СЪДЪРЖАНИЕ
В първа част:
Предговор
Новобранецът
Логична мисъл
Откритието на професор Колосов
Стимулаторът на Питър Мак-Грийвз
Детелината
Брачното предложение
Право на избор
Във втора част:
Homo Rationalis
Тунелът
Канибалите
Биологичен партньор
В трета част:
Поръчката
Шестият ден
Homo Retarded
Нощите и дните на млада робо-майка
Какво друго освен живот след смъртта?
Послеслов
ПРЕДГОВОР
Предговори към сборници от разкази, общо взето, не се пишат, но в случая няколко фрази, навярно, са необходими, защото автора е български, и при това нов (не че е млад, но е неизвестен), така че читателя може и да не успее добре да се ориентира. Това е фантастика, или science fiction, но не е приключенска или action такава. По-правилно би било да използуваме поостарелия и основно немски термин "утопични" разкази, което ще рече, че те пак са измислици (т.е. fiction) и се различават от реалния свят в момента, но, кой знае, дали няма да се осъществят в някакво утопично бъдеще? И както е нормално за една утопия, основните проблеми са социални, описващи обстановки и отношения между хората, а не конфликтни ситуации между героите. В тези утопии конфликтите, до голяма степен, са разрешени, макар че може да се спори дали това решение е правилно, или е със съмнителна стойност. В този смисъл повечето разкази са някакви (различни) модели на възможното бъдеще. Доколкото, обаче, те будят размисли, а и мнението на автора е, че в близко бъдеще основните проблеми в обществото на, малко или много, всеобщо благоденствие, ще бъдат предимно социални, т.е. не как хората да изкарат прехраната си, а как да направят живота си достатъчно интересен, то считам, че тези разкази ще намерят своя кръг читатели, поне сред хора с известна склонност към философско възприемане на живота.
От друга страна разказите са твърде различни по характер и писани в продължение на редица години, дори и през тоталитарно време, като някои от тях още по-малко приличат на фантастика, а имат нещо общо с известните от древността Платонови диалози, или, по-скоро, с някакви беседи на чашка, както се казва. Е, в такъв случай просто си напълнете чашката, излегнете се удобно и прочетете разказите в книгата. Те са леки и приятни, като при това може да научите и някои любопитни лингвистични подробности, които няма да намерите и в специализирана литература. Би могло да се добави, че те са писани и с някакво чувство за хумор, или по-скоро на лека ирония, поради недоброкачествения човешки материал с който се извършва еволюцията. Освен това те са донякъде и секси, което, според автора, е също едно тяхно достойнство. Само че, нека да предупредя, това не значи еротика, а най-обикновен "класически" секс, или поне разговори за него.
Така че, ако не сте предубедени към българската литература — а в интерес на истината авторът беше твърде предубеден, докато не се появи безвкусната западна вълна на масови "гъделичкания на долните човешки инстинкти", ако искаме да се изразим що-годе културно, която да го убеди, че и другаде е пак лошо — та, ако не сте предубедени към родните опити, може и да се "пробвате" на тази фантастика.
2001, София Христо Мирски
И т.н. …
ЛОГИЧНА МИСЪЛ
— Но, папа, не говори така! Знаеш добре, че ще трябва да напуснем къщата, както и всички в Прага — отвърна Хèлена Бèлчекова, 42 годишна блондинка, на която никой не даваше повече от 35 и тя се надяваше още десетина години да изглежда все така. Облякла обичайния си домашен халат с пъстри ириси големи, може би, колкото домашна котка, защото той добре подхождаше на сините ù очи, тя шеташе из кухнята за да приготви нещо за обяд. Днес имаше свободен ден и искаше да наготви нещо сама, защото ù бяха омръзнали рецептите на кухненския робот. На дивана в ъгъла седеше свекърът ù Томаш Белчек, който вече гонеше 70-те и наскоро се бе пенсионирал, та по цели дни четеше вестници и гледаше стерео, ако не броим вечерите, когато спохождаше кварталната кръчма за да се види с приятели, или ходеше на гости. До него на масата довършваше закуската си 14 годишната Моника, дъщерята на Хелена, която вече трябваше да е тръгнала за училище, но още се мотаеше в кухнята. Томаш измърмори недоволно:
— Всички, всички, ама без мен! — и после попита. — Коя дата сме днес?
— 12 март, провери във вестника си ако не вярваш! — подметна Хелена малко хладно, защото последния месец всеки път когато си беше в къщи се започваше все същия разговор. — Остават още 20 дни с днешния, ако това имаш предвид.
—Още 20 дни живот, значи. Хубава перспектива, а аз едва започнах 69-тата си годинка и се надявах да доживея до към 80-те, ама изглежда така ми е било писано — да не стигна даже и 70-те.
— Ще доживееш и до стоте, както те гледам. Недей да се вайкаш като госпожица.
— Щях да доживея, кажи го по-добре, ако не беше тази бомбардировка. Но аз къщата си няма да напусна, така да знаеш.
— Виж какво, Томаш, не съм я измислила аз бомбардировката, нито пък тя е нещо, за което не си знаел досега. Избора на градовете се прави десет години по-рано, така че ти имаше цели десет години за да свикнеш с мисълта, че на първи април 2130 година Прага ще бъде разрушена, с изключение на замъка Храдчани и Старье Место. Е, и по-новите крайградски зони извън центъра с радиус от десет километра също ще останат.
— Виж какво, Хеленка, аз съм събирал 30 години пари за да си построим тази къща заедно с брат ми Янек. И покойната ми Ханичка, лека ù пръст, всеки ден трябваше да купува разни готови ястия от супера за да пестим за къщата, защото нямахме кухненски робот, и канехме гости по веднъж месечно, или пък се срещахме в разни локали и кафенета когато се налагаше. А живея в тази къща няма 20 години и тя си е още съвсем нова и хубава и аз си я харесвам. Никой не ме е питал дали искам да я напускам, а аз и няма да я напусна, ами ще си умра под развалините ù, така да знаеш.
— Значи деди ще го отведат с усмирителна риза от тук, нали мами? — намеси се дъщерята. — Ще ми позволиш ли да тръгна един-два дни след вас, за да мога да наблюдавам този сублименен момент?
— Моника, допивай си млякото и излизай веднага! Освен това не е работа децата да се месят когато възрастните разговарят. Ще трябва пак да казвам на баща ти да те наказва. Омръзна ми вече. Хайде, дим да те няма!
— О кей, мамче! Изпарявам се веднага. Чао, и недей да занимаваш тати с излишни неща, защото знаеш, че работата му и без това е много отговорна. Да управляваш половин декар роботизирано производство, не е като да правиш кнедли, например. Не че не обичам кнедли, особено когато ги прави милата ми мамичка. Бай-бай, до един часа, и да не забравиш, че вечерта съм с Марта и Ева на рожден ден при Карел Длоуги, който е най-симпатичното момче в класа.
— Защо Карел, Мони, нали беше един Мирослав?
— Така беше, ама мно-ого отдавна — до миналата сряда. Живота се мени много бързо мами, не знаеш ли? — отвърна ù щерката вече от антрето и хлопна пътната врата след себе си.
— Моля те, Томаш, недей да правиш циркове на хората, защото дори и да се скриеш в мазето пак няма да запазиш къщата си — обърна се Хелена към свекъра си, когато останаха сами. — Освен това знаеш, че две денонощия преди това ще пуснат навсякъде сълзлив газ и някакви други гадости, за да изгонят не само такива като теб, а и всички котки и кучета, и мишки и други животинки. А пък ти, както и всички хора в Прага, сте записани в компютърните бази и три дни преди бомбардировката града се блокира и се проверява всеки един човек дали е във временните лагери наоколо или някъде другаде. После минават очистителни отряди с противогази и претърсват навсякъде. Моника е права за усмирителната риза, ако друго не помогне. Бъди разумен, папа.
— Лесно ти е на теб да говориш за разум, защото не си я строила ти тази къща. То на чужд гръб и сто тояги са малко, нали така?
— Е добре де, а ти какво си построил сам, след като цял живот си бил специалист по рекламата и не разбираш нищо от строителство? Ти не си иззидал и една тухла, както също и аз, нито можеш да си оправиш кранчето на чешмата, ако се развали, а викаш сервиза в такива случаи. Пък и знаеш, че можеш да изнесеш до три тона имущество, както и всеки от нас, а аз няма да събера и един тон, да не говорим за Моника. Ако вземеш и по тон-два от нас може да ги докараш и до десетина, макар че надали някой ще вземе да ти тегли имуществото, така че изобщо не се притеснявай. А пък къщата ти е оценена и ще ти бъде заплатена.
— Аз пък си се притеснявам, защото си искам къщата такава, каквато съм си я строил. Това си е мое право, значи.
— Никой не ти отнема правото. Ако искаш да си построиш пак същата къща никой няма да ти пречи, най-много да я поизместят малко настрани. Но повечето хора обикновено искат нещо по-модерно и града се престроява наново. — После додаде. — Искаш ли още кафе, или ще се поразходиш малко?
— Не искам кафе, ами искам да ми оставят къщата на мира! Защо не бях сега в Старье Место, тогава нямаше да имам проблеми? Ама защо ще рушат цял един град без никаква нужда? Който иска да си събаря къщата нека да я събаря, то си е негова работа, а пък аз не искам и това е!
— Такива са законите, папа, и това е положението — и тя започна да му обяснява като на малко дете, докато приготвяше соса за кнедлите. — В цялата Обединена Европейска Общност всяка година се тегли жребий за разрушаване на двадесетина градчета с население до половин милион души, през две години — за градове до един милион, а веднъж на пет години — за до два милиона, както и за някой район от този калибър в многомилионните мегаполиси. Прага с десет километров радиус попада точно в графата на двумилионните градове и затова ще я разрушат цялата. Преди пет години бомбардираха североизточната трета на Париж и сега идва ред на Прага. Но този жребий е известен от десет години напред, така че никой не се вълнува особено. Ти знаеше това от цели десет години и също трябваше вече да си свикнал.
— Може да е трябвало, ама не съм свикнал, защото не ми харесва. И защо пък баш на първи април? Не можеха ли да почакат поне да мине лятото, та през зимата да си умра?
— През зимата, за да ти е по-студено във временните лагери, нали? А така за половин година всичко ще е разчистено и дори някои по-важни сгради ще са вече готови и вместо да дзиндзифиркаш в сглобяеми къщи сред полето ще можеш да изкараш идващата зима на сухо и топло, без изобщо да се бръкнеш в джоба си. Във всеки случай обещават постоянни жилища за една пета от хората през зимата, като възрастните и децата до 15 години ще бъдат настанени в такива, ако желаят, докато построяването на целия град може да продължи още 5-10 години, без да се бърза. Хората са премислили всичко, не се безпокой.
— Абе, я аз да изляза да се порадвам още малко на града докато мога, че то теб ако те слуша човек само ще му вдигнеш кръвното. Ако ме няма за обяд може да ме търсите някъде във Вълтава, ама няма защо да бързате, защото на третия ден сигурно ще изплувам някъде.
— Аз пò се боя да не се удавиш в някоя халба, ако почнеш още от заранта, макар че една сигурно можеш да си позволиш. Чао, Томаш, и гледай да се върнеш до към един.
— Чао, Хеленка, но не мисли, че съм се съгласил с теб, значи — извика той от входната врата. — До 31-ви март, обаче, човек може и да си поживее малко.
* * *
— Слушай Мùхал, поговори някак си с Томаш, все пак ти е баща, та може и да го вразумиш малко. — обърна се вечерта Хелена към съпруга си, 45-годишен едър, атлетичен мъжага със сериозен и замислен вид, но иначе весел и жизнерадостен, черноок, с черни мустаци и големи бакенбарди. Те бяха сами в къщи, защото Моника беше на гости, Томаш — нейде в близката кръчма, а сина им Добромир служеше тази година в казармата и бе на лагер недалече от Прага, в чието разрушаване и той щеше да вземе участие.
— Какво, стария още ли се опъва, скъпа? Е, все ще му омръзне някой ден. А и няма избор. Да не би войната да е по-хубаво нещо?
— Аз знам, че не е, и той го знае, но всеки ден мрънка, ако има пред кого. Ще вземе да ни устрои някоя сцена да се излагаме пред хората. Я ще се скрие в мазето, я ще си изплаче очите от сълзливия газ, я ще трябва специалните отряди да го ловят и озаптисват. Все пак е по-добре ако си поговорите като сериозни мъже с него.
— Но Хеленка, тези бомбардировки се провеждат всяка година от без малко един век насам и дори децата в забавачниците знаят това и им е интересно да гледат процеса на разрушаването, особено на милионните градове. Добре че професор Джавар Нанд`у се бил сетил на времето си, че хората, така или иначе, създават разни материални блага и застрояват градовете докато се окаже, че вече всичко е изработено в излишък и хората нямат, нито заплащане, нито друг стимул, за да произвеждат нещо в повече към натрупаните камари разни стоки, и тогава започват да излизат от кожата си и да се чудят как да изкарат някой друг виновен за лошото им планиране. И като не знаят какво да правят то почват да се карат и да водят войни за щяло и нещяло, докато накрая разрушат сумата-ти чужди градове и избият милиони хори, а пък тези от вражеските градове, от своя страна, им отвръщат със същото. Та, след като цялата тая работа е само и само за да станат стоките по-малко, да се разрушат населените места, и да се създаде възможност за нова работа и цел в живота на следващото поколение, т.е. щом като това е причината за разрушенията и те не могат да се избегнат, то защо тогава те да не се провеждат планомерно? И така Нанду извършил най-великия социален експеримент на миналия век, като предложил вместо да се търсят виновни противници, за да рушат техните градове и да използуват техните пазари, а пък те, от своя страна, да рушат нашите и да търсят други пазари, то защо всеки да не руши сам своите градове периодично, заедно с всички материални блага там, и после сам да си ги изгражда наново? Просто, както всичко гениално, нали? Свръхпроизводството се решава в рамките на общността, като се разрушават остарелите постройки и предприятия, и така се появява, първо пазар на работна ръка, а после и на нови стоки. И освен това никакви, разбираш ли, никакви човешки жертви! То дори и да трябваше да се заплати, за да се спасят милиони човешки живота, пак си струва това да се направи, но се оказало, че и това не е нужно, защото всяка страна можела да намери достатъчно пари за да компенсира щетите от разрушенията, които пари после се възвръщали чрез интензифицирането на икономиката даже с печалба.
— Знам, Михал, но виждаш ли, че ти го обясняваш по-добре от мен. Аз мога само кнедли да правя, както Моника днес ми заяви, а пък ти управляваш половин декар роботи, така каза тя, тъй че пò ги разбираш тези работи.
— Е-е, хайде, Хеленка, и ти почваш май да се цупиш като Томаш. Да не би да те е заразил нещо, а? Аз пък не мога да правя кнедли, например. А освен това не е половин декар ами само един автоматизиран цех с 24 специализирани машини, които могат сами да се ремонтират и сигнализират половин час преди края на програмата, за да им я сменя ако трябва. Но за баща ми си права и ще видя да поговоря с него в почивните дни.
— Дано не забравиш. И все пак, Михал, как така се връщат парите, след като градовете се срутват? Това не ми е нещо ясно.
— Ами ти да не си мислиш, че марсианците ни финансират, скъпа? Има си международен Военен фонд, който покрива щетите, но той се пълни от всякъде и след всяко разрушение става все по-богат, защото така се осигурява работа на милиони и милиони хора. Та сега строителните работници надвишават 12% от трудоспособното население на Европейската Общност, а пък постоянната армия е само около четири процента, включая полицията и разните сили за бързо реагиране. А наред със строителите печелят и работниците от различни професии, защото сумата стоки трябва да се произвеждат наново. И опазването на историческите паметници така става по-добре отколкото през миналите векове, защото това, което е много ценно и в добро състояние, се оставя, а другите неща се заснемат хубаво тримерно, евакуират се, и после се връщат в цялостно реставрираните, т.е. наново построените, сгради. Всичко в природата се обновява, скъпа, така става всяка година, защото живота е циклично явление, а в архитектурата и производството до преди един век не е имало никакви плавни цикли, и Бог си е вземал своето по насилствен начин, след като хората не са можели да го направят по естествен. Ние сме "царе" на производството и технологиите, на съзиданието, но в природата не може да има само съзидание без разрушение, а щом трябва да рушим, то поне да го правим планирано, а не хаотично.
— Да-а, умен човек е бил тоя индиец, направо гений! — продължи Михал. — И той направил нужните икономически сметки, и излязло, че в един голям мащаб от порядъка на континент от това можело само да се спечели. Най-напред разрушили някакво село от 4-5 хиляди души и след три години то станало два пъти по-голямо и много по-красиво и после решили първия голям експеримент да направят в североизточната част на многомилионния Бомбай през 2045 година, когато била и стогодишнината от хвърлянето на първата атомна бомба над японския град Хирошима в края на Втората Световна война през кървавия ХХ-ти век. Предизвестили всички десетина години по-рано, получили помощи и заеми от целия свят, и доказали на целия свят че това е единственото разумно средство за избягване на войните и за изглаждане на цикличността на производството. Било използувано конвенционално оръжие, защото то, хем е по-безвредно за околните (освен на мястото на попадението, а оттам всички били евакуирани), хем е по-шумно и ефектно, а това създало един страхотен екшън за 12-те милиарда жители на земното кълбо тогава. След десетина години парите се възвърнали и по всички континенти започнали подобни мероприятия и вече цял век по света няма големи войни, а само някои дребни гранични конфликти от време на време и то в по-южните страни, където хората са доста по-темпераментни от нас тук — привърши той и додаде. — Е-е, ама няма ли да почерпиш оратора с някоя биричка, а, жено?
— Дадено, скъпи, няма проблеми — и тя донесе две халби и две тенекийки бира от хладилника, които той отвори и ги разля. — Знаех си аз, че си ми умничък и дано да убедиш Томаш.
— За Джавар Нанду, за мирните бомбардировки и за разумните решения, Хеленка! Наздраве! — и като отпиха добави. — Ама и ти си ми умничка, щом можеш да ме оцениш, нали така?
— Наздраве, скъпи, и за новия живот в новата Прага след няколко години!
— И за теб, Хеленка, наздраве!
* * *
— Ахой, Добри! — подвикна редник Ян Крупка една привечер на своя колега Добромир Белчек когато приключиха занятията им за деня. — Ще излизаш ли нанякъде или оставаш в казармите?
— Ахой, Ян! Ще се поразходя малко с едно маце, ама няма да ти кажа с кое — отвърна усмихнат Добромир. — А защо питаш?
— И да не ми кажеш, вярвам в твоя вкус. Питам те, за да ме подхвърлиш с твоя въртолет някъде към хълма Жижков, щото моя, всъщност, беше на стария, а той имал някаква работа днес, а пък и аз имам също среща, така че трябва да бързам.
— Ами може, щом си рекъл, ама аз още не съм го изпробвал, та ако се скапе нещо, не отговарям — отвърна Добромир, вървейки заедно към въртолетната площадка.
— Как не си го изпробвал твоя "Дракон", като го караш вече две години, доколкото знам? Да не е бил на ремонт?
— Е, може и така да се каже, ама вече не е същия. Малко му остаря моделът, ако мога така да се изразя. Ето виж! — и те спряха пред едно синьо-бяло двуместно въртолетче на около 4-5 годинки.
— Но това-а не е твоя въртолет, а на този, кажи го де, на Иржи Гомулка. А твоя не го виждам.
— Може и да е бил някога на Иржи, ама от вчера е вече мой. Трампих го за неговия.
— Разменил си твоя двегодишен червен "Дракон" за тази таратайка ли? Нищо не разбирам.
— Може и да не е таратайка, сега ще видим. Хайде влизай, де! Да не искаш на ръце да те вдигна. Влизай, пък ще ти обясня, щом си толкова любопитен — и те се намъкнаха вътре. Докато се прогряваше двигателя Добромир взе да обяснява. — Та-а, нали ти казах, че моя жребий за бомбардировката беше някаква си детска градина, дето нито я знаех нито ме интересуваше. А пък Иржи трябваше да разруши района от четната страна на улица "Матей Броучек" до нечетната страна на "Купецки ряд", заключен между "Мала улица" и "Житецка". Загряваш ли?
— "Броучек" не беше ли някъде към твоя район, а?
— Не към, ами във, защото старите живеят на "Матей Броучек" 72, което е точно откъм четната страна, и точно в този район. Сега загряваш ли, или още не?
— Загрявам, че твоя район не е бил твоя район, и района на Иржи не е бил неговия район, но не разбирам какво общо има това с твоя "Дракон", който вече не е твой.
— Ами, общото е, че не искаше да се трампим, говедото му с говедо, макар че цяла седмица го навивах.
— Как да не е искал да се трампите, като сте се трампили, защото това не е твоя стар, искам да кажа твоя нов, въртолет, а е неговия стар въртолет, който вече е твоя нов въртолет, въпреки че той е стар — повиши гласа си Ян, понеже мотора вече бръмчеше на високи обороти и трябваше да го надвиква.
— Абе не искаше да си трампим районите, сега разбираш ли?
— Ако не броим това, че не ми е ясно защо си си сменил въртолета с този на Иржи, което и те запитах, всичко останало ми е ясно, което и не ме интересува.
— Ама не разбираш ли: щом в тази бомбардировка трябва да разрушим своя град, за да не идва някой друг да ни го разрушава след време, а пък ние да ходим да се бием някъде другаде, то аз си помислих, че е редно всеки да разруши тъкмо своя район, ако това може да се направи. Не е ли логично?
— Хъм, може и да е. Да, прав си, това е логична мисъл!
— Виждаш ли? И затова реших, че трябва да си сменим районите, защото аз съм се родил и живял досега все на улица "Броучек", и би трябвало аз да бомбардирам това място, та после да имам по-голям интерес да се построи нещо ново и по-хубаво.
— Е добре де, ама не е ли много голяма жертвата ти, с този въртолет, имам предвид? А и той съвсем твой ли беше?
— Съвсем мой, само дето половината пари бяха на баща ми, ама пък той изкарваше почти толкова за един месец когато ми ги даде, тъй че не вярвам много да се сърди. Пък и Иржи обеща да ми го оправя до три години. Нали знаеш, че на него това му иде отръки и досега си го е поддържал съвсем сам? А после аз, все едно, ще си купувам нещо по-ново. — Добромир помълча малко и след това запита приятеля си. — Абе, ти правил ли си някога, като дете, пясъчни замъци?
— Не помня, но сигурно съм правил. Е, та какво от това?
— Ами като си построеше замъка после какво ставаше? Идваше някой и ти го разрушаваше ли?
— Ами да, някой ми го разрушаваше, и после аз му разбивах носа.
— И после и той ти разбиваше твоя, така ли?
— Е-е, не винаги, но доста честичко.
— Горе-долу така са ставали и войните по-рано, ако знаеш. А пък аз сам си разрушавах замъка, и после си правех нов и по-хубав, и после пак го разрушавах, и така докато не ме повикваха нашите да ядеме. Аз съвсем спокойно си разрушавах творението, след като му се любувах известно време, защото знаех, че после ще си направя нов и по-хубав. И наистина го правех по-хубав.
— Значи ти мислиш, че хората са като малките деца, а, така ли? Ама те не са!
— Че защо пък да не са? Ние всички сме като децата, Ян, като малките деца, които строят своите пясъчни замъци, и ако след време те не се съборят от само себе си, или ако не се сетим да ги разрушим ние самите, идват други деца и те ни ги разрушават. А не можеш да построиш едно нещо докато не събориш нещо друго, не е ли така?
— Абе, ти си бил голям философ, бе! Браво! Обаче ако ме спуснеш някъде тук долу ще съм ти много благодарен. Ето на тази площадка, например. Мерси, и чао до утре, Добромире — и Ян напусна въртолета на приятеля си и като слезе в надлеза, за да се скрие от въздушната вълна и да мине отсреща, продължаваше да си повтаря: — Като децата и пясъчните замъци, виж го ти него! Но пък има логика в тази мисъл.
08.1998
ОТКРИТИЕТО НА ПРОФЕСОР КОЛОСОВ
(От личния архив на Майкъл Фред, командувал първата научна експедиция на Сигма-5 през 2183 година, за срещата му с професор Виктор Колосов)
Заповядай Майк, чувствувай се като в звездолета си. Ще опиташ ли моя коктейл от боровинки, фактор К, и сок от дървото на Хролов? Изпрати ми го един приятел от Втората колония. Действува чудесно на подсъзнанието и формирането на идеи, сервира се охладен. Искаш ли? Чудесно. Какъв фактор ли? Но моля ти се, Майк, "К" идва не от Колосов, а от доброто старо кафе. Приятелю, не забравяй своята люлка — Земята! Заповядай. Така-а. ... Какво ново със Сигма-5? Не се ли отказват? Хъм, ... лошо, ще знаеш. Не ги благославям аз колонистите. Щяло да стане рай, ли? Да, ама само за хората. А питат ли ги пневмотридите? Та какво като не разбират земните езици, ние нали ги разбираме? Значи бихме могли да вземем разумно решение, ако искахме. Знаеш ли, идва преди два дни при мен някой си Скворцов от отдела за космически новини на Евровизията, или друга някоя стереовизия — не обърнах внимание. Може да е известен репортьор, но какво от това? Та, влиза той, инсталира си кокалите на посоченото му място, завърта телевизионните камери на шлема си към мен, като че ще ме набоде на рогата си, и почва:
— Господин професор, Вие сте героя на деня, какво говоря — на годината — и нашите милиарди зрители копнеят да проследят хода на Вашите разсъждения и да разберат как стигнахте до гениалната мисъл, която открива поле за работа на десетки хиляди колонисти на Сигма-5. Как установихте, че пневмотридите не са разумни същества? — и ми пъха ръката си с микрофонния пръстен под носа. Разгоних му аз ръката, той завъртя малко пръстена и се примири да си я държи на масата, на метър разстояние, а аз го изгледах с отегчение и промълвих:
— Господин Щиглецов, ... а-а, извинете, Скворцов. Струва ми се, че са Ви дали невярна инормация, защото аз никакво поле за работа не съм откривал, а напротив, съм против всякаква форма на колонизация на Сигма-5, защото това ще наруши екологичното равновесие на планетата.
Е, как е коктейла, Майк? Съобразяваш ли? Добре, значи. Нали знаеш, че не ги обичам аз много тези тефтерчета-репортерчета. Нагъчкали се с разни бази знания и се мислят за пъпа на Земята. Знанието, обаче, не са само събрани факти и класификации, които всеки, така или иначе, може да почерпи от компютрите, а преди всичко познание за връзките между явленията, или, по-общо казано, способността да се правят изводи, т.е. да се мисли. А сегашните репортьори, като са се вързали към мрежите и ти говорят, като че ли са ходещи книги на Гинес, докато мисленето им е на нивото на един папалаг, който като чуе малко по-голям шум около него и започва да крещи, било то "брраво", било то "стррахотно", било някоя псувня — в зависимост от вкуса на собственика си. Още повече не ги обичам, ако са под 30 години и едва-едва завършили първото си университетско образование. А този "скворец" се оказа точно такъв. ... Майк, коктейлът съм го запаметил в домашния компютър, така че ако ти харесва можеш да го повториш като натиснеш третото зелено копче на дръжката на креслото, а пък ако аз ти омръзна — второто червено. Не мога да ти омръзна ли? А-а, мерси, мерси. Само че аз ценя не толкова добрите обноски, колкото гънките на мозъка, нали знаеш? Та-а, докъде бях стигнал? ... Да-а, седи си значи пъдпъдъчето, и нарежда:
— Вие сте героя на десетилетието, гений, гигант, и още нещо с "г", ама вече го забравих. После смени буквата и премина на "к". То и името ми било едно такова колосално, както космическия ми подвиг.
— Какъв подвиг, бе, момче? — отвръщам му, — Та аз освен някой почивен ден на Луната, и една екскурзия до Венера със съучениците си, другаде и не съм пътешествувал. Стоя си на Земята и не мисля да я напускам. — А той, все на своето:
— Добре, но как все пак разбрахте, че те не са разумни?
Е, омръзна ми, та го попитах и аз на свой ред: какво е това разум? Но той не се запъна, а веднага издекламира:
—Разумът е свойство на някои форми на органичната материя да променят активно обкръжаващата ги среда. Прочетох го в една стара книга чак от ХХ-ия век, когато още ги печатали на хартия, само че това за органичната материя вече е бая остаряло.
— Извинете, — отвърнах му — но от това, което в момента чувам и виждам, май че само Вие още не сте остарял, но това е поправимо, с времето. Иначе изказването Ви е толкова вярно, колкото твърдението, че моретата на нашата родна планета се състоят от водорасли, т.е. това е една твърде малка част от истината. Попаднали сте на не лош първоизточник, но не сте го прочели както трябва и не всичко сте разбрали, защото сте търсили определенията, а не смисъла. А определението има за цел само да определи предмета на разглеждане, или с други думи, да го ограничи. Освен това нашите знания, наистина, остаряват и след време изглеждат наивни, ако не вникваме в смисъла на нещата. Трябва ли да Ви напомням за термитите, които активно изменят околната среда като строят свои "небостъргачи" (според техните размери, де), имат армия и "правителство" (царицата майка), имат някакъв упростен език на миризмите, и въпреки това не считаме, че са надарени с разум? Или пък да вземем друг пример: "фантомите" на Еридан, с които така и не можахме да установим някакъв контакт, и за които още никой не е доказал, че са разумни, нито пък обратното. Защо им трябва да изменят околната среда, след като самите те метаморфозират почти мигновено, според изискванията на средата?
Е, погорещих се, разбира се, но той най-важното не бе осъзнал. Сигурно в тази стара книга се е говорило, казвам му, за някаква трудова дейност, т.е. за изменение на средата с оглед на по-удобен живот в бъдещето, а не непременно на другия ден или дори през следващия годишен сезон. С други думи, сигурно се е говорило за някаква форма на опосредствуване на основната жизнена цел за продължението на рода. Именно способността на някои същества да правят декомпозиция на целите, да вървят по обиколен път, а не направо, да изграждат в себе си някакъв модел на реалния свят, според който да могат да предвиждат последствията от своите постъпки и да действуват с оглед на абстрактни цели, които не произлизат от техните преки жизнени потребности, но биха облекчили тези потребности, ни дават основания да говорим за някакъв разум. Създаването на някакво оръдие за съзнателна трудова дейност, с чиято помощ да се създадат нови блага или друго оръдие на труда, или оръжие, ако щете, и така нататък, което да води до едно постепенно и непрекъсното скъсяване на "разстоянието" между желанията на индивидите и противодействуващата им среда, с оглед на продължението на техния род и вид — това е то разум. И, разбира се, ако средата им противодействува, защото иначе за какво им е разума ако получават всичко наготово? Тук "сквореца" се обади пак:
— Сега вече разбирам, че човек е станал разумен, защото всичко, което прави, макар и не винаги да изглежда така, е било свързано с продължението на рода. Това е наистина много интересно, но нашите зрители биха искали да узнаят как ...
Да си призная, ядосах се на този енциклопедист и го прекъснах:
— Господин Скворцов, щом като всичко сте разбрали, отговорете ми тогава: защо се е появило изкуството на Земята, и то още при пещерния човек, и как с негова помощ той е успявал да продължава успешно рода си?
Ама, ти си пийвай, приятелю, щом коктейла ти харесва. Не ти ли омръзнах още? Не съм ли? Добре-е, това е добре. ... Та-а, мисли момчето, мисли, и, естествено, нищо не измисли. А аз продължавам наставнически, че изкуството е най-висшата проява на разума като опосредствуваност! Изчаквам казаното да направи един-два оборота из главата му и обяснявам — нали за това е дошъл при мен. С изкуството човек въздействува на емоционалната сфера на себеподобните си, създава допълнителни емоции и повишава жизнения им тонус, за да могат хората още по-активно да работят и да създават оръдия на труда, с които да се приспособяват по-успешно към обкръжаващата ги действителност. Или, с думите на добрата стара кибернетика: изкуството променя вътрешния модел на реалния свят при разумното същество и по този начин влияе на входния филтър като модифицира постъпващата информация в съответствие с абстрактните цели за естетическо удоволствие в живота. Естетическата наслада не задоволява преките жизнени цели и продължението на рода, но тя способствува за тяхното постигане по един обходен и по-приятен път.
— Да, мисля че Ви разбирам, професор Колосов. А сега бихте ли разказали на нашите зрители нещо по-интересно за Сигма-5, тази твърде земна и въпреки това чужда за нас планета.
Е, тук вече аз се примирих, защото момчето взе да се оправя, така че започнах спокойно да му обяснявам:
— Сигма-5 е едно наистина голямо противоречие с нашите представи за органичен живот, но не толкова голямо, че да не можем нищо да разберем, а тъкмо колкото да ни шокира и заинтригува. Може би и затова аз се заех с проучването ù. Пък и научната експедиция изпратена там се командуваше от моя приятел от студентските ми години, небезизвестния Майкъл Фред. — Майк, няма защо да ми се покланяш, тъй като изобщо не ти правя "четки", а само констатирам фактите. — И така: атмосферата на планетата съдържа 76% въглероден двуокис, 9% хлорни съединения, 6% азот, 4% водород, към 3% кислород, и 1-2% инертни газове. Има и морета, които заемат около една пета от площта ù, но в тях, поради високото съдържание на хлор, вегетират само 20-тина вида микроорганизми и още толкова водорасли. Риби няма, но има някои земноводни, които живеят по крайбрежието и по повърхността на водните басейни и се хранят с водораслите и тревите. За сметка на това сушата е същински рай, поне за местната фауна и флора. Няма да описвам подробно обитателите на Сигма-5: летящи, пълзящи, клатушкащи се, на три и повече пневмокрака, защото те са показвани толкова пъти по медиите, че надали има дете на Земята, което още да не ги е сънувало.
— Денем — продължих аз, — а денят там трае 2.85 земни дни, атмосферата на планетата, до към стотина метра над повърхността, се насища здравата с противните лепкави спори на хилядите тамошни видове растения. Някои от тях са високи по-малко от сантиметър, а други достигат до няколко метра, но това са все различни треви, с дълги заострени стъбло-листа, завършващи с граховидни шушулки, които всеки ден се отварят и привечер се затварят, за да предпазят неузрелите още спори от хлорирания дъжд, който вали обикновено нощем. Тези спори за нула време така полепвали по скафандрите на нашите смели момчета, че за да виждат нещо около себе си се налагало постоянно да включват чистачките на шлемовете си. Има още мъхове и лишеи, но няма дървета или храсти. А иначе топло — от 5 до 40 градуса по Целзий, ако изключим полярните области. Истински рай за местните животни: стоиш си на слънчице, храна в изобилие, извадиш си езика и си смучиш нектарче, като от рога на изобилието! Никакви грижи.
— Естествено, направи ми впечатление — обяснявах аз търпеливо, — че няма никакви хищници, а само тревопасни, т.е. нектаросмучещи, животни. Пък и защо ли ще им е необходимо на едни животни да се учат да ядат други, че и зъби специални да развиват за милиони години, и да рискуват да ходят гладни, ако на другите животни вземат да им поникнат рогове на главите — или където и да е, де? Целогодишно достъпна храна, мек климат (почти без разлика в сезоните), така че ако искаш изобщо не мърдай — лежи си на екскрементите (а те бързо изсъхват и се втвърдяват на въздуха) и си се издигай на тях постепенно нагоре, защото по-нависоко са по-леките и, изглежда, по-вкусни спори. Ако пък не ти се стои на едно място можеш и да полетиш — те, всъщност, птиците на Сигма-5 само се надуват за да се издигнат нагоре, а после планират леко надолу. При преработката на семената се образува газова смес по-лека от въглеродния двуокис на атмосферата им и съвсем не е трудно за някои сигмияни да надуят меховете си с нея и да полетят. Такава газова смес използуват и пневмотридите за да надуват телескопичните си крайници до 3-4 метра и да се придвижват накъдето пожелаят. За целта те първо скъсяват единия крак, да го наречем опорен, който е отпред и по средата, накланят се към него като изместват центъра на тежестта натам, после изпъвайки малко десния крак изнасят другия, левия, напред, опират го в земята и опъвайки още десния крак го прехвърлят бързо напред, клатейки се леко на ляво, и накрая опъват опорния крак малко повече от другите, и докато го пренасят напред и по средата го скъсяват като другите; после тази процедура се повтаря отначало. Всички сме виждали тези подвижни триножници с кълбо по средата и фуниевиден език излизащ от горната му част, който при някои екземпляри достига до над метър. И всичко мирно, тихо, топло, и красиво. Никакви опасности.
Репортьорчето ме слушаше внимателно и търпеливо, макар че положително тази фактическа информация му беше известна. Явно се опитваше да вниква в начина на изложението ми, така че аз продължих нататък:
— Ето това, именно, ме озадачи. Явно еволюцията там се е развивала само по отношение на размерите и начина на придвижване. Храната за всички бе почти еднаква, пък и начина на преработката ù също. Аз интуитивно приех, че пневмотридите са най-висшите същества, защото бяха избрали един труден и неикономичен начин на придвижване. Навярно поради някаква важна цел, реших аз. После се заговори за "градовете" им и за "изкуството". Наистина много техни творения изглеждаха красиви за нас. Ами тази наивна дружелюбност на пневмотридите, която сигурно е хвърляла в умиление не един човек. Първо космонавтите се дърпали от техните нахални езици, но след като се оказало, че последните не отделят никакви вредни, дори за човек без скафандър, вещества, спокойно разрешавали при екскурзиите им да ги придружава по някой пневмотрид, който да облизва скафандрите от полепналите спори. Тези туземци много активно търсели контакти с космонавтите и харесвали всички игри, които им се предлагали. Научили се да играят нещо като волейбол с езиците си, само дето не можели да събират точките и да схванат, че трябва да играят в отбори, ами всеки играел сам за себе си (т.е. за да оближе по-добре топката). Веднъж прожектирали на една група от тях цветна холография на Ниагарския водопад и те зяпали с изплезени езици, в буквалния смисъл на думата. Скоро след това космонавтите открили на около пет километра от базата им нов "град" на пневмотридите и след около месец забелязали, че той им приличал на нещо земно, а след два-три месеца станало очевидно, че това е доста точно копие на Ниагарския водопад, само дето водата била като замръзнала.
Майк, знаеш ли, ако искаш можеш да натиснеш и петото зелено копче на креслото, и то два пъти. Точно така, в твоя чест, значи. Оригинален 11 годишен "Курвоазие", от областта Франция. Едно време е била велика държава, както знаеш. И сега е велика, само дето вече не е държава, а обширна област в Европата. Пазя го само за специални случаи като нашата среща. Колко години не сме се виждали? Пет, или май шест, а? Няма значение. Е, за твое здраве и за еволюцията на пневмотридите! Е-ех, ама аромат, а? Силен като любовта, или нещо подобно. Цивилизацията си е цивилизация, ама да не бягаме и от природата. Промишленост, технологии, звездолети, и все пак: естественото си е друго нещо. Сътворено от Бога, пардон, от Природата, с малко помощ от двуногите мислещи животни от третата планета в една загубена в безкрая звездна система на нашата родна Галактика или Млечен път, преведено от гръцки. Да си чувал някои други животни да правят нещо подобно на алкохола, а? На Земята няма, ама и в Космоса още не сме открили, защото то за тази работа интелект трябва, декомпозиция на целите, опосредствуваност, а разумни събратя още не сме срещнали. Наченки има, да, и при пневмотридите има наченки, но истински разум няма. А за да има алкохол трябва разум, а? Или как беше по латински: in vino e veritas? Само че то е по-друго, а пък аз казвам, че и без разум няма алкохол! Запомни го от мен, та да ме цитираш в някоя кръчма зареяна сред галактическите простори. Тъй че "наздраве" за разума във Вселената! Да-а, та до къде бях стигнал? Аха, до сигмианската Ниагара. Слушай сега по-нататък:
— Направеното копие, разбира се, — обяснявам му аз — било едноцветно. Въобще, пневмотридите възприемат основно ултравиолетовите лъчи, а отходите им, според нашите представи, са тревисто зелени. Извинете, че наричам така грубо нещата, но е точно установено, че при преработката на семената организмът им използува само външната лепкава хранителна течност, а останалата капсулка със семето обвива в много тънка ципа, която се втвърдява в атмосферата на въглеродния двуокис, и така семенцата се слепват в каквито форми им придадат пневмотридите. В "градовете" им нищо не може да поникне, защото облицованите спори са лишени от хранителната им обвивка и от нектара, и, следователно, там няма храна, така че те са принудени да ходят на паша извън тях. Ето така те строят градовете си, ако можем така да наречем произведенията на тази, с извинение, "анална архитектура", но там те само спят, и то не винаги. Не бива, обаче, да се смущавате от тези неща, защото спорите са съвсем хигиенично облицовани, и освен това пневмотридите нямат обоняние. Ами представяте ли си в тази лепкава атмосфера какво би станало с техните носове, ако имаха такива? С течение на времето тези градове, макар и бавно, се разпадат от дъждовете и на тяхно място пак поникват тревите.
Тук вече репортьорчето почна по малко да разсъждава и ме запита:
— Добре, но все пак градовете изкуство ли са?
— На пръв поглед, да — отвърнах му — щом не са оръдие на труда и не служат за продължение на рода. Това са наистина красиви и завършени форми, които не им помагат в ежедневния живот, защото нито езиците им стават по-дълги, нито пък коремите им — по-големи. А що се отнася до размножаването, то те са еднополови. На всеки възрастен екземпляр, веднъж-дваж годишно, му порастват по три (понякога и повече) "клончета" от задната страна на кълбовидното туловище, защитени от някаква кожена ципа, и когато на малките им пораснат краката и езиците достатъчно, така че да могат сами да се хранят, те се отчупват (или пък възрастните им помагат), надуват пневмокрачетата си и започват да смучат.
Тук, Майк, позамълчах. Скворцов не пита, мълчи. Може би мисли? Е добре, нека помисли малко, полезно е. После продължих:
— И все пак това не е изкуство в общоприетия смисъл на думата. Изкуството, повтарям, е най-висша проява на разума, ама ... ако го има! Само по себе си това "изкуство" не е доказателство за разум. Ами, че те пневмотридите просто се развличат, а за това не е нужен много акъл. Това са известни наченки на разум, както при земните животни: кучета, котки, маймуни, коне, и други, които също обичат да си играят, а някои дори се опитват да се смеят, да се закачат с хората, да им подражават, и прочее. Но това не е разум, защото тук няма някакво особено опосредствуване на целите, няма създаване на оръдия на труда или някакво по-дългосрочно планиране или предсказване. Сумата животни на Земята си строят жилища за неблагоприятните периоди на годината, но никое от тях не може да се сети, например, да си посее някое растение, така, че когато то порасне да му стане жилище, или да го използува за храна; или пък да направи някакъв кафез или ограда, където да отглежда и храни други животни, от които има полза — то може да ги използува понякога, ама ако те са му под ръка, но няма да го направи целеустремено. Каква е, обаче, степента на опосредствуваност, от която нагоре можем да говорим за разум, а преди достигането ù не можем, никой не може още точно да определи. Доказателствата са интуитивни и кумулативни, но това е положението.
— Ами ако тази дейност е спорт? — прекъсна ме той. — В спорта също може да има изкуство.
— Виждаш ли, Скворцов, започна да разсъждаваш — похвалих го аз. — Спорт ли, или как ще го наречем, не е особено важно. Въпросът не е в названието, важното е, че те просто си запълват времето. Не забравяй, че нощите на Сигма-5 са три пъти по-дълги от земните, а тези видове животни много не спят. Почиват си много, това е така, но то е защото не могат все да ядат, я. Те просто си играят, и то не за да се научат на нещо полезно, или да повишат производителността си, или с отбранителна цел, и прочее. Съвсем не, защото те нямат какво да работят; те нищо не опосредствуват и се движат само за да разнообразят храната си. Но не това е лошото. Лошото е, че така и ще бъде там, ако нещо не се промени на цялата планета, защото на нея няма противоречия, няма борба и не може да има. Ами че то какъв рай е без противоречия?
Помълчахме малко и продължих:
— Запомни, Скворцов, че Сигма-5 аз не я одобрявам за колония. Е, хубаво, ще отидат там роботи, а после и колонисти. Ще засадят земни дървета и тревички, а те растат, даже по-големи стават. Ще започнат постепенно да изместват местната флора и фауна, докато те останат в някакви резервати и под куполи. Ще пречистят и моретата от хлора и ще развъдят в тях земни мекотели и риби. Ами че нали тъкмо това са противоречията за пневмотридите, че и за другите животни. Едва тогава те биха започнали действително да се борят с природата и, може би, след десетина хиляди години в тях би се развил разум, но ние няма да им дадем, защото тогава те отдавна вече ще са под купули с тяхната стара атмосфера, или, което е по-вероятно, ще са отдавна измрели. Те сега не са разумни, да. Но за какво им е на Сигма-5 разум, когато и без него си имат всичко? Кой, обаче, се наема да твърди, че ако се промени климата не може след време да се появи и разум? Само че бавно и еволюционно, а не както ние искаме за един-два века да я заселим с хора. Да се намесим в живота на планетата може, защо да не може, но разумно и много бавно, пък като минат така няколко хиляди години, пак да премислим всичко. Разбираш ли, има на Сигма-5 поле за работа, има-а, ... само че не толкова за нас, колкото за пневмотридите или някои от подобните им. Ние само трябва да ги поизпитаме малко. И да не забравяме никога, че разума е много рядко "цвете" във Вселената! Да се грижим за него е най-великата задача на човека, задача на целия хомо-космикус.
Ето, Майк, каква беседа водих със своя репортьор. А ти нали не възразяваш да дублираме конячето, а? А може и да го триплираме — в чест на пневмотридите. Има си хас да вземеш и да ми възразяваш, след като съм героя на годината. Ха наздраве, значи, но този път за нас, а не за някакви си ходещи триножници. Та аз те повиках, защото исках да ти благодаря, че ми се обади от тази "райска" планета. Интересна темичка разработих по този повод. Какво казваш? И на теб ти се сторил подозрителен този разум още щом си разбрал какво означават градовете им. Художествени тоалетни, а? Или анално изкуство? Добре звучи, ще знаеш. И тогава ми се обади по личния канал. Да, ти имаше това право, и ми каза, че целият ти космически опит възставал срещу такава проява на разумност, но това не било солиден аргумент. Е да, така е, само това не е добър аргумент, обаче като се помисли малко ...
1979 ?
И т.н. …
КРАЙ НА ТАЗИ ЧАСТ