цялата материя да бъде унищожена, бог ще остане, за да я пресъздаде отново и да се въплъти в нея!      Бог е истината за всичко, включително и истината за лъжата, която се поражда когато отсъствува истината; цялата истина, обаче, за нас винаги отсъствува! Бог е истинското познание за доброто и злото, както и познанието за познанието и за незнанието; единствено бог знае кога и по какъв начин доброто става зло и обратно, както и кога познанието е незнание и обратно! Бог има безброй много аспекти и не е по силите на цялото човечество да познае докрай дори само един от неговите аспекти, които са свързани с безброй много връзки и съществуват паралелно в безброй много Вселени. Понятието "безброй" тук трябва да се разбира в смисъл, че дори и бог, който като бог може всичко, не можеv да ги изброи, защото знае, че какъвто и алгоритъм да реши да използува, за това ще му трябва безброй много време, което дори един бог не може да си позволи да прахосва! Някои пентаисти, наистина, твърдят нещо много дръзко, а именно, че бог, като взема по малко кванти от времето на всичките безброй много Вселени, и като ги обхожда по специален паралелен алгоритъм с безкрайна размерност, все пак, може да преброи безброя, нещо повече, той вече го е правил веднъж, и затова лесно може да определи колко е безброй, но те не могат да докажат своето твърдение и затова вярват в него.      Петте Пътя на Познанието на бога или на нашия свят са следните: вярата, която дава възможност на всеки да приеме за вярно това, което други хора са доказали по пътя на разума, или постигнали по някой от другите Пътища на Познанието; разума, който може от оскъдна информация да получи или изведе нови знания; наследствеността, която закрепва и предава на поколенията най-съществената и неизменна част от познанието за природата; обучението, чрез което може да се развиват и обогатяват нашите способности за движение по другите Пътища на Познанието; и осезанието, което е основен начин за възприемане и отражение на околния свят в нашето съзнание. Тези пътища взаимно се допълват и обуславят, съставяйки мощна палитра за все по-пълно обрисуване на различните аспекти на пентаистичния бог.      2. Изповядване на пентаизма      Храмовете на пентаистите са във формата на петоъгълна звезда, във всеки от лъчите на която има по една голяма петоъгълна зала за дискусии около петоъгълната маса. Централната част на звездата в храма се оставя празна и най-често се използува за редица спортни състезания на открито, както и за паркинг на различни наземни и въздухоплавателни превозни средства. Всеки от петте лъча има висок купол с кула на върха (към средата на звездата), на която се поставят скулптурни изображения на някои от аспектите на пентаистичния бог. Доколкото, обаче, никой не знае точно как изглеждат тези аспекти, то и има широко поле за творческа изява на скулптурите, и затова рядко ще срещнете два еднакво увенчани купола. Заради формата си тези храмове, повечето от които са многоетажни, се наричат Пентадоми, и в тях, освен споменатите петоъгълни зали, се намират и редица помещения с разни аудиовизуални и комуникативни устройства, зали за почивка, търговски точки, заведения за хранене, за спортни игри и развлечения, и прочее, които превръщат тези храмове в любимо място за отдих и лично усъвършенстване.      Пентаистите имат редица култови празници и карнавали, които са разпределени сравнително равномерно през годината и са свързани преди всичко с петицата, петолъчката, и петте пръста на ръката. Ние вярваме, че бог е създал нашата Вселена на пет етапа, които са следните: Генерация на идеята, Разработка на проекта, Реализация на Вселената, Наблюдение на функционирането ù, и накрая Оценка на недостатъците на реализацията. Тези етапи се повтарят до безкрая във всяка от безбройните Вселени, като в момента ние се намираме на етапа на Наблюдението, но колко време ще продължи той — само бог знае! Ние сме убедени, че човек трябва да работи по пет дни (по-точно, по четири и половина — нали кутрето е по-малко от другите пръсти?) и след това да почива два-три дни, защото като работи по-дълго се уморява, а ако работи по-малко го домързява, и затова ние наричаме всеки шести ден, следващ работните, ден за оценка и възхвала на изминалите пет, а всеки ден, предшествуващ първия от работните, ден за планиране и подготовка за следващите пет. Така нашият живот се състои от много "пентолетки", наричани така защото дните са кратки и отлитат много бързо.      Освен тези седмични празници, съществуват още и Дни на Пръстите, които са пет в годината и се определят ежегодно със жребий за страната, като на тези дни всички пентаисти са особено радостни и тържествени, и носят през целия ден ярко-червени лентички на дрехите си и конци на съответния пръст на (поне) лявата ръка. Два пъти в годината, в дните на пролетното и есенното равноденствия, има специални Темпорални Вечери, когато пентаистите, както и всички други желаещи, масово се стичат към нашите Пентадоми за да приемат специалните "темпорални капсулки" (малки червени пентагонални таблетки със специфичен вкус), които се счита че спомагат за осъществяване на връзката с нашето постекзистентно бъдеще, като опресняват информацията за нашето настояще (а с божията намеса и за нашето предекзистентно минало), така че ако бог реши да прекрати етапа на Наблюдението на нашата Вселена (а кога това ще стане само той знае), то тази информация може да се използува за сътворяване на нови реалности на базата на минали, в която и да е от безбройните Вселени. Тези капсулки опресняват следата оставяна от всеки от нас във времето, която, макар и да не може съвсем да изчезне, се счита, че ако не се подновява поне веднъж годишно, става неясна като мъглив ден, така че добрите дела могат да изглеждат като лоши, или обратно, в очите на поколенията.      Ежегодно се провеждат и Карнавали на Пътищата на Познанието, като всяка година карнавала е посветен на един от петте Пътя, които се редуват последователно. Тези карнавали траят по пет дни, които за непентаистите са работни, но през тях на пентаистите се забранява всякаква работа с комерческа цел (ако работата е неотложна то тя може да се върши, но те нямат право да вземат никакво заплащане за нея), така че пентаистите могат само да се веселят и подкрепят духа (и тялото) си, за да работят после по-пълноценно за постекзистентното бъдеще на страната си. Наред с тези празници има и Дни на Мъчениците на Познанието, които са свързани с един или друг пентаист, или с някой от старите комунисти, дали началото на нашата религия, които столетия наред са били преследвани от богатите на този свят, желаещи цялото познание (и благата от него) да се използува само от тях, а на останалите да подхвърлят само "трохите", колкото да преживеят някак, но без да могат да оставят прилична следа в постекзистентното бъдеще на човечеството. Тези светци отдавна са канонизирани и добавяне на нови към тях (или изключване на стари) може да става само на Вселенски Събори, провеждани веднъж на 50 години, макар че всяка година се обявяват и пет извънредни Свети Празници, свързани с наскоро починали съвременни пентаисти или с някои кръгли годишнини на видни съвременици.      Доколкото бога на пентаистите не се нуждае от признание и поклонение от страна на вярващите тази религия е най-толерантната от всички съществуващи. Тя не принуждава никого към нищо и не иска нищо от никого, тя само дава: вяра, разум, и убеденост на всеки, за да изкара спокойно отпуснатото му на този свят време, преди да се превърне в чиста информация. Служителите на култа са толерантни към миряните, защото знаят, че всеки има правото да прави свои собствени грешки, и колкото повече убеждаваш някого, че греши като постъпва така а не иначе, толкова по-упорито и убедено той продължава да го прави, така че най-малко грешки се получават когато всеки прави само своите грешки, без да бъде провокиран от другите. Обикновеният народ пък, от своя страна, също е толерантен към пентаистите, защото колкото по-ограничен е даден човек, толкова по-трудно той схваща единството на противоположностите, и затова си мисли, че пентаистите са малко смахнати и, следователно, достойни за съжаление. Така всеки е щастлив и доволен!      Пентаизмът не претендира за участие в управлението на страната и тъкмо затова редица ръководни длъжности са заети на практика от пентаисти! Това е следствие от факта, че всички вярват в съществуването на природата и разума, и всеки заел някакъв ръководен пост, гледа да стане пентаист (ако още не е), за да остави нещо в постекзистентното бъдеще. Доколкото нашата религия не изисква от вярващите да не вярват в други богове, т.е. допуска "двойна религиозна принадлежност", то мнозина политици предпочитат да се презастраховат по този начин, без да губят нищо.      За децата желаещи да станат пентаисти в бъдеще, както и за най-малките (ако техните родители искат), има редица подготвителни етапи, които могат да спестят по някоя от нужните за приемането им препоръки (вижте по-нататък) и отрано да ги приобщят към интересни ритуали и занимания. Най-малките деца, след навършване на три годишна възраст могат да бъдат обявени за така наречените "ларви" (защото те са още много мънички човешки същества и има още много да растат и се учат да живеят), което става в Пентадомите по време на "Пропълзяването на Ларвата", когато те трябва да преминат през тесен и къс (около метър и половина) улей, след което получават една дълга торба с лакомства, наподобяваща ларвата. След изтичане на пет "ларвени години", или когато са вече на осем години, всяко дете може да бъде обявено за "пашкул", което е един подготвителен период за бъдещия пентаист и, макар че не е задължителен, е желателен, защото в Пентадомите има много кръжоци и други интересни мероприятия само за такива деца. Това също става със специален ритуал на "Завиване в Пашкула", понеже на тази възраст децата още не могат да живеят самостоятелно и тепърва трябва да растат и се оформят като събират ум и разум, и да бъдат много търпеливи докато пораснат и поумнеят достатъчно, та да започнат сами да "припкат" по света като другите животинки. Има две възрастови групи пашкули, но общия брой на прекараните в тях години трябва да бъде 10 (може и повече), след което идва ритуала на "Отвиване от Пашкула", който символизира достигането на пълнолетие към 18 годишна възраст, когато тези младежи и девойки стават "безкрили", защото, макар и неуверено, те вече тръгват сами по света. Такива те трябва да останат поне пет години, когато вече могат да кандидатствуват за пълноправни пентаисти.      3. Служители на култа      Външният вид на пентаиста не го отличава от останалите граждани, и затова всеки вярващ татуира на дланта на лявата си ръка малка червена петолъчка с петоъгълна дупка по средата (т.е. празен петоъгълник, с пет червени триъгълника по страните), която символизира петте Пътя на Познанието, а именно: вярата, разума, наследствеността, обучението и осезанието. Това определя и формата на култовите храмове, както и приветствения жест, който е разтваряне на петте пръста на лявата ръка (или дясната, ако лявата е заета с нещо). Звездата още от древните религии символизира светлината (или знанието, което е една от същностите на бога), а червения цвят (който също от дълбока древност се счита за най-красив, защото красивото идва от "красното" или червеното по руски) е традиционен от времето на комунистите, които са използували аналогичния символ, но са признавали само два пътя на познанието: този на заблудата (или вярата), и този на принудата.      Пентаистите имат упростена йерахична стълбичка, която се състои от пет нива (където първото е най-ниското), които се означават символично на дланта им, около петолъчката, с малко стилизирано "крилце" (като "гаргичката", с която се отмятат редовете от някакъв списък, за да се отбележим, че нещо е свършено). При тържествени случаи, разбира се, такива и по-красиви крилца се прикрепват на видни места по дрехите им. Тези крилца се получават от пентаистите в резултат на атестация, която се извършва през пет години и се базира на личен отчет за дейността на лицето с оглед на постекзистентното бъдеще на страната и пентаизма, и преценка на специално избрано бюро от вярващи от същия ранг, в което, обаче, може да участвуват и пентаисти с повече крилца, като съветници и консултанти. При тази атестация всеки може, или да получи едно крилце, или да не получи (като чака следващата атестация поне след една година); в изключителни случаи такива крилца могат да бъдат присъждани и посмъртно на видни пентаисти с национално значение. Ръководните длъжности могат да бъдат заемани само от три и повече "-крили" пентаисти, като това става по решение на съответни Съвети на еднаквокрилите, каквито се изграждат на локално и национално ниво.      Приемането на нови вярващи става след навършване на 21 годишна възраст и по препоръка на пет пентаисти с поне две крилца, но участието в отрядите на пашкулите се брои по две години за една или десетте години там дават общо пет години, което се равнява на една препоръка, а всеки пет години в редовете на безкрилите също правят една препоръка. По този начин е нормално всеки навършил 23 години да бъде приет за пентаист само с три препоръки, като получи първото си крилце (но би могъл да остане и още пет години безкрил, когато ще му стигнат вече две препоръки). Приемът на нови пентаисти става ежегодно през втория ден на Карнавала на Пътищата на Познанието и протича в най-тържествена обстановка. На същия ден става и Пропълзяването на Ларвите, Завиването в Пашкулите, и Отвиването от Пашкулите, само че в различни крила на Пентадомите. Това, както и съпътствуващите ги спортни игри и състезания в следващите дни, са много популярни развлечения, заменили редица остарели обичаи, които се радват на всеобщ интерес и участие от страна на всички възрастови групи и религиозни изповедания, превръщайки Карнавала в един всенароден празник.      В интерес на интегралното човешко щастие пентаистите се примиряват с необходимостта от известна цензура, тъй като само бог може да знае кое е добро и кое не е, но видни пентаисти с четири или пет крилца, естествено, са асимптотически по-близки до божествената истина (макар и никога да не могат да я достигнат) и е нормално те да цензурират или дават своята благословия за разпространение на дадена информация. Това, обаче, в повечето случаи, не означава скриване на информация, а разпространение (или пропаганда) на полезната за народа такава, понеже все някой трябва да решава кое да се пропагандира (тъй като мнението на бизнеса или на обикновения народ далеч не винаги е правилно). Аналогично ние считаме, че може да се поддържа и някаква секретност на информацията (освен в случаите, когато това, така или иначе, се прави в интерес на безопасността на държавата), защото известна секретност е необходима, за да повиши интереса към това, което е укрито!      4. Утопичност, убежище за слабите, и моралност на пентаизма      Както всяка друга религия и пентаизмът е неизбежно утопичен в опитите си да промени човешката природа, като накара хората да повярвят, че съществува постекзистентно бъдеще, заради което трябва да се живее, а не заради настоящето, докато в бъдещето никой още не е живял (защото ако е живял, значи то вече е предекзистентно минало, а ако сега живее, значи то е настояще, но в никакъв случай не е бъдеще). Доколкото, обаче, разума доказва вярата, а вярата обуславя разума, то нейната утопичност не й пречи да бъде разумна, както и разума в нея не й пречи да бъде утопия! В този смисъл пентаизмът е точната горна граница на полезния разум (или неговия супремум), както и точната долна граница (или инфинума) на полезната вяра, съдържайки максимум разум и минимум вяра за да бъде това от полза за човечеството! При онагледяването на това твърдение се изхожда от човешката страна, което ще рече, че разума е ограничен и е във вътрешната област, а вярата (или незнанието) е отвън и е неограничена, така че стремежа на всеки трябва да бъде да разшири затворената област на знанието. (От гледна точка на бога, обаче, разумът е отвън и е неограничен, докато вярата е отвътре и е ограничена, защото дори в една Божествена система трябва да има място и за вярата, без която не може да бъде създадено нищо значително, но доколкото това е едно дуално понятие, и при това недостъпно за хората, то ние оставаме на предишната позиция). Тази граница съществува (защото пентаизма съществува), но освен това тази граница е и единствена, тъй като вярата не може да мине на страната на разума, нито разума да мине на страната на вярата, освен на самата граница, където те се допират, и която именно е пентаизма, и ако съществува друга религия свързваща разума и вярата, то тя ще бъде същата (или неразличима за човека)! Доколкото вярата и разума се допират в тримерна повърхнина, добавянето на нова размерност би позволило съществуването и на други "разумно-неразумни" религии, но не е по силите на човека да живее в n-мерното пространство, още повече, ако n е равно на безкрайност, което е прерогатив само на вездесъщия и неделим бог, което потвърждава, че тази граница е единствена, което и трябваше да се докаже.      Пентаизмът е най-добрия и най-безвреден опиум за народите, защото той не води до пристрастяване и повишение на дозата (или до загуба на чувството за мярка)! Доколкото нашия бог е възможно най-абстрактния, то всеки вярващ може лесно да приеме каквато друга конкретна представа желае (като така приеме и друга вяра), както може и да се откаже от съществуването на бога изобщо (което ние също признаваме). Ако пентаистите не се отказват от вярата си, то е не защото те дотолкова са се пристрастили към опиума, че не могат без него, а защото не желаят да ограничават образа на бога, или да го отхвърлят съвсем; ако те ходят в нашите храмове, то това не е защото някой ги кара, а защото им харесва да прекарват там свободното си време, пък и нашите ритуали са красиви и достъпни не само за деца от предучилищна възраст. И тъй като нашият живот няма друг смисъл, освен да оставим някаква информация в постекзистентното бъдеще на човечеството, то хората неминуемо идват при нас, за да разберат как да направят това.      Кой друг, ако не ние, може да им обясним, че човешкото същество, при все че е достатъчно автономна единица (което, всъщност и значи думата "индивид", която на латински се разбива на: in + divido, т.е. нещо неделимо повече), все пак не е съвсем свободно и независимо от останалите същества и от природата, и това, че хората не ходят вързани с каишки като кучетата, не значи че те не са обвързани генетично, социално, и темпорално (чрез един вид дистанционно управление, тъй да се каже) с обществото? Кой друг освен нас може да направи това, след като за такова убеждение не е достатъчна цялата вяра, на която и да е друга религия, нито целия разум, на която и да е друга наука, а само тяхното единство достижимо в пентаизма, с помощта на петте Пътя на Познанието? Кой друг да обясни на простосмъртните, че за да съществува живота (който е една вечна динамика) трябва да съществува и смъртта (за да няма застой), а за да има смисъл в живота, е нужно живота да няма смисъл — тъкмо затова, че да може хората непрекъснато да го търсят (защото ако той имаше смисъл отдавна да го бяхме намерили)? Привидното безсмислие на постекзистентното бъдеще за индивида, осмисля необходимостта от постигане на смисъла в рамките на общността, групата, или природата (която е едно от имената на бога), а чистия смисъл е само някаква информация, която като нематериална е и неунищожима! За да обясни всичко това и съществува пентаизмът, който е и ще бъде убежище за слабите човеци!      Когато прогресът пречи, то трябва да се пречи и на него, и това е очевидно. Това, което не е очевидно, е кога именно прогреса пречи, нещо което, изобщо казано, е и ще си остане завинаги скрито за хората, защото те, като крайни същества, са ограничени преди всичко във времето, а оценката на събитията не бива да се прави статично! От най-общи съображения, обаче, тъй като сега се намираме на етапа на Наблюдението, е ясно, че за предпочитане е да има повече застой, отколкото развитие, или най-малкото да има планомерно и еволюционно развитие, и в този смисъл ние сме против непланирания прогрес. Доколкото всеки индивид е само част от обществото и неговото индивидуално постекзистентно бъдеще е само част от общото постекзистентно бъдеще на човечеството следва, че неговото развитие трябва да бъде подчинено на развитието на обществото, а не обратното, макар че и обратното също е вярно, защото развитието на обществото не може да става без всестранното развитие на личността, а пък ако едното противоречи на другото, то се приема на вяра, че противоречие няма, или се доказва по разумен път, че противоречие трябва да има (което според пентаизма носи същия смисъл)! Една от перманентните теми за дискусии в пентагоналните зали на Пентадомите е дали дадено развитие е хубаво или лошо, както и дали повече свободи в дадено отношение са за предпочитане от обратното (защото колкото повече са свободите за индивида, толкова по-малко са тези за общността, и обратно).      Основната цел на нашето настояще е непрестанното нарастване на интегралното щастие на общността, ако това не пречи на щастието на общността в постекзистентното й бъдеще! С оглед на последното са възможни периоди на ограничаване на щастието в момента, което е въпрос на задълбочена преценка и дискусии. Нашите символи са насочени именно към щастието, и петолъчната звезда символизира петте Пътя на Познанието, така както и петте пръста символизират човешката ръка, която единствено може да превърне идеята в реалност. Всичките пет пътя са равноправни и няма значение по кой от тях ще бъде постигнато щастието, така че едни индивиди могат да използуват вярата, други осезанието, трети разума, и така нататък. Нещо повече, пентаизмът не е религия за избрани по някакви съсловни, расови, имуществени, полови, интелектуални, и прочее признаци, и вратите на нашите Пентадоми са винаги отворени за всеки желаещ да се приобщи към нашите редици, така че щастието при нас е свободно и общодостъпно! Съществуването на постекзистентното бъдеще ни изтегля напред във времето, от където и трябва да се преценява щастието на индивида, а информационния характер на това бъдеще ни убеждава във връзката с другите елементи на обществото (както и на природата, посредством божието съществуване), за които е предназначена тази информация. Това обединение на вярващите във времето и пространството доказва логически моралността на пентаизма, но тя може да се приеме и без доказателства, по пътя на вярата, а може да се постигне и чрез обучение. Само по морални пътища човек може да се приближи към Божествената истина (без, разбира се, да може да я достигне) и само морала може да бъде оправдание за съществуването на една религия. Всички религии доведоха до появата на пентаизма, който израстна от тях така, че без да ги отрича в общото, ги съдържа като идея в себе си, като тяхно сечение (казано математически), или като еманация на морала включен в тях през вековете човешка история по пътя на познанието!      Разперете свободно пръсти, изберете предпочитания от Вас Път на Познанието, и се приобщете към квинтесенцията на всички религии, към най-атеистичната и съвременна, най-свободната и толерантна, масово разпространената, антидогматична, разумно секретна и научно-утопична, общодостъпна за всички и максимално морална религия, предоставяща най-добра опора и опиум за всички народи по пътя към интегралното щастие на човечеството!      Станете пентаисти за да постигнете смисъла на житейското безсмислие!      1995 ‑ 1998 г             ПРИЛОЖЕНИЕ ЕТИМОЛОГИЧНО ИЗСЛЕДВАНЕ (Multilingua)       "Привет товарищ грузчик!" "Кому Вы говорите?" "Ну, как же так: 'не грузчик'? Однако же, простите, Товарищ в русском языке Ведь от товар изводится? Ну и понятно, значит, всем, Что к грузу это сводится, К страданьям, мукам, нищетам И прочим унижениям; Товарищ — грузчику чета, И прочь все возражения! Да вот вопросик у меня При этом появляется: Коль скоро это, господа, Перверзностью является, Неужто это Вам — как знать? — Как музыка звучит; И всем кулак под нос совать Ничуть и не претит?" * * * "На български туй ще рече, че бяхме ний ... хамали. И кой с това не се гордей не ще успей, едва ли." "Но господине, срамота!", дочувам нейде глас. "При нас другари бяха, да! Не ни лъжете нас!" "Нима възможно е това?", си казвам аз, "Почакай! Дали перверзен е света, или пък е руснака?" На Запад да се устремим във нашето сравнение, та по-добре да преценим туй думово явление. * * * "Well, it is clear for the world — The etymology, the reason — And 'camarad' comes from the word For cell in gaol or prison. This means that all the working class Are prisoners, or just about, And greeting someone between us We glad are he is free, or out. It comes from town French, Marseilles, And states: we were like working slaves. You see, it's now just cliche, For we are strong, and also brave." "Okay, all right, I see it clear, But it's again perversion, Which sane man never wants to hear — Let's call it Western Version." * * * "Na, gucken Sie bei uns mal, Herr. Ich weiß was möchten Sie erkunden. 'Genosse', sagen wir, und wer Will das zu dem Gefängnis binden? Natürlich können Sie plädieren Daß auch 'Kamerad' wir sagen. Mein Herr, wir sind zu gratulieren, Weil auch dieses Wort wir tragen. 'Genosse' kommt gleich von ... genießen Und sagt uns: 'Ja, ein guter Mensch!', Und weiter, wie vielleicht Sie wissen, Steht griechisches Wort, nämlich, γεν. Die Meinung ist nicht neu: die Römer Dann sagten castum, wir jetzt Kaste — Für beste Leute. Gibt es noch mehr: In England — chaste, in Russland — счастье." * * * "Тъй, тъй. Излиза, че Genosse за немците такъв се счита, кой много добри ... гени носи!", си казвам аз и пак се питам: "Добре, но 'кво му беше лошо на нашето 'другарю', че турихме и него в коша със други дрехи стари? На немски дума 'ander' има, на гръцки ανδροσ е човек, антропологията вземам, и андроида — в ХХ век. Другар е другия до тебе — приятел, скъп, ценен. Другар е винаги потребен — за тебе и за мен. Но при перверзни хора, вари ги и печи, те пак ще видят зора — коет' и ни личи!" Отвръщат ми тогава куп шмекери устати: "Туй всичкото е плява, затуй си още патим! Известно е, че в комунизма перверзността се корени. И след една прилична ... клизма ще отстраниме тез' злини." "Добре, приемам, но при тоз' подход — щом търсим скритата причина —, то пък капитализма даде ход на комунизма — пусна джина! Но номера е, че това проблемите ни не решава, защото нийде по света тъй както е при нас не става. Перверзност шири се навред, но някак-си със мярка, а ние не вървим напред, и сме с акъл ... на ярка." * * * Таквизи мисли доста странни, нали, понякога се пръкват. Но тъй като са нежелани, да ги накараме да млъкнат.      12.2000 К Р А Й